Михаил Юревич Герман
Антоан Вато (7)

Глава VI

Тук логиката, хронологията и различните хипотези се събират в един доста заплетен възел. Биографите на Вато неизменно говорят само хубави неща за Одран, превъзнасяйки неговото майсторство, превъзходния му вкус и добрия му нрав. Разказват обаче и друго. Че Вато бил нарисувал картина с батален сюжет (може би уморен от безгрижните си герои и Одрановите пана). И че Одран всячески убеждавал ученика си да се откаже от погрешната и недоходна работа, т.е. от рисуване на картини, още повече на такава тема. Не ще и дума, че тази тема е била съвсем чужда на Одран. Тъй или иначе, след този случай Вато заминал за Валансиен.

Други биографи съобщават, че главната причина за заминаването на Вато за Валансиен бил неуспехът му в конкурса за Римската награда, че следователно работата не е в разногласията между Вато и Одран.

Малко са датите (да не говорим пък за фактите), които са ни известни. Той се явява на конкурса за Римската награда през лятото на 1709 година. Резултатите от конкурса носят дата 31 август. Много скоро след това Вато заминава за Валансиен, а се връща през 1710 или 1711 година. Повече нищо не може да се твърди със сигурност.

И изведнъж тази необяснима история с появяването на картина с военен сюжет. Тук има или някаква неизвестна причина, или пък наистина умората от повърхностните идилии на Одран е подтикнала Вато да рисува войници.

И наистина, Вато живее в Париж. Работи с Одран, прекарва дните си в богати къщи, където рисува изящни арабески. Любува се на нежната зеленина и на великолепието на занемарените, но все пак геометрично оформени алеи и лехи в Люксембургската градина. Изучава Рубенс, разглежда Пусен. Посещава театрите. Откъде се е взела войната, къде в Париж или Версай може да се видят войници? Заедно с парижани Вато се любува на кралските мускетари, възпети след век и половина от Александър Дюма: елегантни ездачи с червени мундири и небесносини пелерини с алени отблясъци и с извезани по тях кръстове от сребро, първата рота на бели, втората на черни коне. Той вижда кавалеристите на Кралската конна гвардия, облечени в небесносини кафтани, швейцарците с високи шапки с червени и бели пера… Сред тях има буйни фехтовачи, отчаяни смелчаци, има дуелисти и надменни парвенюта, знатни велможи и пълни с честолюбиви мечти кадети, но това съвсем не е армия, не са онези полкове, които воюват и гинат години наред в безкрайно дългата война.

Но ако обръщането на Вато към военната тема е загадка, участието му в конкурса за Римската награда е нещо напълно обяснимо.

1709 година. Вато е в Париж — вече не по-малко от осем години, но все още е калфа, все още не е получил признание. Кръгът на неговите познанства обаче се разширява, живописта на Рубенс разпалва неговото въображение, а може би и амбицията му, от която на младини не е бил напълно лишен. Той е в Салона, разбира, че собственото му майсторство вече може да се сравни с майсторството на неговите съвременници. И поема риска да се обърне към Кралската академия за живопис и скулптура.

Редът за приемане на кандидатите за Римската награда не бил сложен. Трябвало да се представи препоръка от един член на Академията и ескиз — разбира се, с библейски или митологичен сюжет. Академиците отбирали онези, които смятали за достойни. След това участниците в конкурса получавали от академиците устно задание за сюжет, който бил близък до предоставения от тях, но малко по-различен. На художниците се предоставяли ателиета, където да работят. Кой е бил покровителят на Вато не се знае, както не се знае и съдбата на създадената от него творба. Известно е само, че заедно с четирима други живописци трябвало да изобрази завръщането на Давид след победата му над Голиат.

Можем само да се учудваме, че Вато успял да получи втората награда. Първата била дадена на потъналия в пълна забрава господин Гризон. Но какво усърдие е било нужно от страна на нашия Вато за картина, каквато той за пръв път рисува. И трябва безкрайно да се съжалява, че тя не е запазена — вероятно това би било убедително доказателство за безсмислено прахосване на сили и талант. Не си струва да гадаем какво е представлявало това платно. В случая е важно само, че първата награда, а следователно и правото на пътуване до Рим, Вато не е получил. Склонността на Вато да изпада в мизантропия и тъжно настроение ни е известна. Той бил на двадесет и пет години — възраст, когато жизненият неуспех толкова често се превръща в очите на младия човек в последно действие от жизнената драма. Луи Давид в аналогична ситуация искал да се самоубие чрез гладуване. Вато не опитал нито този, нито друг начин да си разчисти сметките с живота. Но се оказал на кръстопът, объркан и естествено в най-отвратително душевно състояние. И заминал за Валансиен.

Отстъпление: Пътуване, 1709 година

Годината, в която Вато е участвувал в конкурса за Римската награда, била ужасно време за Франция; едва ли художникът, дори изцяло погълнат от своята картина, е могъл да не забележи това, а пътят до Валансиен е трябвало окончателно да му отвори очите. „По това време всичко постепенно умираше, поне външно: кралство, вече издъхващо, войски, на които нищо не се плаща, войници, угнетени от лошо командуване, което не беше способно да извоюва успех; пълно разстройство на финансите; генерали и министри, лишени от каквито и да било способности, назначения само по прищявка или в резултат на интриги; никой не се наказваше, нищо не се обмисляше и не се обсъждаше; некадърност както да се води войната, така и да се постигне мир^[1]…“

„… Зимата… беше чудовищна, такава, че човешката памет не познава нищо, с което тя би могла да се сравни… Овошките измръзнаха, не остана нито лещак, нито маслини, нито ябълки, нито лозя… Другите дървета гинеха поголовно, умираха градините и всички зърна, посети в земята… Монсеньорът на път за операта и обратно се излагаше на нападения от граждани и огромно множество жени, които крещяха «хляб»! Той не се чувствуваше в безопасност, дори заобиколен от своите гвардейци, които не се решаваха да разпръснат тълпата, за да не последва нещо по-лошо. Той се отскубваше, заповядвайки да се хвърлят пари и обещавайки чудеса. Но понеже чудеса не последваха, той не се решаваше повече да се явява в Париж. Кралят чуваше същите викове достатъчно ясно през прозорците — жителите на Версай се събираха по улиците.“

Херцог дьо Сен-Симон

„През живота си не съм виждала по-тъжни времена: хората от народа гинат като мухи от студа. Водениците спряха, много народ мре от глад“

Писмо на херцогиня Орлеанска, принцеса Палатинска до сестра й от 2 март 1709 година

Французите все пак се опитвали да се шегуват и особено си пател некадърният интендант на финансите Мишел Шамийар.

В Париж се пеели куплетите:

„Le vent, la gréle, les brouillards

Causent mille désastres;

N’est-ce point quelque Chamillard

Qui gouverne les astr es?“

Вятър, глад и мъгли

носят безброй беди.

Да не би някой Шамийар

да управлява светлината?

От прозорците на каретата, поела към Валансиен, можело да се видят безлюдни поля, гори, дървета, запустели къщи, гладни хора: войници, селяни, скитници и просяци.