Дейвид Игнейшъс
Богове на измамата (34)

32.

Аман/Дамаск

Първата мисъл на Ферис, когато Хофман му прочете краткото съобщение, беше: „Тя е жива!“. Хората, които я държаха, знаеха за връзката й с него. Искаха да я разменят, да пуснат нея с надеждата, че могат да хванат приятеля й от ЦРУ. Вече бяха разбрали, че тя не знае нищо, и затова щяха да я използват като стръв. Но за да спасят Алис, някой трябваше да заеме нейното място. Ферис си записа телефона, продиктуван му от Хофман. Потеше се в студения си офис.

— Тя е жива — повтори на глас.

— Може би — предупреди го Хофман. — Поне искат да си мислиш, че е жива. Това е добрата част.

— Коя е лошата?

— Ами знаят за теб. Знаят, че работиш за ЦРУ. Пращат ти съобщение до телефона на Сюлейман, който знаят, че е у нас. Това означава две неща: че хората, които са отвлекли Алис, са високо в йерархията на мрежата, близо до Сюлейман. И че са научили достатъчно от „госпожица Алис“, за да знаят, че си й приятел. Което говори, че са я разпитали.

Ферис изтръпна. Умът му се впусна в различни сценарии, всеки по-зловещ от предишния.

— Трябва да се обадя на номера — каза Ферис. — Трябва да говоря с нея.

— Съгласен съм. Трябва да се обадиш на номера. Отначало реших, че е лоша идея. Явно е номер, за да те подлъжат. Но после си казах: и какво от това? Трябва да си изиграем ръката. Но първо трябва да подготвим нещата, нали така? Трябва всичко да е наред и да чака. Това може да е последният ни шанс да се доберем до Алис, явно, и да засечем къде е Сюлейман. Това е най-добрият ни изстрел. Затова искаме да го направим както трябва.

— Какво искаш да кажеш с това? Да го направим както трябва? Грижа ме е единствено за Алис.

— Знам. И ако бях на твое място, и мен щеше да ме е грижа само за това. Но залогът е прекалено висок. Може и да не си даваш сметка сега — разбирам те напълно, наистина, — но малката ни операция наистина е успешна. Те са объркани. Не знаят какво става. Затова са отвлекли Садики. Затова ни пращат това странно съобщение. Не могат да му хванат края. Приближаваме се.

— Повече не ме е грижа за това. Просто искам да спася Алис. Ако изчакаме, може да я убият. — Ферис очакваше съгласието на Хофман, но не го получи. — За бога, не разбираш ли? Аз я вкарах в този кошмар.

— Дай по-кротко, Роджър. Ще направим всичко, за да я спасим — освен едно, а именно да прецакаме операцията. Разбирам, че се чувстваш виновен, че си я изложил на опасност. И трябва да се чувстваш виновен. Направи грешка, като не ми каза, че имаш връзка с жена, която познава Садики. Това е изложило на риск приятелката ти, както и всички нас. Но с нищо няма да помогнеш, ако стреляш напразно. На карта е заложен животът на много хора. Мамка му, на милиони, ако щеш. Страната е във война. Не става дума само за теб и приятелката ти. Разбрахме ли се?

Главата на Ферис пулсираше. Не каза нищо и тишината се надигаше по обезопасената телефонна линия, докато почти не се превърна в глас. Ферис слушаше — не Хофман, а другия глас. И после изведнъж му стана ясно.

— Да — отвърна Ферис. — Разбрахме се. Можеш да разчиташ на мен.

— Браво, момче! Знам колко ти е напрегнато, но всичко ще се оправи. Ще си получиш приятелката, заедно с медал при това!

— Медал — повтори Ферис. Но вече беше някъде другаде.

 

 

Взе сирийския номер, който бе записал, и го прибра в портфейла си. Каза на заместника си, че се прибира да вземе душ и да си почине. После напусна посолството и подкара към централата на СОР. Пристигна без покана и каза на шефа на охраната, който слезе на секундата, че трябва незабавно да се види с Хани паша. Помолиха го да почака, но минаха само няколко минути и го придружиха до просторния кабинет на Хани.

Хани огледа Ферис на влизане. Вместо целувка имаше ръкостискане, което в момента беше проява на по-голяма близост.

— Изглеждаш ужасно, Роджър — рече Хани. — Много съжалявам за това, което ти се случи.

— Благодаря за загрижеността, но не се тревожи за мен. Аз не съм важен. Може аз да съм проблемът, но искам да бъда и решението. Затова съм дошъл.

Хани учудено погледна американеца, сякаш преценяваше доколко е с ума си.

— За какво говориш, хабиби? Днес думите ти нямат смисъл.

Но Ферис знаеше точно за какво говори. Беше му станало ясно в един миг на пълно просветление. Светлината беше проблеснала в главата му и всички елементи там леко бяха променили координатите си, за да образуват нов модел, доста по-различен, но не по-малко верен.

— Основни правила — започна Ферис. — Този разговор никога не се е състоял. Говоря само от свое име, а не като служител на правителството на Съединените щати. Няма да информираш никого в Управлението за посещението или разговора ни. Никога. Съгласен ли си?

— Необичайни нравила. Вероятно мога да се съглася. Но ми казваш толкова малко.

— „Вероятно“ не ме устройва. Трябва да е „да“ или „не“. Това, което искам да направя, няма да навреди на Йордания, напротив, може даже и да помогне. И ти ще имаш преимуществото да знаеш какво правя и да го използваш според волята си. Не ме интересува. Но се нуждая от категоричното ти обещание, че ще ме защитиш.

Хани наклони глава на една страна и запали цигара, обмисляше молбата. Огледа Ферис, сякаш го преценяваше. Дръпна няколко пъти от цигарата. Изглеждаше почти доволен.

— Скъпи ми Роджър, винаги съм казвал, че си един от нас. Което означава, че слагаш хората преди другото и личната си чест преди всичко останало. Мислех, че знам това за теб, но досега не можех да съм сигурен. Затова отговорът е „да“. Разбира се, ще запазя разговора ни в тайна. Помещението е само наше. Но сега трябва да ми кажеш какво искаш.

Ферис придърпа Хани по-близо. Сниши глас. Доколкото знаеше, Управлението не подслушваше кабинета на Хани. Но се оказа, че има много неща, които не знае.

— Можеш ли да направиш така, че да изчезна? Така че никой да не може да ме открие — включително и най-вече правителството на САЩ. И можеш ли да ме вкараш в Сирия, така че никой да не разбере?

— Предполагам. Това няма да ни затрудни. Контролираме района. Но какво точно искаш да направиш?

— Искам да се свържа с хората, които отвлякоха Алис Мелвил. Искам да се разменя с нея. Те не искат нея, искат мен.

— Аллах! — Хани разпери ръце. — Да не си полудял, приятелю мой?

— Не. Току-що ми дойде умът в главата, в интерес на истината. Преди бях луд.

— Но как ще се свържеш с тях? Ал Кайда я няма в „Жълти страници“. Не е толкова лесно да се намерят. Дори и за мен.

— Свързаха се с нас. Изпратиха ми съобщение, уж от Алис, карат ме да се обадя на мобилен телефон в Сирия. Хофман иска да изчакам, за да измисли някаква игра. Някакъв номер, с който да ги прекара. Но игрите му не струват. Знаеш го по-добре и от мен. Заблуждаваме единствено себе си.

— Но това е много опасно, Роджър. Знаеш прекалено много тайни. Те ще ги искат. Ще бъде… неприятно.

Ферис докосна джоба си и пластмасовата кутийка, в която беше отровният мост. Беше го носил тези няколко месеца, но така и не бе предполагал, че може да му дотрябва.

— Ще се оправя някак си. Но това е единственият начин да я измъкна. Няма да я пуснат, освен ако не предложа себе си в замяна. Явно е, нали? Хофман никога няма да ми позволи да го направя, което означава, че тя ще умре. Нямам избор. Трябва да го направя. И ще го направя, независимо какво ми кажеш. Но искам да ми помогнеш. Така ще имам по-голям шанс да спася Алис.

Хани мълчеше. Не даваше лесно обещания. Ферис хвана ръката му с двете си ръце и я стисна. Беше готов да коленичи и да я целуне, ако това щеше да помогне.

— Моля те, помогни ми — рече Ферис. — Умолявам те да ми помогнеш.

Хани го погледна и се усмихна. Усмивката беше едва доловима, едва се виждаше на устните и беше абсолютно неразгадаема за Ферис, но беше там.

— Да, скъпи мой. Разбира се, че ще ти помогна. Ти си смел мъж и искаш да се жертваш, за да спасиш жената, която обичаш. Само мъртво сърце може да ти откаже.

 

 

Хани действаше бързо. Един от хората му закара колата на Ферис до улица „Захран“ и я паркира близо до „Фор Сизънс“. Когато колегите на Ферис в посолството разберяха, че е изчезнал, щяха да изгубят ценно време да го търсят в хотела. Хани проведе няколко телефонни разговора и се срещна насаме със заместника си; после придружи Ферис до гаража на СОР, където беше паркирана огромната му лимузина беемве. Качиха се отзад и Хани дръпна перденцата. В страна, където властта на СОР беше безпрекословна, те бяха всичко друго, освен невидими. За по-сигурно Ферис отново се потупа по джоба.

Отправиха се на север от Аман към сирийската граница. Щом излязоха на магистралата, Хани дръпна пердето, за да вижда пейзажа, но Ферис остави своето пуснато. Не тръгнаха по пътя с четири платна през Ал Мафрак, а поеха по старата Магистрала 15, която пресичаше сирийската граница няколко километра по на запад от Дера. Докато огромната лимузина се носеше на север, Хани обясни плана си. Ферис зададе няколко въпроса, но само за да е сигурен, че е разбрал. Мобилният телефон на Ферис звънна веднъж. Беше заместникът му. Ферис изморено отвърна, че се опитва да поспи и ще бъде в офиса на другата сутрин, след като мине през фитнеса.

Точно преди граничния град Рамта Хани нареди на шофьора да тръгне по един страничен път, който се извиваше покрай границата. Стигнаха до едно малко селце, Шаджара, свиха по един прашен път и излязоха на алея, водеща към малък двор по средата на циментови сгради, чиито покриви бяха покрити със стърчащи антени. На алеята имаше ръждясал мерцедес такси със сирийски регистрационни номера. Границата беше на по-малко от километър. Хани вкара Ферис в една от сградите. Агенти на СОР, които очакваха пристигането на шефа си, го поздравиха с целувки, поднос сладкиши и сладък чай. Хани ги отпрати и поиска тиха стая на последния етаж. Затвори вратата и се обърна към Ферис.

— Сега е моментът да се обадиш.

— Имаш ли чист телефон? — попита Ферис.

— Разбира се. — Хани извади нов „Самсунг“ с капаче от джоба си и му го подаде. Имаше още един чифт слушалки, така че можеше да слуша и той. Внимателната подготовка на йорданеца накара Ферис почти да се усмихне. Извади портфейла си и намери номера, който беше записал, докато Хофман му четеше съобщението. Внимателно набра номера от телефона на Хани: 963–5555–8771. Звънна три пъти, преди някой да вдигне.

— Ало? — каза глас на английски. Чакаха го да се обади. На този телефон можеше да се обади само един човек.

— Обажда се Роджър Ферис от ЦРУ. Искам да говоря с госпожица Алис.

— Добре, господине. Слава богу, че се обадихте. Имам въпрос за вас, за да се уверя, че сте вие, моля.

— Добре. Какъв е въпросът?

— Къде заведохте госпожица Алис на вечеря на първата ви среща?

На Ферис му се сви стомахът. Бяха го изтръгнали от нея по време на разпита. Или това, или го бяха наблюдавали.

— Хотел „Хаят“ в Аман, в италианския ресторант.

— Да, добре. Благодаря ви, сър. А как се казва котката, която госпожица Алис гледа в апартамента си?

— Елвис. Котарак е и се казва Елвис.

— Правилно. Мисля, че вие сте господин Ферис.

— Аз съм. Може ли сега да говоря с Алис?

— Да, но много съжалявам. Госпожица Алис не е тук. Но ме помоли да ви предам едно съобщение, ако се обадите.

— Какво е съобщението? — Ферис беше рязък. Искаше да пресече разтакаването и да стигне до същината.

— Ако искате да видите госпожица Алис, трябва да идете там, където ви кажа. Само вие. Без номера или госпожица Алис няма да е жива.

— Къде трябва да ида?

— В Сирия.

Очите на Ферис искряха от напрежение и раздразнение.

— Да, добре, но къде в Сирия?

— В Хама, господине. Госпожица Алис е там.

Хани кимна. Хама беше родният град на Сюлейман. Оттам беше започнала цялата пагубна история — с унищожаването на мюсюлманското братство през 1982.

— Трябва да стане размяна — отвърна Ферис. — Ако не видя Алис, няма да дойда при вас.

— Да, господине. Да, господине. — Арабинът говореше нетърпеливо, сякаш не можеше да повярва, че американецът наистина ще се предаде. Беше готов веднага с предложението. — Ще видите госпожица Алис на нурията, водното колело с кофи в центъра на Хама. Ще я видите. Ще се уверите, че е в безопасност и на свобода. После ще се обадите на един телефон и ще изчакате да дойдем. Ще ви наблюдаваме. Ако си тръгнете, ще убием както госпожица Алис, така и вас.

Ферис мълчеше и гледаше Хани. Щеше да има нужда от подкрепление, за да е сигурен, че Алис ще е защитена, когато я пуснат. Хани явно четеше мислите му. Кимна и прошепна:

— Ще бъдем там.

— Съгласен съм с размяната — рече Ферис. — На какъв телефон трябва да се обадя, когато видя, че Алис е свободна?

— Обадете се на 963–5555–5510. Не на мен. Аз съм само посредник. Когато вдигнат, кажете им на арабски, че сте господин Роджър Ферис от ЦРУ и сте готов да се срещнете с тях веднага в Хама. Искате ли номера още веднъж?

Хани беше записал телефона на един лист и го подаде на Ферис.

— Нека да ви го прочета, за да съм сигурен, че не съм сбъркал: 963–5555–5510.

— Да, господине.

— И трябва да кажа, на който вдигне, че аз съм Роджър Ферис от ЦРУ и съм готов да се срещна в Хама.

— Мамтаз, господине. Много добре. И кога ще дойдете при нас в Хама?

Ферис погледна към Хани. Йорданецът надраска няколко думи и подаде листа.

— Ще бъда в Хама в осем часа утре сутринта при старото водно колело на реката. Ако Алис я няма, сделката отпада. Разбрахте ли?

— О, да, господине. Ще им кажа. Аз съм само посредник. Мисля, че вие бързате. — Каза го с нотка на любопитство, сякаш не можеше да проумее защо Ферис е толкова нетърпелив да го изтезават.

— Погрижете се Алис да е там. И после ще получите това, което искате. Иначе — нищо. — Ферис прекъсна връзката.

— Роджър, ти си смелчага! — рече Хани и стисна ръката му. — Независимо какво ще се случи с теб, Алис Мелвил ще разбере колко си я обичал. Ще се погрижа затова. Ще живееш в сърцето й.

 

 

Мерцедесът такси ги чакаше долу. Шофьорът пушеше цигара, готов да тръгне. Околността около сградите се огласяше от звуците на арабско село на здрачаване. Децата, прибрали се от училище, играеха футбол в прахоляка; майките крещяха заповеди и се оплакваха, докато приготвяха вечерята. Когато сенките се удължиха, цветовете потъмняха и светлината на деня постепенно изчезна, светът изглеждаше така, сякаш времето е спряло.

Време било да тръгват, каза Хани и изложи плана си пред Ферис.

Колата щеше да тръгне на север, през Дара. Шофьорът беше контрабандист и СОР често го бяха използвали. Беше плащал подкупите си години наред на сирийските митничари, които бяха толкова безкрайно корумпирани, че все едно всички бяха едно голямо семейство. Ферис щеше да премине няколкото километра до границата в едно скривалище под задната седалка. Неудобството щеше да трае само трийсетина минути; после щеше да се вози на седалката отпред до шофьора. Хани щеше да изпрати на север две коли, за да придружат таксито през Дамаск и после нагоре до Хама. Щяха да пътуват цяла нощ. Хани щеше да подготви друг отряд да ги чака в Хама. В мига, в който освободяха Алис, хората му щяха да я заобиколят и да я върнат в Йордания. Щеше да има бая оръжие, в случай че нещо се объркаше, но йорданецът го увери, че нищо няма да се обърка. После, щом настъпеше подходящ момент, хората на Хани щяха да направят всичко възможно да спасят Ферис.

Хани връчи на Ферис малко електронно устройство, което приличаше на запалка „Бик“.

— Ако си в беда и не можеш да чакаш повече, натисни копчето. Ще дойдем да те измъкнем. — Ферис го взе и благодари на приятеля си. Великодушно беше да се говори за спасяване, но Ферис знаеше, че това пътуване е еднопосочно.