Роландо Кристофанели
Дневник на Микеланджело-лудия (3)

Трета част

Рим, април 1505 година.

Надявам се да осъществя за Юлий II голямата творба, за която отдавна мечтая. Този път сам папата ме повика в Рим. Преди девет години дойдох в този град като беден провинциален момък, без пари, с обичайното препоръчително писмо на влиятелна личност и с много надежди. Сега нещата са различни. При първия ми престой в Рим имах време дори да разглеждам развалините, а сега съм зает с папата, срещам се често с висши духовници, имам грижи около мрамора, защото не мога да намеря какъвто ми е необходим, а трябва и сам да си домакинствам.

Със застъпничеството на папата се настаних и ще работя в една къща близо до стените на Ватикана. Вече изминаха няколко седмици в очакване на поръчката, тъй като пристигнах още през март, а ако бях изпълнил незабавно нареждането на Юлий, трябваше да бъда в Рим в края на миналата година. Мъчно ми е за Флоренция и за картоните, за Пизанската война, които бях принуден да изоставя. Мисля си, че сега Леонардо спокойно си работи над своите в манастира „Санта Мария Новела“. Не губя надежда все пак, че ще успея да завърша моите рисунки и да ги изложа едновременно с неговите. Не искам във Флоренция да се говори, че Микеланджело се е измъкнал от надпреварата.

През тези седмици на принудително чакане, наложено ми от папата, разговарях няколко пъти с Джулиано да Сангало, флорентински архитект, когото много ценят и тук, и в Тоскана. С него се разбирам добре. Щом са извън Флоренция, флорентинците намират веднага общ език. Джулиано ме осведоми за тукашните художници. Каза ми направо, че той е посъветвал Юлий II да ме повика в Рим, за да има по-силна опора срещу един свой съперник в архитектурата — някой си Браманте^[1], високо ценен, и той маркиджанец като младия Рафаело, когото оставих във Флоренция.

По думите на Джулиано, в папския двор и аз съм имал готов съперник. Казва се Кристофоро Романо^[2] и, като Браманте, произхожда от Урбино. Говорят, че е родственик на Дела Ровере, владетелите на Урбино. Слави се като голям скулптор, но според Джулиано е съвсем малко по-кадърен от любител. Особено го ценял Кастилионе^[3], който се запознал с него, когато бил в урбинския двор. Романо е сладкодумен събеседник, умее да чете и да пише, хубавец е и представителен. Това качество е особено важно за папския двор. Зърнах го бегло само два пъти. Той е голям приятел на Браманте, но не се нуждае от закрилата му. За това има грижата Юлий II.

В заключение ще кажа, че нашето поле на дейност — моето й на Джулиано — е близко до полето на двамата маркиджанци. Добавям веднага, че Браманте, без още да сме разговаряли с него, вече ме смята за свой съперник. Естествено е същото да мисли и неговият приятел, скулпторът. Избягват ме и двамата. Но защо? Какво съм им сторил? Навярно причината за това им държане е приятелството ми със Сангало. Въпреки че споделям твърде малко от възгледите на моя приятел, трябва да кажа, че е човек достоен във всяко отношение — нещо, което едва ли може да се каже за двамата маркиджанци.

Второто ми пребиваване в Рим едва започва и вече предугаждам, че тук животът ми няма да е лесен.

 

 

Днес видях отново моята „Пиета̀“, която изваях в края на миналото столетие. Фигурата на Богородица ми напомня майка ми и затова често се отбивам в параклиса, където е поставена композицията. Изпитвам винаги чувството, че отивам да видя майка си и че тя ме очаква. Никой никога не ще ме разубеди, че тази бяла фигура на толкова млада жена, по-скоро на девойка, не е моята майка. Да, тя е Франческа ди Нери, родена през 1456 година, омъжила се за баща ми на шестнайсет години, починала през 1481 година след раждането на Джизмондо, петия й син. Аз бях тогава шестгодишен. Спомням си я смътно — образ неясен, но приятен като хубава поема. Често ми се случва да си спомням гласа й, като че още го чувам. Това е весел глас на девойка. Той ми вдъхваше смелост, когато работех над „Пиета̀“, и ми нашепваше да си отдъхна, когато бях уморен. В гласа и в лицето на майка ми никога не се долавяше умора. Те си оставаха ведри и когато не се вслушвах в думите й. Присъствието й подкрепяше волята ми.

И така, днес отидох да видя майка си. Приказвахме си за нашето семейство и за моята работа. Разговорът затвърди у мене убеждението, че ще трябва много да се трудя. Изпълнен съм с образи и идеи. Особено с идеи. Образи, замислени и изпълнени според едно ново виждане за живота и човека. Интересува ме именно човекът като център на мирозданието. Никога не ще престана да повтарям това, дори на самия себе си. В него можеш да дълбаеш до безкрайност и да откриваш все нови страсти и стремления. Той е като залеж, по-богат от всички залежи в земните недра, залеж неизчерпаем, в който можеш всичко да намериш.

Когато работех над „Пиета̀“, бях далеч от такива мисли, далеч от този залеж. Мислех за майка си и успях да й направя портрет — единствения, поне досега, в моя живот — в който нямат място страстите. „Пиета̀“ е израз на любовта на моята майка към нейния син. Изобразих я много млада — такава, каквато е била, когато ме е заченала, и това възмути много прелати и други люде. „След като синът е на трийсет и три години, как е възможно майката да изглежда толкова млада?“ — говореха по онова време недоволните. Но майка ми беше такава и такъв е образът й, запечатил се в мене. От този ден годините за Франческа Буонароти спряха да текат. Аз съм вече по-възрастен от нея и все пак съм неин син.

Нямам желание да добавям нищо друго към написаното.

 

 

Изглежда, че папата възнамерява да издигне собствената си гробница. Той би искал също да се изпише потонът на Сикстинската капела. Този свод, действително много обширен, защото покрива цялото помещение, стои така, както са го оставили зидарите, и прави грозно впечатление в сравнение със стените, покрити изцяло с фрески. Папата е замислил следователно две еднакво сложни задачи. Доколкото мога да разбера от разговорите си с него, вероятно ще ми възложи първата. Това обаче още не е сигурно. Навярно не се решава още поради интригите, които Браманте, подкрепян от Кристофоро Романо, плете срещу мен. Аз обаче не мога да издържа на разходите по престоя си тук и затова, ако папата не вземе скоро никакво решение, ще се върна във Флоренция. Стане ли това, няма много да се огорча. У дома имам да довършвам картоните за Пизанската война и освен това Анджело Дони иска да нарисувам „Светото семейство“ за жена му, Мадалена Строци. Беше толкова настойчив, че веднага се заех със скиците. Те са готови и, ако се върна във Флоренция, мога направо да започна картината.

Днес посетих Джулиано да Сангало. Разговорихме се за нашите проекти, за намеренията на папа Юлий, за Браманте. Казах на Джулиано, че с Браманте още не сме си разменили поздрав. Когато се срещаме, той се прави, че не ме забелязва, и аз си отминавам по пътя. Навярно го дразни и сянката ми, въпреки че нямам какво да деля с него. И Джулиано не е в добри отношения с маркиджанеца, особено сега, когато и двамата работят над проектите за новия храм „Св. Петър“. Все пак Джулиано ме посъветва да се отнасям с уважение към Браманте и да търпя неприязненото му държане, защото имал голямо влияние над папата. Каза ми също да не забравям възрастта му — наближавал шейсетте. Толкова, колкото и приятелят ми. „Не си прави илюзии — каза ми Джулиано. — Тук нищо не става без негово съгласие… Постарай се да не му дадеш повод да говори лошо за тебе пред папата.“

Джулиано отново ми напомни винаги да се съобразявам с непостоянния характер на папата и да излагам крайно предпазливо идеите си, когато не се схождат с папското мнение. Приятелят ми смята, че това е единственият начин да се държи човек с Юлий, ако не желае да загуби благоразположението му. За да изпълня съветите на Джулиано, би трябвало да се родя отново. Досега обаче винаги търпеливо съм изслушвал съветите му. Добавям, че ако не беше той в Рим, вече да съм се прибрал във Флоренция.

Този човек е работил на много места в Италия. Строил е църкви, дворци, мостове и крепости. По характер е кротък и е извънредно скромен. Има вид по-скоро на честен тоскански селянин, отколкото на прославен архитект. С една дума, пълна противоположност на своя съперник, маркиджанеца.

 

 

Флоренция, май 1505 година.

Завръщането в родния град е приятно. В него винаги намираме частица от самите себе си, която сме оставили на тръгване. След няколко дни ще замина за Карара, за да набавя мрамор за гробницата на папа Юлий II. След дълго обмисляне миналата седмица той ме повика в двореца си и ми даде точни указания за строежа на гробницата му, която ще се издигне в абсидата на новата базилика, зад сегашната църква „Св. Петър“. За избора на мястото аз и Сангало сме на едно мнение и папата се изказа одобрително.

По този повод ще кажа, че проектът за гробницата се понрави много на папата, така че не съжалявам, че се потрудих, когато все още не бях уверен в намеренията му. Папа Юлий е много своенравен — и при най-незначителния повод лесно променя мнението си. Често намеренията му са доста неопределени — в тях невинаги има яснота. Затова аз например, въпреки че съм подписал договор и съм изтеглил доста голям паричен аванс, продължавам да съм малко неспокоен.

Тези дни ще отида в Карара за мрамор. Там има добри каменоломни, а ако сметна за необходимо, ще открия нови. Искам хубав мрамор, бял, без „власинки“, както се изразяват каменоделците. Мрамор най-малко за четирийсет статуи. Ще се наложи да пренеса в Рим едва ли не цял хребет от Апуанските Алпи. Успокоява ме обстоятелството, че Карара не е далеч от тук, така че ще мога често да идвам във Флоренция и да завърша подготвителните картони за залата на Големия съвет в двореца на Синьорията. Ще се постарая да задоволя и Анджело Дони. Тези дни той пак отвори дума за „Светото семейство“. Ще му го нарисувам върху дървено тондо *, което вече поръчах на един добър дърводелец от улица Серви. Той ще изработи и рамката по мой проект, който се надявам да мога да му дам.

Тези дни поръчах на баща ми да купи едно място, което се продава в Сетиняно^[4]. Днес се срещнах с Бенедето да Ровецано^[5], който сега работи статуята на Давид от бронз, за да я изпратят във Франция на Немурския херцог. Преди няколко години Синьорията беше възложила тази работа на мене, но поради претрупаността ми се наложи да я прехвърля на Ровецано, мой връстник и много сръчен скулптор, който ми е предан.

 

 

Тук много се говори за Рафаело, младежа от Урбино, който се установи във Флоренция, за да покори града с обноските и с живописта си, която нито следва старите образци, нито пък е съвременна. Знатните семейства си го оспорват — всички искат да притежават негова картина или поне рисунка. Неотдавна е гостувал на семейство Тадеи, чийто дом, строен от Бачо д’Аньоло, е на улица Джинори. За него е нарисувал вече една мадона и сега рисува други. Затънал е в работа, но успява да задоволи всички. За няколко месеца само спечели всеобщо доверие, докато за това на мен ми бяха необходими много усилия и много повече време.

Когато този млад човек върви по някоя улица, заобиколен както винаги от почитатели, той я оживява, изпълва я с ведра радост. Привлича вниманието на всички и буди силно любопитство. На него гледат благосклонно не само богатите, но и простолюдието. Всички — и бедни, и богати — сякаш ги тласка едно и също чувство към него. Бих казал, че това е чувство всеобщо, на епохата — чувство на някаква ведра сърдечност. Всеки флорентинец би могъл да открие нещо от себе си в този млад маркиджанец, който, струва ми се, няма равен на земята. Той е рядък и скъпоценен дар, макар че още не умее да чете и да пише. Сега обаче се е заел с граматиката: иска бързо да навакса пуснатото. Мнозина, и аз сред тях, не могат да си обяснят как така баща му, живописец и литератор, е допуснал синът му да расте в невежество. Този двадесет и две годишен младеж — той е с осем години по-млад от мене — положително ще създаде великолепни неща, но най-хубавото си творение вече го е създал и го пази в себе си — това е самият той, синът на поета от Урбино. Ето тайната на големия му успех.

Признавам, че не крия в себе си подобно творение. Замесен съм от съвсем друго тесто и не съжалявам, че е така.

Сега работя скиците за статуите на гробницата-паметник на папа Юлий II и продължавам да търся мрамор тук и в Карара. Намирам време и за „Светото семейство“ на Дони.

По повод на Анджело Дони и съпругата му Мадалена: те като че ли искат да ги рисува младият Рафаело от Урбино. Вчера Дони загатна съвсем бегло за такова нещо. Накратко, по този въпрос не каза нищо определено. Ако маркиджанецът наистина получи поръчката за двата портрета, то по отношение на него ще изпадна в същото положение, в което се намирам и спрямо Леонардо. Но нека веднага подчертая, че маркиджанецът като съперник или просто като конкурент е по-опасен от Леонардо. И то не поради способностите си, от които не се боя. По-скоро имам предвид начина, по който печели разположението и симпатиите на околните, въздействието на самото му присъствие. Във Флоренция той е „момъкът“, който принадлежи на всички и на никого. Той върви по път без препятствия, гладък като мрамор. Сякаш постоянно го тласкат напред сили и идеи, съзвучни с природата му.

Във връзка с това си мисля за някои поучения и максими на Леонардо относно достойнствата на живописеца, които едва ли са приложими за младия човек от Урбино. Леонардо твърди, че художникът трябвало да твори в усамотение. „Само в уединението принадлежиш изцяло на себе си“ — чух го да повтаря преди няколко дни пред групичка художници. Маркиджанецът не беше сред тях, но положително щеше да се изсмее на тази премъдрост. Той никога не остава сам. Казват ми, че и когато работи, е свикнал да има около себе си приятели и клиенти. Ясно е, че самотата би го съсипала.

Преди няколко, месеца съвсем не мислех, че ще говоря отново за урбинеца. Неговата същност е в склонността му да общува с околните.

 

 

Днес мога да отбележа, че с гробницата, по-точно с паметника, на папа Юлий всичко върви добре, дори твърде добре. Одобряването на проекта, липсата на пречки за осъществяването му и паричните аванси, изплатени от папския ковчежник — всичко това показва, ако се позамислим, че папата е наистина във възторг от скиците ми. Кой ли всъщност не би желал да си издигне такъв паметник с четирийсет статуи и бронзови барелефи, обединени в архитектурен ансамбъл? Но въпреки всичко постоянно живея със страха, да не би да настъпи промяна в намеренията на папата. Зная, че е достатъчно едно внушение, направено в подходящия момент и по съответния начин, за да промени той доброто си отношение към работата ми. От друга страна, познавам хора в Рим, макар и само по лице, които са готови да ме провалят. Точно по този въпрос се бях замислил вчера, връщайки се на кон от Карара във Флоренция, и тези мисли ме измъчваха през целия път. Това са терзания, които цепят мозъка и правят да ме избива студена пот.

Ако не бяха честите престои във Флоренция, дните, които редовно прекарвам в Апуанските планини и в Карара, биха ме съсипали. Чувствувам се зле далече от моето ателие. Необходимо ми е да виждам приятели, които само във Флоренция мога да срещна или те да ме потърсят. Това са младите художници, следващи моя начин на работа — съвсем новия маниер, без никаква отстъпка на старото. Това са флорентинците, които се възхищават от Давид на площада на Синьорията. Това са и моите братя, и баща ми Лудовико. Виждам с удоволствие как флорентинците гледат Давид и после разменят впечатления. Преди няколко дни присъствувах случайно на разговора между флорентинец и френски търговец.

— Виждате ли тази статуя? — каза младежът на чужденеца. — Това е нашата република.

— Голяма е тази ваша република… — понечи да отговори търговецът.

— Да, голяма е — прекъсна го флорентинецът — а и носи щастие на града ни… откакто Микеланджело я започна, нашите врагове или измряха, или изгубиха силата си.

Тогава французинът рече:

— Неблагодарни сте вие, флорентинците… защо не издигнахте досега паметник на френския крал?

Искам да отбележа, че пътуванията ми до Карара и обратно са опасни. Баща ми настоява да ги съкратя колкото се може повече. Наистина никак не е изключено да налетиш на разбойници по тези планини или просто на безразсъдни хора. Трябва все да си нащрек и да се придвижваш по светло. Пътувам, придружен винаги от двама души; конете са подбрани и, ако се наложи, могат да галопират. Независимо от несгодите на ездата, налага се да се връщам във Флоренция. Другояче не мога — тук са съсредоточени всичките ми интереси.

 

 

Денят, който очаквах и който същевременно ме плашеше, настъпи. Картоните за фреските в залата на Големия съвет в двореца на Синьорията са вече изложени и всеки може да ги разгледа. Моят е в една зала на двореца на Медичите на улица Ларга. Картонът на Леонардо е изложен в Папската зала на манастира „Санта Мария Новела“. Флорентинците се тълпят да ги видят. И двата картона предизвикват големи възторзи. Не очаквах, че флорентинците ще проявят такъв жив интерес. В града е известно, че отношенията ни с Леонардо не са добри, така че в двете творби някои съзират последното действие на една скрита борба за първенство. Това флорентинците са си го втълпили и оттам този интерес.

Но като оставим настрана любопитството на публиката и сплетните около значението на събитието, които се ширят сред художниците, забелязвам, че младите предпочитат моя картон. Имам поддръжници и сред възрастните, но повечето от тях клонят към Леонардо. Питам се при това положение дали за оценката на двете рисунки влияят избраните от нас сюжети, или пък въпросът е в разликата на стила. Ако не се лъжа, разликата в мненията се определя и от едното, и от другото. Моята рисунка напомня на флорентинците нескончаемата война срещу въстаналата Пиза. Сюжетът следователно е актуален и възбужда или изостря чувства, общи за всички, в нашата република и особено във Флоренция. Картонът на Леонардо се отнася до отдавна минало събитие и от тази гледна точка не буди голям интерес. Освен това налице е разликата в стила. В проекта на Леонардо фигурите са третирани по начин, съвсем различен от моя. С една дума, който предпочита рисунък, не скъсал напълно с традициите на отминалия век, ще оцени картона на Леонардо по-високо от моя. Има обаче и други причини за сблъсъка на мненията. Например застоят на флорентинското изкуство, нетърпимостта, която младите проявяват към втъпяващите назидания и към господствуващите формули в ателиетата на художниците. А при Леонардо не е трудно да се различи една много грижливо разработена формула, тоест нещо, което не позволява да бъде признат за обновител на изкуството в пълния смисъл на думата. От рисунката на Леонардо проличава, че е довел до логичния му завършек направлението, което достигна естествената си граница още през миналото столетие. Той я е прекрачил. Сега младите и част от възрастните си дават сметка за това, долавят дъх на застояло от картона му, разбират, че това е една насилена работа… Впрочем самият факт, че у мнозина аз съм предизвикал „възмущение“, а той — „изумление“, подчертава също значителната разлика между двата картона. Аз възмущавам „здравомислещите“, Леонардо ги изумява — тях и художниците, верни на традицията. Младите възприеха с въодушевление моя урок. Очевидно те съзират в творбата ми нов път, който ги насърчава. Това е особено важно за мене: младите виждат в новото пример за подражание, а не повод за възмущение. Но не се впускат с „майсторите“ в „тънки разсъждения“, на каквито не са свикнали. Такива приказки и на мене нищо не ми говорят.

На тази тема ще продължа утре. След три-четири дни се връщам в Карара. В двореца на Медичите днес срещнах Бачо да Монтелупо. Стана дума и за статуите, предназначени за параклиса на Пиколомини в катедралата на Сиена. Тази поръчка аз прехвърлих на него.

Днес младият художник от Урбино разгледа картона ми, изложен в двореца Медичи. В залата сред другите художници бяха Ровецано и Якопо Алберти. Някой запита маркиджанеца коя от двете работи му харесва повече — на Леонардо или моята. Отговорът беше готов:

— Не зная… не мога да кажа… още не съм видял картона на Леонардо.

По този начин той се измъкна от трудното положение — нещо, което му е присъщо. Не добави нищо повече. Ако беше казал, че предпочитанията му клонят към работата на Леонардо, щеше да настрои срещу себе си всички млади хора, присъстващи в залата. Показа се предпазлив и безпристрастен. Без да обиди никого, спокойно продължи да копира моята рисунка, а зад него се бяха скупчили приятелите му, сякаш искаха да го предпазят от някаква опасност.

Моят картон раздразни същите онези, които възразяваха срещу „пълната голота“ на Давид — господата, които настояваха полът на моя герой да бъде прикрит със смокинов лист. Но ако оставим настрана тях и другите високопоставени лицемери, мъже и жени, истината е, че досега във Флоренция не са виждали рисунка с голи тела, налагащи се така очебийно и настойчиво. Тази е именно причината за възмущението на част, макар и неголяма, от публиката. Възмущение, наистина от по-друг характер, имаше за съжаление и сред художниците. Те очакваха да видят мъже в доспехи, пеша и на кон, следвани от бойни коли, знамена и още какво ли не. В моята рисунка обаче няма нищо подобно. Аз смъкнах доспехите от воините, отказах се от коне, коли и знамена. В рисунката ми няма даже оръжия. Показах просто човека така, както направих и с Давид. Без украшения, цялостен, разчитащ само на силата на мишците си. Няма очи, пълни с омраза, няма разкривени лица. С това разочаровах мнозина от нашите художници, но те пък се възмездиха със зрелището на Леопардовата битка.

Той действително е изобразил жестока схватка между воини, които си разменят смъртоносни удари. От лицата им е изчезнало всичко човешко — толкова са разкривени, че приличат на животински карикатури. Леонардо показва една трагедия, която се разиграва между хора, готови да изпият кръвта на неприятеля, стига това да им се удаде. И в тази адска лудост е включил и нищо неподозиращи коне. Те също се нахвърлят един върху друг, готови да се разкъсат помежду си. Ръце с железни китки и крака, опънати като струна, едва удържат животните. Нито един боец не ще оцелее в тази схватка, дори й този, който иска да се измъкне, прикривайки се под щита.

Леонардо е нарисувал една стара „битка“ — битката при Ангиари, укрепено градче между Арецо и Чита ди Кастело — в маниер, съвсем противоположен на моя. Работил е с голямо старание: осведомил се е най-подробно за участниците, за хода на сражението, дори за местността, където е станало. Забравил е само едно: че в тази битка, която на рисунката изглежда толкова жестока, е имало един-едничък убит — някакъв нещастник, хвърлен на земята от собствения му кон и стъпкан от него. Това му каза, смеейки се, вчера гонфалониерът Содерини, докато разглеждаше картона.

Този картон предизвика „изумление“ още и затова че Леонардо е изписал с ювелирна прецизност ризниците, шлемовете, мечовете и копията. Работа на гравьор. Възхитително чудо на виртуозното майсторство. Днес, докато я съзерцавах в Папската зала, стори ми се, че слушам отново наставленията на Леонардо, как най-добре се изобразява битка. Същите наставления, които лично съм чувал преди години, сега ги виждам осъществени — бих казал доказани по опитен път — в рисунката му.

Аз пък не правя никакви опити. В моя картон съм изобразил мъже, които се къпят в реката Арно, близо до Кашина. Изненадани от пизанците, те се готвят за бой. Това решение ми даде възможност да ги изобразя в най-различни пози. В групата на флорентинските войни има и „дръзки“ голи тела, но в своята голота те са непорочни и героични като Давид. Голи тела в движение. Не мога да възприема голотата застинала, неподвижна, както в работите на старите майстори. Чрез движението се предава усещането за сила, висшият смисъл на човешкото съществувание. Голият и неподвижен човек мигом се вдървява и става смешен. Една от целите, които съм си поставил, е да уловя всички възможни движения на човешкото тяло. Неговото преминаване от едно положение в друго напомня измененията на форми във вечния им стремеж да намерят себе си. Прекрасно зрелище. Ето защо не бих могъл да рисувам шествия, официални празненства, религиозни и семейни тържества, тоест да прикривам човека под повече или по-малко пищни одежди и така да го заблуждавам. В заключение ще кажа, че в моя картон отсъствува самата „битка“ с нейното кръвопролитие и викове. Разразяването й обаче е предстоящо и така съм дал на всеки възможност да си я представи както иска. На мене такива „представи“ са ми чужди, защото изобщо не ме интересуват. Тези дни намерих време да поработя и над „Светото семейство“ за Анджело Дони.

В един ъгъл на Папската зала Леонардо е изложил портрета на мона^[6] Лиза Герардини, наречена Джоконда. Говори се, че съпругът й започнал да ревнува — не можел да си обясни защо Леонардо е поканил за модел младата му жена. Но може би това са само клюки, разпространявани, за да тревожат непредпазливия съпруг.

Портретът привлича вниманието на хората, дошли в „Санта Мария Новела“ да разгледат картона на битката при Ангиари. В града се говори много за него, и го с големи похвали. Появата му се превърна в събитие наравно с излагането на двата картона. Портретът е съвременен и своеобразен. Във Флоренция никога досега не са виждали жена, изобразена по този начин. Междувременно зложелателите и шегаджиите прекръстиха вече портрета на „Мона Лиза на Леонардо“. Джулиано да Сангало ми пише между другото от Рим, че е чул да се говори за някакъв „прочут млад художник във Флоренция“. Става дума за Рафаело и той иска да знае нещо повече за него. За Рафаело се говори и във Ватикана. Ще му отговоря, щом ми остане свободно време. Ще го уведомя преди всичко, че младият живописец е ненадминат по „добри обноски“. Ще му пиша също, че е маркиджанец от Урбино, като Браманте. Възможно е моят приятел да е научил вече това, но пък едва ли знае, че младежът има успехи и сред жените, въпреки че няма много време за тях.

 

 

В Карара каменоделците продължават да къртят мраморни блокове. После ги дялат по восъчните модели, които им давам. Така оформените късове тежат по-малко и по-лесно се пренасят. Полза имам и аз: ще се облекчи трудът ми. Мраморите са най-добрите, които могат да се намерят тук. Аз лично избрах каменоломните, а в онези, чийто материал не е подходящ, направо спрях работата. Това ми струваше разправии със собствениците и с каменоделците. Надявам се, че ще мога скоро да уредя изпращането на мраморните блокове в Рим, та папа Юлий II да се успокои, като ги, види подредени на площада „Св. Петър“.

Това ужасно нетърпение на папата често ме тревожи. Бих искал да следи с по-голямо спокойствие от Ватикана моята работа в каменоломните; бих искал да проявява по-голямо разбиране и доверие към усилията ми. Припряността, така дълбоко вкоренена в характера на Юлий, никога не е добър съветник. Аз, разбира се, няма да напусна нито Карара, нито Флоренция, преди мраморът да бъде натоварен на лодките и отправен към Рим. Първи ще тръгне той, после аз. Не знам защо, но като пиша за мраморните блокове и за припряността на папата, имам чувството, че се задушавам, че ме гнети някаква несигурност. И като си помисля с какво горещо желание се захванах с този паметник на папата, защото в него ще мога да въплътя всички мои идеи за изкуството и особено за скулптурата.

В скулптурата виждам изкуството, за което съм призван. Вярвам твърдо в нея, защото допуска осъществяването само на реални идеи, тоест изобразяването на човека, а не на фантазии и химери. Тук дърветата, реките, планетите, къщите и облаците не служат за нищо. Те могат да послужат на живописеца, ако реши да прибегне до тях. Служат и на Леонардо, който ги превръща в същност на картината, докато за мен си остават странични неща, които отхвърлям дори когато работя живопис. Има прочее само едно изкуство — това, което се вдъхновява пряко от човека, без излишни посредничества. Така отпада всякаква разлика между живопис и скулптура, както и всеки спор за мнимото превъзходство на едната над другата. С паметника на Юлий II искам да постигна това единство на изкуството посредством скулптурата. Някой ден ще направя същото посредством живописта. Важното е да не се забравя присъствието на човека, на цялостния човек, неприкрит от дрехите, които е принуден да носи.

С какво желание разсъждавам днес върху тези въпроси, които са ми на сърцето, а как бих искал да съм далеч от тях, защото са предмет на какви ли не безплодни спорове! Днес е в състояние да ме разстрои дори сянката на моите съмнения и на нетърпението на папата. Дните започнаха да намаляват и пътуванията ми между Карара и Флоренция не са вече така приятни, както през лятото. Сега често вали и захладня. Пътуването на кон в такова време може да ти докара някоя болест. Баща ми пак ме мъмри за това и ме посъветва да остана в Карара до изпращането на мрамора в Рим. „Времето се обърна“ — казва той.

 

 

Днес в Папската зала заварих Рафаело да копира портрета на Мона Лиза. Имаше там и много други художници, които обсъждаха картона на Леонардо. Разделени на две групи, те разговаряха оживено. Познах сред тях Андреа дел Сарто, многообещаващ момък, влюбен в изкуството, мълчалив. Също като онзи, който копираше красивата Мона Лиза. Дел Сарто разглеждаше картона, потънал в размисъл. С мене беше Якопо Алберти. По едно време някой запита Рафаело какво мисли за картона на Леонардо.

— Великолепен е — отвърна той, без да се помръдне от своя ъгъл.

— А картонът на Микеланджело?

— И той е великолепен — отговори Рафаело, обръщайки се почтително към мене.

— Но все пак на кого се пада първенството? — настоя някой от групата на Леонардовите привърженици. Струва ми се — Рустичи.

— Мисля, че не бива да говорим за превъзходство на единия над другия… Бих казал, че са двама велики флорентинци… всички трябва да се гордеете с тях… и да не правите разграничения…

Тези думи накараха всички да замлъкнат и да се спогледат изумени. Но тозчас в залата настъпи весело оживление. Двете групи се отказаха от спора за различията между мене и Леонардо и заговориха приятелски. Само аз не промених мнението си. Напуснах залата с чувството, че младият художник в един миг беше променил убежденията на флорентинците, на младите и на по-възрастните художници, които бяха там. Такова чудо не би могъл да извърши никой друг във Флоренция. Дори гонфалониерът Содерини.

Мисля, че маркиджанецът е в състояние да поучи всекиго от нас как да живеем. В това отношение е несравним. Не мога да кажа къде се е научил и как съумява да стои настрана от хората и в същото време да им въздейства така, както стана днес. Аз самият си спечелвам враг, щом само отворя уста, макар винаги да говоря истината. Това ми подсказва, че той, с когото и да има работа, не се интересува от истината. Напротив, разговаря и отговаря така, както би могъл да разговаря и да отговаря онзи, който го слуша. Не взема страна може би защото няма ясни собствени убеждения. Ако пък ги има, то предпочита да ги премълчи или скрие. Не се води по думите на никого, нито дори по наставленията на Леонардо. Предпочита да копира, да се учи от самите произведения, да трупа непосредствен опит. Ако му се случи да изслушва речи, прави го само за да достави удоволствие на говорещия, пък бил той и пълен глупак. Не огорчава никого и дори неприятелите си превръща в приятели. Никога за никого не казва нещо неприятно. С една дума, той е „възпитан и добър младеж“, както беше писала херцогиня Джована Фелтрия на Пиеро Содерини.

Но е и скромен. Сега във Флоренция е на мода да се копират скритом творбите на майсторите. Така правят преди всичко самомнителните младежи. Маркиджанецът постъпва иначе. Той пред всички взема поука от една творба — пристига с кожената си папка като момче, което идва на училище да се учи да пише, и открито копира това, което мисли, че ще му бъде от полза. Не си губи времето да прерисува цели стени с фрески или картините, които могат да се видят в града. През миналия месец са го виждали да копира някои фигури на Гирландайо в хора на църквата „Санта Мария Новела“. Копирал е и фигури от фрески на Фра Бартоломео в „Санта Мария Нуова“. Копира само това, което инстинктивно усеща, че ще му бъде полезно, и проявява изключителен нюх. Отбира ценното, което има у съвременните майстори и отхвърля останалото, както правят нашите селяни, като отделят здравите от зашилите плодове, за да не загният и те. Струва ми се, че предпочитанията му са безпогрешни. Перуджино например вече не го интересува, но когато го срещне, не се колебае да му целуне ръка.

Той дири „новото“ и го намира у другите, а не в себе си — който е „нов“ по свой начин. Рафаело тръгва всеки ден да търси едно и също съкровище и всеки път открива по нещо без много труд. Така се учи този младеж — по нов метод, който е единствен по рода си, изцяло негов и за който не му завиждам. Той го следва най-редовно и не се колебае да изостави заради него работата си над някоя мадона, започната заради този или онзи аристократичен дом. Мисля, че съм открил слабата страна на таланта му. Това е преди всичко склонността му да търси в творбите на другите онова, което на самия него му липсва или не му достига. Тази слабост е присъща и на държането му с другите. У този млад маркиджанец човекът и художникът се съчетават в една единна личност, или по-скоро я създават.

В същото време тук следят с небивал интерес работата му. С помощта на другите, благодарение на симпатиите на цяла Флоренция — на знатните и на простолюдието — той зае вече място между мене и Леонардо. Изглежда, че неговите мадони очароват флорентинците, въпреки че за мене не са много убедителни по ред причини, за които ще пиша, когато разполагам с време.

У дома, на улица Моца, за Рафаело се говори често. За него ми напомнят и баща ми, и братята ми дори когато нямам никакво желание да слушам. Не разбирам какво общо имат те с маркиджанеца. И все пак говорят за него, сякаш това им прави удоволствие. Дори прислужницата ни се оживява, като чуе името му.

 

 

От няколко дни насам Леонардо е непрекъснато в залата на Големия съвет в двореца на Синьорията: подготвя стената, на която ще изпише битката по картона, изложен в Папската зала. Ако е вярно това, което вчера ми каза един от приближените му, той ще работи по способ, известен само нему. Изглежда, ще полага боите върху основа, съставена от колофон, креда, цинкова бяла и ленено масло. Възнамерявал да замени обичайната прясна хоросанова мазилка с тази смес, която, след като се втвърди, ще му позволи да работи по-спокойно. Традиционният хоросанов пласт, използван досега, изисква живописецът да бърза и да следва непосредствено мазача, който му подготвя стената. Леонардо си се познава добре и затова му е необходима стена, грундирана така, че да не е принуден да бърза. Тази негова живопис всъщност няма да е фреска, тъй като ще липсва водата, която разтваря варта и поглъща боите.

В подготвянето на стената му помагат някои негови ученици, които са ми добре познати и поради тяхната склонност към астрологията, и към потайните, уж лабораторни занимания, към които учителят им има слабост. Сред тях е Дзороастро ди Перетола, шарлатан с амбиции на живописец, който си има работа с влечуги и бесни кучета, събира въжета от бесилки и така нататък — изобщо чудак, каквито са и другите помощници на Леонардо.

Но да се върнем към картоните. За моя зная какво мисли цяла Флоренция — от гонфалониера Содерини до дърводелеца, чиято работилница е на нашата улица. Не зная само какво мисли Леонардо. Понякога съм склонен да вярвам, че мнението му за моя картон се покрива напълно с моето за неговия. Той обаче вече започна да рисува върху стената, а аз не мога да го последвам. Имам да мисля за каменоломните, за Карара, за договора със собствениците на лодките, с които ще се извозва мраморът до Рим. С всичко друго ми е позволено да се занимавам, но не и с фреската в двореца на Синьорията. Леонардо се зае с работата над картона преди мене; не е изключено сега да ме изпревари в изписването на стената. Надявам се все пак да бъда точен и при второто изпитание. Все някак ще намеря време. Не искам да бъда втори след никого. Сигурен съм, че флорентинците ще могат да видят в един и същи ден стенописите, изобразяващи двете сражения, както впрочем стана и с картоните. Но може би този път само си мечтая, забравяйки, че ме очакват мраморни грамади, които трябва да превърна в статуи за паметника на Юлий II.

Очаква ме и „Светото семейство“ на Анджело Дони. Все още не смогвам да го довърша. Често се питам как така приех тази поръчка, още повече че е картина, предназначена за частно лице, а аз не искам творбите ми да остават в такива ръце. Не съм аз човек за подобни поръчки. Впрочем във Флоренция не липсват хора, които търгуват с изкуството си и продават всякакви картини. Към тях причислявам и Рафаело, чието ателие е, както се казва, добре потръгнало, ако ли не най-добре от всички останали, съди ли се по броя на младежите-чираци и на изписаните картини. С него не могат да се сравняват дори ателиетата на Креди, Ботичели, Перуджино и на други майстори, чиито имена премълчавам.

 

 

Джулиано да Сангало ми пише да не удължавам повече отсъствието си от Рим, защото, според него, там нещата за мене и за него не вървели както трябва. „Тук ни се готви някаква неприятна изненада“ — предупреждава ме той. Питам се какво ли се крие зад тези думи. Нима е възможно поради отсъствието ми от Рим да са се провалили всички проекти и да съм загубил доверието на папата? Смятам Джулиано за много сериозен човек и като ми пише по този начин, той едва ли го прави ей така, от каприз. Тъкмо сега ли трябва папата да променя намеренията си, когато предстои изпращането на мраморните блокове в Рим? Не мисля, че това е най-подходящата награда за усилията и мъките ми от миналия юни насам. Възможно е обаче приятелят ми да е приел за окончателно решение някое изказване на папата в момент на лошо настроение.

Когато пиша за работата по паметника на Юлий II, все намирам с нещо да се утеша. Днес ми идва на помощ предполагаемото лошо настроение на папата, утре — лошите езици в папския двор, а по-нататък и аз не зная какво още. Истината е, че във всяка работа, свързана с Юлий II, е необходимо да се бърза. Аз се забавих много, може би премного дълго в каменоломните и папата започва да проявява нетърпение. Ето още един успокоителен довод и той е по-убедителен от другите, които споменах.

Дали пък страховете ни — моите и на Сангало — не са плод на погрешни догадки? Каква стойност могат да имат опасения, за които няма ясна причина? По-добре е да не си губя повече времето в догадки и да не се поддавам на настроения, а да докарам докрай работата по изпращането на мраморните блокове. Това е единственият и действително важен въпрос, който не ми дава сън и покой. Но той не зависи само от мене. Много хора са свързани с него — каменари, каменоделци, собственици на каменоломни, и много пари. Ами лодкарите и собствениците на лодките? На мен се пада да надзиравам и да ръководя всички, да влизам в безполезни разправии, да си служа и с остър език, дори със заплахи. Питам се понякога дали си упражнявам занаята, дали съм скулптор или съм надзирател на всички тези хора, които в мое отсъствие сякаш не знаят какво вършат и ми причиняват толкова главоболия. Имам чувството, че съм се захванал с работа, чийто край не се вижда и която застрашава дори името ми на честен човек. Започнаха вече да държат сметка и на парите ми: премного пари съм получил от папата, а малко съм похарчил и доста съм присвоил. По-добре щеше да бъде, ако преди да сключа договора за гробницата бях поставил по-ясни условия. Баща ми се оказа прав. „Подпиши договора само след като ти доставят мрамора — писа ми той от Флоренция. — Не се забърквай с каменоломните в Карара, за да си нямаш работа с хора съвсем различни от тебе. — И накрая: — Послушай ме поне веднъж!“

Казах, че баща ми има право, но всъщност не е точно така. Нека ми каже той кой щеше да търси най-подходящи места за добиване на хубав мрамор по онези планини и кой можеше да ги открие. Освен това накарах да одялат мраморните късове в различни размери и форми, за да избегна превоза на излишен камък и да спестя труда на хората при товаренето и разтоварването на лодките. Избраните от мене мраморни късове нямат от онези жилки, които ги правят недълготрайни. Те са бели, одялани и готови за товарене. Всичко това нямаше да може да стане, ако не бях аз.

Да вземем и изразходването на получените пари — надници на работниците, аванси и други. Добре щях да се наредя, ако бях оставил друг да върши тази работа за моя сметка. Лесно е да се говори. Баща ми винаги обича да дава съвети, но има случаи, когато и най-разумното предупреждение може да навреди. Щях да навредя на себе си, ако бях стоял настрана от работата по доставката на мрамора. Сега пиша като че всичко е вече свършено, но всъщност второто действие на драмата още не е започнало. За днес обаче стига. Искам да прекарам спокойно няколкото дни, които ми остават до завръщането в планината.

 

 

Този път прекарах в Карара целия месец ноември и три седмици от декември. Мога вече да отбележа, че успях да свърша всичко. Уредих и най-заплетените спорове със собствениците на лодките. Разплатих се напълно и никой няма причина да се оплаче от мене. Приключих всички сметки, поставих знаци на всички мраморни блокове, големи и малки, присъствувах в Карара на товаренето на първата лодка за превоза по море. Никога няма да забравя тази лодка, която се отправяше към устието на Тибър. Морето беше сиво и се сливаше с небето и с мраморните късове. Бях спокоен, защото преди няколко седмици бях убедил притежателите на лодки да сключат с мене тук, в Карара, нов договор, заменяш, предишния от миналия месец. Оказа се, че старият, след като го бях подписал, обвързва само мене, защото преди всичко бях пропуснал да включа уговорката, че той се обезсилва, ако папата реши да спре работата по неговия паметник.

Този път излязох съобразителен. Държах сметка за всяко възможно намерение на Юлий и за всички мои съмнения. Сега вече не бих могъл да кажа дали и кога ще се върна в Карара, но се надявам да не става нужда да идвам пак. Онова, което има да се прави, не изисква личното ми присъствие — достатъчно е упълномощеното лице, което оставих. Пък и не мога да бъда вечно папски представител в планините. Аз съм преди всичко художник, тоест длъжен съм да си гледам работата. До Коледа остават два дена. Завърнах се във Флоренция малко по-рано, за да присъствам на среднощната литургия в катедралата заедно с домашните си. През нощта на двайсет и четвърти срещу двайсет и пети декември ще се съберем всички под сянката на купола на Брунелески^[7]. Там ще бъде баща ми Лудовико с петимата си сина, защото се надявам да дойде и брат ми Леонардо, монах в манастира „Сан Марко“.

 

 

Изтича месец януари. Пак съм в Рим. Настаних се в една къща зад църквата „Санта Катерина“, недалеч от старата базилика „Св. Петър“. Още съм бил на път, когато на пристанището Рипета пристигнали първите мраморни блокове. Сега идват и останалите. Това показва, че работата върви според разпорежданията, които дадох на Балдасаре, моето доверено лице в Карара.

Междувременно обзаведох на свои разноски къщата, която папското ковчежничество ми предостави по нареждане на Юлий II. Набавих всичко необходимо за себе си и за каменоделците, дошли от Флоренция да ми помагат в работата по паметника. Направих много разходи и останах със съвсем малко пари — няма да ми стигнат да платя за превоза с лодките. При първия случай ще настоя пред папата да ми отпусне още средства. Вече започнах работа над някои фигури, за които моите помощници вече обработиха грубо мраморните блокове. Днес Джулиано да Сангало се отби при мене да поговорим за проекта му за новия храм „Св. Петър“ и да ме посъветва да се отнасям „както подобава“ с папата. Той започна много отдалече, като очевидно се боеше, че няма да обърна внимание на тези негови приказки. Аз обаче го насърчих. Както казват хората, добър съвет не се отхвърля.

И така, Джулиано ми напомни да влизам в папския кабинет винаги с шапка в ръка, да коленича, щом престъпя прага, и да остана така, докато папата не ми даде знак да се изправя, да стоя прав и гологлав, все едно дали папата е седнал или на крака, да не сядам и да не подхващам разговор, докато самият той не ме подкани. В края на аудиенцията, ако съм седнал, да не ставам от мястото си и да не тръгвам да си излизам, преди папата да ми е дал знак. И преди всичко, щом веднъж напусна кабинета на папата, не бива да се връщам обратно за каквото и да било разяснение или въпрос.

Изслушах търпеливо тези и още много други съвети на Джулиано. Стана ми неловко, като разбрах от него, че често забравям добрите обноски и с това поставям в неудобно положение папата и присъстващите церемониалмайстори. Наистина правилата, които следва да се спазват при папата, не са малки и няма да ми е лесно да посещавам Юлий II в кабинета му, без да наруша някое от тях. Но какво да правя — в главата ми гъмжи от грижи, идеи, образи…

Джулиано ми каза, че след няколко дни папата ще разгледа проекта му за новия „Св. Петър“, заедно с проекта на Браманте. После ще избере един от двата. Точно така ми рече моят приятел: „После ще избере единия от тях.“ В тези му думи се криеше някакво неопределено безпокойство. Джулиано се страхува от силното влияние, което според него Браманте имал върху папата, както и от приятелите му, на които той можел да разчита в колегията на кардиналите, намиращи се в Рим. Когато ме запита какво мисля по този въпрос, отговорих, че не знам какво да му кажа.

— Нима папата никога не ти е говорил за двата проекта за „Св. Петър“?

— Не, никога не ми е казвал нито дума.

— Знаеш ли нещо за проекта на Браманте?

— И за него никой нищо не ми е говорил.

— А за моя попита тогава Джулиано — какво мислиш?

Бях виждал проекта на приятеля си само веднъж, преди да замина от Рим за Флоренция, през миналия юни. Но това бе само бегъл поглед при Джулиано бях отишъл по съвсем друг повод, така че нямах точна представа, за да мога да дам мнение. Казах му това и решихме да отида на другия ден при него, за да ми го покаже пак. Видяхме се пак с Дино Гали. Докато ме нямало, се сдобил с две антични статуи, открити случайно. Настоява да ги разгледам, защото иска да се реставрират. Покани ме идната неделя на обяд у него.

 

 

На пристанището Рипета продължават да пристигат мраморни блокове, но реката толкова е придошла от дъждовете, че е невъзможно лодките да се разтоварят. Водите на разлелия се Тибър покриха разтоварените по-рано блокове, така че и те не могат да се пренесат на площада Св. Петър, както настоява папата. Ако беше по-разумен, вместо да ме мъчи с нетърпението си да ги види, щеше да изчака, докато спрат дъждовете. Мисля, не е необходимо да му се доказва, че работниците не могат да ходят по водата като Христос. Ако вчера беше видял на каква опасност се изложиха и те, и аз заедно с тях, докато ги увещавах да спасят мрамора от една лодка, която замалко щеше да се обърне, сигурно нямаше да бъде така припрян. Лесно е да приказваш, когато си седиш в топлата стая, но някои неща ти стават по-ясни, като ги видиш с очите си.

Добавям за мрамора, че исках да отложа до пролетта пътуването на лодките от Карара до Рипета. Предпочитах да изчакам времето да се оправи, е, което щяха да са съгласни и притежателите на лодките, но трябваше да се съобразявам с волята на папата. Сега какви ли не неприятности се струпаха на главата ми, а ако бях прекарал във Флоренция зимните месеци, щях да работя над фреската в двореца на Синьорията и може би щях да довърша „Светото семейство“ за Анджело Дони. Но по-добре е за някои неща въобще да не мисля — иначе ми става тъжно.

Не съм създаден да живея сред придворните, свили гнездо във Ватикана, сред хората от кликата на Браманте и другите благородници. До ушите ми стигат приказки, които ме плашат и са унизителни за мене, който се занимавам само със своите си работи. Джулиано да Сангало ме съветва да не обръщам внимание на никакви слухове, но това не ми се удава. Не мога да разсъждавам като него — аз на всичко обръщам внимание, всичко вземам присърце. Имам чувството, че са ме взели на прицел, че в тези среди ме гледат враждебно като натрапник. Някой път ще се реша да повдигна този въпрос пред папата. Противниците ми трябва най-сетне да прекратят нападките си. В тези среди Джулиано се оправя по-добре от мене. Но все пак Браманте диктува законите в тях и ловкостта не помага кой знае колко на моя приятел. Разбирам това по страховете му.

Днес папата ме повика в двореца, за да чуе мнението ми за проектите на Джулиано и Браманте за новия храм „Св. Петър“. С проекта на моя приятел бях вече запознат, а другия го виждах за пръв път. Жалко, но ми допадна повече проектът на Браманте. Пред папата обаче не се обвързах с недвусмислена оценка. Не му казах: „Този е по-добър.“ Така бих навредил на приятеля си и бих постъпил — не се колебая да го изрека — безчестно. Предпочетох да кажа, че и двата проекта имат достойнства и слабости. Всъщност проектът на Браманте и по замисъл, и по смелост превъзхожда другия. Като го разгледах внимателно, разбрах, че имам пред себе си план за църква, различен от традиционните, общоприетите. В него имаше нещо ново. Браманте обаче е допуснал грешка при проектиране покрива на сградата. Не се сдържах и възкликнах пред папата:

— Но този купол е нисък и сплеснат!

— А вие как бихте го направили? — ме попита Юлий.

— Бих го повдигнал… бих го направил по-висок, така че да се вижда отдолу…

Проектът на Браманте ме заинтересува живо. Джулиановият за съжаление не се отличава от традиционната архитектура. Безлична работа, повторение на познати решения, каквито има и тук и другаде, та ми беше трудно да не забравя съвсем за него, докато разговарях с папата. Тези дни Юлий и кардиналите трябва да вземат решение по двата проекта. От това, което подразбрах при разговора, изборът е вече предрешен.

Надявах се, че днес папата ще отвори дума и за своя паметник, но се върнах вкъщи с празни ръце. За него не спомена нищо. Щях да му поискам пари за каменоделците, които обработват мрамора, но се въздържах — страхувах се, че няма да ме изслуша.

Трябват ми пари и за работниците, които влачат мраморните блокове от пристанището Рипета до площада Св. Петър. Имам да плащам вече на много хора и тази мисъл ме мъчи. Принуден съм утре да се обърна към Якопо Гали — той разполага със средства, а работниците не могат да чакат, докато папският ковчежник получи нареждане да ми брои пари.

 

 

От Карара пристигна още една партида мраморни блокове. За щастие времето вече се оправи и разтоварването ще стане при условия съвсем различни от януарските. И така, идват нови товари мрамор и грижите ми се удвояват.

Да не забравя да отбележа, че днес Юлий II за пръв път ме попита за Рафаело — маркиджанеца, който сега е във Флоренция. Дали съм го познавал, дали действително е такъв достоен младеж и какво мисля за неговата живопис. По този повод се уверих на дело колко е трудно да се говори за този млад човек. Трудно, в смисъл че не знаеш откъде да захванеш. Затова и не можах да отговоря подробно. Задоволих се да кажа, че е много известен и ценен във Флоренция и други неща в същия дух. Изненадан съм, че папата не попита нищо за Леонардо, въпреки че и той е във Флоренция и никому не би хрумнало да каже, че стои по-долу от другия. Не мога да разбера защо папата не спомена нищо за Леонардо. Все едно че не съществува. Много е възможно на Юлий II да са говорили възторжено за маркиджанеца, и то не само за работата му, но и за неговото държане, изящество, влияние над околните и други такива неща. С една дума, стана ми ясно, че пред папата са хвалили повече личните качества на младежа, отколкото способностите му на живописец. Юлий II ми задаваше въпросите си с блага бащинска усмивка, необичайна за него, сякаш между него и Рафаело бяха възникнали вече чувства на симпатия. Помислих си: „Ето на, този маркиджанец покори и папата, и то без още да го познава. Също както във Флоренция покори гонфалониера Содерини, а в Урбино — целия двор и херцогиня Джована Фелтрия.“

Тия дни сред развалините на една древна римска постройка откриха мраморната група на Лаокоон, за която всички мислят, че е известното произведение, споменато от Плиний^[8]. По нареждане на папата отидох да го видя заедно с Джулиано да Сангало. Има предложение „Лаокоон“ да бъде пренесен във Ватикана. Сега трябва пак да отида на мястото на находката — този път с Кристофоро Романо. Папата често ми натрапва този свой любимец, който съвсем не ми е необходим. Да не говорим, че е от кликата на Браманте. Щял да се заеме с реставрирането на „Лаокоон“. Ето, това е задача, която отговаря на способностите му като скулптор.

 

 

На площада Св. Петър продължават да се трупат мраморни блокове, но това вече не буди у Юлий предишния интерес. Забелязвам го по някои признаци и по клюките, които се носят. Не мога да кажа какви са истинските намерения на папата, но трябва все пак да отбележа, че днес той ме накара да чакам като всички други, преди да ме приеме. Това ме кара да мисля, че е променил нарежданията си, защото до вчера ме въвеждаха в кабинета му, без да чакам ред в преддверието. Освен това не се показа много разположен да говори за работата по неговия паметник и дори отказа да ми отпусне каквато и да е сума за лодкарите и работниците.

Излязох си съвсем съкрушен от днешната кратка аудиенция и незабавно наредих каменоделците и работниците да спрат всякаква работа. Сега, когато е преустановена работата над папската гробница, си мисля за лошия език на Браманте, за кардиналите, негови приятели, за цялата му клика. Смятам, че виновникът за промяната у Юлий е именно този архитект маркиджанец, който иска да ме отдалечи оттук, за да се разпорежда само той, без някой да му пречи. Зная, че се стараеше всячески да убеди папата, че „гробница приживе не се гради“. И като е разчитал на суеверието, навярно лесно се е наложил и е успял да ме постави в немилост. На мене всъщност никога не ми е идвало наум да строя гробница на Юлии II той пръв заговори за това.

Заех се с тази работа, защото исках да изразя някои свои идеи за човека и за живота, за робството и за правото на човека да изхвърли оковите. Твърде малко щеше да прилича на папски паметник. Щеше да внушава чувство на смирение и на възвисявано, да бъде един ясен, очебиен урок, достъпен за ленивите умове на онези, които управляват света. Това е истината.

Ако работите останат в това положение, в което са сега. Браманте може да бъде доволен, защото приказките му пред папата са предизвикани не само от завист, но и от моите критични забележки по неговия проект за „Св. Петър“. Намирам за безсмислено да се повтаря куполът на Пантеона^[9], както е предвидено в проекта му, и казах това на папата, когато той поиска мнението ми. Впрочем има и друг образец за подражание — куполът на флорентинската катедрала. По-добре е човек да се води по него, отколкото да се възпроизвежда куполът на Пантеона, стар с векове. Излиза като че ли Брунелески е създал във Флоренция нещо безплодно, а не е така. Това трябва да се признае и смело да се каже в лицето на всички. Ако Браманте не е в състояние да го разбере, толкова по-зле за него — значи не му достига ум.

На негово място бих тръгнал оттам, докъдето е стигнал Брунелески. Няма спор, че античното заслужава уважение, но когато е надминато, то остава да принадлежи само на своето време. Това са неща, които папата може и да не знае и за които може и да го заблуждават. Не е казано обаче, че ако му ги обяснят както е редно, той не би ги разбрал. Когато говориш глупости, никой не те закача, макар и да те смятат за идиот. Друго е, когато кажеш истината. А сега стига.

 

 

Не ми оставаше нищо друго, освен да се върна във Флоренция. Това бе решение, свързано със сериозни последствия, но и продиктувано от сериозни съображения. Въпросът не е само там, че четири-пет дни подред Юлий II отказваше да ме приеме, нито дори, че промени намеренията си за паметника и не пожела да ми изплати нито грош, въпреки че само това бе достатъчно, за да напусна Рим. Не, трябва да добавя, че бях заплашен със смърт. Никого не мога да обвиня със сигурност, но така или иначе злодеите и негодниците са от кликата на Браманте. От тях тръгнаха заплахите, които ме заставиха да се върна във Флоренция.

Джулиано да Сангало се опита да ме убеди, че не бива да обръщам голямо внимание на тези заплахи. Що се отнася до работата, всичко щяло да се уреди, твърдеше той, да съм имал още малко търпение. Папата имал какво да ми възложи — например изписването на Сикстинската капела или на стаите на неговите покои във Ватикана. Много неща още ми наговори Джулиано, когато се върнах отчаян, защото стражата в папската приемна ме бе отпратила. Аз обаче не му казах нищо за намерението си да се прибера у дома във Флоренция. Всичко стана в пълна тайна. Напуснах Рим на 18 април с двама от каменоделците, които бях извикал от Флоренция. Няколко дни преди това бях продал покъщнината от жилището си при църквата „Санта Катерина“. С парите, заети от Якопо Гали, се разплатих с работниците. След като уредих всичко, напуснах Рим със сърце, натежало от мъка поради пълния ми провал.

Завърнах се във Флоренция, надвит от хитрините на Браманте и на неговите хора и унизен от Юлии II. Браманте е човек без скрупули. Той не търпи и най-малката критика за това, което върши, и здраво държи папата в ръцете си, когато става дума за по-важните работи, които сега се извършват в Рим. Този разсипник на пари, дори за съмнителни удоволствия, е пълен господар във Ватикана. Имаше ме за свой съперник, без аз да съм помислял за такова нещо. Аз не съм сводник и ласкател като него и като хората около него. Затова сега съм далеч от Рим. Не ми е такава заквасата, ето истината. Повече няма да мръдна от Флоренция. Ако папата реши отново да се заеме със своя паметник, нека си търси друг художник, та ако ще да е Кристофоро Романо, неговото протеже.

Като пиша за всичко това, усещам как кръвта ми се качва в главата. Възнамерявам все пак тези дни да подхвана отново работите си, които бях прекъснал, за да замина за Рим. Надеждата ми е, че отново ще намеря себе си.

 

 

От миналата пролет досега не съм свършил нищо докрай. Губих само времето си в каменоломните на Карара, в сключване на договори и в празни приказки. Изтече почти цяла година в тревоги, мъчителни съмнения и излъгана увереност. Една ценна година, през която Леонардо работеше спокойно над своята битка в залата на Големия съвет, а Рафаело нарисува още мадони, предизвиквали всеобщ възторг. И единият, и другият извършиха значителна работа, докато аз, въпреки че се трудих непосилно, всъщност нищо не направих. Сдобих се единствено с горчив опит.

Многознайниците твърдят, че животът е насъбран опит. Що се отнася до мене, бих казал, че е сбор от подли удари, а колко такива удари понесох само за една година! Издържах ги и успях да се отърва от тях само благодарение на здравите си плещи. Сега обаче започвам да разбирам всичко. Ако не се оставих да ме смажат, дължа го на здравите си плещи.

Започнах отново работа над „Светото семейство“ за Анджело Дони и над рисунките за епизода от Пизанската война. Трябва да направя в тях някои промени, които ми се струват необходими, преди да се заема със стенописа в същата зала, където Леонардо вече завършва своята „Битка при Ангиари“. Така че ще работя сам. Леонардовата фреска ще подклажда желанието ми да го надмина. По-добре да съм сам, отколкото в компанията на Рафаело ди Антонио. Ферандо Спаньоло, Лоренцо ди Марко, Дзороастро да Перетола и други — все помощници на Леонардо, които се увличат по алхимията и разни магии. Това са досадни зевзеци, млади измамници и шарлатани, свързани чрез някакво духовно родство със своя учител, който ги възнаграждава по свой начин, като ги търпи.

Някои, които са виждали вече фреската на Леонардо, ме уверяват, че била великолепна творба, че в цяла Тоскана нямало друга като нея. Това ме кара да мисля, че живописецът е вложил в нея цялото си майсторство и сила на ума. Но само след като аз завърша моята, ще може да се нрави сравнение между него и мен. Така че поне засега не може да се говори за превъзходство на Леонардо над Микеланджело. В редиците на преданите на Леонардо младежи влезе и Бачо Бандинели^[10], син на златар, който работеше за Медичите. Начинаещ интригант, известен във Флоренция благодарение на дружбата си с Рустичи и на покровителството на Леонардо, който го насърчава да стане скулптор. Нямам представа на какво е способен този нов честолюбец, знам само, че няма и двайсет години. И така, Леонардо продължава да подготвя скулптори навярно с тайната надежда да открие някой, който би могъл да ми противопостави.

 

 

Като си мисля какво прекарах през последните месеци в Рим, имам чувството, че съм се спасил от страшно премеждие. В папския двор усещах, че ме преследват и заплашват съперници, че кликата на Браманте следи всяка моя стъпка. Особено през последните седмици изобщо не се чувствах свободен човек. Стигна се дотам, че се боях да изляза от къщи, особено вечер, щом притъмнееше. Смелостта да избягам от Рим ми върна свободата. Толкова хубаво е да се чувстваш свободен човек! Но писмата, които наскоро получих от Рим, смутиха малко спокойствието ми. Ако моите познати от Рим — и от папския двор и Якопо Гали, и Джулиано — ме оставеха на мира, щеше да бъде по-добре. Всички ми повтарят, че папата искал да се върна в Рим: колкото по-скоро съм сторел това, толкова по-добре щяло да бъде за бъдещето ми. На тези приказки не обръщам внимание и нямам намерение да отговарям. Ще пиша само на Якопо и на Джулиано и ще ги помоля да не се поддават на играта на ония, които желаят провала ми.

Тия дни рисувам, чета Данте и Петрарка, пиша и стихове. Писането на стихове като че ме увлича все повече. Пиша ги, за да прекарвам по-леко дните. Крия ги обаче от всички. И от приятелите.

Искам да отбележа, че куполът на Брунелески възбужда страстите на някои флорентински архитекти. Всички те искат да се заловят с барабана на купола, останал недовършен в декоративната си част. Най-много шумят по този въпрос Бачо д’Аньоло, Кронака и Антонио да Сангало^[11], брат на моя приятел Джулиано. Изготвили са общ проект за тераса с арки, която да „опаше“ най-горната част на барабана. Аз съм против осъществяването на този проект, защото положително ще бъде в несъзвучие с работата на Брунелески.

Преди няколко дни в ателието на Бачо, в присъствието на Кронака, Антонио да Сангало, Ботичели, Рустичи и Монтелупо аз се изказах за запазване на барабана такъв, какъвто е сега. Всяка добавка, та дори направена с най-доброто намерение, би била проява на неуважение към Брунелески. Барабанът може да бъде завършен само по оригиналните рисунки, но те са изгубени или унищожени поради нехайство от Катедралното настоятелство, на което майсторът ги е поверил. Не премълчах и това пред художниците, събрани в ателието на Бачо, и го повторих пред пълномощниците на настоятелството.

Мисля, че думите ми не убедиха напълно Бачо д’Аньоло, но въодушевлението на двамата му сътрудници се поизпари. Вярвам, че здравият разум ще надделее. Ако се наложи, ще се противопоставя решително, на каквато и да е промяна в купола на Брунелески. Позволено е, според мен, да се дава простор на лични амбиции само в собствените произведения.

 

 

Искам да запиша какво се случи с Леонардо вчера след обяд. Вече е месец май. Ведрото небе и майският въздух приканват всички да излязат от къщи. За да се отморя, често ходя в ателието на някой художник или другаде, за да побъбря с приятели.

И така, вчера попаднах в градините Оричелари^[12] и около мене бързо се събраха разни хора. Току-що бяхме заговорили за Данте и към нас се присъедини Леонардо, който винаги търси случай да беседва с литератори, въпреки че те отбягват компанията му. А в градините Оричелари идват мнозина от тях. Не липсват и знаменитости. С Леонардо бяха младият Салай, облечен както винаги в кадифе и със златни накити, Рустичи, Лоренцо ди Креди и други, които не познавам. Леонардо тутакси се намеси в разговора ни и го отклони на друга тема; не му попречихме. Този път се захвана с бурите — как живописецът най-добре ще предаде пейзаж при буря: превити клони на дървета, полегнали храсти, светкавици, листа, носещи се във въздуха, порои. С една реч — краят на света. После мина на друга тема — за далечните земи на Кавказ и Мала Азия, сякаш ги бе открил самият той. Тъкмо когато говореше с най-голямо увлечение, при нас се озова някой си Вани, възрастен мъж, ученик на космографа Паоло дал Поцо Тосканели. Преди, много години той се запознал с Леонардо в дома на Тосканели на площад Пити. Приятели са от младини.

Вани послуша Леонардо известно време и после го прекъсна, като му рече, че предпочита да чуе от него нещо за откритите неотдавна земи — земи, за чието съществуване на запад „маестро Тосканели“ бил изказал догадки още през миналото столетие.

— Ти си в неведение за всичко това — обърна се той към него. — Нищо не ти е известно за новите земи отвъд западното море… за подвизите на генуезкия мореплавател Колумб… губиш си времето в празни приказки за отдавна познати неща и за пътувания, каквито никога не си предприемал. Истината е, че си останал настрана от тези събития^[13].

И като не изпускаше от погледа си Леонардо, Вани заключи:

— Приказките ти са бълнувания, като бръщолевенията на алхимиците за добиване на злато. А предвижданията на другите, на Тосканели и на Колумб, се сбъднаха с цената на жертви… ти дори не можеш да си представиш какви… Ето, така се служи на науката.

Вани се отдалечи, без да добави друго. Леонардо пък престана да говори за земите на Изтока, поизчерви се, усмихна се неловко и се отдалечи и той със своите хора. Останалите около мене избухнаха в смях.

Рафаело е започнал да рисува портретите на Мадалена Дони и на съпруга й. За по-малко от две години от пристигането си във Флоренция маркиджанецът постигна много. Както в залата на Големия съвет, където трябва да изпиша битката при Пиза, така и в дома на Дони попаднах на съперник, но от друг род. Той не е като другия. Там, за фреската — един прославен майстор, тук, в къщата на Дони — един двайсет и три годишен момък. Все се налага да се съревновавам с някого. Този път Анджело Дони изправи срещу мене един младеж. Попаднах в клопката и сега съм длъжен да приема играта и да работя с все сили. Маркиджанецът успява да смае всички със своите добре изпипани и оцветени творби. На мене такова нещо още не ми се е случвало. Така че не искам да се изложа.

Със своите мадони този младеж успя да привлече вниманието на всички знатни флорентинци. Благочестивите му мадони са красиви флорентинки с полупритворени клепачи или широко отворени очи, които приспиват рожбата си, очарователни съпруги, които младият художник умее да идеализира и да превърне в благочестиви деви, тоест в „мадони“, както е прието да се наричат.

Рафаело надмина флорентинските майстори от миналия век. Нещо повече — удаде му се да превъзмогне всеобщия обичай да се рисуват все един и същ тип мадони. Вярно е, че художниците от миналото столетие са изобразявали мадоните в различни пози, но лицата им имат неизменно еднакъв израз. А маркиджанецът, трябва да се признае, придава на всяка мадона различен израз и различен характер. По различни начини изразява и благочестивостта им. Избира си за модели красиви девойки от народа или от средите на знатните и ги рисува, без никога да се повтаря. В това разнообразие на израженията и в чистите прозрачни като вода багри се крие успехът на неговите мадони. Те безусловно се харесват на всички. Колкото до златовезаните одежди, ореолите, пейзажите, облачетата, дръвчетата, цветята, листата и тревиците, тук той следва майсторите от миналия век. Възторгът, предизвикан от мадоните на Рафаело, се дължи и на нововъведенията, които внася в произведенията си, като ги взема от картини на други живописци, които разглежда и изучава. Предпочита да рисува мадони с пищни бедра и гърди, а също и живи, палави младенци. Урбинецът умее да се съобразява и с желанията на възложителите. В картините си ловко съчетава изискванията на новия живописен маниер със старите традиции. Затова негови почитатели са и привържениците на новото, и привържениците на старото изкуство. Публиката е изцяло на негова страна. Той покори всички. Аз и Леонардо имаме привърженици с противоположни идеи за изкуството, готови да се счепкат, когато стане дума да се решава кому принадлежи първенството. Около маркиджанеца спорове няма, защото няма причини за спорове: но отношение на него всички са единодушни. Моите привърженици и Леонардовите, разделени на два непримирими лагера, престават да са противници, щом заговорят за Рафаело. Безспорно този момък примирява и разведрява духовете. Не се колебая да припиша само нему това качество, но трудно бих повярвал, че то е съзвучно с висшите цели на изкуството. Това именно искам да изтъкна. Говорих за неговите мадони. Но трябва да кажа, че маркиджанецът рисува и портрети. Благородните флорентинци желаят да бъдат портретувани от него и заради удоволствието да го приемат у дома си… като че ли е човек, попаднал във Флоренция от някакъв друг свят, различен от нашия.

Изненадва ме лекотата, с която рисува. Той прави картина след картина и дори намира време да напуска Флоренция и да работи другаде. Спазва обаче точно сроковете за предаване на поръчките, защото се опира на много помощници. А за какво му са те, ако не за да търгува с изкуството? Това е вторият въпрос, който исках да засегна, но за днес стига.

 

 

Юлий II, след като накара негови приближени да ми пишат и да ме посъветват да се върна в Рим и като не желае да чака повече, се е обърнал направо към Синьорията. Тази история с моето завръщане в папския двор — на което винаги енергично съм се противопоставял — започва да ми тежи. Папата многократно ми е обещавал, дори чрез моя приятел Джулиано, че ще ми „прости“ бягството от Рим, ако се върна „веднага“ при него. Аз обаче смятам, че е най-разумно да ме остави на мира. Нямам никакво намерение да се връщам, за да се излагам отново на коварствата на Браманте.

Той и неговите поддръжници са хората, които разграбиха материала за паметника на папата, събран от мене на площада Св. Петър. И какво направи Юлий И, за да предотврати това? Какво отговаря, когато Браманте, говорейки му за мене, ме представя като безотговорен тип, на когото не може да се вярва?

В тези случаи самото мълчание на папата е вероломство. Бих желал той да каже на своя „пръв архитект“ да мълчи и да си гледа работата, тъй като за моята мога сам да се грижа. Папата спокойно може да откаже да го изслуша — така ще даде добър урок на този угодник и ще му подреже крилата. Но Юлий II никога не би постъпил така. Лицемерният му осведомител, който живее разпътно и като някакъв княз, се радва на пълното му благоволение. Може целият папски двор, всички кардинали, да му оказват княжески почести. Но не и аз. Навярно защото винаги говоря истината и не съм склонен да насилвам съвестта си. Аз служа винаги само на изкуството, дори и когато това може да засегне или провали интересите на цяла една клика и на нейния главатар. Но да оставим това: засега проваленият съм само аз. Много съм неспокоен. Тези дни гонфалониерът ме помоли да се подчиня на папата, защото не бивало да се излага на опасност „мирът на републиката“ заради мене. Отговорих на Содерини съвсем откровено: не ще мръдна от Флоренция, ако той и Ватиканът не ми гарантират неприкосновеност и защита на моите интереси. Дали наистина ще ме принудят да се върна в Рим? Засега съвсем не мисля за това. Понякога се казва, че бедите спохождат всички. Но това невинаги е вярно и добре, че е така. От друга страна, има хора, които си ги търсят, както и хора, които неволно си ги навличат. Баща ми Лудовико твърди, че съм от онези, които сами си търсят бедата. Не съм съгласен с него. Думите му прилягат повече за Леонардо, който преди няколко дни преживя истинска катастрофа: фреската, изписана от него за Големия съвет, е разсипана. Боите, вместо да изсъхнат, потекоха и заличиха всичко. Ето резултатът от усилията, които Леонардо положи през последните две години. Обсебен от желанието да изпитва нови начини на живописване върху стена, той със собствените си ръце предизвика нещастието. Та нима може стена, грундирана със смес от ленено масло, цинкова бяла и креда да попие и задържи бои, разтворени в растителни масла и сокове от треви?

Само хоросановата мазилка е в състояние да задържи боя, разтворена във вода, и да я фиксира трайно върху стената. Така ни учат патриархът Джото и други майстори. Не си струваше труда да се отхвърля методът на флорентинските живописци, за да се поемат неизвестни пътища.

В способа, с който направи опит Леонардо, съзирам грешки и самонадеяност, но по този въпрос няма да се разпростирам. Всекиму може да се случи да сгреши дори когато е дълбоко убеден, че постъпва правилно. За неуспеха на Леонардо във Флоренция се говори много. Стана цяла история, в която всеки намира според случая смешни или тъжни страни. За Леонардо това е горчиво и унизително преживяване и сега той избягва местата, където обикновено се срещат художници. Стои сам вкъщи. Все пак в течение на една седмица Содерини го повика на няколко пъти в двореца на Синьорията. Поискал е Леонардо отново да започне работа — да изпише отново битката при Ангиари. Но Леонардо, обезсърчен и загубил всякакво въодушевление, не е обещал нищо.

Узнах обаче, че е писал на приятелите си в Милано да действат пред френския наместник на града, Шарл д’Амбоаз, да го изиска от Синьорията. Едно писмо с подписа на този господин, велик маршал на Франция, положително ще принуди гонфалониера да пусне Леонардо да замине за Милано. Само така Леонардо ще излезе от неприятното положение, в което изпадна във Флоренция.

Ще добавя, че не зная кой от нас двамата е по-зле в този момент. Аз си имам разправии с Юлий II и неговия двор, Леонардо — със Содерини. Ще му се наложи да върне парите за похабената фреска. И двамата основателно сме притеснени. Впрочем това, което се случи с Леонардо, охлади доста желанието ми да рисувам сцената от войната с пизанците.

В ателието си бях запазил една мадона и тези дни я продадох на двама флорентински търговци. Те ще я отнесат може би във Франция или Фландрия. Бях я изваял, без да ми е поръчвана, още когато се върнах от Рим, след като завърших „Пиета̀“. И за нея ме бе вдъхновил споменът на майка ми. Затова двете богородици си приличат като две млади сестри. Те са два варианта на един и същи образ.

 

 

Анджело Дони дойде в ателието ми, за да види вече завършено „Светото семейство“. Посещението му не ме зарадва много, защото сега ще сравняват работата ми с портретите на съпрузите Дони, рисувани от Рафаело. Всъщност още днес бях принуден да „защищавам“ картината си от неуместни, да не кажа обидни, забележки. Нямам намерение да слушам критики на работата си от когото и да било. Никого не признавам за толкова вещ, че да може да ме критикува. В изкуството аз въплътявам собствените си идеи, а не идеите на частни граждани. Това именно дадох на Дони да разбере. Но да видим какви бяха забележките му. Ще ги изложа по реда им.

На първо място Дони имаше възражения срещу „разголените ръце“ на Богородица. Той се смята за познавач и говори като „вещ“ в тези неща. В „цяла Флоренция“ не бил виждал картина на Богородица с голи ръце. Бил още „по-изненадан“ от обстоятелството, че св. Йосиф не е изобразен като старец, който „потънал в мисли, се опира на тояга“. Според Дони това не отговаряло на традиционната представа за светеца. Освен това съм го бил обезличил, като съм го скрил почти целия зад гърба на Богородица. И още: неуместно било да изобразя Девата седнала в краката на Йосиф; това било „почти скандално нововъведение“. Дони би предпочел да види групата разположена на килим или поне на поляна с трева и цветя.

Всичко това, според него, съм трябвало да направя от „уважение“ към третирания сюжет, а аз, напротив, съм действал по „крайно независим начин“, без да се съобразя с това, как открай време е прието да се изобразява „Светото семейство“.

Както казах, решително защитих пред Дони картината си, но когато ми възрази, че Рафаело е постъпил „по различен начин“ в своето „Свето семейство“, предназначено за Каниджани, загубих ума и дума. „В картината за приятеля ми Каниджани — каза Дони — всяка фигура излъчва благочестие, приканва към размисъл и е създадена според традиционните правила, спазвани от всички живописци, както може да се види навсякъде във Флоренция.“

Днес Дони ми надрънка куп глупости, но и една истина сред тях. Той обаче не разбира, че съм придал чисто човешки облик на светото семейство, така че човекът да се познае по-добре в него. Толкова по-зле за Дони. Задоволява го значи повече този, който му поднася в златно блюдо гранива живопис.

Дони дума не каза за празнично веселите голи юноши, които съм изобразил на фона на картината вместо обичайните дръвчета, къщички и други глупости. Изкуството е израз на човечност и затова поставих тези момчета в картината — исках да подчертая човешката сърдечност, която трябва да обкръжава светото семейство, и още — да покажа, че зад това семейство е човекът, животът, чисто земният живот. Всяка моя идея е подчинена на това изискване и аз не мота да го пренебрегна. Ако постъпех иначе, за мен това би било все едно да откъсна изкуството от всекидневния живот.

Моят отпор накара Анджело Дони да разбере, че е прекалил, и той се помъчи да смекчи забележките си. Тонът му стана шеговит и накрая той каза:

— Все пак ви оценявам по-високо в скулптурата. От вашия Давид се възхищавам, без каквато и да е уговорка.

Засмях се и аз с него и му отвърнах:

— Сега и аз мога да кажа, че ви познавам по-добре.

Когато се увличам в такива разговори, забравям нареждането на Юлий II да се върна в Рим и поканата на Синьорията да му се подчиня. Но аз не искам да се подчинявам и навремено си мисля да замина за Франция или за Венеция. Такива мисли ми идват, защото се опасявам, че в края на краищата Синьорията, притисната от папата, ще се види принудена да ме изпрати в Рим против волята ми. „Колко е смел Микеланджело — отказва да се подчини на Юлий II“ — казват си неосведомените, а не разбират, че отказът ми се дължи на страх — на страха да се върна в папския двор и отново да попадна във враждебна среда.

В същото време все повече се опасявам, че този мой живот, този мой характер, неспособен да буди чувство на симпатия у другите, ще ме ожесточават все повече. Накрая някаква неизмерима тъга ще задуши у мен всякакво желание за работа. Но ако продължавам да пиша все в този тон, не се знае докъде ще стигна. Пък и каква ли е ползата от подобни излияния? По-добре да слушам веселите недомислия на Дони, вместо да се впускам в такива мрачни предвиждания.

Предложих отново на гонфалониера Содерини да ми разреши да започна с изписването на фреската за Пизанската война в залата на Големия съвет. Пак получих уклончив отговор и пак бях подканен да се върна в Рим. Следователно не греша, като си мисля напоследък, че Содерини вече не е много заинтересуван от тази работа. Неотдавна той сам ме караше да бързам със започването на фреската. Провалилият се опит на Леонардо го кара да бъде по-предпазлив в отношенията си с художниците. Така той предпочете да ми говори за Юлий II, който отново писал на Синьорията, за да ме изиска в Рим.

Този път Содерини ми говори много по-настойчиво и аз така се смутих, че не бях в състояние да събера мислите си, докато трая разговорът. Помня, че преди да си тръгна, обещах да взема решение в близките дни. Нека той и папата имат още малко търпение, казах. Да ме оставят да реша на спокойствие този важен въпрос. Намерих сили да кажа само това.

— Не сте в немилост пред папата, както си мислите — ми каза накрая гонфалониерът. — Вярвайте ми, че е така… но ще изпаднете в немилост, ако не побързате да го послушате.

Размишлявайки върху думите му, на път за ателието, разбрах, че Содерини е прав. Ако бях изпаднал в немилост, папата нямаше да настоява пред Синьорията да ме върне в Рим. Е добре, ако всичко е толкова ясно, ако всички са прави — Синьорията, Содерини, приятелите ми Джулиано и Якопо Гали, папският ковчежник и други — защо продължавам да се противя? От друга страна, както разбирам, тук няма да ми позволят да започна фреската в Големия съвет, преди да съм отишъл в Рим, където, както ме уверява Синьорията, ме очаква „прошка, а не наказание“. Може и така да е. Но питам се какво съм сторил, за да трябва да ми прощават. По-скоро той, Юлий II, не устоя на задълженията си. Ако ми беше дал възможност да работя над паметника му и ако беше принудил каналиите начело с Браманте да престанат със заплахите си, нямаше изобщо да напускам Рим.

И сега искам същото: да забрани на негодните да ми тровят живота. А междувременно мраморните блокове, които бях струпал на площада Св. Петър, бяха разграбени без той да помръдне и пръста си, за да предотврати грабежа. Ето кое най-много ме огорчава. И след всичко това нарежда да ми пишат, че бил готов да ми даде възможност да започна паметника! Може би с разпиления мрамор и с другите материали, които вече ги няма! Нека гонфалониерът и Синьорията имат предвид тези обстоятелства в отговора, който ще пратят на папата.

Имам да разказвам още много неща, особено за баща ми, както и за братята ми, за домашната прислужница, за разправиите вкъщи. Но защо да пиша за всичко това? Ще отбележа само, че в нашия дом всеки иска да се налага. Това е истината. Винаги, когато се противопоставя на капризите на Джизмондо, който иска да напусне дома ни и да стане наемник във войските на еди-кой си кондотиер, или когато предупредя Джовансимоне да прекрати нощните си похождения и да не се заблуждава относно писателските си дарби, възникват мъчителни кавги. И изобщо ние сме несговорно семейство — всеки върви по свой път.

А сега за някои покани. Утре трябва да отида на вечеря у Строци. Преди няколко дни гостувах на семействата Тадеи и Пити. Право да си кажа, тези покани не са ми много по вкуса, защото поначало ми създават притеснения, които бих могъл да си спестя. И наистина, за да посещаваш тези къщи, трябва да си гладко избръснат, да си облечен „прилично“, да не носиш груба селска риза.

Все не мога да се нагодя към тези изисквания и затова всеки път съм принуден да върша неща, противни на навиците ми. Ако искам да поработя добре на другия ден, трябва вечер да се прибера рано, а когато съм канен някъде, прибирам се късно и често много изнервен.

Може да се случи дори да станеш жертва на капризите на някое дете, както стана преди време в дома на Винченцо Низи, или пък да изслушваш вежливо стиховете на некадърни поети. С една дума, често трябва да нравя големи усилия, за да запазя приличие и да не си тръгна, зарязвайки всичко. Това не остава незабелязано за околните, така че възникват неловки положения, с които никак не умея да се справям. Ако пък изтърва някоя откровена приказка, рискувам да проваля цялата вечер. Ето защо, когато мога, винаги охотно отклонявам поканите за места, където не е изключено да ме сполетят и други беди, освен описаните.

Прели време бях в дома на Компани, до църквата „Св. Троица“. Неочаквано се появи един много красив момък, който ми напомни моя Давид. Привлекателната му външност говореше за човек силен и горд. Очите му сякаш долавяха неизповедими истини в лицата ни. Започнах да го гледам така настойчиво, че забравих за присъствието на домакина и на съпругата му.

Този младеж ми вдъхна желание да извая, без някой да ми я е поръчал, на мои разноски, невиждана досега статуя, която да покажа на всички. Представях си го вече гол, с пъргаво и силно тяло, когато една негова фраза, подхвърлена кой знае как на трапезата, отправена може би към всички или към никого, може би само към мене или към него самия, промени в миг представата, която си бях съставил за него. И тогава идеята за статуята тутакси изчезна от съзнанието ми. Възможно е да съм чул само аз тези негови думи. А и кой ще ме убеди, че бедният действително е проговорил тази вечер?

 

 

Днес узнах, че Юлий II е потеглил с войска от Рим, за да призове към подчинение владетелите на Перужда и на Болоня — Балиони и Бентиволио. Новината узнах от един нотариус при Синьорията, приятел на баща ми.

Тази вест, така неочаквана и важна за мен, толкова много ме зарадва, че се върнах у дома, на улица Моца, за да се пооправя и да отида да поговоря със Содерини. Когато го намерих в двореца на Синьорията и му предадох какво е станало, той никак не се изненада.

Още преди месец знаехме за намеренията на Юлий II — отвърна ми веднага той и добави: — Друго нещо ще ми кажете ли?

Разбрах, че трябва да си вървя. Навярно Содерини беше много зает, но аз държах да изкажа докрай мисълта си. Затова продължих:

— Сега бих могъл да започна фреската в залата на Големия съвет… вече не е необходимо да се връщам в Рим… папата е зает с друго и не му е до мене.

А не би ли могъл да ви повика в Болоня или другаде? Разговорът ни продължи, но отговорите на Содерини сякаш имаха за цел да ме угнетят. Рядко ми се е случвало да напускам двореца така притеснен. Надявах се, че той ще разговаря другояче с мене или поне, че ще прояви повече разбиране. Навярно Содерини не може да си представи каква болка ми причинява, като не ми разрешава да започна изпълнението на фреската сега, когато рисунките ми са готови и нямам никакви други задължения. Във въображението ми фреската е вече изписана с всички детайли. Виждам как мъжете излизат голи от Арно при Кашина, други вече са на брега и грабват оръжието, за да дадат отпор на пизанците, трети надуват тръби… Небето е покрито с облаци, земята сякаш оживява. Виждам всичко това, но не и желанието на гонфалониера да ме остави да работя.

— Бъдете на разположение на папата — рече ми днес на сбогуване — и смятайте, че престоят ви във Флоренция е само временен.

Така завърши днешният ми ден. Очертава се нов провал в моите работи по вина на Синьорията, която е по-силна от мене. Ако можех да предприема нещо срещу нея, само и само да изпълня върху стената моите картини, бих се осмелил да се разбунтувам. Защо не мога откровено да кажа: „Всички сте лицемери. Оставете ме да работя — само това искам от вас!“

Имам чувството, че съм като трън в очите на Содерини и шепата хора, които управляват републиката. Подозирам също, че ме следят и наблюдават. Възможно е тези господа да се опасяват, че ще побягна във Франция или във Венеция, а въпросът е да ме предадат в ръцете на папата. На Синьорията е известно, че където и да отида, ще ме приемат на драго сърце. Но ако река да напусна Флоренция, сега вече мога да го сторя само по пътя, който води към Юлий II. Не разполагам със свободата си и не съм хитър като Леонардо, който успя да напусне града в пълно съгласие с властите. Ако е вярно, че за да се върне при своите милански приятели, е трябвало да даде като залог влога от флорини в банката при „Санта Мария Нуова“, то аз също съм готов да заплатя в брой за свободата си. При мен залог не е необходим, тъй като нямам дълг към Синьорията като Леонардо. Но въпреки това не ме оставят свободен — осъден съм да седя тук почти в пълно бездействие и в очакване да замина не знам точно къде — за Рим, Перуджа или Болоня. Чакам заповедите на папата и на Синьорията, без някой да държи сметка за моята воля. Сякаш съм човек, неспособен да ръководи постъпките си, или слабоумен, когото водят за ръка.

Все още е такава действителността за нас, художниците. Често те възхваляват най-тържествено пред всички, защото възторгът на народа от това, което си направил, ги заставя да постъпват така. После пак се отнасят с тебе както преди — почти като е придворен шут. Господата, които се занимават с държавните дела, са убедени, че имат право да решават всяко нещо вместо другите, като че ли тия, другите, не съществуват. Хубаво са го измислили! Хубаво и удобно за тях, но не и за мен. И все пак накрая разумът, законът, необходимостта и не зная още какво ще се окажат на тяхна страна, защото „така трябвало да бъде“. А аз ще бъда принуден да замина — не е изключено и под стража — за там, за, където ми заповядат.

По-добре да бях правил кукли. Така поне никой нямаше да ме познава и щях да бъда свободен. Но аз се трудих и, както се говори, работя добре. С една дума, проявих се и сега ще трябва да плащам за това. Баща ми не се тревожи по този въпрос. Съветва ме да не падам духом, защото според него всичко щяло да се нареди. Но синьор Лудовико забравя, че други играят играта за моя сметка, и то без да ме питат, ако изобщо ми минава през ум, че могат да го сторят.

 

 

Днес следобед бях на гости у Дони. Не можех да отхвърля поканата, отправена много сърдечно. Анджело и Мадалена искаха да покажат на приятелите си своите портрети, рисувани от Рафаело, и моето „Свето семейство“. И трите картини бяха изложени в салона, където срещнах много познати.

Трябва да кажа, че двата портрета предизвикаха силно възхищение. Не мога да кажа същото за моята картина, и то не защото имаше забележки или критики — поне докато бях в салона на Дони, никой не си позволи да каже нещо. Имам предвид вялия, сдържан възторг, проявен пред картината ми. Тук, както никога досега, имах възможността да разбера, да почувствувам от „собствен опит“, че Рафаело е художникът на деня в пълно съзвучие с принципите на флорентинската аристокрация. Като видиш два портрета от рода на тези, които видях днес, стигаш до извода, че при маркиджанеца днешната живопис е достигнала своя предел.

„Невъзможно е да се отиде по-далеч — мислех си, гледайки портрета на Мадалена Дони. — Нищо повече не можеш да прибавиш, ако следваш тази живопис — единствената възможност е да започнеш отначало. Както постъпих аз.“

И в двата портрета долових присъствието, и то твърде явно, на Леонардо. Младият художник правилно се бе насочил, когато копираше портрета на Джокондата, жената на Франческо Дзаноби, изложен на времето си заедно с картона за битката при Ангиари. Той е изобразил Мадалена Дони седнала, обърната надясно, ръцете положени една върху друга, левият лакът опрян на облегалката на стола. Позата е същата като на Джокондата. Така е портретуван и Анджело Дони. Младият живописец се е задоволил прочее да повтори схемата на Леонардо. От себе си е добавил сръчността и живия колорит. Освен това е облякъл Мадалена със скъпи одеяния, нагиздил я с пръстени, златни верижки на гърдите и шията, скъпоценни камъни и дантели… Леонардо не си служи с този фалшив блясък, който ласкае очите и гордостта на нашите аристократи. Другият обаче го е излял с щедра ръка и в двата портрета.

Ако господата, които бяха днес в дома на Дони, не си дават сметка за това, то не променя нещата. Маркиджанецът обаче никога няма да ме плени със своите добре композирани и добре изпълнени портрети. Той все още спазва правилото, към което се придържат в художническите ателиета: „Всяко нещо да е на мястото си, според важността, която му се полага.“ Това си повтарят нашите стари майстори и младежът се вслушва в думите им… У него няма колебания, затова работи добре и с лекота. Затова всичко му върви и той може да гледа с усмивка на света.

Откровено казано, днес той затвърди у мен впечатлението, което се бе породило вече при други случаи: Рафаело е образцов ученик. Най-усърдният, най-послушният, най-точният. Ученикът, който най-добре следи и възприема урока, който умее в подходящия момент да препише от другаря по чин. Когато учех граматика в школата на Франческо да Урбино във Флоренция, познавах едно момче, което беше любимец на нашия учител. Тогава аз бях непокорникът, разсеяният, нехаещият за уроците. А той беше първенец на класа. Маркиджанецът прилича на него.

Но както и да се преценява Рафаело, той знае какво иска и върви право към целта си. Никой не може да отрече, че днес у Дони неговите две картини превъзхождаха моята, разбира се, в очите на аристократите, които ценят „добрата живопис“. Неговият маниер на живописец е толкова нов, колкото да не бъде смятан за остарял, и е лесноразбираем. Нещо повече, той способства да се установи някаква духовна връзка, едва ли не чувство на взаимна симпатия между художника и зрителя. Засега във Флоренция няма друг живописец-портретист, равен на маркиджанеца. Това се отнася и за мен, но аз нямам никакво желание да рисувам портрети — не виждам никакъв смисъл в тази работа. От друга страна, никой не би се примирил с бавността на Леонардо. Богатите не желаят да чакат с години, за да получат картина. Маркиджанецът работи бързо и ги обслужва добросъвестно, затова те охотно се обръщат към него.

Днес ми се поиска да го попитам как щеше да направи портретите на Дони, ако не беше видял Джокондата. Това беше единственият въпрос, който си заслужаваше да му зададе човек, разбиращ от изкуство. Все пак името на Леонардо не му беше спестено, когато младият художник ме запита нещо във връзка с портрета на Мадалена Дони. Като чу това име, лицето му сякаш просветна и той каза:

— Дойдох във Флоренция, за да се уча, и от Леонардо научих много. Като споменах името на Леонардо, мислех, че ще го смутя, а всъщност го предразположих още повече. Както бяхме застанали пред моето „Свето семейство“, той каза:

— Тази ваша работа е най-оригиналната от всички, които съм виждал във Флоренция. Бих казал, че е творба с основополагащо значение. Като го слушах, все повече се убеждавах, че това не са думи на ласкател, и недоверието ми към него се разсейваше. Пред мене стоеше един почтителен младеж, твърде скромен може би. Продължавах да го слушам и, признавам, с чувство на известна неловкост.

Фигурата на Богородица във вашата картина ми подсказва решението на групата на светите жени в „Снемането от кръста“, което рисувам за Балиони от Перуджа… Идеята току-що ми хрумна. Дори да бях искал да му отправя някоя и друга критична забележка, този момък, чиято реч беше толкова непринудена и безпристрастна, щеше веднага да ме обезоръжи. Говореше с уважението, което умният ученик дължи на своя учител, и мисля, че не се мамех, четейки по очите му искреността на думите. Порази ме непрестореното смирение, с което изрази възхищението си от моето „Свето семейство“. Той явно сдържаше вълнението си, може би загрижен да не изглежда пресилено.

— Никому не е позволено да пренебрегва уроците на майсторите и това трябва да си признава открито. Това е най-малкият знак на признание, който младият художник дължи на тези майстори, на съвременния маниер… Той трябва да го усвои, за да го претвори. Думите на маркиджанеца не можеха да не бъдат чути от някои измежду присъстващите, но той явно не се смущаваше от това и продължи да говори умно и смислено. Не бях чувал досега младеж на неговата възраст да говори така. Самият аз никога не съм разсъждавал като него. Мислите му ми се струваха толкова верни, че всеки спор беше излишен: мисли, подсказани от една колкото здрава, толкова и проста логика, схващания на буден момък, който знае как да се отличи и да се наложи по свой начин.

Накрая той изказа желание да ме придружи до дома ми на улица Моца, ако би позволила „дона Мадалена“, но аз не го насърчих. Докато слизах по стълбите на дома Дони, дочух стихове в негова чест по мелодията на един стар мадригал:

О, Рафаело, художнико божествен…

Пееше някаква прислужница, залисана в работа на двора. Тя, не ще и дума, не разбираше нищо от това, което пееше. Маркиджанецът обаче съвсем не е божествен художник. Мисля, че за разлика от Леонардо той не вярва в божествеността на изкуството. Въображението му едва ли се издига до размисли от този вид. По-скоро го занимава практическата страна на изкуството — ателието, клиентите.

Преди малко казах, че той днес говореше искрено, но сега смятам, че е необходимо да направя една малка уговорка. Младежът действително е искрен. Това е така. И лисицата обаче е искрена, когато влиза в кокошарника да краде. Той прилича на лисицата с тази само разлика, че най-чистосърдечно издава кражбите си. Но за да бъда справедлив, трябва да отбележа, че по правило лисиците в изкуството винаги са съперници. Сега обаче, като го опознах по-добре, не мога да приема маркиджанеца за съперник. Струва ми се, че тази роля не му приляга. Става дума следователно за особен вид лисица — рядък екземпляр, който не бива да се смесва с обикновените лисици, приютили се в ателиетата на художниците.

Възможно е, като пиша това, да породя впечатление, че си противореча с казаното по-горе за младия художник. Но истината е друга. Нито си противореча, нито мисля, че се заблуждавам. Подчертавам само, че този младеж се отличава от останалите, не може да се преценява характерът му според обичайните критерии. Като го слушаш, разбираш, че не се вмества в каквото и да било определение. С една дума, изненадва и смущава, но е способен и да очарова хора като Анджело Дони и другите, които срещнах в неговия дом.

 

 

Днес трябва да запиша, че в края на краищата надделя волята на папа Юлий II и на гонфалониера Содерини. Ако той, Содерини, ме беше насърчил да остана във Флоренция, днес нямаше да съм в Болоня. Преместването ми тук, макар и временно, е наистина жалка история, но си имаше и някои смешни страни. Имам предвид преди всичко отпътуването ми от Флоренция с титлата посланик на републиката, дадена ми по този повод от Синьорията, както и срещата ми с Юлий II в двореца на управата, напуснат от Съвета на шестнайсетте, които са избягали заедно с Бентиволио. Обявявайки ме за посланик, Синьорията откликна на желанието ми да бъда предпазен някак от гнева на папата. Това обаче се оказа излишно.

Повтарям, че в дадения случай бих предпочел да не се превивам пред ничия воля, но сега мога да кажа, че Юлий II ме прие бащински. Независимо от титлата ми на посланик аз така се страхувах от тази среща, че се явих пред папата като разкаян грешник, а не като пратеник на моята република.

От срещата си извадих заключението, че папата не е такъв свиреп човек, какъвто си го представях според приказките, които бях слушал в Рим. Това много ме изненада. Признавам, че много от предишните ми представи за него са били погрешни, но остава без промяна мнението ми за непостоянството в намеренията му по отношение на паметника, който се бях наел да му издигна в „Св. Петър“. Трябваше да ме остави да работя. Щях да създам за него несравнима творба. Още си представям образите на робите, фигурите на победите, барелефите. Но това вече са сенки, които спохождат въображението ми само когато си мисля за Юлий II. В тази творба исках да изразя човека в неговата цялост и смисъла на неговото съществуване. Далеч от митовете на гърците и на римляните, далеч от натрапчивите представи на по-близките до нас векове.

В последна сметка от моето вироглавство спрямо папата не излезе нищо. Сега съм длъжен да призная, че се оказаха прави всички, които ме съветваха да се „покоря незабавно“ на Юлий II. Такива бяха и съветите на баща ми и на брат ми Буонарото.

Както казват, виновен е винаги този, който губи, и в случая значи съм виновен аз. Но непокорството не ме напуска и ще трае дотогава, докато образите-сенки, за които стана дума преди малко, не се изличат от ума ми. Тъкмо те ме карат все още да мисля за паметника в базиликата „Св. Петър“.

Междувременно приех предложението на папата да извая статуята му, която ще бъде издигната на фасадата на най-голямата църква в Болоня. Можех ли да откажа? Не обичам да работя портрети — струва ми се, че вече писах по този въпрос — но причините за това си ги знам само аз. На Юлий II никога няма да му мине през ума, че ще работя с нежелание тази статуя.

А сега нека говоря за друго. Приятно се изненадах, когато срещнах тук Джулиано да Сангало. Разговаряхме с него за Браманте, за новия храм „Св. Петър“, който той строи върху развалините на стария, за Кристофоро Романо и за други неща. Чрез Джулиано се потопих в атмосферата на римските художници и на папския двор. Два свята, между които не правя голяма разлика. Приятелят ми Джулиано е в папската свита.

 

 

Предупреждавах баща си да не слуша брътвежите на Лапо и Лудовико, но той не само не ме послуша, а в последното си писмо дори се застъпва за тези двама негодници. Особено за Лапо, който винаги е прикривал коварството си под булото на скромност и доброта. Той сякаш беше олицетворение на добротата, но по-късно разкри истинския си лик и аз веднага го изгоних. Той обаче успя да повлече със себе си и Лудовико, на когото разчитах като леяр — мислех да го използвам за бронзовата отливка на папската статуя. Сега с мен остана само младият болонски слуга, който се грижи за къщата, където живея. Имам нужда, и то належаща, от чираци на мястото на Лапо и Лудовико.

С тези негодници се отнасях като с родни братя. Делях леглото си с тях и с младия болонец. Не ги карах да излизат дори когато папата на няколко пъти идваше да види статуята си, така че имаха възможност да слушат нашите разговори и да се хвалят, че са уж приятели на Юлий II, та дори да продават благоволения, които папата нямало да им откаже. Какви ли каши не забъркаха! Лапо се отличи с всекидневните си кражби от онова, което го караха да купува за домакинството и за работата ми.

Сега баща ми държи страната на тези приятелчета и укорява мене. Като че аз имам някаква вина пред тях, дори за измислиците, които са му наговорили. „Многоуважаваният“ ми баща се е държал наистина безразсъдно. Трябвало е да ги изгони от къщи още щом са започнали да злословят по мой адрес. Като ги е изслушал, той им е дал едно незаслужено удовлетворение.

Родителите постъпват често така с децата си и в този случай баща ми не прави изключение. Неразбирането, което проявява към мен, е просто вкоренено у него. То се зароди от деня, в който започнах да работя. Иска ми се да му кажа, че уважението между баща и син трябва да бъде взаимно.

В това време Лапо и Лудовико разнасят из Флоренция отвратителни неща за мене, а аз, за да се опазя от брътвежите им, побързах да пиша на Бачо д’Аньоло и на Граначи^[14] и да ги осведомя за неприятностите ми с тези двама каналии. Така че, вместо да ме защити баща ми, ще ме защитят моите флорентински приятели. Ето как стоят нещата вкъщи, където моите клеветници намират ценни съюзници.

Цялата тази история с Лапо и Лудовико ми се струва някак опорочена. Ще се постарая тук да се изясня. Лапо е разправял на баща ми, че съм се отнасял „странно“ с него. Моите странности засягат и задоволяват изключително мен самия. Аз живея със „странности“, но ги пазя в тайна, защото ревниво държа на тях. Злоезичниците, които не ме познават, наричат моите странности „фантазии“ и „безумства“, но те в края на краищата вредят само на мене.

И тъй, държал съм се по странен начин с Лапо и е Лудовико. Първото странно нещо било, че съм ги карал да спим заедно. В същото легло карах обаче да спи и моят прислужник от Болоня. Телата, мускулите стоплят. Между тези трима младежи, в съприкосновение с излъчваната от тях топлина, се чувствувах най-непринудено. Дъхът на всеки от нас се сливаше в едно общо дихание. Топлината на леглото изпълваше стаята подобно на възбуждащ аромат, който често ми навяваше необичайни мисли и идеи.

Друга моя странност била, че съм гледал двамата чираци, докато се събличат, преди да си легнат. Лудовико, по-възрастен от другите, беше толкова мършав, че можеха да се преброят мускулите му. Имаше тъмна и космата кожа като на животно. Лапо имаше по-слабо очертани форми от Лудовико, но с пъргавите си движения, със съвършените си крака и торс подсказваше идеи за бъдещи творби.

Преди няколко седмици — бяхме останали само двамата — казах на Лапо да се съблече. Отначало той се възпротиви, после попита:

— Защо трябва да се събличам тъкмо сега?

Въпросът му не беше съвсем безсмислен. Но беше ми хрумвала една идея и исках да я скрепя във восъчен модел.

— Съблечи се и застани там! — отвърнах и му посочих обичайния ъгъл в ателието.

Мърморейки, той започна да се съблича. Като остана гол, започна да се оглежда наоколо и да се смее по начин, който съвсем не ми хареса. Не знам какво му е минало през ума този ден. Спомням си обаче, че на неговия глупав и безсмислен смях отговорих с няколко думи, от които, както се казва, може тръпки да те побият. Като чу ругатнята ми, изречена чисто по флорентински, Лапо спря да се смее и застана така, както исках. Но от този ден престанах да го смятам за сериозен младеж. Започнах вече да не му вярвам и сега най-после се отървах от него.

Но да продължа. Когато Лапо, Лудовико и младият болонец си лягаха един до друг, гасях светлината, събличах се в тъмното и се настанявах и аз в леглото, до Лапо.

Моите чираци са винаги красиви и представителни. И това се говори по мой адрес. Това също е една от моите „странности“. Но какво да правя? Приятно ми е, когато около мен има красиви млади хора. Аз постоянно съм влюбен в красивите форми — те ме интересуват повече от всичко и ги вземам отвред, и от местата с най-лошо име. За пръв път видях Лапо в квартала Сан Николо отвъд Арно. Лудовико срещнах в Сан Фредиано. А болонеца, същински Аполон с открит поглед и грейнало като киновар лице, открих на стария градски пазар. Носеше на рамо кошница с кестени, забил поглед в земята. Истински идеал за човешка красота, който аз тутакси пожелах да превъплътя…

Бих могъл да говоря и за други мои странности и да ги припомня на баща ми. Но с него няма да се разберем. Ами странностите на Лапо и на Лудовико? Това не са само кражби и продажби на неизпълними ходатайства, но и присвояване на плодовете от моя труд. Тук, в Болоня, двамата негодници твърдели, че именно те правели статуята на папата. Дотам стигнаха!

Брат ми Буонарото ме моли да изпълня желанието на Пиеро Орландини и да поръчам на най-добрия болонски златар да му направи къс двуостър меч, като че всички флорентински златари са некадърници.

Тези дни трябва да се погрижа да разубедя брат си Джовансимоне, който иска да дойде при мене. Писах му, че живея без удобства в една-единствена стая заедно с други хора, така че не мога да го настаня прилично. Нямам дори легло за него, нито време, което да му отделя. Предупредих го, че ако има намерение да отваря дюкян за сметка на моите печалби, ще трябва да почака поне четири месеца — времето, което ми е необходимо да завърша статуята и да се върна във Флоренция.

Напоследък папата е много мрачен. Виждам, че нещо го измъчва. Забулила го е някаква тежка сянка. Това се дължи навярно на новините, които пристигат от Венеция. Изглежда, че френският крал го кара да опразни завзетите провинции. Говори се също, че в Пиза ще се свика вселенски събор за свалянето на Юлий II. Това е истинска беда. А тук, бъркотията расте с всеки изминат ден, подклаждана от хора на избягалите Бентиволио, на Венеция и на Франция. Сега за чужденеца става опасно да живее в Болоня. Февруари 1507 година.

 

 

Не е изключено работа, поета с нежелание, в края на краищата да увлече човека. При мен такъв е случаят със статуята на Юлий II. Започнах я, без да ми е по сърце, а сега забелязвам, че работя над нея сякаш е най-значителното произведение в живота ми. Преживявам трескави, вълнуващи дни — както по времето, когато се раждаше Давид. Нишата над портала на катедралата „Сан Петронио“ е по-широка, отколкото предполагах. Това е голям отвор, който гледа към площада пред храма и може да побере седнала фигура с гигантски размери.

Щом си дадох сметка, че имам възможност да поместя върху фасадата на „Сан Петронио“ скулптура с големи размери, започнах да гледам с друго око на папската поръчка. Именно тогава у мен се роди окончателната идея за статуята. Сега моделирам фигурата на силен мъж, по-млад от Юлий II и малко приличащ на него. Това е идеализираният освободител на нашите народи. Във Флоренция, в градините Оричелари, чувах понякога да се говори колко необходимо е Италия да се избави от множеството малки и големи тирани лентяи. Подчертаваше се, че ако някой се окаже способен да стори това, па бил той и разбойник, следва да бъде признат от всички за освободител. Така че, ако Юлий II продължи да гони от Италия, тези, които я държат раздробена, той навсякъде ще бъде приветстван. В това отношение желая успех на папата, макар да съм републиканец. Зная, че той има далечни цели — погледът му е обърнат към Ломбардия и Венеция, но зная също, че свалените от него князе молят Франция за помощ. Моята статуя, освободителят, се ражда в особено време, както изглежда, недотам благоприятно за човек, който иска да се занимава с изкуство. Всичко наоколо е така непостоянно, объркано, преходно, бих казал. Но ако човек размисли добре, точно в такава обстановка е принуден да действа всеки освободител на народи. Нищо не убягва от погледа ми: ни сплетни и укорни призиви, ни подли кроежи и надежди. Опитвам се да въплътя това смутно време в образа на смръщен мъж, който се кани да се изправи в цял ръст и да изрече, със заплашително протегната десница, предупреждение към тираните. Тук няма и помен от традиционните статуйки на благославящи папи. Моят освободител е обсебен от страстите на живота и е способен да увлече след себе си народните маси…

Няма никакво значение, че съм принуден да го облека в свещеническа одежда. Наистина бих предпочел да не носи никакви дрехи, но да извая папата гол, би означавало да предизвикам такъв скандал, че да ме пребият с камъни. Освен това голия освободител аз го виждам изправен, като въображаем герой, който тепърва ще се появи…

 

 

И този път, в Болоня, не срещнах художници, склонни да ме приемат в средата си или поне да ме гледат без омраза. Градът си е все същият, разделен на партии и лагери, какъвто го знам от времето, когато гостувах на Алдовранди. Художниците ревниво пазят извоюваните си привилегии, макар след бягството на Бентиволио да са останали без покровители. Когато оценяват работата на някой чужденец, непременно се опитват да му се присмеят. Казвам, че се опитват, защото преди няколко дни отговорих на Франча^[15] така, както аз си знам. Беше дошъл да види статуята ми и на тръгване каза думи, които ми се сториха неуместни. И както той се изказа за статуята ми, така аз му съобщих какво мисля за него. Думите му бяха неучтиви и самонадеяни. Вярно, признат е за най-добрия болонски майстор, но не смятам, че му отстъпвам по нещо.

Тук Франча минава за веселяк и, както ми се струва, за шегобиец. Но аз мисля, по-иначе за него. Онзи ден на раздяла ми каза, че живите хора му се удавали по-добре от рисуваните. Щял да ми го докаже. Не разбрах добре смисъла на казаното и като останах сам, се разсмях. Днес обаче ми се представи неговият син — много красив момък, облечен като знатен синьор — и аз разбрах какво е искал да ми каже.

— Баща ми ме изпрати да ви поздравя.

Той беше като прекрасно видение. Сивите стени на ателието се оживиха, настроението ми се разведри. Този младеж може действително да се приеме за най-доброто творение на Франча.

Красотата винаги се съчетава с изящество. Красотата носи радост. От цялата личност на сина на Франча се излъчваше радост, особено от очите.

— Майсторе, баща ми утре ще ви навести, за да ви покаже свои рисунки — каза младият човек.

Думите му сякаш в миг заличиха всичко, което ме делеше от Франча — и сплетните, и неприязънта. Когато отдавна дължимото на идеала за красота, характерът ми тутакси се променя — ставам гъвкав и сговорчив. Днес прекарах целия ден под впечатлението, което остави у мен младият Франча. Щастлив е художникът, който се препоръчва чрез такъв шедьовър.

Приключвам деня с една бележка, която ме изпълва с огорчение. Утре Юлий II се връща в Рим. С него ще отпътуват всичките му приближени. Сред тях естествено и приятелят ми Джулиано. Изглежда, че лекарите са посъветвали папата да напусне Болоня — тукашният „лош въздух“ влияел зле на разклатеното му здраве. На всичко отгоре се появи и чума. Сега е по-добре да си далеч от Болоня. Градът е неспокоен, противниците на Юлий II подстрекават хората, върлува глад… Аз продължавам да работя над статуята от сутрин до вечер, без да жаля труда си, без почивка. Искам час по-скоро да я завърша и да се махна от Болоня. Усещам, че земята вече пари под краката ми. А брат ми Джовансимоне има смелостта все още да ми досажда с желанието си да се настани при мен. Не мога да го разбера. За него Болоня едва ли не е земен рай. Очевидно не му е известно, че тук тайни агенти шпионират и вървят по петите на чужденците. Невидими, те са навсякъде. Очевидно не му е известно, че градът се управлява от железни закони. Тежко му на онзи, който изтърве думичка за глада, чумата, връщането на папата в Рим. Не бива да се говори за нищо: нито за венецианците, нито за французите, нито за ломбардците. Моментът съвсем не е подходящ за идване в Болоня и не знам какво да измисля, за да сломя упоритостта на брат си.

Пропуснах да отбележа, че папата назначи кардинал Сан Витале за свой легат^[16] в Болоня. Познавам го от доста време. Минава за енергичен и смел човек. Разбира се, необходимо е да притежава необикновени способности, за да го назначат легат в такива времена.

Всеки път, когато наблюдавам отношенията между народа, управниците и честолюбците, губя чувството, че съм художник. Превръщам се в един от онези хронисти, които в миналото грижливо са записвали събитията, на които са били свидетели. Аз обаче при всички обстоятелства се чувствувам свързан е народа и мой дълг е да се интересувам от събитията, които го засягат. Не разбирам художниците, които се затварят у дома си, глухи за всичко, което се случва навън.

 

 

Буонарото ми съобщи, че двуострият меч не се харесал на Пиеро Орландини. Съжалявам, че се заех с тази работа. Може би този господин се опасява, че ще изглежда смешен, ако се покаже във Флоренция с такова скъпоценно оръжие. Ще пиша на брат си да го предложи на Филипо Строци. Такива скъпи украшения не могат да се носят от хора, които само си въобразяват, че са синьори. Но да оставим това. Статуята на Юлий напредва, но ми струва неимоверни усилия. Работя с всички сили, за да махна по-скоро това препятствие, за връщането ми във Флоренция. Държа приликата с папата да бъде колкото се може по-малка. Губя прекалено много време за лицето на статуята. Бих искал да извая статуята на един „папа изобщо“, който и да бил той, така че в творбата ми да е въплътена по-скоро „папската институция“. Освен това мисля и за „освободителя“. Не зная обаче дали Юлии II ще има щастието да бъде наречен освободител, защото нещата вземат неблагоприятен обрат и за него, и за всички нас.

Тези дни при мене идва на два пъти кардиналът легат и ми обърна внимание, че статуята „не прилича както подобава на негово светейшество“. Така се изказаха и хората от свитата му. Всичко това ми създава затруднения, като ме принуждава да търся неприемливи за мене, а може би и нелепи форми.

Наближава денят за отливане на статуята. Тук, в Болоня, не успях да открия леяр, способен да се справи с тази работа. Мисля да се обърна към първия херолд на Флоренция с молба да ми изпрати леяра на републиката. Знам, че се казва Бернардино. Той е толкова опитен в занаята си, че няма равен във Флоренция. С него ще бъда сигурен, че отливката ще излезе сполучлива. Сам не ще мога да се справя. Нямам никакъв опит в това изкуство, докато Бернардино е майстор.

 

 

Расте недоволството на болонците от Ватикана. В града стават често безредици. Хората от народа не могат да понасят повече бремето на данъците, наложени от кардинала легат. В управляващите среди и навсякъде в града се знае, че папският легат трупа богатства благодарение на властта си и че не ги използва по предназначение. Бих могъл дори да заявя, че ги пилее единствено за да руши съграденото от Юлий II. Папският легат върши пагубното си дело с мълчаливото съгласие на своите приближени. Всички му се кланят и се боят да му направят и най-малката забележка.

Юлий II се излъга като вярваше, че оставя управлението на Болоня в ръцете на „безукорен и честен“ човек. Той направи голяма грешка. Не зная на чие внушение се е поддал, когато назначи за свой легат един толкова безскрупулен кардинал. Достатъчно е да го зърнеш как се движи из града. Не излиза от двореца без многобройна свита от оръженосци. Ако този човек не бъде изгонен позорно от поста си, може да се случи нещо непоправимо. Откакто управлява Болоня, съумя само да си навлече омраза, а тя се разпростря и върху папата. Повече от сигурен съм, че Юлий II не знае нищо за нечестните му дела. Имам намерение да го осведомя как стоят нещата тук, за да вземе мерки, каквито всички честни хора очакват.

Не мога да остана глух за живота около мене. Казах го вече и го повтарям. Наблюдавам и всичко трупам в себе си. Сега чашата преля. Другите се страхуват за живота си, ако кажат истината. Аз пък не се боя от копоите на легата. Ще уведомя папата за поведението на неговия наместник и особено как той се отнася към населението на града и околностите. Няма да ме сметнат за шпионин — никога на никого не съм бил ухо. Но не мога да понасям беззаконията. На хората трябва да се даде възможност да живеят, без да бъдат унижавани и без да стават жертва на нечия си алчност. Докарахме тук глада и чумата — това е достатъчно. Затова кардиналът трябва да бъде заставен да сложи край на злочинствата си.

Претрупан съм с работа, а губя доста време в писане на писма. Пиша на Джулиано, на Бачо д’Аньоло, на Граначи, на първия херолд на Флоренция, на Риказоли, на баща си и на братята си, на Орландини, на Джовани Балдучи. Пиша много и прахосвам ценно време, вместо да го посветя на статуята. Освен това пиша винаги, обзет от някакво безпокойство. Днес ме дразнят безчинствата на легата, утре ще ме разтревожат вечните домашни разправии.

Всеки ден очаквам с нетърпение пристигането на Бернардино, майстора леяр. Работата ми е почти готова за отливане. Липсва ми част от необходимия метал. Търся навсякъде из града, но сякаш се е изпарил. Доставят ми го в малки количества, като вода по време на суша. А ми е толкова необходим. Ще накарам да свалят камбани, но бронз ще намеря.

 

 

Наредих никого да не пускат при мене. Трябва да работя като животно, до оскотяване. Не желая да слушам ничии приказки. Нито дори на Франча, който пак се отби при мене, за да ме разпитва за Рафаело. За маркиджанеца не знам нищо ново. На Франча казах, че е във Флоренция и че има много поръчки. Дадох му да разбере, надявам се, че сега нямам време за разговори. Франча рисувал или щял да рисува свой автопортрет, за да го изпрати на Рафаело, с когото се чувствал свързан с дружба „повече от братска“. Не го попитах за основанията на тази дружба, нито кога е завързал познанство с урбинеца, нито нещо друго. По едно време млъкнах и едва тогава Франча разбра, че искам да остана сам. Предполагам, че ме посети — това стана вчера — за да види отново статуята. Любопитен човек е. Но ако бе дошъл за това, отиде си излъган. Не ми се пише повече.

 

 

Отливката на статуята не излезе сполучлива. Сломен съм. Главата ми сякаш ще се пръсне. Леярят, когото очаквах с такова нетърпение да дойде от Флоренция, не можа да се справи. Майстор Бернардино, който лее топове за републиката, изля метала във формата, преди още да се е разтопил напълно и не е трудно да се отгатне какво стана. Мисля си сега за баща ми. Той много настояваше да разбере от мен в кой ден точно ще стане отливането. На този ден поръчал да отслужат и присъствал на литургия в църквата „Сан Лоренцо“ за успешния завършек на работата. Но ето как завърши всичко. Писах му да не се тревожи, защото отливката можеше да излезе и по-лоша. Бернардино ще се върне във Флоренция — не се нуждая повече от услугите му. Ще рискувам и сам ще се заема с втората отливка. Никога няма да проумея защо така упорито ме преследва злата участ. Ето каква е съдбата на замислите ми, ето какви плодове дава трудът ми! Статуята пропадна заради невниманието на един от най-добрите леяри. Сега с къртовско търпение трябва да започна всичко отново: да подготвя пещта — на огъня и ще се пека и аз — да излея метала и да се уповавам на Бога, че всичко ще излезе на добър край.

Ако продължа да се оплаквам, ще заприличам и аз на досадно дрънкало като негодниците, които тук и в Рим се присмиват на нещастията ми.

 

 

Тук се носят слухове за заговори и за предстоящо завръщане от изгнание на Бентиволио. Ако сега избухне бунт, то при тази едва прикривана ненавист на болонците към папата ме чака лош край.

Не съм се отказал да предупредя Юлий II за безобразията, които кардиналът легат продължава да върши в града и наоколо. Ако пиша направо на папата, има опасност писмото да бъде задържано от заинтересовани лица, може да попадне в ръцете на легата, може и да бъде отклонено от някого, защото всяко писмо до папата буди силно любопитство. Известно е при това, че писмата, отправени до папата от частни лица, винаги се отварят. Но дори да стигне до него, преди това ще са го прочели стотици жадни очи… По този въпрос няма защо да се заблуждавам.

Ще се наложи да се обърна към някое не много известно лице, което да прочете писмото и после да го предаде лично на Юлий II. Сред познатите ми, подходящи за тази цел, е кардиналът на Павия, Франческо Алидози. Смятам за свой дълг да предприема нещо, за да бъдат свалени от власт легатът и неговите хора. Никой не пакости на населението повече от него и никой друг не си е навличал такава омраза. Да не помръднеш пръста си срещу този господин, злоупотребил с доверието на папата, да се страхуваш от него и да си мълчиш, е достойно само за подлец. Подлеците аз ненавиждам.

Сега обаче не мога да се занимавам с това. Работата над статуята на папата ме поглъща буквално изцяло и няма да е пресилено, ако кажа, че съм в състояние на някакъв унес. Станал съм неузнаваем. Цялото тяло ме боли. Водя истински битки с бронза за втората отливка и ми се струва, че този път ще излезе сполучлива. Статуята ще накара съперниците ми най-сетне да замлъкнат.

Горещината е голяма и човек лесно може да си представи на какво съм заприличал от пот и умора. Нямам мира, спя малко, най-често без дори да се събличам, храня се както дойде. Сега сме в средата на този тягостен август 1507 година.

 

 

Днес написах писмото до кардинала на Павия. Той ще се погрижи да го предаде на папата в пълна тайна. Камък сякаш падна от сърцето ми. Така или иначе на тукашните хора е необходимо да се помогне. За да върви всичко добре, адресирах писмото до брат ми Буонарото — той трябва да се погрижи то да стигне до Франческо Алидози в Павия.

След като запечатих писмото, обзе ме чувство на празнота и сякаш с надеждата да я запълня, излязох навън, изпълнен с необичайно спокойствие… Спрях се пред църквата „Сан Петронио“, за да разгледам пак скулптурите на портала, с които Якопо^[17], син на златар от Куерча Гроса, крепост близо до Сиена, показа на болонците на какво са способни тосканските скулптори. Убеден съм, че моята статуя ще бъде достоен завършек на неговото дело. Аз и Якопо ще оставим незаличима следа върху фасадата на катедралата на болонците напук на местните завистници.

Що се отнася до статуята, сега дообработвам грижливо малкото места по нея, където отливката не е станала добре. Това са фини, ювелирни поправки, които изискват много повече време, отколкото предполагах.

Най-после настъпи денят, който очаквах толкова дълго. За мене той бележи още една победа над съперниците ми. Пълна победа, която извоювах с упорит труд, помитайки всичко, което ми препречваше пътя: коварство, съперничество, завист, неразбиране. Бих казал, че е победа нечовешка, защото никой друг на мое място нямаше да я спечели; на такава борба не би издържал жив човек на горчивината от несполучилата първа отливка, на непосилния труд, на притесненията за втората отливка. А и на всички онези, които очакваха провала ми…

Всичко това ми мина през ума вчера, докато издигаха бронзовия гигант в нишата на фасадата на „Сан Петронио“. И стигнах до извода, че тези успехи ми излизат твърде скъпо. Ако целта ми беше да изработя някакво произведение, едно съвсем обикновено произведение на изкуството, както впрочем правят всички, щях непременно да имам някаква изгода. Но другите са тези, които ме заставят винаги да се „боря“ и ме подтикват да „печеля на всяка цена“ борбата, та ако ще да си счупя главата.

У мене има гордост — или да кажем, самолюбие — колкото щеш. Никой не знае това по-добре от мен. Тази гордост се намесва във всяка моя работа и не ще да се смири. Но дали наистина е гордост? Не е ли по-скоро инстинктивна амбиция, която не търпи никой на пътя си? Не произтича ли от гения в мен тази неизменна воля да работя, сражавайки се, и да завършвам всяка творба като че ли съм се борил в безпощадна надпревара? За всичко е виновен моят гений той ме подтиква и аз всекичасно съм му роб. За всяка моя постъпка отговорен е той, а не аз — аз, който го пазя и защищавам от всяко посегателство.

Ако някой можеше да чуе думите ми, би казал, че често изпадам в противоречие. Това не е вярно. Амбиция, гордост, желание да побеждавам винаги — всичко това не би имало стойност, ако не беше подвластно на моя гений. Той ме тласка — тази жива сила, той ме ръководи във всяко мое начинание. Почувства ли се заплашен във всекидневната си дейност, той се развихря и аз смирено го следвам, без да го питам накъде ме води. Сега вече зная със сигурност, че крайната му цел е моето утвърждаване в изкуството.

Но да оставим това. Искаше ми се да пиша за съвсем друго. За камбанния звън, за тръбните звуци, за възгласите на празнуващия народ, които днес се сляха в едно при откриването на моята статуя. По-късно, вечерта, дойде ред на фойерверките. Така завърши този ден. Народът вдигна празнична глъчка като че ли няма други грижи. Но още утре празникът ще се забрави, а статуята на Юлий II ще я гледат със страх и ненавист. За съжаление такава е действителността.