Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forbidden Book, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Гуидо Мина ди Соспиро; Джослин Годуин

Заглавие: Забранената книга

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Английска

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-585-968-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2035

История

  1. — Добавяне

15.

Всички се изненадаха, когато Фелипе се появи в мадридската полицейска дирекция, за да признае едно престъпление. Комисарят наостри уши, когато угриженият нисък и кльощав младеж започна да обяснява как е взривил статуята на Сантяго Матаморос или свети Яков, убиеца на маврите. Фелипе изказа дълбоко съжаление за човешките страдания, които е причинил, и подчерта, че отговорността носи само той и никой друг.

Веднага щом му съобщиха, инспекторът, който разследваше атентата срещу Сантяго, пристигна със самолет от Галисия и започна да разпитва Фелипе.

Изскочиха най-различни подробности, които само извършителят би могъл да знае. Нямаше съмнение — Фелипе беше виновен и бе действал по своя собствена воля.

„Ел Паис“, „Ел Мундо“, „Ла Вангуардия“ и всички останали испански вестници побързаха да разпространят новината, която беше подета от телевизионните канали и радиостанциите. С висока скорост сензацията нахлу и в новинарските редакции на Европа и останалата част от света. Нито една екстремистка мюсюлманска фракция не беше свързана с атаката срещу Сантяго — тя се оказа дело на фанатичен католик!

За първи път от много месеци папата в Рим изпита облекчение, като чу новината. За разлика от него прелатът на Опус Деи се разтревожи. Неочакваното признание на младежа можеше да се окаже спънка пред неговия заговор. Той се обади по телефона на Джон Макграт във Вашингтон. Съобразявайки се с разваления италиански на йезуита, прелатът заговори без увъртания.

От своя страна нунцият предаде лично на сенатор Роуландсън недоволството на прелата и своето собствено. Нещо определено се беше объркало. От изявленията на атентатора пред медиите бе очевидно, че той е от впечатлителните натури, но който и да му влияеше, явно беше изгубил контрол над него. Дори за Опус Деи бе трудно да припише вината на някого, след като основното правило при работата с групите активисти беше анонимността и тайната. И тримата бяха единодушни, че не бива да губят време. Натискът върху папството и неговата политика трябваше да се засили и ускори.

Инспектор Гедина също бързаше, както през по-голямата част от изминалите няколко седмици. В стария център на Верона, който някога е бил форум на римския град, той седеше в колата до Колучи и пушеше цигара. И двамата бяха цивилни. Още четирима цивилни агенти, взети назаем от местната полицейска дирекция, бяха готови да обкръжат заподозрения. Получиха телефонното обаждане преди няколко дни. Рязък мъжки глас бе поискал един милион евро в брой от барона, ако желае да види Орсина жива. Беше му посочил точния час, в който да остави парите, и един адрес в Милано. Баронът успя да задържи изнудвача достатъчно дълго на телефона, за да успее полицията да проследи номера. Обаждането беше от мобилен телефон, регистриран на името на някоя си Росела Бортолан. Тя живееше във Верона на Пиаца дел Ербе. Точно в 18:00 часа четиримата полицаи заедно с Гедина и Колучи щяха да почукат на вратата на апартамента.

Инспекторът погледна часовника си, за да види колко е часът — 17:56. Изгаси цигарата си в пепелника и слезе от колата. С помощника и останалите четирима полицаи се заизкачваха по стълбището до третия етаж. Полицаите размахваха заплашително своите смъртоносни автомати „Берета“ 12С. Точно в 18:00 Гедина започна да чука по вратата.

От апартамента се носеше силен аромат на паста с фасул. Вратата отвори жена на средна възраст с престилка на кръста. Инспекторът й показа удостоверението си и каза:

— Имам причини да смятам, че тук живее Росела Бортолан.

Жената се изплаши при вида на оръжията и започна да плаче.

— Това е дъщеря ми. Какво е направила? О, за бога, какво е сторила?

— Тук сме, за да разберем — отговори спокойно Гедина. Точно това мразеше в своята работа. Виждаше се, че това не е някоя мошеничка, а обикновена домакиня, която по случайност готвеше любимата му супа, а той трябваше да я заплаши с тежката артилерия. Не ставаше въпрос за хуманност. Просто по природа не обичаше да тормози обикновените хорица. Може би трябваше да стане ски учител като баща си.

Двама полицаи откриха Росела в нейната стая, наведена над учебник. Те я доведоха пред инспектора с насочените дула. Планът беше да бъде отведена в близкото управление за разпит. Заплашителният разговор с барона беше проведен от нейния телефон. В това нямаше съмнение, но възможно ли беше?

Пред Гедина стоеше много уплашено петнадесетгодишно момиче с очила и лунички.

— Госпожо Бортолан, имате ли нещо против да задам на дъщеря ви няколко въпроса — обърна се той към майката.

— Росела, какво си направила? Дъще моя, какво си сторила?

О, Боже, помисли си Гедина, когато запали поредната от кой знае колко цигари, мама е царицата на трагедиите. После се обърна към Росела:

— Няма защо да се страхуваш, просто отговори на въпросите ми и не лъжи. Ние сме тук, за да ти помогнем — След това към агентите: — Свалете оръжията.

Росела изобщо нямаше вид на успокоена. Какво да я попита? Дали е провела заплашителен разговор с барон Ривиера дела Мота за плащане на откуп с груб мъжки глас? Той тръгна по обратния път. Къде учи? В кой клас? Харесва ли учителите си? А съучениците? Най-накрая стигна до мобилния телефон. Може ли да го види?

— Не.

— Не? Защо?

— Защото ми го откраднаха.

— Какво?

Росела повтори казаното дума по дума, но по-тихо, защото очевидно беше раздразнило инспектора.

— Кога? Кога го откраднаха?

— Преди около седмица.

— Преди седмица? — А наум изруга, мамка му. После отново на глас: — Вероятно не знаеш кой го открадна, нали?

Росела, изплашена, му хвърли съчувствен поглед.

Туш, помисли си той. Твърде много цигари, прекалено малко сън и най-вече изобилие от лъжливи следи. Писна му. Въпреки това попита на глас:

— Поне знаеш ли къде ти го откраднаха?

— Смятам, че в чайната на партера. На връщане от училище влязох да изпия чаша горещ шоколад. Сигурна съм, че го оставих на масата. Когато станах да си вървя, вече го нямаше и никъде не можах да го открия. Да не би да сте го намерили? Мога ли да си го получа?

Инспекторът обясни на майката и дъщерята, че всичко е наред и няма за какво да се тревожат. Нямаше търпение да излезе от апартамента, да се махне и от четиримата полицаи, които сега го гледаха с явно презрение. Вече бе навредил на доброто си име. Не само че отговаряше за двете най-обсъждани в страната разследвания и не откриваше и най-малката следа. А и бе настоял да задържат група бедни студенти, защото практикували бойни изкуства, макар това да не беше престъпление.

Да вървят по дяволите, помисли си Гедина. Никой не е смятал, че ще бъде лесно.

 

 

Книгата, която лежеше пред Лио, бе подвързана със зелена телешка кожа, а върху нея беше златната щампа на хералдическото постижение на Ривиера: Дървото на живота и изворът, който бликаше от корените му. Кожата беше опъната върху дървени корици, към които бяха здраво закрепени закопчалките. Размерите на книгата вече бяха събудили съмнения у него, че това не е същото частно издание от 1757 г., на което беше попаднал в библиотеката на вила „Ривиера“. Всъщност това дори не беше печатна книга, а ръкопис. На заглавната страница пищеше: Il mondo magico de gli heroi. Opera dell’illustrissimo Barone Cesare della Riviera. Manu proprio. Anno MDLXXXIII — оригиналът на самия благороден автор, писан със собствената му ръка през 1583 г.!

Подвързията беше изтъркана, но страниците вътре бяха белязани съвсем леко от пръстите, които са ги разгръщали. Вероятно не бяха кой знае колко много хора през тези повече от четиристотин години, предположи Лио. Как беше оцеляла в толкова добро състояние? Може би никога не е била отваряна, а просто си е лежала в облицованото с кадифе ковчеже, подобно на костите на светец в реликварий, и то върху олтар, което подсилваше приликата. Още повече че страниците не бяха хартиени, а от фин пергамент, върху който красивият почерк на Чезаре дела Ривиера изпъкваше заради тъмнокафявото мастило.

Лио се чувстваше отпаднал от тежките изпитания през деня, но това неочаквано откритие разсея умората. Познатият текст, изписан с големи латински букви, заемаше центъра на всяка страница. Като рамка го заграждаше обяснение, написано с по-малки курсивни букви.

Лио се върна на първата страница и започна бегло да преглежда основния текст. Той беше забележимо по-кратък от редакцията, с която бе свикнал, защото бяха пропуснати всички отпратки към библейски пасажи. Католическите доктрини, писанията на светците и действията на демоните. Този изчистен текст потвърди интуицията му от по-рано, че те са били черешката на върха на сладоледа, сложена, за да се услади на църковните цензори, когато книгата е била отпечатана двадесет години по-късно. На колко години е бил Чезаре, когато я е написал? Трябва да е бил детето чудо на езотеричното учение, помисли си Лио и започна да чете обясненията.

Ако в книгата се съдържаха някакви полезни тайни, той щеше да ги намери. Поне се надяваше да е така. Но когато се върна в действителността, най-накрая умората го надви. Ако се опиташе да продължи с четенето в сегашното си състояние, можеше да пропусне фините нюанси и намеци, а може би дори и шифри, ако имаше такива. Той неохотно затвори книгата и закопчалките, прибра я в куфара и си легна.

На другата сутрин стана рано, облече се, закуси и се върна в стаята си за ден, посветен на сериозно проучване.

По стандартите на забързания двадесет и първи век текстът беше многословен, но скоро разкри, че алхимията, за която говори, няма нищо общо с превръщането на оловото в злато. Лабораторията беше ни повече ни по-малко човешкият мозък, а оборудването — волята и въображението:

 

 

Не обръщай внимание на хвалипръцковците, които с огромни разходи строят пещи с огромни духала и купуват огнеупорни съдове със странни форми, в които наливат кой знае какви боклуци и изпражнения, смятайки, че с варенето и противната миризма, която изпускат, те ще доведат Първото вещество до състояние на негредо. А после, като добавят роса, събрана с големи усилия на разсъмване, те смятат, че скъпоценното им вещество е вече подхранено и пречистено.

Това не е така, защото са невежи шарлатани и големи измамници на човечеството. Обаче обикновените хора обичат да бъдат мамени с обещанията за големи богатства, като не обръщат внимание на факта, че малкото злато, което вече притежават, бързо се похарчва и че си остават много по-бедни от преди. Огнеупорната реторта на истинския алхимик е неговото въображение, когато очите му са затворени, ушите запушени и всичко разсейващо е далеч от него. Той трябва да влезе в тайната си стая, за която никой друг няма нито ключ, нито знае къде е входът. Там трябва да седне удобно на кресло с крака, отпуснати здраво на пода, а ръцете положени прилично на коленете. Той трябва да бъде предпазлив и умерен в своите действия и да не се стреми прекалено рано към твърде високи цели. Първоначалната му практика не бива да надвишава времето, което други в своето невежество посвещават на божията молитва и „Аве Мария“. Огънят на алхимика не е нищо друго, освен голямото му желание да завоюва Второто Дърво на живота. Без този таен огън всичките му усилия ще бъдат напразни, защото няма да го интересува достатъчно дали успява или не. Единствено Героят, за когото завоюването на Дървото е по-желано, отколкото яденето и пиенето, по-примамливо от леглото на млада девственица, по-скъпо от самия живот, може да запали този огън с духалата на своя дъх и да го разгори в по-горещ пламък. Когато огънят се издигне до най-високо равнище на пламенен стремеж и презрение към ниското положение на обикновеното човечество, нека започне отделянето.

 

 

Чезаре дела Ривера се впускаше в подробности как читателят да си представи отделянето и какви образи биха били полезни за този процес. Той включваше един вид самоанализ, в който различните части на „аза“ се подлагаха на внимателно изследване. Човекът трябваше да се опита да възприема шествието на образни и изразени с думи мисли, сякаш е далечен наблюдател, позволявайки им да се издигат и падат. По същия начин трябваше да наблюдава чувствата си, особено онези, които бяха предизвикани от емоционално натоварени образи или спомени, различни за всеки човек. По този начин щял да разбере какви предразсъдъци, навици, рефлекси и пристрастия изграждат неговата личност.

Лио реши, че разбира накъде бие авторът. По време на скорошните си проучвания във Вашингтон той непрекъснато попадаше на един афоризъм на Хермес Трисмегист[1]: „Който познава себе си, знае всичко“. Но когато продължи да чете, осъзна, че не става дума за това. Фактически изобщо не ставаше дума за промяна на характерните черти на човешката личност. За Лио това беше най-необикновеният и обезпокоителен елемент в произведението. Алхимическият път, който авторът описваше, нямаше нищо общо с повишаването на морала или поправянето на собствените грешки, след като веднъж са открити в цялата им пълнота. По този повод авторът пишеше:

Не обръщай внимание на греховете си, защото всички хора са грешници и това ще бъде винаги така. Хорските грехове са като безбройните глави на Хидрата, които израстват отново веднага щом бъдат отрязани. Ако постиш, ще се натовариш с грях. Ако се молиш, ще бъдеш прокълнат, а ако даваш милостиня, ще причиниш злина на душата си. Нека Героят премине към бъдещите си усилия, защото иначе никога няма да победи Немейския лъв[2], да повдигне Антей от неговата майка земята или да откъсне ябълки от Дървото на Хесперидите[3].

Колкото повече четеше Лио, толкова по-отдалечен се чувстваше от света на сетивата. Постепенно авторът разкриваше поредица медитации, предназначени да обърнат нормалното възприятие на действителността. Вместо човек да си представя физическия свят като съд, побиращ тялото на индивида, а него като съд за живота и съзнанието, той трябваше да обърне всичко, наопаки. Най-външният съд е индивидуалното човешко съзнание, преди изобщо да съдържа някакъв обект. Вътре в него идваха мислите и желанията на най-съкровеното му „аз“. Те от своя страна създаваха илюзията, която ние познаваме като физическо тяло. Това въображаемо тяло с неговите пет сетива облича в материална форма последната илюзия за физическия свят. С други думи, цялата вселена, каквато я познаваме.

Лио беше изучавал достатъчно философия, за да разпознае теорията, че „азът“ е единствената действителност с всички опасни последици за „ти“. Тук ставаше дума за превземането на небесата с щурм и преминаване далеч, далеч отвъд човешкото състояние. Или казано с по-потайния език на обяснението:

Тялото не притежава живот, както душата, защото не животът е произведение на тялото, а тялото е продукт на живота. Нека Героят прехвърли центъра на своето „аз“ в този дълбок живот, премахвайки границата, която го превръща в ограничена величина. Нека го усили с духа и да направи неговия пламък още по-голям и висок, докато не надхвърли всички тези обстоятелства и подкрепата, която получава отвън, от която има нужда само докато е външен по отношение на своето собствено „аз“, ограничено до обикновения порядък и действащо в неговите рамки. Когато вече не е отделен от собственото си „аз“, когато животът му е изцяло интегриран, така че да бъде напълно еднакъв с този на „аза“, тогава започва обновяването и възстановяването на Героя. По същество неговото тяло престава да бъде тяло. Властта, която той вече притежава изцяло, го освобождава от всичко, което би могло да въздейства на видимата му проява. Така той постигна нетленното, небесно и лъчисто тяло.

Точно в този момент на вратата се почука. Всъщност сега Лио се усети, че някой чука от доста време. Сякаш го бяха повикали обратно от онзи свят. Беше камериерката, която поиска да оправи стаята.

— Един момент — отговори той. Внимателно затвори книгата и я сложи в раницата си. После отключи вратата и пусна жената да влезе. Докато премяташе раницата през рамо, защото не искаше да поема никакви рискове със скъпоценната книга, той отиде до близкия бар, наслаждавайки се на топлия, слънчев есенен ден. В хотела му беше станало малко студено. Хапна сандвич, изпи едно капучино, после чаша минерална вода, повтори последната поръчка и накрая пое обратно.

Човекът на рецепцията, дребен възрастен мъж със заешка устна, го изгледа с любопитство. Последното нещо, което му трябваше, беше да се набива на очи, затова Лио импровизира:

— Все още се опитвам да преодолея разликата във времето. Мисля, че няма по-добър лек от съня. Нали така?

Мъжът зад рецепцията кимна мълчаливо, но Лио вече се качваше по стълбището.

Влезе в стаята си, внимателно сложи ръкописа на масата и отново потъна в него.

В текста се говореше много за Херкулесовите подвизи и то за всички дванадесет. Подчертаваше се значимостта на дванайсетицата в езотеричните традиции, но се посочваше, че всеки подвиг е просто разновидност на алхимическия принцип solve et coagula — разтваряй и сгъстявай.

Методът изискваше първо върховни физически или умствени усилия, а после отпускане и навлизане в състояние без мисли, което граничеше с по-висшето съзнание. Постепенно пропастта и разликата между двете състояния щеше да се увеличава. Щом героят се научеше да влиза в по-висшето съзнание, когато си пожелае, там можеше да извършва действия, които щяха да отекват надолу през по-нисшите нива на съществуването. Крайният им резултат щеше да се прояви във физическия свят, където другите хора, непосветените, щяха да ги помислят за магия.

Очевидно книгата обучаваше на начин на мислене и техники, чието усвояване щеше да отнеме години, и то ако човек е особено даровит. Лио изпита отчаяние, но изведнъж осъзна, че вече е правил доста упражнения по медитация, макар и под други форми и със съвсем различни намерения. Той познаваше вътрешния свят на образите от практикуването на духовните упражнения на Игнатий Лойола и по-късно от опустошителната си среща с Анджела и бездната.

Откакто започна да чете ръкописа, все му беше студено, ала не толкова, че да спре. Но вече беше премръзнал, затова довърши първата част и затвори книгата. Стана и провери радиатора в стаята — беше достатъчно топъл. Огледа прозореца, но той не беше открехнат. Отвори куфара си и извади един пуловер.

Втората част на книгата описваше дванадесетте плода на Дървото на живота. В днешния свят, помисли си Лио, някои от тях щяха да бъдат отхвърлени или просто обяснени с повърхностния израз „паранормални явления“. Те включваха ясновидството (способността да виждаш неща извън твоето полезрение, отвъд досега на телескопа или микроскопа), предчувствието (да виждаш нещата, които ще станат), телепатията (пренасянето на мисли от едно съзнание в друго) и психокинезата (силата на ума да премества предмети).

В друга категория попадаше способността да се излекуваш сам „без помощта на онези невежи касапи, бръснарите, които едновременно са и хирурзи, или лекарите, тия надути от самомнение свински мехури, които мерят пулса и проучват цвета на пикнята, като се надяват да изстискат и последния дукат, преди техният пациент да умре“. Вместо тях Чезаре препоръчваше нещо, което наричаше „Херкулесов режим“ на ранно лягане, разходки с бърз ход или езда, храна богата на „селски хляб и растения“ и строго избягване на бардаците.

Лио изпита нетърпение от многословното представяне на тези изтъркани съвети. Щеше ли да открие нещо? Орсина беше изчезнала, вероятно се намираше в голяма опасност, а той изучаваше древните драсканици на едно доста странно съзнание, седнал в някаква хотелска стая, където ставаше силно течение. Ставаше му все по-студено, пуловерът не оказа никакво влияние на телесната му температура. Въпреки това беше решен да продължи да чете, сякаш ръкописът сам го приканваше да не спира.

Сега обясненията на Чезаре се съсредоточиха над контрола върху царствата на минералите, зеленчуците и животните. Героят развивал „магическо докосване“, с което прехвърлял някакъв вид енергия от ръцете си. Тази енергия той овладявал с помощта на различни жестове, подобни на тези при фехтовката, и я запращал срещу избраните обекти. Като използваше неясни термини от фехтуването, Чезаре описваше как магическото докосване се използва за вливане на енергия в растенията и за установяване на контрол върху кучета, коне и дивеч. По-нататък същите принципи се разпростираха и върху контрола на хора. Тук Чезаре определено имаше предвид мъжете, защото заявяваше: „Няма да изложа тук тайната за контрола над жените, не искам да бъде злоупотребявало с нея, за да не бъде изложен слабият пол на унижения и опасности“.

Накрая описваше постиженията на „непоколебимата незагиваща душа“, което вероятно беше душата на Героя извън обсега на смъртта. Тук Лио почувства как съсредоточаването му отслабва. Във всеки случай, мога да мина без повечето от плодовете на Дървото на живота, помисли си той. В момента искаше само едно — онова, което Чезаре наричаше с остарялата дума „прорицателство“. Бяха обсъдили това с Орсина при последния си разговор. Лио си спомняше много добре. Беше пристигнал в Италия със слабата надежда, че щом най-сетне забранената книга се окаже в ръцете му, ще може да прочете тайните, които не бяха разбудени в обикновеното издание. С думата „прорицателство“ Чезаре назоваваше способността да виждаш отвъд границите на времето и пространството. Според него:

Способността за прорицателство извира непосредствено от предпоставката, че отвъд сетивния или обикновен порядък, магическият свят на Героя съдържа възможността за познание, което вече не е свързано с косата на Хронос, поглъщащия всичко бог на времето. Първият плод от Дървото на времето някога е бил притежание на древните прорицатели. За тях миналото, настоящето и бъдещето са били отворена книга, в която героят може да чете напред и назад.

Лио не се интересуваше от бъдещето. Него можеше да остави на господ, но отчаяно искаше да надзърне в настоящето, за да открие какво се беше случило с Орсина.

Това не изглеждаше прекалено амбициозно желание — просто една хапка от първия плод на Дървото на живота. Естествено, пишейки за удоволствието да се наслаждаваш на тези плодове, Чезаре изхождаше от предположението, че читателят вече се е дипломирал с отличие като Герой. Дали щеше да бъде така и с обикновения човек? Лио смяташе да опита.

Остави книгата на масата и окачи табелката „Моля, не безпокойте“ от външната страна на вратата. Вероятно от това нямаше нужда, беше вече осем вечерта. Той се върна отново при ръкописа и постави лампата за четене така, че да го осветява колкото може повече. Помещението беше тихо като гроб и още по-студено. Лио забеляза, че от устата му излиза пара. За кратко му мина мисълта, че е трябвало да си потърси по-добър хотел, и започна да чете указанията как да предсказва.

 

 

Баронът щеше да отиде сам с колата до кабинета на своя лекар във Верона. След първата трагедия здравето му се влоши доста. Неговият стар приятел докторът щеше да го придружи до болницата, където да го прегледат. Телефонният разговор, в който си бе уредил срещата с лекаря, беше подслушан и записан от полицията, без да събуди подозрение. Но вместо да потегли към Верона, баронът пое по магистралата за Милано. Имаше работа там.

След като властите замразиха активите му, Емануел бе приел доста свои приятели и познати. Предполагаше се, че това са старомодни посещения за изказване на съболезнования, но на тях бяха обсъдени и някои финансови въпроси. Повечето посетители си тръгваха с неподписани, но приети на честна дума полици. Скоро пак щяха да посетят барона, но с определена сума в брой. Дискретността им беше особено важна за него. След година той щеше да им върне парите с 50% лихва по главницата. Богатството му се състоеше главно от недвижими имоти, и то не само в Италия. Кредиторите знаеха, че той може и ще изплати всички свои финансови задължения. Така под носа на полицията (двама агенти, още патрулираха из вилата) баронът успя да събере в брой парите за откупа. Сега те бяха натъпкани в куфарче, готови да бъдат предадени някъде в центъра на Милано.

Срещата беше определена за 18:00 часа на Пиаца Кавур, точно по средата между Вия Палестро и Виа Манин и входа за обществената градина. Баронът се справи с дъжда по магистралата и голямото движение в града и паркира пред входа на градината половин час по-рано от уговореното време.

— Там ще видиш един павилион — беше му казал похитителят по телефона. — Точно в 18:00 ще отнесеш парите право там. Някой ще те очаква. А сега кажи на нашите приятели полицаите, които подслушват, че ако се появят там заедно с теб, ще получиш парче от племенницата си по пощата. Да речем, пръст. Или ухо. А може и двете. Ела там с парите, но сам.

Баронът погледна часовника си. Слезе от колата и отиде при будката. Беше тъмно и студено, а градината бе затворила врати още преди час. Заваля и той застана под ламаринения покрив, като стискаше куфарчето. Минаха някакви хора, но никой не се приближи до него.

Стоя на това място около двадесет минути. Продължаваше да вали. От другата страна на улицата имаше някакъв мъж, който сякаш го гледаше втренчено, но беше трудно да се каже заради дъжда, който продължаваше да се лее. Онзи запали цигара под чадъра си.

Внезапно сграбчиха барона изотзад. Двама мъже го хванаха за ръцете и го повдигнаха. Миг по-късно го напъхаха в микробус. Бяха му отнели куфарчето. В буса имаше още двама души.

— Хванахме го с парсата. И сега какво? — каза единият от мъжете в малкия микрофон, закрепен за слушалката в ухото му. Баронът не можеше да го чуе.

Вратата на микробуса се отвори и някакъв мъж, от когото капеше вода, се качи в каросерията.

— Бароне, нали нямате нищо против да запуша?

— Гедина! Какво правите тук?

— Можем ли да погледнем в куфарчето ви? — Единият от агентите му го подаде. — Я да видим какво имаме тук? Ще се опитам да отгатна: един милион евро в банкноти от по петстотин. Общо две хиляди. Така ли е?

Инспекторът подаде куфарчето на един от хората си.

— Пребройте банкнотите — нареди той и се обърна към барона.

— Какво да ви правя? Вие нарушихте закона, пречите на правосъдието. Свързали сте се с незаконни лихвари. Списъкът на простъпките ви би могъл да бъде удължен.

— Вие ме използвахте — отбеляза баронът. — Изчакахте половин час, преди да ме приберете с парите. Вероятно похитителите са ви забелязали и затова отмениха предаването на откупа. Сега горката ми племенница ще бъде осакатена. Вие сте виновен. Презирам ви, глупак такъв, за нищо не ставате! Желая на вас и на близките ви вечно зло.

Нещо в начина, по който баронът изрече тези думи, със спокоен, но зловещ и заплашителен тон, накара агентите да потреперят.

Гедина не подмина обидата и проклятието.

— Обидихте държавен служител. Ако си затворите устата — продължи той, като едва се сдържаше, — ще се направя, че не съм чул. Нали разбирате, че мога да ви арестувам на мига. Затова внимавайте, търпението ми не е безгранично.

Загрижени сме за вашата племенница не по-малко от вас, но няма да ни помогнете, като отстъпите пред исканията на похитителите. Ще конфискувам парите ви. Един от моите хора ще ви закара до вилата с вашата кола. Вие ще седнете отзад с друг полицай. — Двамата мъже, които беше избрал да закарат барона обратно, слязоха от микробуса на дъжда.

— Преди да си тръгнете — добави Гедина, — трябва да знаете, че вече ще ви следя отблизо. Трябва да ни уведомявате за местонахождението си и за пътуванията си. Не ми хареса военната ви хитрост със срещата с лекаря. Очаквах я. Затова я разреших. Но отсега нататък ще е по-добре за вас да престанете да лъжете.

Докато късно през нощта караха Гедина обратно в Болцано, той не можеше да спре да мисли върху станалото през деня. Беше се надявал, че похитителите ще се появят. Не го направиха. А може би просто бяха забелязали полицаите. Очевидно си имаше работа с професионалисти. Дали сега баронесата наистина е изложена на по-голяма опасност?

По принцип в закона, който изискваше да се замразят активите на семейството, имаше смисъл. Но той вероятно беше написан от малки хора като него самия, които никога нямаше да изпитат на гърба си какво означава да бъде отвлечен член на семейството ти. Усещането за пълно безсилие сигурно е ужасно. Гедина щеше да изпитва съжаление към барона, но не и след онова змийско проклятие. Макар да беше нарушил няколко закона, щеше да е безполезно да арестуват барона. Следствието имаше нужда от него като мюре за похитителите. Що се отнася до баронесата, Гедина й съчувстваше и искрено се тревожеше за нейната безопасност. От опит знаеше, че тя се намира в много опасно положение. Колко жалко, че не бяха отвлекли чичо й вместо нея!

Инспекторът се беше обадил да изпратят представител на финансовата полиция в дирекцията в Болцано, който да конфискува парите на барона за откупа. После трябваше да напише доклада си. Най-накрая, към три часа сутринта, инспектор Гедина влезе изтощен в апартамента си в предградието на Болцано. Копнееше за няколко часа сън и веднага си легна.

В шест и половина сутринта, точно в началото на фазата на бързия сън, телефонът започна да звъни, без да спира.

— Ало — каза Гедина с глух от умора глас.

— Става дума за номера на паспорта, който търсите.

— Да?

— Появи се.

— Къде? — Гедина изведнъж се разсъни и започна да опипва за ключа на нощната лампа.

— Във Венеция. — Полицаят продължи с подробностите.

Бележки

[1] В окултната традиция на Средновековието и Ренесанса на тази митична личност се приписват текстове, познати под общото заглавие „Алхимия“. — Б.пр.

[2] Да убие Немейския лъв и да донесе кожата му е първата задача на Херкулес. — Б.пр.

[3] В древногръцката митология нимфи, притежавали ябълка, която раждала златни плодове. Всъщност става отново дума за подвизите на Херкулес. — Б.пр.