Дейвид Игнейшъс
Богове на измамата (33)

31.

Аман/Вашингтон

През нощта пясъчната буря се усили и стана страшна. Горещият вятър, духащ от Саудитска Арабия и Синай, вдигаше пясъка на Арабската пустиня и го превръщаше в огромен облак, който се простираше на стотици километри. Движението в Аман едвам пъплеше. Колите се движеха с включени аварийни светлини, но дори и така човек трудно можеше да ги различи, докато не се блъсне в тях — или не го блъснат. Настанаха задръствания по главните улици и кръговите движения и призрачната флотилия от неподвижни автомобили приличаше на товарни кораби, пуснали котва в гъста мъгла. Малкото пешеходци по улиците бяха увили главите си в карирани кафии и се бяха привели под напора на вятъра; единственото, което се виждаше от лицата им, бяха очите в тесния процеп на шаловете. Нищо не можеше да лети, нищо не можеше да помръдне. Време тъкмо за похитители, песъчлив червеникавокафяв свят, в който можеш да скриеш почти всичко.

Ферис прекара по-голямата част от нощта в посолството, в очакване на информация. Обади се на Хофман по защитения телефон вечерта, когато най-накрая си тръгна от апартамента на Алис. Отначало Хофман беше ядосан заради забавянето, но когато разбра колко разстроен е Ферис, омекна. Не понечи да се извини. Каза, че Управлението е мобилизирало всички сили, за да открие местонахождението на Алис Мелвил. Номерът бил да продължат търсенето по начин, който да не затвърди у похитителите убеждението, че тя е, както се изрази Хофман, „човек, представляващ интерес“.

— Ще я открием — рече той. Опитваше се да говори обнадеждаващо, но поради някаква причина думите му накараха Ферис да потъне в още по-дълбоко отчаяние. Хофман му каза да легне да поспи. Ферис отвърна, че щял да го направи, но знаеше, че ако легне на дивана в кабинета си, пред очите му ще е единствено Алис: овързана и със запушена уста в багажника на някоя кола или в някое влажно мазе. Или още по-лошо, щеше да си представя как я разпитват — как извиват ръката й и как накрая тя се счупва.

— Трябваше да ми кажеш за Алис, приятелю — въздъхна Хофман. — Че е познавала Садики, имам предвид. Можехме да се погрижим за нея.

Ферис не отговори. Знаеше, че това е лъжа. Хофман не би направил нищо. Просто сега се покриваше, и то пред свършен факт. Гласът на Ферис трепереше; трудно му бе да се овладее.

— Чуй ме сега — продължи Хофман. — Най-важното в момента е да оставиш нещата да следват нормалния си ход. Посолството трябва да обяви, че твоята Алис е била отвлечена. Някой трябва да се обади на организацията, за която работи, еди-какво си за Близкия изток, и да ги накара да подадат сигнал. И този някой не бива да си ти, за бога! Накарай някой от посолството да го направи. Да се свърже с йорданските вестници и да направи изявление във връзка с Алис. Нейният шеф в онзи център трябва да се обади на арабските вестници и на Ал Джазира и Ал Арабия и да им каже, че е отвлечена жена, която е посветила цялото си време да помага на арабите. Това ще помогне за освобождаването й, нали така? Истината. ЦРУ няма нищо общо с нея. Говорих с Държавния департамент и посланикът ще се свърже с видни палестинци, за да види дали може да задейства лични връзки. Ще каже, че няма да платим, за да я освободят, макар че ще платим. Всички го знаят. Така че стой спокойно.

Ферис можа само да измърмори, че е съгласен. Радваше се в този момент, че Хофман с неговото хладнокръвие знае какво да прави. Изявленията бяха направени; тихата дипломация се задейства. На следващата сутрин отвличането на Алис беше на първа страница на всички вестници в Йордания и Америка. Повечето материали цитираха шефа на Алис, директора на Съвета за хуманитарна помощ за Близкия изток, който казваше, че Алис Мелвил е „най-добрият приятел, който арабските хора могат да имат“ и че отвличането й е „ужасна грешка“. Агенция „Франс Прес“ първа спомена, че приятелят на Алис Мелвил работел като дипломат в американското посолство. Агенцията цитираше неназован „западен дипломат“, вероятно френското посолство, който спекулираше, че връзката на Мелвил с неназования американски дипломат може да е фактор в нейното отвличане.

Хората на Хани от СОР действаха ефективно и, с оглед на обстоятелствата, сравнително бързо. Сравниха кръвта от кухненския под с космите от четката на Алис. Лаборантите в болницата „Крал Хюсеин“ останаха до късно и в крайна сметка докладваха, че ДНК-то съвпада: кръвта беше на Алис. Откриха в апартамента много отпечатъци, но повечето се оказаха на Роджър Ферис. Надяваха се да намерят отпечатъци в кухнята, където явно Алис беше нападната, но нямаше добри и човекът от ФБР каза, че хората, които са отвлекли Алис, явно са били с ръкавици. Бяха няколко души — бяха го установили по следите от обувки на пода. Нападателите бяха пипали внимателно ключалките долу и на вратата на апартамента, щетите бяха минимални. Бяха сръчни професионалисти, а не крадци аматьори. Ферис не знаеше това добре ли е, или зле за Алис.

Хани дойде да види Ферис в посолството на следващата сутрин. Това беше необичайно — обикновено пашата настояваше другите да ходят при него. Но сега беше различно. Срещнаха се в защитената заседателна зала, която службата на ЦРУ използваше за срещи със служителите за свръзка на СОР. Ферис изглеждаше съсипан; кожата на лицето му, обикновено изпъната и загоряла, беше отпусната и бледа. Кръговете под очите му сякаш бяха нарисувани с въглен.

Шефът на СОР прегърна Ферис, целуна го три пъти по бузите и веднъж по челото. Виждаше, че младият мъж страда, но нямаше как да облекчи болката му, докато не откриеха Алис. Хани се опита да протака, от обичайна любезност или може би от състрадание към Ферис, но американецът хвана ръката му умолително. Сега беше под защитата на Хани.

— Кажи ми какво си чул, независимо колко е лошо.

— Свързахме се с един от контактите ни в мрежата. Той е в Сирия, но знае за операцията в Йордания.

— Какво каза източникът ти? — Нотка надежда се прокрадваше в гласа на Ферис.

— Каза, че е вярно. Една американка била похитена в Аман. Точно както ти го каза. Наблюдавали я от известно време. Искали да разберат каква връзка има с Омар Садики. Не разбират Садики. За тях е много важно. Отвлекли са я вчера сутринта и бързо са я извели от града. Сложили са я в багажника на кола. Операцията е поръчана от най-високо ниво. Който и да иска, информация за нея, трябва да е много важен. Това са добри новини.

— Защо? — Ферис го погледна отчаяно.

— Защото големите са по-внимателни от малките. Те не са главорези. Искат информация. Няма да я наранят без причина. Затова успокой се малко, приятелю. Всичко ще е наред.

Ферис изтри очи с ръкава си. Засрами се, че плаче.

— Къде е тя? — попита. — Знаеш ли?

— Не мога да кажа. Контактът ни не отговори на това. Мисля, че не знае. Когато го притиснахме, каза, че според него била в Сирия. Подозирам, че е изкарана през границата снощи по време на пясъчната буря. Не биха я държали в Йордания. Би било прекалено опасно. Мисля, че са я завели в Сирия, за да я разпитат.

— И после какво ще направят?

Хани се наведе към американеца. Говореше тихо, успокояващо.

— Ще я пуснат. Когато разберат, че не може да им даде информацията, която искат, ще я пуснат да си върви и ще се опитат да си набавят информация по някакъв друг начин. Тези хора са убийци, но не са глупави. Това поне го знаем.

— Какво мога да направя аз? — попита Ферис. Най-много му тежеше безсилието. Чувстваше се по същия начин, по който би се чувствал родител, ако детето му е заплашено от смъртна опасност. „Нека бъда аз, не тя. Вземете мен. Нека аз страдам. Защо трябва невинен човек да страда за нещо, което би презрял, ако знаеше за него?“

Хани го погледна разбиращо. Искаше да го окуражи, но не можеше.

— Нищо не можеш да направиш, скъпи мой. Освен да чакаш.

Шефът на службата на ЦРУ във Виена го беше нарекъл „Нокията на Сюлейман“. Телефонът, който австрийската полиция беше открила, след като Агенцията за национална сигурност беше подслушала гласа на сирийския главен плановик след врявата, която се беше вдигнала около Хари Мийкър в Пакистан. Началникът на австрийското разузнаване го беше предал на шефа на службата на ЦРУ, който го беше изпратил право в Лангли, с първия самолет. Техниците на Хофман го огледаха до най-малки подробности, но не успяха да намерят нищо полезно. Сим картата, както се оказа, беше използвана само за обаждането, което бяха успели да засекат. Но Хофман за всеки случай го включи в зарядното, за да не изгасне.

На 4 януари „Нокията на Сюлейман“ звънна само веднъж. Не беше обаждане, а есемес. Когато го прочете, Хофман първо се втрещи, а после се разтревожи. Все едно канал се беше запушил и тръбата връщаше обратно, през телефона, право в офиса му. Текстовото съобщение гласеше: „Господин Ферис, моля обадете се на госпожица Алис, 963–5555–8771“. Мобилен телефон в Сирия. АНС и ЦРУ можеха да проверят сирийската документация и да видят кой е купил симкартата от „Сиртел“ за този номер, но не и кой се обажда. Телефонният номер беше като превръзка за еднократна употреба. Беше използван веднъж и изключен. Хофман дълго мисли какво да направи и реши, че няма друг избор. Обади се на Ферис и му прочете съобщението.