Гуидо Мина ди Соспиро, Джослин Годуин
Забранената книга (13)

13.

Управителят на хотел „Грайф“ бе доволен, че може да запише баронеса Ривиера дела Мота сред своите гости. Дори при нормални обстоятелства тя щеше да бъде прекрасно допълнение към списъка на известните гости, а в момента беше направо звезда. Снимките й бяха във всички вестници в страната. Хотелът бе ремонтиран наскоро и съчетаваше леко загатната тиролска атмосфера със свръхмодерна германска технология. Нямаше да му навреди малко реклама и сякаш сам бог бе изпратил баронесата. Но сега настроението на управителя премина от възторг в тревога. Реши да чака до единадесет сутринта. После до обед. Когато камбаните на близката катедрала обявиха, че вече е пладне, той си пое дълбоко дъх, вдигна телефона и набра номера на полицията. Беше следил новините за разследването по вестниците, знаеше кого да потърси и когато Гедина вдигна слушалката, управителят му каза какво го тревожи.

Веднага щом свърши разговора с полицията, той се обади на своя приятел и главен редактор на „Доломитен Тагблат дер Зюдтиролер“, най-големия вестник в Болцано, който се печаташе на немски. Господин Зилбернагел и инспектор Гедина пристигнаха почти едновременно в хотела. Управителят им каза, че през последните два дни баронесата не се е прибирала в стаята си. А дрехите и козметичните й принадлежности са си на мястото. Не беше оставила бележка или указания на камериерките. Гедина поиска да го заведат в стаята й, като междувременно се обади в Болцанския затвор, за да пита дали е ходила на свиждане на съпруга си. Чиновникът провери регистъра и отговори:

— Не, през последните ден и половина не е идвала.

Гедина смръщи лице и влезе в стаята.

Управителят тревожно обясни:

— Леглото е оправено преди два дни, след като баронесата излезе. От тогава не е пипано нищо. Нищичко.

Парфюмът на Орсина, макар и много слабо, все още се усещаше в помещението. Той лъхна по-силно инспектора, когато отвори гардероба, за да огледа малкото й дрехи. На тоалетната масичка стояха гримовете й и няколко шишенца парфюм. На дясната масичка лежаха кутия влажни кърпички и мобилен телефон, вероятно нейният.

— Възможно ли е някой от служителите да е забравил мобилния си телефон тук?

— Едва ли, господин инспекторе. Веднага ще разбера, но вероятно принадлежи на баронесата.

Гедина бързо уведоми в дирекцията за положението, докато господин Зилбернагел си водеше бележки. Само това му трябваше. Сякаш не бе достатъчно, че разследва убийство на малолетна наследница, в който почти липсваха улики, а сега като капак и сестра й беше изчезнала. Така ли беше, или прибързваше със заключенията? Онова, което видя, беше многозначително. Не толкова дрехите и козметиката, колкото мобилният телефон. Може и да го беше забравила, но със сигурност вече щеше да се е върнала да го вземе. Или да се обади да го изпратят там, където е отишла. В сегашното й затруднено положение мобилната връзка по всяко време беше от изключителна важност. Не, вероятно баронесата беше изчезнала.

Зилбернагел беше стигнал до същото заключение. И двамата записаха това. Гедина в полицейския доклад, а журналистът в плана за утрешната статия.

За един провинциален вестник това беше страхотно попадение и скоро цялата италианска преса побърза да се възползва от статията. На следващия ден „Ил Кориере“, „Ла Република“ и останалите обявиха, че баронесата е изчезнала.

Разнесе се слух, че това е много повече от изчезване.

На барона, който вече се бе върнал във вилата, му се обадили по телефона. Някакъв непознат глас му казал: „Приготви се да платиш скъпо, ако не искаш да намериш и тази си племенница в автомобилен багажник“. Мъжът затворил, преди баронът да успее да каже нещо. Борейки се да си поеме дъх, Емануел веднага се обади на инспектор Гедина и съобщи ужасната новина. Племенницата му е отвлечена за откуп!

Инспекторът се престори на изненадан. Той така или иначе щеше да разбере за обаждането, защото подслушваше телефона на барона още от началото на разследването. Стори му се логично да каже:

— Бароне, да не губим кураж. Вече сме започнали да разследваме и този случай. Бъдете уверен, че ще направим всичко възможно.

— Голяма полза ще имаме, няма дума! — озъби се Емануел. — Още нямате никакви улики за смъртта на едната ми племенница, а сега отвлякоха другата. Вие сте некадърен идиот!

В гласа му звучеше повече отчаяние, отколкото гняв. Гедина се направи, че не е чул, и каза:

— Бароне, отсега нататък ще подслушваме телефона ви. Похитителите сигурно ще ви се обадят отново, за да ви кажат подробностите. Опитайте се да говорите колкото може по-дълго с тях. О, и още нещо — добави той, сякаш сега му бе хрумнало, — в рамките на стандартната процедура вашите банкови сметки ще бъдат блокирани. Надявам се да проявите разбиране. Галорини ще бъде във вилата след час и нещо. Моля да се погрижите вашият секретар да му даде цялата информация относно банковите ви сметки, вложения, акции, облигации и така нататък. Във ваш интерес е да ни сътрудничите.

— Върви по дяволите! — и баронът затвори.

Щом стане дума за пари, помисли си Гедина, реакцията срещу стандартната процедура винаги е една и съща. Вече се беше погрижил за господин Макферсън, в случай че похитителите се обърнат към него за откуп. Не му бяха разрешени никакви телефонни разговори, освен с неговия адвокат. А те бяха подслушвани и записвани.

 

 

Цялата Катедра по италианска филология вече беше прочела италианските вестници, когато към десет сутринта професор Кевъна пристигна в кабинета си. Госпожа Рийд му подаде вестниците, но реши, че ще е невъзпитано да го остави сам да научи. Може би трябваше да подслади този горчив хап. Тя работеше вече двадесет години в катедрата, почти дванадесет, от които като негова секретарка. Професорът винаги се беше държал безупречно и наистина образцово с нея, с другите служители, колегите си и студентите. Тя реши, че му дължи малко тактичност, знаеше, че той е необичайно чувствителен.

Затова лично му каза за отвличането на Орсина. Той застина от смайване. Най-накрая заговори, докато разлистваше вестниците:

— Това да не е някое сензационно предположение?

— Мога ли да знам, професоре? Но не мисля така. За съжаление. Горкото семейство. Всички тези трагедии.

Това още не е трагедия, изкрещя наум Лио, гарго на злата прокоба!

Лекцията, която трябваше да изнесе, беше за епистоларния роман на Уго Фосколо „Последните писма на Якопо Ортис“. В него поетът разкрива душата си, като отразява в писма неизлечимото си безпокойство в любовта и политиката. Обикновено професорът приписваше хроничната и почти ненормална разпаленост на Фосколо на прекаленостите на романтизма. Но в този ден студентите чуха толкова страстно изпълнение на някои откъси от романа, че за първи път той оживя за тях.

Това професор Кевъна ли беше, питаха се младежите, докато го слушаха как цитира по памет откъс след откъс. Групата беше от напреднали. Много от тях бяха студенти последен курс, а други дипломанти. Бяха имали много лекции при него, но никой не го беше виждал толкова развълнуван.

„Не зная как да я утеша, как да й отговоря, какво да я посъветвам“, цитираше той Фосколо. „О, ангел мой! Да, да! Иска ми се да можех вечно да ридая и така да пресуша твоите сълзи! Този мой нещастен живот ти принадлежи напълно. Посвещавам ти го! Посвещавам го на твоето щастие!“

Всички млади жени до една посрещнаха с радост тази промяна. Той изглеждаше толкова красив, когато декламираше тези редове. Младежите пък се чудеха, за какво, по дяволите, се е разпалил толкова?

За лекцията със следващата група романтичната треска на Лио бе преминала, но я смени подобно на унес състояние. Веднага щом свърши, той потърси убежище в жилището си. Вестта за отвличането на Орсина направо го поболя. В банята дълго се мъчи да повърне над тоалетната чиния и най-накрая успя да избълва основно жлъчка, защото беше пропуснал закуската, а после и обяда. Какво се е случило? Какво се обърка толкова страшно? И защо?

Той се огледа бавно и критично в огледалото, след това отиде в дневната, претрупана с книги. Изпита омраза към всяка от тях и най-вече към себе си. Галилео и Гарибалди се зарадваха да го поздравят по-рано у дома, но никога досега той не ги беше пренебрегвал така.

Какъв съм аз, мислеше си той. Пълен идиот. Какво направих, с живота си? Какво постигнах? Съсипах живота на една жена и убих нероденото й дете. Нашето дете. След това в продължение на дълги, дълги години живях като трудолюбив автомат. Бях обещаващ млад мъж. Прекалено обещаващ и твърде самоуверен. Какво беше направил обещаващият младеж с блестящия мозък? Няколко книги и купчина статии, които никой не четеше. И единственият път, когато получи възможност да изкупи вината си с Орсина, той я беше загърбил. Беше такъв глупак, такъв страхливец, че не можеше да се понася.

Да скочи от прозореца беше подходящ завършек на живот, по-лош и от посредствен. Но с неговия късмет вероятно нямаше да умре, а да падне върху дебело обвитите със слама рози на Мими и да остане парализиран. Признанието на Орсина в Италия го накара да осъзнае своята безгранична глупост. За да се справи с това и най-вече с усещането за загуба, той се беше заклел да стане неин защитник. Даде клетва и наистина й предложи да се втурне на помощ, но така и не си помръдна пръста. А сега я бяха отвлекли и животът й беше в опасност!

Беше чел и препрочитал италианските вестници. Инспекторът, на когото бяха възложили разследването на убийството на Анджела, досега не беше постигнал никакви резултати. Единственото, с което разполагаше, беше Найджъл като главен заподозрян. Колкото и да ревнуваше от него, Лио не можеше да се насили да повярва, че той има нещо общо със смъртта на Анджела. А сега същият инспектор разследваше и отвличането на Орсина. Какво щеше да направи? Да задържи управителя на хотел „Грайф“, защото вероятно е последният, който я е видял?

Никой от вестниците не споменаваше, че са намерили мобилния телефон на Орсина в хотелската стая. Единственият журналист, който знаеше тази твърде важна подробност, беше Зилбернагел, но той прояви добър усет и я пропусна в статията си за „Доломитен“. Надяваше се, че така ще помогне на инспектор Гедина да стигне до бързо и успешно решение на случая. Тъй като Южен Тирол зависеше силно от туризма, той се страхуваше от последствията, които можеха да имат две последователни трагедии в района на Болцано.

Лио не можеше да знае, че инспектор Гедина бе проверил всички разговори, които Орсина бе водила от мобилния си телефон, откакто се бяха върнали в Италия с Найджъл. Номерът на Лио във Вашингтон се появяваше твърде много пъти в разпечатките и се набиваше на очи. Това беше единственият номер в САЩ, който тя беше набирала, и то толкова често! Беше избирала този номер в продължение на няколко седмици, и то винаги късно през нощта италианско време. А понякога страшно късно. Беше провеждала дълги разговори, обикновено по половин час, а понякога и по-дълги. После, малко преди да изчезне, се беше обаждала много пъти, но разговорите бяха кратки. Накрая, след като вече се бе настанила в Болцано, беше провела един много дълъг разговор, а после още два, но по-кратки.

Най-сетне попаднал на някаква следа, Гедина с усилие на волята се спря да не набере номера веднага. Щеше да бъде много глупаво да разкрие на лицето, че е открил неговите дири. Не, щеше да накара полицията да проследи номера. Излезе, че принадлежи на Лионард Кевъна, професор по италианска литература и ръководител на катедрата в Джорджтаунския университет във Вашингтон, окръг Колумбия.

 

 

Лио вдигна апарата си и набра номера. Нямаше телефона на двореца във Венеция, затова набра вилата. Вдигна Думитру. Лио се представи и икономът се сети кой е. Може ли да говори с барона? Разговорът е спешен. Ужасяваше се от тази мисъл, но трябваше да разговаря с него. Има ли нещо, с което би могъл да помогне? Полицията отбелязала ли е някакъв напредък? Този път имат ли някакви улики? Да дойде ли в Италия, за да се опита да помогне с нещо?

Баронът му кресна в ухото:

— Как може да се натрапваш, когато трагедиите се трупат една върху друга? Нямаш ли срам, американско копеле такова? Никога повече не се обаждай. Майната ти и върви по дяволите! — Баронът вероятно беше разбил телефона, ако се съди по трясъка, който чу Лио. Гордостта му не беше засегната. По някакъв извратен начин той изпита удоволствие от това, че го обиждат, след като сам бе прекарал часове в ругатни по свой адрес. После се втурна обратно в банята за нова серия повръщане. Избърса лицето си, върна се в дневната и остави да мине известно време. След това отново се осмели да се обади на барона.

Този път вдигна Мариана. Позна го, макар че беше почти обезумяла от скръб. В много прочувствен монолог тя замърмори нещо, което Лио не успя да схване напълно, защото беше наполовина на италиански и наполовина на нейния диалект. Обаче разбра, че не иска да прехвърли разговора на барона, защото нямало смисъл. После каза нещо като „полицията е глуха“ и че само той можел да помогне на баронесата. „Баронът е хитър като лисица, а ти си сляп като къртица и глух като пън“. Лио слушаше внимателно, без да продумва. Мариана завърши с нещо като „остави спящите кучета да лежат“. После избухна в такива ридания, че не можеше да говори, и Лио затвори.

С какво разполагаше? Със средновековна сбирка от басни и алегории, помисли си. Той си записа за повече яснота: лисица, къртица и кучета. Никога не се бе възхищавал на селската мъдрост, скрита в поговорките, но сега не беше време за снобизъм. Какво се беше опитала да му каже Мариана? Че е бил сляп като къртица и глух като пън. Какво беше пропуснал да види и да чуе? Наистина, какво ли? Освен това го беше предупредила, че баронът е хитра лисица и че трябва да остави спящите кучета да си лежат. Какво подозираше? Какво знаеше? За миг почувства, че тя може да е отгатнала много повече от инспектора и неговите помощници въпреки професионалния им опит и големите ресурси. Или това беше отчаяният брътвеж на осемдесетгодишна старица, чийто италиански той едва разбираше?

Лио обмисля тези възможности през останалата част от деня. Опита да се помоли, но за първи път от повторното си кръщение откри, че му е невъзможно да насочи съзнанието си в тази посока. Когато си легна, направо не знаеше какво да прави. Може би заспа или пък беше трескав, но накрая се събуди. Вече беше взел решение.

 

 

Незаменимата за катедрата по италианска филология сивокоса и в сив костюм госпожа Мария Рийд влезе в кабинета си точно в девет сутринта и натисна бутона на телефонния секретар. Първото съобщение беше от Лио, който се бе обадил в шест без четвърт сутринта. С глас, който звучеше вече далечен и много спокоен, той обясни, че бил извикан в Италия по много спешна работа и че лекциите му се отменят за неопределено време.

Неопределено? Какво значи това, учуди се госпожа Рийд. Пусна отново записа, за да се увери, че е чула правилно. Не бъркаше, но това беше толкова нехарактерно за професор Кевъна. Какво би могло да бъде толкова спешно? Другите съобщения също се нуждаеха от вниманието й. Три от тях, които ставаха все по-настоятелни, бяха от инспектор Гедина от полицейското управление в Болцано. Фактически той й заповядваше да му се обади. Ставаше дума за полицейско разследване.

Госпожа Рийд беше женена за американец, но родителите й бяха имигранти от Италия и тя говореше добре италиански. Когато набра телефонния номер в Болцано, се сети, че е срещала името на инспектора във вестниците.

— Госпожа Рийд? — попита инспекторът.

— Лично.

— Благодаря, че ми се обадихте. Точно се готвехме да ви звъним отново. Не разполагаме с много време, така че ще бъда кратък. Аз разследвам смъртта на Анджела Ривиера дела Мота и отвличането на нейната сестра Орсина Ривиера дела Мота. Надявам се, че няма да имате нищо против да ви задам няколко въпроса. Отнасят се до професор Лионард Кевъна.

— Нямам нищо против — отговори малко тревожно госпожа Рийд.

— И нямате нищо против да ви запишем? Добре. Имате ли представа дали професор Кевъна има някаква връзка с Орсина Ривиера дела Мота?

— Преди няколко години тя работи тук като стажант — и му разказа всички подробности.

— Разбирам — каза инспекторът. Май беше недоволен? Защо, какво очакваше да чуе, клюки? Очевидно, след като попита:

— Има ли нещо, което би ви накарало да повярвате, че между двамата има нещо повече от професионални взаимоотношения?

— Нищо подобно! — озъби се госпожа Рийд. — Професор Кевъна е човек с безупречни етични и професионални стандарти. Дори съм изненадана, че задавате подобен въпрос.

О, не, ужаси се Гедина. Тя е негов почитател. Това не е много обещаващо. А на глас попита:

— Има ли още нещо, което можете да ми кажете за професора?

Дали да му кажа, запита се тя.

— Ало? Госпожо Рийд? Чувате ли ме?

Чуваше го и с известно неудобство най-накрая му каза, че професорът е заминал за Италия по някаква много спешна работа.

— Така ли? Кога?

— Предполагам, че преди няколко часа.

Инспекторът й благодари и каза, че може да се наложи пак да й се обади.

— И не се колебайте да ми звъннете, ако имате да добавите нещо — подхвърли той и затвори. После се обърна към Колучи. — Идва, за да бъде притиснат в ъгъла? Както и да е — усмихна се той. — За разследването това развитие е добре дошло.

Гедина нареди на Колучи и Галорини да разпратят имейли до всички гранични пунктове и полицейски управления в Италия: появи ли се името Лионард Кевъна, американски паспорт еди-кой си номер, незабавно да съобщят в Болцано. „Незабавно“ беше подчертано с две черти. Това беше двоен филтър. Ако все пак успееше някак си да влезе незабелязан през летището, в Италия всички хотели до най-скромния пансион по закон бяха задължени да поискат паспорта на госта и да го ксерокопират. Копията се изпращаха в местното полицейско управление.

— Колучи и Галорини, намерете някой чиновник, на когото можем да имаме доверие, за да изпраща на всеки кръгъл час имейла, и то докато не хванем професора. Разбрано?

Няколко минути по-късно един очилат мъж почука на вратата на Гедина, влезе в кабинета и попита:

— Може ли да поговорим, инспекторе?

— А кой сте вие? — Лицето на мъжа му се стори познато.

— Аз съм чиновникът, който ще изпраща имейла за Лионард Кевъна на всеки час.

— А, добре. И какво искате?

— Да ви предупредя, ако ми разрешите.

— Да ме предупредите? — Гедина беше на път да се ядоса.

— Да. Следя внимателно разследването на случая Ривиера и с всичкото ми уважение, трябва да посоча, че Кевъна не се издирва за убийство, отвличане или за каквото и да е друго престъпление. Той е само заподозрян. Затова нашето съобщение ще получи много нисък приоритет, особено от местните полицейски управления, ако той успее да мине незабелязано през някое летище или граничен пункт.

Гедина кипеше от яд, но не каза нищо. Младият чиновник погрешно разтълкува това мълчание като покана да обясни по-подробно.

— Както знаете, хотелите редовно изпращат по факса паспортните данни до полицейските управления, където неколцина отегчени чиновници ги местят от една купчина на друга. Най-накрая намират време, за да вкарат данните в компютъра. Мисля…

— … Че е крайно време да се разкарате от кабинета ми и да правите точно онова, което ви е казано! Ясно ли е? — изръмжа Гедина и чиновникът побърза да се върне на мястото зад компютъра. Този млад задник, помисли си инспекторът. Какво нахалство. Разбира се, в това, което той каза имаше логика, но какво друго можеха да направят?

 

 

Единствената студентка, която не се зарадва на огненото представление на професор Кевъна по словата на Фосколо, беше Клеър Стейнс. Клеър беше второкурсничка, когато Орсина караше стажа си в Джорджтаун, и още като заек имаше слабост към професора. На следващата година беше избрала италиански за основна специалност и посещаваше всички лекции, за нейното ниво. Тя често ходеше и на консултации в кабинета му след часовете, а той търпеливо я приемаше. Клеър беше добра студентка, красива малко по момчешки заради късата си коса, но това за него нямаше значение. Важното беше, че тя с готовност участваше в извънкласни проекти като Италианския клуб и Месеца на италианското кино. Тя не беше приветствала пристигането на Орсина, която често поемаше задълженията на професора като негов асистент. Не защото не беше способна преподавателка, а защото Клеър я смяташе за своя съперница.

Лио нямаше представа, че е събудил такъв интерес, отношенията му с всички жени в студентското градче бяха безукорни. Един ден Клеър беше отишла в кабинета му, за да обсъдят някакъв доклад, но вътре нямаше никого. На бюрото му, най-отгоре, върху купчина документи лежеше запечатан плик, на който бе отбелязано с маркер: „М.Р. — моля да се среже“. Името на професора беше изписано с калиграфския почерк на Орсина. Нямаше марка на плика, значи е било донесено на ръка. Тя го взе и го помириса. Лъхна я слаб аромат на рози. Клеър помисли малко, пъхна писмото в раницата си и излезе от кабинета. Никой не я видя.

Тя бързо се прибра в стаята си в общежитието, като устоя на подтика да прочете писмото още по пътя. В стаята си разкъса плика с пръсти. Те се разкървавиха, защото хартията ги поряза, а отвътре се посипаха листа от рози, но тя не обърна внимание. Прочете писмото на един дъх, после още веднъж. Изчерви се и от очите й потекоха сълзи. Когато пръстите й престанаха да кървят, прибра писмото обратно в плика и смете листата от рози.

Сега, няколко години по-късно, когато стана свидетел на странното държане на професора в час, тя без колебание го свърза с новината за отвличането на Орсина. После прочете съобщението, което госпожа Рийд беше закачила на таблото: „На професор Кевъна се наложи да замине за Италия по неотложна работа. Всички негови лекции са отменени“. Госпожа Рийд благоразумно беше пропуснала да добави: „за неопределено време“. „Моля да се посъветвате с вашите ментори за други възможности“. Клеър си тръгна веднага, но не пое към своя ментор, а за стаята си извън студентското градче. Тя извади писмото на Орсина от заключеното чекмедже с документи, преснима го и тръгна обратно към университета.

Когато Клеър стигна до кабинета на декана, секретарката я предупреди, че е почти невъзможно да се срещне с декан Трокмортън без предварително уговорен час.

— Въпреки това ще почакам — отговори Клеър и седна в преддверието. Най-накрая беше поканена да влезе в кабинета на декана и да седне на стол срещу нея.

— Декан Трокмортън, трябва да споделя нещо с вас.

Деканът се смая и не каза нищо, но видът й говореше, че е заинтригувана.

— Това, което дойдох да ви кажа, може да е жизненоважно. Ако не смятах така, нямаше да ви губя времето. Освен това… моето разкритие може да застраши положението ми тук. Така че преди да продължим, трябва да ви помоля за писмено уверение, в което обещавате, че това няма да се случи.

— Какво? — Деканът внимателно затърси думи. — Това не е някаква шега, нали? — Младата жена изглеждаше твърде сериозна, за да се шегува. — Госпожице Стейнс, през всичките си години като преподавател никога не съм се сблъсквала с подобна молба. Не мислите ли, че е малко необичайно?

— Да, госпожо декан, необичайно е, но аз имам отличен успех, близо съм до дипломирането и държа да си получа магистърската степен. Не искам да рискувам.

— Напълно ви разбирам, но не мога да ви обещая нищо.

— Моля! Това може да е наистина въпрос на живот и смърт! — Клеър беше повишила тон, но сега се наведе към декана. — Става дума за професор Кевъна — прошепна тя.

Трокмортън не беше почитателка на Лиовия стил на католическо благочестие, който смяташе за досаден и прекален. Тя отстъпи пред молбата на студентката и надраска бележка върху бланка на деканата с нейното име. Клеър я прочете и поиска от декана да сложи дата.

Най-накрая й разказа цялата история с писмото, което Орсина беше написала на професор Кевъна и лично му беше занесла. Деканът знаеше за отвличането на Орсина и за смъртта на нейната сестра. Знаеше и че младата аристократка е била стажант в катедрата по италиански и че професор Кевъна току-що е заминал много набързо за Италия. Госпожа Рийд й беше казала под секрет и за обаждането на инспектора от италианската полиция, който я беше разпитвал за отношенията между професора и Орсина. Сега не беше време да порицае студентката за нейната постъпка, колкото и да бе осъдителна. Може ли да види писмото? Клеър й подаде ксерокопието и си тръгна от кабинета с бележката, която й обещаваше безнаказаност.

Деканът си сложи очилата за четене.

 

 

Най-скъпи ми Лио,

Днес сутринта, втренчена в закуската си, получих просветление за истината. Гледах и я чух да казва: „Какъв е смисълът, Орсина? Какъв смисъл има да се преструваш?“. Ето сценария за брак, сключен на небето: слънцето и луната най-накрая се срещат и веднага се познават, и то така, че първия път, когато се поглеждат в очите, планетите променят курса си и се сблъскват. Обаче после, странно защо, започват да си играят на жмичка.

Колко независими филми сме изгледали заедно? Трябва ли Изабел Юпер да удостои всеки френски филм с безучастната си игра? Да не би да е под влияние на погрешното разбиране, че неизразителното лице е винаги безпогрешно? Тогава вместо актриса да беше станала професионална покерджийка. А концертите? Да не би да смяташ, че не съм забелязала как избираш само рецитали в съпровод на клавесин или контра пунктова музика от композиторите с най-тевтонско звучене? Толкова често съм си мислила, че тези произведения може би щяха да звучат значително по-добре, ако бъдат изсвирени отзад напред. Пази боже, да слушаме Шопен или Шуман, та те прекалено подтикват към чувства. Всъщност това нямаше никакво значение. Важното беше да сме заедно на нашето точно място във вселената.

Вчера бях на празника на цъфналите черешови дръвчета. Най-малкото, което може да се каже, е вълнуващо. А ти, глупчо, защо не дойде? Имаш алергия към японските череши йошино? Обещай ми поне, че ще идем заедно да видим долината Херте в Естремадура, Испания. Виждала съм черешови цветове в Япония и тук, във Вашингтон, но онези в Естремадура са божествени. Бях съвсем малка, когато ходих там с родителите си, и си спомням как тичах от дърво до дърво по килим от бели цветове, въодушевена и опиянена. Кога ще купим самолетните билети?

Лио, също така предлагам забрана на пуловерите с високи яки. Говоря сериозно! Предполагам, че са измислени само за филмите на Джеймс Бонд и са се разпространили като горски пожар. Разбира се, повечето хора не знаят как да носят camicia. Но ти си бил nato con la camicia. Преводът ще гласи „роден със сребърна лъжица в устата“. Не в грубия материален смисъл, а в малко по-различен.

Защо не се обръщам към теб с „професоре“? Трябва ли още да обяснявам? Дори по време на първата ни среща това беше нелепо. Между другото, никога не си пил вино в мое присъствие. Страхуваше се да не разкриеш нещо? Какво значи страх? Как може един Лио, с други думи лъв, да се страхува от виното? За бога, та ти не си протестант! Суфистите не са правили нищо друго, макар ислямът да го забранява. Браво на тях!

Когато бях дете, помагах по време на гроздобера просто за удоволствие. Имаме вила в околностите на Верона с много акри лозя. Даваха ми ножици и кофа и ме оставяха да се оправям сама. Колко гроздове обирах? Не много. Обичах да се разхождам от лозе на лозе и тук-там да похапвам грозде. Когато гроздовете напълнеха някоя от големите бъчви, аз и останалите деца измивахме краката си с перилен препарат, после скачахме в нея и мачкахме гроздето с крака, за да изстискаме сока от него. След това пиехме от ширата, макар че ни забраняваха да го правим, и разбира се, през нощта бяхме зле.

Нашите къщи бяха пълни със стари прислужници. Оттогава мнозина от тях умряха, но една е още жива: Мариана, икономката на вилата. Бяха ми намерили бавачка англичанка, една стара мома, която естествено би предпочела да отговаря за момче. Беше толкова студена, че често се питах дали това не е просто театър? Струваше ми се невъзможно някой да бъде толкова безчувствен. Възможно ли е да е била бавачка и на Изабел Юпер? Както и да е, Мариана беше нейната пълна противоположност и винаги когато бяхме в провинцията, аз прекарвах времето си с нея. Тя миеше косата си с оцет и понякога моята също, но разбира се, не с оцет. Говореше с мен на своя диалект. В началото не я разбирах, но исках да мога, затова го научих. От многото неща, които ми е казвала, едно съм запомнила добре: „Малката баронеса е надарено ангелче“.

Един ден Мариана получи удар. Откараха я в болницата и диагнозата беше безнадеждна. Не че някой ми е позволил да науча. Просто чух разговора между моите родители. Толкова много исках да й помогна, а дори не ми позволяваха да я посетя в болницата. Затова започнах да искам да се оправи. Не се молех. Просто от сърце и душа й желаех да оздравее.

Накратко казано, след няколко седмици напълно оздравялата Мариана се върна отново във вилата. Лекарите не разбраха как е станало и единственото им обяснение беше „чудо“.

Аз бях страшно радостна, но не и изненадана. Някак си бях напълно уверена, че мога да й помогна там, където лекарите не можеха. Не забравяй, че бях дете. Имаше и други случаи, когато бях способна да повлияя на събитията от разстояние. Сега няма да се впускам в подробности, но искам да знаеш, че на никого не съм разказвала за това.

Когато пораснах и започнах да обмислям начина, по който ме обучаваха в училище, реших да се отдръпна от всичко това. За мен то вече нямаше смисъл. Напротив, сега ме плашеше. Затова реших напълно да пренебрегна своите „дарби“.

От време на време у дома се водеха странни разговори, особено от страна на моя чичо. Херметизъм и подобни. Той имаше нужда от много думи, за да схване онова, което за мен бе очевидно, и то без никакво обучение. Нещо повече, понякога го поглеждах и виждах, че в действителност не е „тук“, а тайничко и всеотдайно се наслаждава на полусмлените си езотерични познания. Моят баща приличаше повече на мен, но по някаква странна семейна традиция нямаше право да се рови в заниманията на брат си и никога не го правеше. Както и да е, аз бях със свободолюбив дух и намирах повечето места в Европа за задушни и прашни. Затова дойдох в Америка: да яздя с бизоните, но вместо това попаднах на теб!

Още в Рим ти излъчваше посланието си, макар че не го осъзнаваше и може би още не си го разбрал, въпреки че дълбоко се съмнявам.

Трепкащите пламъчета на разпознаването, когато нашите очи се срещнаха, не беше „само“ разпознаването на влюбени, макар това само по себе си да е прекрасна магия. Сигурно си чел „за любовта“ на Фичино. Това е то. Лио, в отричането ти си надарен колкото мен и дори още повече. Не ме питай защо си надарен. Не зная. Зная обаче, че не сме еднакви. По-скоро става дума за взаимно съответствие: ние сме едно.

Дори не сме се целували още, глупако, и аз ти предлагам… какво? Женитба? И много повече. Предлагам ти hieros gamos^[1]. Дори и да не го знаеш с разума си, сигурно усещаш, че чрез нашия сексуален съюз можем да станем част от божественото. Тази истина си е пробила път дори сред официалното учение на християнството: спомни си за Мария като невеста на Христос.

Може би казвам твърде много. Хайде да се качим на самолета за Естремадура и да идем заедно да видим черешовите цветове. Искаш ли?

Скоро моята година в Джорджтаун ще свърши. Ще ме оставиш ли да си ида? Това би било противоестествено. Не мога да измисля как иначе да го нарека.

Писах ти от все сърце. Зная, че твоята интелектуална пренастройка е била много изчерпателна. Обаче извън човешките сили е да устои на божественото в нас. Помни, че ние не сме само един в друг, ние сме едно цяло.