Стив Олтън
Възкресяване (38) (Какво става с нас, след като умрем)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Resurrection, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Стив Олтън

Заглавие: Възкресяване

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-576-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2678

История

  1. — Добавяне

35

25 ноември 2033 г.

Делрей Бийч, Флорида

Петък през нощта

Мани седеше на дивана срещу Енис Чейни. Чувстваше се изгубен и объркан.

— Джейкъб ли ти каза, че ще дойда?

— Още преди години. Брат ти притежава невероятна способност да предвижда събитията. Но да поговорим за годеницата ти. Чудесно момиче. Защо не си й казал кой си в действителност?

— Как бих могъл? Как да й кажа, че живея в лъжа, че не съм онзи, за когото съм се представял?

— Тя заслужава истината. Ами ако имахте деца? И ако те станат като Джейк?

— Зная.

— Кажи й.

— Ще го направя.

— Кога?

— Скоро.

— Още тази нощ.

— Защо точно тази нощ? Защо трябва да се бърза?

— Направи го и не питай. — Енис Чейни се облегна назад. — А сега я доведи, да видим ще успеем ли да я измъкнем от бъркотията, в която е попаднала.

Имануел откри Лорън в гостната, където се преобличаше в сухи дрехи.

— Лорън, говорих с Чейни. Готов е да ни помогне.

— Слава богу! — Тя го прегърна и го последва в кабинета.

 

 

Чейни я гледаше замислено.

— Добре, млада госпожице, да речем, че сте права. Да предположим, че професор Гейбхарт наистина е бил убит, защото някой не е искал да узнае нещо важно. Как ще го потвърдим? Къде са доказателствата?

— В Йелоустоун, както ви казах — отвърна тя. — Скрити под горещите извори и калдера.

— Ако нещата наистина са толкова зле, колкото ги представяте, и калдерът е пред изригване. Но кой би искал да запази това в тайна? И как ще го направят?

— Много просто — като затворят парка. Сигурно причината е да избегнат паниката.

— Господин… президент, трябва да ни помогнете да изобличим убийците на Гейбхарт. Направим ли го, това ще елиминира опасността за Лорън.

Чейни кимна.

— Добре, смятайте го за направено. В неделя сутринта новината ще обиколи целия свят. Едва след това ще изкараме на сцената ФБР. Това удовлетворява ли ви?

Лорън преглътна бликналите сълзи на благодарност.

— О, Сам, нямах представа, че имаш такива влиятелни приятели.

Мани сви рамене.

Чейни се засмя.

— На първо време вие двамата ще останете при мен. Задава се ураган. — Той се изправи и закуцука към вратата. — Елате, жена ми е приготвила празнична вечеря. И гледайте да не остане нищо.

 

 

13 хангар, Космически център „Кенеди“

Кейп Канаверал, Флорида

Хванати за ръце, Лилит и Джейкъб стояха пред затворения люк на „Балам“.

— Невероятно — прошепна тя. — И това е било построено от нашите Хунафу предци?

— Не — отвърна Джейкъб. — Произходът на кораба остава загадка. Дани Диас, доктор Мор, Бенджамин Мършант и двама пазачи с размери на горили се присъединиха към тях върху подвижната платформа.

Мършант се усмихваше.

— Лилит, скъпа, ама ти цялата сияеш. Започвам да ревнувам…

Джейкъб се огледа. Повече от шестстотин техници, инженери и специалисти се бяха подредили в хангара и чакаха знак да започнат.

— Отвори го, любов моя — прошепна в ухото му Лилит.

— Разбира се. — Джейкъб затвори очи.

Люкът на „Балам“ се отмести.

Лилит пристъпи вътре…

… и изведнъж отхвърча назад, преметна се през перилата на платформата и падна върху струпаното долу множество.

В създадената суматоха Джейкъб Гейбриъл сграбчи Дейв Мор за ръката и го дръпна в кораба.

Лилит се изправи и викна:

— Джейкъб! Проклет да си, Джейкъб! — И се премести във възела.

Нисък тътнеж изпълни хангара, после прерасна в разтърсващ гръм.

Хората се разбягаха панически към изходите.

Лилит излезе от възела в мига, когато двигателите на „Балам“ се включиха. Невидима вълна от електромагнитна енергия бликаше откъм корпуса и покосяваше хора и снаряжение.

Извънземният кораб се надигна върху тази вълна от енергия. Задните му криле се извъртяха към покрива. Стоманените подпори на тавана изпукаха и се строшиха като кибритени клечки.

Лилит се освободи от отломките, които я бяха затрупали, и погледна нагоре. Нададе гневен вик в мига, когато „Балам“ изчезна във вихъра на приближаващия се ураган.

 

 

Делрей Бийч, Флорида

23:37

Порив със скорост двеста и десет километра в час оповести приближаването на урагана „Суперкейн“. Доскоро спокойният океан се вдигна на десетметрова вълна, която потопи пустеещия плаж и заля магистрала А–1-А. Дъждът и вятърът смъкваха листата от палмите и превръщаха отломките в смъртоносни снаряди.

А окото на урагана бе на цели девет часа навътре в морето.

 

 

Свит под одеялото, Имануел Гейбриъл притисна голото си тяло към Лорън и зарови нос в шията й. Вятърът блъскаше стените и покрива като гигантски чук.

— Знаеш ли, чувствам се в безопасност в обятията ти — прошепна Лорън.

— Липсваше ми.

— Какво търсеше в Кейп?

— Бях при… роднини.

— При кого? — Тя се извърна към него.

— При майка ми. При истинската ми майка.

— Не те разбирам.

— Лорън, аз съм осиновен. Никога не съм ти го казвал, защото става дума за живот, който се опитвах да забравя.

— Кого да забравиш?

— Имам брат. Видях го тази седмица, за първи път от шест години. Той има проблем, болен е. Душевно болен. Майка ми иска да го настани в клиника. Затова отидох в Кейп. За да й помогна.

— Не зная какво да кажа. Мъчно ли ти е?

— Да речем. Какво да се прави?

— Мога ли да се запозная с тях?

— Някой ден.

Тя отпусна глава на гърдите му.

— През цялото време имах ужасното предчувствие, че се готвиш да ме напуснеш.

— Никъде няма да вървя.

— Обещаваш ли?

Вятърът засвири оглушително и той я притисна към себе си.

— Обещавам.

 

 

Контролна зала на проект „Надежда“

Оперативен щаб на „Мейбас“, Кокоа Бийч, Флорида

Събота

02:35

Лилит Мейбас плъзна поглед по стената от монитори. Горните два реда приемаха сигнали от НАНС — Нано сателитни наблюдателни сфери. Хиляди подобни сателитни сфери кръжаха в орбита около Земята и сканираха всеки квадратен сантиметър от повърхността на планетата.

Ала въпреки всички сателити и камери от извънземния кораб нямаше и следа.

— Компютър, повтори последното предаване.

На екрана се появи тъмнокос младеж. Прекоси помещението и се затича към оградата. Спря, огледа се, прескочи я и потъна в нощта.

Очите на Лилит се разшириха от изненада.

— Компютър, пусни отново сцена на забавен каданс.

Изображението се върна към началото.

— Стоп! Фокус върху лицето на обекта. Дай увеличение до десет.

Лицето на Самюъл Ейглър изпълни целия екран.

„Близнакът на Джейкъб… чернокосият е жив?“

— Компютър, идентифицирай обекта.

Самюъл Ейглър, идентификационен номер: 13–9–23-ФЛ–742–45-М

Спортист, студент в университета Маями.

Лилит плесна с ръце.

— Самюъл Ейглър, по прякор Мулето. Компютър, достъп до всички правителствени ресурси. Искам да ми намериш този Самюъл Ейглър преди изгрев-слънце.

 

 

Делрей Бийч, Флорида

07:50

Ураганът „Суперкейн“ премина през Флорида като разбеснял се бик и остави след себе си изкоренени дървета, пометени покриви и потопени градчета.

Управлявана от автопилот, черната лимузина си проправяше път през посипаните с отломки пътища, докато най-сетне не спря пред къщата на Франк Стансбъри.

Доминик слезе от колата, отърси мократа си коса и прегърна Енис Чейни.

— Къде е той?

— В банята. Годеницата му също е тук.

— Лорън е тук? Той казал ли й е?

— Каза, че ще й каже.

Лорън влезе във фоайето.

— Какво да ми е казал? Коя сте вие?

Доминик й се усмихна.

— Аз съм майката на Имануел. Радвам се, че най-сетне се запознахме.

Лорън я гледаше объркано.

— Имануел? Кой Имануел?

— Аз съм Имануел — рече Мани, който в този момент се подаде от банята.

— Не разбирам.

— Лорън, това е истинската ми майка — Доминик Гейбриъл.

— Гейбриъл? Имануел Гейбриъл? — Лорън едва сега осъзна какво става. — Ох… божичко…

— Лорън…

Тя го бутна и закри лицето си с ръка.

— Но ти си мъртъв. И Сам… кой е Сам?

— Успокой се и ме чуй…

— Лъгал си ме през всичките тези години!

— Нямах друг избор. Разбираш ли, че просто нямах… ако се разчуеше…

— Трябва да вървим — заяви Чейни.

— Къде? — попитаха Доминик и Лорън едновременно.

— Джейкъб ми е дал точни инструкции. Ще вземем твоята лимузина. Лорън, ти ще останеш тук.

— Няма начин. — Лорън сграбчи Имануел за ръката. — Където е той, там съм и аз.

— Изключено — заяви Чейни.

— Без нея не тръгвам — подкрепи я Имануел.

— Дявол да го вземе — изруга Чейни. — Прекалено съм стар за тия глупости. Добре, качвайте се всички в колата!

 

 

Метеорологичната лаборатория на университета в Маями

19:50

Метеорологичният център гъмжеше като кошер. Техниците от Агенцията за атмосферно наблюдение следяха движението на урагана „Суперкейн“, чието чудовищно око вече бе само на двайсет мили от брега.

Брус Дойл не сваляше очи от изображението върху екрана.

— Господи — въздъхна той. — Насочва се право към Бискайския залив…

 

 

Два етажа по-надолу специален агент Колин Шелби пиеше кафе и чакаше последното кодирано съобщение от щаба на УМБРА във Вирджиния. Преди двайсет часа годеникът на Лорън Бекмайър бе провел разговор по незащитена линия от Маями. Сателитното наблюдение незабавно бе засякло двата обекта, които бяха продължили на север към Делрей Бийч и се бяха установили в една къща в Западните квартали, принадлежаща на бившия летец Франк Стансбъри. Последната част от информацията бе малко обезпокоителна. „Дали не готвят поредната биологична атака…“

Комуникаторът на Шелби избръмча. Той си сложи очилата и прочете изписаното на екрана съобщение:

Внимание: Издирваните пътуват с кола в южна посока по шосе 95.

Насочват се към Маями.

Дълбоко потапяне.

Шелби разтърка зачервените си очи. „Дълбоко потапяне“ бе кодирана заповед да бъде премахнат проследяваният обект и всички потенциални свидетели. Вече нямаше никакво съмнение, че Лорън се е забъркала в нещо много опасно.

Шелби провери оръжията си и тръгна към вратата.

 

 

В лимузината, Маями Бийч, Флорида

09:36

Имануел стискаше треперещата ръка на Лорън.

Седяха отзад в полюшващата се лимузина, в компанията на Енис Чейни, Доминик и Ив, съпругата на доктор Мор. Отпред се бяха настанили двамата телохранители. Колата се управляваше от автопилот.

Вятърът се усилваше постоянно, дъждът шибаше с такава сила покрива и прозорците, че вътре бе невъзможно да се разговаря. Само бившият президент знаеше къде отиват, но отказваше да им каже.

След около час и половина отбиха от магистралата и поеха по крайбрежни, залети от водите на океана шосета. Дъждът поотслабна, но вятърът се усилваше постоянно. След още двайсетина минути лимузината внезапно спря.

Имануел опря лице в бронираното стъкло. Зад замъгления прозорец се виждаше тухлена ограда.

— Чакайте малко… това място ми е познато.

Чейни си погледна часовника.

— Би трябвало. Това е един от аварийните изходи на футболния стадион. — Той чукна Курц по рамото. — Окото на бурята ще премине над нас всеки момент. Когато това стане, отворете вратата и изкарайте колата на игрището.

Имануел поклати глава.

„Пак плановете на Джейкъб… какво ли е този път?“

Лорън не сваляше поглед от него.

— Трябваше да ми кажеш, Мани.

— Не можех. Опитай се да разбереш… това бе толкова отдавна… в един друг живот.

— Вече не зная кой си. Обичаш ли ме?

— Лорън…

Вятърът изведнъж утихна.

Райън Бек излезе от колата, вдигна лазерната пушка и простреля ключалката на металната врата. Курц подкара лимузината по бетонната рампа и излезе на подгизналото игрище. Дъждът бе спрял, високо над тях се виждаше кръгче синьо небе.

Намираха се в окото на бурята.

Всички слязоха и нагазиха в калната трева.

Лорън погледна нагоре.

— Откъде знаехте, че окото на бурята ще мине оттук? — зачуди се тя.

— Вижте! — извика Курц и посочи приближаващата се западна стена на окото. От нея тъкмо излизаше издължена летателна машина, покрита със златиста обшивка.

— „Балам“…

Имануел почувства, че не му стига въздухът. Изведнъж си бе припомнил думите на Джейкъб: „Отворът ще прекоси пространството между Земята и Марс след приблизително седем дни, а другият му край ще се намира в близост до Ксибалба“.

Корабът увисна над игрището, после се спусна надолу. Корпусът му опря в тревата почти безшумно.

Райън Бек подкрепяше Доминик, която очевидно не беше на себе си.

Лорън не можеше да откъсне поглед от гигантския извънземен звездолет.

— Попол Вух, легендата за двамата близнаци! Знаел си през цялото време. Значи наистина си смятал да ме напуснеш!

— Такава е неговата съдба — рече Джейкъб, който тъкмо се спускаше с платформата. Зад него вървеше доктор Мор. Видя жена си, лицето му грейна и той се втурна да я прегърне.

Джейкъб хвърли гневен поглед на Чейни.

— Мисля, че бях пределно ясен. Момичето няма работа тук.

— Не съм виновен — сви рамене президентът. — Брат ти настоя.

Джейкъб се извърна към Имануел.

— Сбогувайте се, Мани. Трябва да сме на борда на „Балам“ преди да отмине окото.

— Никъде няма да заминавам — заяви спокойно Имануел.

— Нямаш избор.

— Той вече каза, че няма да тръгне. — Лорън застана между двамата.

Джейкъб не й обърна внимание.

— Мани, повярвай ми! Дори да останеш, Лилит Мейбас ще те преследва докрай.

— Не.

— В такъв случай май нямам друг избор. — Джейкъб се прехвърли във възела, сграбчи брат си изотзад, стисна го в душеща хватка и го повлече към кораба.

Имануел също влезе във възела. Мъчеше се да се изтръгне, но брат му беше по-силен.

— Пусни… ме…

— Повярвай ми — поне веднъж в живота си!

— Не!

— Не разбираш ли, че сега се решава съдбата на човечеството?

— Стига с тия глупости! Не е моя работа да решавам съдбата на човечеството! Лорън ме обича!

— Лорън е обречена.

— Какво?! — Завладян от внезапно изригнал гняв Имануел се извъртя рязко, подпря се на коляно и преметна брат си на тревата.

И двамата побързаха да напуснат възела.

Доминик дотича и ги разтърва.

— Джейкъб, спри! Остави го на мира. Мани… за бога, Мани, очите ти!

Джейкъб втренчи поглед в брат си. Ирисите на Имануел бяха обагрени в яркосиньо, също като неговите.

— Започва се — рече той. — Имануел се променя. Скоро ще стане истински Хунафу. Мани, скоро всичко ще ти се изясни, но повярвай ми, сега трябва да бързаме. Инак губим всяка надежда да спасим Мик.

— Мик е жив? — Доминик сграбчи Джейкъб за рамото. — Откъде знаеш?

— Джейк твърди, че разговаря с него — обади се Имануел.

— Говориш си с баща си? Как? Защо не си ми казал?

Джейкъб погледна през рамо приближаващата буря.

— Нямаме време за това, трябва да бързаме. Силовото поле на „Балам“ не може да издържи твърде дълго срещу урагана.

— Ти си бързай, аз няма да вървя никъде.

— Мани, трябва да идем на Ксибалба!

— Ами върви де. Аз смятам да остана. Помисли за това — защо „Балам“ не се отвори пред мен?

— Тогава не беше истински Хунафу.

— Мик също — но корабът се е отворил.

— Нямаме време за тези глупости. — Джейкъб се обърна към Курц. — Сол, зашемети го!

Курц поклати глава.

— Мани каза, че иска да остане. Негово право е да решава.

— Пипер…

— Откажи се, Джейк. Остави хлапето да си живее.

Джейкъб отчаяно се обърна към брат си.

— Мани, чуй ме… моля те, необходими са двама души, за да спасят Мик и нефилимите. Не мога да се справя сам.

— Вземи тогава мен — предложи Доминик.

— Мамо…

— Казах — мен!

— Невъзможно.

— Невъзможно? Не ми ги разправяй тия! Изпълнявала съм всяко твое желание, откакто проплака, като те родих. Посветих живота си на теб и ако сега има дори съвсем малка надежда да видя отново Мик, съм готова на всичко!

 

 

Колин Шелби прекоси реката от мътна вода, която заобикаляше стадиона, и се изкатери на бетонната ограда. Огледа групата насред игрището през оптиката на снайперската пушка.

„Стърчат като мишени… Уф, това пък какво е?“ Той забеляза, че двамата телохранители и жената са облечени в изолиращи костюми. „Ще трябва да използвам волфрамови куршуми“.

Зареди и превключи спусъка на експлозивен заряд. За разлика от старомодните куршуми, тези смъртоносни проектили съдържаха ЕПИ–46 — бързодействащ поглъщащ тъканите вирус.

Убиецът се прицели.

— Помисли за това, Джейк — умоляваше го Имануел. — От шест години опитваш различни стратегии да победиш часовоя на Ксибалба и се проваляш. Не ти ли е хрумнало, че те също знаят, че идваме?

Джейкъб го погледна замислено.

— Казваш, че си разговарял с баща ни. Откъде знаеш, че Лилит не ви е подслушвала?

— Да… възможно е.

Мани хвана Лорън за ръката.

— Веднъж ми каза, че Лилит е твоят душевен партньор. Е, ние с Лорън сме такива. Никъде няма да вървя без нея.

— Джейкъб, аз ще дойда — каза Доминик. — Случаят е приключен.

Джейкъб се обърна към нея.

— Добре, мамо. Сбогувай се по-бързо.

Доминик прегърна Имануел и се притисна към него.

— Мамо… благодаря ти. Обичам те.

— И аз, Мани. — Тя прегърна и Лорън. — Грижи се за него.

— Обещавам.

Джейкъб подаде на доктор Мор един микродиск.

— Това ще ти осигури достъп до всичко, от което имаш нужда. Не зная какво ще се случи, но всички вие ще бъдете преследвани бегълци. Вървете, преди Лилит да ви е открила. — Той погледна едрия чернокож телохранител. — Грижи се за брат ми. Пипер. Лилит няма да се успокои, докато не го открие.

Райън кимна.

— Направи това, за което си бил роден. Аз ще наглеждам братлето ти.

Джейкъб прегърна Мани и му прошепна в ухото:

— Помниш ли младата дама Светла, чиято скорост надхвърляла тази на светлината? Как един ден отлетяла и се върнала предната нощ?

— Защо ми го казваш?

— Защото днешното ти решение създава ново разклонение на пътя на пространство-времето. От теб зависи къде ще изведе този път. Надявам си, че си готов да приемеш последствията.

— Щом така съм решил.

Стената на бурята вече наближаваше стадиона. Имануел кимна към „Балам“ и каза:

— Иди и намери баща ни.

Джейкъб хвана Доминик за ръката и я отведе на кораба. Люкът се затвори зад тях.

В мига, когато двигателите на кораба изреваха, вятърът се усили. Сол сграбчи Мор, Бек хвана Чейни.

— Хайде! Всички в лимузината!

Имануел се обърна към Лорън.

— Обичам те, Имануел Гейбриъл — каза тя засмяно.

— И аз те обичам. — Той й подаде ръка…

… и в същия миг на гърдите й разцъфна алена роза. Тя се строполи по гръб и го повлече върху себе си.

Курц се извърна. „Умните“ очила мигновено засякоха посоката, от която бе стреляно. Той се прицели, натисна спусъка на лазерната пушка и превърна Колин Шелби в овъглен труп.

Мани стискаше в прегръдките си Лорън, чийто живот бързо гаснеше.

— Лорън! Лорън!

Тя само го гледаше, неспособна да промълви нито дума. Лицето й бе бледо като платно.

— О, божичко, Лорън, не ме изоставяй!

Погледът й помръкна. От устните й се отрони последна въздишка.

— О, боже! Помощ! Помогнете ми!

Курц продължаваше да сканира трибуните.

— Тук сме лесни мишени. Пипер, вдигай Мани.

Лорън Бекмайър остана да лежи в кървавата локва. Имануел се изправи, дърпан от Райън Бек, преви се под силния порив на вятъра, вдигна поглед към небето и извика:

— Джей… къъб!

Златистият кораб величествено се издигаше сред бясно препускащите облаци и изчезна право в окото на бурята.

Шепот на мисли в океана на съществуванието

Гледката на златистия кораб на повърхността на далечната луна ми повлия по неочакван начин.

Разкъсах се между мъката на Майкъл Гейбриъл по майка ти и мъката на Бил Рейби по неговата Джуд.

Изглежда, повече не можех да издържам. Опрях енергийния пистолет в челото си, натиснах спусъка и…

… се събудих!

Бил Рейби беше изчезнал. Отново бях Майкъл Гейбриъл, все още на борда на капсулата на Закрилника, само дето сега корабът не се носеше из космоса, а висеше над чуждата луна.

След минути капсулата се приземи в изоставената станция.

Пред мен стояха оцелелите Закрилници, зад тях — „Балам“.

Пространственият тунел…

Примката във времето…

В съзнание ли бях, или сънувах?

Дали съм Майкъл Гейбриъл, или Бил Рейби?

Къде съм? На луната, някъде в Пояса на Орион, или лежа в безсъзнание в моята килия в Масачузетс?

Майкъл Гейбриъл? Хунафу?

Бил Рейби? Озирис?

Джейкъб, къде си? Има ли те, или си само илюзия?

Майкъл?

Доминик?

Боже, защо ме измъчваш? Защо трябва да…

Бялата мъгла! И две сияещи точки… гневни виолетови очи, които ме гледат във възела.

— Хунафу…

Първо зърнах сянката й, после мургавата кожа… Изчадието! Защо бях допуснал да ме завари неподготвен?

— Ела по-близо, Хунафу, за да усетя вкуса на душата ти!

— Не. Боже, помогни ми!

— Бог ли? Бог е като вечността, съществуването му е студено и самотно. Окъпи се в топлината ми, Майкъл, и ми позволи да ти разтопя ума. Пъхни се в утробата ми, за да мога да обгърна съществото ти. Позволи на дъха ми да докосне самотната ти душа.

— Не! Аз съм Майкъл Гейбриъл. Аз съм Хунафу! Сега аз владея положението. Аз контролирам ума си, а не Изчадието! Умът ми е безопасен пристан.

— Закрилниците са те измамили, Майкъл. Не съм твой враг, а твоето спасение.

— … ще се съсредоточа върху ехото от мислите си и няма да се поддам на Изчадието. Ще контролирам ума си и Изчадието ще бъде безсилно пред мен. Ще разказвам тази история на синовете си…

— Край на историите. Съдбата ни се преплете. Сега двамата с теб ще очакваме пристигането на синовете ти.

— Момчета, чувате ли ме? Джейкъб? Не идвай! Изчадието знае, че ще дойдеш!

— Космосът е глух за виковете ти, Майкъл. Сега сме само двамата.

— Не! Бог е с нас, Бог ще ми помогне!

— Бог ли? Бог е мъртъв, Майкъл — само шепот на мисли в океана на съществуванието…