Стив Олтън
Възкресяване (11) (Какво става с нас, след като умрем)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Resurrection, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Стив Олтън

Заглавие: Възкресяване

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-576-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2678

История

  1. — Добавяне

Четвърта част
Детство

Земята е люлка на човечеството, но човек не може да остане вечно в люлката си.

Константин Циолковски

И повика Иаков синовете си и рече: съберете се, и ще ви обадя, какво ще се случи с вас занапред.

Битие 49:1

8

Четири години по-късно

22 септември 2020 г.

Лонгбоут Кей, Флорида

Бледорозовата светлина на слънцето озари стаята на седемгодишния Имануел Гейбриъл в ярки оттенъци. Чернокосото момче изсумтя сънено.

Над него стоеше Джейкъб и се хилеше злобно.

— Надигай се, мързеливецо.

— А? — Мани подскочи и отметна завивките.

— Изключил си алармата. Ставай, че е време за тренировка.

— Махай се! — Имануел се опита да се завие с чаршафа презглава.

Джейкъб издърпа чаршафа, наведе се и вдигна Мани.

— Помощ! Мамо…

— Изоставаш, Мани. Трябваше да се развиваме заедно, но ти вече…

— Остави ме, урод такъв!

— … не можеш да се мериш с мен.

— Мамо! Мамо, той пак ме дразни!

Първи пристигнаха телохранителите.

— Пак ли? — Сол поклати глава и прибра пистолета в кобура.

— Стига, Джейк — присъедини се към него Пипер. — Остави брат си на мира.

Доминик си проправи път между двамата телохранители.

— Джейкъб, остави брат си!

Джейкъб разтвори ръце, Мани полетя надолу и тупна по лице на пода. Надигна се, седна и всички видяха, че от носа му тече кръв. Детето плачеше.

Лицето на Доминик почервеня.

— По дяволите, Джейкъб, виж какво…

— Той си е виновен. Трябваше да е станал още по изгрев-слънце. Сенсей го учи на това от месеци.

— Но сега е още шест!

— Когато Богът на смъртта дойде за нас, няма да пита колко е часът. Трябва да сме готови.

— Мразя те — проплака Имануел. — Ти си урод!

— Аз съм супермен. А ти си лигльо.

Доминик посегна към Джейкъб, но той бе прекалено бърз.

— Глупаци — ухили се момчето и скочи от леглото. — Не можете да уловите супермен!

Сол му пресече пътя и играта започна. Пипер обаче не беше на същото мнение и запречи вратата.

— Време е да престанеш, момко.

Без да му обръща внимание, момчето се претърколи на пода, подскочи ловко и изрита чернокожия телохранител в гърдите. Ударът го отхвърли назад през отворената врата.

Джейкъб довърши салтото и продължи по коридора. Чуха гласа му откъм кухнята.

— Супермен… ха-ха-ха…

Пипер седна и почна да разтрива ударените си гърди.

— По дяволите! Как го направи?

Лицето на Доминик бе потъмняло от гняв.

— Кълна се, че това дете ще ме довърши. Ела, Мани, ще ти сложа лед на носа. — Тя помогна на Имануел да се изправи.

Мичъл Курц погледна якия си колега и изсумтя:

— Разбра ли сега защо двамата с Карла не искахме да имаме деца?

 

 

Бел Глейд, Флорида

06:17

Лъчите на утринното слънце озариха смълчаните фасади на хотелите и казината по брега на езеро Окиноби. По-надолу по ярко осветената централна улица се виждаше обновеният градски център, който обграждаше западния край на туристическото градче. Още по-нататък един пътен знак пред градския канал предупреждаваше, че напускате туристическата зона, а друг ви поздравяваше с добре дошли в Бел Глейд.

Решетките по прозорците и вратите на къщите отправяха друго предупреждение.

Парите от туризма и хазарта очевидно не бяха оказали плодотворно влияние върху тази част на града, ако се изключеха подсилените полицейски участъци и новото крило на местния затвор. Сградата на основното училище имаше мрачен вид, климатиците по прозорците бяха ръждясали и едва ли успяваха да се преборят с горещия въздух. Два квартала по-нататък се издигаше църквата на преподобния Морхед, която все още отчаяно се нуждаеше от пребоядисване. Отпред имаше мръсен кален паркинг, на който всяка нощ си устройваха пиршества плъхове. В другия край на паркинга стърчеше самотна къща с избелели стени и олющена боя.

Седемгодишната Лилит се събуди стреснато и погледна вентилатора на тавана. Съсредоточи се.

Шест и седемнайсет. Беше рожденият й ден.

Тя се надигна от леглото и пак погледна часовника. Пак беше 6:17.

Скочи от леглото, сгъна завивките и ги прибра. Подреди възглавниците, после отиде в кухнята и извади две яйца от хладилника.

Докато яйцата се пържеха, отиде в банята и застана пред огледалото. Имаше мургава кожа, изпъкнали скули и изненадващо сини, блестящи очи. Дори в тази съвсем ранна възраст дъщерята на Маделина Аурелия Робинсън бе красавица — нищо, че всички в класа я мразеха.

— Лилит Ева! — Вратата се отвори рязко и преподобният Куентон сграбчи момичето за ръката. — Виж какво направи? — Тикна под носа й тигана с прегорелите яйца. — За трети път ти е само тази седмица! Какво, за бога, не е наред с теб, дете?

Лилит не отговори. Само щеше да усили гнева на преподобния.

— На теб говоря, малка негоднице. Отговаряй ми!

Мълчание.

— Проклето дете. Същата си като майка си. Шест удара с камшик и да не си посмяла да ми хленчиш като предишния път. — Когато видя усукания електрически кабел в ръката му, Лилит се сви от уплаха. — Защо (шибване) добрият Господ Бог (шибване) ме наказа (шибване) с никаквица (шибване) като теб?

Тя го погледна през сълзи.

— Прости ми, дядо.

— Ще ти простя друг път. Върви да се приготвиш за училище. Закуската приключи.

Тя го заобиколи — накуцваше — и тръгна към външната врата.

Отвън я чакаше Бренди Томсън. Двете закрачиха мълчаливо.

— Мразиш го, нали?

— Аз си бях виновна — призна Лилит.

— Той не те обича, Лилит. Никой не те обича.

— Ти обичаш ли ме, Бренди?

— С кого говориш бе, урод?

Лилит вдигна глава. До нея стоеше Доунти с приятелчетата си. Усети как по крака й се стича струйка топла урина.

— Бягай! — прошепна Бренди.

Лилит хукна през моравите пред къщите към паркинга на църквата.

Момчетата я преследваха известно време, после се отказаха.

Лилит Ева Робъртсън беше урод, но бърз урод. Никой в училище не можеше да я настигне.

 

 

Лонгбоут Кей, Флорида

Наблюдателният безпилотен вертолет „Сикорски“ 3000 увисна на десет метра над брега и сянката му затанцува върху мокрия пясък. Корпусът му беше овален като на летяща чиния, широк метър и половина, с блестяща метална обшивка. Под него се криеха три камери, които осигуряваха 360-градусово наблюдение.

Задната камера бе фокусирана върху двете деца, които тичаха по брега.

Джейкъб Гейбриъл — краката му затъваха равномерно в мекия пясък — погледна за миг към хеликоптера. Да се тича по песъчливия бряг бе изтощително усилие, особено когато дишаш през мундщука на леководолазен костюм, но това бе задължителна част от подготовката му. Ритмичните удари на крайбрежните вълни го изтласкваха навътре. Мускулите му горяха от натрупаната в тях млечна киселина.

Тъкмо това бе целта на Джейкъб. Тялото му трябваше да свикне с ниско съдържание и потребление на кислород, ако той искаше някой ден да оцелее в Ксибалба. Момчето метна още един поглед на вертолета, после погледна дигиталния брояч.

19:07… 19:08… 19:09…

— Още единадесет минути. Давай!

Русокосият близнак се извърна наляво. Мани тичаше на няколко крачки зад него, със зачервено от усилие лице, но засега не изоставаше. Джейкъб се приведе и ускори темпото.

Имануел забеляза, че брат му набира преднина. Краката го боляха, прасците му бяха стегнати на възли, но гордостта, най-често наранявана от подигравките на Джейкъб, не му позволяваше да се откаже. Той вдиша със свистене соления морски въздух и затича по-бързо.

 

 

Разузнавателният вертолет предаваше изображението на половин миля, до един от множеството монитори в апартамента на Доминик. Точно в този момент пред монитора седяха равин Стайнбърг и жена му Минди.

Доминик дойде от кухнята, даде им студен чай, после се настани на фотьойла, който веднага започна леко да масажира гърба й.

— Ох, вижте ги — въздъхна тя. — Джейкъб винаги дърпа, а Мани го гони отзад. Безпокоя се за него. Може би ще трябва да му увелича тренировките.

Равинът поклати глава.

— Не те разбирам. За олимпиада ли ги готвиш? Защо трябва да ги товариш толкова много?

— Изобщо не очаквам да ме разбереш — сви рамене Доминик. — Това, за което Господ Бог е предопределил тези деца, изисква сериозна подготовка.

— Така ли? Господ разговаря ли с теб?

— Моля те…

— Сигурно пак някоя глупост от Попол Вух.

— Глупост ли? — Тя се извъртя към него. — А беше ли там, когато корабът на пришълците се издигна над Мексиканския залив? Беше ли, когато Мик изчезна?

Минди посегна да я погали по ръката.

— Успокой се, мила. Справяш се чудесно с момчетата. Никой не се съмнява в способностите ти, нали, Ричард?

Равинът завъртя глава.

— Не исках да те притеснявам. Те са чудесно развити деца — истински атлети. Защо не ги пуснеш да играят в детската лига?

— Изключено. Имаш ли представа какво ще стане, ако ги изкарам пред хората?

— Ами, ще си намерят приятели на тяхната възраст.

— По-скоро ще се изправяме пред бунт при всяка тренировка.

— Но пък може да им е от полза, особено за Мани — настоя Минди. — Те имат нужда от приятели на същата възраст. Днес им е рожденият ден, а нямат никакви гости. Това не е редно. Мани е толкова обичливо дете, но е вече тъжен.

— Той мрази тази вила — призна Доминик. — Но от друга страна, ненавижда и брат си. Както и да е, страх ме е да ги пусна навън.

— Не прекаляваш ли малко с грижите?

— Да прекалявам? Минди, навън е пълно с психопати. Има хиляди, които искат да убият децата ми. Всяка седмица получаваме стотици писма със заплахи.

— Нямах представа…

— Ние сме затворници в луксозна клетка. Джейк няма нищо против, но бедният Мани — непрестанно говори за футбол и приятели. Направо ми се къса сърцето.

— Ами Джейк? — попита Минди. — Той какъв иска да стане, като порасне?

— Иска да тренира. Не го карам, но той и сам не знае почивка. Тича, плува по два часа сутрин, после е в салона. Следобед учи с тибетския монах…

— Той е на седем — прекъсна я равинът. — Трябва да чете комикси, да се…

— Не разбираш ли? Той не е като другите деца! Вместо да чете комикси, предпочита да се полива с леденостудена вода.

— С леденостудена вода?

— Така го е научил монахът. Помагало за преразпределение на кръвта към вътрешните органи. Напоследък го кара да влиза във вана със студена вода. Веднъж се опитах да му напипам пулса и не успях.

— С какво можем да ти помогнем? — попита разтревожено Минди.

— Безпокоя се, че на децата им липсва баща. Сол и Пипер помагат много, но те са като по-големи братя. — Тя погледна равина.

— Добре, добре, ще поговоря с тях. Може би дори ще открия начин Джейкъб да насочи вниманието си към други неща.

 

 

Джейкъб влезе в кабинета.

— Искали сте да ме видите, сър?

Равинът вдигна глава от компютъра.

— Защо така официално? Няма ли да ме прегърнеш?

Джейкъб го прегърна хладно.

— Все пак ми се ще да ми кажете за какво ме викате, защото бързам за тренировка по жиу-жицу.

— Жиу-жицуто може да почака. Искам да поговоря с теб за юдаизма.

Никаква реакция.

— Джейкъб, сигурно ти е известно, че баба ти е била еврейка, както и нейните родители.

— Всъщност, господине, майка ми е била осиновена. Истинската й майка е била куиче маи. А баща й…

— Няма значение. Да сменим темата. Майка ти ми каза, че си заинтригуван от Попол Вух.

— Да, сър. Това е свещен свитък.

— Да, сър… да, сър — наричай ме чичо Рич. Както и да е, зная добре, че Попол Вух е свещен свитък, който е на не повече от… петстотин години? Библията обаче е на хиляди. — Той се извъртя на стола и се наведе към микрофона. — Компютър, достъп до Тората, ивритски текст.

Екранът се изпълни с ивритски букви.

— Майка ти ми каза, че си можел да четеш и пишеш на няколко езика. Как си с иврита?

— Не съм го учил, госпо… чичо Ричард. Не ми е интересен и…

— Не ти е интересен? Аз пък те мислех за младеж, който се интересува от света и има стремеж към нови познания.

— Попол Вух е…

— Попол Вух не е единствената свещена книга, Джейкъб. Нито е най-пълната. Била е написана, след като този Ку… кул…

— Кукулкан.

— Да, след като Кукулкан умрял. А петте книги на Мойсей са написани преди хиляди години от него самия.

— Мойсей е написал Библията?

— Първата й част. Знаеш ли, че всеки екземпляр на юдейската библия е преписван, дума по дума и буква по буква. Една буквичка да е сгрешена и цялата книга става неизползваема.

— Не го знаех, рави. — Момчето затвори очи и си разтърка слепоочията.

— Уморен ли си, синко?

— Не, просто имам усещането, че вече съм преживявал този момент.

— Моля?

— Този момент. Имам чувството, че вече съм го преживявал.

— Кой ти каза тези неща?

— Никой. Четох за тях. — Момчето се покатери на стола и надзърна отблизо в екрана. — Тук има нещо.

— Какво нещо?

— Буквите сякаш подскачат. Не мога да видя точно.

Стайнбърг се наведе към екрана.

— Според мен няма нищо. А сега, какво ще кажеш, ако двамата с теб се заемем с иврита? Първо ще ти покажа азбуката…

— В интервалите между буквите е. Това променя всичко и ми пречи да видя значението. Компютър, премахни всички интервали между знаците.

Текстът на екрана се промени.

— Охо… Сега е много по-добре!

— Кое е по-добре? — попита учудено Стайнбърг.

Момчето посочи един ред.

— Ето тези знаци. Какво пише тук?

— Пише… — Стайнбърг за момент млъкна. — Краят на дните. Защо точно този ред…

— А сега този тук — продължи Джейкъб, без да му обръща внимание.

— Това е… тук се споменава холокоста. Всеобщото унищожение. Може би става въпрос за ядрената зима.

— А тези знаци тук?

— О, стига с тези игрички, момче.

— Просто ми кажи какво означават!

Равинът примижа към екрана.

— Някаква година. Пет хиляди петстотин седемдесет и втора.

— В бъдещето ли?

— Не, това е според еврейския календар. Годината съответства на… две хиляди и дванайсета.

Джейкъб затвори очи.

— Краят на дните. Холокостът. Две хиляди и дванайсета. Всичко е тук.

— Добре, Джейкъб, шоуто свърши. Какво искаш да кажеш?

— Нищо.

— В училище са ти говорили за библейския код, нали?

— Какъв библейски код?

— Стига вече, омръзнаха ми глупостите ти.

Джейкъб му скочи в скута.

— Разкажи ми!

Стайнбърг видя, че момчето е заинтригувано сериозно.

— Смята се, че в ивритския текст на Тората има скрито послание — зашифровано съобщение, отнасящо се до историята на човечеството. Първи е изказал подобно предположение Исак Нютон, но едва с развитието на компютрите израелските математици са се доближили до него.

— Значи библейският код е истински?

— Не зная.

— Лъжеш ме. Кажи ми истината!

— Не те лъжа. Според дешифровчиците такъв код наистина съществува. Според учените това е пълна глупост.

— И в него се предсказва бъдещето, нали?

— Не се предсказва бъдещето. Талмудът смята, че „всичко е предсказано вече, но това не възпрепятства свободата на действието“. С други думи, закодираният в Библията текст описва едно от възможните бъдещата. Изходът обаче ще зависи изцяло от нашите действия.

— И все пак…

— Няма все пак. За да разчетеш кода, трябва да разполагаш с ключова дума или фраза. Кажи ми сега, как разбра къде точно да гледаш?

— Нали ти казах? Просто тези букви подскачаха.

Равин Стайнбърг поклати глава. „Ако той наистина може да вижда скритото в текста… Божичко!“

— Чичо Рич, научи ме на иврит. Още сега.