Дейвид Игнейшъс
Богове на измамата (4)

2.

Аман

Аман изглеждаше настръхнал и разтревожен, но пък на повечето места беше нервно напоследък. Америка беше разровила гнездо на стършели в Ирак и те бръмчаха във всеки пазар и джамия в арабския свят — и скоро щяха да бъдат във всеки търговски център на Запада. Анализаторите в Лангли наричаха това разпространение на иракския тероризъм „кървене“. В самолета на Кралските йордански линии, обратно от Берлин, Ферис чу двама добре облечени араби на седалките пред него в първа класа да обсъждат осведомено бомбата в Милано. Колата бомба била същата като тази в Ротердам; не, била по-голяма и имало цилиндри с пропан в колата, за да е по-голяма експлозията. Било дело на Ал Кайда; не, били шиитите, които се правели на Ал Кайда; не, била нова група, по-страшна от всички останали. Не бяха сигурни в нищо друго, освен че за всичко е виновна Америка.

Дори стюардесата изглеждаше наплашена. Беше с червена пола, прилепнала по задника, вталено червено сако и червена кръгла шапчица, която не можеш да видиш другаде, освен на някоя стюардеса. Това беше умилителното в Кралските Йордански авиолинии: подобно на самата Йордания, те бяха останали в друго измерение. Но не откликна, когато Ферис се опита да я заговори, и направи лека гримаса встрани, докато му сервираше яденето: „Вие сте виновни, вие, американците“.

Ферис усещаше враждебните погледи, когато минаваше през паспортната проверка в Аман. Полетът от Тел Авив пристигна по същото време и йорданците се мръщеха на всеки, който изглеждаше като израелец или американец. Евреите. Кръстоносците. За арабите те бяха равнозначни. Ферис искаше да отиде на работа, да направи нещо полезно, което може да попречи на всичките тези сърдити хора да предизвикат още по-голям хаос. Беше късно следобед и повечето служители в посолството щяха още да са на работа. Можеше да се обади на Хофман, да прегледа съобщенията, да отговори на питанията, да си помисли какво ще отговори, когато хората го попитат какво прави той, Роджър Ферис, за да спре атентаторите с коли, преди да са пристигнали в Пеория^[1] и Петалума^[2].

Магистралата от летището до Аман беше оградена с билбордове, които можеха да те доведат до заблуждението, че светът още е в подем: реклами на конкуриращи се мобилни оператори, на крайбрежни имоти в Дубай, на „Ситибанк“ и хотел „Фор Сизънс“ и на цялото изобилие от услуги, които световният пазар беше опънал покрай безводните възвишения на Арабската пустиня. Чак когато видиш гигантските плакати на младия крал — изглеждаше малко комично в арабската традиционна носия, която никога не би облякъл в действителност, или как прегръща покойния си баща на снимки, които се бяха превърнали в национални амулети, уж че старецът все още е жив — чак тогава осъзнаваш колко притеснени са всички. Това все още беше земята на тайни и лъжи, където оцеляването беше единствената истинска цел на политиките.

Ферис харесваше Аман точно затова. Тебеширените бели сгради придаваха на града облик на манастир, онази зашеметяваща безводна чистота на пустинята, която през има-няма едно хилядолетие докарва хората до такава лудост, че създават религии. Дори по пладне, насред лятото, Аман беше като ободряваща сауна, за разлика от спаружващата парна баня, която Ферис си спомняше от Йемен или безжалостната пещ на Балад^[3]. И беше запазил много от причудливите традиции на арабския свят; дори тук, по пътя за летището, малки момчета стояха до импровизирани сергии, продаваха плодове и зеленчуци и разнасяха ароматно горчиво арабско кафе в малки чашки. Овце се мотаеха по магистралата, подкарвани от овчари с развяващи се наметала, сякаш бяха излезли от машина на времето. Колкото и да се опитваше да изглежда като Запада, Йордания още си беше Изтокът. Из пазарите имаше търговци на подправки, врачки и дилъри на оръжие — цял потаен живот, който беше включен в различен контакт от този на „Макдоналдс“.

Охолният живот може и да не беше най-доброто отмъщение, но беше единственото възможно в момента за палестинците, които сега бяха мнозинството от населението. Връщаха се от Доха и Рияд с малки състояния, с които строяха огромни къщи в Аман, за да се забавляват, да въртят бизнес сделки и да се фукат с жените си, докарани в западен стил. Козметичната индустрия се беше превърнала във водеща индустрия в новия Аман: нито една жена не се появяваше, преди да й оправят носа или гърдите. Беше като в Лос Анджелис, само океанът липсваше. Аман имаше дори списание, което се казваше „Ливинг Уел“^[4], с обяви, които учеха младите арабки откъде да си купуват бикини, предлагаше им дивидита със „Сексът и градът“ и ретро мебелировка. Наскорошните бежанци от Ирак бяха добавили собствения си парлив вкус към смесицата — покачваха цените на имотите и осигуряваха работа на хиляди главорези, които да ги пазят от други главорези.

Младият крал явно разбираше, че алчността е йорданска национална спойка. По време на неговото царуване народът се беше видоизменил от дребната едновремешна корупция до барокова, стил ала Либия, корупция — дори някои от армейските генерали си имаха собствени рекетьори. Главните резиденти бяха толкова добре известни, че самоличността им беше публична тайна, мълвата обикаляше целия град, но нищо не излизаше в печата. Лицемерието беше в майчиното мляко тук.

И Йордания си имаше исляма, тайното вдъхновение и мъчение на всяка арабска държава. Това беше най-голямата грижа на службата в Аман, плюс дундуркането на младия крал. Йорданците бяха сунити и управляваната от държавата мрежа от джамии беше закостеняла като Англиканската църква. Голямата джамия на розови и бели райета „Хосейни“ в стария град беше почти празна в петък. Религиозните хора ходеха в малките джамии в бедняшките квартали и бежанските лагери извън града — или в Зарка, големия индустриален град, северно от Аман, който беше основен сборен пункт на всички нелегални движения. Понякога изглеждаше така, сякаш фундаменталистките шейхове са единствените хора, които говорят истината в това общество: те осмиваха корупцията и падението на новия елит, изразяваха на глас гнева, който изпитваше всеки, когато видеше да минава мерцедес или беемве, но не можеше да възроптае открито. Младият крал можеше да оказва гостоприемството си на титаните на Световния икономически форум по лъскавите хотели на Мъртво море, но в задните улички на Зарка се продаваха килими с лика на Осама бин Ладен и се слушаха касети със запис на неговата декларация за обявяване война на Америка.

В един доклад до Хофман, който беше изпратил няколко седмици след пристигането си, Ферис го беше нарекъл Тръбопровода. Имаше джихадска мрежа, която минаваше през Зарка, вкарваше и изкарваше хора от Ирак, пускаше ги в лимфните възли на арабския свят и после в световната кръвоносна система. Ферис търсеше мрежа, която имаше име — името, с което се беше сдобил на такава висока цена в Ирак и което се мъчеше да открие, откакто беше пристигнал в Аман преди два месеца. Знаеше къде се намира конспиративната квартира в Аман, където беше вербуван неговият иракски агент; знаеше имената на няколко души, които пътуваха между Зарка и Рамади. Тези късчета информация за малко да му струват живота, но бяха отправна точка.

От първия си ден в Аман, Ферис беше използвал тези няколко факта като длето, с което може да пробие скала. Беше сложил конспиративната квартира в Аман под постоянно наблюдение. Агенцията за национална сигурност подслушваше всички телефони и компютърни връзки на всеки, който някога се беше приближавал до квартирата. Разузнавателни спътници следяха колите, които напускаха вилата. Ферис не беше казал на Хани кой е обектът му, но подозираше, че всъщност няма нужда. В Берлин се беше уверил, че двамата преследват един и същи човек.

Американското посолство приличаше на кичозна крепост. Намираше се в квартал Абдун, встрани от центъра на града, и имаше бяла мраморна фасада, която се отваряше по средата към вътрешен двор с формата на полумесец, покрит с розови като сьомга камъни. Радваше окото, но достъпът беше забранен. Отпред имаше паркирани йордански бронетранспортьори, пълни с войници с извити носове от йорданските специални служби. Приличаше на посолство под обсада, което си беше горе-долу така. Колата на посолството закара Ферис до вътрешния двор и той се качи до последния етаж и тайните помещения на службата на ЦРУ. Повечето хора още си бяха по бюрата. Вероятно искаха да го впечатлят, но за Ферис това означаваше, че нямат да правят нищо по-хубаво от това да киснат в посолството.

Затвори вратата на кабинета си и се обади на Хофман по защитения от подслушване телефон. Беше изпратил доклада си от Берлин, но не беше имал възможност да се чуе лично с шефа на отдела си. През последните няколко години беше научил, че е грешка да смяташ, че знаеш какво иска Хофман. Подобно на самото ЦРУ, и той беше на много отделения. Ти можеше да си в едно подразделение и да си мислиш, че цялата картина ти е ясна, и после изведнъж да откриеш, че това, което в действителност вълнува Хофман, е в друго отделение, за което може да знаеш, а може и да не знаеш. Ферис се беше научил да се обажда на наблюдаващия го офицер, когато искаше да се свърже с шефа си. Хората от Близкоизточния отдел явно често имаха проблем да го откриват — макар че не беше ясно дали са неуслужливи нарочно, или наистина не знаят. Наблюдаващият офицер го свърза.

— Чаках — рече Хофман. — Къде беше, по дяволите?

— В един самолет. После в една кола. Но вече съм тук. — Ферис очакваше, че ще трябва да обобщи устно операцията в Берлин, но резкият тон на Хофман говореше, че това очевидно не се налага.

— Какво търси Хани? Това искам да разбера. Тази работа в Берлин ще ни отведе ли в палатката?

— Още не съм сигурен. Хани не иска да ми каже много. Познаваш го по-добре от мен, но имам усещането, че се движи със собствена скорост. Явно не бърза.

— Хани има две скорости, бавна и задна. Но това не върши работа в момента. Тази простотия с бавенето трябва да престане. Трябва да го включим на друга предавка. Бомбата в Милано подплаши всички. Президентът крещи на директора, пита защо не можем да спрем тези хора, а директорът крещи на нас. Или на мен, ако трябва да сме по-точни. Трябва да разбием тази мрежа. Веднага. Кажи го на Хани.

— Не се е върнал. Още е в Берлин.

— Страхотно! Това значи, че обработва новото момче без нас. Няма да я бъде тази. Кой според него плаща сметките?

Ферис се поколеба за миг и после реши да сподели подозренията си.

— Мисля, че е по следите на моя човек. Не съм сигурен, но според мен берлинската операция е точно за това.

— Сюлейман?

— Да, сър. Иначе не знам защо би се постарал да я организира толкова здраво. Или защо ще ме кани. Явно се опитва да проникне в мрежата на Сюлейман.

— Това решава нещата — рече Хофман. — Идвам да те видя. Този трябва да е наш. Иначе президентът ще ми спука задника. Твоя също, не че някой го е грижа. Ще ти изпратя малко подаръчета за Хали, за да му покажем, че го обичаме. Пробвай да го размекнеш, когато се върне. Големият татко скоро ще дойде да довърши работата.

— Сигурен ли си, че има смисъл? — Ферис имаше неприятно усещане, отчасти защото щеше да загуби контрола над операцията в Берлин и отчасти заради нещо друго, което не можеше да изрази с думи дори и пред себе си. Нещата не ставаха така в тази част на света. Не можеше да сриташ някого в задника и после да очакваш той да ти съдейства. Това не беше КГБ. Арабите ти помагаха, защото ти имаха доверие. Биха направили всичко за приятел и нищо за непознат — и по-малко и от нищо за човек, който се отнася към тях с неуважение. Тъкмо се канеше да убеди Хофман да не тръгва, когато чу щракване от другата страна на линията и разбра, че шефът му е затворил.