Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mayan Prophecy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Стив Олтън

Заглавие: Пророчеството на маите

Преводач: Ирена Райчева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК Алекс-Софт

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 16.03.2012

Редактор: Ива Тодоранова

ISBN: 978-954-656-248-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2710

История

  1. — Добавяне

10

26 октомври 2012 г.

остров Санибел, Флорида

неделя, 05:20 часа

— Кукло, събуди се!

Доминик отвори очи, като се прозя.

— Какво има?

— Ис те иска долу в лабораторията. СПЗН е засякла нещо.

Със скочил адреналин тя изрита одеялото и последва Еди по задното стълбище към акустичната лаборатория.

Ис седеше при своя пулт за управление на СПЗН със сложени слушалки и с гръб към нея. Доминик забеляза, че звуковата система записваше данни.

Мъжът се завъртя на стола си и се обърна към нея. Тя видя, че е облечен само по халат и чехли. Кичури от неговата изтъняла въгленовосива коса стърчаха диво около слушалките. Сериозното изражение на лицето му уби смеха й.

— Проверих системата миналата вечер, преди да си легна. Единственото необичайно нещо, което СПЗН беше засякла, беше онова, което наричаме „мъртва зона“, зона, лишена от морски форми на живот. Това само по себе си не е толкова необикновено. Всяко лято в Залива се образуват мъртви зони, когато цъфналият планктон, получен заради наторяващите допълнителни потоци, лишава водата от кислород. Тези зони обаче обикновено се получават покрай брега на Тексас и Луизиана и никога в толкова дълбоки води. Както и да е, аз зададох на СПЗН да се съсредоточи върху този район и оставих системата на режим за търсене цяла нощ. Алармата се включи преди около петнадесет минути — Ис махна слушалките и ги подаде на Доминик. — Чуй това.

Тя чу статичен шум, приличащ на пращенето на флуоресцентна лампа, преди да изгасне.

— Прилича на бял шум.

— Това казах и аз. Продължавай да слушаш.

Ис промени настройките на по-голяма честота.

Белият шум изчезна. Сега Доминик чу постоянен металически звук като от удряне.

— Уау. Прилича на някаква хидравлика.

Ис кимна.

— Попитай майка си, и аз казах същото. Всъщност мислех, че СПЗН е уловила подводница, почиваща на дъното. После отново проверих местоположението — баща й подаде компютърна разпечатка. — Звуците не идват от морското дъно. Идват изпод него. От 1427 метра под дъното, за да сме точни.

Сърцето на Доминик биеше като барабан.

— Но как е възможно…

— Ти ми кажи! Какво чувам, Доминик? Това някаква шега ли е, защото ако е…

— Ис, престани да дърдориш глупости — Еди уви успокояващо ръка около кръста на дъщеря си. — Дом няма представа какво си открил. Информацията й е била дадена от, ами, от един приятел.

— Кой е този приятел? Искам да се срещна с него.

Доминик потри сънените си очи и се разбуди окончателно.

— Не можеш.

— Защо не? Ийд, какво става тук?

Доминик погледна към Еди, която й кимна.

— Той е… той е мой бивш пациент.

Ис погледна към нея, после погледна жена си, после обратно към нея.

— Твоят приятел е душевноболен пациент?

— Ис, какво значение има? Там има нещо, нали? Трябва да разследваме…

— Забави темпото, хлапе. Не мога просто да се свържа с Националната океанска и атмосферна администрация и да им кажа, че съм засякъл хидравлични звуци, идващи от километър и половина под залива Кампече. Първото нещо, което ще искат да узнаят, е как съм ги открил на първо време. Какво се предполага, че трябва да им кажа — че някакъв откачалник е дал координатите на дъщеря ми от килията си в Маями.

— Щеше ли да има разлика, ако Стивън Хокинг ти ги беше дал?

— Да, всъщност щеше. Щеше да има огромна разлика — Ис разтри челото си. — Упражнението със слона в стъкларски магазин не работи вече, Доминик, поне не и когато става въпрос за СПЗН. Преди около три години използвах системата и засякох вибрации, които идваха изпод дъното на Залива и които звучаха точно като морско земетресение — Ис поклати глава при спомена. — Кажи й, Ийд.

Еди се усмихна.

— Бащата ти мислеше, че ни делят минути от това да ни удари огромно цунами. Паникьоса се и нареди на бреговата охрана да евакуират всички плажове.

— Оказа се, че системата е била настроена прекалено високо. Онова, което си мислех, че е земетресение, всъщност е било телефонна компания, която е копаела за кабели на 97 километра от брега. Почувствах се като проклет идиот. Поисках много услуги, за да уредя нашата станция да бъде вързана към СПЗН. Не мога да си позволя още една издънка като последната.

— Значи няма да разследваме?

— Хайде сега, не казах това. Онова, което ще направя, е да продължа да записвам и да наблюдавам района отблизо, но няма да се обаждам на никакви федерални агенции, докато не съм абсолютно сигурен, че това твое откритие не го изисква.

 

 

Маями, Флорида

22:17 часа

Мик Гейбриъл седеше на ръба на леглото си и се люлееше тихо. Черните му очи бяха празни, устните му — леко разтворени. Тънка струйка слюнка се стичаше по необръсната му брадичка.

Тони Барнис влезе в стаята му. Санитарят току-що се беше върнал от триседмично временно отстраняване от работа.

— Трик или бонбони, мекотело. Време е за нощната ти инжекция.

Той вдигна отпуснатата дясна ръка на Мик от скута му и огледа серията лилави сининки под свивката на лакътя.

— О, мамка му!

Санитарят заби иглата в ръката, като инжектира торазина във вече надупчената вена.

Очите на Мик се забелиха нагоре и тялото му падна напред, като рухна на купчина в краката на мъжа.

Санитарят побутна главата на Мик с края на маратонката си. Погледна през рамо, за да се увери, че са сами, и облиза ухото му.

Барнис чу, че Марвис прави обиколката си.

— Сладки сънища, гадже.

Той побърза да излезе.

Вратата щракна два пъти и се затвори. Светлините в отделението се приглушиха.

Очите на Мик се отвориха.

Той се препъна към мивката и изми лицето и ухото си със студена вода. Като ругаеше под носа си, той притисна палец към кървящата насинена вена. После, като усещаше как мъглата около него се сгъстява, той се тръсна болезнено на колене и зае поза за правене на лицеви опори.

През следващите два часа Мик насилваше тялото си да прави агонизираща ритмична гимнастика. Лицеви опори, коремни преси, подскоци с вдигане на ръцете, тичане на място — всичко, което да поддържа метаболизма му бърз, всичко, което да изгори упойващото вещество, преди то да превземе централната му нервна система.

От трите инжекции сутрешните винаги бяха най-лошите. Фолета сам преценяваше дозата и наблюдаваше пациента, докато гукаше нежно в ухото на Мик, подигравайки му се. Щом лекарството подействаше, той слагаше Мик в една инвалидна количка и го разкарваше от отделение в отделение, докато правеше сутрешната си обиколката, като предупреждаваше останалите пациенти, че никакви разногласия няма да се толерират.

Нощните упражнения след третата инжекция за деня си струваха борбата. Мик откри, че като ускорява метаболизма си, може да изгори ефектите от лекарството по-бързо, което постепенно го приближаваше с малки крачки към разумността. На четвъртата сутрин той си беше възвърнал достатъчно от умствените способности, за да се съсредоточи върху план.

От този момент нататък Мик започна да играе ролята на безмозъчна торба с кокали. Санитарите от седмия етаж пристигаха всяка сутрин и го намираха да лежи на пода на стаята си в дълбоко вцепенение, тотално объркан. Това разгневи хората от обслужващия персонал, които сега бяха принудени да хранят неспособния си пациент и за тяхно пълно отвращение, дори да сменят подгизналите му дрехи. След седмица на този режим Фолета беше принуден да намали дозата на Мик от три пъти на ден до само една инжекция следобед и една вечер.

През последните няколко седмици графикът на Фолета се беше препълнил с други задачи. Той спря да проверява Мик, като повери грижите за него на санитарите.

За първи път от единадесет години в изолация охраната около Майкъл Гейбриъл беше станала хлабава.

 

 

Център за космически полети на НАСА „Годард“

Грийнбелт, Мериленд

Директорът на НАСА Браян Додс се взираше невярващо в огромната компютърна разпечатка, която беше пръсната по бюрото му.

— Обясни ми го още веднъж, Суики.

Асистентът на Додс, Гари Суикъл, насочи дебел показалец към шахматния модел, който се състоеше от тринадесет разположени напречно квадратчета, които продължаваха върху хиляди листове хартия.

— Радиосигналът е изграден от тринадесет различни хармоника, представени тук чрез тези тринадесет колони. Всеки хармоник може да бъде пуснат по всяка една от двадесет различни последователни честоти. Това означава възможна комбинация от 260 различни звукови команди.

— Но казваш, че не е повтарящ се модел?

— Само в самото началото — Суикъл намери първата страница от разпечатката. — Когато сигналът се е появил, хармониците са били много прости, няколко ноти, пуснати само по една честота, като са се повтаряли отново и отново. Сега виж тук. На седемнадесетата минута всичко се променя. Всичките тринадесет хармоника и двадесет честоти изведнъж тръгват едновременно. От този момент нататък сигналът така и не се е повторил. Оставащите 185 минути са използвали всичките 260 комбинации от звукови команди, което означава едно много добре структурирано съобщение.

— Абсолютно ли си сигурен, че в първите седемнадесет минути няма никакво въведение? Няма математически уравнения? Нищо, което да сочи, че има инструкции за превод, от какъвто и да е вид?

— Нищо.

— Мамка му!

Додс разтри кървясалите си очи.

— Какво мислите, шефе?

— Спомняш ли си лятото на 98-а, когато изгубихме контакт със „СОХО“? Преди от Аресибо да открият сателита, продължихме да излъчваме същия прост радиосигнал отново и отново, като опитвахме да възстановим връзката с главния му компютър. На това ми напомнят първите седемнадесет минути от сигнала. Няма въведение, няма инструкции, просто носещ сигнал от дълбокия космос, който се повтаря като звънящ телефон, чакащ от другата страна да го вдигнат, за да могат да получат информацията.

— Съгласен съм, но няма смисъл. Тези извънземни, които са излъчили сигнала, не са могли да очакват, че нашият вид ще може да преведе всичката информация без въведение.

Суикъл забеляза, че лицето на директора е бледо.

— Какво?

— Просто една налудничава мисъл. Не ми обръщай внимание, скапан съм.

— Хайде, шефе.

— Ами, мисля си за „СОХО“. Нашето излъчване очевидно не изискваше въведение, защото компютърът на „СОХО“ вече беше програмиран под нашето ръководство. Може би този сигнал не съдържа въведение, защото не е необходимо.

— Искате да кажете, че сигналът не е бил, с цел да бъде преведен?

— Не, Суики — Додс стрелна асистента си с тревожен поглед. — Искам да кажа, ами ако сигналът не е бил предвиден за нас?

 

 

5 ноември 2012 г.

остров Санибел, Флорида

Виковете „още четири години — още четири години“ събудиха Едит Екслер. Тя се изправи в седнало положение и погледна часовника, после изключи телевизора и се отправи надолу към лабораторията.

Исадор все още стоеше прегърбен на пулта на СПЗН и слушаше.

— Ис, за бога, единадесет и половина е…

— Шшшт! — той махна слушалките и включи говорителя. — Слушай.

Тя чу дълбок бръмчащ звук.

— Прилича на генератор.

— Това е нищо. Почакай.

Секундите минаваха и после едно високо виене на нещо, звучащо като хидравличен свредел, се разнесе през говорителя, незабавно последвано от метално тракане, което продължи няколко минути.

Ис се усмихна на жена си.

— Не е ли невероятно?

— Звучи така, сякаш сглобяват нещо. Може би петролна сонда, която се подготвя за копаене.

— Или това, или друга от онези геоложки експедиции за изследване на кратера. Каквото и да е, интензивността на работата се е увеличила през последните тридесет часа. Изпратих имейл до НОАА, за да проверя и двете възможности, но още не съм чул и дума. Кой спечели изборите?

— Президентът Малер.

— Добре. Сега, когато това свърши, може би някой от Държавния департамент ще ми отговори.

— А ако не ти?

Ис погледна жена си и сви рамене.

— Не е голям проблем. Както ти каза, вероятно е просто петролна сонда. С Карл планираме да направим годишното ни излизане за риба през следващите две седмици. Може би ще направя бърза обиколка на района и ще погледна по-отблизо, просто за да съм сигурен.

 

 

Маями, Флорида

Доминик наблюдаваше с отвращение как големият червенокос мъж набута още една пълна вилица патладжан в устата си. „Може би ще се задави“.

— И така, слънчице, горда ли си с мен или какво?

Една плюнка с доматен сос уцели бузата й.

— Господи, Рей, майка ти не те ли е учила да си гълташ храната, преди да говориш?

Той се усмихна, като разкри парче патладжан, заклещено между пожълтелите му зъби.

— Извинявай. Бях на диета шест месеца. Хубаво е да ям отново. И така, какво мислиш?

— Казах ти, мисля, че шесто място е страхотно, особено за първо състезание.

— Какво мога да кажа? Ти ме вдъхнови.

— Сега ми разкажи за Фолета. Когато се срещнахме за пръв път, ти каза нещо за това, че комисията и медицинския персонал са били недоволни, когато е пристигнал от Масачузетс. Какво искаше да кажеш с това?

— Това остава между нас, нали така?

— Точно така.

Реймънд прокара още една пълна уста с храна с голяма глътка бира.

— Имам един добър приятел, чийто баща в е щатската комисия. Всъщност той беше този, който ми помогна да получа работата в болничния център. Както и да е, говори се, че д-р Рейнике, предшественикът на Фолета, ще се върне по някое време следващия месец, за да започне отново да ръководи нещата.

— Наистина ли? Но аз мислех, че тя се е пенсионирала. Фолета каза, че съпругът й има смъртоносна форма на рак.

Рей поклати глава, като погълна още една хапка.

— Всичко това са били глупости. Моят приятел ми каза, че Рейнике е била в платен отпуск от септември. Оказва се, че има чисто нов приют за душевноболни, които ще бъде отворен в Тампа след три седмици и са обещали директорския пост на Фолета.

— Чакай, ако Фолета си тръгва след три седмици, тогава трябва да е знаел, че ще получи работата в Тампа, преди да дойде в Маями. Защо да отстранява д-р Рейнике, за да поеме работата в Маями само за три месеца?

Рей я посочи с вилицата си.

— Заради бившия ти пациент. Приютът в Масачузетс е щял да бъде затворен, а в Тампа още не е бил готов. Рейнике е привърженик на подробностите. Очевидно някой с много връзки е искал Фолета да е начело, така че да няма опасност твоето момче Гейбриъл да бъде пуснато отново през системата.

„Или да получи правилно оценяване. Дявол да те вземе, Фолета!“

— Какъв е проблемът, слънчице?

— Направих сделка с Фолета. Той ми обеща, че Мик ще бъде поставен под грижите на един от нашите рехабилитационни екипи не по-късно от януари.

Пожълтелите зъби й се усмихнаха.

— Познай кого са излъгали, момиче. След три седмици Майкъл Гейбриъл ще бъде отдавна заминал.

 

 

Електрическият двигател на гладкия черешовочервен Додж Интрепид ESX2 зави, когато се включи, помагайки на 1.5 литровия трицилиндров дизелов двигател, който ускоряваше по стръмната рампа, отиваща на юг към I-95.

Доминик гледаше през прозореца на мястото до шофьора, докато Реймънд вкара и изкара колата от потока коли. Тя стискаше зъби, ядосана на Фолета за това, че я беше измамил.

„Трябваше да знам по-добре. Трябваше да се доверя на сърцето си“.

Тя затвори очи, като си припомни един от първите си разговори с Мик.

„Пиер Борджия манипулира системата, направи сделка с прокурора и със служебно назначения ми адвокат. Следващото нещо, което разбрах, беше, че съм обявен за откачалка и че съдията ме праща в някакъв прогнил приют в Масачузетс. Фолета стана моят служебно назначен пазител. Пиер Борджия възнаграждава лоялността, но Бог да ви е на помощ, ако се озовете в черния му списък“.

Тя беше манипулирана и още веднъж Майкъл Гейбриъл беше оставен да изстрада последствията.

— Рей, наистина не ми се танцува тази вечер. Имаш ли нещо против да ме закараш вкъщи?

— Вкъщи? Ние сме на половината път към Саут Бийч.

— Моля те.

Реймънд загледа загорелите изваяни крака, които се подаваха изпод черната пола, като си ги представяше увити около неговия тласкащ мускулест торс.

— Добре, слънчице, отиваш вкъщи.

 

 

Двадесет минути по-късно Интрепидът спря на паркинга пред нейната многоетажна сграда.

Доминик се усмихна.

— Благодаря ти за вечерята. Съжалявам, че прекъснах вечерта, но наистина не се чувствам добре. Следващия път аз черпя, става ли?

Той изключи двигателя.

— Ще те изпратя догоре.

— Няма проблем, ще бъда добре. Ще се видим на работа.

Тя отвори вратата и тръгна към асансьора.

Рей забърза след нея.

„Мамка му!“

— Рей, казах ти, наистина не е необходимо.

— Хей, няма проблем, освен това бих искал да видя дома ти.

Той зачака тя да отключи асансьора, за да може да го използва.

— Рей, не тази вечер.

— Сделката ни не беше такава.

Той уви дебела ръка око кръста й и я придърпа към себе си.

— Недей…

Преди да успее да го спре, той я беше притиснал към бетонната стена, беше заровил езика си в устата й, а дясната му лапа опипваше гърдите й.

Обля я вълна на ужасна паника, когато дузина детски спомени запрелитаха в съзнанието й наведнъж.

„Отбранявай се!“

От вкуса в устата й се догади. Тя ухапа проникващия език, като пусна кръв.

— Оох! Дявол да го вземе!

Реймънд я зашлеви през лицето, после я притисна към стената с една ръка, като разкъса полата й с другата.

— Пусни я!

Доминик вдигна очи и видя равин Щайнберг и жена му да се приближават.

Реймънд продължи да стиска ръката й.

— Изчезвай, това не те касае.

— Пусни я или ще съобщим на полицията — Минди Щайнберг вдигна една преносима аларма.

Реймънд направи заплашителна крачка към двойката, като влачеше Доминик със себе си.

— Не ставай глупав — рече Щайнберг, като посочи към охранителните камери.

— Хей, Рей…

Реймънд се обърна.

Върхът на високия ток на Доминик се заби силно в големия палец на Реймънд. Той изскимтя от силната болка, като отпусна захвата си. С едно движение страничната част на китката й се заби право в адамовата ябълка на културиста, като заглуши вика му.

Реймънд се хвана за гръкляна, като се мъчеше да си поеме въздух, хриптейки. Когато падна на колене, Доминик го заобиколи и се приготви да удари оголения му тил с токчето си.

— Доминик, не — Щайнберг я хвана за ръката, преди да успее да изпълни ритника. — Остави полицията да се оправя.

Минди отключи и отвори асансьора и тримата се набутаха вътре.

Реймънд се изправи с мъка на крака. Той се обърна към Доминик. Очите му бяха полудели, устата му мърдаше в опити да оформи звуци. Когато вратите на асансьора започнаха да се затварят, той прошепна една дума, „Гейбриъл“, и прокара пръст през основата на гърлото си.