Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момчето и момичето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сломанная кукла, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Никой; Счупената кукла

Преводач: Ганка Константинова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Викс 62

Редактор: Жела Георгиева

ISBN: 978-954-9835-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121

История

  1. — Добавяне

5

Когато се събуди, по-точно когато дойде на себе си, освободила се от потискащата тежест на сънотворното, силуетът се превърна във Вячик, облечен за работа, с костюм, с вратовръзка и в стаята беше светло.

Тя се повдигна, с мъка измъквайки се от главоболието и Вячик се втурна към нея, помагайки й отначало да седне на леглото, после да стане — и бодро, умело, като опитен, обичащ чедото си баща, започна да я облича, давайки й възможност тя да облече само долното си бельо.

След това я заведе да се измие, взе чантата и я изведе на стълбищната площадка.

Мася нямаше сили да се противи, таблетката за възрастни все още я потискаше, правеше тялото й като от памук, нищо не чувстваше, а съзнанието й беше забавено.

Тя би трябвало първо да си облече халатчето, да вземе душ, да си измие зъбите и чак после да целуне майка си, срещнала я на масата за закуска, но сега тя се облече, по-точно подтикнаха я към това, за минутка се отби в тоалетната, там в теснотата си спомни всичко, смръщи се, за да заплаче, но нищо не се получи — погледна в банята, плисна шепа студена вода на лицето си, леко се избърса и застана пред Вячик.

Той я хвана за ръка и я изведе от апартамента.

Не срещнаха никого по пътя докато пресичаха двора и Вячик хващаше такси. Мася не разбираше много къде я водят, все още не беше се разсънила напълно. Зад прозореца на колата се мяркаха някакви къщи, вървяха малко хора. Пролетта прикриваше със своята зеленина градската голота, но все още не беше завладяла всичко докрай: сивотата и влагата и ниското небе с пухкави облаци натрапваха на пролетта спомена за неотдавнашната зима.

Колата спря в някаква глуха улица. Мася излезе след Вячик от колата, дълбоко въздъхна, огледа се и изведнъж позна Останкинската горичка, където бе идвала неведнъж, когато живееха наблизо. Зад дърветата се извисяваше храм, белееха колоните на Шереметиевския дворец, зад него проблясваше езерото, а там далече, по широкия булевард летяха нечути оттук автомобили и нямаше кой да си спомни, че тук, на пътя, неловко опитвайки се да се скрият зад ниския бордюр от куршумите, някога бяха лежали хора — ранени и убити и ето там, неизвестно точно къде, остана неподвижен нейният баща, Альоша, Льоха, Алексей Сергеевич.

Мася се обърна към езерото, към булеварда, където някога е лежал самотен баща й, заплака и се прекръсти.

Вячик се развълнува, без нищо да разбере:

— Църквата ли, та ето я, Машенка! И не плачи, не плачи!

Той я хвана за ръката, помъкна я покрай старите дъбове до първата пейка, сложи я да седне и започна бързешком да говори:

— Аз съм звяр! Негодник! Подлец! Но ти не се измъчвай, разбираш ли? Аз ще те направя принцеса! Ще те изуча и ще направя от теб първокласна дама! Та какво му трябва на човек? Благополучие! Охолство! Спокойствие! Всичко това го имаш, а ще имаш и още повече!

„За какво говори той?“ — помисли си Мася в полудрямка. Но действието на сънотворното бавно преминаваше, както се топи тънкият слой лед на стъклото на прозореца и размазаните силуети, неясните движения стават ясни и отчетливи.

В един случаен миг настъпи пълно отрезвяване — всичко се върна при нея, цялата горчива истина. Тя не пожали себе си. Тя си спомни за светлото момче с божествена фамилия Благой. Как той изнесе доклад в училището и как рецитираше стиховете на древния монах. Как двамата се молеха в храма, където се е венчал Пушкин. Венчал!

А нея как я венчаха! И за какво?

Тя погледна с нови, остарели очи Вячик, своя насилник. Та той е престъпник! Трябва да е в затвора! И какво й говори? Как се обръща езикът му!

А Вячик не спираше, повтаряше по различен начин едно и също.

— Ще ти давам пари, Машенка! Много пари! И винаги, разбираш ли? Ще бъдеш като кукличка! Когато пораснеш, ще те омъжа! За най-знатния, най-красивия и силен момък. Ще ви купя жилище, скъпа кола. Изобщо, това, което се случи — не е беда, разбери го! В някои източни страни — той кратко се засмя, — царе, ханове, шейхове или както там ги наричат, дори са имали специални роби, които да отнемат невинността на бъдещите им жени, на царските невести, разбираш ли? За да не се затрудняват: да заобиколят неприятния момент. Ето и ти! Смятай ме за свой роб, искаш ли? Представи си: аз — собственик на голяма нефтена компания, възрастен, богат — от днес съм твой роб. И не се срамувай! Моли за каквото искаш. И по всяко време! Никога нищо няма да ти откажа!

— Вълшебната лампа на Аладин — промърмори Мася.

— Какво? — изплаши се Вячик.

— Намерила съм вълшебната лампа на Аладин?

Той загря, зарадван се засмя.

— Ето именно! Само ме потъркай с ръчица — той хвана ръката на Маша, притисна я към себе си, — кажи „Тох-тибидох-тибидох“ и ще получиш онова, което искаш.

— Това е от „Старецът Хотабич“.

Той пак не разбра, отново се изплаши:

— Какво?

— „Тох-тибидох“!

— А-а! Е, добре! От която и да е приказка! Съгласна ли си?

Съгласна ли е? Тя? И какъв е този човек? Какъв й е — на нея?

Масините мисли не се движеха, не плуваха, не вървяха, а бяха конвулсивни, все едно неуместно се мърдаха ръцете и краката на счупена кукла.

Мъж на майка й? Баща на второто дете на майка й, което скоро ще се появи? Неин насилник? Как изобщо всичко това може да се съедини заедно? Защо? В името на какви правила и закони?

По време на някаква пауза Вячик стана от пейката, отдалечи се, извади мобилния телефон, каза нещо кратко и рязко на някого и се върна.

Започна отново:

— Нищо няма да ти откажа, момичето ми! Ти ще си кралица! Отначало — малка принцеса, а после — млада кралица! Знаеш ли, мнозина могат само да мечтаят за това!

Мася се обърна към него и попита, макар че не трябваше да пита, а да потвърди:

— Вие престъпник ли сте?

Той скочи. Мигом се промени.

Току-що изглеждаше някак умолително, настояваше, повтаряше своето, но все пак уговаряше, убеждаваше. А сега закрещя:

— Престъпник? Та ти заедно с майка си можеш само за час да изчезнеш! Да се превърнеш в прах! Да се изпариш! Разбра ли? Ще ми е по-евтино да се избавя от вас, отколкото сега да те уговарям!

Той тичаше пред нея — не човек, а някакъв звяр — нали и той самият се нарече звяр — тичаше ситно, късо: пет малки крачки надясно, пет — наляво, но нито крачка напред — все едно му пречи засега някаква стена, може би клетка, в която се е затворил. Но нали в действителност няма клетки. Той също го знае. И крещи, крещи, все едно обраства с козина:

— Какво не ти е ясно? Купих на тебе и майка ти всичко! Дом! Кола! Благополучие! Аз и вас ви купих, всичко на този свят се продава и купува! И майка ти — умна жена, не е глупачка! Тя знаеше, че се продава! Скъпо! Но се продава! И се продаде! С теб като добавка! Само да ми гъкнеш, Машка! Ще изчезнете и двете — за миг! И даже и тримата. Ще си отмъстя и окото ми няма да мигне…

Дъбовата алея беше пуста, но в този миг някой притича към тях от входа.

Мася трепереше: тя си помисли, може би са минувачи, тогава ще се втурне към тях, ще помоли да я защитят и ще избяга заедно с тях.

Но по алеята тичаха двамата охранители на Вячик. Един от тях държеше пакет. Вячик взе пакета, скъса го, извади на пейката онова, което съдържаше. Това беше голям комплект от Макдоналдс: биг макове, затворени чаши с кола и ябълков пай. За двама.

— Мисли! — заповяда Вячик и тръгна към изхода. — Закусвай и отивай на училище! Колата те чака до входа. И знай: не се шегувам!