Алберт Лиханов
Счупената кукла (31)

10

Алексей не беше висок, но дали русата му глава, дали светлината, която събираха неговите коси, особено в слънчев ден, го правеха ярко открояващ се център на класа. Мася постоянно се заглеждаше в него, особено когато не трябваше да пишат, а само да слушат какво говори учителят и Альоша улавяше този поглед, едва-едва се обръщаше в посоката, откъдето гледаше Мася и леко усмихвайки се, изпращаше в отговор скромен знак.

Анечка Бочкарьова, направо под носа на която минаваха невидимите нишки на тези погледи, ги чувстваше, усещаше ги, с лек укор поглеждаше Мася и въздъхваше. Мася сядаше изправена, отместваше поглед, слушаше учителя и не го чуваше.

Веднъж Анечка я попита дали е чела „Ромео и Жулиета“. Мася отговори, че не е чела, но е гледала филма.

— Филмът — каза Анечка, — не успя в най-главното.

— Така ли? — учуди се Мася. — В какво?

— Да обясни на колко години са били.

— А на колко?

— На четиринадесет.

Мася се замисли. Тя не беше много далече от четиринадесет, а и Благой също. Но нали не става дума за любов, както е у Шекспир. Просто той… Тя не знаеше какво да мисли. Светло момче, и това е всичко. И неговата светлина привлича. А пък тя още не се срамува да си поиграе на кукли.

И макар нейната счупена кукла — а цялата й повреда бе само в това, че очите й не се затварят, когато я сложи да легне — винаги седи пред нея на края на масата, уютно обградена с лампата със зелен абажур и купчина напрашени книги за извънкласно четене, но Мася отдавна не играе с нея и не мисли за нея.

Нали като забравят за куклите, момичетата започват да сънуват светли момчета, но това съвсем не е любов и дори не е преддверие на любовта — навярно просто така изглежда тайното осъзнаване на девойката, че е девойка, а на момчетата — то пък е съвсем друго.

Веднъж, като излизаха от училище, Благой изведнъж каза нещо такова: колко е чудно да знаеш, че по улицата, по която вървят, някога е вървял и Пушкин. Мася се засмя на този неочакван завой на мисли: те — и изведнъж самият Пушкин.

— А какво смешно има? — попита Альоша. — Ти била ли си в храма, където Пушкин се е венчал за Гончарова?

— Не!

И те тръгнаха към пресечката на Никитская с Булевардное колцо.

Като влезе в църквата, Маша, подобно на опитна стара жена, покри главата си с шалче. До входа Благой купи две свещички, едната протегна на нея и без да се обръща, бързо тръгна към иконата на Богородица.

Мася беше влизала в църква, но с по-големите, най-често с майка си, но пък рядко — така че когато Альоша бързо се отдалечи от нея, се затутка и обърка, спря съвсем.

Тя стоеше и гледаше как Алексей стои пред голямата църковна икона в слабо проблясващ обков, кръсти се и нещо шепне — отдалече тя виждаше как мърда с устни. Беше вече запалил и поставил свещта. Слънцето от страничния прозорец освети главата му и изглеждаше, че някой отгоре благодареше, благославяше, осеняваше с топлина и светлина златистите руси коси.

Полутъмната икона с мъждукащ обков и светлата Альошина глава бяха в хармония и взаимно си подхождаха — без да искаш ще разбереш това, ще го почувстваш. Благой довърши шепнешком думите си, прекръсти се три пъти, поклони се и се обърна към Мася, викайки я при себе си.

— Запали свещта, прекръсти се, помоли Богородица за прошка и благословия.

И се отдалечи. Мася не знаеше как да се прекръсти, не можеше да се моли, не мислеше за какво да помоли. Но изведнъж я обхвана горещина, някаква вълна я подхвана и кръстейки се неумело, тя прошепна:

— Прости ми, пресвета Дево и помогни на нас, трите Марии, да бъдем праведни.

Тя не знаеше откъде се появиха думите, особено тази, никога употребявана преди — „праведни“, стоеше, вглеждаше се в сумрака на иконите и слънцето, което влизаше през прозореца, грееше върху косите й, все едно нечия невидима, но добра ръка я одобряваше и поощряваше.

Когато излязоха от храма, Мася разбра, че беше там напрегната и развълнувана. Разбра по това, че напрежението и вълнението минаваха, отстъпваха.

Те вървяха мълчешком, не им се говореше. Неочаквано за самата себе си Маша попита:

— А нали не е задължително любовта да се състои в целувки и всичко каквото правят възрастните? Като по телевизора? Дали има просто чиста любов. Или това са измислици?

— Не, разбира се — отговори Алексей. — Не са измислици. Нали има Божия любов — най-главната, а сред хората — братска и сестринска любов, милостива. Това е чистата любов, и Пушкин пише за нея, и също — Григор Нарекаци.

Той каза точно така — пише, а не писал, в сегашно, а не в минало време и Мася като чу това, почувства и отново бе поразена от светлината, която се излъчваше от Алексей там, в храма и в училище, и тук, на улицата.

Тя, тихичко и одобрително се засмя, а Алексей със своя чист глас отново започна да рецитира великия Нарекаци.

Колкото, Боже, ти си велик, толкова аз съм нищожен.

Ти си светлина, о Господи, аз — мрак нощен.

За греха си не съм от теб унищожен.

Грешен съм пред твоята доброта.

Понякога нравът ми е лукав и пътят — лъжлив.

Наистина нищожен съм и грешен

пред силата и милосърдието Ти,

които сътвориха всичкото от нищото.

Пред Теб, от който бях утешаван,

моят грешен дух и грешна природа.

О, Господи, грешен съм, грешен съм, грешен.

Аз трижди съм грешен пред Теб.

Пред пътеката неизповедима,

пред милостта непостижима.

По-грешен съм от другите.

Пред твоята правда аз съм лукав,

безславен съм пред славата ти безсмъртна,

пред кръвта чиста, пролята от Теб,

грешен съм, грешен съм, о, Боже прави!

Альоша вървеше по улицата изправен, строг, погледът му беше обърнат нагоре и на Мася й се струваше, че той произнася тези нечувани думи на нея, а и на още някого, дори не на някого, а на нещо: някаква власт ли, престол ли, на някаква невидима, но задължително добра сила, прощаваща на хората.

А пък Мася се усмихна на себе си: грешен, грешен, рецитира Альоша, но нали той е най-безгрешният. За какво ли така се измъчва?