Дейвид Игнейшъс
Богове на измамата (29)

27.

Аман

Хани Салаам привика Ферис в деня, в който той се върна от Анкара. По телефона каза само, че било спешно и че било свързано с Инджирлик. Медийната шумотевица около бомбата все още набираше скорост и Ферис се тревожеше, че Хани може да направи нещо, с което да разкъса мрежата, която той толкова старателно се опитваше да изплете.

Когато пристигна в централата на СОР, забеляза, че ръководството е сложило във фоайето нов портрет на краля. За разлика от стария, който показваше как Негово Величество разпуска по къси ръкави заедно с жена си и децата си, толкова безгрижни, все едно бяха на някой морски курорт, новият изобразяваше как монархът в униформа на специалните служби се мръщи, загледан в далечината, където се спотайва врагът. Това беше символ на времето, помисли си Ферис. Край на приказките за обновление и реформа; сега арабските лидери бяха натикани в бутилката със скорпиони.

Хани изглеждаше елегантен, както винаги, глух към битките около себе си. Носеше синя риза, отворена на врата, с масивни златни копчета на ръкавите. Сивият му костюм му лепваше така, както може да лепва само шит по поръчка костюм: крачолите стигаха точно до върховете на обувките, сакото беше леко вталено. Носеше на ревера си малка коледна захарна пръчка, дали от уважение към американския си гост, или заради шепата служители християни, Ферис не знаеше.

— Весела Коледа — каза Хани, хвана ръката на Ферис и я задържа за миг, докато разсъждаваше по въпроса. — Ако приемем, че си християнин. Не си спомням някога да съм те питал, но американците сте толкова религиозни напоследък. По-зле и от Саудитска Арабия. Все пак Коледата е за всички, нали така? Тук, в Йордания, дори и мюсюлманите имат елха.

— Не съм вярващ — отвърна Ферис. — Обичам да пея химните, но спрях да ходя на църква преди години, когато престанах да вярвам. Чувствах се като лицемер, като мюсюлманин, който пие. Но ти благодаря, че попита.

— А как е госпожа Ферис? — Хани никога досега не беше питал за Гретхен. Въпросът не можеше да е случаен.

— Развеждаме се. Документите трябва да са готови до няколко седмици.

— Да, чух нещо такова. Надявам се, че всичко е наред.

— Наред е, Хани. Всичко е наред.

Йорданецът се перчеше — искаше да покаже на Ферис, че знае за личния му живот. Вероятно беше чул и за разследването на ГИ, но предпочете да не повдига въпроса.

На Ферис не му се говореха празни приказки. Беше уморен от трескавата дейност в Турция и последният му разговор с Хофман още го тревожеше.

— По телефона каза, че имаш нещо важно, Хани. Целият съм слух.

— Да, скъпи мой, тъкмо дотам бях стигнал. Мисля, че можем да ви помогнем за този ужасен атентат в Инджирлик. Моите най-искрени съжаления, между другото. — Дръпна една снимка от папката на бюрото си и я сложи пред Ферис.

Снимката беше на Омар Садики. Беше облечен в делови костюм, с добре поддържаната си брада и бдителните си набожни очи. Явно беше увеличена снимка от паспорт.

Ферис се загледа в нея, като се мъчеше да не помръдне и мускулче на лицето му. Беше се страхувал от този момент — когато Хани щеше да започне да души около Садики. Хофман беше посъветвал Ферис да отрича каквито й да било връзки с архитекта.

— Кой е той? — попита Ферис. Гледаше снимката безизразно.

— Казва се Омар Садики. Архитект е към една фирма тук, в Аман, която строи джамии в Саудитска Арабия. Работят за благотворителни фондации, такива, които финансират медресетата. Активист е и в една джамия в Зарка, която наблюдаваме от много време. Знаем доста неща за него. — Хани замълча и се вгледа в лицето на госта си, сякаш искаше да се увери в нещо.

Ферис остана неподвижен. Усещаше дъха си. Чакаше Хани да продължи, но йорданецът изчакваше, искаше той да го попита.

— Има ли някаква връзка с Инджирлик? — престраши се Ферис.

— Така си мислим. Не разполагаме с неопровержими доказателства, но нещата сочат към него. Летял е от Аман до Анкара един ден преди бомбардировките. Уж по работа. Но говорихме с турците и те ни казаха, че докато е бил в Анкара, този Омар се е срещнал с турчин, който е бил в Афганистан. Нашият господин Омар е останал в Турция само няколко часа. Достатъчно, за да планира операцията. Ако наистина е било така. И после се е върнал в Аман.

Ферис замълча и се замисли за миг. Месеци работа щяха да отидат по дяволите, ако не внимаваше.

— Добри доказателства, Хани. Какво ще правиш с тях?

Йорданецът го погледна любопитно, после взе цигара от пакета на бюрото си и я запали. Задържа дима дълго в гърдите си, преди да го издиша.

— Затова поисках да те видя, Роджър. Искаме да наблюдаваме този господин Садики и да видим с кого разговаря. Той е най-добрата следа, която имаме от доста време. Нямам намерение да го арестувам, поне засега. Надявам се и вие да не предприемете нещо необичайно. Би било грешка според мен.

Ферис се извърна и тръгна към дивана. Изпитваше облекчение, но се опитваше да го скрие. Ако йорданецът арестуваше Садики, можеше да има ужасяващи последствия. Архитектът щеше да протестира, че няма нищо общо с Инджирлик; след няколко мъчителни часа щеше да стане ясно, че казва истината, и играта щеше да загрубее. Той се обърна към Хани, който продължаваше да си пуши бавно цигарата, и каза:

— Мисля, че си прав. Не го арестувай. Остави го там, където си е.

Очите на Хани се присвиха и заприличаха на цепки.

— Да. Гледай и чакай. Това обикновено е правилният начин на действие. Знаех си, че съм прав за теб. Но трябва да ми обещаеш, че ще стоиш далеч от него. Никакви арестувания посред нощ, защото ще те следя. Можеш ли да ми дадеш дума за това?

— О, да, абсолютно. Няма да припарваме до него. Ти също. Само ще гледаме и ще чакаме. Нали така?

Хани кимна и се усмихна.

— Трябва да се обадиш на господин Ед Хофман. Мисля, че ще иска да знае.

— Ще му кажа веднага щом се върна в посолството. Ще е много развълнуван. Страхотна работа, Хани. Никой, освен теб не би могъл да го пречупи. Дължим ти благодарности.

Хани загаси цигарата. Все още го гледаше подозрително, или може би Ферис просто си въобразяваше.

— Ние сме съюзници. Как можем да не си помагаме?

Стиснаха си ръцете. Ферис попита Хани дали има нужда от някаква техническа помощ за наблюдението на Садики. Това беше единствената област, в която американците винаги имаха какво да предложат. Но шефът на СОР каза, че сам щял да се оправи, освен ако Садики не започнел да излиза от Йордания. Ферис го попита дали ще информира турците или някои други приятелски служби и йорданецът пусна нова полуусмивка.

— Не засега. Това ще е нашата тайна.

 

 

Когато след четирийсет и пет минути преразказа разговора на Хофман, Ферис отново се разтревожи. Хофман не спря да повтаря: „Мамка му!“, сякаш очакваше още лоши новини. Когато стигна до края и обещанието, Хофман с облекчение възкликна: „Слава богу!“ Чак сега Ферис си даде сметка колко притеснен е шефът му, че операцията може да се провали.

— Мислиш ли, че знае? — попита Хофман.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислиш ли, че знае, че си играем игрички със Садики?

— Може би. Той е умен. Но не мисля. Потвърждението си е там. Колкото повече търси, толкова по-ясно ще вижда следата, която съм оставил.

— Легендата със сигурност съществува. И Хани не е гениален, както непрекъснато ти повтарям. Мисля, че всичко е наред. Искаш ли да дойда и да говоря с него?

— Не, освен ако не възнамеряваш да го включиш в операцията. Ако се появиш просто така, ще стане подозрителен. Ще си помисли, че пак се готвиш да му погодиш някакъв номер.

— Което всъщност правя.

— Да. Но да не го правим прекалено очевидно.

— Весела Коледа — отвърна Хофман. Защото наистина беше коледната вечер.

Вечерта Ферис се срещна с Алис в апартамента й. Тя носеше червена коледна шапка, кривната встрани, и имаше руж на бузите, от което приличаше малко на жена, която се появява на коледните реклами на скоч или снегосмукачки. Ферис беше отсъствал няколко седмици и се беше притеснил, че може да си е отишла в Бостън, за да прекара Коледа с майка си. Но ето я тук, по-хубава дори, отколкото в представите му.

Тя обви ръце около врата му, изправи се на пръсти и го целуна, а после се гушна в него. Ферис усети ръцете й върху ребрата си.

— Какво е станало? Не си ли се хранил? Изглеждаш отслабнал с пет кила.

— Бях зает. Пропуснах доста яденета.

— Станал си кожа и кокали. Добре че ти е останало нещо за довечера. — Тя му се усмихна дяволито.

Поведе го нагоре по стълбите към тайната градина на апартамента й. Във всекидневната имаше коледно дръвче, крив кедър, който едва беше оцелял при пътуването от Ливан, но беше украсен с лампички, стъклени играчки и дори с гирлянди. Откъде беше намерила всичко това в Аман? Хорът на Кинг Колидж пееше коледни песнички на сидито, а под дръвчето имаше няколко ярко опаковани подаръка. Ферис едва бе намерил време да иде да напазарува следобеда. Сега извади подаръците си и ги подреди внимателно до другите.

Алис отиде до кухнята и се върна с две чаши вино. Пиха колкото да им се замае главата и после Алис започна да прокарва пръст по шева на панталоните му и след това по ципа му.

— Не още — спря я Ферис. — Още се настройвам на коледно настроение. — Всъщност не беше готов за близост. Имаше прекалено много неща, които не й беше казал, откакто толкова спешно беше напуснал Аман. В няколкото телефонни обаждания не беше искал да говори много — сигурен бе, че Хани вече подслушва телефоните му, — затова беше кратък и сдържан. „Не мога да говоря сега“, казваше. „Ще ти обясня по-късно“. И тя го разбираше. Беше влязла в ритъма на живота му до такава степен, че си даваше сметка, че той има тайни и че има моменти, в които не трябва да го притиска, а да изчака, докато може да й каже повече.

И така той й каза. Не всичко, не й отряза дори цяло парче, даде й само да опита. Обясни й, че се е прибрал, защото са го разследвали. Как жена му е заплашила, че ще му го върне, когато поискал развод, и си е отмъстила, като е извадила някаква мръсотия от негово предишно назначение в посолството на САЩ в Йемен. Трябвало да я убеди да отстъпи и да престане да създава проблеми, преди тя да се съгласи да му даде развод.

— Какво намери срещу нея? — попита Алис.

— Мръсотии. Няма значение. Повечето финансови. Както и да е, оправих го.

— Как? — Тя искаше да разбере.

— Като я убедих, че не е разумно да продължава.

— Това звучи като изнудване.

— Нещо подобно. Да кажем само, че жена ми, моята бивша жена, е немарлива и оставя доста улики след себе си. Тя знаеше, че аз знам за тях, но според мен не очакваше, че ще ги използвам. Прекалено галантен съм.

— Значи наистина си я изнудил. Това е малко плашещо, нали?

— Нямах избор. И не бива да се плашиш. Ти си толкова чиста — като снега на Северния полюс.

Тя наля по още една чаша. Хорът пееше „Дванайсетте дни на Коледа“.

— Къде отиде след Вашингтон? Обзалагам се, че не е било на Северния полюс.

— Отидох в Турция — отвърна Ферис.

— О, боже! Надявам се, че не си бил там, когато избухна онази ужасна бомба. Още не са съобщили колко американци са убити. Сигурно са много. Затова се опитват да го покрият.

Ферис се сепна. Това беше мерилото за успеха на неговата операция. Беше успял да хвърли прах в очите на приятелката си.

— Бях в Анкара. Бомбата избухна в една военна база на юг. Не съм бил наблизо. Свърших си работата и се прибрах у дома. При моето момиче.

Изпи още глътка, но не му се услади на езика.

— Ами ти? Как вървяха нещата в Аман, докато ме нямаше? Всичко в службата ти наред ли е?

— Наред е. Палестинчетата ги разпуснаха от училище за зимна ваканция — не трябва да казват „коледна“. Някои се отбиха до офиса. И получихме нова субсидия от фондация „Малкълм Кер“, която ще ни помогне да платим компютрите. От „Сиско Системс“ обещаха, че ще прокарат интернет във всички училища. Много мило. Сигурно са искали да си го впишат в служебната коледна картичка. Единственото лошо беше, че загубихме някои от йорданските доброволци. Това ме натъжи.

— Така ли? Кои? — Тялото на Ферис реагира, сякаш някой беше натиснал копче.

— Групата, която ти не харесваш. Ихуан ихсан. Архитектът, за когото ти говорих, мина вчера да ни даде чека. Каза, че е последният им подарък. А днес дойде да ни посети човек от Мухабарат. Каза, че съжалява, но не бивало да имаме повече контакти с Братството. Каза, че повече нямало да се занимават с това. Имало нови правила за мюсюлманските групи. Жалко. Парите ни трябваха.

— Говори ли с Мухабарат?

— Разбира се, глупчо. Това е Йордания. Всички говорят с Мухабарат.

Ферис усети странно облекчение. Искаше му се йорданците да не притискат чак толкова явно приятелите на Садики, но се радваше, че Алис повече няма да контактува с тях. Иначе ставаше прекалено голямо мазало. Хората можеха да стигнат до погрешни заключения, ако знаеха, че Алис познава Садики; и че познава и него. Можеха да направят връзката.

— Може би е за добро — рече той. — Тези мюсюлмански групи могат да са опасни.

— Не и тези момчета. Те бяха мили. Садики дори ми даде идеи за проекти.

Ферис поде предпазливо:

— Той е опасен. СОР нямаше да дойде да те види, ако не беше. Повярвай ми. Ще си намериш други спонсори. Има много риба в морето.

Тя се дръпна от топлината на гърдите му и седна изправена на дивана.

— Какво не ми казваш, Роджър? Не лъжи. Да не ме мислиш за глупава? Всеки път, когато се спомене това име, се изнервяш.

— Не ме питай. Има въпроси, на които не мога да ти отговоря. Знаеш го. Забрави, че изобщо съм те питал за Садики. Забрави всичко.

— Кажи ми, Роджър. Ако ме обичаш, ще ми кажеш.

На Ферис му се замая главата. Искаше да се преметне през ръба на всичките си лъжи и да потърси избавление в изповедта. Но знаеше, че не може, и отново се скри в измамата, която щеше да я предпази.

— Съжалявам. Има неща, за които не можем да говорим. Опасно е.

— Какво искаш да кажеш? Как може истината да е опасна? Лъжите са опасни.

Ферис я прегърна. Тя се дръпна, но той опита втори път и тя остави ръката му на рамото си. Той я прегърна нежно, докато тялото й не се отпусна и тя се отказа да задава въпроси или поне изгуби надежда, че ще получи отговори.

— Стой далеч от тази война, Алис. Моля те. Вече е унищожила прекалено много хора. Нищо добро няма да излезе от нея, освен ако не свърши.

Тя отиде до банята и когато се върна, беше по-мълчалива и по-предпазлива. Нещо се беше променило. Ферис го разбра, но не можеше да направи нищо по въпроса. По-късно отвориха подаръците си. Алис му беше купила прекрасна арабска роба, извезана със злато и достойна за принц, и червен тюрбан като на някогашните османски паши. И Ферис й беше купил дрехи — красива рокля на „Ферагамо“, която беше открил в един бутик във „Фор Сизънс“. Но големият подарък остави за последно. Беше малка кутийка и вътре имаше диамантен годежен пръстен.

Когато отвори кутийката и видя какво има в нея, Алис се разплака. Излезе за малко от стаята да се съвземе. Когато се върна, го целуна и му каза, че го обича. После сложи пръстена в кутийката и му го върна.

— Не мога да го приема сега, Роджър. Не и докато не разбера кой си.