Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Никой; Счупената кукла

Преводач: Ганка Константинова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Викс 62

Редактор: Жела Георгиева

ISBN: 978-954-9835-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121

История

  1. — Добавяне

Първа част
Неочакван интерес

1

Много рядко го наричаха по име, а и как да наречеш по име всеки, като само Колка имаше най-малко трийсетина в целия интернат от двеста и петдесет живи души, така че за да ги различават, даскалиците и възпитателките се обръщаха към тях по фамилия — помежду си пък бе прието да си викат на прякори, измислени не нарочно от някой шегаджия, а направо от самия живот. Ставаше някак така, че прякорът се появяваше от само себе си, много често и от самия му бъдещ притежател, понякога бе изричан в спор за нещо съвсем друго, а от кого — после никой не можеше да си спомни, новите им имена бяха съвсем различни — от неутрални и напълно естествени като неговото, до обидни и дори унизителни, но с това сега няма да се занимаваме.

На него му викаха Топор[1], Топорка, а когато му бяха ядосани и Топорище, макар че то означаваше нещо съвсем друго. Това беше заради фамилията му — Топоров, по име пък го наричаха Колча — хем глезено, хем умалително.

Светлоок и с кръгло лице, в ранното си детство той беше един от бандата гологлавци, които не просто си приличаха, а бяха абсолютно еднакви; след това с годините не че се откъсна напред, а по-скоро се отдръпна встрани. Сдоби се и с грива — тъмноруси, кой знае от кого наследени копринени коси, които, ако не бяха остригвани безжалостно от възпитателските ножици, предназначени някога за стригане на овни, се спускаха от темето му на всички страни, леки и пищни, и караха безродното момичешко множество да изпада в завист за това нечувано богатство.

Още една подробност — веждите. Би трябвало и те да имат цвета на косите, но по прищявка на природата веждите на Колча бяха абсолютно черни, сякаш нарисувани, и бяха дръпнати от носа като прави линии, което му придаваше решителен израз.

Широкият нос със също такива широки ноздри и широки устни завършваха външния вид на Колча с някаква точност, определеност и твърдост. С годините той надмина по ръст връстниците си, макар че беше тънък като вейка, но главното — винаги беше над останалите поради някакво необяснимо превъзходство, за което той нямаше никаква заслуга.

Причина за това бяха две негови качества — точно този решителен вид и бавните заключения.

Някои от тях бяха видими, когато трябваше да изкаже свое мнение за едно или друго. Но имаше и скрити.

Пред очите му от време на време се разиграваха странни сцени, на които в различните години от своя живот той гледаше по различен начин. Когато беше малък и не всичко разбираше, той без да иска се вълнуваше; колкото по̀ растеше, толкова по-дълбоко криеше това вълнение, усмихваше се снизходително, изразявайки с целия си вид презрение, но неизвестно защо винаги си траеше.

А сцените бяха такива. Изведнъж в двора на интерната се появяваше жена, обръщаше се към онези, които бяха там, но все пак предпочиташе кой знае защо децата, и молеше да извикат Нюра еди-коя си или Вася еди-кой си. Развълнуваният интернатски народ започваше на глас да коментира за кого става дума, впрочем забавянето се обясняваше най-често с това, че имената в интерната бяха позабравени, отстъпвайки, както беше казано, на прякорите, и трябваше време, за да определят търсената личност. Най-после я изчисляваха, сякаш решаваха задача, и за търсения или търсената хукваше пратеник, в повечето случаи не само един — случваше се в надбягването да се блъскат, да си подлагат крак, и тогава тези, които бяха останали да чакат, започваха да им викат, за да им напомнят защо са се втурнали да бягат.

И ето че в двора дотичваше момченцето или момиченцето, което жената търсеше. Като правило в него се взираше вече цяла тълпа — за времето, в което изчисляваха за кого са дошли, докато пратениците тичаха да го търсят, и най-важното, самото появяване на външно лице изкарваше навън голяма част от населението на интерната, сред което се извисяваха и възрастни — учителка, възпитателка, понякога и самият директор Георгий Иванович.

Висок и слаб, повелител на съдби, генерален прокурор и върховен съдия, началник и помилващ — човек, намесващ се винаги и във всичко, той обаче в такива случаи никога не бързаше. Излизаше, заставаше сред децата, но се отдръпваше, премествайки се в сянка, и там очакваше кога ще намерят онзи, когото търсеше жената. Най-накрая търсеното дете се появяваше. Жената, естествено, го познаваше отдалече или дори преди още да го е видяла добре и тук се случваше какво ли не.

Най-често, ако това беше момиченце, то тичаше към жената. Малките момиченца ревваха и тогава хората веднага си тръгваха. По-големите момичета вървяха бавно, с вдървени крака, лицата им се покриваха с неравни алени петна, тълпата се разотиваше, но без изобщо да бърза. По-големите момчета нерешително се приближаваха и беше ясно, че се страхуват да не би другите да разкрият тяхната слабост.

Странно нещо, Колча не запомни нито една от жените, които идваха в интерната. Всички те си приличаха — и по фигурите, и по лицата, и по дрехите, дори по ръста — сякаш бяха скроени и ушити от една и съща ръка. Такива едни еднакви овехтели кукли. Можеха да имат шапка или кърпа, можеха да бъдат гологлави, но това не стигаше, за да излъже проницателния поглед. Изхабени и неизразителни кръгли лица, грозно обути къси крака, къси ръце, а и самите им тела сякаш бяха скъсявани — такива едни като окастрени парчета дърво.

Това бяха майките, към които сдържано отиваха или презглава тичаха децата. Деца, които вече не им принадлежаха и сигурно затова жените, които се грижеха за децата в интерната, наричаха тези жени не майки, а маминки.

Отдавна отминаха времената, когато децата лъжеха за своите родители и им измисляха красиви нещастия. Бащата лежи в затвора, защото се защитавал от бандити и убил един от тях. Или пък родителите са загинали при автомобилна катастрофа. Сега истината не се украсяваше, а обратно, според новата неписана мода децата се стараеха да я направят още по-черна. Неведнъж Колча слушаше как напълно хладнокръвно някое интернатско момиче, което се правеше на недостъпно, наричаше майка си проститутка. Оставаше поразен, когато виждаше тази проститутка в двора — същата като останалите — с плоско лице, късокрака и късоръка кукла в овехтяла дреха — на кого ли е притрябвала? Той си представяше проститутките съвсем различно.

Колча знаеше, както знаеха и всички останали: бившите майки идват тук със страх. Някои за кураж пийваха по половин чашка и това се виждаше от разстояние не само от децата, но и от възрастните, особено от Георгий Иванович; установил със зоркото си око този факт, той не само не се отдалечаваше, а се приближаваше към майката и нейното дете, отначало на деликатно разстояние, за да не подслушва разговора им, а ако установеше, че допустимата алкохолна норма пийване е неразумно превишена и маминката дрънка врели-некипели в разсъжденията си за живота и своята горчива съдба, той се приближаваше и заповядваше на овехтялата кукла да напусне поверената му територия.

Заедно с всички Колча на два пъти бе свидетел на гръмогласни скандали на тази тема, но най-често еднаквите кукли еднакво тихо изчезваха, за да се върнат отново след година или никакви да не се появят.

Защо идваха изобщо? За да дадат на детето си шоколадче или пластмасова играчка — някакво малко мече. Та всички в интерната да разберат каква майка има?

А на няколко пъти, дали заради редките посещения или заради спиртосаната памет, а може и по други, незнайни на пръв поглед причини, маминката молеше някоя група деца да повикат нейния син или дъщеря, а те бяха там, сред другите деца, но тя не ги познаваше. За чий са ти такива маминки?

Впрочем, също на два пъти, не повече, Колча видя как безличният пън се променя, превръща се в човек.

Това изглеждаше странно, много необяснимо, защото децата не го виждаха, то обикновено се случваше някъде другаде. И в двата случая тези майки бяха осъдени в поправителни колонии за извършени някакви неясни оттук работи, те идваха окъсани, по-зле от другите, но трезви и, прегръщайки детето си, молеха да отидат в кабинета на Георгий Иванович. Той не отказваше. Излизайки оттам, жените изглеждаха просветлени, идваха отново и отново, и най-накрая в интерната също като ветрец литваше новина: еди-коя си маминка отново е станала майка, възстановила е своите родителски права, а другата пък изобщо не ги е губила, но след изтърпяната присъда е било необходимо време, за да си намери работа и чак тогава да си вземе детето.

Първият път, помнеше, това беше шестгодишно хлапе, което дори още не беше заслужило да има прякор. До определена възраст, в която човек можеше с нещо да се отличи, до времето за получаване на заслуги, към по-малките се обръщаха еднакво безлично — „Ей, хлапе!“ — и това беше напълно достатъчно. Върна се майката на русоляво малко момченце. А след това щастливка се оказа момиченце с прякор Мусля. Тя беше чернокоса и черновежда, приличаше на циганка, но се оказа татарка или башкирка, някой, може би тя самата, бе казала, че е мюсюлманка и тази дума, необичайна за интерната, странно се трансформира, превърна се на прякор.

За Мусля дойде също такава черна майка, нисичка, невзрачна, изтъркана като останалите майки, но когато си тръгваше, Колча бе поразен от промененото й лице: бузите на Муслината майка бяха порозовели, а пък носът и челото й — побелели, сякаш здравата ги бяха изтъркали, бяха станали някак по-светли: и пламтящите черни очи и вежди контрастно сияеха на това побеляло от страх лице на розови петна.

Георгий Иванович никога не правеше никакви изпращания. Веднъж той изпусна фраза, която макар възрастните вече да не повториха, живееше в интерната свой самостоятелен живот, може би предавана от уста на уста, може би въобще се носеше във въздуха, подразбирайки се като очевидна истина. А той каза нещо такова, че не трябват тържествени изпращания, защото всичко може да се обърне на не тържествено завръщане.

Господи, нима ще изплашиш тези деца с такова предсказание! И все пак по-добре да не се губи казаното. То не е вещ, няма да я намериш, няма да я върнеш обратно.

Та толкова за маминките. Те идваха. Рядко, но идваха. Идваха и лели, братовчедки, и някакви далечни жени. Носеха дребни подаръци и храна, като че ли тук не ги хранеха. Мъже не се мяркаха. Сякаш тия деца нямаха бащи. Или дори дядовци. Не, не долиташе до този интернат мъжки дух.

А при Коля Топоров съвсем никой не бе идвал. Когато беше малък, все очакваше, че ще дойдат. Но не само той бе такъв. Такива имаше много. И все пак някак постепенно, без всякакви обяснения с възрастните, дори сред тези, при които никой не идваше, се извърши окончателен подбор: така или иначе децата научаваха, че имат някъде някого. Ако не е пропаднала маминка, то някаква стара баба например… В окончателната „утайка“ попадаха малцина, но и те бяха много — десет души. На тях нищо не им казваха, а и те не питаха… Топоров беше от тях.

Той отдавна престана да очаква заблуден гост, а когато стана Топоров, още повече Топорище, гледаше на тези маминкини появявания със скрито презрение. Обаче нещо му пречеше да го изкаже.

На него, който отдавна не се срамуваше да изразява чувствата си.

Бележки

[1] Топор — брадва, секира. — Бел.пр.