Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mayan Prophecy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Стив Олтън

Заглавие: Пророчеството на маите

Преводач: Ирена Райчева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК Алекс-Софт

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 16.03.2012

Редактор: Ива Тодоранова

ISBN: 978-954-656-248-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2710

История

  1. — Добавяне

1

8 септември 2012 г.

Маями, Флорида

Центърът за оценка и лечение на Южна Флорида беше седеметажно бяло бетонно здание с вечнозелена ограда, намиращо се в доста порутен етнически квартал точно на запад от Маями. Подобно на повечето делови постройки в тази област, покривите му бяха оградени с намотки от бодлива тел. За разлика от другите сгради, бодливата тел тук не бе предназначена за възпиране на външната публика, а да държи обитателите вътре.

Тридесет и една годишната Доминик Вазкез си проправи път през натоварения трафик, като ругаеше на глас, докато се носеше на юг по шосе 441. Днес беше първият ден от стажа й, а вече закъсняваше. Зави рязко около един тийнейджър, каращ срещу движението на моторизиран скейтборд, и навлезе в паркинга за посетители, паркира и нервно нави дългата си до кръста, въгленовочерна коса на стегнат кок, докато тичаше към входа.

Магнитните врати се отвориха и й позволиха достъп до хладния от климатика вестибюл.

Зад информационното бюро седеше латиноамериканка, наближаваща петдесетте, и четеше сутрешните новини на плоския, малко по-голям от лист хартия компютърен монитор. Без да погледне нагоре, тя попита:

— Мога ли да ви помогна?

— Да. Имам уговорена среща с Маргарет Рейнике.

— Не, днес нямате. Д-р Рейнике вече не работи тук — жената натисна бутона за нова страница, като премести новините на друга статия.

— Не разбирам. Говорих с д-р Рейнике преди две седмици.

Жената на рецепцията най-накрая погледна нагоре.

— А вие сте?

— Вазкез, Доминик Вазкез. Тук съм на едногодишен следдипломен стаж от Университета на Флорида. Д-р Рейнике трябваше да ми бъде научен ръководител — тя гледаше как жената вдигна телефона и набра вътрешен номер.

— Д-р Фолета, една млада жена, казва се Домино Вас…

— Вазкез. Доминик Вазкез.

— Извинете. Доминик Вазкез. Не, сър, тя е тук във вестибюла, като твърди, че е стажантка на д-р Рейнике. Да, сър — жената на рецепцията затвори телефона. — Моля, седнете. Д-р Фолета ще слезе да говори с вас след няколко минути — жената завъртя гръб към Доминик и се върна към новините.

Изминаха десет минути, преди един едър мъж, наближаващ 60, да се появи по коридора.

Антъни Фолета по-скоро беше на мястото си на футболното игрище, тренирайки защитниците, а не крачейки по коридорите на държавно учреждение, в което са настанени невменяеми престъпници. Грива от гъста сива коса се спускаше назад по огромна глава, която като че ли беше закрепена направо към раменете му. Сините му очи проблясваха между подути клепачи и пухкави бузи. Въпреки че беше с наднормено тегло, горната част на тялото му беше здрава, а коремът му едва се подаваше под разкопчаната му бяла престилка.

Той се насили да се усмихне и подаде едра длан.

— Антъни Фолета, новият ръководител на психиатрията — гласът му беше нисък и дрезгав, като на стара косачка за трева.

— Какво стана с Д-р Рейнике?

— Лични обстоятелства. Говори се, че съпругът й е диагностициран с тежка форма на рак. Предполагам, че е решила да се пенсионира по-рано. Рейнике ми каза да ви очаквам. Ако нямате възражения, аз ще наблюдавам стажа ви.

— Нямам възражения.

— Добре — той се обърна и се насочи по коридора, а Доминик се забърза, за да бъде в крак с него.

— Д-р Фолета, откога сте в това учреждение?

— От десет дни. Прехвърлих се тук от щатската лечебница в Масачузетс.

Те се доближиха до пазач в първия КПП на охраната.

— Дайте шофьорската си книжка на охраната.

Доминик разрови в чантата си, след това подаде на мъжа ламинираната карта, като я размени за пропуск за посетител.

— Засега използвайте това — каза Фолета. — Предайте го обратно, когато си тръгвате в края на работния ден. До края на седмицата ще ви снабдим с кодиран стажантски пропуск.

Тя закачи пропуска на блузата си, след което го последва към асансьора.

Фолета вдигна три пръста към камерата, монтирана над главата му. Вратата се затвори.

— Идвали ли сте тук преди? Запозната ли сте с плана?

— Не. С д-р Рейнике говорих по телефона.

— Има седем етажа. Администрацията и централната охрана са на първия етаж. Основната станция контролира асансьорите за персонала и обитателите. На ниво 2 се намира малък медицински отдел за възрастните и тежко болните. На ниво 3 са нашата трапезария и стаите за почивка. Оттам има достъп до мецанина, двора и стаите за терапия. На нива 4, 5, 6 и 7 живеят обитателите — Флорета се изхили. — Д-р Блекуел ги нарича „клиенти“. Интересен евфемизъм, не мислите ли, като се има предвид, че ги довличаме в белезници.

Те излязоха от асансьора, преминаха през КПП, подобно на това на първия етаж. Фолета махна, след това продължи по къс коридор към офиса си. Навсякъде бяха натрупани кашони, пълни с папки, дипломи в рамки и лични принадлежности.

— Извинете ме за бъркотията, но все още се настанявам — Фолета свали принтер от един стол, посочи й да седне и след това с труд се промъкна зад собственото си бюро, като се облегна на кожения стол, за да осигури място на корема си.

Той отвори личната й папка.

— Хммм. Виждам, че сте защитили докторат в Университета на Флорида. Ходихте ли на много футболни срещи?

— Всъщност, не. „Използвай възможността“. Изглежда, че сте играли доста футбол преди.

Оказа се добро подаване и закръгленото лице на Фолета светна.

— Бойните Сини Кокошки от Делауеър, випуск 79. Започнах като атакуващ полузащитник. Сигурно щях да достигна до първоначалните класации на НФЛ, ако не си бях разкъсал коляното срещу Лийг.

— Какво ви насочи към криминалната психиатрия?

— Имах по-стар брат, който страдаше от патологични фикс идеи. Вечно имаше неприятности със закона. Психиатърът му беше завършил Делауеър и беше голям почитател на футбола. След мачовете брат ми обикновено го водеше в съблекалнята. Когато си нараних коляното, той използва някакви връзки, за да успея да се дипломирам — Фолета се наведе, като постави папката с досието й на бюрото си. — Нека да поговорим за вас. Любопитен съм. Съществуват няколко други подобни учреждения, намиращи се по-близо до университета. Какво ви доведе при нас?

Доминик прочисти гърлото си.

— Родителите ми живеят в Санибел. Само на два часа път от Маями. Не си ходя често у дома.

Фолета плъзна дебелия си показалец по личното й досие.

— Тук е посочено, че сте родом от Гватемала.

— Да.

— Как се оказахте във Флорида?

— Родителите ми, истинските ми родители, починаха, когато бях на шест години. Изпратиха ме да живея с един братовчед в Тампа.

— Но това не продължи дълго?

— Важно ли е?

Фолета вдигна очи към нея. Те вече не изглеждаха сънливи.

— Не искам изненади, стажант Вазкез. Преди да разпределя пациентите, бих искал да се запозная с психиката на собствения си персонал. Повечето пациенти не ни създават много проблеми, но е важно да се запомни, че все пак имаме работа с някои много жестоки индивиди. За мен сигурността е на първо място. Какво се случи в Тампа? Как се оказахте при приемни родители?

— Достатъчно е да се каже, че между мен и братовчед ми нещата не потръгнаха.

— Изнасили ли ви?

Доминик се сви от прямотата му.

— Ако трябва да знаете — да. Тогава бях само на десет години.

— Бяхте ли под грижите на психиатър?

Тя отвърна на погледа му. „Спокойно, той само те проверява“.

— Да, докато не навърших седемнадесет.

— Притеснява ли ви да говорите за това?

— Случи се. Вече е в миналото. Сигурна съм, че това повлия на избора ми на кариера, ако насочвате разговора натам.

— И на интересите ви, както виждам. Тук пише, че имате черен колан втора степен по таекуондо. Използвате ли го?

— Само на състезания.

Клепачите му се отвориха широко и сините му очи я прободоха.

— Кажете ми, стажант Вазкез, когато ритате противниците си, не си ли представяте лицето на братовчед си?

— Понякога — тя отстрани кичур коса от очите си. — А вие кого искахте да ударите, когато играехте футбол за онези Бойни Сини Кокошки?

— Туш — очите му се върнаха към папката. — Ходите ли много на срещи?

— И социалният ми живот ли ви притеснява?

Фолета се облегна назад в стола си.

— Някои травматични сексуални преживявания, подобни на вашето, често водят до сексуални нарушения. Отново, просто искам да знам с кого работя.

— Не изпитвам отвращение към секса, ако питате за това. Но имам много устойчиво недоверие към разгонени мъже.

— Тук не е дом за адаптация, стажант Вазкез. Ще ви трябва по-дебела кожа, ако смятате да се справяте с криминалните пациенти. Подобни мъже са си създали име, закусвайки с красиви дипломантки като вас. Понеже идвате от Университета на Флорида, мисля, че бихте оценили това.

Доминик пое дълбоко въздух и отпусна стегнатите си мускули. „По дяволите, пъхни си егото някъде и внимавай“.

— Прав сте, докторе. Извинявам се.

Фолета затвори папката.

— Всъщност, имам ви предвид за специален пациент, но трябва да съм абсолютно сигурен, че ще се справите с работата.

Доминик се оживи.

— Изпробвайте ме.

Фолета извади дебела кафява папка от горното чекмедже на бюрото си.

— Както знаете, това учреждение използва мултидисциплинарен екипен подход. На всеки пациент са определени психиатър, клиничен психолог, социален работник, психиатрична сестра и рехабилитатор. Когато за пръв път дойдох тук, помислих, че това е малко прекалено, но не мога да споря с резултатите, особено когато имаме работа с пациенти с наркотични зависимости и подготовката на индивидите за участие в предстоящи процеси.

— Но не и в този случай?

— Не. Пациентът, когото искам да наблюдавате, е мой пациент, затворник от приюта, в който работех като директор по психологичното обслужване.

— Не разбирам. С вас ли го доведохте?

— Нашето учреждение загуби финансирането си преди около шест месеца. Той със сигурност не е подходящ за обществото и трябваше да бъде прехвърлен някъде. Тъй като съм най-добре запознат с историята му, реших, че за всички засегнати ще бъде най-малко травматично, ако той остане под моите грижи.

— Кой е той?

— Чували ли сте за професор Джулиъс Гейбриъл?

— Гейбриъл? — името звучеше познато. — Чакайте за секунда, това не беше ли археологът, който се строполи мъртъв по време на лекция в Харвард преди няколко години?

— Преди повече от десет години — Фолета се ухили. — След три десетилетия на използване на изследователски стипендии, Джулиъс Гейбриъл се върна в Щатите и се изправи пред събрание на свои колеги. Той претендираше, че древните египтяни и маи са изградили пирамидите си с помощта на извънземни — и всичко това, за да бъде спасено от гибел човечеството. Можете ли да си представите? Публиката го осмя на сцената. Вероятно е умрял от унижение — бузите на Фолета се тресяха, докато се кикотеше. — Джулиъс Гейбриъл беше отличен пример на параноидна шизофрения.

— Тогава кой е пациентът?

— Синът му — Фолета отвори папката. — Майкъл Гейбриъл, тридесет и четири годишен. Предпочита да бъде наричан Мик. Прекарал е първите двадесет и няколко години от живота си в работа заедно с родителите си на археологически разкопки, вероятно достатъчно, за да подлуди, което и да е дете.

— Защо е затворен?

— Не се е сдържал по време на лекцията на баща си. Съдът прие диагнозата параноидна шизофрения и го изпрати в Щатската психиатрична болница в Масачузетс, където работех като негов клиничен психиатър и останах такъв даже и след повишаването ми в директор през 2006.

— Същият тип заблуждения, както и при баща му?

— Разбира се. И баща, и син бяха убедени, че някакво ужасно бедствие ще изтрие човечеството от лицето на планетата. Освен това Мик страда от обичайните параноидни самоизмами за преследване, като повечето от тях са вследствие на смъртта на баща му и неговото затваряне. Той твърди, че някакъв правителствен заговор го държи затворен през всичките тези години. В разума на Мик Гейбриъл той е жертва, невинен човек, опитващ се да спаси света, заловен в неморалните амбиции на егоцентричен политик.

— Извинете, но последното не го разбрах.

Фолета разлисти папката и извади серия от моментални снимки от кафяв плик.

— Това е нападнатият от него човек. Разгледайте снимките добре, стажант. И не забравяйте да държите защитата си вдигната.

Беше близък план на лице на мъж, жестоко пребито. Орбитата на дясното око беше покрита с кръв.

— Мик е откъснал микрофона от подиума и с него е пребил жертвата до загуба на съзнание. Бедният човек изгуби окото си. Предполагам, че ще разпознаете името на жертвата. Пиер Борджия.

— Борджия? Шегувате ли се? Държавният секретар?

— Това беше преди почти единадесет години, преди Борджия да бъде назначен за представител в ООН. Тогава се кандидатираше за сенатор. Някой казват, че нападението вероятно му е помогнало да бъде избран. Преди политическата машина на семейство Борджия да го насочи към политиката, Пиер очевидно е бил изтъкнат учен. Той и Джулиъс Гейбриъл са били в една и съща докторска програма в Кеймбридж. Вярвате или не, но двамата в действителност са работили заедно като колеги след защитата, като са изследвали древни развалини в течение на пет-шест години, преди да се разделят като врагове. Семейството на Борджия най-накрая успяло да го убеди да се върне в Щатите и да навлезе в политиката, но тежките им чувства не се променили.

— Оказало се, че Борджия е предложил Джулиъс за основен докладчик. Пиер вероятно е казал някои неща, които не е трябвало, и които са разбунили тълпата. Джулиъс Гейбриъл е страдал от болно сърце. След като се строполил мъртъв зад кулисите, Мик започнал да отмъщава. Шестима полицаи едва са го откъснали. Всичко е в папката.

— Звучи по-скоро като изолиран емоционален изблик, отключен от…

— Подобна ярост се натрупва с години, стажант. Майкъл Гейбриъл беше като вулкан пред изригване. Тук имаме едно-единствено дете, отглеждано от двама известни археолози в някои от най-пустинните области на света. Той никога не е ходил на училище и не е имал възможност да влезе в контакт с други деца, и всичко това е допринесло за един изключителен случай на антисоциално нарушение на личността. По дяволите, Мик вероятно никога не е излизал с момиче. Всичко, което е научил, му е било преподавано от единствените му другари, неговите родители, и поне един от тях имаше отклонения.

Фолета й подаде папката.

— А какво се е случило с майка му?

— Починала е от рак на панкреаса, докато семейството е живяло в Перу. По някаква причина нейната смърт все още го преследва. Един-два пъти в месеца се буди с писъци. Ужасни нощни кошмари.

— На колко години е бил Мик, когато е починала?

— На дванадесет.

— Някаква представа защо смъртта й все още предизвиква такива травми?

— Не. Мик отказва да говори за това — Фолета се намести, но не можеше да се настани удобно в тесния стол. — Истината, стажант Вазкез, е в това, че Майкъл Гейбриъл не ме обича много.

— Преносна невроза?

— Не. Мик и аз никога не сме имали подобна връзка лекар — пациент. Аз станах негов тъмничар, част от неговата параноя. Част от това без съмнение произтича от първите му години като пациент. Мик имаше затруднения при свикването да бъде затворен. Една седмица преди оценката след първите шест месеца той нападна един от пазачите ни, като счупи и двете ръце на човека и го рита многократно в скротума. Причини такива вреди, че и двата тестиса трябваше да бъдат отстранени оперативно. Ако ви интересува, има снимка някъде из папката…

— Не, благодаря.

— Като наказание за нападението, Мик е прекарал по-голямата част от последните десет години в единична килия.

— Това е малко жестоко, не намирате ли?

— Не и там, откъдето идвам. Мик е много по-умен от хората, които наемаме, за да го пазят. За всички заинтересовани е най-добре да го държим изолиран.

— Ще му бъде ли разрешено да участва в групови дейности?

— За повечето пациенти тук има много строги правила, но отговорът е „не“.

Доминик отново се вгледа във Фолета.

— Доколко трябва да се безпокоя, че този тип може да ме нападне?

— При нашата работа, стажант, винаги трябва да се притеснявате от това. Дали Мик Гейбриъл може да нападне? Винаги. Мисля ли, че ще го направи? Съмнително. Последните десет години хич не бяха лесни за него.

— Ще му бъде ли някога позволено отново да влезе в обществото?

Фолета поклати глава.

— Никога. В жизнения път на Мик Гейбриъл това е последната спирка. Той никога няма да може да се справи с ограниченията на обществото. Мик се страхува.

— Страхува се от какво?

— От собствената си шизофрения. Мик твърди, че може да усеща присъствието на злото, което става все по-силно, хранещо се от омразата и насилието в обществото. Фобията му достига до върхова точка винаги, когато някое ядосано хлапе задигне пистолета на баща си и започне да стреля в гимназията. Този тип неща наистина го плашат.

— Плашат и мен.

— Не по същия начин. Мик става тигър.

— На лекарства ли е?

— Даваме му зипрекса — два пъти дневно. Успява значително да снижи агресивността му.

— И какво искате да направя с него?

— Щатските закони изискват той да получи терапия. Използвайте тази възможност за трупане на ценен опит.

„Той крие нещо“.

— Оценявам възможността, докторе. Но защо аз?

Фолета се отблъсна от бюрото и се изправи. Мебелите изпукаха под тежестта му.

— Като директор на това учреждение, ако само аз се занимавам с терапията му, това може да се разгледа като конфликт на интереси.

— Но защо не му определите пълен екип за…

— Не — търпението на Фолета явно се изчерпваше. — Майкъл Гейбриъл е все още мой пациент и аз определям какъв подход в терапията е най-добър за него, а не някакъв си управителен съвет. Скоро сама ще откриете, че Мик е мошеник — много умен, умеещ да говори и много интелигентен. Неговото IQ наближава 160.

— Това е малко необичайно за шизофреник, не намирате ли?

— Необичайно, но не и нечувано. Имам предвид следното — той просто ще си играе със социалния работник или рехабилитатора. За да се проникне през измамите му е необходим човек с вашето обучение.

— И кога мога да се срещна с него?

— Още сега. Отведен е в изолирана килия, така че да мога да наблюдавам първата ви среща. Тази сутрин му разказах за вас. Той очаква да говори с вас. Просто бъдете внимателна.

 

 

Горните четири етажа на учреждението, обозначени като отделения от персонала на изследователския център, се обитаваха от четиридесет и осем пациенти на етаж. Отделенията бяха разделени на северно и южно крило, като всяко крило имаше по три отсека. Отсекът се състоеше от малка обща стая с дивани и телевизор, заобиколена от осем самостоятелни спални. Всеки етаж разполагаше със собствена охрана и пост за сестрите. Нямаше прозорци.

Фолета и Доминик се качиха в асансьора за персонала до седмия етаж. Охранител с афроамерикански произход говореше с една от сестрите в централната станция. Изолираната килия се намираше вляво от него.

Директорът кимна на охранителя, след това го представи на новата стажантка. Марвис Джоунс наближаваше петдесет, с добри кафяви очи, излъчващи увереност, спечелена с опит. Доминик забеляза, че охранителят не е въоръжен. Фолета обясни, че на етажите за пациенти не е разрешено носенето на оръжие.

Марвис ги поведе през централната станция до еднопосочен защитен прозорец, гледащ в изолираната килия.

Майкъл Гейбриъл седеше на пода, облегнат на отсрещната стена. Носеше бяла тениска и панталони в същия цвят, като тялото му изглеждаше изненадващо стегнато, с добре изразена горна част. Беше висок почти метър и деветдесет и пет, около 100 килограма. Косата му беше тъмнокафява, по-скоро дълга, отколкото къса, къдреща се на бретона. Лицето му беше красиво и добре обръснато. В дясната страна на челюстта му, близо до ухото, имаше десет сантиметров белег. Очите му оставаха втренчени във вратата.

— Симпатичен е.

— И Тед Бънди[1] беше симпатичен — каза Фолета. — Ще ви наблюдавам оттук. Сигурен съм, че Мик ще бъде очарователен и ще иска да ви впечатли. Когато реша, че ви стига, ще накарам сестрата да дойде и да му даде лекарството му.

— Добре — гласът й потрепери. „По дяволите, отпусни се“.

Фолета се усмихна.

— Нервна ли сте?

— Не, просто малко развълнувана.

Тя излезе от станцията, помоли с жест Марвис да отключи изолираната килия. Вратата се отвори и стомахът й се сви. Направи пауза, достатъчно дълга, за да успокои пулса си, влезе и потрепери от двойното щракване на заключената зад нея врата.

Изолираната килия беше с размери три на четири метра. Към пода и стената точно срещу нея беше завинтено желязно легло с тънък дюшек. Срещу леглото имаше един стол, също завинтен за пода. Панел от опушено стъкло на стената вдясно от нея явно беше немаскираният наблюдателен прозорец. Стаята миришеше на антисептични средства.

Мик Гейбриъл се изправи и главата му леко се наклони, така че да не може да види очите му.

Доминик протегна ръка, като се принуди да се усмихне.

— Доминик Вазкез.

Мик погледна към нея, като разкри животински очи с толкова интензивна чернота, че беше невъзможно да се определи къде свършват зениците и къде започват ирисите.

— Доминик Вазкез. Доминик Вазкез — пациентът внимателно произнесе всяка от сричките, все едно че ги запечатваше в паметта си. — Много приятно да се…

Усмивката му изведнъж изчезна и от лицето му изчезна всякакво изражение.

Сърцето на Доминик заби в ушите й. „Спокойно. Не се движи“.

Мик затвори очи. С него се беше случило нещо неочаквано. Доминик видя как челюстите му леко се стягат, разкривайки белега. Ноздрите му замърдаха, като при животно, душещо плячката си.

— Мога ли да се приближа, моля? — думите са произнесени нежно, почти шепнешком. Тя усети как зад гласа му се пропуква емоционална дига.

Доминик се бореше с желанието да се обърне към опушеното стъкло.

Очите отново се отвориха.

— Кълна се в паметта на майка си, че няма да ви нараня.

„Наблюдавай ръцете му. Ако се нахвърли, удряй с коляно знаеш къде“.

— Можете да се доближите, но не правете резки движения. Д-р Фолета ни наблюдава.

Мик направи две стъпки, като остана на половин ръка разстояние. Наведе лицето си напред, като затвори очи и вдиша — все едно че нейното лице беше бутилка изискано вино.

Присъствието на мъжа караше космите по ръцете й да настръхнат. Наблюдаваше как лицевите му мускули се отпускат, докато умът му напуска стаята. Зад затворените му клепачи изби вода. Няколко сълзи се измъкнаха и се затъркаляха свободно по бузите му.

За кратък миг майчинските инстинкти накараха защитата й да падне. „Разиграва ли ме?“ Мускулите й отново се стегнаха.

Мик отвори очи, прилични на черни езера. Животинската жизненост беше изчезнала.

— Благодаря ви. Мисля, че майка ми използваше същия парфюм.

Тя направи крачка назад.

— Калвин Клайн. Това връща ли някакви щастливи спомени?

— Както и някои лоши.

Магията се разкъса. Мик се премести към леглото.

— Столът или леглото предпочитате?

— Столът е подходящ — той я изчака да седне първа, след това се разположи на ръба на нара, така че да може да се облегне на стената. Движеше се като атлет.

— Изглежда, че успявате да се поддържате във форма.

— Животът в изолация помага за това, ако разумът ви е достатъчно дисциплиниран. Правя по хиляда лицеви опори и коремни преси на ден — тя усети как очите му поглъщат фигурата й. — И вие изглежда спортувате.

— Опитвам се.

— Вазкез. Със „С“ или със „З“?

— „З“.

— Пуерто Рико?

— Да. Моят… моят биологичен баща е отраснал в Аресибо.

— Мястото на най-големия радиотелескоп в света. Но акцентът ви е гватемалски.

— Там съм отгледана. „Той контролира разговора“. Да разбирам ли, че сте били в Централна Америка?

— Бил съм на много места — Мик скръсти колене в позиция лотос. — Значи сте отгледана в Гватемала. Как се оказахте в страната на неограничените възможности?

— Родителите ми починаха, когато бях малка. Изпратиха ме да живея с един братовчед във Флорида. А сега да поговорим за вас.

— Казахте „биологичния“ ви баща. За вас е важно да го определяте като такъв. А кой е мъжът, когото приемате за ваш баща?

— Исадор Екслер. Той и жена му ме осиновиха. Прекарах известно време в сиропиталище, след като напуснах братовчед си. Ис и Едит Екслер са чудесни хора. И двамата са морски биолози. Те ръководят станцията ЗПСН на остров Санибел.

— ЗПСН?

— Това е звукова подводна система за наблюдение, глобална мрежа от подводни микрофони. Флотата разгъна ЗПСН по време на студената война, за да открива вражески подводници. Сега системата се ръководи от биолози, които я използват, за да подслушват морския живот. Тя в действителност има достатъчно чувствителност, за да може да слуша разговорите на китовете на стотици километри…

Пронизващите му очи я прекъснаха.

— Защо напуснахте братовчед си? Явно ви се е случило нещо травматично, за да се окажете в сиропиталище.

„Той е по-лош и от Фолета“.

— Мик, тук съм, за да говорим за вас.

— Да, но може би аз също съм имал травмирано детство. Може би вашата история може да ми помогне.

— Съмнявам се. Всичко свърши добре. Семейство Екслер ми върна детството и аз съм…

— Но не и вашата невинност.

Доминик усети как кръвта се отдръпна от лицето й.

— Добре, след като установихме, че мислите бързо, нека да видим дали можем да насочим вашия забележителен коефициент на интелигентност към вас самия.

— Искате да кажете, за да ми помогнете?

— За да си помогнем един на друг.

— Още не сте прочели досието ми, така ли е?

— Не, още не.

— Знаете ли защо д-р Фолета ме предаде на вас?

— Защо вие не ми кажете?

Мик загледа ръцете си, обмисляйки отговора си.

— В досието ми има изследване, написано от Розенхан. Четохте ли го?

— Не.

— Можете ли да го прочетете преди следващата ни среща? Сигурен съм, че д-р Фолета е скътал копие в един от кашоните, които нарича личен архив.

Тя се усмихна.

— Ако има такова значение за вас, ще го прочета.

— Благодаря ви — той се наведе напред. — Харесвате ми, Доминик. Знаете ли защо ви харесвам?

— Не — флуоресцентните лампи танцуваха в очите му.

— Харесвате ми, защото умът ви не е закостенял. Все още сте свежа и това е важно за мен, тъй като наистина искам да ви се доверя, но не мога, поне не в тази стая, не с Фолета, който ни наблюдава. Освен това мисля, че можете да разберете някои от трудностите, през които съм преминал. Така че бих искал да говоря с вас за много неща, за много важни неща. Мислите ли, че следващия път можем да говорим на четири очи? Може би на двора?

— Ще попитам д-р Фолета.

— Припомнете му правилата на това лечебно заведение, когато говорите с него. Не бихте ли го помолили също така да ви даде дневника на баща ми? Ако ще бъдете мой терапевт, мисля, че е от жизнено значение да го прочетете. Нали нямате нищо против да го направите за мен?

— За мен ще бъде чест да го прочета.

— Благодаря ви. Можете ли да го прочетете скоро, може би през уикенда? Не ми е приятно да ви давам домашно още от първия ви ден, но е жизненоважно да го прочетете още сега.

Вратата се отвори и влезе сестрата. Охранителят чакаше отвън и наблюдаваше през вратата.

— Време е за лекарството ви, г-н Гейбриъл — тя му подаде хартиена чашка за вода и след това едно бяло хапче.

— Мик, аз трябва да тръгвам. Беше ми приятно да се срещна с вас. Ще се постарая да си направя домашното за понеделник, става ли? — Тя се изправи и се обърна за излизане.

Мик се зазяпа в хапчето.

— Доминик, роднините ви по майчина линия. Те са маи киче, нали?

— Маи? Не, не знам. „Знае, че лъжеш“. Мисля, че е възможно. Родителите ми умряха, когато бях много…

Очите му внезапно се вдигнаха и ефектът им беше обезоръжаващ.

— Четири Ахау, три Канкин. Знаете кой ден е това, нали, Доминик?

— „О, по дяволите“. Ще се видим скоро — Доминик премина покрай пазача и излезе от стаята.

Майкъл Гейбриъл постави внимателно таблетката в устата си. Изпи до капка водата от чашата, след това я смачка в лявата си ръка. Отвори уста, за да позволи на сестрата да надникне с помощта на шпатула и тъничко фенерче, проверявайки дали е глътнал лекарството си.

— Благодаря, г-н Гейбриъл. Пазачът ще ви придружи до стаята ви след няколко минути.

Мик остана седнал на нара, докато сестрата затвори вратата. Той се изправи, върна се към далечната стена, с гръб към прозореца, и показалецът на лявата му ръка небрежно избута бялата таблетка от празната чашка в дланта му. Отново седна в позиция лотос на пода и хвърли смачканата чашка върху леглото, докато плъзгаше бялата таблетка в обувката си.

Щеше да изхвърли зипрекса в тоалетната чиния, когато се върне в собствената си килия.

Бележки

[1] Известен сериен убиец в САЩ. — Бел.ред.