Алберт Лиханов
Никой (44)

8

Несъмнено, ставаше дума за него. Някога отдавна „син на полка“ го нарече същият този Андрюха, Валентин го подкрепи и мутрите макар и рядко, при това изключително внимателно, за да не обидят Колча, го наричаха така, но никога в последно време, когато неговото значение в групата незримо порасна.

Но помнеха, не забравяха. Не прощаваха.

Да, това беше за него и — бързо, с туптящо сърце Колча скочи от своите печални висоти върху тленната и грешна земя, с бедата, която се появи от случайно отронената фраза: ех, мъже, дори и в тъмната безлюдна улица, в нямото градче, трябва да си държите езика зад зъбите! Тук и стените имат уши!

Точно така става с хората. Неясни мисли, важни намерения, неотложни планове и дори любовта могат в миг да отстъпят пред лицето на опасността. По-точно — да се слеят в едно, да се свържат в целенасочено и точно действие въпреки своята, както ни се струва, несъвместимост.

Колча седеше неподвижен, слушаше тишината навън, която така не приличаше на грохота и сриването, които се случваха в него. Но той ненапразно расна под ръководството на блестящия Валънтайн. Независимо от последната им среща, от срива, който шефът си позволи. Той дяволски добре умееше да се преструва и да кипва, а в същото време да се усмихва нежно.

Така и Топорик изведнъж запя:

Щом синята вечер се стопли,

Щом звездите светнат в небесата…

Някога той пееше всичко това на вечерните трапези, доставяйки удоволствие на шефа си, но той пожертва дори и това скромно забавление, за да запази Топорик, да го отдели от мирската суета.

Той умееше да пази своя охранител, да не го вкарва в битовото рекетьорско ежедневие и Колча съхрани в себе си великото знание на интернатската песнопойка, благодаря ви, Георгий Иванович!

А сега, когато всичко се сриваше, независимо от тишината и звездното небе, от любимото момиче Женя, която така и няма да научи колко много я обича, Колча тихичко запя.

Да, точно така — въпреки Женя, защото той никога не би се решил да запее за нея. Той пееше на още някого, сигурно малко и на самия себе си, но не само. Изговаряше, изпяваше думите на стария романс, които в разговор дори и през ум не му минаваше да употреби — небесни, не съвсем достъпни, свързани във вълшебна нишка, а с мъката, която изведнъж го обхвана, като ударен от гръм, Колча насочваше своето чувство към някой незнаен, който го вижда в тъмнината, който единствен познава всяко движение на неговата душа — не, не човек, а невидим разум — единствен способен да различи момчешката мъка в дрезгавите небесни думи.

— Ето какъв си бил! — възхити се Женя. — А пък аз не знам думите.

— Нищо — утеши я той, — малцина ги знаят.

Като помълча, продължи:

— Виж какво… Аз може би ще замина. В друг град.

— За дълго ли? — Тя не се учуди много.

— Не знам. — Искаше му се да каже: „Завинаги!“, но я съжали. — И тъй като — той заговори свободно, без страх, като отракан младеж, абсолютно сигурен в себе си, — тъй като аз заминавам, може ли да те целуна?

— Знам, че не се държа съвременно — отговори, като стана още по-сериозна Женя. — Но хайде да го отложим след твоето завръщане.

Той помълча, навел глава и попита:

— Ами ако не се върна?

— А колежа? — парира го Палечка. Така е, за всяка лъжа се плаща.

Колча не бързаше в последните мигове. Те вървяха мълчаливо до нейния дом, впрочем тя нещо говореше, но в него вече се беше затворила нужната вратичка и той искаше тя да се затвори. Женя не беше за него.

Но последните крачки измина, без да бърза, прощавайки се завинаги с надеждата за нещо съвсем друго. И недостъпно.

Те се усмихнаха един на друг в тъмнината, Колча стисна ръката на Женя, тя изчезна.

Той постоя още малко пред затворената врата.

Край!

По-нататък следваше неговият главен живот. Не знаейки какво го очаква по-нататък, той вътрешно усещаше какво е длъжен да направи най-напред.

Отначало тичаше в бавен тръс, а пред къщата слезе от тротоара и като спираше, на кратки прибежки се доближи до входа. Не по-малко от четвърт час се вглеждаше и вслушваше, докато не се убеди, че няма опасност. Като отвори вратата на апартамента, не запали лампата, а пипнешком в тъмнината отвори пода и извади разглобената винтовка. Излезе на стълбищната площадка и твърдо знаещ посоката на движение, се отправи не надолу, а нагоре, качи се на тавана и там зарови късия вързоп в насипаната сгурия.

Като се върна вкъщи, запали светлината и се изми. След това се съблече и легна на дивана. Не можеше да заспи, измъчваше се от това, че не знаеше къде да намери Валентин. Ругаеше се за своята покорност, за това, че нито веднъж, нали е уж наследник, не го накара да му каже къде да го открие в най-краен случай.

Ето го, крайният случай. Настъпи. Трябва да си плюе на петите, но нали това означаваше да предаде Валентин. Не, това не му допадаше — да мисли само за своята кожа. Ненапразно беше израснал в интернат — значи в глутница.

Само ние двамата сме от една кръв — ти и аз. Така шефът цитира „Маугли“ от Киплинг. Оказа се прав. Таракан, Андреоти, някой трети… И онзи сервитьор, той пък какво общо има? Излиза, че Валентин е предаден от неговата си банда. Разчитат да бръкнат в неговата каца с меда. И заради това трябва да го предадат! Предават него, а наемат новодошъл. За какво — не си струва и да гадае.

Наемен килър. Или още по-лошо. Някаква столична акция, превземане на чужда територия? Съсредоточават властта в свои ръце…

Ако всичко е точно така, Валентин може да постъпи по два начина. Първият — да нанесе изпреварващ удар. Те двамата — шефът и Колча — без церемонии биха направили това. Не е необходимо много — да изолират, да конфискуват, да отстранят убиеца. Останалите ще се разцепят и разпаднат. Някои ще се върнат при шефа и те могат да се окажат болшинство. Други — ще се откачат, ще се изгубят, ще изчезнат. Тези другите трябва съвсем да си сменят козината и никога да не се връщат тук.

Но изглежда е останал вариант втори. Инициативният. Бандата прибира боса и изтърсва запасите му. От кого? Разбира се, от охранителя, ненапразно в бойната група е Таракан, касиерът, второто по доверие лице след охранителя. Третото в общата таблица на ранговете.

Топорик скочи, не трябваше да бездейства. Той измисли — да обиколи обектите, да поразпита къде е шефът му. Това е наивно, но все пак… Да си лежи просто така, когато животът на брата е в опасност, не само е глупаво, но е престъпно. Както и да се бяха скарали вчера, по-добър от него човек на земята още не беше срещал.

Нека Колча да не го разбира, нека всичко, което разказа за себе си да е абсолютна лъжа, менте, нима това е важното? Той го обичаше него, даваше му пари, повери му колата, тайно го определи за свой наследник — какво да прави, щом точно такъв човек се е изпречил на пътя на безродния хлапак.

Колча притвори вратата, обърна се, за да превърти два пъти и втория ключ и точно тогава му затиснаха устата.

Импулсивно той се опита да извика и да се изскубне, но го държаха със здрава лапа, вратите на апартамента се отвориха и го тласнаха назад.

— Разбира се, че можеш да викаш — каза Андреоти, — само че не е необходимо.

— Хайде, спокойно — проговори Таракан. — Валентин го няма вече. А ти ни дай парите му и върви накъдето ти видят очите от този град. Най-добре преди разсъмване.

Колча слушаше, вглеждаше се в сенките. Върху него се спускаше спокойствие от някакви надоблачни висоти, невидими за тези твари. В тревожни мигове от живота заради това негово спокойствие така го уважаваха момчетата в интерната — покойният добър мен Гошка, Гнедой с конските зъби, бившият пикльо Макарка. Разбира се, великолепният Валентин не можеше да знае за това достойнство на Колча, а и да знаеше, с още по-голяма убеденост би го нарекъл наследник.

Но него вече го няма…

Как така го няма?

И щом шефът го няма, съпротивата не е ли безполезна?

— Хайде, хлапе, избирай — каза келнерът, — само знай, че ако не ги дадеш, няма да свършиш просто така. Ще те боли.

Топорик изобрази покорност, послушание. При него това ставаше не защото играеше. Той си беше такъв, какво да очакваш от сирак?

Отмести леглото, отвори тайника, собственоръчно извади куфарите — празния и полупразния. Даде ги на Таракан, назова числата на кода.

Включиха светлината, сега тя им трябваше.

Топорик разгледа гостите: сервитьора, касиера, Андреоти. Четвъртият го нямаше. Таракан разтвори широко куфарите, Андрей с големите лапи при вида на пачките от по петстотин рубли занарежда, но касиерът го прекъсна:

— Мълчи, глупак!

Премести погледа си върху Топорик.

— Къде са парите, момче? Къде са „гущерите“, охранителю?

— Не знам, не съм видял — без да бърза, отговори той, за да изглежда правдивоподобно. И добави сериозно: — Трябва да питате шефа, аз съм дребен служител, както и вие.

— Щом не искаш, твоя работа — каза келнерът.

И попита касиера:

— Колко би трябвало да има тук?

— От един до един и половина, по наши сметки — отговори той. — Милион долара.

— А на теб, копеле — каза учтивият някога сервитьор, — и хиляда ще ти стигнат. Казвай, къде са?

Колча сви рамене.

— Добре тогава — каза Тараканов, — вземай го, Андрюха. Ще го пречупим. Няма къде да се дене сиротинката. Трябва да живее. Ще го разбере.