Дейвид Игнейшъс
Богове на измамата (3)

1.

Берлин

Четири дни след експлозията на колата бомба в Милано, Роджър Ферис замина за Берлин с шефа на йорданското разузнаване Хани Салаам. Цял цифров вихър от съобщения се изсипваше обратно към базата в Аман, от седмия етаж крещяха за нещо във връзка с миланските атентатори, което директорът да докладва на президента. Но в Централата вечно се крещеше за нещо и Ферис реши, че пътуването с Хани е по-важно. В случая се оказа прав.

Беше чувал истории за смелостта на йорданската служба за разузнаване. Агентите от ЦРУ ги наричаха Сърцата, отчасти заради съкращението им QM HEART^[1] и отчасти заради стила им на работа. Но чак по време на пътуването до Берлин Ферис наистина видя Сърцата в действие. „Хвърлянето“ не беше кой знае колко зрелищно. Организацията беше планирана с месеци, но в мига, в който се разиграваше, операцията беше самата простота. Въпрос, който имаше само един отговор. Тогава Ферис не се замисли особено върху сложността, която оставаше скрита от погледа: за лабиринта, който е толкова идеално изграден, че изобщо не ти идва наум, че може да е вътре в по-голям лабиринт; пътечката към изхода е толкова ярко осветена, че и за миг не се замисляш дали всъщност не е вход към нещо друго.

Отправиха се към една жилищна сграда в източните предградия на Берлин, район, опустошен от Червената армия през 1945 и така и не се възстановил напълно. Бледото октомврийско слънце придаваше лек металически отблясък на облаците и градският хоризонт беше с цвят на мръсотия; кално кафява мазилка по стените, мазни локви в дупките по улиците; стар ръждясал трабант, паркиран до бордюра. Надолу по улицата няколко турчета ритаха топка и се чуваше шумът от уличното движение по Якоб щрасе, една пресечка надолу, но иначе беше тихо. Отпред се издигаше сив блок с апартаменти, построен преди десетилетия за работниците в близката фабрика; сега беше част от градските руини и бе населен от имигранти, незаконни обитатели и няколко възрастни германци, прекалено сенилни или паднали духом, за да се преместят. От няколкото отворени прозореца не миришеше на зеле и шницел, а на чесън и евтин зехтин.

Ферис беше малко под метър и осемдесет, с четинеста черна коса и деликатни черти. Устата му лесно се разтягаше в усмивка и в очите му имаше искрички, които му придаваха заинтригуван вид дори и когато не беше заинтригуван. Най-биещият на очи дефект беше куцането, резултат от граната, избухнала в колата му на един път в Ирак, северно от Багдад, преди половин година. Ферис беше извадил късмет — кракът му беше разкъсан от шрапнел, но той оцеля; иракският агент, който беше карал колата, почина. Казват, че добрите разузнавачи са безлични, хора, чиито лица забравяш в претъпкана с хора стая. С оглед на това Ферис си беше сбъркал професията. Беше гладен и нетърпелив и търсеше нещо, което все още нямаше.

Сега вървеше след Хани и помощника му Марван. Заобиколиха внимателно боклуците, които преливаха от контейнера в уличката, и тръгнаха към задната врата. Стената беше надраскана с дебели графити, смесица от немски и турски. Думата до вратата приличаше на „Аллах“. Или пък беше „АББА“, шведската група. Хани сложи пръст на устните си и посочи прозорците на третия етаж. През мърлявите кафяви пердета се виждаше, че свети. Мишената си беше у дома, но това не беше изненада. Хората на Хани бяха наблюдавали мястото няколко месеца, а те не допускаха грешки.

 

 

Хани Салаам беше мазен елегантно облечен йорданец. Косата му беше лъскавочерна, прекалено черна за мъж, който гони шейсетте, но нашарените със сиво мустаци издаваха възрастта му. Беше шеф на Службата за общо разузнаване, както беше известна йорданската тайна полиция. Беше властен и възпитан и хората обикновено се обръщаха към него с почтителното османско „Хани паша“, което произнасяха с „Б“, така че звучеше като „баша“. На Ферис отначало му изглеждаше заплашително, но след няколко седмици, започна да мисли за него като за арабски двойник на певеца от 50-те Дийн Мартин. Хани Салаам беше изтупан — от лъснатите до блясък обувки до опушените стъкла на слънчевите си очила. Като повечето преуспели мъже от Изтока се държеше сдържано, едва ли не стеснително. Изисканите му маниери първоначално можеха да бъдат взети за британски, остатък от семестъра, прекаран някога в Сандхърст^[2]. Но в основата на характера му беше великодушният, но потаен дух на бедуински главатар на племе. Беше от хората, които никога не ти казват всичко, което знаят.

Хани веднъж се беше пошегувал — когато за пръв път развеждаше Ферис из СОР в Аман, — че йорданците толкова се страхували от него, че наричали централата му Ноктената фабрика.

— Знаеш ли, хората са много глупави — каза той и небрежно махна с ръка. Много ясно, че не давал на агентите си да изтръгват ноктите на хората. Нямало полза: затворниците казвали всичко, за да спре болката. Хани нямаше нищо против хората да го смятат за жесток, но се ядосваше, че може да го смятат за некадърен. По време на тази първа среща обясни на Ферис, че когато има нов затворник от Ал Кайда, го държи буден няколко дни в стаята за разпити, на която йорданците викаха Синия хотел, и после му показва снимка на някой от родителите или децата му. Често това стигало. Семейството можело да свърши онова, което хиляди удари от пазача не можели, сподели Хани. Потискало желанието за смърт и засилвало желанието за живот.

Хората в Лангли винаги описваха Хани като „професионалист“. Имаше нещо снизходително в това, все едно бели хора да описват фъфлещ чернокож като „речовит“. Но хвалебствията по адрес на Хани маскираха факта, че ЦРУ беше станало зависимо от него повече, отколкото трябваше. Като действащ шеф на служба Ферис трябваше да установи връзка с началника на местната тайна полиция. И така, когато преди два дни самият Дийн Мартин лично го беше поканил да участва в операция в Германия, това беше голяма работа. Бюрократите в Близкоизточния отдел се бяха противопоставили и му бяха наредели да си стои на бюрото и да отговаря на съобщенията относно бомбата в Милано. Но Ед Хофман, шефът на отдела, се беше намесил.

— Те са идиоти — каза той за подчинените си, които се бяха опитали да попречат на заминаването на Ферис. После каза на Ферис да му се обади, когато операцията приключи.

 

 

Йорданецът отвори задната врата без проблеми и махна на Ферис и Марван да го последват. Коридорът беше тъмен, стените миришеха на мухъл. Като стъпваше безшумно с обувките си от Джърмин стрийт^[3], Хани се заизкачва по бетонните стълби. Единственият звук беше хриптенето на пушач от гърдите му. Марван беше втори. Приличаше на уличен побойник, докаран нарочно заради Ферис. Имаше белег на дясната си буза, близо до окото, и тялото му беше стройно и стегнато като на пустинно куче. Ферис го последва: куцаше едва забележимо, макар че кракът още го болеше.

Марван носеше автоматичен пистолет, очертанията му се виждаха под сакото. Когато изкачиха стълбите, извади пистолета от кобура. Тримата стояха един до друг и се движеха в синхрон. Хани замръзна, когато чу на горния етаж да се отваря врата. Направи знак на Марван, който кимна и притисна пистолета до крака си. Но се оказа само една възрастна германка — излизаше с количката си на пазар. Мина покрай тримата, без да ги погледне.

Хани продължи нагоре. Единственото, което беше казал на Ферис в Аман, беше, че бил подготвял операцията с месеци.

— Ела да гледаш как дърпам спусъка — така му каза.

Ферис не знаеше дали Хани и Марван действително ще застрелят някого. Това щеше да е незаконно, технически, но от Централата нямаха да имат нищо против, ако напишеше доклада както трябва. Америка беше във война. По време на война правилата са различни. Или поне Хофман винаги казваше така.

Когато стигна до третия етаж, йорданецът им махна да спрат. Извади мобилен телефон, вдигна го до ухото си и прошепна нещо на арабски. После им кимна и тримата се промъкнаха към вратата на апартамента, отбелязан като 36. Хани знаеше, че Мустафа Карами ще е вътре. Всъщност знаеше почти всичко за него — работата му, навиците му, приятелите от училище в Зарка, семейството му в Аман. Знаеше в коя джамия се моли в Берлин, какви мобилни номера набира, коя хауала^[4] му изпраща пари от Дубай. Но преди всичко знаеше кога Мустафа Карами е бил в Афганистан, кога се е присъединил към Ал Кайда, кой в организацията му има доверие и кой контактува с него. Хани си беше научил урока, така да се каже, и сега беше време да си вземе изпита.

Докато Хани се приближаваше до вратата, Марван вдигна пистолета. Ферис остана на няколко метра отзад. Държеше пистолета си в презраменен кобур под палтото и сложи дясната си ръка върху гладката метална дръжка. На горния етаж, в друг апартамент, чу приглушено дрънкане на арабска музика. Хани вдигна ръка, за да даде знак, че е готов. Почука силно на вратата, изчака секунда и издумка.

Вратата се открехна и един глас изръмжа:

— Bitte^[5]?

Карами не беше махнал веригата. Надникна разтревожено, опита се да затръшне вратата, когато видя непознати лица, но Хани бързо я подпря с крак.

— Здравей, Мустафа, приятелю — рече той на арабски. — Господ е велик. Мир на теб.

Марван застана така, че да може да изрита вратата, ако се наложи.

— Какво искаш? — отговори гласът от апартамента.

— Има един човек, който иска да говори с теб — рече Хани. — Вземи този телефон, ако обичаш. Повярвай ми, само телефон е. Не се бой. — Подаде му бавно телефона през процепа на вратата. Карами не го докосна.

— Вземи телефона, Мустафа — тихо настоя Хани.

— Защо? Кой се обажда?

— Майка ти.

— Какво?

— Майка ти. Чака на телефона.

Младият арабин вдигна телефона до ухото си. Заслуша се в гласа, който не беше чувал от три години. Отначало му беше трудно да я разбере. Тя му казваше колко се гордее с него. Знаела, че ще успее, дори и когато бил малко момче в Зарка. А сега правел големи неща. Бил и пратил пари и хладилник, а сега и телевизор. С парите щяла да си наеме апартамент, където да си седи и да гледа как слънцето залязва зад хълмовете. Толкова се гордеела с него сега, когато бил толкова преуспял. Бил страхотен син, слава на Аллах. Бил мечтата за всяка майка. Божия благословия. Плачеше. Когато се сбогува с него, Мустафа също плачеше. От радост, че е чул майка си, със сигурност, но и от мъка, защото знаеше, че е заловен.

— Ти си мечтата за всяка майка — рече Хани.

— Какво сте й направили? — Мустафа изтри сълзите си. — Не съм направил нищо от това, което казва. Измамили сте я.

— Пусни ме да вляза и ще поговорим.

Мустафа изчака, сякаш се опитваше да си представи как може да избяга, но вече беше във властта на Хани. Махна веригата и отвори вратата. Тримата влязоха в стаята. Беше зловещо празна, нямаше мебели, нямаше никаква украса, само един дюшек до стената и молитвено килимче, обърнато към Мека. Мършавото тяло на Мустафа беше сбръчкано като изхвърлен костюм.

— Какво искате? — попита той.

Ръцете му трепереха.

— Помогнах на майка ти — рече Хани. Наведе се към младия мъж. Нямаше нужда да изрича явния извод — че може да я нарани също така, както й е помогнал.

— Измамили сте я — повтори Мустафа. Потрепна, докато го изричаше.

— Не, ние й помогнахме. Дадохме й много подаръци и й казахме, че са от любимия й син. Направихме хасанна, добро дело. — Хани замълча. Изчакваше.

— В затвора ли е? — попита Мустафа. Ръцете му продължаваха да треперят. Хани му подаде цигара и му я запали.

— Разбира се, че не. Говореше ли ти така, сякаш е в затвора? Тя е щастлива. И бих искал да остане щастлива до края на дните си.

Ферис наблюдаваше с широко отворени очи от ъгъла. Не смееше да помръдне и мускулче — от страх да не прекъсне ритъма на Хани. Шефовете му бяха платили за това шоу, така да се каже, но той беше само публика.

Тишината се разтегна много секунди — Мустафа обмисляше затрудненото си положение. Държаха майка му. Бяха го изкарали герой. Можеха да го унищожат, майка му също, ако решаха. Това бяха фактите.

— Какво искаш да направя? — попита накрая. Ферис се напрегна да чуе арабския, за да е сигурен, че няма да изпусне нито дума. Имаше чувството, че гледа еднократно изпълнение на шедьовър. Хани не беше пипнал жертвата си, нито беше заплашвал Мустафа открито, дори не го беше агитирал истински. Това беше красотата на операцията. Хани беше построил шлюз, през който жертвата му беше отнесена принудително и безвъзвратно.

— Искаме да ни помогнеш — рече Хани. — И това, което трябва да направиш, е съвсем просто. Искаме да продължиш да си живееш живота както преди. Не искаме да бъдеш предател или лош мюсюлманин, или да направиш нещо, което е харам^[6]. Искаме само да си приятел. И добър син.

— Искате да стана ваш агент.

— Не, не. Не ме разбра. Затова ще говорим по-късно. Най-напред бих искал да ти дам един телефон, за да можеш да се свързваш с мен. — Хани му подаде малък мобилен телефон. Мустафа го погледна разтревожено, сякаш е граната, която всеки момент може да избухне. — Ще се срещнем утре на безопасно място, за да поговорим — продължи Хани. Подаде му едно картонче с адрес в предградие на Берлин. — Моля те: запомни този адрес и ми върни картончето.

Мустафа отвърна поглед, искаше някак си да избегне мрежата, която се затягаше около него.

— Ами ако откажа? — попита той. Гласът му потрепери.

— Майка ти ще бъде разочарована. Тя се гордее с теб. Ти си божията благословия за нея. Така че знам, че няма да откажеш.

Думите бяха мили, но погледът в очите на Хани не беше. Мустафа виждаше, че няма къде да избяга. Вдигна картончето, втренчи се в адреса за десетина секунди, после затвори очи.

— Върни ми го, ако си готов — рече Хани.

Мустафа го погледна и му върна картончето.

— Браво. — Хани му се усмихна окуражително. — Както се разбрахме, ще се срещнем на Ханделщрасе 114 утре в четири. Трябва да почукаш на вратата на стая 507 и да попиташ дали Абдул Азис е там. В отговор ще те попитам дали си Мохсен и ти ще кажеш „да“. Това са ни кодовите имена. Аз ще съм Абдул Азис, а ти — Мохсен. Ако не можеш да дойдеш утре следобед, иди на същия адрес в десет на следващата сутрин. Използвай същите имена. Разбра ли ме?

Мустафа кимна.

— Ако опиташ да ни изиграеш, ще те намерим. Ако опиташ да се свържеш с приятелите си, ще разберем. Наблюдаваме те денонощно. Ако направиш някоя глупост, ще навредиш на себе си и на тези, които обичаш. Не бъди глупав. Разбра ли ме?

Младият мъж кимна пак.

— Повтори имената, часовете и адреса.

— Абдул Азис и Мохсен. Четири утре следобед или ако не мога да дойда — в десет на другия ден. Ханделщрасе, стая 507.

Шефът на йорданското разузнаване хвана Мустафа за ръката и го придърпа към себе си. Мустафа покорно го целуна по двете бузи.

— Бог да те пази — рече Хани.

— Слава на бога — отвърна младежът, толкова тихо, че едва се чу.

 

 

Същата вечер на една тиха маса в почти празния ресторант близо до Курфюрстендам, Ферис зададе на Хани един въпрос. Част от него не искаше да каже и една думичка и само се наслаждаваше на последните тонове, които маестрото беше изсвирил в тишината, след като музиката беше престанала. Но трябваше да попита.

— Твоят човек ще ни помогне ли с Милано? — Това беше единственото, за което ги беше грижа администраторите в Щатите.

— Искрено се надявам, ако не за този Милано, поне за следващия или за по-следващия. Това е дълга война. Ще има много атаки. В ръцете си сега имаме ново парче от нишката. Ще я проследим. И когато видим накъде води, вероятно ще разберем всички атентати. Не мислиш ли?

Ферис кимна. Това не беше истински отговор или най-малкото задръстеняците у дома нямаше да го разберат. Щяха да питат защо Ферис е бил целия път до Берлин с йорданеца, щом като не е разбрал нищо. И въпросът щеше да е основателен.

— Защо изобщо ме покани с теб? — престраши се Ферис. — Бях само багаж.

— Защото те харесвам, Роджър. Ти си по-умен от хората, които Ед Хофман обикновено праща в Аман. Искам да видиш как действаме, за да не повтаряш грешките на другите. Не искам да си арогантен. Това е американската болест, нали? Не искам да умреш от нея.

Хани беше обвит в прозрачен син дим от цигарата си. Ферис го погледна. Нещата се обръщаха. Месец преди бомбата в Милано беше имало друга в Ротердам. В Европа вече редовно използваха коли бомби. Атаките трябваше да направят членовете на мрежата по-лесни за залавяне, а вместо това те бяха станали по-неуловими. Врагът беше сменил бойния си ред. Имаше нов хъс в планирането на операциите — ръката на нов човек. Ферис беше сигурен, че Хани го вижда — това беше заплахата, нали? Това ги беше довело в Берлин този ден.

— Кого преследваш? — тихо попита Ферис.

Хани се усмихна през ластарите дим.

— Не мога да ти кажа, драги.

— Сюлейман — така каза иракският агент.

Почти глътна думата, сякаш тя щеше да го убие, ако някой я чуе.

Сюлейман. Това беше името на терора.