Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forbidden Book, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Гуидо Мина ди Соспиро; Джослин Годуин

Заглавие: Забранената книга

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Английска

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-585-968-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2035

История

  1. — Добавяне

17.

— Бихте ли почакали тук? — Шофьорът на таксито кимна и Лио слезе в дъжда. Когато се изправи, трябваше да се опре на автомобила, за да не рухне. Като в мъгла успя да стигне до масивните врати, които бяха единственият видим отвор в стените. Беше много тъмно и му отне известно време, за да намери звънеца. Задействаше се с верига. Лио я дръпна. Някъде далеч зад вратите издрънчаха камбанки. Дъждът продължаваше да се излива.

След време, което му се стори цяла вечност, звънна повторно. В момента дъждът направо се лееше върху изложената на стихиите най-висока част на хълма, а пристъпите на вятъра го принудиха да се облегне на стената. Той отново дръпна веригата, този път по-немощно, и пак трябваше да чака с векове.

Тогава се съсредоточи да събере достатъчно сили, за да се върне при таксито. Нямаше представа къде да поиска да го закара, но беше безсмислено да стои повече тук.

Беше преполовил пътя до колата, когато вратата се открехна и един монах показа глава през процепа.

— Кой звъни?

— Аз съм брат мирянин — отговори Лио с глас, заглушаван от дъжда, и тръгна обратно към вратата.

— Говори по-високо. Какво каза?

— Брат мирянин, член на Третия орден — от това усилие се препъна и едва не припадна.

— Пиян ли си? Ако си пил, как смееш да прекъсваш молитвите ни?

В главата на Лио проблеснаха неканени дванадесетте подвига на Херкулес. Предполагаше се, че магическият Герой на Чезаре трябва ги надмине, а той, горкият глупак, дори не можеше да помоли за гостоприемство! Заповяда на тялото си да излезе от немощта поне за няколко секунди и каза колкото може по-убедително:

— Отче, аз съм брат от Третия орден на францисканците. Дойдох тук в търсене на самота й мир. И молитви, разбира се. Моля да ме подслоните — Докато изричаше това, по лицето му се стичаше дъжд.

Изпод качулката си отец Терезио го огледа преценяващо, но не можа да види много в спускащия се мрак.

— Имаш ли багаж? — попита той след известно време.

— В таксито е.

— Вземи го и ме последвай.

— Благодаря ти, отче. Много благодаря. — Но Лио остана облегнат на стената и помаха на шофьора. Онзи обаче само отвори прозореца си.

— Моля, помогнете ми за багажа. Ще ви дам голям бакшиш.

Отец Терезио им показа пътя до килията. В нея имаше легло, шкаф, маса за писане и един стол. Светлината идваше от гола крушка на тавана.

Лио залитна в килията и се отпусна на леглото. Плати на шофьора и успя да не затвори очи, докато слушаше указанията, които се лееха от устата на монаха.

— Всички молитви от божествената служба се казват общо в монашеската черква. Ставаме половин час след полунощ за утринните молитви и медитация. Това продължава час и половина. После почиваме до изгрев, когато отново се събираме в черквата за псалмопенията в първия час, а след тях се връщаме в параклиса, за да отслужим литургията. По-късно имаме лека закуска, а времето до третия канонически час прекарваме в четене на духовна литература. Отпиваме го в девет и продължаваме с манастирската служба. Остатъкът от сутринта до деветия канонически час в единадесет прекарваме в четене и физически труд. Ще станеш ли за утринната? Тогава ще ти обясня за останалите молитви. От гостите ни миряни не се очаква да спазват изцяло нашия режим, но тук е място за молитви.

Лио беше изчерпал силите си. Можеше само да си седи на леглото и безмълвно да гледа монаха.

— Братко, изглеждаш много уморен. Почини си добре и Всевишният да те благослови. — Брат Терезио го остави сам. Когато се отпусна на леглото, Лио изгуби съзнание.

Събуди се късно сутринта, все още във влажните си дрехи, и осъзна, че е пропуснал много от предписаните молитви. Но изглежда планът му бе проработил. Сега трябваше колкото може по-бързо да се оправи. Той стана от леглото и се свлече на каменния под, където отново изгуби съзнание.

Монасите разбраха, че техният брат е болен, и започнаха да се грижат за него, както се грижеха за зеленчуковите си градини.

След няколко дни с радост забелязаха, че е започнал да се възстановява. Отец Терезио бе преценил много вярно, че той не е истински болен, а само изтощен. Не беше първият, попаднал в манастира в такова състояние. Изглежда стресът бе демон, способен да надвие и най-силните в света на миряните. Единственото, което знаеха за него, беше името му: каза им, че е Леонардо. Това им беше достатъчно заедно с неизказаната, но очевидна негова благодарност.

Когато отново се изправи на крака, Лио започна да ходи на литургиите и някои от службите в каноническите часове, за да създаде впечатлението, че е тук, за да намери изцеление на душата си, а не защото се крие от преследвачи. Със сигурност вече го издирваха. Беше оставил хотелската си стая във вид на бойно поле. Знаеха името и паспортните му данни. Управителят сто на сто се е обадил в полицията и сега вече го търсеха.

Когато в тъмната хотелска стая Лио най-накрая бе успял да стигне до ключа на лампата, той вдигна ръце и потърка очите си. Те бяха лепкави, както ръцете, така и лицето му, но очите се отвориха. Примигна и за свое огромно облекчение вече можеше да вижда. Първото, което се мярна пред погледа му, бяха чифт кървави ръце. Следващото, което видя, беше локва кръв на масата пред него. Той се огледа, движейки бавно глава, сякаш го беше страх да не си счупи врата, ужасен какво ли ще се открие пред него. На сивия мокет също имаше локва кръв. Кръв капеше от ноктите на ръцете му. Можеше да я усети как жвака в обувките му. За свой най-голям ужас видя как от порите му избива кръв. Докато лежеше на пода изчерпан и неподвижен, той си спомни разговора с д-р Иландър и се зачуди дали това е истина или друга фаза на видението.

След известно време стигна до заключението, че е действителност и че още е жив. Бавно и болезнено се изправи на крака и залитна към банята. Огледалото отрази лицето му: от ъглите на очите по бузите все още се стичаше кръв и капеше от носа. Той пусна душа. Тъй като не можеше да стои прав, сви се в единия ъгъл и остави водата да го почисти. Дишаше на пресекулки и с усилие. Повърна неколкократно и видя как съсирената кръв се смесва с червеникавата вода при розетката на канала.

Докато водата отмиваше кръвта, болката постепенно започна да намалява. Пръстите на ръцете и краката му престанаха да кървят, но усещането за ожулване остана, а кожата по лицето и тялото го наболяваше като след лошо слънчево изгаряне.

Значи това още не беше смъртта, а просто резултатът от това да прорицаваш непосветен. Успя да изпълзи изпод душа и седнал на пода на банята с гръб опрян в стената, огледа напоения с кръв мокет. От прозореца започна да се процежда светлина. Можеше да се движи само извънредно бавно, като преди това трябваше внимателно да обмисля всяко действие. Отчаяно искаше да се хвърли в леглото и да заспи, но знаеше, че не бива да го прави. От шкафа извади найлоновия плик за пералнята и напъха вътре кървавите си дрехи и обувки. После бавно се облече. Часовникът му показваше осем сутринта.

Лио лежеше в леглото и прекарваше всички тези подробности през главата си, когато някой почука и един млад монах влезе с поднос в ръцете.

— Паста и фасул, братко Леонардо! Тя ще ти даде малко сила. В добавка много ръжен хляб и масло. Надявам се, че скоро ще те видим в параклиса.

Докато с благодарност поглъщаше късите макарони с боб, Лио продължаваше да си спомня, преднамерено проследявайки всяка подробност. Усещаше, че търсенето му е увиснало на косъм и че отсега нататък всяко действие, което предприема, трябва да е дисциплинирано и премислено.

 

 

С огромни усилия бе успял да си опакова багажа и пъхна в куфара и торбата за прането. Прибра древния ръкопис в раницата и затътри крака надолу по стълбището. Плати сметката, отиде в най-близкото кафене и изпи четвъртинка мляко и няколко кафета. След това със скоростта на охлюв отиде до книжарницата, която според мъжа на рецепцията беше наблизо. Там откри онова, което му трябваше: гид за туристи със заглавие „Настаняване в италианските манастири“. Въпреки това не го купи.

Усмихна се при този спомен. Ако полицията разпиташе книжарката, с помощта на касовия апарат тя можеше да им покаже точно кои книги са купени сутринта. Това щеше да им даде следа, макар и неясна. Не можеше да си позволи това, защото не знаеше колко дълго ще продължи слабостта и неспособността му да оцелее. А ако се наложи отново да бяга, какво щеше да прави? Затова си преписа единствения подходящ адрес. После някак успя да стигне до гарата и да се качи на първия влак за Падуа.

Когато пристигна, унесен повлече крака към едно кафене, като едва успяваше да държи очите си отворени. Колкото и да искаше да си тръгне бързо, просто нямаше сили да се надигне от масата. Седя там с часове и изпи няколко големи чаши кафе с мляко, най-накрая събра достатъчно сили, за да вземе такси до манастира „Камалдолезе“ на Еуганейските хълмове. Беше се надявал, че там няма да му искат документи и слава на бога, никой не пожела да ги види.

Ето ме тук, мислеше той, докато носеше празната купа от супа към кухнята и поглаждаше бързо растящата си брада. Каква да бъде следващата ми стъпка? Къде е Орсина? Как мога да я спася? Имаше зловещо предчувствие, знаеше, че тя има нужда от него и че единствено той може да я спаси. Въпреки че успя да открадне книгата и да отхапе късче от плодовете на Второто дърво на живота, прорицанието се бе провалило. Беше научил какво се е случило с Анджела, но още не знаеше нищо за съдбата на Орсина. Беше разбил преградите между времето и пространството, но само по отношение на миналото. За разлика от сънищата той си спомняше преживяното напълно, но как би могъл да бъде сигурен, че се е случило наистина? Възможно ли е неприязънта му към барона и неговата собствена фантазия да са съчинили напълно измислен сценарий? Дали не беше халюцинирал?

Не, каза си той. Това беше толкова истинско, колкото собствената му кръв. Забранената книга беше неизразимо могъща и опасна. Особено в ръцете на барона. Това не му оставяше никакъв избор: трябваше отново да се заеме с ритуала и да разкрие онова, което му трябваше, независимо какви щяха да са последствията за неговото телесно и психическо здраве. Но какво щеше да стане, ако този път умре?

Лио пак си зададе този въпрос, докато крачеше обратно към килията. Вече бе минал етапа на загриженост за собствения си живот. Щом се налага, той щеше да отвори книгата на същата страница и да мине отново през целия мъчителен процес. Съзнаваше, че не бива да прави това. Ако той умреше, Орсина щеше да остане сама в ръцете на похитителите, а ако бъдеше освободена, да стане жертва на чичо си. Лио беше прочел във вестниците за отчаянието на барона след смъртта на неговата племенница, беше го видял как плаче на снимките от погребението. Въпреки това той я беше убил. Той, нейният чичо и настойник! Найджъл, колкото и голям финансов гений да беше, нямаше да е равностоен на това блестящо, надменно и извратено чудовище, ако се стигнеше до битка за душата на Орсина.

Дали да не се обади в полицията? Не, те щяха да го побъркат от разпити за кървавата баня. По-лошото беше, че можеха дори да го задържат, обезвреждайки единствения потенциален спасител на Орсина, докато баронът продължава със своите домогвания, каквито и да бяха те. Кой щеше да повярва на Лио? Какви доказателства имаше? По време на прорицателско видение беше видял как баронът убива Анджела. Полицаите щяха да му се изсмеят в лицето и в най-добрия случай щяха да го подложат на психиатрична експертиза за оценка на вменяемостта.

Защо баронът беше действал толкова безжалостно? Какво се опитваше да постигне чрез горката Анджела, като оставим настрана магическия екстаз? И защо му беше нужна тя за това? Нали и тя беше Дела Ривиера? Лио се запита как така той самият можа да стигне до прорицаване? Чезаре дела Ривиера беше заявил, че „недостойните кандидати прорицават чрез изкуството на некромантството“, а той определено не бе правил нищо подобно. Трябваше ли следователно да заключи, че макар и начинаещ, не е недостоен кандидат? Как бе възможно подобно нещо?

Някой почука на вратата и прекъсна мисловния му поток. Беше отец Джиацинто, който живееше в съседната килия.

— Братко Леонардо — каза той, — ще поработя в градината. Малко свеж въздух ще ти се отрази добре. Искаш ли да дойдеш с мен?

— С удоволствие.

Когато излязоха, брат Джиацинто обясни:

— Зимата наближава и на открито гледам само ангинари. Ще ми помогнеш ли да ги оплевим?

След половин час работа брат Джиацинто покани „Леонардо“ да се разходят из градината, оградена от стените на обителта.

— Ние спазваме строг режим, особено по време на великите пости, но не постим. Постенето е грях спрямо красотата, с която нашият Създател в безкрайната Си мъдрост ни е дарил. Погледни това дърво. — Бяха застанали само на няколко крачки от един вековен тис. Короната му беше неравна, с много изсъхнали вейки и клончета. По-високите големи клони бяха покрити със зелена шума, гъста и избуяла, която отгоре беше тъмнозелена, а отдолу — лимоненожълта. Тук-там се виждаха яркочервени плодове, които радваха много птици. Върху древните и по-скорошните цепнатини бяха израснали възли и чепове — следи от безброй увреждания, причинени от бурите. Масивният ствол с червеникавоморав цвят беше кух. Отец Джиацинто го покани с жест:

— Искаш ли да влезем?

Двамата влязоха в ствола.

— Не е ли това една красива малка къщичка? Тисът е известен и като I’albero della morte, дървото на смъртта, защото всички негови части като изключим месото на плодовете му, са отровни. Освен това често се среща в гробищата, особено в северната част на страната. Но аз го наричам дърво на живота. — Думите му отекнаха в пещероподобния ствол. — Между молитвите и физическия труд ни остава малко време. Разбира се, не безкрайно като на ангелите, но все пак имам малко свободно време. Затова се захванах да изучавам ботаника. И излезе, че технически погледнато, тисът е безсмъртен.

Лио изглеждаше смаян.

— Да — продължи отец Джиацинто, — ако не се намеси външна сила или не го повали по-силна от него буря и най-вече някой моторен трион, тисът може да продължи да живее вечно. Просто отказва да умре. След време, когато минат векове, той сам изпраща клонки в земята и от тях израства пак под формата на нови дървета.

Научих още, че това дърво е растяло на земята дълго преди появата на динозаврите преди повече от 300 милиона години. Учените са изкопали вкаменелости и са успели да ги датират. Възможно ли е Създателят в Своята безкрайна мъдрост да го е сложил на земята, за да ни напомня нещо? Като второ дърво на живота?

Лио бе забравил почудата си и слушаше много внимателно. Отец Джиацинто продължи да обяснява:

— Да, бяхме прогонени от Райската градина, но Създателят ни дари дървета и плодове, зеленчуци и билки, за да я помним. Ако ги пренебрегнем, ако пренебрегнем неговите подаръци, това грях ли е? — Той се усмихна и каза: — Хайде да повървим, това ще ти се отрази добре. — Те тръгнаха бавно към градината на манастирската кухня. Част от нея беше покрита с парник. Влязоха в него и Лио инстинктивно разкопча якето си.

— Както виждаш — поде отново отец Джиацинто, — тук отглеждаме всякакви билки. Тинктурата, която пиеш, откакто пристигна, от векове се приготвя от тях. Все същата стара рецепта. Не ти ли подейства като магия? Разбира се, няма да ти я кажа, защото е тайна, но това е истината. Братко, това са Божиите дарове и ние трябва да ги ценим. Пророкът Йезекиил казва, че след грехопадението сме били изстреляни в действителния свят. Това е вярно, но в него има следи от Градината на земните удоволствия[1] и наш дълг е да се опитаме да си я върнем.

Залезът почти беше настъпил и с него времето, когато монасите трябваше да вървят да пеят вечернята. Лио се извини и не се присъедини към тях.

На връщане към килията си той случайно срещна друг мирянин, банкер от Милано. Двамата били единствените гости тук, му каза банкерът. Казваше се Джанкарло, красив мъж с посивяваща коса, облечен небрежно-елегантно с кадифени панталони, риза и кашмирен пуловер. Двамата поговориха малко, защото братята се мръщеха на дългото бъбрене. Напоследък се чувствал „изчерпан“, „направо съсипан от стреса“ и имал нужда от почивка. Би могъл да отиде на плаване с яхтата, която държал на котва в Портофино, но не искал да се среща с останалите финансисти, които само това правели. Затова предпочел двете седмици в манастира и за своя голяма изненада, не само издържал, а направо разцъфтял сред това мълчание.

— Да, мълчание. Никакви мобилни телефони, никакви факсове, без заседания и срещи, никаква телевизия, радио и компютри — блаженство. А ти? Какво те доведе тук?

Лио обясни, че той също е жертва на индустриални количества стрес и трябва да се възстанови. Единствената връзка, която Джанкарло поддържаше с външния свят и срещу която монасите не бяха възразили, бяха няколко вестника. Всяка сутрин собственикът на будката в близкото градче Абано Терме му доставяше „Ил Соле 24 Оре“, водещия финансов ежедневник в Италия, „Ил Кориере дела Сера“, „Ла Република“ и „Ил Газетино ди Венеция“.

— Вече съм натрупал цяла купчина. Всъщност само от последните десет дни. Ако искаш, можеш да ги прегледаш.

Лио прие поканата на банкера и прекара вечерта в разгръщане на пресата, като подходи методично и започна от най-раншната дата. Любопитството му беше възнаградено. Научи, че затрудненото положение на Найджъл е претърпяло значително развитие. За да събере доказателства, адвокат Алемани бе поискал от прокурора да изпрати призовка на камериерката, работеща във вила „Ривиера“. Очевидно, след като беше чул ужасната новина за отвличането на съпругата си, лично господин Макферсън бе настоял пред своя адвокат да предприеме тази стъпка. Прокурорът се съгласил, защото на никого не може да бъде отказано да даде показания, както гласи член 194 от италианския наказателнопроцесуален кодекс. Прокурорът и съдията, който наблюдаваше досъдебното производство, се учудиха на тази закъсняла молба. Защо господин Макферсън още преди седмици не беше помолил камериерката да даде показания? Още веднага след като го арестуваха?

За радост на медиите, които злорадстваха за всяка подробност, отговорът се разбра в съда. Саманта, която беше облечена малко прекалено ярко, беше подложена на разпит от прокурора и инспектор Гедина. Тя призна с доста голяма доза откровеност, че има връзка с господин Макферсън. Притисната от прокурора, призна и че често е правила секс със съпруга на племенницата на своя работодател.

— Имахте ли сношение през нощта на 4-ти срещу 5-ти август? — попита прокурорът.

— Да.

— Защо не ни казахте, когато ви разпитаха във вилата? Внимавайте какво ще отговорите, защото сега можете да загазите като съучастник и укривател.

— Аз… не исках да изложа господин Макферсън.

— Наистина ли? Колко благородно. А сега вече не ви пука дали ще го изложите, така ли?

Гедина продължи разпита:

— Кое ви накара да промените мнението си?

Според статиите Саманта не се отказала от своето признание и била много доволна да разкаже на очакващите я отвън медии какво е говорила на разпита. Не беше нужно да разкрасяват нещо. Господин Макферсън бил страстен и щедър любовник, обявила Саманта. Последната нощ, когато се чукали, той изчакал жена си да заспи, след това се измъкнал от леглото. Промъкнал се по утъпканата пътека до квартирите на прислугата и останал при нея почти до разсъмване. Помнела много ясно, защото няколко пъти го подканяла да се върне при жена си, за да не ги хванат. Обаче господин Макферсън бил толкова пламенен…

На снимките Саманта изглеждаше много добре. Притежаваше онзи тип млада, нахакана и леко вулгарна красота, която би привлякла женкар на средна възраст като Найджъл.

В резултат на нейното признание той най-сетне вече имаше алиби. Това засили убеждението на Лио, че прорицанието му не е било халюцинация. Той също знаеше, че Найджъл не е убил Анджела. Щяха да го освободят. Просто не можеха да го задържат повече.

Имаше още едно неочаквано събитие, както научи Лио, когато зачете по-пресните вестници. Найджъл беше разпитан още веднъж, но този път съвместно от инспектор Гедина и прокурора, а съдията лично председателствал съдебната процедура. Накрая съдията изпълнил молбата на прокурора: мистър Макферсън оставал в ареста.

Възмутеният Алемани се хвърлил да съди прокурора, съдията, съда в Болцано и дори министъра заедно с министерството на правосъдието за противоконституционното задържане на господин Макферсън във връзка с разследването на смъртта на Анджела Ривиера дела Мота.

Един от известните автори на уводни статии в „Кориере“ беше взел интервю лично от прокурора. Причината за временното задържане на господин Макферсън била много проста: по време на досъдебното производство той бил лъгал многократно, така че не можело да му се има доверие. Пропуснал да разкаже за многобройните си експедиции до различни винарски изби, придружаван от жертвата. Беше излъгал за това какво е правил през нощта на убийството, а сега искал светът да повярва в закъснялото признание на камериерката. Дали не е организирал да й бъде платено добре за нейните лъжи? Той можел да си позволи сума, която да промени живота на всеки човек, и без много усилия би могъл да накара жената да лъже по поръчка. Адвокат Алемани много лесно би могъл да й направи предложение и да са постигнали неписано споразумение. Кариерата му на адвокат представлявала дълъг списък от победи, но подходът му към правото бил макиавелистки. Закъснялото признание на камериерката, което противоречеше на казаното от нея при първия й разпит, представлявало разобличаващо доказателство, или с други думи, доказателство, което не можело да бъде прието безусловно, без да има допълнително потвърждение. Разумното съмнение продължавало да преобладава. Нито Гедина, нито прокурорът и съдията били достатъчно удовлетворени от последните показания като безусловно доказателство за невинността на господин Макферсън.

По-неотложни, но и по-оскъдни бяха новините за Орсина. Патетичният опит на нейния чичо да плати откупа въпреки ясната забрана и замразяването на неговите активи му бяха спечелили съчувствието на обществеността. Във вестниците продължаваха да пристигат писма и имейли: не е ли могла полицията да затвори очи и да позволи на съсипания човек да плати откупа? След пропадналия опит за предаване на парите, никой не беше чувал нищо за Орсина. Лио прочете с облекчение, че баронът поне не беше получил по пощата част от тялото й, като последна покана да се разплати с похитителите въпреки всичко.

Международните новини бяха пълни с репортажи за доброволното предаване на все повече каещи се осквернители на християнски свети места. От всички страни валяха самообвинителни признания. Млади ултраконсервативни екстремисти признаваха, че са извършили оскверняванията на най-почитаните европейски места за поклонение. Те заявяваха, че целта им била за тези светотатства да бъдат обвинени мюсюлманите, за да се повиши напрежението и да се улесни създаването на модерна Свещена лига, чиято задача да бъде изхвърлянето на нашествениците от Европа.

Лио се запита каква ли е причината за този странен феномен, но въпреки това почувства облекчение от новината. Не такова беше мнението на Джанкарло, който му каза под секрет, че планира да създаде „военен фонд“ за подпомагане на най-добрите клиенти на банката, „защото войните винаги са благослов за икономиката“. Добрите новини бяха стигнали някак си и до монасите, които благодаряха на господ и благословената Дева, патрон на техния манастир, за това, че бяха влели разум в техните изгубени овце. Няма да мине много време, помисли си Лио, и папата ще се опита да извлече полза от християнската готовност за прошка. Сигурно Джон и сенатор Роуландсън са много разстроени, каза си той. Да не говорим за прелата на Опус Деи. Това беше сериозен удар срещу техните планове. По някаква неясна причина нелегалната им армия се бе обърнала срещу тях. Каква ирония: осквернителите, нелегалните герои на мечтаното отвоюване на Европа, чрез признанията си сега все пак станаха герои, но вече на надеждата за мир между двете цивилизации. Антиислямските демонстрации бяха престанали и изведнъж черните овце се превърнаха в бели гълъби на мира.

Минаха още няколко дни. Джанкарло, който сега преливаше от здраве, каза на отец Терезио, че ще остане още една седмица. Септември стана хладен и сутрин студът хапеше, а кестените по Еуганейските хълмове започнаха да губят листата си. Една нощ Лио излезе от килията си и отиде в градината, защото не можеше да заспи. Беше студено, безоблачно и нямаше луна, но звездите грееха ярко.

Майка му го беше научила да ги разпознава. „Търси Полярната звезда и си мисли за нея като за пътеводна светлина. Преди векове моряците са щели да бъдат загубени, ако не е била тя“. Това беше първото, което научи, а Полярната звезда се намира в съзвездието Малката мечка, или Орсина на италиански. Сякаш най-милите му спомени го бяха подготвяли още от детството за нея. Той потисна въздишката си. Сега не беше време да съжалява, а да действа.

Когато се върна в килията, се замисли какво да направи. Сети се за друго съзвездие — Лъв. Внезапно си спомни, че богиня Юнона моли Херкулес да убие Немейския лъв и това се превръща в един от подвизите му. А Лео значеше лъв на латински. Той потрепери. Ами ако „Магическият свят на героите“ не искаше от него да подражава на Херкулесовите подвизи, а на една от неговите жертви?

Закъснялото прозрение заедно с преживяното по време на прорицанието убиха желанието му да отвори забранената книга, по която сега имаше петна от собствената му кръв. Беше сигурен в едно нещо. Повече нямаше да се опитва да повтаря магическите ритуали в нея. Последният едва не го уби. Но съдбата му вече бе неразривно свързана с книгата и Чезаре дела Ривиера въпреки своята нечовечност изглежда беше единственият, който можеше да му помогне да спаси Орсина.

На следващия ден, след като прекара няколко часа в напразни усилия да състави някакъв план, Лио извади книгата от раницата. Въпреки красотата на ръкописа и знанията, които съдържаше, той изпитваше физическа непоносимост към него и знаеше, че вече не може да го изучава така, както преди. За Орсина все още не се чуваше нищо, а времето изтичаше. Инструментите на учеността изглеждаха слабовати в сравнение с вратите към другите равнища на съществуване, които книгата беше отворила. Той се сети за древната прорицателска практика на римляните, библиомантията, при която човек отваря напосоки Вергилиевата „Енеида“ и приема като съвет първия ред, който се появява. Защо да не опита със забранената книга и да види какво ще му каже? Това е само едно начало, каза си Лио, и наполовина си повярва. За мен е огромна стъпка, че изобщо съм способен да я отворя, успокои се сам.

Томчето се отвори някъде към края. Тук, в предпоследната глава, озаглавена „Силите на Пещерата на Меркурий“, прочете изречението:

Героят не само ще се наслади на плодовете на безсмъртието, но щастливото му влияние ще продължи да се излива върху наследниците му, стига неговите четирима свидетели да стоят на местата си.

Лио не беше обърнал много внимание на тези четирима свидетели, но обясненията на Чезаре привлякоха вниманието му:

Знай, че четиримата свидетели са четирите телесни течности: сангвиничната, или кръвта, холеричната, или жълтата жлъчка, флегматичната, или слузта, и меланхоличната, която представлява черна жлъчка. Героят трябва да ги източи в умерени количества от своето тяло и да ги затвори херметически в четири съда. Те трябва да бъдат разположени върху ara gentis на удобно място, в което никой друг, освен първородния не бива да влиза, защитени от магическите знаци на четирите стихии и от наследствените фаши на семейство Ривиера.

Това било значението на светилището в двореца Ривиера с неговите брадви и четири гарафи! Ara gentis означаваше семеен олтар. Подобно на гробниците на египетските фараони той съхраняваше физическите останки на Героя с вярата, че по този начин неговото влияние е съхранено по магически начин. Какви точно са тези четири течности и как Чезаре ги е източил, бяха неща, с които Лио нямаше да си блъска главата. Той продължи да чете:

Нека първородният потърси descensum arduum Averni, за чиято врата Меркурий ревностно пази ключа, след като първо изучи фармакопеята на изкуството. Нека се грижи за ara gentis и стори всичко възможно четиримата свидетели да бъдат запазени непокътнати. То трябва да стане най-важното място за практикуването на нашите тайнства. Затова трябва да влиза и излиза, когато пожелае по по-широката пътека, като внимава някоя свинска сила да не се промъкне вътре и да надуши нашите прекрасни бисери.

Дори Хеба[2], неговата другарка в леглото, не бива да знае за него. Нашето Дърво трябва да пусне корените си в магическата земя и да го пази от всички беди.

Препратките към двореца Ривиера не биха могли да бъдат по-ясни. Лио не искаше да знае какви тайнства е практикувал там Емануел със или без своята племенница. Обяснението вече беше посочило недвусмислено, че „както Юпитер избира за съпруга своята сестра Юнона, така родството в кръвта е благоприятно за практикуването на необлагодетелствуваните. Тъй като те не могат да съдържат своите реторти в себе си, нека работата им бъде споделена със soror mystica“. Мистична сестра? Лио потрепери: след като е изгубило другарката си по кръв, може би сега старото чудовище се надява да продължи магиите си с помощта на Орсина? Каква ирония! Може би отвличането й трябва да се разглежда като маскирана благословия. Но какви неща му хрумват?

С този опит за прорицание Лио се оказа не по-близо до откриването на Орсина, отколкото вчера. Въпреки това страниците го бяха насочили недвусмислено към палацото на Канале Гранде, което по думите на самата Орсина изглеждаше неразривно свързано с книгата. Щеше да се опита още веднъж с ясно формулирания въпрос: къде е тя?

Този път книгата се отвори на по-предна страница, върху която се виждаше една от познатите криптограми: MENSTRUUM, извлечена от изречението MENsura STRUcturae Verae Magiae — „Мярка за строежа на истинската магия“ или „Мярка за истинската магия на строежа“.

Лио вече беше „измерил строежа“, докато крачеше из помещенията, търсейки между тях скрита стая. Но онази, която откри, не беше толкова скрита. Пещерата на Меркурий всъщност се оказа обикновена стая с врата, край която всеки ден минаваха хора. А що се отнася до основното значение на криптограмата, помисли си той горчиво, нали лично беше кървил? Насочи отново вниманието си към обяснението, с което Чезаре завършваше главата — характерен пример за любовта му към тайнствеността:

Както менструацията е скрита на тайно място в утробата, подготвена от природата, за да храни плода, така Героят при нужда ще открие сигурно и тайно място чрез необходимите мерки. Coli umbras inaccessas.

Това изречение с многобройните му значения на „Почитай/посещавай/отглеждай/обитавай недостъпните отсенки/сенки“ звучеше многообещаващо в контекста на казаното по-горе, но роди само едно нищо незначещо COLUMBINA от Coli umbras inaccessas: приличащ на гълъб или с цвят на гълъб. Това май не водеше доникъде.

Обезкуражен, Лио остави книгата настрана. Време беше за самотната вечеря в килията. После можеше да се присъедини към монасите за вечернята, медитацията и божията молитва. Сега, когато тялото му се бе върнало към живота, изпитваше силно чувство на неотложност, примесена с гризящо отчаяние. Надяваше се, че молитвите щяха да я притъпят.

Бележки

[1] Триптих на холандския художник Йеронимус Бош, за който се смята, че е изображение на весел свят, когато човечеството ще живее без грях като Адам и Ева преди грехопадението. — Б.пр.

[2] Богинята на младостта и съпруга на Херкулес. — Б.пр.