Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sonnets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2019 г.)

Издание:

Автор: Уилям Шекспир

Заглавие: Сонети

Преводач: Кирил Кадийски

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Издателство „Нов Златорог“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: сборник

Националност: Английска

Печатница: „Симолини“

Коректор: Мария Меранзова

ISBN: 978-954-492-229-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9164

История

  1. — Добавяне

101–154

101

О, мудна Музо, кой ще ти прости,

че пак си в дълг пред истината свята?

И с истината тук, и с красотата

на моя мил подвластна си и ти!

Навярно ще ми кажеш: — Но нали

на истината грим не й отива,

а истинската хубост е правдива!

И те такива вечно са били!

Ще си мълчиш? — понеже млад е той

и ни възхвали трябват му, ни жалби!

О, не! Със своя стих го удостой,

стих, който бронз и мрамор надживял би!

        Дерзай, о, Музо, утре с интерес

        да видят как красив е бил и днес.

 

 

102

Да, моята любов е зле наглед,

но аз мълча как в нея блика сока —

че сипе ли хвалби един поет,

превръща лесно любовта си в стока.

А как бе дивна в хорските очи

и как възпявах я цветуща, смела —

така напролет пее Филомела[1]

и цяло лято след това мълчи.

И не че лете пак с души примрели

не бихме слушали — и млад, и стар,

а че от всеки клон се стреля с трели

и всичко слива се и губи чар.

        Тъй често млъквам и самият аз —

        за да не ти омръзва моят глас.

 

 

103

Уви, какво ли с мойта Муза става?

С такъв уродлив плод ме пак дари,

че пред достойното и за прослава

възхвалите й пукнат грош дори

не струват… О, не ме вини! Спести

ми своя гняв и виж се в огледало,

уви, там всичко живо би видяло

какво е моят стих, какво си ти!

Не е ли грях човек да разкрасява

красивото — и да го загрози?

А мойта Муза все тъй се надява

неземния ти чар да отрази!

        Но за това си има огледало —

        то повече от моя стих би дало.

 

 

104

За мене ти ще бъдеш вечно млад!

Когато в миг очите порази ми,

видях те вечен аз… Три люти зими

събличаха до голо тоя свят.

Сезоните редят се — нямат край.

Три пролети превръщаха се в есен,

април три пъти свяхваше през май,

а твоят образ е все тъй чудесен.

На циферблата — стихнала арена —

не мърда сякаш малката стрелка;

и твойта хубост, уж непроменена,

днес лъже моите очи така.

        Окайвам те, о, бъдно племе — ти

        не ще да видиш младост как цъфти.

 

 

105

И нека моят мил не ми е идол,

не е кумир за моята любов,

но вече сам аз храм съм му иззидал

с литании, възхвали, славослов.

Възлюбеният мой и в настояще,

и в бъдеще е дивно съвършен

и моят стих — понеже той блестящ е —

пред него пада ничком, заслепен.

„Красив, прекрасен, верен“ щом съм писал,

чети „прекрасен, верен и красив“ —

три думи, а един-единствен смисъл

и три мотива тук — в един мотив.

        Три ценни качества от памтивек,

        но никога, уви, в един човек.

 

 

106

Когато видя старите хронисти

как славели са в дивни стихове

и хора дивни, предани и чисти

от вече отлетели векове:

галантни рицари и мили дами —

ръце, очи и къдри, и уста —

аз мисля си, че те и любовта ми

са знаели… И твойта красота!

Пророци, ясновидци вдъхновени,

провиждали са в днешния ни ден,

но не могли — сами несъвършени —

да видят колко ти си съвършен.

        И ние, очевидците дори,

        видяното не можем в стих разкри.

 

 

107

Ни моят страх, ни някой вещ оракул

ще може да твърди, — за спор готов —

че най-накрая края е дочакал

на нашата обречена любов.

Проби мъглите смъртната луна,

авгурите измамиха мнозина,

но вярата ни с клонка от маслина

вещае мир за вечни времена.

И с тия капки от целебно време

пак живна любовта, а и Смъртта

не може — господарка на гмежта —

безсмъртния ми стих да ми отнеме.

        Че паметник е той на любовта ни

        над гробниците на безброй тирани.

 

 

108

Какво не би могло да се опише,

какво не съм показал в своя стих,

какво по-ново, по-достойно, свише?

На любовта аз всичко посветих!

Божествена молитва, всеки ден

аз шепна мой си, твой съм — с трепет шепна

като през оня ден благословен,

благословил страстта великолепна.

Тъй Вечната любов с най-нова дреха

за тлен и прах не мисли, засега

сама без бръчица и — връх в успеха —

старикът-Време днес й е слуга.

        Би трябвало светът да я оплаче,

        а тя проплаква — мило пеленаче.

 

 

109

Раздялата страстта поохлади,

но не, не казвай ти, че е измяна!

Дори и лесно пътя си да хвана,

душата ми е в твоите гърди.

О, тоя дом на любовта ми! Там

се връщам като божек след просия

и нося пак вода, за да измия

петната, дето съм оставил сам.

Не вярвай, — нищо, че съм често лош

и сам на бурни сблъсъци арена! —

че може тя да бъде опетнена

дотам, че да не струва пукнат грош.

        Защо ми е без теб и този свят,

        той нищо е без теб, мой дъхав цвят.

 

 

110

Уви, така е: правех се на шут

и скитах се насам-натам, с лудешки

дела и стари грехове прочут,

хабях се пак и правех нови грешки.

На истината гледах зле, готов

да я загърбя, но за моя радост

тъй изживях и свойта втора младост

и ти си мойта истинска любов.

Но вече край; и без надежди празни!

Не ще раздразвам своя апетит

с това, което моя мил ще дразни.

Той бог е, а и аз съм вече сит!

        О, богоравни, дай и тоя път,

        приют ми дай в любящата си гръд!

 

 

111

О, цялата вина е във Фортуна,

че съм такъв, затънал в грехове;

веднъж не ме по челото целуна,

от тая бедност да ме отърве.

И както всеки срещнат бояджия

личи по неотмитата ръка —

клеймото мен издава ме така!

Но пожали ме — да се преоткрия!

И аз като уплашен стар болник

ще гълтам твоите горчиви билки,

не ще се усъмня дори за миг,

че те са лек за моите горчилки.

        Ах, пожали ме, само твойта жал

        ми стига да се видя оздравял.

 

 

112

Ах, твойта жал мехлем е за клеймото,

което лепна ми жесток скандал;

о, не, да си говори кой каквото

си иска — ти нали си ме разбрал.

За мен светът си ти. От теб да чуя

кое добро е в мен, кое е зло!

Ни от ласкателства ще се надуя,

ни пред заплахи ще сведа чело.

И за ласкатели, и за критици

отвърнах вече змийския си слух[2],

пък те да чешат своите езици…

И как, кажи ми, да не бъда глух:

        тъй всичко твое в мен се е вселило,

        че няма ли те теб, край мен — мъртвило.

 

 

113

Откакто с теб се разделихме, скъпи,

в очите ми, на разума напук,

промяна неочаквана настъпи —

не съм слепец, а сляп за всичко тук.

Каквото зърнат, в тоя миг и двете

не могат истински да го съзрат,

какво видял съм — птица или цвете —

безсилен е да разбере умът.

Неща различни, — гълъб бял и врана —

с които нищо общо нямаш ти,

планински връх, талази в океана,

пред мен изникват с твоите черти.

        От теб излъган, както си личи,

        и днес ме лъжат моите очи.

 

 

114

Духът ми, увенчан от теб с корона,

ласкателства отровни ли е пил?

Или ти моя взор си тъй пленил,

че той от сляпа преданост към трона

превръща като сръчен алхимик

чудовищата в нежни херувими

и грубите неща — в неуловими,

и всичко — с твоя мил неземен лик.

С ласкателства — най-кралската отрова —

душата ми пропита е така,

но пак и пак да пие е готова

и само чака тя с бокал в ръка.

        Отровена е тя, но си личи,

        че първи пият моите очи.

 

 

115

Как лъжат стиховете, че не мога

по-силна обич вече да ти дам.

А огънят, разпалил в мен тревога,

в миг лумна с още по-тревожен плам.

И като знам изменчивото Време

и кралски указ как ще отмени,

как дан от всяка красота ще вземе

и ще отбие силен дух встрани,

защо да не река при тоя зъл

тиранин, щом уверен съм самия:

— О, мили мой, обичам те, не крия,

че повече едва ли бих могъл!

        Амур какво? Той още е дете,

        ще има още много да расте.

 

 

116

Не съм аз, който ще поставя спънки

пред брака на възвишени души.

Но може ли любов със сметки тънки,

готова свят съюз да разруши!

О, не! За мен е любовта маяк,

за да не губим вярната посока;

звездата пътеводна за моряк —

високо в свода и с цена висока.

Не е тя кукла на конци в ръцете

на времето — макар че то коси

и сочни устни, бузи и коси!

До свършека ще властва тя, помнете!

        Ако греша — тук нищо няма смисъл,

        ни някой любил е, ни аз съм писал.

 

 

117

Вини ме, обвинявай ме, че аз

и днес дължа ти истинска отплата

за твоята любов, за добротата,

за всичко сторено до тоя час;

че с чужди съм пилял безценно време,

правата ти над мен съм бил продал,

че вдигал съм платна и накъде ме

отвее вятъра съм се пилял.

Впиши обиди, странности — съдът

да не гадае… Както много пъти

мишена нека бъда на гнева ти,

но с изстрела не бързай тоя път.

        Че друго адвокатът ми твърди:

        пробация на чувствата с беди!

 

 

118

Тъй както някои за апетит

се тровят с разни гадни горчилаци

или пък на отслабващи маниаци

стомахът от отвари е протрит,

макар да нямах чувство за пресита

от твойта сладост, даже и преял —

реши и моя милост да опита

пелина, който друг не би посмял.

Такава предпазливост, при това

без повод, просто медицинска грешка;

от болната на здравата глава

прехвърли се и тая болест тежка.

        Разбрах аз: всуе трови се човек,

        за болния от тебе няма лек!

 

 

119

Отрова от сълзите на Сирена

ли пих от адски колби? Тъкмо бях

спечелил — губя плячка скъпоценна

в надежди плахи, с безнадежден страх.

Злощастна грешка на сърце, преляло

от щастие, копнежи и мечти;

от треската, обзела дух и тяло,

очите ми изпръсваха почти.

О, вечно зло! Връхлитай ни, руши ни —

доброто властва в нашите души!

Как често над любовните руини

по-яка крепост любовта виши.

        Завръщам се, о, обич вездесъща!

        Едно загубил — тройно ми се връща!

 

 

120

Добре че грешен си, ако ли не,

ако не бе ме наранил тогава,

аз трябваше пред теб на колене

да бъда днес — не съм с душа корава.

Щом ти потресен си от моя грях,

тъй както аз — познал си вече ада,

но аз, тиранът, тъй и не разбрах

сърцето ми дали — и колко? — страда.

Ако в нощта на нашта скръб духът

си спомнеше защо и днес ранен е,

дотичал бих — тъй както ти при мене —

с мехлем за твоята ранена гръд.

        Но твоят грях зовеше за разплата,

        платихме си — и аз, и ти — цената.

 

 

121

Порочен днес е много по-добре

от набеден в това — че си порочен!

А знае се, че който е нарочен,

пешкира вечно той ще опере.

И трябва ли немирната ми кръв

да чака чист възторг от лицемери

и да ме шпионира все такъв,

комуто дерт е с мене да се мери?

Какъвто съм — това съм! Целят в мене,

а пък стрелите им улучват тях;

откритите ми чувства — те са грях,

а скритият им грях — живот почтен е!

        И мойте мисли може би са верни:

        от скверен свят да чакаш само скверни.

 

 

122

Бележникът с обложката красива —

твой скъп подарък — ми е в паметта;

записаното там не се изтрива,

тъй както в пожълтелите листа.

И тъй ще е, докато мойта мисъл

е свежа и сърцето ми тупти,

каквото там за тебе съм записал,

на него можеш да разчиташ ти.

Знам, много там не би се и побрало,

но аз не съм бездушен архивар

и другиму поднесох твоя дар;

ти в мен си целия — с душа и тяло.

        Записваш ли си — ще се разбере,

        че вече с паметта не си добре.

 

 

123

Не, Време, друг не би ме променил;

не ще ме смаеш с нови пирамиди —

това, което днес човек ще види,

е разкрасено старо… В твоя стил.

За кратко сме на тоя свят, уви,

и често ни пробутваш стара стока,

и всеки е готов да се диви,

наместо по-добре да види срока.

На твойте хроники не вярвам аз,

ни минало ценя, ни настояще,

там всичко е лъжа, а твоят глас

за по-наивни хорица блестящ е!

        На друг обет за вярност дал съм тук,

        на тебе също да ти вярва друг!

 

 

124

Да беше плод на светска суета,

за незаконна рожба на Съдбата

признал бих любовта си… Любовта —

див бурен или цвете сред цветята!

Не, няма тук случайности при нея,

натруфеност не ще я впечатли

и Времето убийствено не ще я

до края на живота повали.

Не се и от Политиката стряска,

обслужваща поредния герой,

не се топи от слънчевата ласка,

не се разкисва от жесток порой.

        Свидетел ще ми бъде всеки шут,

        на злото служил, сам добряк прочут.

 

 

125

Да нося нечий царствен балдахин,

любител сам на други балдахини,

да служа на кумири, до един

обречени да свършат сред руини?

Не съм ли виждал аз живота пуст

на търтеи охолни, сган богата,

как от подправки остри в ястията

за вкусното те често губят вкус.

Не, аз ще съм ти предан чак докрая

и ти предлагам истински обмен:

за мен — самия теб, за тебе — мен;

по-чиста сделка в тоя свят не зная!

        Доносници подкупни, вън! Духът

        докрай ще следва правия си път!

 

 

126[3]

 

О, момко мил, часовник, огледало

и сърп самото Време ти е дало;

докато вехнем в тоя сив живот,

ти все цъфтиш с предчувствие за плод.

Така е, че всесилната Природа,

решена твърдо да забави хода

на Времето, държи те млад и свеж,

та рамо в битката да й дадеш;

но не ликувай — може да забавя,

но Времето изобщо не забравя,

        потърси ли й сметка — виж я ти,

        тя с теб дълга си утре ще плати.

 

 

127

Кой черното за нещо ще го смята?

Ала доскоро само бе така,

днес то е символ пръв на красотата.

А нея вече тъпчат я с крака

и тия, дето с рожби незаконни

с Природата днес мерят се, уви.

О, красотата! Кой не я прогони,

не я охули или уязви!

Любимата ми врани вежди има

и две дълбоки — като скръб! — очи

и често в тях скръбта неутешима

на русите красавици личи.

        И е стоуста хорската мълва:

        — Така е, красотата е това!

 

 

128

Сам музика, когато с нежни пръсти

изтръгваш дивна музика от тях —

клавишите изящни и чевръсти —

и галиш моя слух — смутен и плах

завиждам на клавишите изкусни,

че те целуват бялата ти длан,

а мойте бедни пребледнели устни

се изчервяват целите от свян.

Да те докоснат — биха се сменили

с щастливите тресчици всеки път,

когато твойте пръсти лекокрили

с целувка втурнат се да ги дарят.

        Ах, наглите клавиши — умилен,

        дари ги с пръсти тях и с устни — мен.

 

 

129

В безплодната пустиня на разврата

прахосница на дух е похотта —

лъжовна, грешна, злобна, глуповата,

жестока, груба, с кървава уста;

наслада — и презрение веднага;

налитаме, но има ли такъв,

получил я, да не реши да бяга,

усетил, че подмамен е със стръв

за лековерни… Иска тя изцяло

да го влуди и му обърне гръб;

във всичко — взело, искало и дало —

след миг блаженство — безконечна скръб.

        Цял свят го знае, няма изненада —

        поел към тоя рай, ще стигнеш в ада!

 

 

130

Очите й, уви, не са звезди,

устата й — и те не са корали,

не са две преспи смуглите гърди,

косите й са телени спирали;

с червено-белите дамаски рози

не ще сравниш и нейните страни;

на пот мирише често тя и този

дъх няма как с балсам да се сравни;

божествен глас ли? — без шеги, за бога,

добре, че пее — не придирям как;

не тича като нимфа босонога,

че често гази тя в калта, но пак

        едва ли ще отстъпи тя, едва ли,

        на дамите, измамени с възхвали.

 

 

131

Ти — цял деспот и при това — смуглява;

с надменна прелест и жесток талант —

за мене твойта хубост си остава

най-ценният, най-финият брилянт,

макар да казват, че лицето твое

не буди стонове на дива страст;

за тях не знам, не знам при тях какво е,

но мога в нещо да се закълна и аз.

Кълна се, всичко казано от мене

така е — сред стотиците неща

аз спомням си сърцето ми как стене

и как сияе черното в нощта.

        Постъпките ти черни са — това

        причина е за злобната мълва.

 

 

132

Обичам твоите очи, че те

скърбят за мен, обречен на забрава;

в скръбта им нежна обич се чете

и тая скръб скръбта ми заглушава.

Зорницата едва ли тъй отива

на свода блед, заруменен в зори,

вечерницата — още по-красива —

не би могла нощта да озари

тъй както черните очи, изгряли

на твоето посърнало лице…

Да можеше и скръбното сърце

тъй да покриеш с траурни воали,

        признал бих — тук, сред тая нищета

        най-хубави са черните неща.

 

 

133

Проклинам те — дори не го и крия —

че с мене окова и моя мил;

не стига ли, че в твоята килия

аз сам отдавна съм се примирил.

Със своя взор жесток от мен отне го

и мен — от мен — отне ме ти, уви.

Загубих теб и себе си, и него,

и три пъти сърцето ми кърви!

Вземи ме за заложник; сам в затвор,

на него вярна стража ще му бъда,

от страшния палач на твоя взор

ще го спася, осъден без присъда.

        Уви, от теб пленен съм аз и с мен

        и моят пленник е попаднал в плен.

 

 

134

Признавам — той е твой. Владей над него —

какъв залог по-хубав да ти дам,

дори за него — мойто алтерего —

готов съм откупът да бъда сам.

Но ти не искаш, а и той не ще!

От алчност ти, от друго тук — едва ли,

а той е мекушав и въобще

подписал е, каквото са му дали.

Мой поръчител, той ти е длъжник.

С властта на свойта хубост, о, лихварко,

ти в плен държиш ни: него — мъченик,

а мен — бедняк, ранен в сърцето жарко.

        Ужасно: откуп дава той за мен,

        а аз — откупеният — пак съм в плен.

 

 

135

Какво жената търси — някой Уйли[4]

да я зарадва… Уйли имаш ти,

друг Уйли… Притури и мен — от туй ли

се плашат твойте сладостни мечти?

Ах, ти от Уйли бягаш, вместо с ласка

да го дариш… И Уйли пак скърби,

посърнал цял — друг Уйли го изтласка.

Друг Уйли чакаш… с трепет може би.

Морето вечно пълно е с вода

и пак към всеки дъжд е благосклонно;

аз знам, че ти — за всеки Уйли — лоно

разтваряла си в радост и беда.

        Разнежена от буйните ни струи ли,

        обичаш ни? И мен. И всеки Уйли…

 

 

136

Ако душата ти ме укори,

ти замисли се и кажи: — О, туй ли

било? Това да ни е болка. Уйли —

о, не, не можеш се от него скри!

Кого приемаш с нежен трепет? Оня

грамаден, недодялан Уйли… Той

така си разиграва често коня,

че само той сред всички е герой;

тъй че и мен впиши ме в своя списък,

макар че в него трябва да съм сам;

дори да съм от другите по-нисък,

аз в твоето сърце съм най-голям.

        Обичаш страстно, но ще се разчуй ли

        кого? Ах, мен ли — хубавия Уйли.

 

 

137

Амур, дете с превръзка на очите,

какво направи с моите очи;

те виждат — красотата си личи,

но пак за грозното ламтят, горките!

И ако трябваше да хвърлят котва

там, в залива на другите мъже,

защо усука ти това въже,

та разумът, завързан там, да кротва.

Защо ламти тъй моето сърце

и селската мера с жив плет прегражда,

и маски на грозницата пригажда,

да й прикрие грубото лице?

        Щом служи на измамата човек,

        от тая чума вече няма лек.

 

 

138

Във вярност щом кълне се любовта,

аз вярвам й, но знам, че тя ме мами,

дали отдава го на младостта ми,

макар че аз съм скъсал с младостта.

Тщеславен, че ме смята още млад —

тя истината най-добре я знае! —

аз лъжа, че й вярвам — да, така е! —

тя лъже, че един съм в тоя свят.

Защо тя крие всяка изневяра,

защо и аз не казвам, че съм стар?

Доверие, взаимност — в тях е чара,

а в пуста старост няма капка чар!

        Излъжа аз, тя бързо продължи

        и тъй живеем с нашите лъжи.

 

 

139

О, не, не бих те с нищо оправдал

за мъката, която причини ми;

не ме ранявай с поглед засиял,

убий ме с думи зли, неотвратими!

Кажи ми, че обичаш вече друг,

но не отвръщай взор от мен, предвзета;

нима и хитрини са нужни тук,

щом мойта крепост вече е превзета?

Не! — взорът й убийствен е за мен

и затова глава встрани тя свежда

и пак — за да не бъда аз ранен! —

в миг погледът й стрелва друг, с надежда.

        Не го прави! Почти убит, уви,

        убий ме с поглед и ме избави.

 

 

140

Смили се, о, безжалостно създание,

и поумней, и престани с това,

че току-виж в безмълвното страдание

добил съм и дар-слово, и слова.

Обичай ме, дори ако не може,

кажи, че ме обичаш, даже стар —

тъй клетият болник на смъртно ложе

очаква вест за чудодеен цяр.

Отчаян, бих могъл да полудея

и да злословя сам по твой адрес,

и жажданата истина къде я —

светът на клеветите вярва днес!

        За да не те петня — цели се в мен,

        пък нека да не падна поразен.

 

 

141

Не, не очите, моето сърце

от твоя образ беше заслепено;

несъвършеното за тях лице

за него е до болка съвършено.

Не носиш радост ти и за ухото

и моят нюх съгласен е с това,

че няма в теб могъщество, защото

не властваш ти над мойте сетива.

Но пак, напук на ум и разум в мене,

сърцето не пропуска нито ден

пред тебе да не падне на колене

като васал пред своя суверен.

        Да, има и сред мъките наслада:

        човек от обич да греши и страда.

 

 

142

Аз — грешник, ти — самата добродетел,

отврата от греха, от моя грях.

Но виж се — вече съм го предусетил —

май всуе аз от срам пред теб горях.

Дори да заслужавам упрек, мила,

не ще да е от твоята уста,

пламтящото си цвете осквернила

из чуждите градини на страстта.

Как моят поглед те следи — ревнив! —

как жадно в други твоят взор се впива,

но имай милост — мила, милостива,

към милостивите е милостив

        светът! Ако не даваш всеки път —

        как другите на теб да ти дадат.

 

 

143

Виж селянката, хукнала безумно

с вихрушката от прахоляк ведно,

как тича по утъпканото гумно

след някакво пернато — та дано

го събере с останалите птици;

търчи и хич не вижда в тоя миг

как малкото, протегнало ръчици,

след нея носи се, надало вик;

тъй тичаш ти след тоя, който бяга

от теб и аз търча след теб така;

щом стигнеш го, ела с усмивка блага

и приласкай ме с майчина ръка.

        Молитви шепна аз и не за туй ли,

        че чакам мен да ме докопаш — Уйли[5].

 

 

144

Два духа — ангел с къдрици от свила

и зла горгона с лик позеленял —

за мен се бият… И от скръб и жал

в гърдите ми душата се е свила.

Горгоната — за да ме тикне в ада —

уверена, че ангелът ми слаб,

примамва го — разголена и млада —

да го замъкне в зейналия трап.

Успяла ли е в ада да го вкара,

и аз не съм напълно убеден,

но тъй като ги няма и край мен,

все мисля си, че вече са в Тартара.

        Съмнения гризат ме, но ще знам,

        когато тя прогони го от там.

 

 

145

„Как мразя…“ — нежно прошептя

и ме погледна любовта ми,

но само щом усети тя

как страдам от лъжи, измами,

сърцето й омекна в миг —

как недоволен тук да бъда! —

и нейният добър език,

смекчавал не една присъда,

веднага ловко се поправи —

и ведър ден се възцари

след нощ на свади и разправи,

към ада литнала в зори.

        „Как мразя…“ и веднага тук

        чух радостното: „… всеки друг“!

 

 

146

Душа злощастна — беззащитна ядка

в черупката на страстната ми плът,

защо топиш се вътре в мъка сладка,

а твоят дом отвън го все красят?

Защо ли за рушащата се сграда

такъв огромен наем плащаш ти?

Живей, душа! А тялото да страда,

та час по-скоро да се приюти

на червеите в мрачната приемна…

Но ти живей, цъфти! И всички дни,

досадни дни на суетата земна

с божествената вечност замени.

        Смъртта подяждай — с всяка нейна смърт

        все по-безсмъртен става и светът!

 

 

147

О, любовта ми — тая силна треска,

мори ме пак и как не ме затри;

лекувала се неведнъж до днеска

с неща, които вредни са дори.

А моят лекар — трезвият ми Разум,

спасявал наша милост от страстта,

разсърден, че илачите му мразим,

остави ни в ръцете на смъртта.

Аз — болен, той — надменен и надут!

С неистово-безумен взор блуждая,

какво говоря и крещя — все тая,

бълнувам и се мятам като луд:

        наричам те мой ангел, светъл блян,

        а ти си дявол цял, с катран облян.

 

 

148

Уви, това са влюбени очи —

едно да гледаш, а да виждаш друго!

Но разумът — защо и той мълчи,

ни някой вече го видя, ни чу го.

Щом нещо тук прекрасно е за мене,

защо светът обратното твърди?

Нима светът изцяло променен е,

или той пак си е като преди,

но не за влюбения… Що сълзи,

безсъници — и всичко се смъглява;

и слънцето тъй често ослепява,

щом буря изведнъж се разрази.

        Как хитра си, любов — слепиш ме ти,

        да скриеш свойте истински черти.

 

 

149

Ако това не е любов, о, зло

създание! На твоята страна съм,

дори когато всичко би могло

да бъде срещу мен!… Не се понасям:

твой враг да ми е пръв приятел, мили

очи не правя ли на всеки твой

любимец, не търпя ли, не боли ли

да гледам как се мусиш и пред кой

от твоите пороци на колене

не падам аз, кога ме защити;

кажи какво направил съм за мене,

че ощетена да се чувстваш ти?

        Но права си — сред зрящи хубавци,

        кой тук обича предани слепци?

 

 

150

О, кой, кажи, коя всевластна сила

ти даде тази тъмна власт над мен?

Дотам ли си ме вече заслепила,

та мрачна нощ да виждам в слънчев ден?

И сам на черното да казвам бяло,

на злото да се радвам от сърце;

на всички тук до смърт опротивяло,

за мен е дивно твоето лице.

Как тъй, кажи, обичам до забрава

което длъжен съм да мразя сам;

презрян заради теб — сега остава

да ме презреш и ти… Но вече знам:

        щом недостойното ми праща зов,

        то значи съм достоен за любов.

 

 

151

Какво е съвест любовта не знае,

но всички знаят, — както сам разбрах —

че нейна рожба не една вина е.

Да не излезе, че и моя грях

на теб дължа го… Щом ме предадат —

предавам се на грубото си тяло;

а и душата го кори — търпяло,

да буйствало, дошъл му бил редът!

И то се вдига, гордо от сега,

че ще получи твоята награда —

да бъде само предан твой слуга,

да е край теб, за твойта чест да пада.

        Виновен ли съм, че съм влюбен днес,

        че падам и се вдигам в твоя чест!

 

 

152

Да, зная — моята любов е грешна.

Но ти си двойно по-виновна тук:

забрави клетвата си пред съпруг

и хукна с първия, когото срещна.

Но мога ли да те упреквам сам

и всичко тук да струпам на гърба ти,

щом сам не два, а цели двайсет пъти

кривил съм си душата аз без срам.

Лъжливи клетви — Бог ми е свидетел!

Аз клел съм се, — от тебе заслепен —

че ти изгаряш от любов по мен,

че си сама самата добродетел.

        Аз лъжех, че си чиста, че си свята

        и сам така си опетних душата.

 

 

153

За сън бил капнал Купидон и спял;

една от спътниците на Диана

му взела факела недогорял

и в извора го хвърлила припряна.

И кипнал той, и почнал да бълбука

от огъня свещен на любовта,

и хората от хиляди места

се стичали — че лек открили тука;

но мойта мила с огнен взор издебна

и пална факела и… мойта гръд;

и аз се къпах тук с вода целебна,

но мъките ми надали ще спрат!

        По-лековит за мене — няма спор —

        е изворът дълбок на твоя взор.

 

 

154

Ловувал бил Амур и, плувнал в пот,

на меко ложе от цветя се свлякъл

и изтървал пламтящия си факел.

А нимфите със своя хоровод

край него точно в тоя миг извили;

и пакостния факел, допреди

пожар разпалвал в хиляди гърди,

задигнали и тъй разоръжили

немирника… Дори една от тях

захвърлила го в извора отсреща

и в миг водата станала гореща,

целебна… В нея се и аз топях

        и знам: любовен плам вода нагрява,

        вода пожар в гръдта не потушава.

Бележки

[1] Сонет 102 Според гръцката митология Филомела е превърната от боговете в лястовица, а сестра й Прокна в славей. В римската митология е обратното. Шекспир се базира на Овидий и в случая Филомела символизира славея.

[2] Сонет 112 Според тогавашните представи змията е имала много остър слух, но можела да бъде и глуха, като прилепвала едното си ухо о земята, а другото затискала с опашката си.

[3] Сонет 126 И в оригинала сонетът е от 12 стиха. Съседните рими, както и цялостната постройка на стихотворението, изключват възможността евентуално последно двустишие да е изпаднало при набора. Финалът също не предполага друг завършек.

[4] Сонет 135 Този сонет, както и следващият, са изградени върху игра на думи. Will (умалително от William) и will (воля, желание, твърдо намерение, твърдост, непоколебимост, решителност, както и щение, което по онова време е имало силно изразен сексуален оттенък). Преводачът намери като единствена възможност обиграването на името Уйли (напълно приемливо за българския език умалително от Уилям) и въпросителната интонация, с която могат да бъдат четени фразите; както и тенденциозното произнасяне на словосъчетанията като „от туй ли“ и „о, туй ли“. Ако някой прекалено чувствителен слух намери превода огрубен, нека не се притеснява. Това е Шекспир — много повече груб и ръбат, отколкото е представян от преводачите в продължение на векове.

[5] Сонет 143 Виж предходната бележка.

Край