Стив Олтън
Възкресяване (30) (Какво става с нас, след като умрем)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Resurrection, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Стив Олтън

Заглавие: Възкресяване

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-576-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2678

История

  1. — Добавяне

27

22 ноември 2033 г.

Космически център „Кенеди“

Кейп Канаверал, Флорида

10:03

В НАСА наричат 13 хангар „Крепостта“. Двайсет и два етажната стоманено бетонна сграда е разположена в най-южния край на Кейп Канаверал. С площ колкото три футболни игрища, сградата разполага с два грамадни портала. Във вътрешността й са монтирани трийсет и един крана и двайсет и три товарни асансьора. Заради огромното потребление на електроенергия тази гигантска постройка разполага със собствена електростанция. Освен това вътре има ресторант, казармено помещение и лаборатории. Отвън тя е заобиколена със сложна система от електромагнитни и електростатични заглушители, които я превръщат в най-голямата фарадеева клетка на света. Като допълнителна предпазна мярка сградата е опасана с висока шест метра електрическа ограда и на всеки от ъглите на оградата се издига картечно наблюдателна кула.

Никой не може да проникне в „13 хангар“ без разрешение.

 

 

След проверката Доминик и Сам се озоваха в тъмен коридор. Тръгнаха по него и стигнаха овално помещение, преградено през средата със стъклена бариера, която го затваряше от пода до тавана. Помещението бе озарено във виолетова светлина, до прозрачната бариера бе монтиран пулт за управление. Десетина техници седяха на въртящи се столове, наведени над таблото и множеството монитори. Очите им бяха скрити от тъмни очила.

Посрещна ги слабичък мъж с побелели коси и бяла престилка — освети лицата им с тънко като писалка фенерче.

— Здрасти, здрасти. — Мъжът целуна Доминик по бузата и се извърна към Сам. — Благодаря ти, че дойде. Отдавна очаквам да се запозная с теб.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Мор. Дейвид Мор. Но, моля те, наричай ме Дейв. Аз ръководя тази лудница.

Имануел се огледа, после му подаде ръка.

— Самюъл Ейглър.

Мор се засмя.

— Самюъл Ейглър. Виж, това ми харесва. Ела с мен, Самюъл, искам да ти покажа нещо. Доминик?

— Вървете. Аз ще остана тук. Гледката не ми понася.

— Ясно. — Мор отведе Мани при стъклената преграда. — Знаеш ли, Сам, майка ти ми е разказвала много за теб. Идвал ли си някога в Кейп?

— Веднъж, като бях в гимназията. Чакайте малко, вие не сте ли онзи доктор Мор от мрежата за контрол на времето? Нобеловият лауреат?

— Аз съм. Но в наши дни работя над много по-интересни неща. Нека ти покажа. — Той махна с ръка към огромната арена зад преградата, част от която все още тънеше в мрак.

— Какво е това? Холозала?

— До известна степен. Използваме я за тренировки. Оттук можем да следим всички стадии на битката.

— Каква битка?

Мор се засмя.

— Идваш тъкмо на време за сутрешния сеанс. — Ученият се обърна към двама свои помощници. — Готови сме, момчета. Започнете първа фаза.

Арената внезапно се окъпа в ярка жълтеникава светлина, под която се виждаше точно копие на древно индианско игрище. Полето бе затревено и затворено между четири каменни стени. По стените бяха изрисувани различни сцени от древната игра с топка. На източния край, точно срещу стъклената зала, откъдето наблюдаваха сцената, се издигаше умалено копие на пирамидата Чичен Ица — Храма на ягуара.

От двете срещуположни стени стърчаха големи каменни пръстени.

— Това не е ли древното игрище на маите? За какво ви е притрябвало тук?

— Ще видиш.

— Какво пише на ей онези стени?

— Точно това игрище някога е било известно с названието Черната дупка, което означавало, че е разположено на входа към Подземния свят, или Ксибалба. Победителите от играта са се спускали право в Ксибалба, за да се изправят срещу смъртта. Ето ги, идват и съперниците.

Мор посочи надолу и вляво.

Откъм южния край на арената се приближаваха десетина тъмнокожи войни. Лицата им бяха скрити зад мъртвешките маски на маите. Мъжете бяха яки и мускулести като професионални футболисти, твърде едри, за да са индианци. Всеки носеше някакъв издължен предмет, който наподобяваше бейзболна бухалка, но дръжката бе с формата на змийска глава.

Дванайсетте техници работеха трескаво над пултовете. Всеки направляваше по един от воините.

Играчите се подредиха в боен строй, рамо до рамо, под западния каменен пръстен.

От северния край на игрището се появиха двама мъже. За разлика от воините, те бяха облечени като войници от специалните части — единият с бяла, а другият — с черна екипировка.

— Какво носят?

— Това е усъвършенстван вариант на екзоскелет. Външният слой е подсилен с керамични плочки и фибропласт. Тъканта е яка като стомана, но лека като памук. Отдолу има климатична инсталация, която поддържа постоянна температура и разчита на автономно захранване. Микротурбина, пълна с течен водород, осигурява на екзоскелета десет киловата енергия. В шлемовете е вградена интегрирана система за комуникация и подсилени прибори за дневно и нощно наблюдение.

— Май не трябваше да питам.

Двамата войници изтичаха при източната стена, стиснали в ръцете си бухалки. Спуснатите предпазители на шлемовете скриваха лицата им.

Двама от тъмнокожите индианци пристъпиха напред и размахаха своите бухалки, сякаш загряваха пред важен мач.

Кръвожаден рев разтърси арената и Мани настръхна.

Мъжете с модерните екипировки излязоха напред — приемаха предизвикателството.

На върха на Храма на ягуара се появи човек, облечен в дрехи на индиански цар. Лицето му бе скрито зад маска на змийска глава, от гърба му стърчаха зелени пера. В едната си ръка стискаше обсидианов нож, в другата — овален предмет, от който капеше кръв. Царят вдигна и двете си ръце като за поздрав и подхвана ритмичен напев.

— Итц-ам-на, Кит-бол-он Тун, Ах-ау Чам-ах-ез…

— Царят на маите призовава боговете — прошепна Мор.

Мани втренчи поглед в овалния предмет в ръката му. Изведнъж осъзна, че това е отрязана глава. Глава на момче.

— Това им е топката — поясни Мор. — Запознат ли си с правилата на играта тлачтли?

— Донякъде. Трябва да хвърлят… главата в онзи каменен пръстен.

— Точно така. Могат да използват за целта бухалките, а освен това колене и крака, но не бива да я докосват с ръце.

Царят млъкна, вдигна ръка и запокити главата към центъра на игрището.

Четиримата играчи се втурнаха в атака, но първи достигна топката войникът в бяло. Докато замахваше с бухалката, един от индианците го застигна и понечи да го удари. Белият се извъртя грациозно надясно, зашлеви противника с опакото на ръката си и го повали на колене…

… в същия миг вторият индианец вдигна бухалката си с намерение да го удари в главата.

Но мъжът в бяло бе твърде бърз и опитен. Едва озърнал се през рамо, той нанесе заден ритник, който строши маската на индианеца и му прекърши врата.

Нападателят се строполи мъртъв на земята.

Мъжът в бяло невъзмутимо прекрачи трупа и подаде с бухалката отрязаната глава на съотборника си. На Имануел му се догади.

Доктор Мор му посочи, че от редицата се отделят нови двама индианци, готови да се сразят с противниците.

— Това не е точно начинът, по който са я играли индианците — обясни докторът. — По-скоро наподобява церемонията, чрез която боговете на Подземния свят са призовавали героите близнаци.

На Мани му причерня.

Схватката бе много по-кратка — и много по-ожесточена. Докато избягваше атаката на единия от индианците, черният отскочи твърде рязко и се препъна. Другият индианец го прескочи пъргаво и подаде главата на своя съотборник, който се затича право към западната стена… и към пръстена, окачен под прозореца на контролната зала.

Белият обаче го настигна на средата на пътя и го повали тъкмо когато той замахна и удари главата.

Мани и доктор Мор се наведоха инстинктивно, когато главата профуча във въздуха, блъсна се с глух удар в прозореца и остави кървава следа върху стъклото.

Белият пое топката и я подкара с бухалката и с крака към насрещната стена. Още двама защитници напуснаха редицата и се отправиха срещу него, вдигнали тоягите си, които завършваха с обсидианови остриета.

Мани стисна юмруци.

„Този път… няма да им се измъкне…“

С едно невероятно движение, смесица от кунгфу, гимнастика и футбол, белият подхвърли почти нехайно топката над главите на наближаващите го войни, след това се преметна във въздуха в главозамайващо салтомортале, като по средата на полета нанесе двоен, смъртоносен удар с пети в главите на противниците си и след това стъпи на земята.

— Божичко…

Белият се засили, направи три големи скока и с добре премерено движение изрита „топката“ към каменния пръстен.

Отрязаната глава отскочи със зловещ тропот от източната стена и мина през каменния пръстен…

… и в същия миг арената се промени в нещо съвсем различно.

Индианското футболно игрище изчезна. На негово място се появи мрачната долина на подземния свят. Планините на хоризонта бяха закрити от тъмночервени облаци, тлеещи като въглени. Под прихлупеното небе се носеше кафеникав дим и хвърляше бягащи сенки върху всичко.

Мани се опря на перваза. Целият трепереше.

В средата на долината имаше огромен кратер. На отсрещния бряг се издигаше черно дърво с жълтеникавобели, виещи се като змии клони, които се поклащаха от горещия полъх на вятъра.

От един от клоните висеше някакъв овален предмет, който се люшкаше в такт с движението на дървото.

Човешка глава…

Доктор Мор посочи. Двамата войници се приближаваха на бегом към кратера откъм изток, но сега мъжът в бяло стискаше в ръката си двуостър меч.

Огромни мехури започнаха да се надигат в центъра на вулканичното езеро. Нещо гигантско се изправяше от дълбините му. Появи се огромно туловище, покрито със сребриста лава — беше двукрако, с ръце, дебели като стеблото на дървото. Имаше плоска глава, щръкнала напред, и това му придаваше неописуемо злобен и страховит вид. Лицето му нямаше почти никакви черти — само две очи без зеници и зейнала уста, от която бликаше жълтеникаво сияние.

Съществото продължи да се издига над сребристото езеро, изправи се на яките си крака. Ръцете му завършваха с по четири пръста с остри криви нокти. Зловещото създание се изпъна в цял ръст и закрачи бавно през бълбукащата лава към източния бряг.

Двамата войници тичаха към черното дърво.

— Десет секунди до възела.

Компютризираният глас стресна Мани.

— Осем, седем, шест…

Доктор Мор се приближи към стъклото. Беше напрегнат.

— Хайде, момчета. Този път може и да успеете.

— Три… две… едно…

Изведнъж картината бе разцепена от две ослепителни кървавочервени светкавици.

После виолетовото сияние изгря отново.

Нямаше го езерото, дървото, целия зловещ пейзаж. На негово място мъждукаше само пустата сивота на холозалата.

В средата й, коленичил и задъхан, стоеше белият воин. Черният му събрат бе изчезнал.

Доктор Мор включи микрофона.

— Добре ли си?

Войникът кимна отпаднало.

— Успя ли?

Мъжът поклати глава — не.

Мор сви разочаровано вежди.

— Доминик е тук. Довела е сина си.

Мъжът в бяло се надигна, приближи се към стъклото и погледна нагоре. После си свали шлема.

Имануел притисна лице към стъклото.

Светлорусата коса се спускаше до раменете, очите бяха все така пронизващо сини и хладни.

Джейк…