Дейвид Игнейшъс
Богове на измамата (14)

12.

Вашингтон

Първата нощ във Вашингтон Ферис спа на хотел. Долнопробен и малък, близо до Дюпон Съркъл. Напомни му за местата, където беше живял, преди да започне да работи за ЦРУ. Имаше нужда да е сам, далече от всички познати. Не искаше да вижда Гретхен, преди да е решил какво точно иска да й каже. Тя умееше да отхвърля плановете му или просто да не им обръща внимание. Този път той искаше да има ясен курс. Обади й се в шест и половина на следващата сутрин: знаеше, че ще я хване след душа, точно преди да се гримира.

— Здрасти, Гретхен.

— Роджър? — Беше изненадана, но щастлива.

— Върнах се у дома.

— Не, не си. Със сигурност не си у дома. Аз съм си у дома. Ти си някъде другаде. Къде си?

— На хотел.

— Какво правиш на хотел, за бога?

— Ще ти обясня. Можем ли да се видим за вечеря?

— Не ставай смешен, скъпи. Прибери се у дома, в твоя апартамент и при твоята жена. Трябва да ходя на работа днес, но ще си бъда у дома в седем. Имаш ключ. Искам да кажа, разбира се, че имаш ключ. Това е твоят апартамент. Така че идвай. И си почини. Ще имаш нужда от сили довечера.

Ферис искаше да я предупреди, че не е от този род визити, но тя бързаше да се приготвя за работа и затвори, като му каза, че го обича и толкова се радва, че си е дошъл. Сериозно говореше. Нямаше начин да улесни нещата. Просто трябваше да й каже и да се махне.

Апартаментът им се намираше в стерилно бяла сграда в Калорама, точно до Кънектикът авеню. Отиваше на стила на Гретхен. Богати хора живееха наоколо, хора с наследствени пари и връзки в обществото. Гретхен беше като тяхна дъщеря. Запозна се със съседите, посещаваше ги, когато бяха болни, носеше им малки подаръчета от командировките си. Беше обзавела апартамента разточително: докато живееха заедно, вечно го мъкнеше по търгове и антикварни магазини, за да добави още нещо към лукса. Когато канеха съседите на коктейл, мъжете винаги сякаш знаеха с какво си изкарва хляба Ферис, без да са го попитали.

Гретхен беше самообразоваща се аристократка. Именно това се харесваше на по-възрастните съседи, че това умно младо създание се старае да се присъедини към техния свят. Баща й беше продавал застраховки в Индиана и също беше добър, стабилен гражданин, но никога не беше мечтал, че дъщеря му ще стане член на Сългрейв Клъб. Гретхен имаше по-голям брат, който беше останал в Индиана и работеше като регионален търговски директор на „Джон Диър“^[1]. Това не беше за нея. Тя беше препасала ракетния колан на осемнайсет, беше полетяла към Колумбийския и си беше създала нов живот. Ферис можеше да се възхити на акта й на себесътворение, но вече не му харесваше да е наблизо.

Поздрави портиера, който изглеждаше изненадан, че го вижда. Качи се с асансьора и притеснено отвори вратата. Във вестибюла имаше ново писалище, натруфена френска щуротия с извити крака, която трудно би могла да бъде използвана за писане. Апартаментът беше чист и подреден; следите от другия живот, който беше живяла, докато него го бе нямало, бяха заличени. Отиде в спалнята. На нощните шкафчета от двете страни на леглото имаше снимки в сребърни рамки. Разгледа собствения си портрет, правен, преди да се оженят: изглеждаше шик и още смътно приличаше на журналист. Нямаше прах по рамката. Беше я лъснала — или я беше извадила от някоя кутия?

Това, което забеляза, докато обикаляше из апартамента, беше, че артефактите от неговия истински живот са изчезнали. В хладилника нямаше бира; абонаментът му за „Спортс Илюстрейтид“ явно беше прекратен; дрехите, които беше оставил, бяха махнати от гардероба, за да има повече място за нейните. Може би щеше да е по-лесно, отколкото очакваше. Вече го нямаше.

Гретхен се обади малко преди шест и половина, за да каже, че ще се забави в службата, но ще си е у дома в седем и половина, и после още веднъж, точно в седем и половина, за да каже, че тъкмо тръгва. Най-накрая се прибра пет минути преди девет. Отвори вратата със замах и каза: „Здравей, скъпи, прибрах се“, така, сякаш никога не е заминавал. Съжаляваше, че закъсняла, но нищо не можела да направи. Министърът на правосъдието имал спешен проект за довършване и нямало как да избяга. Опитала, но се оказало невъзможно. Не беше извинение, а по-скоро изтъкване на по-висше призвание.

Ферис я огледа. Изглеждаше същата като преди, с изключение на едно: лъскавата черна коса ограждаше лицето й в стила на италианска филмова звезда. Огромният бюст, първото нещо, което повечето хора забелязваха у нея, мъже или жени, и което тя използваше, за да заплашва или прелъстява в зависимост от моментната необходимост. Стилният костюм с копринената блуза, разтворена достатъчно, за да се види част от цепката между гърдите.

Чакаше прегръдка и целувка, но когато Ферис се забави, тя влезе и го прегърна, притисна се към него. Той също я прегърна, но без особени чувства. Тя разбра, че става нещо лошо, но се опита да го омаловажи, надяваше се, че ще отмине.

— Какво има, Родж? Часовата разлика ли?

— Трябва да поговорим — рече той.

— За какво? — Погледът й беше разтревожен.

— Да седнем.

— Искаш ли нещо за пиене? Ще ида да ти сипя нещо.

— Не. Не сега. Искам да поговорим.

— Ела, скъпи. — Тя седна на дивана, потупа възглавницата и зачака и той да седне до нея. Възглавниците бяха нови, забеляза Ферис. По ръба имаха кант, който се връзваше с шнуровете на завесите. Ферис седна на креслото до канапето. Нуждаеше се от дистанция, иначе никога нямаше да може да го каже. Помъчи се да измисли как да започне и когато тя взе да запълва мълчанието с празни приказки, измърмори:

— Искам развод, Гретхен. Това между нас вече не е брак.

— Какво каза? — Това беше последната й защитна реакция: да се престори, че не е чула.

— Казах, че искам да поговорим за развод. Живеем разделени, и то, защото сме се отдалечили един от друг. Мисля, че е време да сложим край на това.

Лицето й изглеждаше така, сякаш са й ударили шамар.

— Копеле — рече тя. Бузите й поруменяха и тя се разплака. Някак си Ферис не беше очаквал точно това. Мислеше, че ще започне да му крещи. Тя се изправи и отиде до банята да си издуха носа. Забави се близо десет минути и когато се върна, се беше гримирала отново и беше възвърнала самообладанието си. Беше взела нещата в свои ръце.

— Не можеш да направиш това, Роджър — заяви тя. — Няма да ти позволя да съсипеш това, което имаме заедно. Имаме брак, за който хората мечтаят. Идеални сме един за друг. Подложен си на много стрес. Разбирам го. Не знам какво си мислиш, че не е наред, но можем да го оправим.

— Не можем да оправим нищо, ако не живеем заедно. И не чувам да предлагаш, че ще се преместиш в Йордания.

— Не мога да напусна министерството. Знаеш го. Разбирам колко ти е трудно. Бих искала да си събера багажа и да дойда в Аман като останалите жени, но не мога. Не ме карай да се чувствам виновна за това, че изпълнявам дълга си.

Той поклати глава. Не ставаше дума за вина.

— Не ме разбираш, Гретхен. Не искам повече да бъда женен. Бракът ни е разрушен. Не мисля, че може да се оправи.

— Всичко може да се оправи, ако хората опитат. Ако нещо се е развалило, трябва да го поправим, а не просто да захвърлим всичко. Трябва да вярваш в себе си.

Тя не го слушаше. Реагираше така, сякаш молбата за развод беше проява на слабост, която можеше да се преодолее със силата на волята, на нейната, ако не на неговата. Ферис осъзна, че ще трябва да опита друг подход. Надяваше се, че ще може да го избегне, но не би.

— Има друга жена, Гретхен. — Изчака за миг, очакваше още сълзи, но очите й бяха сухи. — Това е лошо, ако още сме женени.

— Казах ти… — Тя млъкна. В гласа й имаше сдържан гняв. — Казах ти, че не ме интересува с кого се виждаш, докато сме разделени. Можеш да имаш колкото си искаш сексуални партньорки. Просто не искам да знам за тях.

— Това не е… сексуална партньорка. Харесвам я.

— Не ставай глупав, Роджър. Не ме интересува коя е, но тя не може да те направи щастлив така, както аз мога. Знаеш го.

— Аз не съм щастлив с теб, Гретхен. Не съм бил щастлив от много отдавна.

Тя не му обърна внимание. Вече се беше затворила в собственото си пространство и кроеше как да го върне обратно в релсите.

— Преди се притеснявах. Страхувах се, че не ме обичаш. Но ако е просто друга жена, честно казано, предполагах, че ще се случи. Щях да се изненадам, ако не беше. Знам какви са мъжете. Включително и ти, Роджър. Не си толкова добродетелен, за колкото се представяш.

Ферис се опита да отговори, но тя не го слушаше.

— Върви ни направи по едно мартини — рече тя. — Връщам се веднага.

И тръгна към спалнята, преди Ферис да успее да възрази. Той поседя в креслото още малко, после реши, че наистина има нужда от едно питие, нищо че тя даде идеята. Отиде до бара и направи две мартинита с водка. Докато разклащаше сместа, усети как пръстите му залепват към горчивата студенина на шейкъра. Добави маслинка в нейното и няколко капки лимон в своето. По един извратен начин наистина се беше върнал у дома. Почуди се дали ще успее да започне отново разговора; може би просто щеше да се наложи да си тръгне.

Занесе чашите във всекидневната и я зачака да се върне. Защо се бавеше толкова? Знаеше защо. Но не помръдна. Отпи глътка от мартинито си, после още една. Усети студения му като живак вкус върху езика си. Накрая чу вратата на спалнята да се отваря.

Беше облечена в дантелена черна нощница. Докато се приближаваше бавно към него, огромните й гърди се поклащаха под плата. Роджър поклати глава. Но погледна тялото й.

— Не искам да спорим повече. — Тя седна до него и остави нощницата да се разтвори леко, така че изкусителните извивки на гърдите й да се виждат, после се отпусна на дивана, нощницата се разтвори изцяло и разкри голотата й. Между краката й нямаше косми, видя Ферис. Това беше ново. Не искаше да се възбужда от вида й, но се възбуди.

— Имам нужда от теб — рече тя. — Имам нужда от съпруга си. — Наведе се към него, гърдите й се отъркаха в ризата му; започна да отваря ципа на панталона му.

— Недей. — Той махна ръката й. — Моментът не е подходящ.

— Стига си ме дразнил. Искам те. — Тя отново сложи ръка върху ципа и го дръпна. Вече не можеше да я спре, осъзна той. Беше станало прекалено късно от момента, в който се беше съгласил да приготви питиетата и я беше оставил да излезе от стаята. Направи един последен опит да я отблъсне. Този път тя се разгневи.

— Какво ти става? — извика и се дръпна. — Чакам те от пет месеца, а ти не искаш да ме докоснеш? — Замисли се за миг, сякаш преосмисляше стратегията си, и после му се нацупи. — Толкова съм самотна… Краката й бавно се разтвориха. Беше гладко обезкосмена, като розов мрамор. Ферис се опита да не гледа, но тя вече го беше победила.

— Престани, Гретхен — предаде се той. Ето как тя винаги печелеше спора. Разкопча копчетата на ризата му и после свали панталоните, обувките и чорапите му. Той беше безпомощен. Тя първо го пое с уста, а после го възседна, така че главата му остана заровена между гърдите й, зърната го гледаха в очите. Тя се клатеше върху него, нагоре, надолу, докато не свърши с вик. После го заведе в спалнята и го накара да го направи отново, и отново.

Рано на другата сутрин, докато Гретхен беше под душа, Ферис си събра дрехите и се изниза от апартамента. Чувстваше се отвратен от себе си. Беше прекалено слаб, за да устои на първичната сила на жена си. Следващия път щеше да остави адвокатът му да говори вместо него. Когато затвори вратата на апартамента си, знаеше, че е за последно.