Дейвид Игнейшъс
Богове на измамата (32)

30.

Аман

Късно следобед на втори януари на летището „Кралица Алия“ цареше застояла следпразнична атмосфера. Служителят от паспортен контрол бегло погледна в списъка за наблюдение на компютъра, докато подпечатваше паспорта на Ферис. Коледната украса още си стоеше по фришоповете и предлагаше алкохол и цигари на пътниците мюсюлмани, но магазинът беше празен. Дори носачите, които се опитваха да ти измъкнат бакшиш, като бутнат количката ти с багаж на десетина метра, изглеждаха отегчени. Навън се надигаше пясъчна буря от пустинята и Ферис излезе от терминала в зловещ здрач. Колите бяха като призрачни, виждаха се в последната минута, когато изплуваха от тухленочервения прахоляк. Когато си поемеше дълбоко дъх, усещаше между зъбите си малки песъчинки.

Обади се на Алис веднага, но тя отново не вдигна, затова реши да отиде право у тях в стария град. Вече си имаше собствен ключ, а и тя беше казала, че обича изненадите. Опита се да остане спокоен и самоуверен: ако беше навън, щеше да я изчака, да, даже щеше да приготви вечеря, да запали свещи, да я обгърне с любов. Можеха да започнат отначало — край и после ново начало. Щеше да им отнеме час-два и може би няколко чаши вино да разсеят напрежението. Но не след дълго тя щеше да започне да прави остроумни забележки за хората от службата си и да му чете лекции за Америка и арабите. И когато се успокояха, той щеше да започне да разнищва лъжите и да заплете нещо истинско.

Взе такси до дома й на улица „Басам“. Позвъни на звънеца отдолу, но никой не му отговори, така че влезе и се качи по стълбите. Вратата на Алис беше отворена и в първия миг Ферис се успокои — реши, че в крайна сметка тя явно си е вкъщи. Бутна вратата и извика. Когато тя не му отговори, отиде до спалнята, като се надяваше, че тя може да е там, после до банята, продължаваше да я вика. Котаракът Елвис се беше разположил на леглото в празната спалня. Вратата на банята беше затворена и той си представи, че Алис сигурно е вътре и след миг ще я чуе как пее някой блус на Джони Мичъл. Но банята също беше празна и Ферис наистина се разтревожи.

Обиколи всички стаи, като непрекъснато я викаше, сякаш се беше скрила в стените. Не беше огледал внимателно апартамента на влизане, но сега забеляза неща, които не бяха наред. Килимчето в антрето беше накриво. Алис беше много подредена, не би го оставила така. Полиците в гостната бяха разхвърляни. Част от книгите й бяха извадени и оставени на масата; други бяха натикани обратно, обърнати наопаки или с гърба към стената. В кухнята закуската беше наполовина приготвена — на плота имаше оставена кутия овесени ядки и мляко: Ферис подуши млякото — още не се беше вкиснало.

Тръгна по коридора към малката стая, която Алис използваше за кабинет; чекмеджетата на бюрото й бяха отворени и част от папките бяха пръснати отгоре. И лаптопа й го нямаше. В този миг наистина се уплаши — след като разбра, че който и да е идвал в апартамента, е взел компютъра на Алис заедно с всички електронни файлове в него. Може да беше кражба с взлом: Алис беше бързала за работа сутринта, беше си оставила закуската наполовина изядена, защото е щяла да закъснее, и след като е излязла, в дома й се е промъкнал крадец. Отиде до телефона в кухнята и набра служебния телефон на Алис; звънеше, но никой не го вдигна.

Чак когато затвори телефона, видя кървавите следи на пода под кухненския плот. Викът му беше почти беззвучен, вик на безкрайно страдание. Видя още капки кръв на пода в кухнята и после следи на всеки няколко стъпки към вратата. О, Боже! Къде беше тя? Помъчи се да не се развика. Седна на дивана и се опита да мисли. Най-лошото, което можеше да си представи, нещото, което беше виждал в далечината като петънце на хоризонта, сега го беше застигнало. Седна на дивана и се опита да мисли трезво. „Недей да се паникьосваш — каза си. — Увери се, че наистина е изчезнала“. Обади се на централата на Съвета за хуманитарна помощ за Близкия изток и поиска да го свържат с Хода, палестинка, която помагаше на Алис И тя беше уплашена. Алис изобщо не била идвала на работа днес. Всички в офиса се тревожели, защото не било в неин стил. Но после решили, че може да е с американския си приятел.

— Американският й приятел се обажда — отвърна Ферис, като се опитваше да сдържи гласа си. Нареди на Хода да не вика полиция и да не предприема нищо, докато не й се обади отново. Трябваше да помисли, но по чий модел? Своя или този на Хофман.

Това го притисна с цялата си тежест. Той беше позволил да се случи. Алис беше отвлечена. Някой беше нахлул в апартамента й и я беше отвлякъл. Опита се да разсъждава разумно. Трябваше ли да се обади на отговарящия за сигурността в посолството и да го накара да се свърже с йорданската полиция? Това беше стандартната процедура за американците в чужбина. Или да се обади в службата на ЦРУ и да накара заместника си да дойде до апартамента заедно с човека от ФБР в посолството, за да направят техническата експертиза веднага, преди йорданците да ги прецакат? Или да се обади на Хани и да му поиска специална услуга? Накрая направи и трите. Вече не го беше грижа за прикритието на операцията. Тази тревога беше изчезнала заедно с Алис. Единствената грешка сега беше да не направи достатъчно, за да я спаси.

Екипът от посолството пристигна пръв. Агентът на ФБР набързо огледа апартамента, взе няколко кръвни проби от пода и провери за отпечатъци в кухнята, където явно беше извършено похищението. Ферис седеше на дивана, хванал главата си с ръце, докато те събираха доказателства. Оперативният началник, който действаше като негов заместник в службата на ЦРУ, седна до него. Беше по-възрастен от Ферис и понякога се беше държал доста сприхаво с него, но не и сега.

— Това е приятелката ти, нали? Какво мога да направя? Само ми кажи. Тук правилата не важат.

— Не знам — отвърна Ферис. — Страхувам се, че е станало нещо много лошо.

— Можеш ли да говориш за това?

— Не сега. Прекалено заплетено е. Има прекалено много неща, които не знаеш, които никой не знае. Но според мен е отвлечена.

— Хофман иска да говори с теб. Обадих му се веднага, след като се чух с теб. Иска да му се обадиш колкото е възможно по-скоро, по защитената линия.

Ферис поклати глава.

— Не още. Трябва да помисля.

— Както искаш. Ще побеснее. — Заместникът сложи ръка на рамото на Ферис. Понечи да каже още нещо, но спря. Ферис беше прав. Имаше прекалено много неща, които не знаеше.

Хани Салаам пристигна няколко минути по-късно с технически екип от СОР. Те оградиха местопрестъплението, сложиха си найлонови ръкавици и се хванаха на работа. По радиостанциите полетяха обаждания за допълнителна помощ. От това, което Ферис можеше да чуе, вече организираха блокади по пътищата и пропускателните пунктове, за да спрат колата, която евентуално отвличаше Алис. През прозореца Ферис видя мъже в тъмносини униформи от йорданските специални служби.

Хани дойде при Ферис, който беше в дъното на салона, усамотил се сред огледала и палисандър. Целуна младия американец по двете бузи. Ферис видя загрижеността, изписана на лицето му, и за пръв път си позволи да се отпусне малко. Очите му се напълниха със сълзи и той положи глава на рамото на Хани, така както би направил на рамото на баща си, а Хани го потупа леко по гърба, така както се прави с дете.

— Всичко ще е наред — повтори той няколко пъти.

Ферис мълча дълго, със затворени очи, опитваше се да измисли какво да прави. Когато отново ги отвори, накара Хани да отиде с него в спалнята, където можеха да поговорят. Неговият заместник и агентът от ФБР понечиха да ги последват, но Ферис ги отпрати с ръка. Затвори вратата и се дръпна в дъното на стаята. Посегна към телефона на нощното шкафче и вдигна слушалката, после издърпа кабела от стената. Никой не трябваше да чуе това, което щеше да каже. Седна на леглото и махна на Хани да седне до него.

— Нуждая се от помощ — каза Ферис с леко разтреперан глас. — Ще ми помогнеш ли? Трябва да го знам, преди да говоря.

Йорданецът кимна. Беше облечен по обичайния си елегантен начин, но държането му беше сериозно.

— Мисля, че знам какво се е случило — рече Ферис. — Уплашен съм.

— Кажи ми. Можем да я открием, ако ни помогнеш.

— Мисля, че са я отвлекли от Ал Кайда.

Хани недоверчиво поклати глава.

— Защо? Тя е социален работник, твоя приятелка. Работи с палестински деца. Нали така? За какво им е притрябвала?

Ферис навлизаше в забранена територия. Трябваше първо да се обади на Хофман и да съставят плана за действие. Но когато се сети за правилата и изискванията на ЦРУ, Ферис сам се отврати от себе си. Именно с този начин на мислене бяха поставили в опасност живота на Алис. Трябваше да говори с Хани сега и да го накара да мобилизира всички сили, преди да е станало прекалено късно.

— Чуй ме и моля те, опитай се да забравиш частите, които не помагат на Алис. Моля те, бъди ми приятел. Можеш ли да го направиш?

— Разбира се, скъпи мой. Винаги съм бил твой приятел. Дори и когато ти не си бил мой приятел.

— Добре. Причината, поради която Алис е била отвлечена, е, че познава човек, с когото ние работим. Йорданският архитект, за когото говорихме — Омар Садики.

Очите на Хани се разшириха.

— Тя го познава? Садики, който е заподозрян за атентата в Инджирлик? Но как така вие работите с него? Как е възможно, скъпи мой? Да не искаш да ми кажеш, че е ваш агент?

— Не питай. Не сега. Сигурен съм обаче, че изчезването на Садики на първи не е било бягство. Мрежата на Ал Кайда го е отвлякла, за да разбере какво знае. Ще изцедят от него всички връзки, които има със Съединените щати. Няма да видят ръката ни — скрита е прекалено добре. Но ще открият, че е бил приятел с Алис Мелвил. Срещали са се често заради благотворителни прояви.

— О, боже — прекъсна го рязко Хани. — Съжалявам. — Това беше най-лошото, което можеше да каже, защото то потвърди предчувствието на Ферис за страшната опасност, надвиснала над Алис. Йорданецът замълча за миг, после попита: — За теб ли работи тази Алис? Под неофициално прикритие ли е?

— Господи, не! Тя мрази ЦРУ. Работи за неправителствена организация, която се опитва да помага на хората. Това не е прикритие. Истина е. Точно такава е, каквато изглежда.

— Но някой може да си помисли, че работи за ЦРУ?

Ферис погледна Хани.

— Да.

— Могат да си го помислят, защото познава този Садики. И защото познава теб.

— Да. — Гласът на Ферис едва се чуваше, заглушен от горчивината на съжалението.

— И сега трябва бързо да я откриеш. Преди да използват някакви необичайни методи, за да получат информация от нея.

Ферис беше потресен от словосъчетанието „необичайни методи“. Пресегна се и хвана ръката на йорданеца.

— Моля те, Хани. Моля те, помогни ми. Не мога да я измъкна без твоя помощ.

— И това не е някакъв номер? — Въпросът беше жесток, но с оглед на случилото се преди няколко месеца, съвсем основателен. Хани все още беше ядосан донякъде. Ферис седеше на леглото, стиснал отново главата си с ръце, въплъщение на безсилието и угризението.

— Прости ми, Роджър. Съжалявам, че го казах. — Хани го прегърна през раменете. — Разбира се, че ще ти помогна. Имаме няколко дълбоки свръзки в мрежата на Ал Кайда, с които можем бързо да установим контакт. Използваме ги само по спешност, но това е спешен случай. Могат да ми кажат дали е била отвлечена. Сигурен съм в това. Дали ще знаят къде е, не мога да кажа. Но сега ми позволи да си вървя и да поговоря с моите хора, и да започна да действам. — Дръпна Ферис да се изправи. — Хайде. Стани. Господ те изпитва. Силата е у него, а ти си негов роб. Абд Аллах. Божият роб. Така казваме ние. Не можеш да избягаш от съдбата си. Трябва само да имаш упование и вяра. Ела сега с мен и говори с екипа ми. Ще започнем веднага. Трябва да си силен. Ако хората видят, че си слаб, само още повече ще се изплашат.

Ферис стана от леглото, отиде до банята и си изми лицето, после се върна при групата, която се беше събрала в салона.