Стив Олтън
Възкресяване (20) (Какво става с нас, след като умрем)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Resurrection, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Стив Олтън

Заглавие: Възкресяване

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-576-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2678

История

  1. — Добавяне

17

2 ноември 2027 г.

Бел Глейд, Флорида

Куентон Морхед бе с Лилит в една от стаите на неговата църква — боядисваха подпорите. През изминалите няколко дни бе избягвал да се приближава до момичето, но все още не можеше да дойде на себе си от внезапната й пристрастеност към ексхибиционизма и онова, което бе станало след опита му да я „пречисти“.

Очевидно се нуждаеше от нов подход, който да съответства на промените, настъпили в неговата приемна внучка.

— Лилит, по-рано разговаряли ли сме за Сукубус?

— Сукубус? Дори не си го споменавал. — Забелязала, че я наблюдава, тя се наведе така, че гърдите й да се виждат в дълбокото деколте, докато движеше нагоре-надолу четката.

Куентон укроти надигналото се в него желание да я сграбчи и изнасили.

— В Библията се казва, че Сукубус е женски демон, който посещава и прелъстява мъжете, докато спят.

— И защо трябва да се интересувам от този Сукубус?

— От „тази“ Сукубус. Името й, между другото, е Лилит. Притежавала е необичайна сила.

Лилит спря да боядисва. Дон Рафело никога не й бе говорил за това.

— Разкажи ми повече за нея.

— Лилит била първата жена на Адам, много преди да се появи Ева. В Библията пише, че притежавана завладяваща красота, също като теб, но отказвала да се отдаде на Адам.

— Не се сравняваш с Адам, надявам се?

— Въпросът е, че Бог е създал Лилит, за да доставя удоволствие на Адам, но тя отказала да се подчини. Напуснала градината, но въпреки това забременяла. Нейните дъщери се омъжили за Каин и Авел.

— Хубаво са направили.

— Тази Сукубус била много силна.

Лилит вдигна заинтригувано глава.

— И как по-точно?

— Приближавала се към жертвите си под прикритието на нощта и използвала красотата си и плътското влечение, за да им прекършва волята. Била в състояние да надделява дори над най-силните мъже. Смята се, че никой не можел да устои на чара й, нито да се пробуди от заклинанията й.

Лилит позволи на една от презрамките да се свлече от рамото й.

Куентон налапа стръвта и се приближи.

Тя настръхна от близостта му.

— Куентон, помирисвам какво ти се е приискало. Само да ме докоснеш и пак ще пострадаш.

— Дължиш ми го, дете. Отдавна можех да те прогоня, но не го направих.

— Да го беше направил. Тогава нямаше да проклинам собственото си съществуване.

— Също както аз проклинам деня, в който взех майка ти у дома. — Той бе само на сантиметри от нея. — Виждаш ли, аз знам коя си. Не можеш повече да ме лъжеш.

— И коя съм аз?

— Любовницата на Луцифер — преродената Лилит Сукубус.

— И това не те ли плаши, Куентон? Или те възбужда?

— Затвори си устата, чадо мое.

— Аз ли съм ти чадо? — Тя се извърна към него. — Как смееш, ти, който толкова пъти поруга невинността ми?

— Направих го, за да прогоня дявола в теб.

— Че може ли дяволът да уплаши един божи човек? Човек на честта? Защо трябваше да се страхуваш от този паднал ангел, преподобни лицемернико? А може би не е страх, а завист към Луцифер, този ангел на удоволствията.

Куентон не сваляше жаден поглед от момичето.

— Обичаш ли удоволствията, Куентон?

От устата му се стичаше слюнка.

— Отговаряй ми, преподобни греховнико! Искаш ли да ме чукаш?

— Да! — Той се хвърли към нея, но тя вдигна юмруци. Ченето му увисна. — Защо ме измъчваш?

— Всяко удоволствие си има цена. Каква е цената на Сукубус — Лилит? Казвай, преподобни робе!

Очите му се разшириха, когато изведнъж осъзна, че играта се обръща срещу него.

— Казвай!

— Какво да кажа?

— Коя съм аз?

— Лилит.

— Коя съм аз?

— Сукубус…

Тя докосна — само за миг — издутия му член.

Куентон изпусна четката и посегна към нея.

— Не! — Тя го изтласка назад. — Кой командва тук?

— Ти.

— Точно така, робе, сега аз командвам. Край на „пречистването“, на речите за Исус и Господ Бог. Мразя Господ. Той ме изостави в нощта, когато ми отне майка ми и ме заряза на произвола на такива като теб! Бог ти позволи да ме насилваш и да пъхаш гадните си пръсти чак в душата ми. Той ме направи твоя жертва. А сега аз черпя могъщество от черните сили и ти си мой слуга! Повтори отново… коя съм аз?

— Лилит.

— Коя съм аз?

По бузата му се търкулнаха сълзи.

— Бог да ми е на помощ…

— Бог не може да ти помогне, Куентон. Той е само зрител в играта на живот. Зяпа безгрижно от златния си трон, докато чудовища като теб изнасилват невинни дечица. Само аз бих могла да ти помогна сега, защото знам какво искаш и мога да ти го дам. — Тя посегна към панталоните му, разкопча колана и ги смъкна.

— Да… моля те…

— Спри да хленчиш и лягай долу.

Той се просна задъхано на пода.

— Ето какви са условията, Куентон. Довечера ще ти доставя удоволствие. А утре ще идеш до банката и ще изтеглиш всичките си спестявания — до последния цент. После ще промениш завещанието си така, че да бъда единствената ти наследничка.

— Защо?

— Защото така искам. Трябва да го направиш, ако държиш да ти доставя удоволствие довечера. И утре вечер… — Тя си разкопча ризата и докосна с пръсти зърната на гърдите си. — Искаш ли ме?

— Да!

— Как смяташ да ми доставиш удоволствие?

— Като отида в банката!

Лилит си смъкна дънките и прекрачи проснатото тяло на своя настойник. За първи път в живота си се чувстваше в безопасност, усещаше, че напълно владее положението.

— Свали си боксерките, робе!

— Да, Сукубус! — Куентон си изхлузи боксерките.

Лилит изгледа набъбналия му член.

— Коя съм аз?

— Сукубус!

— Слушай внимателно, робе. Ще ти доставям удоволствие, но само когато аз пожелая, разбра ли ме?

— Да, Сукубус.

— Отсега нататък аз командвам. Ще спя в твоето легло, а ти ще се преместиш на дивана. И повече да не съм чула приказки за Исус и Господ Бог!

— Разбира се, Сукубус.

— Сукубус мрази Бог, ясно ли е? Повтори го… аз мразя Бог.

Куентон се поколеба.

Лилит си смъкна гащичките и започна да се опипва.

— Това искаш, нали, робе?

— О, да. Господи!

— Ние мразим Господа, нали, Куентон? — Тя продължи да се гали. — Кажи го!

— Ние… мразим Господа.

— Повтори!

— Ние мразим Господа!

Лилит коленичи над разтреперания старец.

— Дръж си ръцете встрани. Не се опитвай да ме докосваш. Да не си мръднал дори. Аз ще те пипам.

— Разбира се, Сукубус, всичко, което пожелаеш!

На вратата на стаята се появи детско личице.

— Върви си, Бренди, повече не се нуждаем от теб. Сукубус не се нуждае от никого!

Видението изчезна.

— Да си върви ли? С кого разговаряше, Сукубус?

— Млъквай, глупако. — Тя се отпусна върху Куентон и вкара члена му в себе си.

Куентон затвори очи и изстена от удоволствие.

Завладяна от хладна разсъдливост, без да изпитва никакви чувства, Лилит започна да повдига и спуска таза си, втренчила поглед във висящото на стената разпятие.

„Гледаш ли ме, Исусе? Чуваш ли ме, Джейкъб? Радвате ли се, нещастници, на това, което създадохте?“

 

 

Лонгбоут Кей, Флорида

Джейкъб изстена и се намести, прогонвайки от ума си едва доловимия глас на Лилит.

„Слушам те, татко. Продължавай. Какво намери сондата?“

„Нещо огромно, изкуствено създадена платформа, която се рееше на триста метра над вулканичния терен… беше толкова голяма, че запречваше небето на хиляди мили. От долния й край се подаваха гигантски колони, с навити спираловидно метални тръби. Приличаха на огромни стоманени сталактити. Датчиците на сондата ни предупредиха за присъствието на мощно магнитно поле. Ако не бяхме спрели навреме летящата машинка, сигурно щяхме да я изгубим.

Наредихме й да се издигне, очаквайки да получим картина от горната част на платформата. Това, което видяхме, Джейкъб… просто нямам думи.

Върху горната част на тази платформа, с размерите на щата Тексас, стърчаха покрити с медна обшивка куполи — бяха хиляди, всеки по-голям от гигантския суперкупол в Ню Орлиънс. Всички бяха свързани с тунели.

Когато сондата се доближи до един от тези куполи, в стената му се появи отвор и тя влезе вътре. Там имаше град, чиито размери поразяваха въображението.

Представи си Манхатън, само че стотици хиляди години в бъдещето, когато целият остров се издига в небесата и е заобиколен от прозрачна стена. Представи си величествени небостъргачи, толкова високи, че в сравнение с тях Чикагската кула би изглеждала джудже. Представи си всички свързващи ги магистрали и левитиращи павилиони, цялата тази безкрайно сложна мрежа, която изпълва пространството между тях, представи си летящи тропически градини и сини езера. Имаше реки и шумни потоци, спускащи се от високо водопади, а далече в покрайнините на града се поклащаха зеленчукови силози.

Това беше Щангри-ла и Едем, истински кошер на безкрайно напредничавия разум с мащаби, които ни оприличаваха на полуразумни неандерталци.

Не можехме дори да си помислим каква технология е необходима, за да бъде създадено подобно съоръжение.

Само дето бе напълно лишено от всякакви признаци на живот.

Кой бе създателят на този великолепен мегаград? Защо го бяха изоставили? Приличали ли са по нещо на нас? Ще се завърнат ли някога?

Навярно сме се чувствали като онези испански изследователи, които за първи път са се приближили към Чичен Ица, след като маите изоставили града.

В този момент сондата най-сетне изпрати първите анализи от атмосферата на града. Там имаше кислород! По-високо съдържание от това на земната атмосфера и напълно лишен от химически замърсители, но съвсем подходящ за дишане.

Нашата обречена експедиция изведнъж се бе натъкнала на оазис, поднесен ни от самия Господ, и ние бяхме твърдо решени да се заселим в него.

Но първо, разбира се, трябваше да стигнем до него.

Най-близкият край на платформата се намираше на четиристотин и двайсет мили от мястото, където бяха кацнали совалките. Присъствието на нощните насекоми превръщаше пътешествието дотам в изключително опасно начинание. Единственият начин да се доберем бе, като поправим някоя от совалките и я използваме за въздушен транспорт.

Надежда. От много време бяхме забравили значението на тази дума.

Изгубихме деветдесет и шест дни, докато поправим напълно три от совалките — използвахме частите на останалите. Не можеха да летят в космоса, но поне бяха в състояние да прелитат известно разстояние над земята. През това време продължавахме да пращаме сондата към града, картографирахме внимателно вътрешността му и се дивяхме на хилядите чудеса.

Нито веднъж не засякохме каквато и да било форма на живот.

Най-сетне дойде денят на нашето отпътуване. Общо петстотин седемдесет и двама оцелели се натъпкахме в трите совалки и полетяхме към Обетованата земя.

Двайсет минути корабите се тресяха с ужасяващ вой над назъбения терен. Най-сетне се издигнахме над платформата и влязохме в един от куполите.

Бяхме занемели, потресени.

Като Бил Рейби, аз се чувствах прероден… щастлив, че съм свидетел на подобно събитие.

Да знаех само тогава какво ни очаква…“