Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Никой; Счупената кукла

Преводач: Ганка Константинова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Викс 62

Редактор: Жела Георгиева

ISBN: 978-954-9835-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121

История

  1. — Добавяне

3

Валентин се появи вечерта на следващия ден.

Когато на сутринта Колча се събуди, беше сам, макар че още нямаше пет. Обиколи апартамента, но не намери никакви признаци, че тук е имало жена. Никакъв халат, червило или дори ластиче, с което се връзват косите. Сякаш фризьорката Зинаида му се беше присънила. Сивият ден се точеше бавно и скучно, по целия път Колча го унасяше на сън, а след часовете не отиде в работилницата, а си тръгна за вкъщи. Прибра се някак и легна да си почине.

Събуди се привечер от запалената лампа, над него отново стоеше Валентин. Отново го разглеждаше. Когато Топорик се раздвижи, му се усмихна, махна с ръка:

— Хайде, хайде — ухили се, — възстановявай се.

После направи пауза и попита:

— Какво подаръче ти подхвърлих? А?

— Какво? — ставайки, попита Топорик.

— Ама и теб си те бива! Какво, не разбра ли, бебчо? Ами Зинаида! Все някога трябваше да спреш постенето, нали?

Колча отново почувства огън, който го обхваща отвътре.

— И не ми се изчервявай! — засмя се Валентин. — А запомни подаръка ми. Гледай и мен да не забравяш.

Той остави Колча на мира, обърна се, взе стоящите до прага метални куфари, личеше, че са тежки, внесе ги в стаята. След това отмести желязното легло с възглавничките. Топорик му помогна да свалят капака на тайника, да вкарат там сребристите куфари. Когато отново изравниха пода, Валентин с поглед му посочи да седне на дивана. Той самият седна във фотьойла отсреща. Даде му цигара Пал Мал, запали и той.

— Ето сега вече — каза, — ти отговаряш за стоката. Утре ще направим нови брави. Ще има само два ключа. Единият у теб. Носи го на врата си. С това — и той протегна на Колча плътна метална верижка.

Помълчаха, Топорик отново нищо не попита, знаейки, че ако нещо трябва, господарят ще му го обясни.

— Е, добре, щом си толкова нелюбопитен — слушай!

Валентин беше без прическа, гледаше внимателно и малко тъжно.

— Първо правило — не се опитвай да разбереш всичко. Абсолютно всичко знам само аз, затова ми е по-тежко, отколкото на другите. Когато не знаеш нещо, това, неизвестното, няма как да го изтървеш, разбра ли?

Колча кимна. Топлината го бе напуснала, но беше потиснат от думите на Валентин за подаръка. За употреба. Временно. Та това е…

В интерната те бяха поели немалко всякаква мръсотия — малките прахосмукачки. Можеха да се изразяват като заклети пияндета. И изминалият им детски живот научи мнозина да не ахкат и охкат и от най-голямото човешко злодейство — самите те бяха деца на злото. Но такова нещо — да подариш жена? — Топорик не беше чувал.

Валентин не се и съмняваше, че момчето ще изпадне в шок от неговото признание. Вглеждаше се в него с вълчи поглед, забелязваше слабите му места, пресмяташе накъде трябва да подкара вълчето. Не, не зайченце, което преследват, играейки си с него и след като накрая го уплашат, с едно леко стискане на челюстите да го удушат, да го подхвърлят един-два пъти — вече мъртво — изцеждайки още течащата, но вече застиваща кръв и да го разкъсат на парчета, а вълчето — своята рожба, може да се каже възпитаник, с една дума същество от общата глутница, което трябва да се бои от по-големите, но да бъде смело с тварите от друга порода, да познава опасността и да я избягва без каквито и да е знаци и звуци, да върви втори, трети, след майка си, след опитния и старшия, запомняйки хватките на глутницата, нейните нрави и закони.

Валентин като ловък и силен звяр с любов, спокойствие, дори с нежност гледаше своя млад храненик, който беше объркан, а това е най-подходящото състояние, за да премине в ход няколко сложни препятствия, да се придвижи напред в необикновеното му образование, защото когато младият е объркан, му е по-лесно да поема нов риск, нова опасност, които той ще преодолява, без да мисли за тях.

— Вариантите са следните — бавно, все едно набиваше клин в податливо, но все пак твърдо дърво, говореше Валентин. — Първо. Ще ни смачкат. Повтарям, казах ти го — ти ще бъдеш последният, за когото ще се сетят. Ще се появи малък луфт, но луфт. За това време ще докараш колата и ще скриеш куфарите. Второ. Бунт на кораба. Малко е вероятно, но аз ще се заема с всичко сам. Най-идиотският — неочаквано да ме премахнат. Тогава всичко преминава към теб. Работата е в това — грамотно да се потулиш. А после да проведеш разбор и да платиш за наемане на килъри. Това не е лесно. Трябва обучение. Ти ще го овладееш.

Топорик слушаше, мълчеше, запаметяваше, казваше си, че ще си припомни после всички тези наставления, ще ги прехвърли дума по дума, ще ги назубри наизуст.

— Всичко, което остане, ще вземеш за себе си. То не е общо, разбираш ли? — говореше му господарят. — То е мое. А пък ако всичко се размине, ще изплуваме в други води. Ще постъпиш в юридическия или икономическия факултет. Ще станеш управляващ на нещо.

— На какво? — попита Колча.

— На каквото и да е — от магазин до строеж, банка, фирма. Ти не трябва да пропадаш. Иначе — загиваш. Бори се, момче, учи се докато съм жив. Плувай!

Той замълча, отново запуши. Продължи:

— И не се плаши. Повече няма да те пусна на работа. Назначавам те в запаса. Антон умря заради нищо. Трима вече пострадаха. Наистина с профилактична цел. Те са от друг град… Но поръчителят е близо, ще го открием. Някой иска парче от нашия окръг, засега не сме сами в града.

Топорик слушаше Валентин не с половин ухо, а с двете. „Трима пострадали“ — каза той. Трима са убити, така ли? Господарят винаги чуваше незададените въпроси, наистина имаше вълчи нюх.

— Не се бой — засмя се, — ние не убиваме за нищо. Има и други наказания за виновните. А поръчителят ще си плати напълно. И изпълнителят.

Валентин стана, закрачи из стаята, изведнъж попита:

— А ти не искаш ли да потърсиш майка си?

— Какво? — попита.

— Ами твоята!

Топорик тръсна глава, май много неща му се струпаха за някакви си двайсет и четири часа.

— Защо? — попита първо той и недочакал отговор, каза: — Не!

— Хайде, хайде! — хилеше се Валентин. — Знам едно местенце. Ще се поразходим. Щом е не, тогава не, нищо страшно.

Той измъкна вяло съпротивляващия се Колча отначало от дивана, после навън, седна зад волана на волвото.

Пролетта се носеше над земята и ускоряваше своя ход със звънтящите златни ручеи, с птичето грачене, с топлите въздишки на вятъра. Пет пари не даваше за човешките обиди и скърби, за бедност и богатство, за вярност и лъжа — тя несправедливо бе предназначена за всички — и в това се криеше непонятна справедливост.

Защо на всички поравно? Защо на онези, на които им е зле, макар и мъничко да не добави слънчева милувка и сладкия вкус на топящия се сняг? Защо да не отнеме от злодеите милостите на природата? Нека да не им кимат приветливо разпукнатите, мъхести клонки на върбите, да не виждат, да не им вдъхва усещане за щастие звънтящият светъл ручей…

Но — не. Кой знае защо — на всички еднакво, за всички е достъпен щастливият, внушаващ надежда обрат в природата.