Гуидо Мина ди Соспиро, Джослин Годуин
Забранената книга (7)

7.

Клисарят ставаше рано всяка сутрин, нетърпелив да се разходи надолу до катедралата с древните железни ключове на колана, за да отключи вратите. Той беше скромен и благочестив човек, роден в Шартър и посветил живота си на великата черква, на чиято красота и духовна сила никога не преставаше да се възхищава. Познаваше строгото, любящо лице на Христос над входа по-добре от своето. Можеше да изброи имената и значението на стотината статуи на тройния главен вход. Ала в августовския ден той тичаше, този път от катедралата към полицейското управление.

Сигурно бяха минали петдесет години, откакто не беше тичал така. Тъй като не можеше да успокои дишането си, не беше в състояние да каже на полицаите какво иска. Само посочи към катедралата ужасно разстроен. Полицаите го познаха и двама от тях веднага поеха нататък.

Пред катедралата вече се беше струпала голяма тълпа поклонници и местни хора. Те бяха смутени и развълнувани.

— Отдръпнете се! Отдръпнете се! — заподканяха ги полицаите и си запробиваха път към централния вход. На големите черковни врати беше изрисуван аленочервен надпис, който гласеше:

„И се сражавайте по пътя на Аллах с онези, които се сражават с вас, и не престъпвайте! Аллах не обича престъпващите.

И ги убивайте там, където ги сварите, и ги прогонете оттам, откъдето и те ви прогониха! Да заблуждаващ е по-тежко, отколкото да убиваш. И не се сражавайте с тях при Свещената джамия, докато не започнат там да се сражават с вас! А ако се сражават с вас, убийте ги! Такова е възмездието за неверниците.

А престанат ли, Аллах е опрощаващ, милосърден.

И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах“^[1]!

Единият полицай преписа изречението в тефтерчето си и двамата тръгнаха бързо обратно към управлението. Решиха, че трябва незабавно да уведомят кмета.

Шартърският кмет беше събуден грубо, защото шефът на полицията лично му се обади с новината. Силно вярващ католик, той беше не само обиден от осквернението, но и разтревожен. Знаеше, че след бомбените атаки срещу „Сан Петронио“ и в Сантяго случилото се не беше дребно произшествие. Нареди на началника на полицията да евакуира района около катедралата и да остави вратите заключени до второ нареждане.

Веднага след като завърши разговора с полицейския началник, той събуди секретарката си и й нареди да се свърже лично с президента в Париж.

— Господин президентът? — учуди се секретарката. Добре ли е чула? Да. Кметът сигурен ли е? Да, сигурен е.

Скоро след френския президент новината научиха и медиите. Не мина много време и Франция заедно с целия свят вече знаеха, че вратите на великата катедрала са били измърсени с цитати от Корана.

Но произшествието в Шартър се оказа само началото. В седмиците след това почти нямаше ден без съобщение за оскверняването на някоя християнска светиня. Подобно на талибаните фанатици, които взривиха огромните статуи на Буда, изсечени в афганистанските скали, и тези осквернители изпитваха удоволствие да обезглавяват статуите и да повреждат олтарите така, че да не могат да бъдат реставрирани. От революцията насам Франция не беше ставала свидетел на такъв вандализъм, какъвто я заливаше сега. Първо Шартър, после Сен Шапел в Париж, където бяха строшени безценните стъклописи, после великолепната черква във Везелай — там тържествената фигура на Христос бе намазана с тор, и може би най-злата постъпка от всички: усмихнатият ангел в Реймската катедрала, чиято глава изобщо не беше намерена. Осквернени храмове имаше и в Италия, Испания, Австрия и католическата част на Германия.

Ватиканът положи всички възможни усилия, за да не се вдига много шум около произшествията. В интерес на истината, нямаше физически наранени хора. На духовенството от засегнатите светини беше забранено да разговаря с медиите, а с главните редактори на телевизионни и радиостанции и на големите вестници се проведоха дискретни разговори. Тези опити обаче се оказаха безплодни, защото за медиите случилото се беше точно това, от което се нуждаеха: сцените на вандализма и тревогата на свидетелите осигуряваха добри продажби и авторите на редакционните статии се съревноваваха по извиване на ръце. Върху мюсюлманските общности се оказа силен натиск да престанат да защитават виновните, а ядните им отричания за каквото и да било съучастие само влошиха нещата.

 

 

— Професоре, имам добри новини.

Лио се усмихна, нетърпелив да ги чуе.

— Окото ви е наред. Реакцията на зениците е нормална. Няма следи от непрозрачност на роговицата, няма катарактни изменения по лещите, нито следи от непрозрачност по стъкловидното тяло. Оптическият нерв изглежда спокоен и с нормален цвят, зрителното поле се намира в нормалните граници. Накратко казано, всичко изглежда наред. — Ниският, тромав офталмолог на шестдесетина години с очила с дебели стъкла говореше особено убедително.

— Докторе, радвам се да чуя това — Лио беше разлюлян, след като го преглеждаха целия ден в Джорджтаунския очен център, — но ако всичко е наред, как си обяснявате случилото се?

Седнал безпомощно на пода във всекидневната и неспособен да вижда, Лио бе чакал отчайващо дълго. Най-накрая слепешком намери телефона и опипом набра 112. Линейката пристигна и фелдшерите го откараха право в Джорджтаунската болница. Докато чакаше офталмологът да го приеме, зрението му започна постепенно да се възвръща. В началото това ставаше бавно и колебливо. Когато образите пред очите му, в началото неясни и замъглени, започнаха да стават различими и контрастни, тревогата му се смеси с надежда. Успя да види секретарката на лекаря, жена на средна възраст, във всичките й подробности и изпита неизразима радост. Щом офталмологът започна да го преглежда, зрението му изглеждаше напълно възстановено.

— Е, професоре, за да стигнем до заключение, трябва да научим повече. Временната слепота е много рядко явление. Може да е симптом на нещо друго, но преди да стигнем до него, ще трябва да направите още тестове.

Като старши преподавател в Джорджтаунския университет, Лио се ползваше с привилегировано обслужване. Подложиха го на компютърна аксиална томография с и без контраст.

В тръбата той страдаше от клаустрофобия и непрекъснато изпитваше желанието да натисне паникбутона, който медицинският техник му беше дал „за всеки случай“. Главата му все още се маеше. Беше дълбоко разстроен не само от пълния мрак, който го беше обгръщал в течение на часове, а най-вече от призрака на Анджела. Искаше да открие значението на всичко това, но усети, че изобщо не може да се съсредоточи. Усилията му бяха насочени към това да запази спокойствие и да не попречи на прегледа.

Накрая техникът предаде резултатите на лекаря, който потърси съветите на няколко свои колеги. Всички сметнаха, че изследванията са „без особености“.

Не бяха открити следи от мозъчно нараняване, нямаше кръвоизливи или съсиреци. Офталмологът, едновременно облекчен и любопитен, реши да го подложи на ядрено-магнитен резонанс, подсилен с инжектиране на контрастен разтвор.

В тръбата, която този път тиктакаше и ехтеше, отново изпита чувство на клаустрофобия, но се удържа.

Резултатите от ЯМР също бяха „без особености“.

Късно вечерта офталмологът го прие в кабинета си. Резултатите от изследванията бяха разпилени по бюрото и той каза:

— Професоре, с очите ви всичко е наред. Не можах да открия нищо нередно. Разбира се, това е добра новина, но трябва да разберем какво е предизвикало това произшествие. Затова ще ви препоръчам няколко неща. Първо, ще ви държим под наблюдение. Искам да проверяваме зрението ви ежеседмично в течение на месец или два. Говоря за редовни очни прегледи. Казахте, че няма да заминавате, така че неудобството няма да е много голямо. Междувременно не трябва да шофирате. Нали не искате да се окажете зад волана, когато отново ослепеете? И… — лекарят се поколеба.

— И какво, докторе? — попита Лио. Изпитваше огромно облекчение, че всичко с очите му е наред. Но усещаше и тревога. Какво тогава се беше случило с него?

— Мисля — продължи отново офталмологът — да ви изпратя при един мой колега. Доктор Иландър.

— Още един офталмолог? За какво? Аз имам доверие на преценката ви.

— Мнението на още един лекар няма да навреди. Ще кажа на секретарката си да ви запази час. Ще му дам да види резултатите, преди да се срещнете. Той е един от най-добрите невроофталмолози в страната.

 

 

Спокойният живот на Макферсънови бе нарушен в края на седмицата, когато Орсина вдигна телефона и чу гласа на Емануел.

— Пристигам в неделя. Против принципите ми е да стъпвам във Венеция в разгара на туристическия сезон, но имам спешна работа. Няма да ви досаждам, но искам да ми отделиш един час за семейни дела.

Найджъл реши, че е най-добре да се държи настрана от него и този ден да се разходи с колата до вилата.

— Няма ли това да прозвучи като заявление, че не го харесваш? — попита учудено Орсина.

— Защо, скъпа? Впрочем харесване, нехаресване… Предполагам, че да си приятен, е цяло изкуство. Може би чичо ти ще му обърне малко внимание? Всъщност няма значение. По пътя ще взема малко от онова божествено амароне и ще кажа здравей на сестра ти. — Така нещата бяха уредени.

Орсина се чувстваше неловко, докато чакаше чичо си. Атмосферата в палацото беше потискаща и отчуждена. Тя сякаш олицетворяваше недостатъчните родителски грижи, които беше получила, и маниакалната отдаденост на Емануел на аристокрацията и семейната традиция. В годината, която Орсина прекара в Америка, тя сякаш беше излязла на повърхността за глътка въздух и оттогава с радост прие друг начин на живот, не толкова обсебен от миналото.

За да се отвлече от тези мисли, тя насочи вниманието си към ремонта на апартамента на Найджъл в Кенсингтън, и запрелиства брошурите и мострите, които декораторът им беше изпратил. Скоро потъна в разнообразните възможности на тапетите и тъканите и направо подскочи, когато звънецът оповести пристигането на чичо й на кея на двореца. Тя забърза надолу по стълбите и го поздрави с обичайните целувки по двете бузи, но усети, че умът му е зает с нещо друго.

В уречения час Орсина и Емануел седнаха на два срещуположни дивана в салона. Той заговори с официален тон:

— Скъпа Орсина, ти изслуша някои от моите лекции и поради дългото ни съжителство може би имаш представа за моите философски разбирания.

Орсина кимна почтително, което изглежда беше правилният отговор, защото Емануел продължи:

— Моят философски живот има различни измерения. Като жена, ти не би могла да ги споделиш напълно. Но в жилите ти тече кръвта на Ривиера и тя те задължава. Вече си на двадесет и осем и ако утре умреш, от теб няма да остане нищо, което си заслужава да бъде запомнено. Време е да пораснеш и да поемеш отговорностите си.

Надменното му и покровителствено отношение я подразни, но Орсина почувства облекчение, когато реши, че чичо й ще иска с Найджъл да побързат да си родят деца, а тя ще му отговори, че това не е негова работа. Но баронът нямаше предвид това.

— Сега ти и сестра ти сте единствените наследници на рода Ривиера в неговия неподправен вид. Заради моята физическа неспособност не мога да кажа това на своя най-голям син — Емануел замълча и за миг на Орсина й се стори, че ще избухне в ридания. Но той продължи. — Такъв е животът. Спомняш си, че те помолих да обърнеш сериозно внимание на книгата „Магическият свят на героите“, която ти поднесох в навечерието на твоята сватба, защото си най-възрастната законна Ривиера. Но досега сестра ти, която не бива да я чете при никакви обстоятелства, показва по-голям интерес към нея от теб! — Той повиши глас и се вторачи в нея с такъв леден поглед, че я полазиха тръпки.

— Зная това — продължи той, — защото я хванах да прелиства моето копие в кабинета ми. Знаеше, че е строго забранено и въпреки това посмя да го направи. Какво мога да кажа? Трябваше да ме послуша.

Орсина се смая. Сега чичо й прозвуча заплашително, дори отмъстително.

— А ти — добави той, — която имаш изключителното право, как може да не умираш от нетърпение да научиш тайните й? — Никога не беше виждала своя чичо толкова вбесен и не беше очаквала, че ще се уплаши от него. Прииска й се Найджъл да беше с нея.

— Сигурно се чудиш какво е значението на тази книга — продължи чичо й, след като се успокои с очевидно усилие на волята. — Както учи всеки дълбок трактат върху магията, тя може да се използва на няколко равнища. Първото е природната магия, чиято най-величествена форма е кралското изкуство на алхимията. Не очаквам от теб да създадеш алхимическа лаборатория, както направих аз, когато бях млад, но това е едно от възможните приложения. Под булото на алегории и символи тази книга дава практически съвети.

Алхимията има и друго значение, но то е приложимо изключително за мъжете. Женската анатомия и съзнание не са пригодени за практикуването на сексуална алхимия, така че ще пропусна това. Може би за твоя радост? — подхвърли той с иронична усмивка. Орсина, която сега слушаше внимателно, изпита безпокойство. Това беше първият път, когато чичо й споменаваше своите интереси в областта на езотериката. Да слуша от него за „сексуална алхимия“ със сигурност будеше тревога. Може би ако погъделичкаше склонността му да чете лекции, той щеше да се успокои.

— Не, моля да не го пропускаш. Сигурна съм, че ще разбера всичко.

— Няма начин да разбереш всичко, скъпа — каза той, обръщайки се към нея в профил, сякаш говореше на публика под прозореца. Продължи, като започна да цитира по памет от „Магическият свят“:

Този, който знае как да използва женските съдове, разпалва тайния огън и той полита като стрела, накъдето поиска. Така се постигат резултати, които малцина биха сметнали за възможни.

— Затова не искам да ти ги опиша. — Сега се разпали по темата. — Другата форма на магия е небесната:

Алхимикът, който използва небесната магия, управлява невидимите сили, които валят от планетите и ги насочва за своя полза. Той ги прилага в царството на растенията, на животните и върху онези хора, които не са по-добри от горните две.

— Това е магията, която е поддържала великите трайни цивилизации в миналото. Не обръщай внимание на онова, което пишат идиотите историци в техните нелепи книги. Но днес масите са вече толкова деградирали, че е пълна загуба на време да се опитваш да ги правиш по-добри. Достатъчно е да използваш тази магия за ползата на няколко семейства, които го заслужават. Този намек е достатъчен.

Има и още една, по-висша магия, която действа в света на нематериалните разуми — добави той, вдигна очи и ги присви, сякаш му беше хрумнало нещо.

Там Героят добива целта си отвъд земното време и пространство. Той унищожава всичко човешко у себе си и се превръща в същото вещество като Слънцето, да, съвсем богоподобен. За такъв човек смъртта е случайно събитие без значение за истинската му природа.

Той спря да говори и погледна Орсина в очите.

— Това е всичко, което ще ти кажа, защото човек трябва сам да открие тези неща. От векове най-възрастният от наследниците на Ривиера е получавал книга, която е ключът към тяхното откриване. Другите могат да четат книгата в нейната много разводнена и непълна редакция, но те няма да научат коя е ключалката, в която влиза ключът. Тя е единствено наше притежание.

Тирадата изглежда беше завършила, но Орсина нямаше намерение да приеме всичко това с женска безучастност. Тя отвърна на втренчения му поглед, потискайки гнева, който се надигаше у нея.

— Чичо, благодаря ти, че ми каза това. Чух всичко, което трябваше да чуя — тя се надигна от дивана и тръгна към вратата. Тогава изведнъж се спря и се завъртя на пети.

— За какво, по дяволите, ти е ключът, когато не можеш да намериш ключалката?

Настъпи доста продължително мълчание. Тогава баронът заговори по-дружелюбно:

— Скъпа, не си тръгвай още. Знаеш ли къде е залата на Меркурий?

— Да — отговори Орсина. — Складът без прозорци. Никога не успях да разбера защо я наричат така.

— Помещението е украсено със стенопис, който изобразява как Меркурий краде добитъка на Аполон и го скрива в пещера. Това е ключалката — обясни Емануел, — а книгата е clavis magna, главният ключ.

Той направи пауза, за да й даде време да възприеме думите му, и се приближи до нея. Тя се дръпна назад, ужасявайки се от нова прегръдка. — Както и да е — продължи той, като бъркаше във вътрешния си джоб. — Трябва да получиш и това. — С тези думи постави в ръцете й плик. — Трябва да знаеш какво са постигнали нашите най-славни предци, след като са усвоили „Магическият свят на героите“. Това е само един непълен списък, но засега е достатъчен. След като го прочетеш, веднага трябва да го изгориш. Разбра ли?

Орсина кимна, обърна се и излезе от стаята. Отби се за малко в своята спалня, за да вземе чантичката си, напъха вътре плика и се забърза да излезе през страничния вход. Чувстваше, че не може да прекара и миг повече в двореца, докато чичо й е там.

Сложи си слънчевите очила и пое към Канале Гранде, качи се на едно пътническо корабче и се запромъква покрай туристите към откритата палуба в задния край. Стрелкащата се от винтовете вода и вятърът от движението спасяваха от лепкавата жега. Когато корабчето спря на Сан Марко, повечето туристи слязоха и Орсина можа да седне. Маршрутът продължаваше около острова до Фондамента Нуове, където тя слезе и си купи сладолед. Тогава видя един по-голям параход, който се готвеше да отплава, и импулсивно се затича, за да се качи.

— Един момент, госпожо — спря я въоръжената охрана. — Трябва да проверя чантата ви. — Орсина хладно се подчини на тази наскоро въведена мярка за сигурност. Щом се качи на парахода, остана на носа, облегна се на релинга и започна да се наслаждава на вятъра в косите си, а съдът ускори ход на път за другите острови. Първата спирка беше Сан Микеле, след това Мурано, където повечето туристи отново слязоха, за да разгледат стъкларските работилници. После Бурано с ослепителните си къщи и накрая Торчело.

Орсина пое по чакълестата пътека, която водеше към катедралата на Торчело, най-старото селище край венецианската лагуна. Влезе в древната сграда, толкова хладна и различна от атмосферата в Палацо Ривиера. Естествено, беше виждала голямата мозайка със Страшния съд, но образите на спасението и вечните мъки бяха прекалено средновековни, за да й се сторят действителни. Постоя малко пред нея и реши да се качи на кулата.

Стигна горе задъхана от стъпалата, но въодушевена от по-силния вятър и гледката към малкия остров под нозете й. Духовете на нейните героични предци се рееха наоколо. Най-сетне можеше да си позволи да отвори писмото на чичо си.

От плика се показа лист хартия, ситно изписан от двете страни на машина.

Кратко описание на това как някои Ривиера са използвали магическите сили, добити, благодарение на това че през целия си живот са изучавали „Магическият свят на героите“.

Първият, който ни е известен, е авторът на книгата Чезаре дела Ривиера. За да ти дам представа за извънмерната му смелост, трябва да ти припомня каква е обстановката в Европа през 1603 г. по времето, когато книгата е публикувана. Въпреки че през 1600 година Инквизицията е изгорила Джордано Бруно на кладата и е хвърлила Кампанела в затвора, Чезаре Ривиера успява да убеди Светата канцелария да одобри отпечатването на съкратеното издание (никой извън семейството не е знаел за династичната редакция) по време, когато някои кардинали са планирали да бъде арестуван и съден за ерес. Официалното разрешение за печат ги накарало да млъкнат. Но неговата цел била друга: да покаже на останалите благородни семейства, които дилетантствали в магията, че е самодоволен задник и заради това безопасен. Защо? Защото книгата му обещавала всичко, а не изпълнявала нищо! Било много удобно да го мислят просто за шарлатанин и да го оставят на мира.

По-късно през седемнадесети век се появява Анастазио дела Ривиера, строителят на вилата. Той използвал силата си, за да придобие имоти и да убеждава лихвари и строители да действат в негов интерес, а не в техен. Много от имотите, които все още притежаваме, са ни завещани от него.

После идва нашият военен герой генерал Джулиано дела Ривиера, който се сражава с принц Евгени Савойски. Той се справял добре с хора и от време на време с коне, като правел точно същото: убеждавал ги да действат в негов интерес, като залагат на карта живота си. Неговият полк бил известен със своята ярост и безстрашие.

Брат му Паоло също изучава изкуството, но поема по различен път. Изгубил жена си и първото й дете, когато били още млади, и решил да се откаже от семейния живот и да стане мисионер. Заминал за Мексико. Първо, с група йезуити, а по-късно сам, и основал общност от местни хора, покръстени от него. Бих определил това като друг пример за убеждаване на хората да действат против собствените си интереси. Те построяват истински град по средата на джунглата, който Паоло управлявал като некоронован цар. Но успехите му в покръстването на местните предизвикали ревността на началниците му в Италия и те го отзовали. По пътя към вкъщи умира. Предполага се, че от треска. Неговият град и жителите му изчезват обратно в джунглата.

В по-късни времена моят дядо беше алхимик. Знаеш, че е бил политик. Но не знаеш как е успял да има толкова дълга и неопетнена кариера. Бил в парламента по времето на крал Умберто и успял да прокара няколко закона. В началото срещу тях имало съпротива, като срещу някои тя била наистина яростна, но въпреки това дядо ми успял да ги прокара. Това е дело на същата сила: знаел е как да влияе на човешките мисли.

Що се отнася до мен, не е дошъл още моментът да разбереш как аз използвах и използвам силата. Но трябва да знаеш, че твоето време да овладееш магическите сили е дошло. Започни да изучаваш книгата още днес и веднага изгори този лист хартия.

 

 

И сякаш за да потвърди думите му, часовникът удари пълен час. Камбаната беше само на метър или два от Орсина и изненадата й от оглушителния звън беше пълна. Той прозвуча като предзнаменование или заповед, на която човек не можеше да не се подчини. Когато шумът утихна, Орсина извади рекламен кибрит от чантата си, вдигна писмото на вятъра и го запали. Щом пламъците наближиха пръстите й, тя го пусна и те го погълнаха докрай. Орсина се спусна бавно по стълбите, завладяна от смесени чувства: ужас, страх и защо да не го признае, болезнено любопитство. „Магическият свят на героите“ не беше празна хвалба. Вече беше сигурна в това. Повече нямаше да отлага. Но откъде да започне, или по-скоро как? Тя се качи отново на параходчето, спря за вечеря в Бурано и около полунощ сама си отключи и влезе в двореца.

 

 

На следващата сутрин Орсина още спеше, когато Найджъл се прибра от вилата.

— Срещнах Емануел, когато си тръгвах — каза той. — Усмивката му беше хладна като гръд на вещица. Оставих ферарито в Местре заедно с виното в багажника, а Башкар ще отиде да го прибере с моторница.

— Видя ли се с Анджела?

— О, тя беше в добро настроение и ти праща много здраве. А сега трябва да тръгвам за курса. Вече съм пропуснал първия час.

Останала сама в двореца, Орсина почувства, че потиснатостта й отново се връща. Запита се защо Лио не се обажда. Мина доста време, откакто беше предложил да изучават заедно „Магическият свят“. Да не би да е казал това в изблик на ентусиазъм и после да е решил, че другото му изследване е по-важно?

Точно се готвеше да покани някоя приятелка на обяд, когато телефонът звънна.

— Лио? Ти ли си? Колко е часът при теб?

— Четири сутринта, но не можах да заспя.

— Как си?

— Добре съм, благодаря. Как е Анджела?

— И тя е добре. Вероятно както обикновено прескача от вила на вила. А аз си мислех, че ти липсвам!

Настъпи неловко мълчание. Щом Анджела е добре, нямаше нужда да тревожи Орсина с очните си проблеми.

— Съжалявам — каза той. — В мен проговори учителят. Спомних си, че ще й помагаш да се настани в университет в Англия. Това е всичко. А ти как си?

— Добре съм, но наистина ми омръзна цял ден да съм сама в двореца, докато Найджъл го няма. Дори се захванах да чета „Магическият свят“!

— Аз също, и трябва да ти кажа, че я чета доста усилено — внимателно каза Лио.

След като стана дума за книгата, Орсина не можа да устои да не си опита късмета.

— Кажи ми, Лио, чете ли за Пещерата на Меркурий? — Чичо й беше казал, че това било ключалката, а книгата ключът.

— Да — отговори Лио услужливо както винаги. — Всъщност прочетох тази глава няколко пъти след онова, което ти казах. Хрумна ми, че Пещерата може да е човешкото аз, вътрешното съзнание. Чезаре пише така, че името Меркурий може да означава всичко, и в началото това много ме затрудни. Но разбира се, възможно е да е имал предвид, че преживяното може да се пресъздаде във въображението.

— Да, а в моето издание добавя нещо. Казва, че Меркурий е транспортното средство, което сваля душата от небето в тялото. Това се връзва с неговата идея, че цялата вселена е представена в нас, макрокосмосът в микрокосмоса. Знаеш ли, че и чичо започна да ми говори за тези неща? Вчера разговаря с мен почти като мъж с мъж! Даде ми някои указания за книгата и по какъв начин засяга семейство Ривиера. Повече не мога да кажа.

— Надявам се, че е бил по-изчерпателен от това. Има ли някаква надежда скромният Кевъна също да го чуе?

— О, Лио, има и аристократизъм на душата. Както и да е, познаваш чичовия семеен шовинизъм. Никой не може да е добър като нас. Но за първи път ми направи конкретен намек. Тук в двореца има помещение, което се казва Пещерата на Меркурий. Това е склад без прозорци. Влизала съм там само един или два пъти. Ще го изследвам.

— О, да, направи го. И внимавай за… как беше казано в книгата? Пигмеи, гноми, вулкани, саламандри и други чудовища, които се крият в пещерата.

— Ще внимавам!

Следобед Орсина се снабди с голямо фенерче и влезе в складовото помещение. Засмя се на себе си, когато лъчът падна върху аплика на стената. Разбира се, цялото палацо беше електрифицирано и не биха пропуснали помещение без прозорци. Тя запали лампата и видя купища сгъваеми маси и столове и стълба на колелца, която използваха, за да сменят електрическите крушки. Обиколи стаята, но боядисаните в черно стени бяха гладки и безлични. Нямаше друга врата.

Доста над главата й имаше широк корниз с цветен фриз над него. Както в другите помещения, той беше наполовина изрисуван и наполовина изработен от гипс, така че някои от фигурите бяха релефни. Фризът бе потъмнял от вековете и пушека и трудно можеше да се различи какво изобразява. След като насочи фенерчето си, Орсина можа да разгледа някои детайли и те й припомниха обичаните някога гръцки митове. Разбира се, това бяха историите на Хермес за гърците и Меркурий за римляните. Виждаше се стадо крави, което едно дете напъждаше в пещера. Това сигурно беше стадото, което Хермес е откраднал на Аполон. Сцената с раждането сигурно изобразяваше майката на Меркурий, Мая, която го ражда в пещерата на планината Килини в Гърция. На третата стена Меркурий вече беше пораснал и заменяше своята лира със златната тояга от Аполон. На източната стена точно срещу вратата имаше две сцени, които Орсина не си спомняше: Меркурий, който заключваше вратата на своята пещера, и същата гола фигура, сега почти откъсната от стената, литнала да се присъедини към Юпитер, който седеше на трона си в средата на тавана.

Тук сигурно има някаква следа, помисли си Орсина. Просто трябва да прочета по-внимателно митовете. Можеше да попита и Лио. Той познаваше гръко-римската митология от А до Я. Обаче това можеше да почака. Тя вече беше в пещерата, защо да не използва стълбата? Нямаше да е трудно да я избута на подходящо място. Изкачи се на платформата на около три метра над земята, което й позволи да се окаже почти лице в лице с фриза и да се придвижва от едната към другата страна на помещението.

Когато стигна до източната стена, изненадата я накара да залитне и тя едва не падна. Пещерата на Меркурий, която изглеждаше черна и безинтересна отдолу, имаше изпъкнали квадратни очертания. Нещо повече, имаше и ключалка.

„Книгата е ключът“, беше казал Емануел. Орсина се спусна внимателно по стълбата и се върна в салона, където беше обсъждала книгата с Лио. Как човек може да намери истински ключ в алегорична книга? Неспособна да запази откритието си в тайна, тя вдигна слушалката и набра номера на Лио. Даваше заето. Набра наново, после пак и така в течение на десет минути. Когато той най-сетне вдигна, тя трябваше да направи усилие, за да не му се скара, че говори с други хора. Кой или какво можеше да е по-важно за него от нея?

Лио изслуша със страхопочитание разказа й за черната стая. Когато тя му зададе същия въпрос, който беше задала и на себе си той се замисли.

— Книгата не споменаваше ли някакъв ключ? Почти съм сигурен. Нека проверя. Звънни ми след малко.

Петнадесет минути по-късно двамата разговаряха отново.

— Да — потвърди Лио, — ето го в главата преди „Пещерата на Меркурий“: Юпитер дава на Меркурий много съкровища за доброто на човечеството, но той ги заключва в своята пещера и отлита обратно на небето, като взима ключа със себе си. Орсина, мисля, че трябва да разгледаш по внимателно летящия Меркурий. Ще го направиш ли?

— Ако го направя още сега, ще ме изчакаш ли? Ще взема слушалката с мен. — Минута по-късно се беше върнала в пещерата и вече бе на платформата.

— Ето ме тук — разказваше тя в телефона, — но летящият Меркурий е над главата ми. Нека го осветя с фенерчето… О, боже мили, наистина държи ключ в ръката! Намира се на метър, метър и половина над мен, но аз вече съм на платформата. Ще трябва да намеря нещо, върху което да стъпя.

— Орсина, моля те не прави глупости! Ще паднеш. Върви и намери метла с дълга дръжка или нещо подобно. Орсина!