Алберт Лиханов
Счупената кукла (11)

1

Малката Мария, по домашному — Мася, обичаше такива, макар и къси, но все пак продължителни моменти, когато можеше да се учудва.

Ето и сега, тя гледаше през прозореца и сама се питаше: какво ли ще да е това вятърът?

Навън високите брези се огъваха и плющяха от вятъра, а старите, поне много възрастни елхи, дружно, но слабо поклащаха върховете си. Както Маша знаеше от физиката, зад прозореца има въздушен фронт, въздухът с висока скорост се премества от зона на високо налягане в зона на ниско налягане, но всичко това беше теория, по-добре от науката я обясняваше Пушкин: „Ветре, ветре, колко си могъщ, как гониш ято облаци“. И все пак още нито една душа не беше успяла да го види — той няма облик, колко е хубаво! Ето брезите се мятат, блъскат се в безпорядък, също като живи, елхите отново се люлеят на една страна като по команда, а пък вятърът не се вижда. Вижда се неговата сила. Но той самият — какъв е? Ето — той поглади с длан върховете на елхите, с такава гигантска длан, ето — с гръдта си огъна върховете на брезите — а той самият?

Невидим, безформен, движещ се неясно как и откъде — дали от горе надолу, дали от една страна на друга: единствено по дърветата, по това как те се огъват, може да се разбере, че го има. Но и дърветата са с корени в земята — за нея, майчицата, се държат и само се люлеят на различни страни като пияни, така че не е ясно къде лети, невидим и могъщ: струва ти се, че той е едновременно навсякъде.

В топлия дом е уютно и безопасно, стъкленият еркер в новия дом, където е Машината маса за занимания, сякаш я придвижва напред, откъсва я от сградата, сякаш виси над и наравно с дърветата и Мася е обхваната от радостно чувство — тя сякаш е част от този незрим вятър, а в същото време е защитена от него.

Мася пробва, напук на всичко, да разгледа вятъра, движи цветен флумастер по лист хартия, опитва се да съедини своите движения с мяркащите се дървета навън — получават се полукръгове, подобни на завъртулки и къси, напомнящи поривите на вятъра, прави стрели. Момичето сменя цветовете, но не гледа хартията, избрала сама себе си за някакъв самописец, гледа навън и бързо-бързо движи ръката си.

Когато най-после поглежда листа, вижда изпълнената с щрихи повърхност — нейната разноцветност предизвиква усмивка; Мася за миг се замисля, после леко, по детски се втурва и залепва листа със скоч на дървената страна на библиотеката. Нека да се чудят — какво ли е това?