Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Никой; Счупената кукла

Преводач: Ганка Константинова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Викс 62

Редактор: Жела Георгиева

ISBN: 978-954-9835-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121

История

  1. — Добавяне

6

Получи се истински парад-але, май така се нарича най-тържественият момент в цирка, когато всички артисти излизат на манежа със знамена, красиви и блестящи със златото и среброто на костюмите си, в най-ярките си червени дрехи силно свирят музикантите, светят цирковите светлини и без да искаш, всичко в тебе сякаш закипява, радостно се разгаря, по гърба ти полазват мравки, пълзят към тила и ти усещаш, че не се ръководиш сам, а те управлява този кръгъл манеж и силната музика.

Те вървяха по коридора на спалния корпус, нарушавайки леко режима в интерната, усмихвайки се на мърморенето на Зоя Павловна, която беше дежурна същата вечер, а вратите на стаите се отваряха една след друга и оттам изскачаха момчета по гащета и по-големите момичета в леките си разноцветни басмени пеньоарчета, и тичаха към тях — към прекрасния и щедър Валънтайн и към него, неузнаваемия млад принц Топорик, и Валънтайн с щедра ръка раздаваше на всички поред шоколадови бонбони от големия пакет. Бонбоните падаха на пода, децата се навеждаха, блъскаха, падаха на колене, скачаха, крещяха, тичаха — и отново се разтваряха врати, и нови деца изтичваха в коридора.

Пакетът, който носеше съвсем русият Валентин, събираше пет килограма бонбони, стигнаха за всички и когато стана ясно, че всеки има вече по един бонбон, той нарочно започна да ги подхвърля нагоре, да сее радостна бъркотия, шум и веселие.

Обаче нито една неразбория не е пълна и окончателна, затова Колча, колкото и да беше шумно наоколо, чуваше високите възклицания, посветени на него.

— Гледайте, това е Топорик!

— Как се е издокарал!

— Колко е красив!

И приветствия, също адресирани към него:

— Здравей, Колча!

— Топоров, привет!

В отговор той отговаряше, кимаше, казваше: „Здравейте, здравейте!“. И ликуваше, за пореден път признавайки правотата на Валентин, който, познаващ отнякъде порядките в интерната, настоя за точно такова късно появяване преди заспиването на децата, когато вече са се разсъблекли, но още не са заспали, но затова пък всички се намират в един коридор и всички, както и стана, могат да чуят, да ги видят, да станат свидетели на тяхното появяване.

Разбира се, Валънтайн беше ярка и важна фигура в този парад-але — истински меценат, богаташ, щедър човек, но все пак най-важният беше Колча. Той въобще не мислеше, че е такъв и не беше готов да бъде първа фигура, но колкото повече се приближаваше към своята спалня, толкова по-ясно чувстваше това.

Децата, особено малките, го хващаха за ръцете, заети с куп пакети, на цели гроздове, извикваха името му, онези, които бяха по-големи го тупаха по гърба, по раменете, момичетата докосваха старателно направената му прическа, а когато те с Валънтайн, съпроводени от тълпа, влязоха в стаята на Колча, настъпи истински триумф. Задумкаха барабани, настъпи относителна тишина, защото истинска тишина в интерната имаше само късно нощем, в широко отворените врати се блъскаше, вълнуваше, клокочеше само едва притихналата тълпа, а Колча започна своята благотворителна мисия.

— Старшина Макаров! — извика той и пред него се изправи Макарка по доста замърсени гащета и фланелка.

— Сваляй! — заповяда Колча, предизвиквайки лавина от смях, но щадейки приятеля си, се поправи: — Можеш да оставиш гащетата.

Когато Макарка свали фланелката и се обгърна с ръце, Колча извади от многобройните пакети тениска с емблемата на „Адидас“ — недостижима мечта за мнозина, след това същата, макар и лека шапка с голяма червена козирка, а като завършек, като апотеоз на тържеството на доброто и справедливостта — модни джинси.

Макарка обличаше всичко това, предизвиквайки викове на одобрение и въздишки на завист, а като затвори модния цип на синьото вносно великолепие, се оказа, че пред публиката стои съвсем различен човек. Когато пък за финал на всичко сложи и синьо джинсово яке, гръмна буря от аплодисменти.

След това Колча извика Гошман.

Стана тихо, а Макарка каза:

— Той е в болницата.

— Какво му е? — попита Топорик, без да се разтревожи много. Той беше завладян от своя триумф, извади от чантата същия комплект и за Гошка. — Ето, Макарка, да му го дадеш!

А той самият отиде при неоправеното легло на Гошман и старателно постави всичко, което му се полагаше. През тези няколко минути шумът не спря, но поутихна. И отново се превърна във врява, когато Колча извика Гнедой.

Той цвилеше, напълно оправдавайки прякора си, показваше дългите си конски зъби, обърна шапката с козирката назад, танцуваше, преоблечен в синята джинсова униформа, която не му стоеше добре, не му отиваше и беше като ламаринена — не, не му отиваха новите дрехи, изглеждаше в тях някак непохватно, неловко — веднага се виждаше. Чисто и просто има хора, на които нищо вносно не им отива, родени са да ходят в нашите руски парцали — платнени, трикотажни, сатенени, а като намъкнат нещо чуждоземно, направо ти се повдига. Такъв беше приличащият на жребец Гнедой.

Но това не развали триумфа на Колча. Целта беше постигната. Трима приятели, макар и единият да беше в болницата, получиха от него щедри подаръци, какво им влиза в работата, че той самият ги е взел като аванс за още неизвестно какво. Главното е, че всички видяха — Колча Топорик няма грешка, изглежда на сто процента, направо принц, значи не е сбъркал, когато избра не покрива на интерната, под който можеше безгрижно да лудува още цели три години, а се насочи към ПТУ и изглежда, печели прилично.

Последва кратка пресконференция — толкова смислена, колкото неорганизирана, защото завърши с коронен отговор на коронен въпрос и премести късната визита на нова, съвсем недостижима висота.

Някакъв малчуган извика:

— А ти можеш ли да караш кола?

Отново всички се развикаха. Някой възкликна:

— А ти нима можеш?

Но Колча разбра правилно въпроса и едва смирявайки разтупканото си сърце, отговори:

— Погледни през прозореца, когато излезем, окей?

Още няколко въпроса и отговора, възклицания и възторзи и двамата неочаквани гости излязоха на двора.

Колча погледна към втория етаж и побутна с лакът Валънтайн. На всички големи прозорци се бяха залепили детски лица. Те гледаха към двора, който не беше осветен много ефектно, не като цирков манеж, но все пак достатъчно, за да се види тъмносинята, в тъмнината изглеждаща черна, блестяща с благородния си автомобилен гланц, лека кола на име „Волво-940“. Свидетелство за някакъв далечен от тези места и мисли живот, примамващ призрачно, явно недосегаем, но пък все пак достигнат от един от тях — един от нас.

Като поглеждаше нагоре от време на време, Топорик се приближи до колата. Почака докато на задната седалка седне Валънтайн, сър и вожд, отвори вратата на шофьора и целият се обърна към спалните помещения.

Малко не беше на себе си, някак му беше неловко, но нямаше как да се чувства съвсем комфортно от новата красива ярка правда, която опита, толкова различна правда в сравнение с онази, за която живеят и за която мечтаят тези деца — момчета и момичета, притиснали се към стъклата на втория етаж на спалните помещения, и към които довчера принадлежеше и той.

Не, той не виждаше голям грях в действията си, в своя парад-але по коридора на интерната. В края на краищата той вдъхваше надежда. Показваше чрез своята съдба на хората, че не бива да се отчайват. Че всичко зависи от тях самите и не трябва да се страхуват.

Ако поискаш — ще получиш.

Той размаха и двете си ръце. Като някакъв олимпийски шампион. Без да бърза седна зад волана, затвори вратата и волвото плавно потегли към изхода на двора.

Разтупканото му сърце не можеше да се успокои.