Дейвид Игнейшъс
Богове на измамата (21)

19.

Аман

Излитането на Ферис от Абу Даби беше забавено от пясъчна буря, така че минаваше полунощ, когато кацна на летище „Кралица Алия“. Той даде дипломатическия си паспорт на служителя на граничен контрол. Обикновено го пускаха набързо, но не и този път. Накараха го да чака цели трийсет минути, любезно, разбира се, черпиха го с чай и сладки бисквити в мизерната чакалня на втория етаж, докато един капитан от СОР бясно звънеше по телефоните. Ферис протестираше високо — паспортът му бил наред, адресната му регистрация била валидна, трябвало да може свободно да влезе в страната. Поиска да използва мобилния си телефон, за да може да се обади на Алис и да й каже, че се е върнал, но капитанът не му обърна внимание. Йорданският офицер непрекъснато му правеше знак с палец и показалец — шуей, шуей, бавно, бавно — да бъде търпелив. Най-сетне телефонът му иззвъня и след приглушен разговор той го подаде на Ферис. Беше Хани.

— Скъпи ми Роджър, исках лично да те посрещна отново в Йордания. Толкова се радвам, че реши да се върнеш в истинския си дом.

— Благодаря ти, Хани паша. Опасявам се, че делегацията ти по посрещането на летището не е информирана, че съм толкова скъп гост. Държат ме вече половин час. Искам да се прибера и да се наспя.

— Приеми го като комплимент. Тормозим само важни хора. Другите — е, на кой му пука? Вината е моя, наистина. Исках да те посрещна. Щях лично да дойда да те приветствам, но закъснях с една изключително привлекателна гостенка. Но трябва да поговорим, нали? Да, мисля, че трябва. Хайде да закусим заедно вдругиден. Вие, американците, много обичате срещи на закуска, нали? Ще се срещнем в осем и половина в Офицерския клуб в Джебел Аман. Близо до Британския съвет. Знаеш ли къде е? Сигурен съм, че никой няма да ни притеснява там по това време. Арабите мразят срещи на закуска. Сега ми дай да говоря с капитана.

Ферис върна телефона на офицера и той получи инструкции от пашата какво да прави. Заради неудобството, което бяха създали на Ферис, сега му спретнаха цяло шоу в израз на гостоприемство, толкова досадно, колкото и самото забавяне. Отведоха го във ВИП чакалнята, където му поднесоха още чай и сладкиши, като през това време му донесоха багажа от транспортната лента. Цяла колона се събра, за да придружи джипа на Ферис до посолството, полицейски коли отпред и отзад плюс половин дузина мотористи. Проправиха си път в центъра на Аман, лампите светеха, сирените виеха. Едва ли дори действащ шеф на служба на ЦРУ се прибираше по този начин у дома, но явно Хани искаше да му каже едно: дали го задържаха на летището, или го превеждаха с кордон, тук той беше под властта на Хани.

Когато тръгнаха от летището, вече беше станало един и половина — прекалено късно за телефонно обаждане по принцип, но въпреки всичко Ферис се обади на Алис. Беше се свързал с нея предишния ден от Абу Даби, за да й каже, че скоро се връща, но искаше самото му пристигане да е изненада. Събуди я от дълбок сън, така че първите й думи бяха непринудени и спонтанни:

— Здравей, скъпи. Къде си?

— Скъпа — повтори Ферис. — В Аман съм. Върнах се. Най-сетне ме пуснаха да се прибера у дома.

— Това е чудесно. Които и да са „те“. Колко е часът? Къде си? — Все още не се беше събудила напълно.

— Почти два. На път от летището съм. Може ли да мина да те видя?

— Сега? Не, разбира се.

— Липсваш ми.

— И ти ми липсваш, Роджър, но е посред нощ, а те нямаше близо три седмици. Трябва да си измия зъбите. Да кажем утре вечер за вечеря у нас.

— Обичам те — каза Ферис. Не беше възнамерявал да го каже. Просто му се изплъзна.

— Хммм — отговори тя. — Ще я видим тази работа.

 

 

В посолството се зарадваха да видят Ферис отново, макар че бяха малко изненадани. При внезапното му напускане беше плъзнал слух, че е изгонен като Франсис Олдърсън. Посланикът, който завиждаше на връзките на службата на ЦРУ с Двореца, даже изглеждаше малко разочарован, когато Ферис се отби да му изкаже уважението си. Както и оперативният началник, който беше ръководил службата в отсъствието на Ферис и несъмнено се беше надявал това да продължи. Ферис намери решение, което задоволяваше и двамата. Каза на оперативния шеф, че може да движи рутинната бумащина, докато той пътува през следващите няколко месеца. Можеше да подписва чековете с наемите на тайните квартири, да се среща с конгресменски делегации от разузнавателните комисии и да обновява личните досиета на агентите. Можеше да поеме всичко, освен контакта с Хани Салаам, който Ферис запазваше за себе си. Оперативният шеф изглеждаше възхитен. Щеше да е господарят на бюрокрацията, като истински шеф на служба.

Персоналът на посолството беше на ръба. По време на отсъствието му бяха приети нови правила за сигурност. Служителите нямаха правото да се движат в много части от града без ескорт. Военните служители нямаха право да се движат с униформи. Имаше сложни нови изисквания за придвижването между жилището и посолството — различни маршрути, пътуване на няколко души в бронирани превозни средства. Отговарящият за сигурността беше пуснал нови инструкции какво да се прави, в случай че посолството бъде нападнато с биологични оръжия или атомна бомба. В архива бяха изградени нови скривалища. Ефектът от тази мания за сигурност можеше да се види в очите на хората: те мигаха, извръщаха поглед, стряскаха се при всеки странен звук, макар че иначе режимът на живота на посолството си вървеше. Това беше престорената смелост на хора, които знаят, че са мишени.

Ферис си тръгна от офиса в четири и половина въпреки настойчивите молби на секретарката му, натрупала цял куп кореспонденция — тя искаше да я прегледат заедно. Ферис й каза, че може да почака; искаше да си почине преди срещата с Алис. Опита се да заспи, но беше прекалено превъзбуден, така че гледа футболния мач, който предаваха по телевизията от Катар, докато не стана време да се приготвя. На път към апартамента на Алис се отби да купи цветя. Избра пищен букет — орхидеи и лилии — големи, показни цветя, прекалено крещящи за човек като Алис, но говореха ясно и категорично. Цветарката ги уви с безкрайно внимание, като бавно добавяше папрати стрък по стрък, напръска ги с лак и ги върза с толкова сложна аранжировка от панделки и висулки, че Ферис не беше сигурен дали Алис ще успее да ги развърже. Погледна си часовника и измърмори, че закъснява, но цветарката само го дари с разбираща усмивка и продължи с фантастичния си букет.

Апартаментът на Алис се намираше в стара каменна сграда, датираща още от времето на Османската империя. Тогава вероятно беше принадлежала на някой богат търговец, тъй като камъните и керемидите бяха изкусно изработени. Ферис се качи по стълбите до втория етаж и почука на игриво боядисаната в пастелни цветове врата. Алис отвори и Ферис замря от възхита. Лицето й грееше, кожата й беше мека и сочна. Русата й коса беше вързана отзад и откриваше нежните очертания на врата й; в дълбоките й лешникови очи се криеше игриво очакване. Носеше черна рокля с изрязано деколте, която подчертаваше фигурата й.

— Здрасти — каза тя, озари го с ослепителна усмивка и го хвана за ръка.

— Изглеждаш… невероятно — каза Ферис. Стоеше на прага и глупаво държеше огромния букет.

— Много са сладки — отвърна тя и взе цветята. Тонът й беше леко подигравателен. Дръпна го да влезе. — Седни във всекидневната, докато ги натопя във вода. — Разкъса сложната опаковка, в която беше стегнат букетът, и я хвърли в боклука, докато търсеше достатъчно голяма ваза, в която да натопи малката ботаническа градина, която й беше купил.

Апартаментът приличаше на ориенталска кутия за бижута. В него имаше съкровища, изработени отдавна от първоначалния собственик, които никой не би могъл да си представи отвън. Стените и таванът бяха облицовани със скъпо дърво, седеф и позлатен обков. Имаше прекрасни стенописи, изобразяващи сцени от арабския свят — гъмжащото от кораби Левантинско пристанище в Александрия, заснежената планина Ливан, златното кубе на джамията Ал Акса в Йерусалим, богатите поля на Дамаск. Стената в дъното беше украсена с прозорци от цветно оловно стъкло, които гледаха към градина с малък бълбукащ фонтан, заобиколен от дървета и храсти. Няколко бяха цъфнали, макар че беше ноември. Чуваше се тиха арабска музика — изпълнения на ливанката Фейруз: пееше за забравените наслади на арабския селски живот по начин, който, казваха, докарвал сълзи в очите на мъжете и жените, които я слушали. Алис се появи от кухнята с облак от цветя в една огромна ваза.

— Удивителен апартамент. Не си ми казвала, че е толкова хубав.

— Не си ме питал. Пък и си личеше, когато ме изпрати, че ме съжали, задето живея в стария град. Изражението ти казваше, че нещо толкова старо, без климатик, не може да е много хубаво. Затова си помислих: „Майната му. Не може да оцени хубавото дори когато го види“. — Намигна му. — Всъщност исках да ти го запазя като изненада.

Донесе бутилка вино и сложи блюдо с предястия — огромни шамфъстъци, набъбнали от черупките си, пъдпъдъчи яйца, поръсени със сол и червен пипер, прекрасни маслини и хрупкави чушки и моркови. Ферис още беше малко замаян от срещата им. Седна до нея на дивана и хвана ръката й. Беше толкова малка. Не му се говореше, искаше да я прегърне; но трябваше да й каже нещо.

— Липсваше ми, Алис. Съжалявам, че ме нямаше толкова дълго. Всеки ден, докато бях далеч, ми се искаше да съм тук с теб.

Тя изчака за миг, преди да отговори.

— Уплаших се, Роджър. След като те нямаше две седмици, започнах да си мисля, че няма да се върнеш. Говорих с приятелката си от посолството и тя ми каза, че никой не знае кога ще дойдеш. Когато го чух, не можах да сдържа сълзите си. Толкова се уплаших, че няма да се върнеш при мен. Помислих, че ще бъдеш погълнат от цялата тази гнусотия.

Ферис я прегърна и тя се притисна в него. Чак след миг разбра, че тя плаче.

— Недей — прошепна той. — Вече съм тук.

— Не съм тъжна. Щастлива съм. Просто не искам да ни се случи нещо лошо. Светът е полудял. Искам да се скрия в това прекрасно място.

Вечерята щеше да почака. Тя го хвана за ръка и го поведе към спалнята. Това бяха покоите на арабска принцеса. Беше я украсила с цъфнали клонки и ароматни свещи, така че приличаше на вълшебна градина. Бавно се съблякоха един друг, всяка дреха се смъкваше, когато й дойдеше времето: роклята бавно се плъзна на пода; копчетата на ризата се разкопчаваха едно по едно; после коланът, после бавно дърпане на ципа; щракането на закопчалката на сутиена, свалянето на презрамките и гърдите й, притиснати към неговите. Когато останаха голи, бяха две съвършени създания. Белезите по крака на Ферис бяха изчезнали и в нейния, и в неговия ум. Облада я бавно в началото, искаше да удължи всеки миг, но телата им бяха прекалено нетърпеливи, за да чакат дълго. Чак когато свърши, Ферис осъзна, че тя отново плаче.

— Обичам те — прошепна тя през сълзи. — Обичам те. Обичам те. Обичам те.

Ферис я притисна към себе си. Тревожеше се. Той я обичаше и тя го обичаше — и какво щяха да правят сега?

 

 

Лежеше, притисната до гърдите му върху чистите чаршафи. Перките на вентилатора се въртяха мързеливо над тях, караха свещите да потрепват и полъхът им разхлаждаше телата им. Накрая тя стана и се засуети, първо в банята, а после взе да събира дрехите им от пода. Когато вдигна сакото му, от джоба падна малка пластмасова кутийка. Ферис видя как се търкулна на земята и бързо протегна ръка от леглото да я вдигне. Беше мостът, който Хофман му беше дал в Лангли. Котаракът на Алис, Елвис, се затича през стаята и подуши пластмасовата кутийка.

— Какво е това? — попита Алис.

— Нищо — отвърна Ферис, взе сакото си и прибра кутийката. Тя го гледаше странно и той разбра, че отговорът му не е достатъчен. Отвори капака, за да види пластмасовия мост с формата на полукръг. — Гума за уста. Да не си стискам прекалено зъбите.

Тя се усмихна. Всичко вече беше наред.

— Не ми приличаш на човек, който си стиска зъбите.

— Човек никога не знае. Всички се тревожим за нещо. — Той й се усмихна и закачи сакото си. Как можеше да лъже толкова лесно жената, която обичаше?

 

 

Ферис се събуди в шест. Любиха се още веднъж, шумно, и после Ферис си отиде вкъщи, за да си вземе душ и да се преоблече преди срещата с Хани. Главата му беше замаяна от толкова много секс и толкова малко сън и стомахът му се свиваше от притеснение. Под душа в главата му отново се появи сцената отпреди двайсет години, когато беше счупил ръката на онова момче, без да иска. Или беше нарочно? Намръщи се. Къде е границата? Кога костта престава да се огъва и започва да се чупи?

 

 

Хани го чакаше в Офицерския клуб. Нямаше никого, точно както беше предвидил. Йорданецът изглеждаше много доволен от себе си. Носеше двуреден блейзър с лъскави месингови копчета; ризата му беше от двуцветните модели, които продаваха на Джърмин стрийт, с бяла яка и маншети и крещящи натрапващи се райета. Поздрави Ферис и го огледа изпитателно.

— Дълга нощ? Изглеждаш малко… уморен.

— От часовата разлика е — отвърна Ферис. Зачуди се дали Хани не го следи. Разбира се, че го следеше.

Седнаха на истинска английска закуска, поднесена от сервитьор с бели ръкавици. Клубът беше целият в старомодна кожа и тъмна ламперия. Сигурно беше построен по времето, когато Глъб Паша^[1] наложил английска дисциплина на хашемитската армия. Хани се хранеше като човек с отличен апетит, говореше между парченцата пушена херинга и бърканите яйца.

— Прощаваме ти, Роджър — каза йорданецът. — Това исках да ти кажа. Съжаляваме, че изгубихме самообладанието си. Но ни провокираха. — Говореше за себе си в множествено число като крал. Дори и кралят не го правеше.

— Няма нищо — отвърна Ферис. — Ако бях на твое място, и аз щях доста да се ядосам. Радвам се, че реши да ми позволиш да се върна. Тук ми харесва.

— Знаем, че ти харесва. И ще се грижим за теб. Ти си нашето малко братче.

Това предупреждение ли беше?

— Благодаря. Оценявам загрижеността ти. Но мога и сам да се оправям.

— Както искаш, скъпи мой. Освен това ти имам доверие. Дори и след случилото се с моя нещастен човек в Берлин, Мустафа Карами. Защото знам, че ти не си виновен. Но ще бъда откровен. Една от причините, поради която поисках да се върнеш в Аман, е, че се тревожа за господин Ед Хофман. Той е човекът, на когото нямам вяра.

— Е, не ме питай мен. Хофман не казва на никого какво всъщност е намислил, включително и на мен.

— О, съмнявам се. Съмнявам се. Ти си неговото момче. Как се казваше точно? Неговият „галеник“. Подозирам, че знаеш доста за господин Ед Хофман и неговите планове. И не искам да изгоря пак, нали ме разбираш? Това ме тревожи. Чувам стъпките на Ед. Чувам го как диша. Но не го виждам. Страхувам се, че това не ми дава мира.

— Не мога да ти помогна. Съжалявам. Глух и ням. Знаеш правилата.

— Да, да. Не се тревожи. Няма да се опитвам да те „вербувам“. Няма да съм толкова нахален като предшественика ти Франсис Олдърсън и да се опитам да подкупя член на приятелска разузнавателна служба. Моля те, не бой се. Но искам да разбереш нещо. Не сме толкова глупави, за колкото явно ни мислите с господин Ед Хофман. Сериозно говоря. Не правете тази грешка.

— Знам, че не си глупав. Истината е, че храня дълбоко уважение към теб. Ти си мой учител, уста^[2] Хани.

— Колко мило — отвърна йорданецът. — Ще запомня този израз на приятелство. В тази част на света приятелството има голямо значение. Но ти го знаеш. Ти самият си арабин. Или поне така ни се иска да мислим.

 

 

По-късно — докато Ферис се опитваше да разчисти бюрото си от насъбралите се сводки и доклади — секретарката отвори вратата и го попита дали е чул новините от Саудитска Арабия. Ферис поклати глава.

— Две бомби са избухнали преди малко в Рияд. Една пред хотел „Фор Сизънс“, другата пред местния клон на банка Ейч Ес Би Си.

— Мамка му! — рече Ферис и поклати глава. — Колко души са загинали?

— Не казват. Новината току-що дойде.

Ферис включи Си Ен Ен и седна на защитения си компютър. Телевизионната мрежа, както обикновено, в момента разполагаше с повече информация от ЦРУ. Ферис се обади на Хани, който се беше прибрал в кабинета си само преди минути. Йорданецът каза, че вече бил наредил в цялата страна да се затвори всичко, което може. Допълнително подкрепление от силите за сигурност било тръгнало към американското посолство и всяка друга потенциална мишена в Аман.

След това Ферис опита да се свърже с Алис. Звънна първо в офиса й, но я нямаше, затова се обади на мобилния й. По свиренето на вятъра позна, че е някъде навън. Съобщи й новините от Рияд и тя замълча за няколко секунди.

— Това ще продължава да се случва, все повече и повече — каза накрая. — Не виждаш ли? Милано, Франкфурт, Рияд, Афганистан, Ирак, Западният бряг. Ние не спираме и те няма да спрат.

— Къде си? — попита Ферис.

— В един от палестинските лагери извън града. Опитвам се да намеря нови компютри за училището им.

— Мисля, че трябва да се прибереш у дома или поне да се върнеш в офиса. Днес е опасно. Тревожа се за теб.

— Нищо ми няма. Опасно е всеки ден. А и тук има много хора, които ще ме защитят. — Направи пауза. — Знаеш ли, Роджър, днешният ден е от онези, в които човек не бива да се крие. Трябва да съм тук, сред хората, за да им покажа, че не всички сме луди, че аз съм техен приятел и не се страхувам. Кажи ми, че разбираш това.

„Затова я обичам“, помисли си Ферис.

— Напълно те разбирам. Просто се притеснявам за теб. Нищо не мога да направя. Обичам те.

— И аз те обичам — бавно отвърна тя. — Ела ме вземи довечера. Ще ти наготвя нещо за вечеря. Можем да останем у вас, ако там се чувстваш по-добре. Даже ще те оставя да държиш дистанционното на телевизора. Как ти се струва?

— Идеално. — Ферис се усмихна. Знаеше, че е права. Това беше ден, в който трябваше да е навън с арабските си приятели — освен ако не беше, но човек никога не знае, докато не стане прекалено късно. Върна се към Си Ен Ен и обезопасения компютър на ЦРУ и цял ден разпраща съобщения по света, преструваше се, че това има значение. До края на деня деветнайсет души бяха умрели в хотела и още дузина пред банката. В ден като този действаш на автопилот, следваш поредица инструкции, написани като по сценарий.

Ферис се тревожеше за Алис, но се беше качил на увеселителното влакче. Дългото тракащо изкачване по хълма беше свършило. Вагонът беше стигнал до върха и сега оставаше само гравитацията и инерцията. Алис можеше да е мила с всички палестинци по света, но това нямаше да спре хора като Сюлейман. Ферис щеше да го срази. Щеше да открие път към вътрешностите му, да влезе в кръвоносната му система. Щеше да го унищожи отвътре навън. В противен случай това никога нямаше да свърши.