Алберт Лиханов
Счупената кукла (13)

3

Само на нечувствителните възрастни им се струва, че децата живеят в някакъв свой особен свят и докато не пораснат, няма защо да обсъждат с тях трудностите на живота. Пълна глупост!

Дори съвсем малката Мася добре усещаше още едно невидимо нещо: отношенията между баба й и майка й. Че какво може да се види тук, може да попитате? Нали те са дъщеря и майка, най-близките хора, които могат да съществуват. Но тогава животът странно ги обърна една срещу друга.

Баба Мапа винаги казваше, че е живяла беден живот, претрепвала се е, за да облече по-прилично Маня и да сложи нещо по-вкусно на масата.

— Знаеш ли, Масенка — неведнъж й казваше Мапа, — овесена каша и мляко — цели десет години това беше основната закуска на твоята майка.

— Ама пък е пораснала! — радостно отговаряше Мася и добавяше: — И аз ще порасна. Защото също ям овесена каша и мляко.

Баба й се смееше, казваше й малко смутено:

— Е, добре! Друго исках да кажа.

И целуваше малката.

— А аз имах предвид точно това! — не разбираше, но чувстваше най-малката Маша.

А ето какво чувстваше тя. Почти веднага след като загина баща й, и с баба й, и с дядо й започнаха да се извършват промени. Сякаш някой беше решил да възстанови равновесието, но по странен начин.

Веднъж баба й дойде у тях с тежка торба с разни плодове, а от чантата си извади пет зелени банкноти: Мася тогава за пръв видя как изглеждат доларите.

— Е, момичета — възторжено говореше Мапа, — случи ми се някакво вълшебно чудо! Вашата баба и майка на стари години беше съблазнена от съвсем млади хора! Напуснах моята родна и омразна поликлиника! Отидох в частна, разбирате ли? Сега съм малко като капиталистка, ха-ха!

Накрая Мапа извади плодовете, изми ги на чешмата, красиво ги подреди във фруктиера, постави я в центъра на кухненската маса, наля си чай и възкликна като в цирка:

— Слушайте всички!

Промяната в съдбата на Мапа, изглеждаше толкова лекомислена, сякаш тя чисто и просто е скочила от стъпенката на трамвая, когато бавно завива. Веднъж след смяната, вече на улицата я заобиколиха четирима млади лекари от същата тяхна опротивяла им поликлиника и, усмихвайки се много любезно, я поведоха към близкия ресторант. Вечерта не беше настъпила, значи беше още рано за ресторант, залата беше празна, но веднага им сложиха покривка на масата, все едно знаеха отпреди за заседанието на зъболекарския консилиум.

Мапа възторжено разказа за своя, както тя се изрази „интернационал“. Мосешвили, грузинец в не първа младост, московски гуляйджия със зашеметяващи връзки във всички сфери на живота, ташкентският емигрант от рода потомствени протезисти с двойна фамилия Петров-Файнберг (ако искаш — Петров, ако искаш — Файнберг) и двама руски провинциални „пропелери“, както се изрази Мапа, пояснявайки на неразбиращия Масин поглед:

— Това са такива пъргави млади хора, на които всичко им трябва бързо, разбираш ли, детенце? Жилище, жителство, кола, пари!

Мапа, възбудена не за годините си, обясняваше, че тези четиримата без да я посвещават как и откъде, са се снабдили с два, макар и употребявани, но отлични американски зъболекарски стола с турбо система и хирургическа апаратура с целия набор от инструменти и канят почитаемата Мария Павловна да възглави частната клиника със забавното название „Стоматологика“. А тези петстотин долара са половината й аванс.

— Що за термин е това — „стоматологика“? — попита Маня.

— Ха-ха! — зарадва се Мапа. — Ето че и ти, учената жена, клъвна! Значи и останалите ще клъвнат.

И Мапа им разясни, че тази дума трябва да привлече пациентите именно със своята необикновеност, че тази игра на понятия от различни сфери на съществуване трябва да предизвика веднага и познатост, и неразбиране, а това означава интерес! Добре, на кого не е известна думата „логика“? Обаче другата дума — „стоматология“ — има съвсем друго окончание, разбрахте ли? „Логия“! А тук изведнъж — логика: „Стоматологика“. Необичайно! Задържа вниманието. Предизвиква въпроси. Запомня се. Значи е привлекателно. Е, и аз най-после пристъпих към докторската!

Възрастната Мапа подскачаше върху слабата пластмасова табуретка, скърцаше с нея и Мася се страхуваше да не би баба й от радост да се преобърне, а тогава и всичките й разкошни плодове заедно със стъклената фруктиера ще полетят на пода.

Мася разбра и още нещо, което по-рано не разбираше: баба й толкова беше заета със себе си, че не мислеше много-много за дъщеря си и внучката. Те й бяха необходими като аудитория, и толкова! Зрялата жена, опивайки се от самата себе си, от своите нови възможности, мислеше и за още нещо необичайно.

— Разбирате ли, те ме избраха за лице на фирмата, моят възрастен лик в бяла престилка ще бъде на рекламните пана, във вестниците и списанията, така че, момичета, ще започнат да ме познават по улиците! Все едно съм Алла Пугачова.

— Бабо — попита Мася, — а не ти ли е страшно?

— Изобщо не! — Мария Павловна бодро скочи на крака, от което тяхната тогавашна малка кухничка стана съвсем малка, ако станеше и Маня, за Мася щеше да остане нищожно ъгълче, но Маня седеше, странно равнодушна към всичко, което говореше майка й.

— Съвсем не! А от какво да се страхувам? От портрета, от това, че ще ме познават? Ама аз се шегувам, каква ти известност! Виж, известност на фирмата — да! Пациенти — да! Пари — да! Въобще аз си мисля, че някаква висша сила е решила да ми върне дълговете за целия ми скучен и оскъден живот. С един удар!

Мапа се смееше, беше превъзбудена — скачаше и отново сядаше, рисувайки картини от бъдещето благополучие.

Накрая Маня я прекъсна:

— Май че стоматолозите са се отделили от държавата? — каза тя.

— Ха! — възкликна най-голямата от Мария. — Ще се отделиш от нея, как ли пък не! Знаеш ли колко струва лицензът? Наемът за помещението? Кредитът за оборудването? Данъците? Рекламата? И не е далече времето, когато цялата медицина ще стане платена, момичето ми. А ние какво — отново да се мотаем встрани, така ли? И да се бършем от пръските на прелитащите край нас лимузини?

С това първата серия от чудните промени се приближи към своя край. По-нататък те си говориха за всякакви глупости, но Мася съвсем ясно усещаше как между Мапа и Маня, между майката и дъщерята тогава нещо, ако не се скъса, то се обтегна.

Мася си мислеше, че майка й завижда на собствената си майка, нали тя като си тръгваше каза: „Да беше помислила за себе си, дъще, нима напразно беше отличничка, програмисти като теб със свещ да ги търсиш. Спомни си за своята цена!“. Но Маня гнусливо се намръщи: „Мамо, какво говориш?“. „Представи си, говоря! Всеки си има цена. Може и да е неприятно, но е истина.“

Мася ясно чувстваше, отново невидимо, превъзходството на баба й над майка й и някаквото мамино упорито, напук на някого — на кого? — желание да живее както беше живяла, без да променя нищо: да ходи в Института, да чете лекции, да води практически занятия, след това, прегърбена, да пътува с метрото до вкъщи, да се прехвърля на автобус, да се блъска в него, като пази чантата с евтината и еднообразна храна.

Превъзходството и упорството също не са видими — за тях се досещаш само по поведението на хората.

След този възторжен отчет в кухнята баба й почти веднага се върна в своето уравновесено състояние: сякаш почувства, че засегна Маня със своите успехи. Без излишни разговори, като предварително позвъняваше на Мася, докато майка й беше още на работа, идваше с колата на „Стоматологика“ до техния тогавашен пететажен блок и шофьорът Петя мъкнеше след нея торби с вкуснотии — всякакви сирена и млека, езици и големи парчета варено свинско месо, пакети с невиждани фейхуа, киви, грейпфрути и ягоди — дори през зимата. И освен това — оставяше на масата зелени банкноти.

Тези банкноти най-много притесняваха Маня. Тя си идваше у дома в раздърпаното си палтенце, с някогашната проскубана от старост норка на яката и найлонови торбички с хляб, блудкав кефир и кренвирши, още от антрето виждаше масата, отрупана с майчините дарове, угасваше, бавно, някак неохотно сваляше дрехите, обуваше пантофи, отиваше в кухнята, забравяйки до вратата своите жалки покупки и като сядаше на табуретката покриваше с длани очите си. Не, тя не плачеше, просто седеше, сгънала се още повече и Мася чак се просълзяваше от жал.

Тя отиваше, прегръщаше откъм гърба майка си, нейните силни, млади и толкова тъжни рамене, но Маня не плачеше и от това докосване, а потупваше в отговор Мася по ръката или се обръщаше и я прегръщаше, но нищо не обясняваше.

Какво да обяснява? Баба й стана богата, може би. А мама, както преди, беше бедна. Те спорят една с друга без никакви думи и ако аргументите на Мапа са очевидни и впечатляващи, то трудно е да бъде обяснено мълчанието на майка й. Може би тя е неудачница?

Но Мапа не се уморяваше да разказва отново и отново какви огромни успехи е постигала Маня преди — депутатка, стипендиантка, изказвала се е пред вожда… Разбира се, сега са други времена, нужни са други таланти, но Маня е отлична програмистка, преподава в Бауман, може да си промени живота към по-добро, но не иска. Упорства.

И ето го видимият резултат от борбата на невидимото превъзходство със същото упорство — живописен натюрморт върху кухненската маса и забравена найлонова нищета до входа.