Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mayan Prophecy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Стив Олтън

Заглавие: Пророчеството на маите

Преводач: Ирена Райчева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК Алекс-Софт

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 16.03.2012

Редактор: Ива Тодоранова

ISBN: 978-954-656-248-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2710

История

  1. — Добавяне

Дневникът на Джулиъс Гейбриъл

През онази късна есен на 1974 г. аз и двамата ми колеги пристигнахме обратно в Англия. Всички бяхме доста щастливи да се завърнем в „цивилизацията“. Знаех, че Пиер беше изгубил желанието си за работа и искаше да се върне в Щатите. Натискът от страна на политически ориентираното му семейство най-накрая го беше убедил да влезе в света на политиката. Онова, от което се страхувах най-много, беше, че той ще настоява Мария да се присъедини към него.

Да, страхувах се. Да призная истината, бях се влюбил в годеницата на най-добрия ми приятел.

Как човек позволява нещо такова да се случи? Задавах си този въпрос хиляди пъти. Копнежите на сърцето са трудни за оправдаване, макар че първоначално аз определено се опитах. Беше похот, убеждавах се, предизвикана от самото същество на работата ни. Археологията е професия на изолация. Екипите често са принудени да живеят и да се трудят в примитивни условия, забравяйки и най-простите удоволствия на личното пространство и хигиената, за да могат да свършат дадената задача. Скромността отстъпва пред практичността. Вечерно къпане в сладководен поток, дневните ритуали на обличането и събличането — самото съжителство може да се превърне в пир за сетивата. Един привидно невинен акт може да накара слабините да пламнат и сърцето да се разтупти, като лесно да заблуди отслабения ум.

В сърцето си знаех, че всичко това са извинения, тъй като тъмната красота на Мария ме беше упоила от момента, в които Пиер ни бе запознал през първата ни година заедно в „Кеймбридж“. Тези високи скули, дълга черна коса, тези абаносови очи, излъчващи почти животинска интелигентност — Мария беше видение, което плени душата ми, мълния, която ме порази и все пак ми забрани да действам, за да не разруша приятелството си с Борджия.

Аз обаче не се предадох. Убедих се, че Мария трябва да остане изисканата бутилка вино, за която да копнея, но никога да не отворя. Заключих емоциите си и изхвърлих дяволския ключ — или поне така си мислех.

Докато пътувахме от Лондон до Салисбъри през онзи есенен ден, усещах, че напред по пътя на нашето трио започва да се мержелее разклонение и че един от нас, най-вероятно аз, ще поеме по самотен път.

Стоунхендж без съмнение е едно от най-мистериозните места на земята. Странен храм от изправени мегалитни камъни, подредени в идеален кръг, сякаш от великани. Тъй като бяхме прекарвали време на древното място като част от изискванията ни за дипломиране, никой от нас не очакваше да попадне на някакви нови разкрития, които да ни чакат в онези ширещи се зелени равнини на южна Англия.

Грешахме. Там беше друго парче от пъзела и ни гледаше право в лицето.

Въпреки че изобщо не е толкова стар, колкото Тиахуанако, Стоунхендж има същите привидно невъзможни творения на инженерството и астрономията, каквито бяхме видели по-рано. Вярва се, че самото място е било духовен магнит за фермерите, които са се появили първи по равнините след края на последната ледена епоха. Хълмът определено е бил считан за свещен, тъй като в неговата малко над 3 километрова обиколка има не по-малко от 300 гробници, някои от които ни осигуряват жизненоважни улики, свързващи района с артефактите, които бяхме открили преди това в Централна и Южна Америка.

Датирането с въглерод ни разкри, че Стоунхендж е бил построен преди около 5000 години. Първият етап от строежа започнал с прецизното разполагане в кръг на 56 дървени стълба, приличащи на тотеми, заобиколени от ров и диги. По-късно те били заменени с малки сини камъни, транспортирани от планинска верига почти на 160 км.

Те на свой ред били заменени от мегалитните камъни, останките, от които са там и до днес.

Гигантските вертикално изправени камъни се наричат сарсенови камъни. Те са най-твърдите парчета скала в района и са открити в град Ейвъри, на около 32 километра на север. Оригиналният дизайн на Стоунхендж се е състоял от около 30 такива камъка, като всеки е тежал невероятните 25 до 40 тона. Всяка от великите колони трябва да е била транспортирана през километри хълмист терен, после изправена в идеален кръг с диаметър 30 метра. Върху тези сарсени е имало 9 тонни напречни камъни, всичко 30 на брой. Всеки напречен камък е трябвало да бъде вдигнат на 6 метра от Земята и после поставен на място върху сарсените. За да се уверят, че пасването ще е добро, древните инженери издялали заоблени изпъкналости върху всяка колона. Те пасвали в заоблени вдлъбнатини, направени по долната страна на напречен камък и позволяващи на парчетата да се сглобят като гигантски кубчета за лего.

Щом огромният каменен кръг бил завършен, строителите издигнали пет трилитона, два изправени сарсена, свързани с един напречен камък. Тези трилитони, изградени от най-големите камъни на мястото, се извисявали на 7.5 метра от земята, като една трета от масата им била заровена под нея. Пет трилитона били поставени в кръга, за да оформят конска подкова, чийто отворен край бил обърнат към олтарния камък, изравнен спрямо лятното слънцестоене. Централният и най-голям от тях бил разположен спрямо зимното слънцестоене, 21 декември, денят на пророчеството на маите, дата, която повечето древни култури асоциирали със смъртта.

Как селяните от каменната епоха в Англия успели да превозят сарсени, тежащи 36000 килограма, през 32 километра груб хълмист терен? Как са успели да повдигнат 8000 килограмовите напречни камъни на 6 метра във въздуха и да ги поставят идеално на място? Още повече, каква мисия е могла да е толкова важна, че да мотивира тези праисторически хора да приключат толкова невероятно начинание?

Няма оставени писмени записи, които да идентифицират строителите на Стоунхендж, но една популярна (макар и абсурдна) легенда сочи, че Мерилин, магьосникът от двора на Крал Артур, е бил мозъкът зад мускулната сила. Казано е, че брадат мъдрец направил дизайна на храма така, че той да действа като космическа обсерватория и звезден календар, както и да бъде място за религиозни дейности и боготворене, докато не е бил мистериозно изоставен през 1500 г. пр.Хр.

Когато Пиер се върна в Лондон, Мария и аз напуснахме Стоунхендж, за да изследваме големите гробници, прилични на могили, които ограждаха паметника, като се надявахме да открием останки от издължени черепи, които да свържат местата в Централна и Южна Америка с това древно място за погребения. Най-голямата гробница в района представляваше 104 метрова подземна погребална могила, също изградена от сарсени. С нея лежаха скелетните останки на 47 души. По някаква причина костите бяха анатомично разделени в различни зали.

Онова, което открихме, не беше толкова поразително, колкото онова, което не открихме — поне дузина черепи, принадлежащи на най-големите по размер хора, липсваха!

Прекарахме следващите четири месеца в местене от гробница на гробница, като винаги попадахме на същите резултати. Най-накрая пристигнахме при онова, за което много археолози смятат, че е най-свещеното място — крепост от камък, разположена под погребална могила в Лохкрю, далечна област в централна Ирландия.

В стените от сарсени имаше гравирани великолепни йероглифи, като главният дизайн беше поредица от спираловидни концентрични кръгове. Спомням си, че гледах лицето на Мария на светлината от фенера, когато тъмните й очи се съсредоточиха върху странните гравюри. Сърцето ми подскочи, когато лицето й се озари от разпознаване. Тя ме издърпа извън гробницата на дневна светлина, изтича при автомобила ни и започна да отваря кутиите, съдържащи стотиците снимки, които бяхме направили заедно от един летящ балон над пустинята Наска.

— Джулиъс, виж, тук е! — обяви тя, като натика една черно-бяла снимка в лицето ми.

Снимката беше на пирамидата в Наска, една от най-древните рисунки, за която вярвахме, че е от изключителна важност. В триъгълните й очертания имаше две фигури — едно обърнато четирикрако животно и серия концентрични кръгове.

Кръговете бяха същите като гравюрите, които бяхме открили в гробницата.

С Мария бяхме развълнувани от откритието. От известно време и двамата споделяхме убеждението, че рисунките в Наска представляват древно послание за спасение, свързано с пророчеството за гибелния ден, като са били предназначени единствено за съвременния човек. (Защо иначе мистериозните художници са нарисували фигурите толкова големи, че да могат да бъдат видени единствено от самолет?)

Ентусиазмът ни беше охладен от следващия логичен въпрос: Коя пирамида представлява рисунката в Наска?

Мария настояваше, че структурата трябва да е Великата пирамида в Гиза, най-големият храм от камък в света. По нейната логика Гиза, Тиахуанако, Саксайуаман и Стоунхендж, всички се състояха от мегалитни камъни, като датите на построяването им бяха близки (или поне така смятахме), а ъгълът на пирамидата от Наска много приличаше на стръмните стени на египетската пирамида.

Аз не можех да бъда убеден толкова лесно. Моята теория беше, че много от по-старите рисунки в Наска са били направени като навигационни означения, с цел да ни насочат в правилната посока. Пирамидата в Наска беше заобиколена от няколко знака, които вярвах, че са били оставени за нас, за да разпознаем мистериозната триъгълна фигура.

Най-важното от тези изображения се намираше в очертанията на пирамидата. То беше нарисувано под концентричните кръгове. Представляваше образ на четирикрако животно, за което мислех, че е ягуар, вероятно най-почитания звяр в цялата Мезоамерика.

Вторият знак беше маймуна. Това огромно изображение, нарисувано с една непрекъсната линия, се състоеше от опашка, завършваща с концентричен спираловиден кръг, приличащ на формите в очертанията на пирамидата.

Маите са възхвалявали маймуните и са се отнасяли с тях като с друг вид хора. В мита за съзиданието в „Попол Вух“ се казва, че четвъртият цикъл на света е бил унищожен от велик потоп. Вярва се, че малкото хора, които оцелели, са се превърнали в маймуни. Фактът, че маймуните не съществуват в Гиза или в южния район на Перу, ми показваше, че пирамидата от равнината на Наска трябва да е в Мезоамерика.

Китовете също не принадлежат в пустинята и все пак на платото имаше три от тези величествени зверове. Като смятах, че мистериозният художник е използвал китовете, за да представи оградена от три страни с вода равнина, аз опитах да убедя Мария, че въпросната пирамида трябва да представлява един от храмовете на маите, разположени на полуостров Юкатан.

Колкото до Борджия, той не беше заинтересован от нито една от нашите теории. Преследването на духовете на маите вече нямаше значение за годеника на Мария. Както споменах по-рано, от известно време виждах, че нещата ще се развият по този начин. Докато Мария и аз бяхме заети с изследване на гробници, Пиер беше направил плановете си да се кандидатира за член на Конгреса в Щатите. Два дни, след като бяхме направили откритието си, той с голяма гордост и церемониалност обяви, че е време той и бъдещата г-жа Борджия да преминат към по-важни неща.

Моето сърце беше разбито.

Плановете за сватбата бяха направени бързо. Пиер и Мария щяха да се оженят в катедралата „Сейнт Джон“, а аз щях да съм кум.

Какво можех да сторя? Бях отчаян, тъй като с цялото си сърце вярвах, че е писано Мария да бъде моята сродна душа. Пиер се отнасяше с нея като с притежавана вещ, не като с равен. Тя беше неговият трофей, неговата Джаки Онасис — красива придружителка, която той смяташе, че ще му служи добре като първа дама в политическите му амбиции. Обичаше ли я? Може би, кой мъж можеше да не я обича? Но дали тя го обичаше наистина?

Това трябваше да узная.

Чак на вечерта преди сватбата им успях да събера кураж да призная на глас любовта си към нея. Докато гледах тези красиви очи, плувайки в черните езера от кадифе, можех само да си представя, че боговете се усмихваха над измъчената ми душа, когато Мария придърпа главата ми към гърдите си и зарида.

И тя бе таила същите чувства към мен! Призна, че се е молила да изляза напред и да я спася от живота й с Пиер, за когото я беше грижа, но когото не обичаше.

В този благословен момент аз станах нейното спасение и тя моето. Като отчаяни любовници ние си откраднахме нощта, като всеки от нас остави бележка на Пиер, в която се извинявахме за непростимото ни действие и намерения. Никой от нас не беше достатъчно силен, че да се изправи лице в лице с него.

Двайсет часа по-късно пристигнахме в Египет — г-н и г-жа Джулиъс Гейбриъл.

Извадка от дневника на професор Джулиъс Гейбриъл

Каталог 1974–75 г., 45–62 стр.