Дейвид Игнейшъс
Богове на измамата (15)

13.

Лангли

Прекара два дни в автомата за флипер, който представляваше Централата, в очакване да бъде привикан от Хофман. Заради бомбата във Франкфурт светлините мигаха в червено от всеки сензор на тавана и от всеки списък за наблюдение на компютъра. Имаше срещи и оперативки, и спешни привиквания от политици. Бомбата във Франкфурт беше паркирана срещу централата на германската „Ситибанк“ и взривена в пиковия час следобед. Десетки хора бяха загинали; сериозно ранените бяха три пъти повече. Ферис откри свободен компютър в оперативния център на Близкоизточния отдел и се опита да ръководи нещата в Аман от разстояние. През няколко часа се отбиваше до кабинета на Хофман в дъното на коридора, но шефа вечно го нямаше. Заместникът му загрижено го попита дали може да му помогне с нещо, но Ферис поклати глава. След известно време му стана неловко и престана да проверява. Ако дотрябваше на Хофман, щяха лесно да го намерят.

Най-накрая получи кратък имейл по вътрешната мрежа. „Чакай ме в Минсмийт Парк в 9:00“. Ферис се усмихна. Хофман беше прегърнал идеята му. Отделно съобщение от секретарката на Хофман съдържаше напътствия към част от комплекса на Централата, която Ферис никога не беше посещавал — в новата сграда, от другата страна на кафенето, близо до северната рампа. Ферис се зачуди защо просто не се срещнат както обикновено в кабинета на шефа на четвъртия етаж.

Когато на следващата сутрин стигна до конкретната врата, завари секретарката на Хофман да го чака. Оказа се, че мястото не било истинската явка, а фалшив адрес. Секретарката го преведе обратно по един дълъг коридор към една врата без никакви обозначения, където набра код, сложи палец върху биометричния скенер и изчака вратата да се отвори с щракане. Вътре имаше асансьор, който се задействаше с ключ; спускаха се петнайсетина секунди. Когато вратата се отвори, секретарката преведе Ферис през цяла поредица заключени с код врати, които ги отведоха в огромно хале — подземие без прозорци, боядисано в синьо и зелено и пълно с редици компютърни екрани и големи монитори. Десетина души работеха по бюрата и в кабинките на помещение с размерите на баскетболно игрище. Ферис погледна студената бяла флуоресцентна светлина на тавана; според него се намираха някъде под северния паркинг. Хофман стоеше до една отворена врата по средата на помещението. Махна на Ферис да отиде при него.

— Минсмийт Парк? — попита Ферис.

Хофман грейна.

— Готино име, как мислиш? Блечли Парк плюс всичко това. Щях да го нарека Такия Парк, но се притесних, че никой няма да може да го произнесе. — Махна към огромното помещение и заетите служители. Изглеждаше доволен от себе си, въпреки всичките лоши новини. — Този офис не съществува. Ако кажеш на някого, че си бил тук, ще се закълна, че лъжеш, и после ще те уволня. Да сме наясно.

— Добре. Но какво представлява Минсмийт Парк, като така и така вече съм дошъл?

— До вчера му викахме Близкоизточна оперативно консултативна група. БИОКГ. Звучи неясно и бюрократично. Казано накратко, ръководим черните операции на отдела оттук. Сериозните секретни операции.

— Каква е дългата версия, ако нямаш нищо против да кажеш на човек, който извършва несериозни операции?

— Не се прави на кретен, Роджър. Под „сериозни“ имам предвид странични. Антитерористичните операции, които ръководим от това помещение, са, нека ги наречем, „неофициални“. Те могат да бъдат отречени, защото президентът не е уведомен за тях по никакъв официален, черно на бяло, начин. И щом официално не знае, как би могъл президентът да каже на Конгреса? Минсмийт Парк е това, което ЦРУ трябваше да бъде, ако не беше толкова преебано. Това е секретна разузнавателна организация. Като такава може да поема рискове; нарушава закона; пренебрегва бюрократичните изисквания; казва на хората, на които не им е ясно, да си гледат работата. И е невидима, скрита под Зеления паркинг. Ние сме като перон 9S в онези тъпи филми за Хари Потър. Просто тухлена стена, докато не улучиш невидимата кодирана ключалка и не видиш какво в действителност се крие вътре. И тогава, пуф, се озоваваш в друг свят, където магьосниците още имат магии. Е, какво ще кажеш? Хайде! Признай си! Впечатлен си.

— Значи тук си бил, когато не можах да те открия?

— Да-ммм — Целият грееше.

Ферис огледа помещението. Приличаше на оперативния щаб в Балад, но беше по-шикарно. На задната стена имаше огромни екрани с непогрешимите премигващи образи на „пред порното“. Но истинският екшън беше отдолу, където се трудеха оперативните работници. Не приличаха на нито една колекция от агенти на ЦРУ, която беше виждал. Бяха млади, на по двайсет, най-много на по трийсет. Носеха джинси, тениски и тесни поли. В помещението нямаше нито една вратовръзка. И стените на кабините приличаха на пародия на студентско общежитие — със снимки на най-различни брадати противници, карти, на които беше отбелязано местоположението на известни действащи агенти, паяжини от „мастилен анализ“, свързващи членове от подземната мрежа. Анализаторите се бяха навели над бюрата си като преследвачи на подводници, залепнали за сонарите, опитвайки се да открият невидимите убийци и да ги накарат да се появят на повърхността.

— Изградил си собствено ЦРУ — каза Ферис.

Хофман кимна.

— Да. Тези хора може и да не съществуват, официално казано, но си скъсват невидимите гъзове от работа. И ще ти кажа защо. Защото знаят, че са последната ни надежда. Знаят, че някой ден бомбата, която избухва в Милано или Франкфурт, или Ню Йорк, ще е атомна. И ако не я открият, ще отнеме живота на милиони хора. Затова работят всеки час, всеки ден, за да намерят бомбата и да убият хората, които искат да я поставят. Затова ги обичам — всеки един от тези претоварени и нестандартни хора. Може да не изглеждат като убийци, но са такива.

Ферис огледа редичките кабинки. Поне в половината имаше жени. Изглеждаха напрегнати, личеше си; дъвчеха дъвките си, потропваха с пръсти; много от тях биха си запалили цигара, ако още беше разрешено. Някои имаха вид на корави и опитни жени, бяха попрекалили с грима — човек можеше да си ги представи как раздават карти за блекджек във Вегас. Други изглеждаха измамно сладки, но в очите им светеше студеният твърд поглед на пепелянка.

— Хей, Гуен. — Хофман се обърна към една брюнетка около трийсетте, която седеше на най-близкото бюро. — Кажи му върху какво работиш.

Тя го изгледа изпитателно. Хофман кимна.

— Следя една клетка в Сирия. Снощи са били в Дамаск. Днес са в Дайр ал Зор, на път към иракската граница. Но нещо ми подсказва, че няма да успеят да пресекат границата при Хусбая. Имаме нинджи наблизо. Нещо ми подсказва, че щом успея да ги засека, са мъртви.

И се усмихна със студената тънка усмивка на професионален убиец. Ферис се извърна към Хофман и попита:

— За кого работят нинджите?

— За никого. Там е работата. Това е единственият начин, по който можем да се измъкнем от тази бъркотия. С хора като Гуен тук.

Хофман хвана Ферис за ръка и го поведе към отворената врата на кабинета.

— Ела, искам да те запозная с един човек.

В кабинета слаб тъмен мъж с очила с метални рамки яростно пишеше на компютър. Беше облечен с черен кашмирен пуловер и на вид гонеше четирийсетте, вероятно беше няколко години по-възрастен от Ферис. Когато се приближи, Ферис видя, че е арабин — от Северна Африка, ако се съдеше по медно кафявия оттенък на кожата му. Мъжът ги погледна над очилата си и отново се обърна към екрана. Пръстите му продължиха да танцуват по клавиатурата още петнайсетина секунди и после той спря, натисна Enter и вдигна очи към тях.

— Съжалявам за забавянето. Току-що ликвидирах банковата сметка на един салафитски водач в Рияд. Ще си помисли, че друг мъж от групата му за молитви е откраднал парите. И ако ни излезе късметът, ще се опита да го убие. — Усмихна се при мисълта за цялата добра развръзка, която щеше да последва в резултат от няколко натискания на клавишите на компютъра.

— Запознай се със Сами Азхар — представи го Хофман. — Той ръководи всекидневните операции тук долу, прекалено умен е за хора като мен и теб.

— Със сигурност прекалено умен за теб, Еди — отвърна Азхар, като отново погледна над очилата си. — Ти изглеждаш умен, но си просто кофеинизиран. Когато не си прекалено алкохолизиран. Не знам за госта ти. Ще трябва да видим. — Протегна ръка и се здрависа с Ферис.

— Сами е бивш инвестиционен консултант от Уол стрийт. Роден е в Египет, но дошъл да се дипломира в Америка. Има докторат по математика и още един по икономика. Станал много богат, като работил за един хедж фонд^[1]. Толкова богат, че решил да даде нещичко в отплата на втората си родина. Горе-долу правилно ли се изказах, Сами?

— Вярно е, че бях добре възнаграден, Ед, но и аз инвестирах разумно.

— Сами е работил като волнонаемен за Управлението и Агенцията за национална сигурност през 90-те, помагал ни да разберем лудите, които се опитват да му отнемат религията. Но след 11 септември си дал сметка, че светът е превъртял и че само един пълен идиот може да продължи да работи за хедж фонд. Като мюсюлманин се почувствал особено отговорен да помогне за спирането на лудите. Прав ли съм?

— Да, така е. Или както ти би казал, Ед: „Да, мамка му!“

— Така. И той ме попита дали не може да върши нещо важно за мен, неофициално. Понеже го познавах, реших, че може да е достатъчно откачен за това, което се канех да направя. Бях му прочел досието: гениален математик, когато бил малък в Египет; печели стипендия, за да учи в Америка; прави толкова много пари на Уол стрийт, че престава да брои нулите. Пълен ненормалник, с други думи — уникат. Умен и безскрупулен, но пък същевременно му пука. Той е специален.

— В интерес на истината, грешиш, Ед. Не съм специален. Повечето хора на Уол Стрийт са умни и безскрупулни. Разликата е, че аз не съм чак такъв голям егоист при маржа. Трябва да отбележа, че не съм кой знае колко по-странен от останалите математици. Просто съм по-ядосан. Там е разликата.

Азхар се обърна към Ферис.

— Дразня Ед, но наистина ми харесва да работя тук. Ние се опитваме да правим това, за което всички останали само говорят, но рядко успяват да постигнат — а именно да мислим „извън рамката“. В интерес на истината ние сме толкова извън рамката, че не съм сигурен дали някога ще успеем да намерим обратния път към нея.

— Стига простотии — отсече Хофман. — Трябва да поговорим. — Затвори вратата, седна на заседателната маса и махна на двамата да дойдат при него. Срещу бюрото на Азхар имаше монтиран голям екран.

— Ето за какво става дума. Създаваме нещо ново, от нулата. За целта, Роджър, ще те въведа в някои тайни, които са строго пазени дори и тук. Просто искам да съм сигурен, че разбираш каква е работата.

Ферис кимна.

— Искаш да кажеш да не разкривам информацията пред никого, дори вътре в Управлението.

— Това е така. Но говорех за нещо друго. След като си тръгнеш оттук, се връщаш на бойното поле. Затова не ти казах за цялата тази работа преди. Опасно е. Не мога да я споделям с хора, които могат да бъдат заловени. Но се замислих и не виждам друг начин. Така че сделката е: ако нещата се осерат и те хванат, не можеш да разкриваш тази информация. Трябва да вземеш подходящи мерки. Разбираш ли ме?

Ферис се облегна сепнато. Мислеше си, че разбира какво иска да каже Хофман, но трябваше да е сигурен.

— „Подходящи мерки“ — повтори той.

— Ако те хванат, трябва да вземеш „подходящи мерки“, ако смяташ, че не можеш да издържиш на разпита. И нека бъдем честни, никой не може да издържи много дълго на разпит, зарежи какво ви говорят във Фермата. Ще ти дадем да си сложиш мост в устата, когато се върнеш на бойното поле. Ако си в екстремна ситуация, така да се каже, той ще свърши работа. Когато стиснеш силно зъби, ще ти пусне отрова — много бърза, много безболезнена. Дори приятна на вкус, така поне ми казаха. Не съм имал удоволствието да я опитам, макар че и аз си слагам подобна простотия всеки път, когато пътувам. Както и да е, разбрахме ли се по този въпрос? Няма да те сметна за страхливец, ако ми откажеш. Просто ще сложим край на разговора.

Ферис се замисли за миг. Беше въвлечен в свят, който изобщо не беше съществувал за него допреди петнайсет минути. Това беше зенитът на избраното от него призвание, или може би надирът, нямаше значение кое. Беше крайната точка. Спомни си за миг за Алис и после образът й се изплъзна от ума му.

— Съгласен съм — рече той.

— Добро момче. — Хофман му стисна ръката. — Факт е, че никога не бих те попитал, ако не бях сигурен, че ще се съгласиш. Добре, това тук е конспирацията. Ние тримата — няма други. Никой друг няма да знае всички парченца. Ясно ли е? — Двамата конспиратори кимнаха и Хофман продължи:

— Споделих накратко пред Сами твоята нетрадиционна идея, Роджър. И познай какво? На него му хареса. Смята, че ще налапат стръвта. Прав ли съм?

Азхар кимна.

— Много съзидателна идея.

— Затова, явно, първото нещо, което трябва да направим, е да намерим труп. Някакви предложения, Роджър?

— Трябва да прилича на оперативен агент, това е главното. Трябва да е на моята възраст, около трийсет и пет годишен, някой, на когото е поверено да ръководи проникването в мрежата на Сюлейман. Трябва да е бял. Здрав. Мускулест. И освидетелствано християнин.

— Което ще рече?

— Че не бива да е обрязан. Ако не намерят кожичката, ще го помислят за израелец.

Хофман повдигна рамене и се обърна към Азхар.

— Така ли е, Сами?

— Страхувам се, че да. Арабите ги гони, така да се каже, еврейска параноя. Съжалявам.

— Така трябва да изглежда тялото — продължи Ферис. — Но откъде да го намерим? ФБР не може ли да намери труп от някоя морга?

— За бога, не! — отвърна Хофман. — Не бих накарал ФБР да търси дори улично куче. Това е работа за нашите братя и сестри от Специални операции. Те ще я свършат. Ще доставят трупа, без да задават никакви въпроси.

— Тогава да кажем на военните да ни намерят тяло — рече Ферис. Сияеше. Наистина щеше да стане.

— Вече им казах. Свързах се с „Макдил“ вчера. Може да отнеме няколко седмици. Вероятно ще си отвъд океана, докато получим нашия човек, затова искам пълномощно. Двамата със Сами ще изградим легендата. Ще подплатим прикритието му. Вече съм му намерил име. Хари Мийкър. Чиста самоличност, която създадохме за една операция преди доста години. Харесва ли ти?

— Каквото име решиш, стига да не е Роджър Ферис.

— Мислихме доста със Сами, докато чакахме да те включим. И смятаме, че имаме нужда от паралелна операция, за да стане работата с твоята такия. Наистина трябва да ги побъркаме — да ги накараме да си мислят, че целият им свят се срива. За да го направим, се нуждаем от пластове лъжи, които се подсилват взаимно. Иначе Сюлейман ще надуши партенката. Разбираш ли ме?

— Много ясно — отвърна Ферис. — Но аз искам да помогна за провеждането на паралелната операция.

— Няма проблем, Роджър. В интерес на истината, ти ще трябва да свършиш по-голяма част от работата. Аз съм прекалено стар, а Сами е прекалено странен, така че оставаш само ти. Сами, защо не обясниш на нашия състезател какво спечели току-що?

Хофман натисна едно копче и намали светлините. Азхар се приближи до компютъра встрани от прожекционния екран; къдравата черна коса и лицето му с цвят на разбито с масло какао се проектираха като сива сянка зад него.