Гуидо Мина ди Соспиро, Джослин Годуин
Забранената книга (21)

21.

През един чудесен октомврийски ден нунций Макграт и сенатор Роуландсън слязоха от лимузината пред една незабележима врата откъм южната страна на площад „Св. Петър“. Един от двамата телохранители, които ги съпровождаха, дръпна шнура на звънеца и вратата отвори швейцарски гвардеец в скучна всекидневна униформа. Джон му подаде визитката си и гвардеецът кимна:

— Ваше Преподобие, почитаеми сенаторе, моля да ме последвате — покани ги той на гърлен английски.

После тръгна пред тях из лабиринта на двореца Ватикана. Понякога минаваха по зле осветени тунели, голи като болнични коридори, а понякога през помещения, преливащи от ренесансово великолепие, което обикновените хора никога няма да видят. В тях високи прозорци откриваха непознати гледки към прелестна лятна вила или нелепа радио мачта. Сенаторът бе посещавал само веднъж Рим, и то преди години, когато с жена си покорно извървяха маршрута за туристите католици, зяпаха из Сикстинската капела и дори успяха да зърнат застаряващия папа по време на ежеседмичната благословия на „града и света“.

Джон познаваше по-добре двореца, но не и преките пътища. Най-накрая стигнаха до квадратна чакалня с четири врати, охранявани от гвардейци с шлемове и алебарди, облечени в алено златисти атлазени униформи. Водачът им ги покани да седнат на тапициран с червен плюш диван и ги остави сами.

В чакалнята имаше още няколко дивана, а седящите на тях хора гледаха в празното пространство, което напомни на сенатора атмосферата в зъболекарски кабинет. Вместо масички със стари списания те можеха да съзерцават четирите стени, покрити със стенописи на свети Петър, разпънат на кръст с главата надолу, на коленичилия свети Павел, който очаква палача да го обезглави, на пронизания от дузина стрели свети Себастиан и вързаната върху колело с шипове света Катерина. Сенаторът се запита защо религията все се обръща към садистичните склонности на човешката раса? Той погледна към колегите „пациенти“ и изведнъж осъзна, че те далеч не са обикновени хора. Фините костюми на миряните и надменността на духовниците ги издаваха като черешката на обществения сладолед, хора, които имат такива връзки, че да получат лична аудиенция при Светия отец. Но дори те трябваше да изчакат реда си.

След около четвърт час една позната фигура влезе през друга врата. Това беше прелатът на Опус Деи, когото двамата бяха видели за последен път в Джорджтаун и който съвсем неочаквано поиска да дойдат в Рим. Той им кимна в мълчалив поздрав и седна на свободния диван. Не след дълго един мършав свещеник покани и тримата.

— Когато Светият отец ви приеме — каза им той, — предпочита да не целувате пантофката му и да не се просвате пред него. Моля, поклонете му се така — той им показа как, — и не го докосвайте. — Не — добави той, когато прелатът се опита да възрази, — и не целувайте първосвещеническия му пръстен. А сега ме последвайте моля. Аз ще обявя Негово Преподобие и почитаемия сенатор.

Пазачите отвориха двойната врата и стегнато отстъпиха встрани. Посетителите влязоха и се оказаха в по-малко помещение, в което имаше двадесетина стола, подредени пред подиум. На него стоеше трон, а отстрани писалище, където се настани сивокосият свещеник, след като обяви тримата поименно. Папата ги посрещна хладно, като отговори на поклоните им с почти незабележимо кимване. Той седеше неподвижно на трона и отблизо изглеждаше много застарял след конклава, на който беше избран. Заговори официално и на италиански.

— Приветстваме нашите задокеански гости и ви приканваме, епископ Сковолони, да отворите умовете и сърцата си пред нас. Нашият почитаем секретар ще превежда на глас за почитаемите сенатор и нунций.

Изложението на Сковолони беше гладко и красноречиво, той се пазеше да разкрива чувствата, които бе показал у Роуландсънови. Но и не се церемонеше. Когато завърши речта си за вродената безкомпромисност на исляма, папата не отговори нищо, но се обърна нацупен към сенатора.

— Бедната ни малка инициатива да отворим обятия — той изигра жеста — за всички вярващи, изглежда по-неприемлива за християните, отколкото за нашите мюсюлмански братя! Каква утеха може да ни предложите от името на вашата щедра нация, която винаги е приемала добре странниците пред своите порти?

Сенаторът преглътна шумно и след това отговори с умерен тон, правейки паузи при всяка запетайка или точка, за да позволи на преводача да следва мисълта му.

— Както правилно отбеляза Ваше Светейшество, нашата нация винаги е била рай за чужденците с всякакви вероизповедания или дори без такова. Но винаги е съществувало едно неписано правило, че след като ги приемаме с добро, чужденците трябва да се съгласят с нашия начин на живот. Трябва да приемат нашата идея за свобода, нашата правна система, социалните ни нрави и да не се опитват да налагат своите закони.

Приемайки ги с добре дошли, ние очакваме те също да ни приемат с добро и да се възрадват на разнообразието на нашата нация, а не да образуват една затворена група в нея. — Светият отец слушаше напрегнато. След кратка пауза сенаторът заговори отново:

— В нашия сложен и спорен век повече не можем да се осланяме на неписани правила или джентълменски споразумения. Налага се да назовем нещата с истинските им имена. Политиката на моята партия е да се бори за опазването на тези традиционни американски принципи. Ако трябва и чрез закон. Затова ние сме предприемали и ще предприемаме стъпки, за да не позволим на сепаратистки групички да живеят по закони и обичаи, които са ни чужди и дори несъвместими с нашите собствени.

Ваше Светейшество знае за жестокостите, които се случиха в някои европейски държави и бяха одобрени от ислямския закон. Ние възнамеряваме да предотвратим това, преди да е пуснало корени и у нас. Не може да има американски граждани, които вярват, че щом някой се откаже от исляма в полза на друга религия, трябва да бъде разпънат на кръст или да му отсекат ръцете и краката, както Аллах предписва в Корана. — Сенаторът направи пауза и погледна към Джон, който го прие като знак.

— Епископ Сковолони — започна йезуитът — говори красноречиво за невъзможността да има умерен ислям, докато се вярва, че в тази книга е същинското божие слово, предадено на арабски преди четиринадесет столетия. Аз самият се надявам сред мюсюлманите да се зароди реформаторско движение, така че този буквализъм да стане отживелица. Така както реформираните католици и евреи вече не приемат всяка дума в Библията за буквално божествено предписание.

Обаче, докато това се случи, ние сме изправени пред трудна битка. Имам предвид точно битка. Ваше Светейшество, след 11 септември в Америка прелюдията в Европа бяха едновременните атентати срещу влаковете в Мадрид. След това дойде Лондон. После „Сан Петронио“ в деня на Христовото тяло, където загинаха петстотин тридесет и един човека. А неотдавна и оскверняването на катедралата в Шартър, което беше последвано от войнствените изявления на осквернителите. Кога ще се случи следващата неприятна изненада?

На хората им е омръзнало от демонстрации и безредици и от противни прояви на насилие и от двата лагера. Това трябва да спре!

Сега се включи отново сенаторът.

— Това е нещо, което ние, американците, не можем да оправим. Разбира се, европейците трябва да се оправят сами. Но нито ние, нито те ще решим затрудненията с капитулация.

Трябва да уверя Ваше Светейшество, че в присъствието ми тук няма нищо политическо. Независимо дали ще осъществя амбициите си да стана президент на Съединените щати, това няма значение от гледна точка на важните неща. Но католическата църква има значение. Всичките ми политически усилия са насочени към запазването на нейната цялост и опазването на принципите на вярата, в които сме възпитани и които всеки американски католик обича и почита.

Затова искам да отправя един апел към Ваше Светейшество: запазете одеждата на Христос неразделена. Отворете нашите умове към всички вярващи, да, но запазете прегръдките ни за нашите братя християни. Благодаря ви за голямата чест да ни приемете на аудиенция и за търпението на Ваше Светейшество да изслушате един скромен мирянин.

Нацупеността на папата беше пораснала в смръщване, но след това лицето му се отпусна, сякаш облаците се бяха разсеяли. Накрая той вече изглеждаше доста спокоен и успя да изкара някакво подобие на усмивка на лицето си, докато благодареше на сенатора за изказаното мнение. След това се обърна към Джон Макграт и го покани да каже своето мнение. Макар и папата, и той да осъзнаваха много ясно пъстрите отношения, съществували и съществуващи между папството и Обществото на Христос, с нищо не го показаха.

— Ваше Светейшество — започна йезуитът на английски, защото очевидно разваленият му италиански не се беше подобрил, след като живееше във Вашингтон, — мога да добавя много малко към онова, което Негово Преподобие и почитаемият сенатор Роуландсън вече казаха. Обществото на Христа не може да намери компромис с онези, чиято свещена книга отрича Неговата божественост. Оттогава се отнасяме приятелски с тях, според думите на един от вашите предшественици, „мюсюлманите също постигат спасение, защото Божиите пътища са безкрайни“, но предпочитаме да оставим това на Бог.

Колкото до политическите измерения, бих казал, че прилагането на „Отворени обятия за всички вярващи“, дори ако е подкрепено от изявленията на Ваше Светейшество от амвона, ще разцепи католическата църква от горе до долу. Ваше Светейшество сигурно знае как беше разцепена англиканската църква: първо по въпроса за ръкополагането на жени, а след това заради това на хомосексуалисти. Сега църквата е в развалини, разрушена от фракционерство, схизми и дребнави разправии. Такава съдба ли искаме за католическата църква?

Ще добавя само една мисъл за сегашните безредици в Европа. Ние можем да дадем пример, като отговорим на тези атаки по християнски. Със съчувствие към извършителите, но и с решителна съпротива. Ние не искаме да правим нов кръстоносен поход, но гледаме на случващото се като на възможност. Дори атеистичното мнозинство беше ужасено от събитията през последните месеци. Докато целият континент е на наша страна, нека поемем гнева и да го насочим за утвърждаване на вярата на нашите европейски предци.

Папата остана дълго време потънал в мълчание и с наведена в размисъл или молитви глава. Доколкото неговите гости можеха да преценят, той нямаше вид на променил мнението си човек. Най-накрая вдигна глава, погледна към всеки поотделено, благодари им официално и произнесе кратка благословия. Секретарят се изправи. С това аудиенцията свърши. Прелатът, епископ и глава на огромна по мощ организация, накара с ледения си поглед секретаря да застине.

— Ваше Светейшество — започна епископът за голяма изненада на папата, — мога ли да кажа още няколко думи? — Без да изчака отговор, той продължи: — Наскоро бях във Флоренция. Както може би Ваше Светейшество си спомня, аз съм флорентинец, макар че не се бях връщал от години в родния си град. Не и откакто се случи онова поразително нещо. В моя обичан град мюсюлмани имигранти издигнаха шатра. Намерението им беше да протестират и да обидят италианското правителство, защото не искало да им издаде документи за гражданство.

Шатрата се издигаше пред катедралата с купол на Филипо Брунелески и до разположената успоредно Баптистерия с райските двери на Гиберти. Тя беше обзаведена като бедняшки апартамент, включително с дюшеци за спане, и да, за развратничене. Печките им изпускаха пушек и смрад. Имаха дори електричество с любезното съдействие на държавната ни електрическа компания. По високоговорителите мюезинът редовно приканваше вярващите за молитви. Дали не изпуснах нещо? О, да, поточетата мюсюлманска урина оскверняваха Баптистерият. И вонята на екскрементите им, които запушваха входа към черквата от римско време „Сан Салваторе“, издигнатата преди хиляда години.

Ние не вдигаме шатри в Мека. Не пеем „Аве Мария“ край гробницата на Мохамед. Бихме ли уринирали по техните джамии? Бихме ли осквернявали техните храмове с повик на оръжие и подбуждане към омраза чрез нашето писание? Бихме ли взривявали техните джамии, когато са претъпкани с вярващи? Никога! А защо? Заради бремето на белия човек.

Ние вече нямаме желание да налагаме превъзходството на бялата раса, като колонизираме страни, населявани от по-тъмнокожи маси, за да ги цивилизоваме. Но въпреки това все още влачим бремето на белия човек. Много малко от нас го съзнават напълно. Ние търпим и прощаваме грешките на нашите братя, защото, показвайки им търпимост и прошка, предполагаме, че и те ще се научат да го правят. Това не намирисва ли на самодоволство? Колко ли надменни се чувстваме, когато просто трябва да признаем, че да, ние сме по-добри от тях. Затова е наш дълг да ги научим на нашите ценности, като ги допускаме в нашите страни и им позволим да ги омърсяват и да не ги уважават колкото им душа иска!

Сенаторът и нунцият се опитваха да измислят някакво благовидно обяснение, за да прекъснат тирадата на прелата. Светият отец беше толкова шокиран, че изглежда не можеше да помръдне.

Прелатът продължи неустрашимо да говори пред внимателните си слушатели. Сега заговори за величието на фигуративната живопис, забранена от Корана. За красотата на инструменталната музика, която също е забранена. За виното, благословено от самия Христос. След това гласът му се сниши и той заговори вече не толкова разпалено, а почти доверително.

— А що се отнася до вашата лична безопасност, Свети отче, чух някои наистина тревожни слухове. Европа толкова отчаяно иска силен водач на трона на свети Петър, че някои фанатици, наистина ми е болно, че се налага да го кажа, може да се опитат да ви убият. Ако го направят, Европа ще изпадне в хаос. Ислямските орди ще нахлуят безконтролно, а може атеистичните чиновници от Брюксел дори сами да ги поканят. Трагичната ви смърт, Ваше Светейшество, ще означава край на християнството и на Европа такава, каквато я познаваме — Прелатът се прекръсти и добави: — Да пази Бог! Само вие може да смените този курс. Само вие можете да го пренасочите и да се върнете към нашите традиции. Дано всемогъщият Бог ви просветли при избора ви — завърши епископ Сковолони. Сенаторът и Джон въздъхнаха от облекчение.

— Това ли е всичко? — попита папата с неуверен глас.

Епископът кимна сериозно.

Секретарят се изправи и почука на вратата, която се отвори, за да пусне тримата посетители да излязат. Епископ Сковолони се сбогува официално с тях, но когато очите му срещнаха погледа на сенатора, а после този на Джон, той най-изненадващо им намигна, преди да излезе през друга врата от чакалнята.

 

 

Инспектор Гедина току-що беше прочел една статия в „Ил Кориере дела Сера“. Според последните изследвания през миналата година 81% от престъпленията в Италия бяха останали ненаказани. А от убийствата 50% бяха неразкрити. И той самият даваше своя принос към тази отчайваща статистика.

Откакто беше започнало разследването, често се беше чувствал съвсем близо до разкриването на убийството на Анджела или отвличането на Орсина. Подобно на дакел, подушил следа, която води право към дупката на лисицата. Но после тя изстиваше и за пореден път лисицата го надхитряше. Пристигаше късно на местопрестъплението или на друго местопрестъпление, или още по-лошо — не идваше изобщо точно когато имаха най-голяма нужда от него. Беше сигурен, че Орсина е пропуснала много неща в своите показания. Затова беше организирал изненадващото посещение при Джорджо, като се надяваше, че под натиск секретарят може да признае нещо. Но вместо да си признае, той заведе дело срещу него.

Сега Гедина не можеше да измисли нищо, но смяташе, че е негов дълг да се върне при барона, да го посети и да поговорят за освобождаването на Орсина и да му честити това избавление. Каза на Галорини да се приготви да го закара до Верона. Замечтаният полицай, който винаги носеше по някоя книга в джоба си, щеше да подхожда по-добре на салона на барона, отколкото глупавия Колучи.

След няколко часа пристигнаха пред вила „Ривиера“. Пазачите му казаха, че имат заповед да го пускат по всяко време.

— Все пак баронът не е толкова лош, нали, Галорини? — попита инспекторът, когато подкараха по автомобилната алея.

— Доста му се струпа — отговори неопределено сержантът.

— Той сам се унижи, като наруши закона, за да плати откупа за племенницата си. Трябва да призная, че го уважавам за това.

— Така е, но аз мисля, че знае много неща, които не ни е казал.

— Не изпитвам лоши чувства към него. Може би сега ще е в по-добро настроение. Дай да го разговорим и да видим дали няма да изпусне нещо.

Думитру отвори вратата. Не, баронът не бил у дома. Гедина го притисна да каже къде е, но румънецът даваше уклончиви отговори. Старият инстинкт на ловно куче отново заработи и Гедина се стегна.

— Това е неговата ланча. Нали така? Ако не е вкъщи, къде е отишъл?

— Отиде в ателието си — отстъпи най-накрая икономът, — но ми каза в никакъв случай да не бъде безпокоен.

— Преди колко време?

— Онзи ден. Тогава го видях за последен път.

— Обичайно ли е да остава толкова дълго там?

— Не, не е обичайно, но аз винаги изпълнявам неговите заповеди.

— Разбира се, че ще ги изпълнявате. Там има ли телефон?

— Не, а ако вземе мобилния си телефон, винаги го изключва.

— Тогава ще се наложи да идем на място.

Щорите на ловната хижа бяха спуснати и инспекторът не получи отговор на почукването си. Той опита вратата.

— Сега не е време да ходим на пръсти — обясни той на Галорини. — Отвори вратата.

Сержантът се поколеба.

— Не, не става дума да я разбиваш. Не е хубаво да трошим древни дърводелски изделия.

Гедина се върна в полицейската кола и взе чантата си. Старата брава веднага отстъпи пред универсалния шперц.

Когато очите на инспектора свикнаха със сумрака, той видя една свита фигура на пода на банята.

— Галорини, запали лампите!

Тялото помръдна, когато Гедина се наведе над него. Езикът на барона стърчеше от устата му и той дишаше тежко. От вида му инспекторът реши, че е много жаден.

— Бързо му донеси малко вода.

Той помогна на Емануел да пийне, но не беше лесно. Дясната му страна сякаш беше безчувствена.

— Бароне, бароне, чувате ли ме? — В очите на Емануел не трепна нищо, нямаше признаци, че го е разпознал. — Мисля, че се е парализирал. Трябва да е получил удар. Обади се веднага за линейка!

Гедина не беше изненадан, че един вече доста възрастен човек, изложен на голямо напрежение през последните дни, беше получил удар. Онова, което го изненада, бяха одеждите на барона. Боже мили, вечерно облекло с ордени и копринени чорапи! От прием ли се беше прибрал, среща на масонска ложа или нещо подобно? Инспекторът свали ордена на свети Морис и Лазар и останалите медали, като дискретно ги пъхна в едно чекмедже.

— Галорини, върни се във вилата и кажи на иконома какво се е случило. После се върни тук.

Половин час по-късно Гедина гледаше как фелдшерите внимателно натовариха барона в линейката. Двамата полицаи останаха сами с Думитру. Гедина му каза да се върне бързо във вилата и да се свърже с адвоката на барона.

— Галорини, вдигни тия щори. Дръпни пердетата и отвори прозорците. Това място смърди на болест. Ще претърсим всичко до последната цепнатина.

Ловната хижа изглежда наистина криеше тайни. В един ъгъл, завит с жакардова покривка стоеше статив заедно с всичко необходимо за художника: платна, скъпи четки, терпентин и безир, туби с маслени бои. Четките бяха мръсни, а боята бе изсъхнала върху палитрата.

— Сякаш съвсем внезапно се е отказал от рисуването. Но къде са плодовете на труда му? — Единствената украса в помещението бяха чудатите стенописи.

— Смяташ ли, че той ги е нарисувал? Доста са смахнати.

— Не — възрази Галорини. — Те са стари. Предполагам, на възрастта на хижата.

Гедина преглеждаше чекмеджетата в малката кухничка.

— Върви отзад и провери дали има барака или вход за мазе.

Скоро Галорини се върна.

— Инспекторе, отзад няма нищо, освен голяма градинска пещ.

— Искаш да кажеш, че няма нищо по-подозрително. Да идем да видим.

Двамата мъже заровиха из дебелия няколко сантиметра слой от пепел.

— Инспекторе, виж, телбод и пирони. Приличат на онези по задната част на платната.

— Прав си. Значи рисува, а после изгаря работите си. Предполагам, че това е много аристократично — със съмнение в гласа подметна Гедина.

Продължиха да претърсват хижата. Стигнаха и до спалнята.

— Галорини, помогни ми да обърна дюшека — нареди инспекторът. Двойното легло изпълваше помещението и в теснотията беше много трудно да го вдигнат и обърнат.

— Ето ти място, което не се почиства — отбеляза Галорини, гледайки към валмата прах под леглото. — А тук има още нещо.

Сержантът бръкна между таблата на леглото и стената. Измъкна един скицник и го подаде на Гедина, който издуха прахта от него и го отвори. Това беше обикновен скицник на художник, пълен с рисунки с мастило и молив. Бяха доста любителски с липсата си на пропорции и с аматьорските си сенки, но много подробни като средновековните творби. Всяка показваше голо момиче, на вид между единадесет и дванадесет години, а след това вече пораснало, в най-различни пози.

— Детска порнография — отбеляза инспекторът. — Не е за чудене, че е изгорил картините си.

 

 

Лио беше седнал върху един кнехт и оглеждаше пристанището.

„В четвъртък трябва да бъдеш на яхтеното пристанище в 15:30 часа. Има две пристанища. Трябва да дойдеш на онова, което се нарича Порто Соле. Търси яхта на име «Лузимус»“. Това беше съобщението, което му предаде пазачът на Найджъл. Миризмата на йод, на солена морска вода, заслепяващото слънце, което проблясваше и танцуваше по спокойните вълни, писъкът на чайките — Лио поглъщаше всичко това, докато гледаше как яхтите влизат и излизат от пристанището.

Час по-късно вече се питаше дали не е станало някакво объркване. Правилно ли беше разбрал разваления английски на пазача? Или беше прекалено уморен, за да мисли както трябва? Със сигурност беше преживял няколко трудни седмици, откакто се раздели с Орсина на централната гара в Милано. След това още два неприятни дни, за да стигне до Сан Ремо, туристическо селище на Италианската Ривиера близо до границата с Франция. Запита се дали да не звънне отново на пазача. Нямаше много смисъл да седи безкрайно на кнехта. Извади портфейла си и преброи монетите: три евро и двадесет и осем цента. Това бяха всичките му пари. Той стана и тръгна да се връща към селото, за да потърси обществен телефон.

— Д-р Кевъна, предполагам? — чу се неприятен английски глас. Той се обърна и видя нисък мъж на неговата възраст, облечен в ленен костюм с цвят на сьомга и разкопчана риза, която откриваше космати гърди. Не можеше да се каже, че е топло, но определено не беше толкова студено, колкото в континентална Италия от другата страна на Апенините, където Лио беше пребивавал до тази сутрин.

— Да, аз съм Лио Кевъна.

— Найджъл беше много прав, като каза да се оглеждам за американски професор хипар, и ето ви вас в сърцето на Ривиерата. Пристанали сме ей там. Да побързаме!

Лио последва мъжа, който се представи като Теди, до старомодна моторна яхта, цялата в тиково дърво и снобско излъчване. Минаха по трапа, който Теди веднага издърпа, и едновременно се провикна:

— Намерих го! Прибирай въжетата! — След минута той вече управляваше яхтата и я насочи към изхода на пристанището, а Лио седеше долу на масата, изложен на любопитството на още трима мъже и две красиви жени.

Един висок млад мъж се зае с представянето.

— Аз съм Ники, това е Нико, да не ни бъркате. Неговата прекрасна жена Софи. Това е Маркъс, а това — неговата също толкова прекрасната жена Полин. Прекрасните съпруги предпочитат да говорят френски, но аз съм сигурен, че това няма да ви подразни.

Французойките, петнадесетина години по-млади от своите съпрузи, се усмихнаха на Лио, но го гледаха с известно с опасение. Тъй като не им бяха казали почти нищо за него, не го възприемаха като преподавател хипар, а като истински скитник.

— Ние си играем на пиратите от Пензанс — обясни Ники („Всъщност той е маркиз Тем“, прошепна един от останалите), — или простичко казано, майната им на границите. Приставаме навсякъде, без да се подлагаме на митническа проверка или да се регистрираме в полицията. Отстояваме древното право на свободно движение в открито море.

Лио схвана в общи черти идеята и тя никак не го успокои. Това ли беше блестящият план на Найджъл за безопасно бягство от Италия? Изведнъж у него се надигна подозрение. Трескаво си припомни колко глупаво се беше държал англичанинът на миланската гара: винаги поне на крачка след всяко ново събитие, изненадан от всичко, все трябваше да му се обяснява. Това ли беше финансистът от световна класа, хитрият спекулант? Възможно ли бе да е толкова некадърен? Или всичко е било театър? Но за какво? Отговорът изведнъж лъсна пред очите му: за да го накара да влезе в капан! Тези дендита също ли разиграваха театър? Дали Найджъл ги беше наел, за да го предадат на полицията? Какъв прекрасен начин да се отървеш от съперника си!

— Какво правите, ако ви хванат? — попита Лио с прикрито недоверие.

— Правим се на глупави, отказваме да говорим на друг език, освен английски и ако се наложи, плащаме. Но тогава губим точки. В играта участват още три яхти и ние се опитваме да подобрим миналогодишния рекорд, преди да свърши сезонът. В момента водим с две пристанища. Искате ли да научите каква е наградата?

— Не.

— Разбира се, че искате: изгубилите екипажи трябва да минат по трапа — обясни безцеремонният брадат Нико и компанията избухна в смях. — Искате ли питие? — добави той. — Да се изпишкате, а може би да вземете душ?

— И трите — отговори Лио. Щеше да участва в играта и да крие мислите си. Ако се наложи, щеше да импровизира, но не биваше да позволява на съмненията да му пречат да мисли.

Той се върна от добре обзаведената баня, облечен в халата, който намери там. Нямаше дрехи за смяна, а онези, които не беше свалял две седмици, вече смърдяха.

— Е, какво ще кажеш да те облечем в „Долче & Габана“? — попита Маркъс, мъж на петдесетина години с орлов нос.

Лио раздразнено отмести очи.

— Да, да, трябва да се смесиш с тълпата, когато пристигнем в Антиб. Особено ако бреговата охрана ни пресрещне преди това. Дойдохме подготвени. — Полин му подаде дрехите.

Лио се появи наново от банята преоблечен в ръждивочервени кадифени панталони, розова риза и светлобежов кашмирен пуловер, преметнат през врата му. Беше обут в ръчно изработени велурени мокасини. Мъжете го изгледаха делово — маскировката му беше само част от играта. Но жените го огледаха преценяващо и се усмихнаха.

— Вече си готов за капитанската маса. Хайде да пийнем по едно — предложи Нико. — Смесих няколко високоволтови коктейла.

Смесицата от водка, енергийна напитка, коантро и бог знае още какво се застича по гърлата на всички. Лио изпи бърканицата от жажда, без да го е грижа за силата на алкохола, и след това помоли за чаша вода. През последните две седмици бе преживявал с по сандвич на ден, а понякога пропускаше и него. Беше спал много малко и през цялото време трепереше от студ. Но си заслужаваше.

Яхтата следваше извивките на крайбрежието и плаваше към границата между Италия и Франция. Но тя не беше сама. Наистина, морето не беше така претъпкано, както през лятото, но прекрасният слънчев ден бе примамил още яхтсмени.

За първи път Полин заговори Лио:

— Брадата ти — каза тя с неодобрителен поглед. Брадата му наистина беше в безпорядък, а мустаците му бяха прораснали и покриваха устните. — Имаш ли нещо против… — попита тя.

Сега какво, помисли си той. Остави ме на мира. Но не каза нищо и й обърна гръб.

— Може би е хванал морска болест или просто си е такъв — прошепна Маркъс.

— Найджъл спомена, че е малко параноичен — добави Нико.

Полин не се обезкуражи върна се с ножица и самобръсначка и ги подаде на Лио. Той запази спокойствие.

— Ако искаш — започна тя, а после размени погледи със Софи, която се усмихна — колко забавно щеше да бъде! Двете френски красавици сложиха един удобен стол на главната палуба и се приготвиха да обръснат брадата му.

Лио бе отвратен, но единственият начин да се измъкне, беше да скочи в морето. Това обаче щеше да му попречи да избяга от Италия и да помогне на Орсина. Тя все още имаше нужда от него. По дяволите всичко, помисли си той и отстъпи.

Софи загърна Лио с тюркоазено синя кърпа, взе ножицата и първо подстрига брадата и мустаците му, колкото можеше по-късо. Яхтата се полюшваше леко и на няколко пъти тя леко защипа кожата му с ножицата, след което викваше весело „Опа!“ и се кикотеше.

Приятно възбудени, двете жени цвърчаха и се кискаха. Точно в този момент бреговата охрана оглеждаше с бинокли яхтите, които се носеха по водата, за да си изберат някоя за проверка. Лио ги зърна в далечината. Имаше лошо предчувствие, но нищо не можеше да направи.

Без да знае, че ги наблюдават, Полин настоя, че честта да извърши операцията се пада на нея. Софи сапунисваше бузите и шията на Лио цяла вечност, или поне така му се стори. Той вече миришеше доста силно на лавандула от сапуна, а сега и на сандалово дърво от пяната за бръснене. Полин се наведе и започна да го бръсне.

Бреговата охрана продължаваше да ги наблюдава. Англичаните се наслаждаваха на всеки миг.

— Това е много по-вълнуващо от таблата! — възкликна Теди.

Мощната лодка потегли към тях, като постепенно набираше скорост.

— Внимание, ето ги, идват! — каза Маркъс.

Внезапно катерът зави и се насочи към един кораб. Докато разглеждаха внимателно двете красиви жени, които бръснеха на палубата някакво денди, облечено в шарени дрехи, явно бяха решили, че те просто се забавляват, и насочиха вниманието си към потенциални контрабандисти.

— Успяхме! — победоносно каза Маркъс двадесет минути по-късно. — Погледни натам. Това е Кап д’Ел. Вече сме във френски териториални води.

Като на шега, помисли си Лио. Нямаше митничари, нито гранична полиция, никаква проверка на паспортите. Направо детска игра.

Полин завършваше бръсненето на Лио. Стоеше толкова близо, че той можеше да преброи всичките й лунички. Не го направи, а се загледа в големите й кафяви очи. Подушваше не само парфюма й, но вдъхваше и дъха й. Всичко беше в толкова ярък контраст с онова, което бе преживял през последните няколко седмици, че най-накрая затвори очи. Полин го прие като знак.

— Ето, красавецо! — възкликна тя и се наведе, за да го целуне леко по устните.

Той дори не помръдна и веднага щом тя се дръпна от него, се изправи. Всички се вторачиха в него.

— Браво, скъпи бръснарки — каза Маркъс. — Много добра работа! — Мъжете заръкопляскаха.

Когато слязоха в каютата, Ники попита с лукава усмивка:

— Ти наистина ли си професор хипар? Какво преподаваш? Постструктуралистки анализи на Керуак^[1]?

— Има ли нещо за ядене? — попита Лио, вместо да отговори. — И сух хляб ще свърши работа.

— Скоро ще хапнем — отговори Ники, който се почувства неловко в компанията на този начумерен непознат. Нещо в него му напомняше за необуздано, неопитомено животно.

— Трябва да ни извиниш. Англичаните си остават ученици цял живот — обясни Теди, след като хвърлиха котва, за да хапнат малки студени омари, пресен френски хляб и маслини. — Те непрестанно се опитват да надхитрят своите учители. Затова играем тази идиотска игра на пирати.

Лио не каза нищо, защото се тъпчеше с хляб.

— За всичко е виновно английското частно училище — намеси се Ники. — То ни учи да презираме авторитетите, защото повечето от даскалите са неудачници, но въпреки това ти внушава и доживотна вярност към системата. А после трябва да се оправяш, както можеш.

Лио трудно възприемаше онова, което казваха, защото се чувстваше толкова уморен, че едва успяваше да държи очите си отворени. Въпреки това нямаше търпение да види Орсина. Беше чакал този миг в продължение на четиринадесет дни и нощи и сега знаеше, че вече е близо.

Малко след осем вечерта Антиб стана свидетел на пристигането на „Лузимус“ и слизането на Лио на брега. Той задържа старото си кожено яке и опърпаната раница.

— Една найлонова торба би свършила по-добра работа от нея — смръщи се Нико. — За какво ти е? Уха, колко е тежка. Вътре трябва да има, чакай да отгатна, предполагам, семейната библия и някой гаечен ключ. А аз си мислех, че хипитата пътуват с малко багаж.

— Да, мога да хвърля поне ключа — каза Лио, извади свръхголемия френски ключ и без повече обяснения го запрати във водата, — но ще запазя семейната библия. Обещал съм на възрастната си майка, че тя винаги ще ме придружава.

— О! — измърмори Нико, не съвсем сигурен, че това е шега. Софи се усмихна, а Полин се изкикоти.

Бяха му казали, че Орсина е поискала да й се обадят, щом „Лузимус“ приближи на около час Антиб. Лио стоеше на носа и я забеляза отдалече: не можеше да сбърка фигурата й под уличната лампа. Или пък това беше аурата, която сетивата му бяха усетили, преди още да я беше видял?