Алберт Лиханов
Никой (26)

2

По много странен начин след седмица и половина Валентин се върна в живота на Топорик. След заниманията в работилницата Колча отиде в жилището с възглавничките и завари вратата открехната, мебелите разместени, а възглавничките свалени в ъгъла. Най-изненадващо тук се разпореждаше фризьорката Зинаида. Облечена в дълъг домашен халат, тя бършеше дребните предмети на тоалетката и разговаряше с двама мъже на неопределена възраст. Те поправяха пода на това място, където по-рано беше леглото и Колча веднага разбра каква е работата. Макар лъскавите куфари да ги нямаше, майсторите правеха в пода вдлъбнатина за тях, бяха изкъртили цели камари бетон, а всичко отгоре трябваше да бъде прикрито с дъски с накован на тях паркет.

Всички си даваха вид, че не ги засяга какъв е смисълът на работата, разговаряха за глупости, Зинаида изобщо не се учуди, като видя Колча, а го накара да мъкне с кофи строителните отпадъци в казана за боклук, който беше в двора.

Майсторите вече привършваха работата, наместваха дъските в пода, заглаждаха ги, за да легне паркетът на едно равнище, без издатини, а като свършиха, помогнаха на Топорик да изнася кофите. Работата тръгна леко, но фризьорката не бързаше, чакаше кога ще приключат, след това щедро се разплати с мъжете, изглежда толкова щедро, че те се измъкнаха заднешком, като безкрайно благодаряха на Зинаида и я наричаха стопанка.

Тя се и държеше като стопанка, заповяда да върнат леглото на мястото му, показа къде и как да го наместят, уверено разбуха възглавниците и възглавничките. Изобщо чувстваше се като у дома си. Колча си помисли, че господарят е купил този апартамент за нея. Всъщност нямаше никакви доказателства, освен увереното поведение на фризьорката.

Също така уверено тя отвори шкафа до прозореца, където Топорик дори не беше поглеждал, извади оттам чиста кърпа, гащета и фланелка, занесе всичко това в банята и пусна водата, кимвайки с усмивка на Колча:

— Хайде, изкъпи се.

Той влезе в банята и видя, че водата е синкава и покрита с пяна. Искаше да попита Зинаида какво е сложила там, но му стана неудобно: все пак фризьорката трябва да знае какво.

Колча се съблече, влезе във водата, отпусна се, усещайки резкия ароматен мирис. Водата се движеше, променяше нюансите си, той се потопи до гушата и си спомни как Валънтайн го беше завел да се подстриже при Зинаида и тя показа цялото си майсторство, направи му модерна прическа, фиксира я с лак, а пък под престилката се очертаваха зърната на гърдите й.

Топорик притвори очи и неочаквано се усмихна — дали от приятния галещ мирис на ароматната и пенлива вода, от топлината, проникваща във всяка частица от тялото му, или от отдавнашното видение, което го беше развълнувало, може би повече отколкото убийството на Антон.

Топорик помисли за мутрата. Не се получи много по човешки. Антон беше убит, а Колча сякаш бе отстранен от всичко. Той дори не знаеше къде са го погребали и кой е бил на погребението. А и какво изобщо знаеше той за Антон, когото господарят наричаше Антониони, по името на някакъв италиански режисьор. Нищо — нито повече, нито по-малко. Мутра като мутра. Като всички останали. Всеки от тях имаше нещо, някакъв друг живот — без кожени дрехи. Сигурно имаха и родители, а пък някои — жени и деца, Валентин нещо споменаваше. Но Топорик никога не бе срещал нито тези жени, нито децата, все едно те не съществуваха, сякаш разговорите за тях — нещо дребно, казано с неохота — се отнасяха към нещо неистинско, към някакви спомени. Антон пък изобщо никого не беше споменавал. Безшумно се появяваше, незабелязано изчезваше. Говореше много малко, май не бе казал нито една смислена фраза, нито едно дълго изречение. А умря така, все едно е отишъл някъде по работа и трябва всеки миг да се появи отново.

Колча дълбоко си пое въздух, потопи се с глава под водата, издържа, колкото можа, показа се от водата. Помисли си, че и той самият е такъв. Нищо не знаеше за Антон, а какво знаеше Антон за него? Какво знаеха за него, за Топорик, и останалите мутри? Че е от интернат? Че пее песни? Че макар и непълнолетен, се научи да кара кола? Отличава ли го Валентин от другите?

Сякаш го удари мълния: а може би точно затова го отличава, защото е Никой. Дори в това да е скрито началото на неговото име и фамилия, всъщност той си е наистина никой. Също като Антон. Изчезна, умря, погребаха го и толкова.

Толкова ли? За Антон не знае — може би все пак може да има някакъв близък, а той, Топорик? Ако му се случи Антоновата съдба, кой ще го потърси? Интернатът? Нали той го напусна. Училището? Директорът — ни риба, ни рак. Учителите — Василич и Иванич? Е, ще напишат някакво заявление до милицията и това е. Кой ще го потърси? Кой ще настоява, ще плаче, ще се жалва някъде?

Топорик седеше в синкавата ароматна вода, покрита със снежна пяна, тялото му беше отпуснато, затоплено, седеше като вцепенен, достигнал до горчивата истина.

Зинаида влезе тихо, без да чука, всъщност всичко това Колча пропусна, потиснат от своята догадка. Той видя ръцете й, държащи гъбата, дръпна се, но беше глупаво да изскача, измуча, възразявайки, но фризьорката вече му търкаше плещите, накланяйки със силната си ръка главата му към водата.

— Не се бой — говореше му тя, като се кикотеше, — свърши се с лошия живот!

После му насапуниса главата — с някакви сръчни фризьорски движения, отбеляза, че отдавна не е ходил при нея, не се е подстригвал, а щом веднъж си е направил прическа, трябва да я поддържа не от време на време, а постоянно.

Зинаида отиде до умивалника, изми си ръцете до лактите и се обърна към Колча:

— Е, не се страхувай, не се виждаш — целият си в пяна.

Тя излезе и едва тогава Топорик въздъхна, отпусна се, завъртя глава. Лениво потърка с гъбата гърдите си, стана, изплакна се.

Дълго не се решаваше да излезе от ваната — как ще я погледне, какво ще й каже? А може да си е отишла — това щеше да е най-добре от всичко. Изобщо струваше му се необяснимо присъствието на фризьорката. Какво, нима Валентин не може да наеме мъж, за да организира цялата работа? На него да възложи?

Изглежда не можеше. С тази не най-сурова мисъл Колча разбърка косите си пред огледалото и излезе в коридорчето. В стаята имаше приглушена светлина, а в кухнята светеше силно и той тръгна натам.

Зинаида беше в същия пеньоар, дълъг, прикриващ краката, но беше сресана, гримирана. Тя седеше до стената на малката яркочервена маса с чинии и чинийчици, пълни с различни храни. Звънтяха и искряха две пълни с бяло чаши.

— Да похапнем? — попита фризьорката, вдигайки чашата.

Колча одобри идеята, спасявайки се от ваната, от това, че тя му сапуниса главата и гърба, разбира се, без изобщо да го пита — едва се чукна и отпи.

Хапвайки малко, те пийнаха по още две-три глътки. Чак тогава, както му се стори, нещо в него започна да го притеснява и да го възпира. Той внимателно се вгледа във фризьорката и установи, че тя не гледа него, гледа в чинията, но пък под халата й пак няма нищо, а се обръща нарочно, за да може, без да се смущава, той да я разгледа по-внимателно.

Косите й бяха руси, светли, както и кожата, и изобщо тя правеше впечатление на спретнато, грижещо се за себе си същество, а гърдите й, леко разголени — бяха съвсем бели. Колча пламна някъде отвътре, искаше за нещо да заговори, но нищо не се получи, само излезе пресипнало:

— Още по чашка?

— Няма ли да се напиеш? — покровителствено, с много уверен и знаещ глас попита Зинаида, както и преди без да вдига поглед към него.

— Ами-и-и! — храбро отвърна Топорик, усещайки, че в действителност червената маса с чинийките, бюфетът, газовата печка, че и самата пухкава Зинаида започват плавно да се въртят.

Те пиха, Колча си взе резенче мек колбас, започна да го опитва, като по-внимателно оглеждаше фризьорката.

За него тя си беше старица, за неговите петнайсет години! Сигурно е по-голяма от него с двайсет години. А той не знаеше какво да прави, как да се държи.

Фризьорката откъсна поглед от масата, погледна Колча. Тя не го гледаше, а го разглеждаше и на нещо леко се подсмихваше. И на него му ставаше топло от този поглед. Все едно се потапяше в някаква сладка тъмнина.

— Е какво — попита фризьорката с уверено спокоен глас. — Поне опитвал ли си? Момичета де?

Колча отново пламна от вътрешен огън. Събираше смелост, размисляйки как трябва да отговори. Накрая избра истината. Завъртя глава.

— То си личи — констатира Зинаида.

Все така не откъсваше тъмните си очи от Топорик. Сякаш мислеше за нещо. Каза:

— Все момчетата отнемат девствеността на момичетата. Я хайде, аз пък да отнема твоята.

И се разсмя. След това бавно стана от табуретката, хвана го за ръка и го поведе към стаята. Леглото с възглавничките беше готово, Зинаида го докара до него и дръпна колана на халата си.

Стаята и без това се въртеше в очите му, а сега се завъртя още по-бързо.