Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Антуан Ватто, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Михаил Герман

Заглавие: Антоан Вато

Преводач: Маргарита Савова

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Български художник“

Град на издателя: 1983

Година на издаване: 1983

Тип: биография

Националност: френска

Печатница: ДП „Георги Димитров“ София

Излязла от печат: 30.VIII.1983 г.

Редактор: Ани Владимирова

Художествен редактор: Иван Димитров

Технически редактор: Георги Димитров

Рецензент: Ани Павлова-Ставрева

Коректор: Димитрина Еленова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10045

История

  1. — Добавяне

Глава XIII

В живота му настъпва онзи период, който спокойно можем да наречем епоха: това са годините, когато създава най-добрите си картини. Ние не знаем почти нищо за живота му. Но колко картини е оставил, зад всяка от които се крие неподозиран от нас, изпълнен с дяволско напрежение труд! Оставало му да живее по-малко от четири години, но в същност цял един живот, защото ако през изминалите години той намира себе си, става Антоан Вато, то за краткия останал срок му е отредено да стане великият Вато. Разбира се, и онова, което е направил дотогава, би му отредило достойно място в историята на изкуството, достойно, но не онова изключително, което е заел в нея благодарение на последните си платна.

1718 година — той напуска дома на Кроза.

1720 година — потегля за Англия, където прекарва няколко месеца.

Следващата година е годината на неговата смърт.

И все пак този кратък отрязък от живота му, чиито подробности са ни почти неизвестни, е навярно именно онова, което се нарича „звездни часове“. Преди също е рисувал много, но никога не е създавал толкова живописни творби и рисунки и не е работил толкова свободно, както след освобождението си от академичната програма и както изглежда след напускането на дома на Кроза.

Може да се предполага, че в дома на Льо Брьон той е бил просто квартирант, защото, от една страна, неговият хазаин едва ли е бил любител на изкуството и, от друга страна, защото след като е напуснал един богаташ, от когото е приемал хляб и приют като подарък, едва ли би се съгласил да приеме отново нечия милост. Изглежда, независимостта и покоят са му били по-необходими от всичко.

При това, ако се съди по оскъдните сведения, той води живот съвсем не екстравагантен, макар и достатъчно затворен, оставайки си като преди и недоверчив, и наивен човек.

Келюс разказва за това, как Вато веднъж останал възхитен от една изкусно изработена перука и простодушно предложил за нея на фризьора „две малки двойни картини, може би най-пикантните от всичко, което е създал“. „Отидох при него след сключването на тази изгодна сделка — продължава Келюс — и разбрах, че съвестта малко го измъчва. Канеше се да нарисува за фризьора още една картина и аз с големи усилия успях да го успокоя.“ Малко по-нататък Келюс разказва колко възмутен бил Вато от претенциозната критика на един от своите бездарни колеги и какъв урок успял да му даде. Подобни разкази говорят и много, и нищо; животът на всеки известен художник е изпъстрен с подобни истории, по-голямата част от които измислени. Освен това и чудачеството с перуката, и достойното отношение към собствения занаят са неща не чак толкова неочаквани за един даровит майстор. Вато чете много. Никой не споменава кое е било любимото му четиво — дали съвременните му романи, дали приказките от „1001 нощ“, или пък „Сравнителни животописи“ от Плутарх. По онова време излизат много книги, занимаващи ума на парижани, книги, много от които вече забравени. Както споменахме, вече е бил преиздаден „Телемак“ от Фенелон, някога тъй силно разгневил покойния крал, а сега вече загубил злободневност, макар и запазил прецизния си стил и изяществото на поетическите намеци. Но друга литература заменя архаичните вече в сравнение с новото време съчинения; сериозността отстъпва пред скептицизма: Мариво издава романа си „Телемак наопаки“ и смелото някога произведение на Фенелон става повод за създаването на забавен сатиричен разказ за пътешествия из една напълно съвременна Франция. Тудно е да се откажем от предположението, че Мариво е бил сред четените от Вато автори — острите наблюдения, хуморът, умението да вижда забавните и печални гримаси на всекидневието би трябвало да привлекат вниманието на художника.

Но има едно обстоятелство, което ни позволява да направим още по-примитивно предположение: за възможността Вато и Мариво да са се познавали лично, макар че в нито един източник не се споменава за подобно нещо.

Със сигурност е известно обаче, че е съществувало приятелство между Вато и Антоан дьо Ла Рок, бившия военен, с когото, както си спомням, художникът се бе запознал във Валансиен. Дьо Ла Рок, който продължава да се движи с мъка поради осакатения си крак и който, ако съдим по портретите, прилича на добродушния и простил се с коварството Силвер от безсмъртния „Остров на съкровищата“, сигурно е забравил за някогашната си бойна слава и с увлечение се занимава с нещо, наречено днес журналистика, а освен това пише и оперни либрета и изучава изкуството на съвременните му художници и на майсторите от миналото. Той пише и за списание „Меркюр“ (по-късно, вече след смъртта на Вато, той ръководи това списание). Именно в „Меркюр“ Пиер Крале, известен под името Мариво, печата своите „Писма за едно приключение“ — изобретателни и умни скици за капризите на женските души. Мариво още не е станал истински драматург, но е страстен театрал, посещава френската комедия и италианския театър. Трудно е да си представим, че при такива обстоятелства не се е осъществило запознанството на Вато с Мариво. Но дори да е така, Вато най-малкото е знаел за Мариво и сигурно е виждал в неговите съчинения много неща, които са му допадали. „Това е човек, който знае всички пътеки на човешкото сърце, но който не познава неговия голям път“, казал веднъж Волтер за Мариво. Дали е бил напълно прав? Но именно това умение „да вижда пътечките на сърцето“ е сродявало, както неведнъж е отбелязвано, Мариво и Вато. И бихме могли напълно сериозно да допуснем, че Вато е четял с увлечение и „Писма за жителите на Париж“, които са се печатали в „Меркюр“, и романа „Затъналата в калта Тереза“, и много други неща, излезли изпод острото перо на бъдещия прочут комедиограф.

Четящият Париж се сблъсква тогава с някаква странна смесица от голяма литература и празни, повърхностни съчинения: сладникавият Сюблени се чете наред с непристойния Фюретиер — имена днес справедливо забравени, но тогава все още модни. Много шум вдига романът на шотландеца Антоан Хамилтън, живеещ във Франция — „Мемоарите на рицаря дьо Грамонд“. Това е типична за епохата на регентството книга, макар че излиза още през 1713 година — най-доброто описание на лекомисления живот на отдавна починалия английски крал Карл II, от когото и регентът не се срамува да се учи.

По същото време излиза и твърде забавният според днешните ни вкусове стихотворен превод на Омировата „Илиада“, направен от дьо Ла Мот, в който строгите гръцки герои са се превърнали във вежливи господа на един галантен век. Четат се още прелестните „Приказки за мама Гъска“ или „Поучителни истории и разкази от стари времена“ на Шарл Перо. Пикантните стихове и епиграми на членовете на прочутия кръжец Тампъл, които наричат себе си „либертини“ (нехайници), покровителствувани от твърде разпуснатата херцогиня дьо Мен, внучка на „великия Конде“, любовница и на кардинал Полиняк, и на много други господа — преписани на ръка или отпечатани, се разпространяват из цял Париж. И не е изключено нашият Вато да е четял с усмивка остроумните и неприлични стихове — онези, които може би си нашепват на ухото персонажите на неговите „галантни празненства“.

И вече съвсем забавно е за хората от 20 век да си представят, че твърде модно четиво по онова време са били „Мемоарите на мосю д’Артанян“, капитан, лейтенант от първа рота на кралските мускетари, съдържащи множество частни и секретни неща, станали през царуването на Луи Велики, излезли за пръв път през 1700 година, а през 1704 — вече в трето издание. Почти веднага се пуснал слух (както станало ясно по-късно, напълно основателен), че мемоарите били ловък фалшификат на мосю Расиен дьо Куртил дьо Санда, който се изхитрил да напише „Спомени“ и за други знатни французи, включително и за Лафонтен. Но от това мемоарите на д’Артанян не станали по-малко любопитни. Пък и не си струва да корим този многократно изобличаван апокриф — нали той вдъхнови Дюма да създаде своите „Тримата мускетари“! Може би и Вато, въодушевяван от Ла Рок, е харесвал забавната книга на дьо Куртил. Много неща са възможни, но за съжаление нищо не е доказуемо. А съществувала е, освен това и класика. Вато е могъл да чете всичко — от Рабле до Монтен и от Франсоа Вийон до Декарт.

Със сигурност е известно — и то само от написаните веднъж в едно писмо няколко реда, — че Вато е четял внимателно съчиненията на художниците: „Връщам Ви първия том от съчиненията на Леонардо да Винчи и Ви моля да приемете моята искрена благодарност“ — пише той на Жюлиен. „Що се отнася до ръкописните писма на Рубенс, ще ги задържа още малко, ако това не ви е особено неприятно, защото още не съм ги дочел. От сряда насам болки в лявата част на главата не ми дават да заспя.“ Трябва да кажем, че Вато пише за своите болести с обезоръжаващо простодушие и откровеност, подобно на мъдрия стоик Дидро или великия страдалец Русо, които не са се стеснявали в писмата си да разказват интимни подробности за недъзите си.

Въпреки своите болести и чудачества, въпреки мизантропията и раздразнителността си, Вато е водел живот, който отговарял напълно на приетите в неговата среда — т.е. в средата на просветените буржоа и художниците — обичаи. Ето едно от малкото запазили се писма на Вато, което ние цитираме изцяло: то не се отличава нито със стилистични тънкости, нито със значимост на засегнатите в него теми, но това го прави още по-ценно за биографа, който се опитва да разбере ежедневието на своя герой.

Драги ми Жерсен,

Както ти пожела, ние с Антоан дьо Ла Рок ще дойдем утре при тебе да обядваме. Имам намерение в 10 часа да бъда в Сен Жермен дьо л’Оксероа за сутрешната литургия и непременно ще дойда при теб към 12 часа, тъй като преди това трябва да посетя моя приятел Молине, който вече две седмици е болен.

До скоро виждане

Твой приятел Вато

Ако се чете внимателно това писмо, от него биха могли да се извлекат много неща. Вато ходи на църква; разбира се, този факт не ни дава възможност да съдим доколко е бил религиозен, пък и не става дума за това. Важното е, че и в това отношение той живее и постъпва както всички. Писмото е датирано, написано е в съботен ден, следователно става дума за неделна литургия, от която е било неприлично да се отсъствува. Вато пише за намерението си да отиде на църква като за нещо обикновено. Но и няма намерение да се задържи там — за два часа ще приключи и с литургията, и с посещението при болния си приятел.

Поканата за обяд, изглежда, също е била за него нещо обикновено — значи не е бил чак толкова затворен и отчужден от хората. Не търси нови приятели, но не губи старите си връзки; въпреки своята затвореност запазва дружески отношения с малко, но достойни хора и, нещо повече, има дарбата да привлича такива хора. Една година преди Вато да бъде приет в Академията, старият Пиер Мариет умира на почетна възраст — осемдесет и шест години — и неговият син Жан оглавява окончателно фирмата. Към него Вато е изпитвал неотслабващо чувство на признателност, макар че останалите негови приятели и познати, включително и синът на Жан Мариет, ревниво премълчават неговата роля в живота на художника, сякаш завиждат, че именно този проницателен човек е имал „честта да открие Вато“. Но безспорно най-устойчива и дълбока приятелска признателност Вато е изпитвал към Жан Жулиен, който по онова време още не е дворянин и не е прибавил към фамилното си име престижната частичка „дьо“. За чест на Жулиен трябва да кажем, че още на младини, когато се е канел да става художник, но е получил от Вато съвсем неутешителния съвет да се откаже от изкуството, е намерил в себе си мъжеството да се вслуша в този съвет. Такива постъпки предизвикват уважение. Макар да се е отказал от попрището на художник, Жулиен продължава не само дълбоко да обича изкуството, но и постоянно да усъвършенствува своя вкус, следейки без завист и с дълбоко разбиране работата на своя по-възрастен (наистина само с две години) приятел. Вероятно — за разлика от Вато, който е бил цялостна, обладана от една страст натура — е притежавал множество, макар и не дълбоки дарби, което личи от известната гравюра, направена вече след смъртта на художника от гравьора Тардие, твърде вероятно по изгубена картина на Вато. Във всеки случай и настроението, и точно намереното композиционно равновесие, и меките ритмични жестове на персонажите ни дават основание да вярваме в неговото авторство. На тази гравюра, направена от Жулиен и предшествувала издаването на цяла серия гравирани копия от Вато, двамата приятели са показани в градината — художникът с палитрата си, а Жулиен със своето виолончело. Тук човек може да се вгледа в чертите на благото лице на Жулиен, говорещи едновременно за вглъбеност и за удовлетвореност. Гъстите му вежди и тъмните очи са красиво засенчени от напудрената перука. Той се наслаждава искрено на близостта на приятеля си, на природата и на музиката, а до него Вато е олицетворение на печал и тъжна съсредоточеност. Мраморната статуя в тъмните храсти сякаш се е извърнала от тях. Ако това не е копие, то е твърде изкусна вариация „на тема от Вато“, допълнена долу с трогателен стихотворен надпис:

„Assis, auprés de toy sous ces charmanes Ombrages,

Du temps, mon cher Watteau, je crains peu les outrages;

Trop heureux! si les Traits, d’un fidelle Burin,

En multipliant tes Ouvrages,

Instruisoient I’Univers des sinceres hommages

Que je rends a ton Art divin!“[1]

Трябва да отбележим обаче, че това трогателно приятелство е било лишено от прекалена фамилиарност. В малкото запазили се писма Вато неизменно се обръща към Жулиен на „Ви“ и винаги го нарича господине.

Великите натури, както и обикновените имат нужда от безкористна преданост, но най-често срещат фалшива и користна.

Сироа е бил навярно искрено привързан към Вато, но е продавал изгодно за себе си картините му. Келюс, на когото дължим най-подробното изложение за живота на Вато, Келюс, който постоянно се ползва от съветите му и от пряката му помощ, с когото заедно са копирали рисунките в галерията на Кроза, този просветен дилетант е бил в последна сметка толкова самоуверен, че макар да е знаел множество подробности за Вато, не е можел да разбере най-важното за него и дори заявява — наистина между възхвални пасажи — че „Вато е извънредно маниерен“. А Жулиен е бил независим от Вато, притежавал е състояние и достойно положение сред процъфтяващите буржоа. Той просто е обичал Вато и се е възхищавал от него. Склонни сме да вярваме, че това е бил тъкмо онзи негов приятел, чието мълчаливо присъствие е можело да подкрепя Вато по-силно, отколкото разговорите и утешенията на самонадеяните му и по-малко сдържани приятели. Може би именно тази вътрешна близост е придала сравнително по-голяма сдържаност на биографията, която Жулиен пише шест години след смъртта на Вато. Той, изглежда, е знаел твърде много, за да пише прекалено много; хора, които са били не толкова близки на художника, са писали за него по-подробно.

Вато продължава да дружи с Ла Рок, който си остава за него пример на един деен и кипящ живот, от какъвто художникът е бил доста далече. Посредством тези няколко души, които са ни известни, Вато вероятно е общувал и с други, които не познаваме и чиито имена историята не е запазила.

Освен старите приятели Вато среща и нови. Между тях е и зетят на Сироа, Франсоа Жерсен, начинаещ търговец на картини (единственият, към когото Вато се обръща на „ти“ и вероятно го познава от най-млади години), както и съседът на Льо Брьон, Влайгелс, човек, за когото не се знае твърде много или във всеки случай недостатъчно, за да се разбере защо именно с него Вато е решил да се настани под един покрив.

Влайгелс е пълен и червендалест, той е с шестнайсет години по-голям от Вато, навършил е вече петдесет — почтена възраст за онези времена. Освен това по всичко изглежда, че не е блестял с особен талант, тъй като съвсем наскоро е бил приет в Академията. Рисувал е главно портрети, в които има хубост и прилика (някога Влайгелс е работил с Миняр и без да е наследил неговия артистизъм и суховато майсторство, се е научил да доукрасява ефектно моделите, което му осигурявало ако не възхищението на колегите, то успех сред клиентите). Въпреки това по-нататъшната му съдба е твърде щастлива — той завършва жизнения си път като директор на Френската академия в Рим, същата, в която са се усъвършенствували художници, печелещи Римската награда, изплъзнала се някога на Вато.

Добрите отношения между Вато и Влайгелс могат да се обяснят може би най-вече с това, че родителите на Влайгелс са били фламандци. Разбира се, това е най-простото обяснение. Нищо чудно той да е притежавал редки човешки качества, да е бил добър приятел и ненатрапчив съсед — всичко това си остава загадка. Очевидно е само, че е бил безспорен почитател на Вато.

Антоан Пен, днес вече напълно забравен живописец, който на времето си обаче е бил известен и при това е работил като придворен художник на пруския крал, е поддържал кореспонденция с Влайгелс. Изглежда, именно благодарение на Влайгелс той е научил за таланта на Вато и може би в Париж или в Берлин се е за познал с неговите картини: по това време те вече стават известни на света. В началото на 1719 година Пен изпраща до Парижката академия един свой ескиз, но моли Влайгелс да го покаже на „мосю Вато, тъй като в неговите картини има такива светлини, които аз не мога да постигна“. Изглежда, Пен е оценил онези въздушни миниатюрни мазки, които внасят в картините на Вато нещо като излъчване, излизащо от изобразените предмети.

Запазено е и едно писмо на Влайгелс до Розалба Кариера, в което той говори за Вато с хвалебствени изрази: „Мосю Вато е богато надарен човек… Той е мой приятел, живеем заедно…“

Не са се запазили и никакви други сведения за отношенията между Вато и Влайгелс и нищо не е известно за техния живот в дома на Льо Брьон. Изглежда, че са прави онези изследователи, които смятат — поради това, че Льо Брьон не се е интересувал особено от изкуство — че художниците са живеели у него просто като квартиранти. В такъв случай Вато е имал пълна, тъй желана за него независимост.

С по-младите си колеги Вато почти не се е познавал. След като е довел от Валансиен в Париж младия Жан-Батист Патер, както си спомняме, Вато не е успял да задържи при себе си начинаещия живописец. Нетърпим към собствените си грешки, той е бил нетърпим и към грешките на другите и, изглежда, изобщо е бил лишен от педагогически дар.

Любопитно е обаче, че единственият известен ни художник, освен Патер, който се е ползвал от съветите на Вато, му е бил изпратен от Жило, неговия бивш учител. Това е доста прочутият по-късно живописец Никола Ланкре. Вато много харесвал работите на Ланкре, който бил само четири години по-млад от него. Запазени са дори сведения, че е изразил публично възхищението си от своя по-млад събрат.

Днес е трудно да се разбере на какво се дължат страстните похвали за Ланкре от един художник, чийто вкус се е възпитавал от Рубенс и венецианските колористи; може би някакво неосъзнато съзвучие между неговите „настроения“ и тези на Ланкре, да не говорим за сюжетите, е привлякло към него вниманието на Вато. Безспорно той е съзрял у Ланкре неща, които са му толкова свидни: весели и същевременно тъжни маскаради, нежна любов към театъра… повярвал е и в таланта, още неукрепнал, но близък до неговия. Запазил се е дори един по всяка вероятност достоверен текст за съвета, който дал някога на Ланкре и който се цитира в почти всички книги за Вато; не може да не го цитираме и ние:

„Вато, отначало твърде разположен към мосю Ланкре, веднъж му казал, че е празна загуба на време да се учи по-нататък, при който и да е майстор; че трябва да си постави по-смели задачи, като се ръководи от Учителя на всички Учители — Природата; че той сам постъпва именно така и не съжалява за това. Посъветвал Ланкре да излезе някъде из околностите на Париж и да нарисува няколко пейзажа, след това да нарисува няколко фигури и от тези скици да композира картина според собствената си фантазия и избор.“

В този съвет личи мъдростта на художника и наивността на учителя. Защото това е било не толкова съвет, колкото обяснение как постъпва самият Вато, художник, овладял върховете на майсторството, намерил своята индивидуалност, своя кръг от сюжети и своя почерк. Случайно запомненият и, изглежда, случайно записан, и по този начин запазен за историята съвет едва ли може да се тълкува като естетическо кредо на Вато. Ние знаем колко много е бил задължен той на старите майстори, пък и на учителите си. Любопитното тук е по-скоро нещо друго — като е видял работите на талантливия младеж, Вато е решил да го предпази от каквито и да било рецепти, надявайки се, че натурата в последна сметка е най-добрият учител. В това той е бил безспорно прав, доколкото е смятал, че говори с художник, който е намерил себе си и се нуждае само от добре подбрани впечатления от натурата.

Ланкре обаче не проявил никаква индивидуалност. Въодушевен от одобрението на Вато и възхитен искрено от неговите картини, той започнал едва ли не механично да му подражава във всичко — от избора на сюжет до живописната техника. Резултатът бил плачевен. Картините на Ланкре, показани на изложбата на младите художници, били възприети като картини на неговия учител и посетителите започнали да поздравяват с успеха самия Вато. Естествено Вато се обидил, че хората смятат работите на ученика му за негови собствени. А Ланкре се обидил на целия свят, че в картините му никой не намерил нищо индивидуално негово и престанал да ходи при своя наставник, но въпреки това не се отказал да му подражава нито тогава, нито по-късно, когато станал придворен художник.

И Патер, и Ланкре — талантливи художници, единствените, които могат да бъдат смятани (доста пресилено и в много малка степен) за ученици на Вато — са нарисували множество очарователни картини, но са хвърлили донякъде сянка върху изкуството на своя учител. Техните произведения, външно сходни с картините на Вато, са били — казано на съвременен език — адаптирани варианти на неговото изкуство. Външното в тях е било подсилено, а вътрешната сложност — почти изчезнала; до голяма степен именно благодарение на усърдието на двамата художници се наложила онази погрешна представа за живописта на 18 век, според която особена разлика между Вато, Патер, Ланкре и дори Буше като че ли нямало и чистото злато на изкуството на нашия художник тъй лесно се смесвало с разменната монета на най-баналните представи за „века на суетните маркизи“. Разбира се, Патер или Ланкре имат най-малка вина за това; историята на изкуството познава много примери, когато величието на един художник се обезценява от възторжените и повърхностни подражатели: значителна част от възвишената сериозност на Рафаел е скрита от зрителите под стотици сладникави реплики и днес човек трябва да има много мъжествен поглед и значителни познания, за да може, отхвърляйки тези наноси, да види истинския Рафаел. По отношение на Вато това е още по-справедливо, като се има пред вид, че веригата от първични асоциации, които предизвиква неговото име, води по-скоро до сладникавите пастирки на Буше, отколкото до него самия.

Вато живее отчасти „като другите“, отчасти е потънал във все по-засилваща се самота. Негови е чудачества, мизантропията му се забелязвали навярно само от най-близките му хора. Малкото запазили се негови писма биха могли да бъдат писма на най-обикновен човек; той умее да бъде вежлив и любезен към всеки друг напълно светски господин. Ето една фраза от негово писмо до Жулиен: „Ще ми бъде особено радостно, ако ме навестите тези дни; ще ви покажа няколко дреболии, например изгледи от Ножан, които вие приемате толкова благосклонно, защото съм ги нахвърлил в присъствието на мадам Жулиен; предайте й, че най-почтително й целувам ръка.“[2] Още една фраза от друго писмо: „Вие ме наричате живописец на Негово кралско височество, херцог Орлеански… аз съвсем не заслужавам това и нямам таланта, който би ми позволил да се надявам на такава чест, освен ако се случи чудо.“

Тези фрагменти говорят, че постъпките на Вато са били най-обикновени, човешки, че в писмата му е имало по-скоро общи неща, отколкото оригинални схващания — с една дума, те говорят, че Вато не се е измъчвал да общува с околния свят и в очите на повечето хора е бил човек без обременяващи странности.

Но дълбоко в душата му е кипяла творческа страст, той е бил обладан от мъчителното желание да изрази самия себе си. И това не е белетристично въображение, а непосредствен извод от внимателното разглеждане на неговите картини, рисувани през тези малко години, разтеглени сякаш във времето, благодарение на огромния брой създадени произведения, които просто не се побират в един толкова кратък срок.

Вато рисува извънредно много и както никога разнообразно: освен новите „галантни празненства“ отново и отново рисува театъра, рисува портрети, рисува актьори в роли и при това фантазията му не се изтощава, а напротив, обогатява се с всяка нова картина.

Той рисува бързо, припряно, без да знае, че вече след смъртта си ще си навлече упрека на Келюс: „За да постигне по-скоро ефект и да ускори работата си, Вато предпочиташе да рисува с разредени бои. Този похват има своите привърженици и е бил използван дори от най-прочутите майстори. Но за да бъде използван с успех, е нужна старателна подготовка, а Вато почти никога не я е правил. За да компенсира някак това, Вато имаше навика, подновявайки работата си, да покрива леко картината с масло и да продължава. Но поради това бързане на картините му е нанесена значителна вреда; към това се прибавя още и фактът, че Вато работеше немарливо и може би поради тази причина боите му са загубили свежестта си.“ Нека простим на графа снизходително-поучителния му тон заради любопитните сведения за техниката на Вато? Историята вече го е забравила, но той помага на историята.

„Той рядко чистеше палитрата си и не вземаше прясна боя по няколко дни — продължава Келюс — кутията с масло, което той толкова често използваше, биваше обикновено пълна с прах и нечистотии, а маслото потъмняваше от боите, които се стичаха от четките, потапяни в нея. Колко далеч е този начин на работа от онази изключителна старателност, която е била присъща на някои холандски живописци, загрижени винаги да работят чисто! — Тук си казваше думата неговата леност и нехайство…“

Уви, надменният граф отчасти е прав. Нехайството на Вато не е допринасяло за запазването на картините му. Но, разбира се, да видиш „само личността и нехайството“, без да разбереш, че зад тях се крие небрежността на един художник, който е вече болен, който изгаря от трескаво желание да рисува, без да губи време дори за измиване на четките си (което, разбира се, би било само от полза за работата му), да рисува неспирно, защото му остават все по-малко време и сили — на такова нещо е способен само дилетант, не само в изкуството, но и в способността да разбира хората, какъвто е бил в същност граф Келюс. Ние ще се върнем отново към неговите спомени. Но нека се обърнем сега пак към Вато.

Той е болен от охтика, не се храни, отслабнал е, а на бледото му лице избива лоша руменина. Като се има пред вид болестта му, трябва да се предполага, че е ставал още по-неспокоен, че периодите на творчески подем са се сменяли с пристъпи на крайна слабост, а веселата бодрост — с мъчителна печал. Тогава не са можели да лекуват туберкулозата, а лично Вато се е надсмивал над лекарите, пък и да е търсил помощта им, какво са можели да му предложат те, освен неизменните билкови отвари или очистително.

Дори Вато да не е мислил за близката кончина, несъмнено някакво скрито предчувствие го е подтиквало да работи особено интензивно, както и особено остро да усеща вкуса на живота. Ако прегледаме рисунките и картините на Вато, които ориентировъчно могат да бъдат отнесени към последните три години от живота му, и ако вземем пред вид, че освен запазилите се творби са съществували и стотици, нестигнали до нас, можем със сигурност да твърдим, че той е работил почти без прекъсване.

В ателието си той обикновено е сам. Една къса бележка от д’Аржанвил говори, че е имал красива прислужничка, която често му позирала. Дали зад това се крие нещо по-съществено, което би ни позволило да мислим, че Вато не е бил напълно самотен? Едва ли. Пък и не си струва да търсим романтични намеци в написаното от д’Аржанвил. Нека останем верни на фактите и обоснованите предположения. Заслужава обаче да добавим, че голяма част от рисунките Вато е направил не в ателието си, а бегло, мимоходом, най-често на улицата; беглите скици са може би повече, отколкото подробните ескизи от натура.

Значи в ателието си той обикновено е сам. Но къде прекарва вечерите? При приятели, или като доработва рисунките си, или като чете? Всичко е допустимо, но едно е както винаги безспорно. Театърът.

Бележки

[1] Седнал до тебе в тази очарователна сянка, аз не се страхувам, мили Вато, от раните, които ни нанася времето, защото съм твърде щастлив. О, ако щрихите на предания Бюрен, умножавайки твоите творби, биха могли да научат Вселената на онова възхищение, което аз изпитвам пред твоето очарователно изкуство! (фр.) (Във френския текст е запазен правописът на оригинала.).

[2] Това писмо е написано по-късно от другите, изглежда през 1721.