Дейвид Игнейшъс
Богове на измамата (13)

11.

Лангли/Вашингтон

Докато Ферис се прибираше у дома, кола бомба избухна във Франкфурт. Той се обади на отговорника си, когато спряха в Лондон, за да попита дали да се връща в Йордания, но му беше наредено да не го прави, Хофман го искал във Вашингтон колкото е възможно по-бързо. Човек си даваше сметка колко са уплашени хората само като ги гледаше на летището. Тълпяха се около телевизорите в чакалните, за да следят новините. Няколко полета бяха отменени заради повишеното ниво на сигурност.

Ферис се обади на Алис от Лондон. Още не беше чула новините от Франкфурт. Ферис й каза да внимава и тя се разсмя.

— Аз ли? Ти внимавай. Не аз създавам проблеми. — Ферис също се разсмя, но го заболя. Искаше да е с нея. Нито веднъж по време на брака си с Гретхен не беше пожелал да се скрие далече с нея и да остави света да изчезне. Тя беше част от света — там беше основното при Гретхен. Тя беше част от матрицата. Алис живееше в друго измерение, което все още представляваше загадка за Ферис, и му се искаше сега да е с нея.

По време на дългата част от пътуването, Лондон — Вашингтон, го налегнаха черни мисли. Губеха позиции. Бяха проиграли малкото си ценни възможности да се внедрят в мрежата на врага. Ферис не беше по-добър от Хофман. Беше нетърпелив и алчен и беше изгубил опашката на противника си. Мисълта, че се връща в централата на ЦРУ, беше потискаща. Не беше вялото линолеумно усещане на мястото или набиващият се на очи „модернистичен“ вид на архитектурата от 60-те. Беше чиновническата култура, която се просмукваше като мухъл по коридорите. Ферис беше слушал риториката за елитното братство в началото. Управлението трябваше да не е толкова самодоволно бюрократично като „Тайм“, мислеше си тогава, но се оказа, че греши. Беше по-зле. Самозаблудата се бе ширила толкова дълго, че хората бяха загубили способността си да правят разлика между това кое е реално и кое не е. Провалът не се приемаше — що се отнася до Управлението, ЦРУ никога не правеше грешки. Това бяха хора, които вярваха на собствената си презентация, направена на „Пауър Пойнт“.

Ферис беше взел една книга от библиотеката на Британския съвет и сега я четеше за успокоение. Британците също бяха оплескали работата — бяха почти рухнали през 1939 при бягството от Дюнкерк. Но когато осъзнават, че на карта е заложено самото им оцеляване, откриват в характера си сурова непреклонност. Загубени шахматисти и обикновени ексцентрици се оказват убийци. Това беше посланието в шпионските истории, които Ферис обичаше да чете. Когато се натъкваха на враг, когото не можеха да сразят директно, британците намираха заобиколни начини. Издигаха лъжата във форма на водене на война. Открадваха шифровъчната машина „Енигма“ на враговете си и наемаха най-възрастните и най-умни британци да разбият кодовете. Залавяха немски агенти, заблуждаваха ги и създаваха мрежа от лъжи, толкова заплетена и достоверна, че германците я приемаха за истинска. Тъй като знаеха, че няма да победят, освен ако Америка не влезе във войната, започваха тайни действия, с които искаха да унищожат изолационистите в Америка, разпространяваха лъжи и клюки, за да победят членовете на Конгреса, които не харесваха. Британците запазваха маската си на истински аристократични некадърници, докато не си пробиваха път до Берлин. Успяваха с лъжа след лъжа, ден след ден.

Ферис четеше тънката книжка за една конкретна особено дръзка британска заблуда и докато обръщаше страниците, си мислеше за своя собствен противник. Понеже му липсваше лице, на което да прикачи името „Сюлейман“, когато затвореше очи, виждаше пълен мрак. Но чуваше тътена на експлозии — коли бомби в Ротердам, Милано, Франкфурт, които скоро несъмнено щяха да дойдат и в Питсбърг и Сан Диего. Невъзможността да се унищожи Сюлейман не беше провал на Управлението, беше негов собствен провал. Когато вербува Низар в началото на годината в Ирак, беше напипал един от най-разпрострелите се корени. В Берлин, заедно с Хани, беше стигнал до едно от разклоненията. И на двамата с Хофман им беше изглеждало толкова лесно да забият сонда във вражеския фланг. В нарастващото си раздразнение той беше решил, че може да накара врага да се покаже от скривалището си в Аман. Но всичко, което бяха успели да постигнат с Хофман с машинациите си, беше да прекъснат малкото връзки, които имаха. А междувременно бомбите продължаваха да избухват.

Бяха се върнали на изходна позиция и времето им изтичаше. Бомбата във Франкфурт щеше отново да накара хората да изпаднат в паника. Атентатът беше особено безочлив — в центъра на европейската финансова столица. Казваше на хората, че съществува мрежа, толкова хитро изградена и добре скрита, че ЦРУ и приятелите му не знаят къде да я търсят. Защитата ви я няма, говореха тези коли бомби; вие сте безпомощни пред враговете си.

В унесения остатък на дългия полет Ферис се замисли върху това, което Хани беше казал за такия, необходимата лъжа. В ислямските текстове, които беше изучавал някога в Колумбийския университет, терминът обикновено се отнасяше за шиити, които бяха напътствани да лицемерничат в случай на нужда, за да избегнат опасността. В действителност подмолността беше една от причините, поради които сунитите гледаха на тях като на закоравели лъжци. Но във всичко това се криеше по-дълбок смисъл, който водеше назад към Корана. Ставаше дума за един последовател на Пророка, Аман бин Язър, който бил хвърлен в затвора в Мека заедно със семейството си, след като Пророкът избягал в Медина по време на хиджрата^[1]. Родителите на Бин Язър били изтезавани и убити заради верността им към исляма. Бин Язър бил по-неискрен: той излъгал неверниците, като се престорил, че се прекланя пред техните идоли, и после избягал в Медина, където се присъединил към Мохамед. Когато попитал Пророка дали е постъпил правилно, като е излъгал, Мохамед го уверил, че е изпълнил дълга си. Бин Язър бил заобиколил истината и се бил опазил с лъжи, както британците бяха направили много векове по-късно. Той се отнесъл към неверниците с презрението, което заслужавали. Влязъл в сърцето на лагера им и ги измамил, за да може да се сражава в друг ден.

По времето на Пророка измамата била в основата на оцеляването. Друга легенда разказваше за вожда на едно арабско племе, който кроял как да убие Мохамед. Пророкът посъветвал последователите си, че слабостта на злосторника е в суетата му. Затова, когато го посетили, те похвалили шейха и благоуханния му парфюм и го помолили да се наведе малко по-напред, за да се насладят на прекрасния аромат, още малко, прекрасни господарю, още малко. И накрая отрязали главата на суетния мъж. Легендата илюстрираше вечната истина на войната. Когато се изправиш пред мъчен противник, понякога е най-добре да се възползваш от арогантността му. Подмами го напред; привлечи го в капана. Точният натиск на точното място — и той ще се срине отвътре. Това бяха направили мюсюлманите с Америка в Ирак, нали така? Но същото можеше да действа и обратно.

Британската книга все още лежеше отворена в скута на Ферис и той се зачете в нея още по-съсредоточено. Операцията, която се описваше в нея, беше по-скоро театър, отколкото война. През 1943 година британците трябвало да прикрият истинския си план да атакуват Сицилия, като убедят германците, че ще дебаркират в Гърция. Илюзията, която създали, била толкова съвършена, че германците се хванали: мислели си, че са разкрили голяма тайна, изобщо, без да разберат, че това е лъжа. И се получило.

Ферис се поизправи в седалката. Поръча на стюардесата черно кафе и започна да си води бележки. Когато самолетът кацна на летище „Дълес“, в ума му вече бе започнала да се заражда идея.

Хофман седеше навъсено на бюрото си. Изглеждаше ужасно. Червендалестото му лице беше подпухнало и имаше тъмни кръгове около очите от прекалено малко сън и прекалено много пиене. Дори щръкналата му коса беше увиснала. Вече не приличаше на магнат, а на комарджия, чиито залагания са се оказали погрешни. Заместникът му седеше на заседателната маса и гледаше една дебела папка, но щом Ферис влезе, Хофман нареди на заместника си да напусне и да затвори вратата.

Хофман говореше с нисък дрезгав глас. Гледаше по-скоро бюрото си, отколкото Ферис.

— Бих могъл да се извиня, но това са глупости. Въпреки всичко трябваше да те предупредя предварително, че лайното с Мустафа Карами ще се стовари върху твоята глава. Това беше грешка.

Ферис беше сащисан.

— Какво говориш? Знаел си, че Карами е мъртъв, преди да говоря с Хани?

— Да. Разбрах от испанците още когато са казали и на йорданците. Така успяхме да измъкнем Амари. Имахме преднина.

— Гадост. Знаеш ли какво, Ед? Прав си. Трябваше да ми кажеш. Защо не го направи? — Ферис беше бесен. Беше мислил, че ситуацията не може да стане по-зле, но току-що беше станала.

— Защото щеше да кажеш на йорданците. Нищо лошо. И аз на твое място бих им казал. Но не можех да рискувам. И недей да ми се цупиш. Казах ти, че съжалявам.

— Всъщност, Ед, каза, че извиненията са глупости. Но няма значение.

— Защо да няма значение? Всичко е от значение.

— Защото Хани не желае да разговаря повече с мен. Помислих, че ще ме убие, когато разбра какво сме му погодили. Беше бесен. Там съм мъртъв.

— Не бъди толкова сигурен. Той те харесва. И е по-добре да заложи на теб, отколкото на следващия, когото ще изпратим. Така че може и да помъдрее. И за да спазя протокола, извинявам се. — Хофман вдигна смазаното си от умора лице и му прати въздушна целувка. После му показа среден пръст.

Без да иска, Ферис се разсмя. Беше странно окуражаващо, че Хофман все още може да се държи като пубертет след провал като този. Реши да остави гневът да се изпари.

— Наистина ли мислиш, че ще ми позволят да се върна в Йордания? — Обратно в дома на Алис, в дома на Ферис.

— Не е напълно невъзможно. Да почакаме и ще видим.

— Хани си заслужава усилията, Ед, ако можем да преодолеем разрива. Не че се нуждаеш от мнението ми, но видях как пречупи мъжа, който застреля Карами. Беше страховито. Човекът си призна всичко — за удара, за това, че знаели, че Амари е наш, — без Хани изобщо да го докосне. Много е добър.

— Да, да, знам. Той е суперзвезда. И ние го преебахме. И така нататък. Съжалявам, че ти трябваше да си там и да го отнесеш. Сигурен съм, че не е било приятно. Обади ми се да ми крещи и на мен. Казах му да се успокои. Понякога се случват лоши неща на война. Приятелски огън. Ще му мине.

— Той успокои ли се?

— Не съвсем. Помолих го да те вземе обратно, но той сякаш беше някъде другаде, мислеше си за нещо. Дълги паузи, много странно. Но ще му мине. Той е професионалист.

Ферис погледна шефа си и се зачуди дали да каже нещо. Каза го.

— Точно това ме притеснява, да си кажа честно. Хани наистина е професионалист. Работи здраво върху операцията. Подготви я, вербува човека. И си имахме доверие донякъде, двамата с него. Това е едно от нещата, които съм научил за арабите — или всичко, или нищо, пълно доверие или нула. Но го изгубихме. Станахме… нищо — завърши той.

Хофман стисна съсипаното си лице с ръце и разтърка недоспалите си очи. Когато проговори, в гласа му имаше гневна нотка.

— Добре. Наистина прекарахме тоя пич. Беше с най-добри намерения, но ако аз бях на мястото на Хани, нямаше да се сърдя. И ако бях на твое място, също нямаше да се сърдя. Имал си лоши предчувствия. Казал си ми ги. Нали така? Вече се разбрахме за това.

Шефът на отдела се изправи. Огромното му туловище се извиси за миг над бюрото и после в изблик на ярост той стовари юмрук върху плота.

— Но аз не съм Хани, дявол да го вземе! И не съм теб. Аз съм си аз и имам работа да върша. И няма да тръгна да се разкайвам и да изпусна топката. Ние сме във война, за бога! Тези лайнари гърмят по една бомба почти всеки ден, докато ние се мотаем. Пуснали сме в ход неща, за които нямаш никаква представа, и знаеш ли какво! И те не вършат работа. Президентът попита директора днес на съвещанието дали ЦРУ е излязло в постоянна отпуска. Боже господи! — промърмори Хофман и поклати глава. — Тези хора се опитват да ни убият, а на нас започнаха да ни свършват номерата, с които да ги спрем. Организирането на тази работа с Амари ми отне толкова време, колкото и малката операцийка на Хани, а сега всичко се провали. Така че, много благодаря, но ще се притеснявам за това, а не колко много сме преебали нашите йордански приятели.

Възцари се мълчание. Ферис чакаше следващото избухване на Хофман, но той се беше намръщил и мълчеше. Шефът му се проваляше. Всички те се проваляха. Хофман беше прав. Номерата им се бяха изчерпали. Чакаха нов удар, надяваха се, че ще успеят да хванат някого от някоя мрежа и да го смажат от бой навреме, за да предотвратят следващия атентат. Това не беше стратегия — беше поражение на забавен каданс. Хофман още мълчеше и на Ферис му хрумна, че чака предложение. Прехвърли през ума си още веднъж идеята, която му беше хрумнала по време на тъжния полет до Вашингтон. Сети се за думата на Хани — такия. Когато истината не върши работа, лъжи. Когато губиш едно от игрищата, създай друго.

— Имам една идея — рече Ферис. Думите му пропаднаха в яма от мълчание. — Може би е налудничава.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хофман. Не беше свикнал Ферис да прави оперативни предложения.

— Казах, че имам идея. Хрумна ми в самолета. Мислил съм го и преди, но ми изглеждаше прекалено откачено. Сега май вече не ми изглежда така. Искаш ли да я чуеш?

— Да, разбира се. Какво имаме да губим? Освен цяла шибана страна.

— Добре. Трябва да се доберем до Сюлейман. Ако не успеем, живи ще ни изяде. Виж ни само. На нищо не приличаме. Трябва да задействаме нещо. Прав ли съм?

— Очевидно. Каква е идеята?

— Нещо, което Хани ми каза, преди да тръгна. Съвсем накрая, преди да ме изхвърли. Говори за онова мюсюлманско нещо, наречено такия. Лъжата, която изричаш, за да получиш каквото искаш. И си мислех, да предположим, че просто излъжем. Да предположим, че накараме Сюлейман да си помисли, че вече сме го направили — че вече сме в палатката. Ние знаем, че сме се провалили, но той не знае. Той знае само, че спим под леглото му и чакаме подходящия момент. Ще лъжем в основни линии. Ще се преструваме, че сме го гепили за топките. И после ще се възползваме от страха му. Изглежда ли ти разумно?

— Може би — рече Хофман. — Ако знаех за какво говориш.

— Говоря за заблуда. Единственият начин, по който можем да проникнем в мрежата на Сюлейман, е чрез такия. Опитвахме и не стигнахме доникъде. Можем да продължим да опитваме. Можем да бесим хора на всяка салафитска джамия по света и да чакаме някой някъде да захапе стръвта. И може и да стане накрая. Но вече нямаме време. Затова, щом нямаме време да вербуваме истински агент, нека се престорим, че вече сме го вербували — и да го пуснем като виртуален агент. Няма да е истинско проникване в Ал Кайда, а виртуално проникване. Но каква е разликата, а? Щом нямаме карти, да се престорим, че имаме. Да блъфираме — да го накараме да си мисли, че сме вътре, че движим агент. По дяволите, ако решим, можем дори да се преструваме, че сме вербували Сюлейман. Можем да се преструваме каквото си поискаме. Ако сме достатъчно нагли, ще се получи.

Хофман поклати глава. Отново се усмихваше. Потъмнялото му чело беше просветнало.

— Знаеш ли, ще трябва да си променя мнението за теб. Представа нямах, че си толкова непочтен. Това те слага в съвсем нова категория в книгата на Еди.

— Отчаян съм — рече Ферис. — Ти също.

— Това е факт. Как предлагаш да започнем шашармата? Ако предположим, че се заинтересувам.

— Ето какво ми хрумна в самолета. Четях една книга за британска операция за заблуда на противника по времето на Втората световна война, когато трябвало на всяка цена да попречат на германците. И реших, че можем и ние да започнем същата игра.

— Добре, господин Умнико. Коя е книгата?

— „Мъжът, който изобщо не съществуваше“.

Хофман затвори очи и остави мисълта да потъне. Видя го веднага — мъртвото тяло, фалшивото съобщение, пластовете лъжи. Отиде до лавицата с книги и извади един оръфан екземпляр от книгата, която Ферис току-що беше споменал.

— Операция „Минсмийт“. Така я бяха нарекли британците, нали? Сигурно остарявам и оглупявам, затова не се сетих сам.

— Само остаряваш — отвърна Ферис.

— Знаеш ли какво? Харесваш ми, Ферис. Голяма работа си. Наистина.

— Благодаря.

— За да го направим, както трябва, ще трябва да те включим в нова верига. Вече съм накарал разни хора да правят доста необичайни неща. Опитах се да те накарам да се присъединиш и ти, след като те раниха в Ирак, но ти ме отсвири. Все още можем да те включим, ако наистина си навит. Но не бързай още да вдигаш ръка. Не става дума за простотиите от вида „за водене на тайни операции“, които се учат във Фермата. Сигурен ли си, че го искаш?

Ферис не помисли, преди да отговори. Никога не го правим, когато взимаме решения, които променят живота ни.

— Трябва да стигнем до Сюлейман. Това може да свърши работа.

— Такия — рече Хофман, наслаждаваше се на предложението на Ферис. Сложи една от огромните си длани върху ръката на младия мъж. — Ти го каза много отдавна, Роджър. Това трябва да стане. Не можем да загубим. Ако не можем да пробием мрежата на Сюлейман, ще умрат още много хора. — Той отпусна хватката си и каза на Ферис, че секретарката му щяла да му се обади след няколко дни да уреди нова среща. Трябвало да направи някои размествания, да сложи нови жици, преди да може да включи Ферис в новата верига.