Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момчето и момичето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сломанная кукла, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Никой; Счупената кукла

Преводач: Ганка Константинова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Викс 62

Редактор: Жела Георгиева

ISBN: 978-954-9835-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121

История

  1. — Добавяне

5

Мася веднага забеляза, че баба й я слуша много странно. Отначало като че ли се зарадва, настани я гостоприемно на своята маса, донесе й чай, пълна бонбониера и се усмихваше приветливо, но си мислеше за нещо друго, нещо друго я занимаваше.

Но после изведнъж каза нещо такова, че Мася зарадвана се вдигна: ето това е, браво на нея! Мария Павловна, отблъсквайки своите постоянни мисли, предложи съвсем неочаквано и за самата себе си:

— Никога не съм имала грижи с нашата Маня, в училището съм ходила само няколко пъти и дори не знам къде се намира нейният прочут Институт, но ето май дойде време майката да се разтревожи! Мася, хайде да отидем при нея в работата й, може нещо да разберем? Да изясним? Да открием?

Мася се засмя, зарадва се, но веднага се усъмни: какво ще каже майка й, нали ще се разстрои, не дай си боже може да се обиди, да не са дошли да я проверяват?

И тя каза съмненията си на Мапа. Но тя вече се беше навила:

— Че какво толкова? Просто сме дошли да погледаме. Да я посетим. Да разберем що за училище е това Бауманското? Вече е университет!

Мария Павловна се разпореди шофьорът Петя да бъде готов. Мася беше представена на бабините партньори и разгледана доброжелателно от тях, разходи се из кабинетите, сбогувайки се с всички и те слязоха долу, седнаха в колата.

Пътуваха доста дълго — Мапа не познаваше тази част на Москва: някакъв безкраен крайбрежен булевард, след това Петя кимна напред. Бауманка се оказа грамадно тъмножълто здание, което се извисяваше над другите постройки и ги засенчваше.

Когато отвориха входната врата и влязоха във фоайето, Мася се притесни: пред нея се откри пространство, прилично на храм — високо, сводесто, само че естествено без каквито и да е украшения, дори отдавна небоядисвано, захабено, а що се отнася до пода — той просто беше мръсен и още влажен. Храмът на науката днес не можеше да се сравни с православен храм, а пък тук и никой не мислеше за това, на всичко отгоре баба и внучка бяха дошли дали към края на заниманията, дали към началото на нещо — може би голямо събрание, така че фоайето беше пълно с хора и се беше натрупала опашка на входа при портиера. Мапа протегна карта със златен надпис „Стоматологика“, но портиерът дори не я погледна. Те се озоваха в гардероба, попитаха къде да намерят еди-коя си катедра и къде се намира спортната зала.

Защо тръгнаха към спортната зала не знаеше нито бабата, нито внучката. Оглеждаха ги, явно те не се вписваха в обстановката тук — доста възрастна жена и момиченце, при това в залата беше междучасие: някакви момчета си отиваха, други влизаха и си подаваха баскетболни топки. Бяха отишли не където трябва и Мася веднага се отказа от своята идея: не видя никакви възможности за нея.

Общо взето беше глупаво до безобразие, все едно че бяха нахлули в мъжката баня, само дето тук момчетата не бяха разсъблечени докрай и трябваше да си тръгнат, като си дадат вид, че или са сбъркали часа, или пък са се загубили.

Когато после започнаха да търсят катедрата, Мася каза:

— Бабо, хайде да си ходим: глупаво е някак си!

— Съгласна съм — отговори тя, — но още по-глупаво е да отстъпваме.

Мария Павловна намери катедрата по програмиране, открехна вратата, кимна натам и веднага излезе Маня. Боже, как всичко ставаше съвсем глупашки.

— Какво се е случило?! — извика сподавено Маня, излитайки в коридора. Но като видя Мася, омекна. — Мамо! Защо сте тук? Да не би нещо с татко?

— Успокой се, момичето ми — бучеше в отговор Мария Павловна, — абсолютно нищо няма, просто ние с Мася отдавна се канехме да си направим екскурзия до Бауманското училище и решихме да ти направим сюрприз.

— Сюрприз! — ахкаше Маня. — Какъв сюрприз? Защо?

Най-после тя се успокои и тръгнаха към огромния прозорец в края на коридора, където имаше няколко стола, събрани заедно, сигурно част от ред от някаква зала или аудитория.

Жените седнаха, а Мася се изправи пред тях. Те си бяха най-близки една на друга, тези три Марии. Но ето че Мася се изправи пред тях, седящите една до друга, погледна едната, погледна другата и изведнъж забеляза невидимото: майка й и баба й гледат нея, гледат я в очите и тя мести погледа си от едната на другата и излиза, че думите, които те изговарят са едно, а погледите, които си разменят — съвсем друго, но те си разменят погледи не направо, а чрез нея, Мася, и тя, малкото момиченце, непорасналата девойка, която не разбира много неща, но ги чувства, е върхът на този триъгълник.

Тази фигура няма основа, защото мама и баба не се гледат, почти не се гледат, но гледат Мася и май че триъгълникът просто се подразбира. Засега тези две прави се пресичат в нея, Мася, макар и под ъгъл, но има всички предпоставки да начертаят още една права линия — между себе си — за да се обозначи триъгълника, а засега те гледат нея и тя отразява това, което не казва, а мисли всяка една от тях.

— Ти, разбира се, помниш, че ние с баща ти никога не сме идвали при теб, освен в училище и то в началните класове — казва Мапа, а се подразбира, че това е нещо нечувано и само разумно дете, което изобщо не създава грижи, заслужава такова доверие на родителите си.

— Помня — без какъвто и да е упрек отговаря Маня, но леката тъга, с която казва това, означава съжаление, че нито майка й, нито баща й са се грижили много-много за нея в нежните години, смятайки, че послушанието, покорността, липсата на интереси извън дома — е достойнство, а не недостатък.

— И ние винаги сме се гордеели с тебе, дъще — продължава Мария Павловна, все едно пита: какво още ти трябва, щом родителите ти, вече побелели, все още се прекланят пред твоя начин на поведение и качества, на които мнозина могат да завидят, и без много комплименти ги ценят.

— Знам — отговаря Маня, — благодаря. — А си мисли: „Може би тази гордост и високите ми качества ми пречат, не сте ли си го мислели, скъпи родители? Може би без всички тези качества животът ми щеше да се уреди по-добре?“.

— Тези промени — казва Мария Павловна, — засегнаха целия свят, светът сякаш се раздели на две части, но ние не те упрекваме, живей както си си избрала.

О! Това е вече сериозно, но с нищо не засяга Маня. Бедността не е порок, може би, цитира тя драматурга Островски. И казва на глас:

— Но аз съм израснала в бедност, а ти смяташ, че съвсем успешно.

— Манечка, дъщеричката ми — леко повишава тон Мапа и доближава думите към мислите, които бушуват в нея, — но ти имаш голям обществен опит и знаеш, че от нищо нещо не става! Опомни се, дете мое! Спомни си, че си млада. Смени си работата! Омъжи се!

Я виж ти! Мася за пръв път чува такова нещо. Тя потръпва: — мама омъжена! Изобщо не беше мислила за това. Не мама, а Мася. А мама? Тя какво ще каже? Малката Мася вече не можеше да улавя мислите на големите — те са прекалено дълбоко скрити. Оказва се, че думите са по-близо до повърхността.

Но Мася е потресена от бабиното поведение. Значи нея това я мъчи? Майка й да се ожени! А попита ли нея, внучката си? Тя да не би да им е любимо котенце? Или малко глупаво агънце? Да дойде някакъв чужд мъж! Ами татко? Майка й ще престане ли да ходи заедно с нея по пътя до телевизионния център? И ще престане ли да плаче по нощите?

Мася ококори и без това големите си очи. Те вече не отразяваха нищо, никакви невидими мисли на големите. И не й трябваха такива подли мисли. Нека Мапа си мисли за своята стоматологическа логика и да вади чужди зъби за долари. Чуждите — не болят. Болят своите. Изобщо тя какви ги наговори?

Ех, тези възрастни — държат се както котките с мишките. А пък се зарадва на идването на Мася, почерпи я с чай и бонбони. Но — Мася беше готова да вини себе си — мислела си е за нещо друго, тази мила и добра баба, удобната и уютна Мапа. Какво коварство! И то какво коварство!

Това или почти това си мислеше, изтръпнала, Мася и незабелязано разрушаваше тези две прави линии, които се свързваха в нея. Тя пристъпваше от крак на крак, отдръпваше се назад и се връщаше напред, без да говори нищо, само тежко, като възрастен мислеше за своето право между тези две големи жени и своето място не само между тях, а може би в живота изобщо.

А Мапа обработваше дъщеря си, като този път вече направо използваше внучката си.

— Ето и Машенка казва, че ти можеш да играеш волейбол… А не да плачеш нощем…

Майка й не потрепна, не смени леката си усмивка с по-определено изражение. Вяло, някак неохотно тя се обърна към Мапа и я погледна, очерта основата на триъгълника. Но, странно, другите две негови страни се оказаха ненужни. И макар майка й да говореше и на двете, Мася се почувства съвсем самотна.

А майка й каза:

— Ето какво, мои мили Машенки… За работата може да си поговорим. За волейбола — може да се посмеем. А моите сълзи — тях оставете само на мен.