Дейвид Игнейшъс
Богове на измамата (7)

5.

Вашингтон

Ферис извади късмет: сглобиха му крака, изкараха го от Ирак и му осигуриха самостоятелна стая в „Уолтър Рийд“^[1]. Повечето от войниците в съседното отделение не бяха такива големи късметлии. Бяха изгубили ръце, крака, части от лицата си, парчета от черепа. Ферис беше притеснен от късмета си. Беше излетял от Ирак на C–130 заедно с останките на убит войник — редник Моралес, някой го каза, — който бе загинал от пехотна мина в предна оперативна база южно от Багдад. Сандъкът, в който бяха останките му, не приличаше на ковчег, а по скоро на метално шкафче, но беше завит в американския флаг. Посрещнаха тялото в Кувейт със скромна церемония, която се наричаше „Патриотична строева подготовка“, но след като отдадоха почит на останките на загиналия войник, почетната стража вдигна металното шкафче и го натовари на камион, подобен на онези, с които превозваха месо. Войниците изскочиха и камионът потегли.

Самият директор му дойде на свиждане в „Уолтър Рийд“. Изглеждаше мазен и коварен като венециански аристократ. Придружаваше го Ед Хофман — огромен тумбак и стърчаща къса подстрижка; вървеше с вдървената походка на треньор по футбол от 50-те години. Ферис още беше здраво упоен и когато се събуди, видя, че директорът му държи ръката.

— Как си, синко? — попита директорът.

Ферис изстена и директорът стисна ръката му.

— Гордеем се с теб. Чуваш ли ме? — Отговор от Ферис не последва, затова директорът продължи: — Донесъл съм ти нещо. Това е медал за храброст по време на акция. Рядко се връчва. Много е ценен. — Ферис усети върху гърдите си нещо тежко. Директорът заговори отново. За мълчаливите войни.

Ферис се мъчеше да скалъпи някакъв отговор, но не успяваше. Накрая директорът заяви, че трябвало да си ходи, за да можел пациентът да си почине. Последното го каза със закачлив тон: „Почини си, приятел“. Ферис успя да промълви „благодаря“ и затвори очи. Преди да изпадне отново в дълбок унес, видя пред себе си лицата на двамата мъртви агенти, които беше прецакал в Ирак.

Хофман дойде отново след няколко дни. Ферис вече се чувстваше по-добре. Въздействието на упойката беше отминало, което означаваше, че кракът го болеше повече, но умът му вече не беше толкова замъглен.

— Добре се справи — заяви шефът на Близкоизточния отдел. — Баща ти би се гордял с теб.

Ферис се надигна, за да може да вижда Хофман по-добре, и каза:

— Баща ми мразеше ЦРУ.

— Знам. Точно затова щеше да се гордее с теб. Възвърнал си част от достойнството.

Истина беше. Том Ферис беше работил в научно-техническия отдел на Управлението, беше се бъхтил над комуникационните връзки на няколко поколения шпионски сателити — и беше мразил почти всяка минутка от това. След като го уволниха по време на чистката на Стан Търнър в края на седемдесетте, беше работил във вашингтонското представителство на една авиокосмическа компания, но пиеше здраво и вдигаше скандали на майка му посред нощ. Ферис разбираше, че баща му се смята за неудачник, талантлив в миналото инженер, пропилял живота си в мъртвата хватка на тайната бюрокрация на Управлението. Ръмжеше срещу ЦРУ, докато пиеше.

— Посредственост — казваше той. — Лицемерие. — Думите му бяха завалени. Беше покосен от ранен инфаркт и не разбра, че единственият му син е преминал към врага. Може би щеше да е щастлив да узнае, че момчето му е получило медал от хората, които го бяха тормозили, но Ферис се съмняваше.

— Искам да се върна в Ирак — каза Ферис.

— Няма начин — бързо отвърна Хофман. — Дума да не става. Ти изгоря. Те знаят кой си. Така че забрави.

— Тогава напускам. Прати ме обратно или ще си търся друга работа.

— Не бъди кретен, Роджър. И не ме заплашвай. Няма да се получи. Както и да е, имам друга идея за теб. Какво ще кажеш да свършиш нещо за мен тук? Малко е, как да кажем, нетрадиционно?

— В Централата? Категорично не. Ако се опиташ да ме принудиш, няма просто да напусна. Ще дезертирам.

— Не точно в Централата. Дори никъде не е отбелязано. Както казах, необичайно е. Ще ти хареса, обещавам. Таман за бунтар като теб.

— Какво е?

— Не мога да ти кажа, ако не си съгласен.

— Тогава забрави. Искам да се върна в Ирак. Както казах: или ме връщаш, или напускам.

— Престани. И порасни. Казах ти, че Ирак не става. Правиш грешка, като отхвърляш предложението ми, но това си е твой проблем. Ако държиш отново да си действащ, готов съм да ти предложа следващото най-добро нещо след Багдад — Аман. Дори е по-добро, защото можеш да провеждаш истински операции — вместо да се криеш и да се надяваш, че няма да ти надупчат задника. Готов съм да те пратя като заместник-шеф на служба, което е нечувано за твоята възраст. Така че млъквай. Всъщност не млъквай. Кажи: „Благодаря ти, Ед. Аман е супер. Наистина оценявам това, че ми имаш такова доверие“.

Ферис се почеса по наболата брада.

— Кога заминавам? Ако се съглася да поема Аман де.

— Веднага щом можеш да ходиш, без да падаш, което, както ме осведомиха, щяло да стане след около месец.

Ферис погледна през прозореца, през моравата, надолу към задръстванията по 16-а улица: доставчици на „Пица Хът“, шофьори на „Федерал Експрес“ и служители, които бързаха да се приберат, за да хванат любимото си шоу по телевизията. Америка беше толкова нормална. Кървавото мазало в Ирак сякаш се намираше на друга планета. Извърна се обратно към Хофман, който очевидно очакваше отговор. Макар че се правеше на Брайънт Мечока^[2], Хофман беше като всички останали. Искаше хората да му съобщават добри новини. Ферис не беше в настроение. Кракът го болеше прекалено силно.

— Губим тази война, Ед. Даваш ли си сметка за това?

— Разбира се, че си давам. Искаш да кажеш малката война в Ирак. Но няма да изгубим голямата война, поне не още. Тази, която може да завладее всичко от Лос Анджелис до Бангор, Мейн, и да уплаши хората толкова, че да се насират в гащите. В тази война все още държим това, което е наше. Едвам. Затова те искам в Аман. Напипа нещо истинско в Ирак, преди да ти разкъсат крака. Мрежата на Сюлейман съществува. Получихме потвърждение през последните няколко дни от други източници. Трябва да го обезвредим. Трябва. Затова престани да се самосъжаляваш и се оправяй. Свърши с физиотерапията. Изпращам те — колкото мога по-бързо — в Аман. Разбрахме ли се?

Ферис се усмихна уморено.

— Имам ли избор?

— Не. — Хофман се изправи да си върви, после размисли и пак седна. Искаше Ферис да разбере. Това не беше утешителна награда. Присви едното си око, сякаш се мъчеше да види нещо в далечината. — Помниш ли, когато за пръв път се появи в кабинета ми, току-що беше излязъл от Фермата?

— Разбира се. Уплаши ме до смърт.

— Ласкаеш ме. Но ето какво ще ти кажа: още от тази първа среща разбрах, че искам да работиш за мен. Знаеш ли защо? Явно се беше справил добре по време на обучението. Изпратиха ми доклад. Беше отличен във всичко.

Ферис кимна. Запозна се с Хофман няколко дни, след като се дипломира от тренировъчната база, известна като Фермата, вероятно най-явната тайна база на света. Обширен ограден отвсякъде участък земя в мочурищата на Тайдуотър, близо до Уилямсбърг, пълен със змии, вредители и изгорели агенти, назначени там като инструктори, когато прикритията им бяха гръмнали. На Ферис му се стори като прехвален скаутски лагер, в който те учат как да разчиташ карти, да караш с висока скорост, да стреляш, дори да скачаш с парашут — и се мъчат по всякакъв начин да скрият факта, че повечето випускници са обречени цял живот да ходят по дипломатически приеми. Ферис беше най-добрият от курса. Отличен атлет, което му даваше предимство в меренето на мускули при ръкопашен бой, и инструкторът му по разузнавателни техники твърдеше, че е „роден вербовчик“.

— Ти беше звезда — продължи Хофман. — Но не това беше най-важното. Много хора, които се справят добре във Фермата, са пълни дупки като действащи агенти. Като гимназията е. Има обратна зависимост между ранния успех и истинския по-нататък в живота. Но нещо друго ми хвана погледа. Нещо толкова рядко, че се опасявах с времето да не изчезне.

— Добре. Предавам се. Какво е?

— Ти си роден за това. Само така мога да го кажа. Още дори не беше започнал, но вече знаеше какво правиш. Знаеше, че има страшни хора, които искат да убиват американци. Беше ги изучавал. Говореше езика им. Знаеше, че ще ни нападнат, което беше повече от това, което деветдесет и девет процента от хората в Управлението разбираха тогава. А и беше журналист. Повечето хора идват при нас от военноморските сили, ФБР или някое друго подобно място, където се научават да изпълняват заповеди и да спазват общоприетите норми. Но ти излизаше от рамките на модела. Беше умно непокорно хлапе, учило арабски в колежа и най-вече работило за списание „Тайм“ — и си даваше сметка, че проклетата къща гори и че ти трябва да направиш нещо за това. Това ги харесах. Наясно беше какво става. И все още си наясно.

— Винаги съм мислил, че мразиш репортерите.

— Така е. Те са загубеняци. Но теб те харесвам.

Ферис поклати глава, като се сети за всички самохвалковци и измислени генерали, с които беше работил в „Таим“. През 1991 година, когато започна да работи за списанието, новинарството още беше в апогея си. Изпратиха го в Детройт да отразява останките от американската автомобилна индустрия. Беше отегчен до смърт и се канеше да напусне след година, но магнатите от „Тайм“ имаха интерес да го пратят зад граница, в крайна сметка заради арабския, затова го върнаха в Ню Йорк, за да отразява Уол стрийт. Беше по-зле и от Детройт и Ферис със сигурност щеше да напусне, но от „Тайм“ го накараха да напише кратък материал за ислямските радикали, които се бяха появили на повърхността през 1991 година при опита им да взривят Световния търговски център. Ферис започна да чете арабски вестници и да ходи по джамии. Колкото повече разговаряше с шейховете, толкова по-ясно му ставаше: тези хора мразеха американците. Не искаха никакви преговори. Искаха да избиват. Ферис знаеше, че се е натъкнал на нещо важно, но „Тайм“ пусна само хиляда думи и когато той се оплака, редакторът му прочете конско за „отборния играч“. Ферис реши да напише книга за ислямския радикализъм, но не можа да намери издател, който да му даде аванс.

Затова напусна и започна магистратура — единствения начин да се занимава с това, което се беше превърнало в мания за него. Преподавателите му по арабски в Колумбийския университет се зарадваха, когато се върна, макар че не одобряваха това, че иска да изучава ислямския екстремизъм, вместо да пише любовни писма на изтерзаните палестинци. И тогава, след първите шест месеца, стана една от онези случайни срещи, които в ретроспекция изглеждат предопределени: бившият декан, който беше проявявал интерес към него, го покани на обяд. Въртя и сука известно време и накрая, по време на кафето, попита Ферис дали някога си е мислил да работи за ЦРУ. Ферис се изсмя. По дяволите, беше бягал от това цял живот. И тогава го осени: „Престани да бягаш. Ти си такъв“. И сега, десетилетие по-късно, лежеше в болничното легло с метален пирон в крака и се молеше да го върнат в играта.

Хофман му се усмихна.

— Помниш ли какво ми каза на първата ни среща?

Ферис се опита да си спомни. В деня, в който беше завършил Фермата, директорът го извика и му каза, че шефът на Близкоизточния отдел иска да се срещне с него. Веднага. От неговата уста прозвуча като голяма работа. Ферис беше планирал да прекара една седмица във Флорида, в печене на слънце и пиене на бира, но явно нямаше да се получи. Кара като луд, надуваше музиката по целия път и си мислеше колко е готин. Когато стигна до Централата, пазачът го прати в един кабинет на четвъртия етаж. В Централата имаше нещо толкова… обикновено, че веднага му се наби на очи. Имаше дъски за съобщения с бележки за срещи след работа, което му напомни за гимназията. Имаше и малки табели по вратите — „Електрическо табло“, „Склад“ — сякаш се притесняваха хората случайно да навлязат някъде по погрешка. Във Фермата бяха казали на обучаващите се тайни агенти, че ще работят за най-елитната разузнавателна организация на света. Но като видя тромавите мъже и жени с празен поглед, които се движеха по коридорите на Централата, Ферис разбра, че това не може да е истина. Запита се дали не е допуснал най-голямата грешка в живота си.

И тогава се запозна с Хофман. Това, което го порази при първата среща, бяха размерите на Хофман. Не беше дебел, само набит, един от онези хора, които заемат много място дори и когато са седнали на бюрото си. Косата му беше остригана ниско, като на морски пехотинец, но вероятно беше прехвърлил петдесетте. Надникна над очилата за четене, когато Ферис влезе, погледът му изразяваше изненада и нетърпение, сякаш беше забравил, че е извикал Ферис. Но не беше така. Той беше любопитен…

Сега Хофман седеше до болничното му легло в „Уолтър Рийд“ и чакаше отговор. Беше малко понаедрял, коремът му се беше поотпуснал. Но не беше изгубил изненадващия блясък в очите си, пъргавостта, която не се връзваше с натежалото тяло.

— Да ти кажа честно, Ед, не помня нищо от това, което съм ти казал първия ден, освен „Да, сър“ и „Не, сър“. Опитвах се да направя добро впечатление. Сещам се, че ми каза, че имаме нещо общо. Каза, че и двамата сме свързани с „разколници“ от ЦРУ. Не съм чувал баща ми някога да се е изразявал така, но е вярно донякъде. Разказа ми за чичо ти Франк, който бил шеф на служба в Бейрут, докато не се ядосал на шефа си и не напуснал. Хареса ми. Къде е сега чичо ти Франк?

— Играе голф във Флорида заедно с останалите. Не отговори на въпроса ми, Роджър. Помниш ли какво каза в края на срещата ни, след като те разпитах за ислямските групировки и си поговорихме за Бин Ладен? Ти беше единственият човек в Централата, който явно знаеше кой е той, а още не беше получил първия си истински чек за заплата. Спомняш ли си какво ми отговори в края на тази среща, когато ти казах, че те пращам в Йемен, за да работиш върху Ал Кайда? Помниш ли отговора си?

— Честно казано, Ед, не. Беше много отдавна.

— Е, аз помня. Погледна ме в очите и ми рече: „Това трябва да се получи“. Никога няма да го забравя. Когато дойде 11 септември, си помислих: „Доведете ми онова хлапе Ферис. Върнете го от Йемен и го назначете на ръководен пост при мен“. Прескочих трийсетина души заради теб, знаеш ли това? Единайсети септември беше катастрофа за Америка, но за теб, приятелю, се оказа израстване в кариерата.

— Остави ме на мира, Ед. Лежа в болнично легло и половината ми крак го няма.

Хофман не му обърна внимание.

— Това, което каза тогава, още е вярно — сега, когато вече забелязахме Сюлейман, сега, когато заминаваш за Аман. Тези хора са убийци. Искат да вкарат тази война във всеки търговски център и супермаркет в Америка. Затова сега аз ти го казвам, Роджър: „Това трябва да се получи“.

Гретхен Ферис идваше през няколко дни да види съпруга си в болницата. Беше тъмнокоса красавица със сладострастна фигура, която караше останалите мъже в болницата да я зяпат и да клатят глава. Никога не оставаше много дълго. Вечно трябваше да се връща в министерството на правосъдието. Но беше предана на Ферис по неин си организиран начин. Бяха се запознали като студенти в Колумбийския. Тя беше по-умна от него, поне според общоприетите преценки. Беше сковала сала от правни дъски и беше преплувала Колумбийския правен факултет, докато Ферис си губеше времето в „Тайм“. Когато той започна да работи в ЦРУ, тя дойде във Вашингтон като помощник на един консервативен съдия от окръжния съд и когато дойдоха на власт, републиканците й предложиха място в министерството на правосъдието. Тя попита Ферис дали ще е проблем, ако и двамата работят за правителството, и той й каза, че няма да е. Гордееше се с нея така, както тя се гордееше с него.

Тя беше вярваща. Това беше разликата между тях. За Ферис повечето житейски убеждения бяха индуктивни и винаги можеха да бъдат преразгледани. Гретхен действаше по обратния начин — от принципа към практиката. Може би не беше толкова уверена в нещата преди, когато бяха по-млади, или пък може би Ферис беше изгубил ориентирите си. Раздалечаването го беше тревожило малко, преди да замине в Ирак, а сега ставаше все по-голямо. Гретхен не искаше да знае неща, които биха я разстроили. Когато Ферис се опитваше да й обясни кое е толкова тревожното в Ирак, тя само поклащаше глава, сякаш той не полага достатъчно усилия.

Каквито и да бяха различията им, Гретхен знаеше как могат да бъдат преодолени. Сексуалният й апетит беше забележителен и в известен смисъл съзидателен. Това беше нещо, което я отличаваше от общоприетата представа за консервативен адвокат. Когато дойде да го види за пръв път в болницата, отвори шлифера си и отдолу се показаха сутиен, жартиери и млечнобяла кожа. Искаше да му направи свирка. Ферис отначало се опъна, чувстваше, че това е предателство към всички ранени в отделението, но беше за кратко.

Когато й каза, че заминава за Аман, очите й се напълниха със сълзи — не само защото щеше да й липсва, но и заради благородството на това, което вършеше. Говори за това как и двамата се сражават в една и съща война и как жертват личното си щастие в името на по-висша кауза. Това е лудост, помисли си Ферис. Никой не остава женен, защото това е добре за страната. Вече започваше да се пита дали бракът им ще издържи. За нея той беше по-скоро герой, отколкото истински човек. На летището преди тръгване Ферис се опита да й обясни, че не е сигурен дали ще може да й остане верен, след като ще е толкова далеч за толкова дълго. Но тя го отряза:

— Просто никога недей да ми казваш и всичко ще е наред.

Целуна го и му каза, че го обича, и наистина си го мислеше. Ферис отвърна:

— И аз те обичам. — Но в ума му думите прозвучаха празно.