Стив Олтън
Възкресяване (43) (Какво става с нас, след като умрем)

40

В подземния свят има само два цвята, проявяващи се в различни оттенъци.

Сивият е цветът на смъртта. Такава бе пустинната равнина, през която Доминик и нейната трансчовешка спътничка вървяха от часове. Такива бяха и пушеците, които се издигаха над далечните погребални клади. Сива беше и планината, която постепенно се издигаше пред тях — безжизнените й склонове бяха гладки и полегати като застинала магма. Сиви бяха и гърбовете на буболечките, които щъкаха в краката им.

Червен бе цветът на топлината. Такъв бе далечният хоризонт, който едва надничаше между върховете на планината и покрива на света. Такива бяха и звездите, които блещукаха от тавана.

Цветът на кръвта не беше червен. Кръвта на този свят бе синя, дори виолетова, когато светлината отслабнеше съвсем.

Ала всеки път, когато затвореше очи, Доминик виждаше виолетови кръгове. Виждаше ги и без да затваря очи от болките в краката.

Но по-лош от болката и цветовете на този подземен свят беше ужасът, който глождеше ума й, несекващото безпокойство заради смъртната опасност, в която се намираше синът й.

Най-сетне стигнаха подножието на планината. Доминик вдигна глава към склоновете, но видя само виолетова завеса.

Нямата жена трансчовек посочи нагоре.

— Дано вулканът да е изстинал — промърмори Доминик.

Жената тръгна нагоре. Доминик въздъхна и я последва.

„Джейк е силен и ще се справи — мислеше си. — Добре поне, че Мани е в безопасност. — Изведнъж си спомни за всичко, научено през последните дни. — Мани не е в безопасност, той е мъртъв! Умрял е на тази прокълната планета преди милион години, заедно с цялото човечество“.

Подпря се на една скала и се разплака. Жената се обърна, слезе при нея и сложи ръка на рамото й.

„Имай… вяра“.

Посланието, предадено по телепатичен път, бе като едва доловим шепот в ума на Доминик. Но оказа въздействието си.

Не биваше да се отчайва. Джейкъб бе още жив, може би и Мани. Освен това вече си имаше спътница.

Доминик се изправи. Двете се прегърнаха и продължиха нагоре.

Изминаха часове.

Жената първа стигна платото и се отпусна изнурено на земята. Доминик приседна до нея и двете загледаха пътя, който им предстоеше да изминат.

Между платото, на което се намираха, и планинските върхове си проправяше път широка цепнатина, чието дъно се губеше надолу в мрака. Дори в най-тясната си част отворът й се разпростираше на седем-осем метра.

— И какво ще правим сега? — въздъхна Доминик.

Жената посочи един тесен скален праг, който достигаше като мостче до отсрещната страна.

— Да минем по това? Твърде е тясно.

Жената завъртя глава и й показа с ръце, че не бива да вървят по него, а да го преминат с пълзене.

— Това е самоубийство… — възкликна Доминик. Обля я пот. — Ние никога… зная, зная… да имам вяра.

Жената я отведе при тесния праг и завъртя очи, за да й покаже, че не бива да гледа надолу. След това легна по корем и запълзя напред.

Доминик си пое дъх, клекна и я последва. Мускулите на ръцете й трепереха от напрежение, но тя стискаше зъби и продължаваше.

„Дясна ръка… лява… дясна… лява…“

Спря, по-скоро усетила, отколкото забелязала, че спътницата й също е замръзнала.

Жената гледаше нагоре към изкуственото небе и очите й бяха изцъклени от ужас. Сякаш някой я разпитваше телепатически.

„Как избяга, Тереза? Другият близнак още ли е на свобода?“

„Остави ме на мира, вещице!“

„Отговори ми, иначе ще си направя пиршество с родителите ти“.

На устните на жената се появи зла усмивка.

„Умри в ада!“

И се отблъсна и полетя надолу… надолу…

— О, Божичко! — изпищя Доминик, когато жената изчезна в бездната.

За един кратък миг пръстите на ръцете й бяха на път да престанат да й се подчиняват. Тя събра волята си в точка и я съсредоточи върху тях. „Заради Джейкъб…“

„Дясна ръка… лява… дясна… лява… дясна… лява… дясна… лява… дясна… лява… още малко и… съвсем малко…“

Намери микроскопична опора за крака си, отблъсна се и изведнъж се озова на отсрещната страна.

Само да си поеме дъх…

Седна. Огледа се и надзърна от другата страна на тесния ръб.

Пред нея зееше кратерът на вулкан — дъното бе на няколкостотин стъпки под нея.

Сгушено в средата на вулканичната долина, се виждаше малко селце.

Селото на нефилимите.