Дейвид Игнейшъс
Богове на измамата (20)

18.

Аби Даби

Ферис наблюдаваше как Омар Садики върви през потрепващата обедна жега към рибния ресторант на улица „Байнуна“. Беше висок и слаб, с тясно лице и идеално подстригана брада. Беше облякъл сив делови костюм за срещата, но беше лесно да си го представи човек с бяла роба икафия. Метрдотелът го настани на масата, която Ферис беше запазил, докато той наблюдаваше от другия край на салона дали някой не ги следи. Внимателно огледа лицето на Садики: изглеждаше сдържан, целеустремен, сякаш знаеше какво иска. Единственото, което смути йорданеца, беше дебелият германец през няколко маси, който пиеше бира и четеше „Щерн“. Явно беше бирата, помисли си Ферис. Това странно го окуражи.

Ферис изникна от сенките и се представи като Брад Сканлън от „Юнибанк“. Името не беше единственият му камуфлаж. Ферис беше дегизиран така, че дори и собствената му майка би се заблудила. Косата и веждите му бяха пясъчноруси, а не естествено тъмнокафяви. Имаше тънки мустаци и очила с тъмни рамки, които се набиваха за сметка на чертите му и замъгляваха блясъка на очите му. Подплънки на кръста и задника го правеха да изглежда петнайсетина килограма по-дебел. Никой познат от Йордания нямаше да може да го разпознае в Брад Сканлън.

Йорданецът леко стисна ръката му, признак на добри маниери на Изток. Ферис се извини, че е закъснял; Садики се извини, че е подранил. Сервитьорът пакистанец се надвеси над тях с меню в ръка. Ферис се вгледа в лицето на Садики: йорданецът имаше мазол на челото от ревностното навеждане за молитва всеки ден. Молитвеният белег не се виждаше на снимката, която му беше показал Азхар. Значи беше ревностен мюсюлманин. Това беше още един добър знак.

— Съжалявам — извини се Ферис, като кимна към германеца. — Не знаех, че сервират бира тук. Можем да отидем някъде другаде.

— Не е проблем, господин Сканлън. Той не е мюсюлманин. Може да прави каквото си поиска. — Садики сдържано се усмихна.

След като сервитьорът взе поръчките, Ферис извади от куфарчето си някои документи, които беше донесъл. Първият беше въздушна снимка на празния терен в тузарския квартал на Абу Даби, Ал Батийн, близо до лъскавия център, който гледаше към крайбрежната улица и Залива. Имаше скица на терена и снимки на някои от другите клонове на „Юнибанк“. Садики го последва: изпразни своето куфарче и му показа куп документи за фирмата си и проектите й.

Садики носеше и лаптопа си. Това не беше добре — щеше да усложни нещата.

Йорданецът започна притеснено, но набра увереност. Показа на Ферис снимки на някои от сградите, които беше проектирала „Ал Фаджр“. Търговски център във Фахахийл в Кувейт; две офис сгради в Аман; общежитие за Йорданския технически колеж в Ирбид. Бяха добри, но сухи проекти. Садики имаше още една папка със снимки и Ферис пожела да ги види. Това беше ислямското портфолио на „Ал Фаджр“: фирмата беше проектирала малки джамии в палестинските градове Халхул и Джанин на Западния бряг; една в йорданския град Салт и една голяма в Санаа, в Йемен. Ферис си спомни, че беше виждал йеменската джамия, докато още се строеше — по време на назначението си като оперативен агент в Санаа. Последните снимки бяха на две големи джамии в саудитските градове Таиф, на брега на Червено море, и Хафр Ал Батин, близо до йорданската граница. Представляваха огромни сгради с кубета и източени минарета, които се издигаха изящно нагоре.

— Много са красиви — рече Ферис. — По поръчка на саудитското правителство ли са?

— Построени са за частна ислямска благотворителна организация — отвърна Садики. — За вярващите, не за правителството.

Ферис кимна с уважение и се усмихна вътрешно. Започваше да разбира защо Азхар беше избрал Омар Садики за главната роля в тяхната пиеса. Беше свързан с мрежата от ислямски благотворителни организации, които бяха финансирали Ал Кайда в началото. Наистина, притежаваше всички необходими белези на член на подземния свят. Когато Садики приключи с презентацията си и затвори портфолиото, Ферис видя, че логото на фирмата му представлява червен ислямски полумесец, разполовен от дебел син триъгълник. Под логото имаше надпис: „Решения за ислямски дизайн“.

Садики отиде до тоалетната, за да си измие ръцете преди ядене, а Ферис остана да зяпа през прозореца почти в транс. През стъклото можеше да види искрящите бели корпуси на закотвените зад вълнолома яхти. Сигурно всяка струваше десетки милиони. Въпреки това Ферис подозираше, че рядко ги използват. Бяха за украса — може би веднъж на няколко месеца някой принц от пустинята взимаше свита от отстъпчиви западни дами и ги водеше на плаване за удоволствие — караше ги да се събличат голи и да забавляват деловите му клиенти. Марината беше част от шоуто — тематичен увеселителен парк на модерния живот, направен възможен от реките петролни богатства. Трудно беше да си представиш, че по-възрастните мъже, които седяха в този ресторант, като момчета са живели в суровата пустиня с камилите и овцете или са се гмуркали за бисери, или са пренасяли контрабанда в Персия с техните дау^[1]. През 30-те години Емирствата били толкова бедни, че хората се тревожели, че природните им богатства ще бъдат унищожени завинаги от разрастването на японската бисерна индустрия.

Докато чакаше да сервират храната, Ферис си мислеше за Алис. Самотата отново се прокрадна у него — желание и Алис да е тук, копнеж да чуе смеха й, да докосне ръката й. Чудеше се какво ли щеше да си помисли, ако можеше да го види дегизиран така — освен че изглежда дебел. Щеше да е чудесно, ако можеше да се изсмее на висок глас — колко абсурдно е всичко това; но знаеше, че тя щеше да си помисли нещо съвсем друго: че той живее в лъжа, обвит в лъжа; че целият му свят е от лъжи. Как можеше изобщо един лъжец да я направи щастлива?

Сервитьорът донесе традиционно арабско ястие от нахут и патладжан, киба^[2], табули^[3] и сирене халуми^[4]. Последвано от печен костур от Залива и печени скариди. Ферис се опита да завърже разговор, без да прекалява. Остави Садики да запълни тишината с любезни въпроси за семейството на Ферис. Йорданецът го окуражи, когато Ферис му каза, че има жена, но няма деца. Накрая Садики стигна до това, което явно го притесняваше.

— Защо искате да наемете „Ал Фаджр“ за тази работа? Ние сме добри за джамии, не за офис сгради.

Ферис беше очаквал този въпрос още докато двамата с Азхар пишеха сценария си. Обясни, че теренът е в много ислямски квартал, с много малко преселници от Запада. Сега това щяло да се промени с довършването на лъскавия хотел „Емират Палас“ на километър и половина оттам. „Юнибанк“ искала да изгради новия си клон в станалия отскоро модерен квартал Ал Батийн, като същевременно обаче държала да запази ислямската атмосфера на мястото. А и „Ал Фаджр“ им била препоръчана горещо. Така че изборът бил лесен.

Садики благодари на господ и промърмори нещо подходящо скромно на арабски. Явно остана доволен от отговора на Ферис, облегна се назад и почисти зъбите си с клечка. Стана по-лесно, отколкото Ферис беше очаквал.

Фалшивите мустаци го боцкаха и той беше готов да си върви в хотела, но имаше още няколко точки в програмата. Покани йорданеца да огледат терена и Садики с готовност се съгласи. Носеше цифрова камера и скицник. Поеха по улица „Байнуна“ във взетия под наем линкълн, завиха наляво по „Шейх Заид Първи“ и паркираха пред ограденото място с табела, на която с дебели букви пишеше „Юнибанк“. Службата в Абу Даби се беше погрижила чудесно за декора.

Следобедното небе беше леко замъглено — розово-бяло на хоризонта, стигащо до светлосиньо нагоре. Асфалтът под краката на Ферис беше омекнал и главата му се потеше под перуката. Няколко мерцедеса и беемвета минаха по улиците, прозорците им бяха плътно затворени, но повечето хора се бяха прибрали у дома за следобедната си дрямка.

Садики обиколи терена, взе проба от почвата, снима го от различни ъгли и направи някои измервания. Оглежда близо час и после зададе няколко технически въпроса. Йорданецът сякаш поставяше собствено представление. Седяха във взетата под наем кола на Ферис, с надут климатик, докато Садики не свърши с въпросите си: Колко служители ще използват офиса? Колко клиенти ще обслужва? Каква да бъде квадратурата? Колко етажа? „Юнибанк“ свързала ли се е вече с някой местен предприемач? Има ли разрешително за строеж? Ферис имаше отговори за повечето от въпросите му, всичките взети от указанията, които му беше приготвил екипът на Азхар.

Йорданецът се замисли, но не много дълго. Когато Ферис обясни, че „Юнибанк“ има възможност да купи терена, като срокът изтича до края на другата седмица, се съгласи да предложи цена и някои много предварителни скици до другия вторник на обяд, преди ислямските празници. Ферис попита дали Садики може да се срещне с него в Бейрут, където имал друга работа следващата седмица, и йорданецът се съгласи.

Ферис имаше само още една молба. Питал се дали господин Садики би дошъл до кантората на местния юрист на „Юнибанк“ Аднан Масри да подпише предварителен договор. Било чиста формалност, но било задължително за всеки нов изпълнител. Садики първо взе да се дърпа, но след като се обади на някой в Аман по мобилния, каза, да, „Ал Фаджр“ щяла да подпише. Ферис се извини, че кантората била в квартал Ал Марказия, близо до стария пазар, а не в някоя по-модерна част на града. Садики повдигна рамене — за него нямаше значение.

Адвокатът Масри беше възрастен, с брада, облечен в традиционната бяла роба и с черна мюсюлманска наметка с втъкана златна нишка. Говори със Садики на арабски, предложи му чай и му обясни какви са документите. Скоро всичко беше подписано. Дори да изпитваше подозрение, Садики не го показа. А и какво да подозира? Не можеше да си представи измамата, която Азхар и Хофман бяха организирали зад тази фасада: нямаше как да знае, че Аднан Масри е част от мрежата сарафи на Азхар, които прехвърляха пари за подземния свят; нито че докато Масри говори със Садики, камера, инсталирана скришно в кабинета му, снима срещата; нито че една от тези снимки скоро ще си проправи път до разузнаването на Обединените арабски емирства като част от постоянното наблюдение на Масри; нито че копие на снимката ще се озове на бюрото на симпатизант на Ал Кайда вътре в тайните служби на ОАЕ, човек, който винаги търсеше начини да защити съратниците си от организацията; нито че този местен симпатизант на Ал Кайда ще предаде копие на свръзката си в организацията, за да го предупреди, че техен брат е засечен от наблюдателните камери на местния мухабарат.

Садики не знаеше нищо. Това беше целта. Сега той съществуваше по-ясно — и със сигурност по-убедително — във въображението на други хора, отколкото в своето собствено.

Ферис се забави в офиса на Масри, преди да каже довиждане на йорданския архитект и да му пожелае приятен полет до дома на следващата сутрин. Искаше да даде на отряда, който работеше в хотелската стая на Садики, време да довърши. Събираха и копираха всичко, което намереха — програма, тефтер с контакти, всякакви полезни хартийки в джобовете на дрехите, които Садики беше донесъл от Йордания.

Като придирчив архитект, Садики носеше лаптопа навсякъде със себе си. Но хората от поддръжката се погрижиха за компютърния проблем посред нощ. Към три часа едно от момчетата на Хофман задейства противопожарната аларма в хотела на Садики. Йорданецът сънено последва инструкциите на пожарникарите и слезе във фоайето. Не се бави дълго, само петнайсетина минути, но времето беше достатъчно, за да може екипът на ЦРУ, който действаше от една стая в същия коридор, да свали всичко от харддиска му. Копираха имейлите му, личните му файлове, списъка с ревностни мюсюлмански приятели, на които пращаше поздравителни картички на Ейд ал Фитр^[5] в края на Рамадана, дори на членовете на Ихуан ихсан, Будните братя, които се оказаха кръжок от ревностни мюсюлмани в джамията му. С изгрева на новия ден мъжете и жените от Минсмийт Парк разполагаха с допълнителната тъкан, от която се нуждаеха за булото си от илюзии.