Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Diario di Michelangelo il pazzo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Роландо Кристофанели

Заглавие: Дневник на Микеланджело-лудия

Преводач: Светослав Стайков

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: Издателство „Български художник“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: биография

Националност: италианска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 30.XI.1990 г.

Редактор: Никола Георгиев

Редактор на издателството: Миглена Милушева

Художествен редактор: Тома Томов

Технически редактор: Андон Мавродиев

Рецензент: проф. д-р Венета Иванова

Коректор: Евелина Пачеджиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10303

История

  1. — Добавяне

Седма част

Най-сетне далеч от Флоренция! Напуснах града, като оставих недовършени новата сакристия на „Сан Лоренцо“ и библиотеката, защото се боях да не би папа Климент да умре, преди да съм се върнал в Рим. Щастието ми се усмихна и аз пристигнах тук два дни преди кончината на папата, като успях да избягам от гнева на Алесандро. Навярно сега херцогът беснее от яд, че не бе заповядал да ме задържат веднага след като във Флоренция се заговори за неизбежния вече край на чичо му. Може би е бил уверен, че ще ме залови на улица Моца или в „Сан Лоренцо“ в момента, в който се окажа лишен от закрилата на папата. Сега Рим в сравнение с Флоренция ми се струва свободен град. Работите по строежа на крепостта, които Алесандро ми бе предложил да поема, започнаха през юни под ръководството на сина на Антонио да Сангало[1]. Те напредват толкова бързо, че, както изглежда, след няколко месеца цитаделата ще бъде готова. Тогава подземните й килии ще могат да приемат „нечестивците“, натикани в градските затвори, откъдето биха могли да бъдат лесно измъкнати при някое неочаквано народно вълнение… Но независимо от това представям си какво удоволствие ще изпита синът на Сангало, наречен Антонио Младши, когато тлъстият Алесандро след устната похвала ще го потупа по рамото. Тираните са толкова по-великодушни към слугите си, колкото по-безмилостни са към всеки, който се противопостави на волята им. В това се уверих още повече след падането на републиката и след пристигането на папските и императорските комисари във Флоренция. Сега намерението ми е да се заема изключително с гробницата на Юлий II. Ако Климент VII беше жив, нямаше да мога да я завърша, тъй като той възнамеряваше да ми възложи нова работа, щом се установя в Рим. Имам предвид „Страшния съд“, за който бях изготвил няколко рисунки миналата година.

И така, напуснах Флоренция и бих могъл да кажа, че съм доволен, задето съм отново в Рим, ако мисълта за сакристията на „Сан Лоренцо“ не продължаваше да ме терзае: не намирам покой, като си помисля, че не успях да я завърша така, както исках. Трябваше да я изпиша цялата — от стените до свода — работейки по нов начин, съобразен със замисъла ми да създам произведение на изкуството, в което скулптура и живопис да образуват единно художествено цяло.

Винаги съм искал между тези две изкуства да изчезнат всякакви различия и граници, така че да могат да се назовават само с едно име. Времената не ми позволиха да постигна това. Сакристията на „Сан Лоренцо“ беше едничката възможност да осъществя тази идея. Сигурен съм, че такъв случай няма да ми се представи повторно. Скулптурите бяха пред завършване, а картоните за фреските бяха вече готови. Стигаше ми да имам още една година време.

Моят опит, ако беше доведен докрай, щеше да сложи край на вековния спор за първенството на едното изкуство над другото, воден от толкова много художници и литератори, склонни към пустословие. Пиша в дома си в Мачел деи Корви.

Септември 1534 година.

 

 

Най-после узнах какво точно се е случило във Франция с Антонио Мини, моя помощник, който винаги проявяваше голяма любов към изкуството, но не успя да се издигне над посредствените художници поради липса на достатъчно ум. Винаги съм смятал, че в изкуството се работи с ума, а не с ръцете.

Във Флоренция Мини се бе влюбил в дъщерята на една жена, на която заможните му родители не гледаха с добро око, защото живееше много бедно. Затова не искаха синът им да се ожени за това момиче. Един ден те дойдоха у дома и ме посъветваха да отдалеча под някакъв предлог младежа от Флоренция. Успях да убедя Антонио да напусне града заради спокойствието на своите родители и да направи най-тежката жертва — да скъса с момичето. Нещастният момък замина за Париж с намерение обаче да се установи в Лион. Това стана преди три или четири години — не си спомням точно. Преди да напусне Флоренция, аз му подарих картината си „Леда с лебеда“ (по причини, които премълчавам, бях се отказал да я предам на Ферарския херцог), няколко восъчни макета за фасадата на „Сан Лоренцо“ и някои рисунки. Наивният младеж имал неблагоразумието да остави на един свой непрокопсан приятел (някой си Джулиано Буонакорси, живеещ в Париж) това, което му бях подарил, с условието да му го предаде обратно, когато се върне от Лион в Париж.

Както разбрах. Мини занесъл във Франция творбите ми с намерението да ги продаде на Франсоа I. При това положение лесно е да си представи човек отчаянието му, когато, завръщайки се в Париж, научил, че Буонакорси е продал всичко на френския крал срещу сума, с която Антонио би могъл да преживее няколко години. Потресен от постъпката на приятеля си и лишен от покровители, които да го защитят, той умрял от разрив на сърцето към края на миналата година. Моят племенник Леонардо ми пише от Флоренция, че прекарва доста часове от деня в писане на стихове. Тази негова наклонност ми е известна, но мисля, че не е роден за поет. Щом иска да си губи времето, нека продължава да стихоплетства.

За да не стои със скръстени ръце по цели дни и по-малко да мисли за писане на стихове, искам да се позанимае с дюкяна, който бях купил на баща му и на другите ми братя. Ще пиша по този въпрос на Джовансимоне и на Джизмондо.

Искам също така момчето да се научи да пише прилично. Писмата, които получавам от него, разчитам трудно и трябва доста да си блъскам главата, за да разбера нещо. Тъкмо сега той има достатъчно време да се научи да пише, та да стане човек.

 

 

След като нареди да ме повикат във Ватикана, за да ми каже да изпиша „Страшният съд“ върху стената на Сикстинската капела и след като му отказах поради договора, който ме обвързва с Дела Ровере, Павел III ми предложи отново — по-скоро наложи ми — да приема поръчката. Този път дойде със свита кардинали у дома, за да види рисунките, които бях изготвил за тази фреска още през 1533 година. Съмненията и задръжките, които изказах днес пред папата, опитвайки се още веднъж да отклоня тежката задача да изпиша толкова обширна площ, не послужиха за нищо. На възраженията ми Павел III отвърна на свой ред: „Имам това желание от трийсет години. Нима сега, след като станах папа, няма да мога да го удовлетворя? Ще скъсам договора (имаше предвид последния договор с Урбинския херцог), но съм решил волята ми да бъде изпълнена.“

Тези думи ме накараха да не настоявам повече с доводите си и да се задоволя с обещанието, че папата ще убеди Урбинския херцог да не изисква повече от три статуи, изваяни лично от мен, и да възложи останалите на други. Не зная, а и не искам да гадая как Дела Ровере ще посрещнат тези предложения.

Напоследък към познанствата ми в Рим се прибави и още едно — с маркиза Витория Колона[2]. В миналото бях чувал неведнъж името на тази жена, най-вече в разговори с Берни[3], Донато Джаноти[4], Томазо деи Кавалиери[5] и други.

От маркизата, вдовица на победителя от битката при Павия[6], се излъчва особена меланхолия. Когато те гледа или ти говори, рядко променя израза си на изискана студенина. Царствена е като кралица и има жив ум, но го проявява със сдържаност, присъща на онези малко на брой жени, у които благородството на чувствата се съчетава с отричане от светската суета и така още повече изтъква личността им.

 

 

В Рим се срещнах отново с Томазо деи Кавалиери, млад мъж с несравнима красота. Никога не съм виждал човек по-красив от него. Той е самото съвършенство. Казват, че съвършена красота са притежавали гърците. Аз пък твърдя, откакто познавам Томазо, че такава красота притежава именно той.

Този млад човек има много качества, които правят красотата му достъпна, сърдечна, близка — бих казал, неподправена като домашен хляб. Днес, едва влязъл тук, лицето му се озари от смирение. Красотата, съчетана със смирение, е наистина тази, която най-много ми допада. Ако Томазо се гордееше с вида си, бих го изгонил.

За такава гледка очите трябва да са приучени. Като го гледам, чувствам се възроден. Томазо е произведение на изкуството, което поражда у мене нови, непознати досега мисли: когато разговарям с него, сякаш се пренасям в друг свят. Когато съм с него, потапям се в атмосфера, от която трудно се отърсвам едва след като остана сам.

За всичко това Томазо не се и досеща. Говори ми, слуша ме винаги с тази негова сдържаност на чистокръвен благородник. Понякога следи думите ми объркан или изненадан, като че му говоря за кой знае какви странни неща. Всъщност аз не му и говоря — гледам го, възхищавам му се, слушам го и когато мълчи и това, изглежда, го смущава. Може би не е в състояние да се оправя в разговори, в които говорещият е винаги само един — онзи, който невидим и без да го усетим, застава между мене и него.

За тези неща няма да ми е никак лесно да говоря на другите. Сигурно ще ме разберат погрешно. Трудно ми е дори да пиша за това. И на Томазо не споменавам нито дума. Това са усещания, които остават затворени у мене като в ковчеже за скъпоценности.

Идната неделя Томазо ще бъде тук с Донато Джаноти, мой приятел републиканец, изгнаник от Флоренция.

 

 

Аретино отдавна бе изказал желание да има някоя моя рисунка. Тъй като не успях да задоволя желанието му, той се обърна към Вазари[7], който, знаейки нрава му, побързал да му изпрати две мои рисунки, притежавани от него. Правил съм ги, когато посещавах школата в градината на „Сан Марко“.

Дано Вазари го е задоволил по този начин, та да престане да ми пише и да ме безпокои с молбите си и с хвалебствията по мой адрес, които никак не ме трогват, От такъв човек трябва да се държиш настрана, иначе рискуваш, по какъвто и да е повод да бъдеш публично оклеветен или пък да станеш мишена на перото му, способно толкова безсрамно да обижда, колкото и гнусно да ласкае.

Аретино умее по твърде оригинален начин да получава необходимите му услуги от важни хора. Най-напред ти изпраща писмо, изпълнено с похвали, на което не можеш да не отговориш. Като сполучи с това, следва неизбежно някакво искане — за картина, статуя, публична похвала, жест на „благодарност“ или нещо друго, което би задоволило суетността му. Ако ти, взетият на прицел от него, си не дотам известна личност и удовлетвориш искането му, той отново ще ти напише хвалебствено писмо и след това ще те забрави. Но ако името ти е известно на всички и не отговориш на писмата му, отначало ще се престори на търпелив. След време обаче, като се изчерпи търпението му, този господин ще изпрати на теб и на своя печатар писмо, което за тебе е обида, а за другите — предупреждение да не следват примера ти.

Доколкото знам, този начин на действие винаги е носил успехи на Аретино особено когато го прилага спрямо князе и владетели. Приятелите ми настойчиво ме съветват да му отговоря, защото иначе, казват, можел да се „разсърди“.

 

 

Направих някои промени в старите рисунки за фреската „Страшният съд“ в Сикстинската капела, като изхвърлих всякакви изкуствени декорации и разположих по друг начин фигурите на праведниците и на осъдените. И в най-разработената от тези рисунки под фигурата на Христос, над олтара, оставаше празно пространство, което създаваше впечатление, че разделя композицията на две части. В новата скица празнината е запълнена с група ангели, които призовават душите на мъртвите да се явят пред Съдията.

Междувременно стената, на която трябва да рисувам, бе изчистена от по-раншните фрески. Сега неколцина мазачи под ръководството на майстор зидар, я правят леко полегата, за да не се наслоява прах върху фреската. Наклонът на стената няма да бъде повече от половин метър и ще остане незабележим за зрителя.

Днес папата подписа бреве, с което ме назначава архитект, скулптор и живописец на Ватиканския дворец. Това назначение не е неочаквано за мене, макар да не съм го искал. Мисля обаче, че то ще разтревожи архитектите, натоварени със строежа на новия храм „Св. Петър“. Ще се държа настрана от тях, защото за мое щастие в папския документ не е казано, че ще заместя сегашния главен архитект на строежа.

1 септември 1535 година.

 

 

Броят на флорентинските бежанци в Рим расте с всеки изминат ден. Това ясно сочи, че самовластието на херцог Алесандро става все по-непоносимо. И то не само за отявлените врагове на Медичите, които заради спасението си се бяха отказали от политиката, но и за онези, които по време на обсадата защищаваха каузата на Климент и на рода му. Сега семействата Ридолфи и Салвиати, Антонио Албици, Джулиано Содерини, Бачо Валори и други, които служиха на Алесандро, се озоваха сред изгнаниците. А нима Филипо Строци, който се завърна във Флоренция през 1530 година и си въобразяваше, че ще успее да състави либерално управление от знатни граждани, не избра Венеция за място, където да размишлява над грешките си от миналото?

Сега всички тези изгнаници се каят, че са допуснали отново Медичите във Флоренция и че са били така безмилостни спрямо републиканците, и вече разсъждават като „бесните“. Мъчително е да ги гледаш: приличат на мошеници, които полагат усилия да се забравят извършените от тях злодеяния. Сега тези опомнили се господа, които на времето бяха причина и аз да треперя, имат вид на укротени лъвове. (Още не ме напуска чувството на отвращение, което изпитах, когато срещнах случайно Бачо Валори и той най-безсрамно ми стисна ръката.)

Днес на път за вкъщи чух една жена да припява мой стар мадригал, за който Тромбочино[8], написа музика и който започва така:

Кажи ми, о любов, дали душата нейна…

Тези стихове, макар и за миг, ме върнаха неусетно назад във времето — в един кратък, но бурен период от живота ми.

Свикнах да ходя всяка неделя при Витория Колона в манастира „Сан Силвестро“, за да слушам заедно с нея отец Амброджо, който чете от Светото писание. Вчера обаче, за разлика от другите недели, нито Витория, нито отец Амброджо не се спряха на откъси от Библията, защото, щом седнахме, помолих маркизата да накара монаха да прочете Апокалипсиса. Витория се съгласи и отец Амброджо подхвана с ясен глас:

„Откровение на Исуса Христа… на Своя раб Йоана… Блажен е оня, който чете, и ония, които слушат думите на пророчеството и пазят писаното в него… Аз, Йоан… един неделен ден бяха обзет от дух… Видях… едното подобен на Син Човечески… главата и космите Му… като сняг, и очите Му — като огнен пламък… И тъй, напиши, което видя, и което е, и което има да стане след това…“

Тук монахът спря за малко и после продължи да чете. Но аз, зашеметен от тези думи, които съвсем точно предаваха състоянието ми, за да не позволя плачът на сърцето да рукне и от очите ми, му направих знак да спре. Маркизата разбра, помоли и тя монаха да прекъсне четенето и започна да ме разпитва за картоните, които подготвям за Сикстината. Така се завърза разговор за Страшния съд.

Монахът ни слушаше с голямо внимание. На тръгване от манастира Витория, с известна нотка на любопитство, ме запита:

— Кажете, майсторе, защо бяхте така развълнуван днес?

Отговорът ми бе:

— Защото косите ми са бели като на човека, видян от св. Йоан.

 

 

Тази сутрин, придружен от слугата си Урбино и от един мазач, се покачих на скелето в Сикстинската капела, за да започна фреската. Гърненцата с боите, съдчетата с вода, картоните и всичко останало, необходимо за изписването на стената, беше приготвено на скелето още от вчера. След като мазачът нанесе пресен пласт на мястото, което му посочих (дясната люнета), Урбино взе първия картон, помогна ми да го разгънем върху стената и като го закрепихме, оставих той и мазачът да го надупчат, за да пренесат рисунката върху слоя от мазилка. После свалихме картона и започнах изписването. Виждам, че не мога да работя така упорито, както когато рисувах свода. Вече нямам същите сили както преди трийсет години. Ще се наложи сега да рисувам бавно, на промеждутъци. Освен това почти ме е напуснал онзи жар, онази жажда за работа.

Април 1536 година.

 

 

Става все по-наложително да се извършат някакви реформи в църквата. От Женева, Венеция, Неапол пристигат тревожни новини за всички, на които е скъпо единството на църквата и на вярата. По този въпрос Ватиканът се показва все още примирителен, защото се бои, и то с право, че ако си послужи с насилствени мерки спрямо представителите на реформаторското движение, може да предизвика разкол. Все пак в курията не липсват хора, които, противно на волята на Павел III, биха опитали да върнат насила в кошарата „заблудените овчици“. Имам предвид кардинал Карафа[9], безупречен католик, но глух и сляп за новите веяния на времето.

За разлика от него кардинал Контарини, човек с по-широки възгледи и по-либерален по дух, е склонен да обсъжда въпросите, които реформаторите искат да бъдат разгледани и решени, както казват те, за благото на католицизма. За тези работи аз мисля съвсем простичко: догмите на вярата не подлежат на обсъждане, а на покварата на свещенослужителите следва да се сложи край. Най-много от всичко тя е причина за кризата.

Витория Колона, чийто идеализъм е по-силен от моя, разсъждава иначе. Тя се намира под влиянието на Бернардино Окино[10]. Пиетро Карнасеки[11] и ма други разпалени реформатори.

 

Сега сменям темата, за да отбележа, че когато се срещам с приятели литератори, те често насочват разговора към „Страшният съд“ с надеждата да узнаят нещо за започнатата от мене фреска в Сикстинската капела. Никога не съм бил склонен да говоря за моите произведения, така че и сега отклонявам въпросите им и оставям незадоволено любопитството им.

Преди известно време един от тези приятели, като не получи от мене обяснения как най-добре може да се предаде чрез живопис темата на Страшния съд, пожела (тутакси поощрен от другите присъстващи) да види това, което съм направил досега.

— Дори да ви пусна да се качите на скелето в капелата — казах му аз — ще се разочаровате, защото още не съм започнал фреската.

— Лъжете, майсторе — обади се някой — всички знаят, че вече рисувате в Сикстината.

Когато отговорих, че от двете страни на фигурата на Йона съм изписал сцените на Страстите Христови, приятелите ми останаха изумени. Може би им казах нещо повече от това, което бяха очаквали. Забелязвам, че вече рядко посягам към тези листа. Свикнах да не водя редовно записки и малко ме вълнува обстоятелството, че между отделните бележки протича доста време.

Искам сега да отбележа, че миналата седмица бях на вечеря в дома на Донато Джаноти заедно с Луиджи дел Ричо[12] и Томазо деи Кавалиери. При подобни случаи се говори за какво ли не, и особено за изкуството. Донато ме попита докъде съм стигнал с бюста на Брут. Казах му истината — че не съм го започнал. Все още не намирам подходящо лице. Мъж, който да излъчва гордост, сила и уравновесеност на духа.

— Но тук е нашият Томазо — рече ми Джаноти. — Той може да ви вдъхнови за Брут.

Луиджи дел Ричо беше съгласен с Джаноти, но не и аз.

— Томазо не е подходящият тип — възразих.

Та той е самата красота…

— Иска се мъж с яки плещи.

— Томазо може да послужи за модел на Брут настоя Донато.

— Нашият приятел подхожда за Аполон… На мене ми трябва херкулесовски образ.

Джаноти не настоя повече. Луиджи ми изглеждаше озадачен. Думите ми навярно не се поправиха на Томазо. Виждах го как стои смутен, с блуждаещ поглед. Запитах го защо не е съгласен с мен.

— Майсторе, аз наистина…

— Наистина какво? — прекъснах го.

— Мислех, че…

— Мислели сте… И все пак вашият вид не подхожда според мен за тираноубиец.

— Започвам да ви разбирам, майсторе — отговори Томазо и като възвърна обичайното си изражение, добави: — Дори напълно съм съгласен с вас.

После трябваше да убеждавам Джаноти и Луиджи. Най-сетне и те се съгласиха, че поне като представа типът на Аполон не може да подхожда за Брут. Него аз ще изобразя според една идея, която сега назрява у мен.

Вестта за убийството на Алесандро, която днес се разнесе из града, предизвика бурно ликуване сред изгнаниците от Флоренция. Убеден съм, че ако убиецът на херцога беше сега в Рим, щяха да му устроят триумфално шествие. Днес емигрантите възхваляваха свободата и републиката, прославяха деянието на Лоренцино[13], декламираха сатирични и дори цинични стихове по адрес на Медичите. Накрая се изпи доста нещо.

Наричат Лоренцино втори Брут. Но и той — който беше винаги до Алесандро при нощните му похождения в и извън Флоренция, участник в оргиите му, негов любимец и най-добър приятел — и той, Лоренцино, не е свестен човек.

Днес Урбино си беше легнал, без да ме дочака. Положително се е уморил да бодърства, защото се разделих с другарите си след полунощ. Но ми беше приготвил вечерята. На масата в трапезарията бяха сложени бутилка требиано, хляб, сухи плодове, свинско на шиш, сирене. Бях вечерял у Донато Джаноти, така че не се докоснах до нищо. На вечерята беше поканен и Томазо деи Кавалиери.

Връщайки се към събитията във Флоренция, ще отбележа, че Съветът на четирийсет и осемте — шепа ласкатели, между които изпъкват Гуичардини, Ветори, Николини и Пала Ручелаи — избрал за херцог на Флоренция младия Козимо, сина на Джовани от черните отреди. Флорентинците, останали без оръжие, тъй като им бе отнето от Алесандро, и зорко надзиравани от въоръжените хора на Алесандро Вители, не са могли да предприемат нищо, за да избегнат или да попречат на това „наследяване“. В същото време тук, в Рим, и другаде в Италия сред флорентинските изгнаници възникват несъгласия и разпри. Тези дни самият аз много спорих и много време загубих — но утре се връщам на работа в Сикстината.

Спомням си често за фигурите на робите, които оставих само грубо одялани във флорентинското си ателие. Мисля, че ще си останат така, защото и да ги довърша, не виждам за какво биха могли да послужат. Гробницата на Юлий е вече с толкова намалени размери, че не може да побере започнатите четири гигантски фигури. Съдбата на тези роби е съдба и на много мои начинания. Сега паметта ми ме мъчи, като ми припомня всички несполуки в живота ми. Затова оставям перото и казвам „лека нощ“ на паметта.

Забравих да отбележа, че днес за Флоренция замина, под закрилата на папата, една комисия, съставена от емигранти. С представители на Съвета на четирийсет и осемте тя ще се опита да реши многобройните въпроси, възникнали след смъртта на Алесандро. На първо място въпроса за завръщането на изгнаниците.

Януари 1537 година.

 

 

На стената на Сикстинската капела около вдъхващата страх фигура на Христос вече се тълпят много други. Праведници, апостоли и мъченици са се устремили към Съдията, за да засвидетелстват вярата си, да му покажат как са страдали и какви белези носят от мъченичеството си. Никой не се усмихва, никой не е отдаден на съзерцание или молитва. Привлечени от гласа на Христос, те са се втурнали към него, тласкани сякаш от бурен вятър — като бурята, която изобразих в сцената на потопа върху Сикстинския потон.

Тези фигури не са свързани помежду си чрез изкуствени архитектурни декорации или други похвати, към които прибягваха старите майстори, а и самият аз при изписването на свода. Тези тук ги обединява диханието на живота и надеждата. Казвам „надежда“, защото и те се страхуват от Съдията.

Под нозете на фигурите всеки друг художник би изписал обичайната зелена морава, изпъстрена с цветя, би увенчал е ореоли главите им. Всеки друг би си представил и изобразил тази част от „Страшния съд“ като райска сцена. Аз обаче отделих праведниците от Земята на нея ще останат осъдените и демоните. Трябваше да запазя разстоянието между едните и другите. От лицата на тълпящите се около Христос съзнателно премахнах традиционното изражение на мистичен плам, чрез което художниците винаги са лишавали от мъжествената им сила великите тълкуватели на божията воля.

Спомням си, че във Флоренция всички коленичеха и потъваха в молитва пред картината, на която Беато Анджелико[14] бе изписал „Страшният съд“. Пред моята фреска зрителят ще остане прав, потънал в размисли. Моите праведници са хора като него — те имат лице и човешки черти като неговите. Но дали ще бъде разбран истинският смисъл на урока, който ще дам на художниците, а и на литераторите, когато творбата бъде завършена?

 

 

Днес получих от Венеция писмо, в което Аретино, между другото, излага надълго и нашироко разсъжденията си, как един художник би следвало да изобрази Страшния съд. Дотук — нищо лошо. Всеки може да има своя представа за Страшния съд и всеки може да ми разкаже каква е тя, но когато ме съветват, както това прави Аретино, да осъществя нечий чужд замисъл, тогава вече не съм съгласен с господа съветниците.

Ето какво ми пише по въпроса писателят, който от Венеция сипе възхвали и мълнии:

„Сред тълпите виждам Антихриста, чийто облик само, вие можете да изпишете. Виждам уплахата, изписана по лицата на живите. Виждам как започват да гаснат слънцето, луната и звездите; виждам как изчезват огънят, въздухът и водата. Виждам там, отделена настрана, ужасената Природа, безпомощно свила се в немощната си старост…“

Аретино вижда още (тук предавам накратко дългото му писмо) истинска феерия от облаци и небесни огньове, над които властва Христос, „обкръжен от сияние и от ужас“. Вижда славата, захвърлена под колелата на колесниците му, натоварени с корони и т.н. И накрая — най-интересната част от видението му: „великата присъда от устата на Сина божи“ излиза във формата на две мълнии, които летят устремно с гръм надолу.

Когато литераторите дадат свобода на въображението си, без да се погрижат да го обуздаят с логиката на здравия човешки разум, те са в състояние да кажат и такива, и още по-големи глупости. Ако Аретино се бе замислил за миг над своето хрумване за яростните мълнии, излизащи от устата на Христос и пресичащи от горе на долу стената на Сикстината, той положително би се изразил по друг начин и не би ме карал да се смея.

Преди малко Урбино, като не можеше да си обясни причината на моя смях, ме попита:

— Какво ви става?… Никога не съм ви виждал толкова весел, когато сте сам.

— Мина ми през главата нещо много смешно — отговорих, за да задоволя любопитството му.

Утре ще покажа писмото на Витория Колона.

За Аретино трябва да добавя още нещо. В писмото си ми казва, че въпреки клетвата, която е дал, да не се връща повече в Рим, щял да дойде, за да види моите фрески в Сикстинската капела. След като съобщава това си решение, изразява възхищението си от мене, заявявайки, че на земята има много крале, но само един Микеланджело. Зад тези хвалебствия прозира желанието му да получи някоя моя творба.

Някой ден ще отговоря на писмото му и ще се извиня, че не мога да се съобразя с неговата представа за Страшния съд, тъй като твърде много съм напреднал с изпълнението на собствения си замисъл. Ще го поздравя за богатото му въображение, което му дава възможност да вижда такива чудесни неща, и ще се опитам да го убедя да не напуска Венеция и да не престъпва клетвата си заради един беден човек, който не заслужава подобна чест. Ще му отговоря по този начин, защото от нахалните и суетни просители човек се пази с празни и суетни слова. Никога досега не съм попадал на такъв чудак като Аретино.

Септември 1537 година.

 

 

Някои ме упрекват, че предпочитам да общувам с литератори вместо с художници. Позволявам си да се сближавам само с хора, с които е възможно да се води разговор и които човек слуша с удоволствие. От години вече не поддържам връзки с художници. Ако навремето за това бяха причина завистта, съперничеството и неразбирането, сега причина е тяхното безразличие към съдбините на Флоренция, равнодушието им към всичко, което наглед е чуждо на изкуството, а също и тяхното, понякога направо пословично невежество (от някои художници съм получавал писма, които моят слуга Урбино би написал по-грамотно). Накратко искам да кажа, че художниците трябва да излязат от блатото на егоизма и невежеството.

Тези дни племенницата ми Франческа се омъжи за Микеле Николо Гуичардини. Доволен съм, че тази девойка послуша съветите ми и взе за мъж човек, който й подхожда. Микеле произхожда от знатно семейство, както впрочем и моята племенница. Тя живя и се учи в манастир на мои разноски от десетгодишната си възраст досега. Направих й хубав чеиз, какъвто подобава на една Буонароти, а за зестра й дадох земите си в Поцоланико, недалеч от Флоренция.

С други думи, дъщерята на брат ми Буонарото не се омъжи като „сираче“. Това може само да радва Микеле Гуичардини. Сега тя е на петнайсет години — на същата възраст се омъжи и баба й Франческа. Този брак ме освободи от сериозна и тежка грижа.

Септември 1538 година.

 

 

Днес върху стената на Сикстината, в гънките на кожата на живоодрания св. Вартоломей, нарисувах собствения си образ като маска. Не зная какво ме накара да направя това: може би е прищявка на въображението ми, може би е тъгата, с която ме изпълни известието за смъртта на Филипо Строци.

Бедният Филипо! Оглави похода на изгнаниците срещу Козимо Медичи и при Монтемурло падна в ръцете на кръвожадния злодей Алесандро Вители.

Кой ще може да освободи сега Флоренция и кой ще повтори опита на Строци? Кой ще ни даде възможност да се върнем в двореца на Синьорията? Изгнанието става мъчение, когато не го смекчава надежда…

Бях започнал да говоря за собственото си изображение — за това натрапливо видение, което се изпречи днес пред очите ми, разкривено, без точни очертания, сякаш отражение във водна повърхност, разлюляна от вятър. Нарисувах тази маска, внимавайки Урбино да не забележи нещо, сякаш крадях нещо ценно и свято. В тази маска е заложена една идея, която ми е особено скъпа.

Но нека сменя темата. Мисълта ми е постоянно заета с племенника ми Леонардо. Искам братята ми Джовансимоне и Джизмондо да напуснат улица Моца и да се пренесат в дом, по-достоен за нашето семейство. Това е особено наложително сега, когато Франческа живее с Гуичардини, а и защото, както предвиждам, Леонардо скоро ще се ожени и той, въпреки че е още много млад. Преди да се ожени обаче трябва да възмъжее.

Леонардо не може да доведе жена и да отглежда деца в сегашната къща, която е същинска миша дупка. Не бива никой да казва, че Буонароти обитавали някаква съборетина. Домашните ми, и особено Джизмондо, трябва да разберат най-сетне, че и ние сме принадлежали към републиканската Синьория.

Тези дни ще пиша на братята ми да потърсят някоя нова и хубава къща, и то на улица, която да не е като тесните венециански улички. Винаги съм живял с мисълта да издигна рода си и много искам да успея да сторя това, преди да умра.

 

 

Франческо Берни в едно прекрасно посвещение, след като ме нарича направо втори Платон, се обръща към поетите със следните думи:

Замълчете като никога досега, вий, бледи теменуги

и ручеи прозрачни, и вие, зверове в гората,

че думи само вий мълвите, а изразява той нещата.

Записвам тук терцината заради красотата на стиховете и в чест на поета, който я е написал. Възхвалата на Берни е най-малко предвзетата от всички, които са ми отправяни досега. За да мога и в бъдеще да чета стихове като тези, пожелавам на моя приятел да открие в творенията и на други художници това, което намира в моите.

Витория Колона ми подари книжка със свои стихове, които звучат като молитви и успокояват духа като тишината на полето.

Тези прояви на внимание от страна на моите приятели успяват понякога да ме отвлекат от мислите, които ме откъсват от земния свят и по този начин стават спирачка — слагат юзда, бих казал — на желанието ми да продължавам по пътя на изкуството.

Често ме занимава мисълта да извая или да нарисувам нещо в прослава на свободата. Също така постоянно си мисля да издигна паметник на Данте.

 

 

На стената на Сикстинската капела, в нозете на Христос и на праведниците гъмжи от възкръснали грешници, от ангели, у които не е останало нищо ангелско. След известно време ще се появят и демоните, както и неизлезлите още от гробовете си. Тогава фреската ще бъде завършена.

Над олтара на капелата ще тържествува пак голотата, както стана и със свода. На огромната стена няма да има фигура, която да не изразява чувство на отчаяние, страдание и страх. Ще се разочарова всеки, който очаква да види в това мое произведение грациозно танцуващи ангелски хорове, прославящи създателя. Завършвам творба, която ще бъде химн на страданието. В нея няма да има нищо отвлечено и никаква алегория, които да смекчат у зрителя звуците на този химн.

Витория Колона, изпаднала в силен душевен смут, замина за Витербо, за да се отдалечи от влиянието на реформаторите и да се подчини на властта на църквата. Тя напусна Рим силно потресена и изплашена от обвинението на кардинал Карафа срещу нея, че се числи към движението, наричано тук еретическо.

Няма ги вече моите неделни беседи с Витория. Те ми правеха спорна работата и ми носеха утеха. Изпълнена с вяра и тревога, тя остана глуха за думите, с които я увещавах да остане в „Сан Силвестро“. — Чувствам нужда, непреодолима нужда от усамотение — отвърна тя на молбите ми.

Тези нейни думи биха ме опечалили по-малко, ако и аз не чувствах — както чувствам и сега — такава нужда от общуване с нея.

Завърших работата си в Сикстинската капела в пълна изнемога. Въпреки това обаче и въпреки твърде напредналата ми възраст — вече съм почти на седемдесет години — Павел III ме принуждава да приема нова поръчка, не по-малко трудна от току-що изпълнената. Накратко казано, иска да изпиша параклиса, който той си е построил. Повтаря се старата история. Както неизменно ставаше в миналото, така и сега не ми се дава възможност да завърша гробницата на Юлии II. Навремето от работата над нея ме отклони завистта на Медичите, днес — ненаситността на Павел III. Хвърлил е око дори на статуите на Мойсей и на двамата роби, които са тук, навярно с намерението да ти вземе за новия параклис. Ако папата осъществи това свое зле прикривано намерение, ще ми се пръсне сърцето.

Сега бих искал Павел III да ме остави свободен и да благоволи да ми разреши да изпълня задължението си към Дела Ровере. Така ще усмиря враждебността им към мене и ще сложа край на угризенията на съвестта си, която вече дава право на сродниците на Юлий. Но от друга страна, никога няма да простя на Дела Ровере, че разгласиха по цяла Италия тази история, подмятайки неща, които много ме злепоставят. Господата от Урбино могат да приказват каквото си щат, но не и че съм измамил техния именит роднина и че съм злоупотребил с „щедростта“ му. Излъган останах само аз и единствен аз подканях хиляди пъти — но винаги напразно — Юлий II да ме остави да работя над гробницата му.

Безполезно е отново да излагам обстоятелствата, които след смъртта на папа Юлий не ми позволиха да довърша гробницата, да приключа с тази нескончаема трагедия, която ме измъчва вече цели четирийсет години. Перипетиите, през които премина това начинание, ме заставяха винаги да се оправдавам за несъществуваща вина, да моля за закрила, да се безпокоя и да се чувствам зависим от волята и настроението на папите. Понякога си мисля, че животът и попрището ми като художник щяха да бъдат по-щастливи, ако върху съдбата ми не тегнеше сянката на тази творба.

 

 

От известно време тукашните пуритани започнаха да протестират срещу „голите“ фигури в „Страшният съд“. Въпреки че тези протести все още се посрещат с безразличие в папския двор, започвам да се страхувам за съдбата на моето произведение. С течение на времето нападките от този род може да надделеят над невежото съзнание на някои господа, които се позовават, засега още прикрито, на добрите нрави.

Кардинал Карафа (за когото казват, че „отворил очите“ на Павел III и го убедил да учреди съда на инквизицията срещу така наречените еретици) не одобрява, че една от стените на Сикстинската капела е украсена с толкова много голи фигури.

От осем месеца насам не ми се изплаща пенсията за особени заслуги, която ми отпусна Павел III. Ковчежникът все още не си дава труд да уреди сметката и се спотайва. Може би смята, че съм забравил за тази пенсия, но днес му изпратих бележка по Урбино, за да му напомня за моя случай и за моите интереси.

Днешният ми ден беше толкова запълнен, че не можах да се отзова на поканата на Луиджи дел Ричо да отида на вечеря у дома му. Сега очаквам всеки миг да се появи Ерколе, който положително ще ми каже, че господарят му ме очаква „поне“ за часа за музика и танци. Но приятелят ми няма да ме постави пред труден избор с тази си покана — той знае много добре, че танците никак не ме интересуват. Освен това тази вечер не ми се излиза от къщи.

18 октомври 1542 година.

 

 

Джовансимоне и Джизмондо ми пишат, че Леонардо не се държи както подобава с мона Маргарита. Бедната старица живее от толкова години у дома ни и се ползва с уважение не само поради възрастта си, но и защото баща ми Лудовико ми е поръчал да я смятаме за член на семейството.

Държа волята на баща ми да се изпълнява и винаги съм се грижил за нуждите на Маргарита. Сега искам Леонардо да не я тревожи — дори трябва да се отнася към нея като към своя баба.

Писах на този малък непрокопсаник да помни добре това, което изисквам от него по отношение на мона Маргарита. Та тя се е грижила за него, откакто се е родил. Писах му също да слуша чичовците си и друг път да не ми изпраща такива груби ризи, каквито получих миналата седмица.

 

 

Днес получих писмо от Витербо. Витория Колона ми пише, че ако нашата кореспонденция продължава все така — по „задължение“ от нейна страна и поради „вежливост“ от моя — ще се наложи тя да отсъства от параклиса „Санта Катерина“, а аз от Капела Паолина, тоест тя ще пропуска определените часове за молитва с монахините, аз пък ще се откажа от „сладкото събеседване“ с моята живопис. „Но — продължава приятелката ми — тъй като зная колко е крепка нашата дружба, мисля, че не е необходимо да си доказваме това с писма, а чакам само случай да ви бъда полезна и моля Господ бог, за когото ми говорихте с толкова жар и смирение в сърцето при заминаването ми от Рим, да ви заваря при завръщането си с обновен негов образ в душата ви, така както добре сте го изписали в моята «Самарянка»[15].“

Въпреки че Витория си спомня за мене с думи, преизпълнени с такава вяра, мисля, че с това писмо тя ме подканя да не й пиша толкова често и да се вглъбя повече в мислите си за Бога и в моята работа. Може би има право, защото понякога забравям, че тя се намира в манастир и че духът й е устремен към Всевишния.

С какво тънко чувство и такт изразява тя своето желание. Все още свързан със земните страсти и суети, аз се чувствам почти недостоен за ангелското й отношение към мене. Бих искал да мога и аз да се отърся от всички вериги на този мой живот и да заговоря на Витория с нейния език.

 

 

По искане на папата дадох някои съвети във връзка с фортификационните работи в предградията на Рим и по този повод между мене и Антонио да Сангало Младши възникнаха разногласия, които вече се израждат в неприятен спор и в нападки по мой адрес. Тъй като познавах неприязънта на тези хора към моята личност, задоволих се само да посоча, наистина без заобикалки, на Сангало и на главните му помощници някои грешки, които, като се поправят (и те бяха поправени въпреки несъгласието на противниците ми), биха увеличили отбранителната мощ на укрепленията.

Сега Сангало и хората му ме обвиняват, че съм провалил проектите им, позовавайки се единствено на моя авторитет, че не съм разбирал от този род работи и дори, че съм искал аз да поема вместо тях ръководството на фортификационните строежи. Всъщност за всичко друго мога да бъда обвиняван, но не и за това, че търся да се нагърбвам с нови задължения. Толкова много имам на главата си, че ако някой вземе малко от тях, само ще ме облекчи.

По въпроса, дали разбирам или не от военни съоръжения, могат да кажат нещичко испанците на Карл V и привържениците на Медичите. Нека моите противници попитат Алесандро Вители и покойния Орански принц дали успяха да преодолеят моите бастиони и колко испанци загубиха живота си под стените, построени от мене, както и дали испанците не влязоха във Флоренция единствено поради предателството на Малатеста Балиони.

Излиза, че съм неспособен и нямам никакъв опит в изграждането на укрепления, а пък херцог Алесандро се обърна към мене да му построя цитадела, която да плаши враговете му.

Племенникът ми продължава да адресира писмата си до мене, като пише „Микеланджело Симони, скулптор в Рим“. За да го отвикна от това, напомних му, че тук и в цяла Италия и Европа съм познат само като Микеланджело — не е необходимо да се добавя нищо друго. Нека пише така, както му казвам, и да престане да ме нарича скулптор, велик и Симони.

Вчера му известих да си избие от главата мисълта да дойде тук за няколко дни. Толкова съм зает с моите работи, че не мога да се занимавам с него. Ако пристигне сега, ще ми създаде само главоболия. Поне да дочака постите. Може би тогава ще бъда по-малко зает. Не мога да си обясня натрапчивото му желание да дойде тук. По-добре да мисли малко повече за дюкяна и да ми пише по-грамотни и по-четливи писма. Напомних му отново как да се отнася с мона Маргарита.

 

 

Херцог Козимо, давайки си вид, че не са му известни моите политически убеждения, поиска да скулптирам портрета му. Но младият тиран, преследвачът на Филипо Строци, има на своите заповеди скулптор на име Бачо Бандинели. Нека се обърне към него, който повтаря като маймуна моя маниер в произведенията си и твърди, че ме е надминал. Така херцогът, обръщайки се към Бандинели, ще може да бъде сигурен, че ще получи образа си, „почти подобен“ на онзи, който аз бих направил. Впрочем „скулпторът на херцога“, въпреки че няма равен на себе си, все пак нещо е взел от моята скулптура.

Странно съвпадение: предложението на Козимо пристигна тъкмо когато бях започнал да работя над един въображаем портрет за прослава на Брут и на свободата. Тази работа толкова ме увлича, че прекарвам часове над бюста. Тогава светът започва да ми се струва като царство на свободата, а Флоренция — свободна от тирани.

Микеле Гуичардини, мъжът на племенницата ми Франческа, ми пише, че ще пристигне по работа в Рим и ще ме навести. Дано не му хрумне да остане у дома! Когато в краката ми се мотаят роднини, винаги се чувствам неловко.

За този свой дом ще кажа, че го поднових изцяло. Вътрешното стълбище и кулата са ремонтирани. Подовете, вратите и прозорците на всички помещения са подновени. Само работната ми стая остана каквато си беше. Сега къщата ми е съвсем различна от преди. Обзаведена е добре и има дори прилично отходно място.

Тъй като много държа близките ми във Флоренция да си намерят хубава къща, мисля, че постъпих добре, като направих прилична и моята.

Април 1544 година.

 

 

Прекарах тежка болест, която ме принуди да бездействам няколко месеца. Оздравях благодарение на грижите на моите предани приятели. Цялото това време прекарах в дома на изгнаника Роберто, сина на Филипо Строци. Днес се прибрах вкъщи с намерението да започна работа само след като възстановя напълно силите си — сега съм много отпаднал.

Наредих на братята си Джовансимоне и Джизмондо да продадат ателието и мраморните блокове, които имам във Флоренция, за да отнема всякакъв повод на херцога и на придворните му (а също и на някои от приятелите ми, останали във Флоренция) да ме канят да се върна в града. Сега Джорджо Вазари няма да може да ми разправя повече, че в ателието ми се въдели само паяци. Загрижеността на странични лица по този повод съвсем не ми се нрави. А във Флоренция няма да се върна.

С огорчение добавям, че по време на болестта ми Леонардо заминал набързо от Флоренция за Рим, за да се осведомял за състоянието ми от моите приятели. При мене той обаче изобщо не се отби. Тук това предизвика възмущение.

Племенникът ми навярно си е мислил, че поради напредналата си възраст не ще устоя на болестта. Но аз го разочаровах и той се върна във Флоренция с празни ръце. Пристигнал в Рим от грижа към мене — като че наистина му е присърце моето здраве и като че ли във Флоренция не разполага с достатъчно средства от мен, за да живее. И той, и чичовците му.

Не по този начин, нито при такива обстоятелства племенникът ми следва да показва колко ми желае доброто, ако изобщо може да се говори за добро. Ако нямах нищо, което да му оставя, вероятно щеше да си спести препускането до Рим. Но да оставим това. В такива случаи е по-добре човек да не се задълбочава много. И все пак ще му дам един урок. Нека разбере, че това негово пътуване е направило лошо впечатление. Чичовците му не биваше да го допуснат.

А сега ще пиша за друго. Донато Джаноти, Луиджи дел Ричо, Томазо деи Кавалиери, Франческо Берни, Латанцио Толомеи и още неколцина приятели ми подариха „Божествената комедия“, издадена от Ландино[16] и отпечатана във Флоренция през 1481 година, когато съм бил на шест години и живеех с баба си Лесандра[17].

Това е рядко издание, илюстрирано от Бачо Балдини[18] с гравюри по рисунки на Сандро Ботичели. С този жест приятелите ми поискаха да ме почетат като поет и „проникновен и високо ценен“ познавач на Дантевата поема. Сега отново се замислям за паметника на Данте, който исках да издигна във Флоренция.

 

 

Днес ме посети Луиджи дел Ричо. Разговаряхме надълго за всичко, което става във Флоренция, и за моето семейство, на което не гледат с добро око поради връзките, които аз поддържам с бежанците. Писмата, които изпращам на домашните си, биват отваряни от агентите на Козимо.

За да принеса полза за правото дело на Флоренция, помолих Луиджи дел Ричо да предаде на Роберто Строци (той сега се намира във Франция, а моят приятел е негов пълномощник тук), че съм готов да издигна на свои разноски на площада на Синьорията конен паметник на Франсоа I, ако той освободи Флоренция. Луиджи възприе предложението ми и то ще бъде предадено на френския крал чрез Роберто Строци.

Когато Козимо узнае за това мое намерение, ще разбере още по-добре защо отклоних поканата да извая бюста му.

Всъщност понякога съм си мислил да изпълня желанието на Флорентинския херцог, като направя обаче барелеф, изобразяващ животно с толкова пипала, колкото свободи са потъпкани от деспотите. Такава творба ще бъде напълно достойна за „великолепния и най-християнски херцог“.

Сега редом с работата ми над фреските в Капела Паолина ръководя и изграждането на гробницата на Юлий II в църквата „Сан Пиетро ин Винколи“. Рафаело да Монтелупо и Доменико Фанчели напреднаха вече доста с работата над трите статуи, които им поръчах със съгласието на Дела Ровере.

В окончателното завършване на гробницата ми помагат и Бенти, Якопо дел Лука, Джовани ди Маркези, Томазо Босколи и други — цяла дружина художници, които работят по моя маниер и изпълняват нарежданията ми.

През август 1542 година подписах с Дела Ровере шести договор, който обезсилва предишните. Сигурен съм, че този ще е последният. Всъщност моята работа по гробницата е вече завършена. Статуите на Рахил и Лия, които ще бъдат поставени от двете страни на Мойсей, са готови от няколко месеца. За останалото имат грижата помощниците ми.

Надявам се, че гробницата ще бъде завършена към средата на идната 1545 година. Това ще бъде краят на толкова много мъки и грижи.

Юли 1544 година.

 

 

Едва този месец новата сакристия на „Сан Лоренцо“ бе открита за посещения. Преди това е била посетена само от херцог Алесандро, от вицекраля на Неапол, от Карл V и от някои други видни личности, но не си спомням кои. Сега някакъв млад флорентинец[19], вдъхновен от една от моите статуи в сакристията, е написал епиграма, хубава по форма, но не и по съдържание.

Отговорих на похвалата, издаваща добри поетически заложби, с четиристишие, в което напомням на автора на епиграмата и на другите млади флорентинци за позорното падение на нашия град. „Моята“ Нощ няма никакво желание да се събуди и да види това, което става край брега на Арно. На нея й е „скъп сънят и още по-скъп е, защото е от камък“.

Със задоволство добавям, че по случай откриването на сакристията флорентинците ми засвидетелстваха голямата си привързаност.

Вчера в манастира „Сант’Ана аи Фунари“ видях отново Витория Колона. Направи ми тягостно впечатление: слаба, бледа, с хлътнали очи.

В някои мигове имах чувството, че пред мене стои призрак, а не онази Витория, която познавах в миналото. Разказа ми тихо — бих казал, с угаснал глас — за окончателното си връщане към бога. На места разказът й ставаше покъртителен — такъв жар имаше в думите й. Не успявах да доловя всичко, което ми говореше, защото ме отвличаше мисълта, че тази сянка, застанала до мене, скоро ще се стопи. Въпреки това се насилих да се покажа радостен от срещата и увлечен от разказа й, сякаш той ме караше да не обръщам внимание на външния й вид, с който тя като че ли се гордееше. С пост и терзания бе съсипала тялото си за прослава на Твореца и не беше редно да огорчавам тази света душа, показвайки се тъжен…

 

 

От известно време към художниците при папския двор се присъедини Тициано Вечелио, смятан за най-добрия портретист на нашето време. Павел III се разпореди да го настанят в покоите, заемани по-рано от Леонардо да Винчи по време на пребиваването му в Рим.

Там именно, в двореца Белведере, го посетих днес, за да видя една негова картина, за която той ми говори преди няколко дни, когато беше дошъл у дома. Тициано, след като ми разясни своята „Даная“ по най-любезен начин и с думи, които издаваха непрекъснатото му общуване с крале, принцове и принцеси, пожела да чуе мнението ми за тази картина, която на мен, право казано, не ми се стори да заслужава похвала, отговаряща на славата на художника. Все пак не исках да му кажа какво мисля за „Даная“. Задоволих се да го почета с думи, които, макар и само бегло да се отнасяха до изкуството му, го задоволиха напълно. Не ми се искаше да смущавам с неблагоприятна оценка душевния покой на този благородник. От друга страна, чуждите съвети — да даваш оценка означава според мен да даваш съвети — не носят никаква полза на художниците.

Тициано оцветява добре платната си, но да полагаш цветове не означава още, че правиш живопис. В неговата не, намирам онази основна, съкровена идея, която според мен трябва да вдъхновява всеки художник. С други думи, не долавям стремеж да се премине от чисто живописния проблем към проблеми, по-сложни и по-ангажиращи. Искам да кажа, че една „Даная“ или един портрет, колкото и да са добре изпълнени и оцветени, не ми говорят нищо. По същия начин, с пълно безразличие, се отнасях към Венерите, Аполоновците, сатирите, които живописвах или рисувах преди и по време на обсадата на Флоренция. В заключение ще отбележа: ако бях казал всичко това на Тициано, щях навярно да го предизвикам да ми отговори с думите, които моите противници отдавна ми отправят — че никога не съм казал добро за художник.

 

 

Тази сутрин трябваше да отида в Капела Паолина, но бях принуден да остана вкъщи: станах от леглото замаян и уморен. Не мигнах през цялата нощ — въртях се неспокойно в очакване на изгрева. Безсънните нощи ме изтощават. Винаги намирам някаква причина за будуване — изпита в повече чаша вино на вечеря, късно лягане, работа и какво ли не още. Истината обаче е, че съм стар.

Фреските в Капела Паолина напредват така бавно, че се съмнявам дали ще мога да ги завърша. Вече се изкачвам трудно по скелето и невинаги успявам да изпиша за половин ден пространството от стената, което ми подготвя мазачът.

Получих от Флоренция четирийсет бутилки требиано. Изпраща ми ги племенникът ми Леонардо. Част от тях ще отделя за папа Павел III, друга част — за приятели, а няколко ще запазя за себе си и за моя слуга, на когото виното се услажда повече, отколкото трябва. Заедно с пратката вино получих и известието, че си имам нов племенник. Франческа Буонароти и Микеле Гуичардини се представят добре. Ако не греша, с новороденото децата им стават четири.

Струва ми се, че и Леонардо иска да се задоми. Много съм доволен, защото ако не се ожени, родът Буонароти ще престане да съществува, а аз не искам това. Дано племенникът ми си намери подходяща съпруга. Вече е на възраст да се ожени и да има деца.

Октомври 1545 година.

 

 

Принуден съм да се занимавам с Аретино, който тези дни ми изпрати писмо, пълно с оскърбления. Спокойно и търпеливо ще изложа накратко главоболията, които неговото нахалство ми е причинило през последните десетина години. Искам в тези записки да остане истината за обстоятелствата и причините, които накараха сега този писател да се нахвърли върху мен с обиди и да ме изнудва. Защото последната му постъпка е чисто изнудване.

Заявявам преди всичко, че никога не съм имал някакви близки отношения с Аретино. Единственото писмо, което съм му писал, е от зимата на 1537 година, ако си спомням добре. Отговорих тогава на едно негово писмо с надеждата, че така ще ме остави на мира, но за мое нещастие той продължи да ми пише. Искаше да получи някои мои рисунки. — От тези, които според него съм хвърлял за горене. Престанах да му отговарям и забравих за него.

Тогава Аретино започна да пише до мои приятели. В писмо до Вазари твърдеше, че „стилът на, великия Микеланджело е самият дух на изкуството“. Писа на Челини[20], изразявайки същото възхищение от мен. Писа дори на Урбинския херцог. И в писмото до него се говори за „великия, възхитителен и неповторим Буонароти“. Но има още. За да посмачка безочливостта на Бандинели, направо му писа, че „самонадеяното му домогване да надмине Микеланджело е плод на дръзко въображение“.

Моето безразличие към тези публични изказвания на Аретино не го обезсърчи и след седемгодишно изчакване той отново започна да ми досажда с отколешните си молби да получи нещо от мене. Тогава лежах болен в дома на Строци и нямах възможност да му отговоря. По-късно, отстъпвайки пред молбите на Челини и на други приятели, се реших да му изпратя някои рисунки. Но това не го задоволи. Разгневен, писа на Челини, че ако не му дам обяснения за „срамния“ начин, по който съм се отнесъл към него, предишните му възхвали щели да се превърнат в омраза. Оставих го да се гневи: бях му изпратил рисунки и не му дължах никакви обяснения.

Сега той изпълнява заканата си и се захваща с голите тела на „Страшният съд“, които е видял само от гравюрата на Енеа Вико. Моментът е благоприятен да очерни мен и творбата ми, която някои вече нарекоха лутеранска[21]. А сега има и съд на инквизицията, който би могъл да се занимае с въпроса за тази фреска, която по мнението на Аретино „безчести първия олтар на Исуса в най-достойната капела на света“ и пред която „закриват очи от срам дори публичните домове“.

Този господин, изпод чието перо излизат толкова гадости, не знае, че съм изписал „Страшният съд“ по времето, когато беседвах с Виктория Колона, тази света жена, и когато слушах откъси от Писанието, четени от отец Амброджо. Не знае, че съм работил над това произведение в общение с бога, за да отправя предупреждение към другите и към самия себе си. Не му е известно също, че когато работя, не угаждам на капризите на литератори като него. В писмото си има безсрамието да твърди, че само ако съм се бил придържал към неговите „наставления“, съм щял да създам „творба, достойна за моята слава“.

Вярно е казано, че негодникът се ражда негодник. Спомням си литературните предизвикателства на Аретино по времето на Лъв X. Тогава, още много млад, идваше при мене в Мачел деи Корви. Още при първото му посещение разбрах, че е един умен мошеник. Убедих се в това, като виждах как ме ласкае, за да получи от мене препоръка или публична похвала.

Когато карах чирака си Джовани да му казва, че ме няма вкъщи, той невъзмутимо си тръгваше, за да се върне на другия ден, придружен от Бембо или от някой друг млад блюдолизец от папския двор. Когато по-късно се досети, че от мене нищо няма да изкопчи, не се мярна повече. Изгубих го от погледа си, но вече можех да следя пътя му по славата, която по онова време започна да расте около името му — слава странна, противоречива, понякога дори осмивана, но винаги приемана и подкрепяна от хората, имащи интерес от това. Точно така, както става и днес.

Надявам се, че не ще стане нужда да се занимавам повече с него.

 

 

Сдобих се с една стара книга, съдържаща флорентински хроники. От нея почерпих сведения за произхода на моя род и за живота на някои от дедите ми. Разбрах най-сетне, че не произхождам от рода на Матилде ди Каноса, както винаги съм предполагал. Потомък съм на един Буонароти Симони, член на Синьорията (в книгата не намерих обаче името на дядо ми Леонардо, който също е влизал в състава на Синьорията).

Днес, 20 март 1546 година, бях обявен за почетен гражданин на Рим. Церемонията се състоя на Капитолия. Присъстваха всички мои приятели и последователи, много представители на римската аристокрация и чуждестранни посланици. Особено приятно ми беше присъствието на френския посланик.

По време на церемонията получих грамота и бях отрупан с поздравления и сърадвания от вечните усърдни досадници, които никога не липсват при такива случаи.

 

 

Нямам голямо желание да пиша. И изобщо нямаше сега да пиша, ако племенникът ми не бе дал повод за това.

И така, вчера момъкът си замина за Флоренция, след като престоя при мене десетина дни. Разговаряхме за братята ми Джовансимоне и Джизмондо, за дюкяна, за разбирателството в семейството, което вече е налице, за Франческа и Гуичардини, за доходите от земите ни и къщите ни. Но най-много говорих с Леонардо за бъдещата му жена. Това е важен въпрос. Именно вчера, преди да си тръгне, отново му поръчах по-скоро да си намери жена и добре да си отваря очите при избора.

— Не е лесно да си избереш добра жена — рече Леонардо.

— Искам да попаднеш на нещо свястно.

— Надявам се, чичо.

— Не се блазни по пари.

— Но и без тях не може…

— Вече имаш достатъчно.

— Добрата зестра е добре дошла, чичо.

— Не търси измежду превзетите жени.

— Ах, превзетите — изръмжа Леонардо.

— И те като суетните са развратници. Трябва да се ожениш за девойка, която да ти ражда твои, а не чужди деца.

Леонардо нямаше какво да възрази на този съвет. Забелязах, че е малко нещо смутен. Навярно разговорът ни му се бе сторил неудобен. Затова добавих:

— Ще бъда доволен и ако се ожениш за девойка от бедно семейство, без зестра… но да е почтена.

— Ще постъпя така, както казвате, чичо — отговори този път Леонардо.

— Това засяга теб — ти ще решаваш.

— Съветът ви е добър, чичо.

— Съветът си е съвет, но и ти трябва да постъпиш според съвестта си. Ти ще се жениш, не аз.

— Добре, чичо. Ще съумея да се справя.

Леонардо не е младеж, който може да мине за хубавец. Не е представителен на вид, не изпъква с нищо. Ще бъда доволен, ако се ожени за девойка ни хубава, ни грозна — такава ще подхожда най-много на момък ни хубав, ни грозен, какъвто е моят племенник. Казах му това и Леонардо се наежи:

— Повтарям ви, че ще съумея да се справя.

Хубавиците стават деспотични.

— Разбирам, чичо… ще си отварям очите.

— Една напета хубавица може да те направи смешен.

— И това е вярно — отвърна Леонардо. Ще го имам предвид. Стори ми се, че мисълта за женитба не въодушевява кой знае колко моя племенник. От отговорите му долавях, че този въпрос не го вълнува и всъщност не представлява интерес за него. Затова му рекох:

— Ако пък нямаш желание да се жениш, не го прави.

— Да си кажа право, чичо — поде той и замълча.

— Какво значи това? Какво искаш да кажеш?

— Бих могъл и да изчакам…

— … докато вече няма да можеш да имаш деца.

— Съвсем не исках да кажа това, чичо.

Леонардо не се доизказа, но аз исках да сме наясно и отсякох:

— Знай, че и животните се стремят да продължат рода си.

— Ще направя както вие ме посъветвате.

— Нали не искаш да си последният Буонароти?

— Ще се оженя скоро, чичо.

— Помисли си още по този въпрос. Не бих искал да се жениш против волята си… това е важна стъпка.

— Чичо, обещавам ти да се оженя скоро.

— Запомни едно обаче: вдовиците са повече от вдовците. Разбери ме добре.

Накрая му казах още:

— Потърси си жена и сред знатните флорентински семейства — Джинори, Тадеи, Алфани, Албици, Бенчи, Канаджани, Ручелаи… Във Флоренция има много именити семейства, напълно достойни за нашия род.

 

 

Фреските в Капела Паолина изчерпаха силите ми. Влача ги вече пет години, без да постигна някакъв значителен напредък. Старостта често ме принуждава да пренебрегвам работата си. Напоследък трябваше да стоя повече вкъщи, за да не разсипя съвсем здравето си. Павел III — и той вече на преклонна възраст — не ме насилва да бързам с изписването на капелата. Все пак аз, като зная за желанието му да види завършени фреските, се чувствам неудобно, когато стане дума за тях в разговор с него. „Фресковата живопис е изкуство за млади хора, защото изисква сила и лекота на движенията, каквито старите нямат“ — казах на папата, преди да започна тази работа. Той ми отвърна, че съм щял да се справя въпреки годините си, защото „изкуството не знае що е старост“. Това може да е вярно за кавалетния живописец, който рисува често пъти седнал в компанията на някой смешник, но не и за художник, който трябва да се катери по скелето и няма пред себе си къс платно в позлатена рамка.

Старостта е бреме, което ти превива раменете и коленете; тогава именно ценим годините, в които освен натрупания опит няма нищо ценно.

Подарих на Роберт Строци заради гостоприемството му по време на моята болест двете фигури на роби[22], които от десетина години стояха в ателието ми.

 

 

Смъртта на краля на Франция, известието, за която дойде тези дни, отне и последната ми надежда да видя Флоренция свободна. Винаги съм се надявал, че Франсоа I, подпомогнат от Павел III Фарнезе, ще дойде някой ден с войските си в Италия и ще изгони Козимо от Тоскана.

Сега флорентинските изгнаници, покрусени от тази кончина, пак бълнуват за походи и отмъщение. Като слушах вчера приказките на Донато Джаноти, излизаше, че Флоренция всеки момент ще бъде освободена. Тези господа ще хранят надежди, докато са живи, но аз ще ги оставя на празните им фантазии — нямам вече вяра в тях, както загубих вяра и във флорентинците. Тези зверове, укротени от Козимо, не дръзнаха да предприемат нищо, и то не за да съборят властта, а поне да покажат, че те, флорентинците, ненавиждат господарите на града. Мисля си, че Арно отнесе в морето едновремешната гордост и достойнство на моя народ.

Но да продължа за Франсоа I. Миналата година той ми прати писмо от Париж, изпълнено с изрази на почит към мене и изкуството ми, като същевременно изказваше желание да получи три мои произведения. Отговорих му, че ще се заема с изработването им, след като завърша фреските в Капела Паолина. И наистина щях да задоволя желанието му, ако не беше тази преждевременна смърт. Още преди да получа писмото му, често си мислех да му подаря някоя моя творба. Тази сутрин получих от Флоренция дванайсет чифта чорапи, шест ризи, дебела куртка за студено време, две барети, два чифта сандали и чифт домашни чехли. В пратката имаше също сирене от Сетиняно и бутилки требиано. Този път Леонардо се е постарал много, подпомогнат вероятно от чичовците си. Чорапите са от тосканска вълна, плътна и лека, а ризите — от холандско платно. Сандалите са от дюкяна на Марко ди Антонио, един от най-известните във Флоренция. Дойде време и аз да се обличам по-прилично.

Въпреки че винаги съм стоял настрана от строителството на базиликата „Св. Петър“, миналата година трябваше да приема да заместя Антонио да Сангало като ръководител на строежа. Ако Пипи[23], римският архитект, беше още жив, сега по всяка вероятност нямаше аз да се разправям с работниците на строежа, защото папският двор беше определил него за мястото на Сангало. Смяташе се, че е редно най-големият християнски храм да е свързан с името на римски архитект. Следователно Пипи щеше да оглави строежа единствено по сантиментални съображения или, по-право, по съображения, продиктувани от гордост. Много щях да се радвам, ако той не беше починал, защото вече не търся да се утвърждавам, нито пък ме интересува какво мислят хората за дейността ми като художник. Стар съм и уморен, и погнусен от всичко, търся покой далеч от света.

За „Св. Петър“ направих проект, в който съм изхвърлил всичко, което Сангало бе възприел от куатроченто. Върнах се пак към замисъла на Браманте (би трябвало да кажа — към мавзолея на Юлий II): храм с централен план, увенчан от купол[24].

Идеята „Св. Петър“ да има формата на латински кръст принадлежи на Лъв X. Рафаело я въплъти в една посредствена рисунка, дилетантска работа[25] от която пък я заимства Сангало за своя проект, в който той запази, макар и поизменена, базиликалната форма. Но моят предшественик щеше да превърне базиликата в истински лабиринт, тъй като проектът му предвиждаше много ниши и струпвания на декоративни елементи, вдлъбнати и изпъкнали досущ като крайбрежни скали. С една дума сграда, по-подходяща за изнасилване на монахини или за сечене на фалшиви монети.

Ако се огледа наново, промени и при необходимост се разруши нещо от построеното през миналите години, това ще бъде от полза както за красотата на сградата, така и за стойността на строителството. Въпреки многократните си настоявания да си купят прилична къща Леонардо и брат ми Джизмондо продължават да живеят в старата, където ги оставих при заминаването си от Флоренция. Сега искам племенникът ми да намери в най-скоро време нова къща с парите, които му изпратих. Ще му пратя и други. Ако пък държи да остане в къщата на улица Моца, където живее сега, трябва да я ремонтира и разшири с помещения от сградата, която е до нея.

Домашните ми все още не искат да разберат, че желанието ми е да живеят преди всичко достойно.

 

 

Когато нощем не мога да спя, прекарвам времето си в работа над този мраморен блок. В него, все още грубо очертани, се открояват три фигури, обкръжили току-що снетия от кръста Христос. Това не е нито „Снемане от кръста“, нито „Пиета̀“. В тази каменна маса искам да въплътя представата си за отвъдния свят, да изобразя онази реалност, която ми носи утеха[26].

След малко, като съмне, ще яхна коня и ще се отправя на работа, която ме чака във всички краища на Рим — от градините на двореца Фарнезе до Капитолия и Ватикана[27]. Тогава мисълта за този Христос ще избледнее в съзнанието ми: срещите с хората те връщат към реалността на земния живот.

 

 

Вазари ми подари своята книга, в която са събрани животоописанията на най-големите италиански художници от миналите столетия и на починалите през настоящия век. Единственият още жив художник, за когото се говори в края на внушителния труд на Вазари, е Микеланджело Буонароти. Той обаче не се е родил „под съдбоносна и щастлива звезда“, както твърди биографът, а под знака на една враждебна съдба, която го е преследвала цял живот (за да оборя Вазари, би трябвало да говоря надълго и нашироко, но няма да го сторя, защото от тези записки ясно личи колко е бил щастлив животът ми).

В страниците, които ми е посветил, Вазари проявява наистина най-добри чувства към мен, но щях да съм му още по-признателен, ако не беше дал толкова голяма свобода на въображението си.

Друг, който възнамерява да напише книга под заглавие „Животът на Микеланджело Буонароти и т.н., и т.н.“, е Асканио Кондиви[28]. Предполагам, че папа Юлий III лично го е натоварил да ми досажда с разни въпроси и да записва отговорите ми.

Добре би било Асканио да покаже и в изкуството същите способности, които проявява, когато ми припомня за миналите времена — така ще ме накара да го слушам с интерес и ще получи нужните му сведения за моя живот. Той е автор на картини, скулптури и архитектурни проекти, съчинител е на мадригали, изучавал е литература, разбира от всичко по малко, но и досега не е излязъл с нещо свястно. Бива го само да приказва. Сега сме на средата на века.

 

 

Възможността да е вече близък краят ми ме кара да се замисля и за бъдещето на Урбино[29], който е при мен повече от двайсет години. Възнамерявам да му оставя от имотите си и известна парична сума. Преди време го попитах:

— Какво ще правиш, като умра?

— Ще служа, на друг — отвърна ми той, без да му мигне окото.

В едно свое писмо херцог Козимо ми говори за желанието си да ме провъзгласи за сенатор и да ме привлече във Флоренция. Това предложение толкова се разминава с истинските ми чувства, че не си заслужава да се говори за него. Ще кажа само, че ме разсмива. Козимо би трябвало да знае, че и да имах желание да се върна във Флоренция, работата ми по строежа на „Св. Петър“ не би ми позволила да го сторя. Никога няма да се откажа от ръководството на този строеж, за да задоволя желанието на някакъв херцог или по каквато и да е друга причина. Единственото, което искам, е да ме оставят да си гледам работата.

Тези дни пак беше тук племенникът ми Леонардо. Сега той ходи издокаран, като че баща му му е оставил голямо състояние. Може да се мери със синовете на аристократите. Това обаче никак не ме огорчава, защото той следва достойно да носи името Буонароти, особено сега, когато ще го съедини с името на знатните Ридолфи.

Племенникът ми наистина ще се жени за девойка от рода Ридолфи — за младата Касандра, която, както ми я описа брат ми Джизмондо, била „добра, работлива и скромна“. Струва ми се, че племенникът ми е направил разумен избор и съм доволен. Реших да ознаменувам годежа с два подаръка: хиляда и двеста златни дуката за Леонардо и бисерна огърлица за Касандра.

Миналата седмица папата прие племенника ми в работния си кабинет и му подари медал със своя лик. Аз лично съпровождах Леонардо при папа Юлий III.

Междувременно се реши и въпросът за къщата. Племенникът ми ще живее с Касандра Ридолфи в една триетажна сграда на улица Гибелина[30]. Къщата е нова и обширна, има и тайно стълбище. Гибелина е една от най-новите и широки улици на града.

 

 

Напоследък все по-често мисля да прибавя към тези записки и някои сведения за първите години от живота ми, но по една или друга причина все не успявах да направя това. Сега обаче ще го сторя, защото е крайно време.

Моите животописци, включително и Паоло Джовио, превръщат младите ми години в истинска легенда. В началните страници на всички биографии съм представен като избраник, едва ли не като пратеник божи… Затова е уместно да изложа тук фактите за детските ми години, очистени от измишльотините на литераторите. В това отношение ще ми помогнат паметта и някои документи, които взех от архива на баща ми, когато напуснах Флоренция през 1534 година.

В един от тези документи (пазя го като реликва, защото е писан собственоръчно от баща ми) е казано: „Отбелязвам, че днес сутринта, 6 март 1475 година, понеделник, ми се роди син. Нарекох го Микеланджело. Роди се в Капрезе, където съм подеста[31].“

Когато родителите ми се завърнали във Флоренция, те ме поверили на грижите на една дойка и на баба ми Лесандра, която живеела в Сетиняно. По онова време там имало много каменари и каменоделци. Единственото ми занимание било да гледам планините на Сетиняно. Така че първите години от живота ми са протекли доста еднообразно. После дойде и денят, в който баща ми реши да ме научи на писмо и четмо, за да стана съдия или нотариус според традицията на рода ни. Самият той беше нотариус. Аз не се възпротивих на волята му: бях на десет години, когато напуснах Сетиняно и започнах да посещавам училището на граматика Франческо да Урбино във Флоренция. Противно на това, което разказват биографите ми, аз се учех с голямо усърдие. Започнах да не понасям учителя си едва когато усвоих необходимото, за да мога да продължа обучението си сам. Бях на дванайсет години, когато уроците по граматика започнаха да ме отегчават и училищните ми тетрадки да се пълнят с рисунки. Рисувах портретите на съучениците си, а също и на учителя. Той много се учудваше на промяната, настъпила с мене, и често беше принуден да ми се кара заради моето непослушание, което, понеже не ме познаваше добре, отдаваше на немарливост и на лошо поведение.

Непослушанието, към което по едно време започнах да подтиквам и учениците му, го принуди най-сетне да помоли баща ми да ме прибере от училище. Лудовико се опита да го разубеди, за да мога да остана, но не успя. Оттогава той започна да се държи много строго с мене. Измежду многобройните параклиси на флорентинските църкви ни един не е приобщил през 15 век толкова много млади хора, към изкуството, колкото Капела Бранкачи в „Санта Мария дел Кармине“[32]. Докато посещавах училището на Франческо, аз се отбивах тук по-често от, където и да било другаде. Тук се запознах с находчивия Граначи, с чиято помощ рисунките ми стигнаха до ателието на Гирландайо и попаднаха в ръцете на познати на моя баща и на много художници. В същото време младите приятели на Граначи заговориха за мене като за някакво чудо, а самият Гирландайо приказва с баща ми и той бе принуден да отстъпи. Тогава бях на тринайсет години. Баща ми (той записваше всяко събитие, отнасящо се до моя живот), когато ми разреши да посещавам ателието на Гирландайо, написа следното на един лист, който още пазя: „Отбелязвам, че днес, първият ден на месец април 1488 година, аз, Лудовико ди Леонардо Буонароти, настаних сина си на работа при Доменико и Давиде ди Томазо Бигорди за три години при следните условия: Микеланджело е длъжен да остане в работилницата им през всичкото това време и да изпълнява какво му бъде наредено.“

Времето, което прекарах като чирак в ателието на Доменико, беше изпълнено с огорчения поради независимото ми държане и пълното ми безразличие към наставленията на майстора. Скоро престанаха да се занимават с мен. Стана така, че постъпих в ателието на Доменико против волята на баща си, а стоях там против собствената си воля. Без да изчакам да изтече определеният срок, след две години зарязах майстора и уроците му. Един-единствен път бяхме съгласни за нещо с баща ми… Сега прекъсвам да пиша за онова време, но при случай ще продължа.

 

 

Надзорниците и ръководителите на строежа на „Св. Петър“, както и гешефтарите, свързани с него, много държат да не се интересувам от цените и качеството на материалите, а и от надниците на работниците — за които никога не можеш да получиш точна сметка — както и за всички останали разходи по строителните работи.

Онзи ден главният настоятел на строежа ми каза:

— Майсторе, оставете тази работа на нас — вие сте премного зает, за да губите време с надзорниците и да ги проверявате… който си пъха ръцете в цифри, може и да ги изцапа, без да иска.

— Та аз, драги господа, съм тук именно за да изчистя вашите ръце — отвърнах. — За моите няма никаква опасност. Бъдете спокойни — добавих — ще следя най-редовно как се стопанисва този строеж. Днес искам да довърша подхванатия разказ за младостта ми. Имам да добавя много малко. Когато напуснах ателието на Доменико Гирландайо, започнах да посещавам школата в градината на „Сан Марко“, където Лоренцо Великолепни приемаше млади хора, желаещи да се посветят на изкуството. Тук имах възможност да се занимавам със скулптура и да опозная Лоренцо, с когото не се разделих до 1492 година. Годините от 1490-а до 1492-ра смятам за най-щастливите в живота си. По това време се запознах с гръцкото изкуство и с много светли умове, които ме просветиха със знанията си.

 

 

След дълго прекъсване посягам пак към тези листа. Да пиша ме карат враждебното отношение и лицемерието на много хора, свързани със строежа на „Св. Петър“ — хора, които заслужават да бъдат изритани оттам.

Когато бях назначен за главен ръководител на строежа, приближените на Сангало проявяваха търпимост към мене, а понякога, твърде рядко, се отнасяха дори приятелски. След известно време си дадох сметка, че това им поведение е продиктувано от лицемерие. Нани ди Бачо и другите архитекти на строежа ме приеха добре, както вече казах, но сдържаха злобата си с надеждата, че скоро ще умра.

Тогава бях вече стар и тази надежда (или желание) беше съвсем основателна. Но аз продължавах да живея, и то сред тях. Тези жалки нещастници, като не можеха да сдържат огорчението си заради несбъднатите надежди, започнаха да ме клеветят и обвиняват. Говореха, че съм разхищавал парите за строежа само за да руша онова, което е изградил Сангало, че съм правел това от завист, че съм се държал нагло и други такива.

С приказките си стигнаха дотам, че предизвикаха разследване под ръководството на покойния папа Юлий III. Обвиняемият бях аз. Съумях обаче да се защитя. Доказах, че обвинителите ми са недобросъвестни и без излишни препирни доказах също, че са и некадърни. Клеветниците, като се оказаха бити в разследването, поискано от самите тях, направиха опит да се освободят от мене по друг начин: пуснаха слух сред работниците и в папския двор, че тъй като съм стар и почти луд, направо ще проваля строителните работи, ако остана главен ръководител. Този път обаче клеветите на противниците ми не намериха никакъв отзвук.

Цялата тази история е скорошна. Така че сега негодниците едва ме търпят, но аз продължавам борбата, защото смятам, че е мой дълг към бога и християнството да доведа докрай задачата, с която съм се нагърбил.

 

 

От цяла Европа получавам свидетелства на почит и признание. Творбите ми се възпроизвеждат навред в Италия и извън нея. Пращат ми книги с коментари на моите стихове, четени в италиански литературни кръжоци[33]. Секат се медали с моя лик. Но всичко това ми е безразлично.

Бих искал хората да замълчат. Сегашният век иска да ми издигне още приживе паметник за моя прослава, а аз такъв паметник не желая. Едновременно с растящото признание на изкуството ми виждам как всичко около мен се руши. Моят замък, издигнат с труд, творби и почести, се сгромолясва. Вече не ми остава нищо. Фреските, над които толкова се трудих, се превърнаха в празни приумици на въображението ми, статуите, за които толкова се говори — в каменни чучела, идеите, които навремето защищавах с такъв жар — в суетни илюзии. Самият аз не съм вече нищо друго, освен каещ се скелет, който очаква края на дните си.

 

 

Колкото и усилия да полагам, щото работата над купола на „Св. Петър“ да напредне дотолкова, че след смъртта ми никой да не може да промени вече моите проекти, понякога си мисля, че и тази надежда е напразна. Малка е вероятността да видя издигането на купола върху барабана, който е почти готов. Все пак накарах да направят дървен макет на купола, за да послужи на онзи, който ще ме замести в ръководството на строежа.

Неприятното бръмчене в ушите, което не ми дава мира от миналата нощ, не престава.

Месец май, датата не зная, 1563 година.

 

 

По много признаци забелязвам, че са взети мерки къщата ми да бъде под наблюдение. Може би се опасяват, че ако умра внезапно, някой ще се реши да извърши грабеж. Очевидно Тосканският херцог и папата не желаят да пропаднат рисунките ми за библиотеката „Сан Лоренцо“ и плановете за „Св. Петър“.

Всеки път, когато започна да пиша, след известно време ръката отказва да ми служи. Затова днес помолих Даниеле да Волтера да пише под моя диктовка на племенника ми Леонардо.

Имам чувството, че чувам гласове, напомнящи свиренето на февруарските ветрове по тези улици.

Днес прелистих набързо тези записки, започнати във Флоренция през 1494 година, когато бях на деветнайсет години. Оттогава са изминали почти седемдесет години и мога да кажа, че останах верен на младежкото си решение да пиша хроника на живота си, макар по-късно не така усърдно, както в началото.

Най-скъпи са ми записките от онези далечни години, когато възторзи и илюзии, умора и бдения ме караха да живея в постоянна треска и да виждам света с очи, различни от днешните. Може би свежестта на силите и благородството на душата ме караха тогава да гледам на изкуството без всяка задна мисъл — с онази чистота на чувствата, която единствена има значение за човека, отдал се на изкуството. Моя свидна младост!

Флоренция 1956 — Рим 1956 г.

Бележки

[1] Сина на Антонио да Сангало — Антонио Кордини да Сангало (Антонио младши) (1473–1546) — военен архитект, работил в Рим.

[2] Витория Колона (1490–1547) — потомка на благороден римски род, поетеса, свързана с дълбоко приятелство с Микеланджело.

[3] Берни, Франческо (ок. 1497–1535) — поет-сатирик; написал на тоскански диалект шеговита версия на „Влюбеният Орландо“ от Боярдо.

[4] Донато Джаноти (1492–1573) — флорентински литератор и политик, противник на Медичите; автор на „За Флорентинската република“.

[5] Томазо деи Кавалиери, римски благородник, почитател на изкуството, близък приятел на Микеланджело от 1532 г. до смъртта му.

[6] Победителят в битката при Павия — Фердинандо Франческо д’Авалос (1490–1527), командвал испанските войски в битката при Павия (1525), която завършила е пленяването на френския крал Франсоа I.

[7] Вазари. Джорджо (1511–1574) — архитект, писател и живописец. Автор на първата история на изкуството „Животоописание на най-именитите живописци, скулптори и архитекти“ (1550 г.).

[8] Тромбончино, Бартоломео (починал около 1533) — придворен музикант, известен е обработките си на народни мелодии.

[9] Карафа. Джан Пиетро (1476–1559) — потомък на виден неаполитански род; кардинал — глава на Върховния съд на инквизицията. От 1555 г. папа под името Павел II. Публикувал първия индекс на забранени книги.

[10] Бернардино Окино (1487–1564) — проповедник и генерал на капуцините. В 1541 г. се присъединил към протестантите.

[11] Пиетро Карнасеки (1508–1567) — флорентинец, един от инициаторите на реформацията в Италия; осъден на смърт като еретик.

[12] Луиджи дел Ричо (починал 1546) — флорентинец, политически изгнаник, подбрал и преписал за издаване 89 стихотворения на Микеланджело, но издаването не било осъществено.

[13] Лоренцино Медичи, наречен Лорензачо (1514–1547) — братовчед на Алесандро Медичи, когото убил чрез наемен убиец. Написал „Апология“ за това си престъпление. Убит на свой ред от Козимо Медичи.

[14] Беато Анджелико, фра Джовани ди Фиезола (1387–1455) — монах-доминиканец, флорентински художник на религиозни сюжети. Изпитал влиянието на Мазачо. В килиите на манастира „Сан Марко“ (Флоренция) рисувал сцени от живота на Христос.

[15] Самарянка — вероятно става дума за „Разпятие“ — картина, рисувана от Микеланджело за Витория Колона; изчезнала.

[16] Ландино, Кристофоро (1424–1432) — флорентинец, хуманист, коментатор на Данте.

[17] Съкратено от Алесандра. — Б.пр

[18] Бачо Балдини (1436–1487) — флорентински златар и гравьор.

[19] Един млад флорентинец… — Джованбатиста Строци Старши (1505–1571) — хуманист и поет. Епиграмата му гласи: „Нощта, която виждаш да спи тъй изящно, бе изваяна от един Ангел (Микеланджело — б.пр.) в тази скала. И понеже спи, тя живее.“ Микеланджело отговаря с четиристишието; „Сънят ми е скъп и още по-скъп, че тъй дълбоко спя, /докато злото и позорът трае/. Щастие за мен е да не виждам и да не ги зная, затова не ме буди — ах! — не говори високо.“

[20] Челини, Бенвенуто (1500–1571) — флорентински златар, скулптор и литератор. Много известна е автобиографията му.

[21] Нарекоха лутеранска — през 1564 г., по решение на Конгрегацията на кардиналите, Даниела да Волтера (ок. 1509–1566) „облича“ голите тела на „Страшният съд“.

[22] Две фигури на роби… — Роберто Строци взел скулптурите със себе си във Франция и ги подарил на крал Франсоа I. По-късно станали собственост на Ришельо и накрая били предадени в Лувъра.

[23] Пипи, Джулио Романо (1492–1546) — живописец и архитект, ученик и помощник на Рафаело, довършил изписването на станците във Ватикана.

[24] Централен план — най-добрите ренесансови архитекти се отдалечавали от базиликалната форма, предпочитайки кръглата.

[25] Работа на дилетант… — всъщност Рафаело е бил добър архитект. Строил е в Рим църкви и дворци, между които и Вила Мадама, сега седалище на италианския сенат.

[26] Която ми носи утеха — предполага се, че Микеланджело е изработил тази „Пиета̀“ (Оплакване на Христос) като свой надгробен паметник. Сега се намира в катедралата на Флоренция.

[27] И Ватикана — през последните години на живота си Микеланджело е работил много като архитект. Освен със строежа на „Св. Петър“ бил заангажиран със строежа на двореца Фарнезе, архитектурното оформление на площада на Капитолийския хълм и т.н.

[28] Асканио Кондиви (1520–1574) — живописец и скулптор, ученик и биограф (1553) на Микеланджело.

[29] Урбино. Франческо Амадори, ученик и слуга на Микеланджело, прекарал 25 години с него. Починал 1555 г.

[30] Триетажна сграда на улица Гибелина през 1858 г. тя била подарена на града и превърната в музей.

[31] Подеста̀ глава на средновековна община, натоварен е раздаването на правосъдие и командването на войската.

[32] Капела Бранкачи в „Санта Мария дел Кармине“ изписана от Мазачо и станала школа за поколения флорентински художници.

[33] Литературни кръжоци — докато Микеланджело е бил жив, са издадени десетина негови мадригали и сонети.

Край