Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Diario di Michelangelo il pazzo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Роландо Кристофанели

Заглавие: Дневник на Микеланджело-лудия

Преводач: Светослав Стайков

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: Издателство „Български художник“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: биография

Националност: италианска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 30.XI.1990 г.

Редактор: Никола Георгиев

Редактор на издателството: Миглена Милушева

Художествен редактор: Тома Томов

Технически редактор: Андон Мавродиев

Рецензент: проф. д-р Венета Иванова

Коректор: Евелина Пачеджиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10303

История

  1. — Добавяне

Първа част

35_portret.pngПортрет на Микеланджело Буонароти. Неизвестен автор. Офорт.

Днес, като пишех на един приятел в Рим, ми хрумна нещо, което ми се стори, че не е за пренебрегване. Запитах се дали не бих могъл да записвам на листове част от нещата, които разказвах на моя приятел в Рим и да ги съхранявам в книжата си. Завърших писмото, обмислих по-добре тази идея и реших, че е полезна. Това, което пиша, попитах се аз, не засяга ли моя живот на художник? А хората, с които споделям мислите си, не са ли част от света, в който живея и аз? Събитията, на които съм свидетел, не трябва ли да ме интересуват като млад човек и като художник? Защо тогава да не се занимавам с всичко това? Помислих си също, че художникът може да се вдъхновява от събитията, които имат голямо значение за обществото — събития, които, като пораждат нови нрави и нови идеи, дават понякога и нова насока на изкуството. Да се интересувам от това, което става наоколо ми, означава, поне за мен, да бъда по-здраво свързан с живота, който положително не свършва пред прага на къщата ми.

Баща ми[1] например всяка вечер си записва всичко, което е правил през деня, и то така усърдно, както аз сигурно не бих могъл. Вечер вписва парите, които е изкарал с труда си, и домашните разходи, дори най-незначителните. Професията на нотариус е направила начина му на мислене толкова скован и ограничен, че освен къщата и собствените си интереси той друго не вижда. Ето защо неговите вечерни записки не са кой знае колко ценни за мен. Интересуват ме само тези, които се отнасят пряко до мене. До днес те не са повече от три или четири и аз успях да ги прочета, но скришом от него (той много държи на тефтерите си и горко ми, ако ме бе заварил да ги чета).

Няма да забравя вълнението, което изпитах преди четири или пет години, когато ме накара да се кача в кантората и да му донеса някакви сметки. Възползвах се от случая, взех тефтера за 1475 година и в листовете за месец март намерих вписани часа на моето раждане и селото, където това е станало. Тези сведения следваха непосредствено след една кратка бележка за продажба на дюкян. Повече не рових в тефтерите на баща ми — бях сигурен, че не ще намеря други интересни известия. Гъсто изписаните цифри в колонките „да дава“ и „да взема“ нямаха за мене никаква стойност, нито пък беше важно да зная, че на еди-кой си ден през не знам коя си година баща ми приел вкъщи този или онзи търговец, за да му продаде жито от чифлика ни. Тефтерите му бяха навярно всички еднакви и затова — ужасно отегчителни. Те впрочем отразяваха неговия начин на мислене и неизменния му начин на живот.

Аз пък ще отбелязвам в листовете, които смятам да пазя, фактите, които ще узнавам, и онова, което ще правя като художник. Ще записвам срещите си с хората и всичко, което ще ми се случва в течение на годините. Впрочем ако проявя постоянство в това мое начинание, един ден, разлиствайки тези хартии, ще мога да изживея отново някой и друг миг от моята младост. Не зная дали винаги ще имам желание да пиша, но съм сигурен, че когато ми се представи случай, не ще го пропусна, тъй като поне засега смятам това за свой дълг.

Флоренция, 16 януари 1494 година.

 

 

Лоренцо[2], воден от силното желание да привлече във Флоренция умни хора, послуша съвета на Пико дела Мирандола[3] и повика в града доминиканеца Джироламо Савонарола[4]. Този монах успя за няколко години да обърне Флоренция с главата надолу благодарение на способността си да проповядва и особено да взема на прицел лошите нрави на времето. Той приема и отправя предизвикателства, напада открито или прикрито и най-известните и внушаващи страх личности, предсказва скорошни катаклизми и божи отмъщения и така наплаши простолюдието, че то започна да му вярва като на съдник, изпратен от небето по неведоми пътища. Суеверието се шири поразително. Жените, изпълнявайки волята на Савонарола, посещават облечени в черно църквите „Сан Марко“, „Орсанмикеле“ или катедралата „Санта Марие дел Фиоре“, но, както и преди, продължават да се отдават на чувствени наслади. И ако свянът хвърля сега було върху порока, то е само за да го прикрие по-добре. Така монахът се заблуждава и фанатично вярва в безпогрешността на своите проповеди. Той не знае (а може би го знае по-добре и от мене), че повечето хора не се променят и че порокът насища животинската и духовна похот на човека както водата и хлябът утоляват жаждата и глада. По-неприятно в цялата тази работа е, че доминиканецът успя да се забърка и в политиката на Флоренция и да създаде поводи за стълкновения между своите привърженици и противници.

Откакто Лоренцо Великолепни умря, животът във Флоренция се промени. Лошото управление на Пиеро[5], човек нагъл и жесток, влоши положението, станало опасно още преди смъртта на баща му. Общественият живот протича под знака на всякакви заплахи.

Не мога да стоя повече в един град, от който мирът е прогонен, без да навредя на работата си като художник. Аз, който не се увличам по политиката и не давам ухо на речите на шарлатаните, реших, за да избегна най-лошото, да напусна Флоренция още преди да бъдат изгонени Медичите (някои се кълнат в предстоящото им падане). Най-голямата ми всекидневна грижа е да стоя далеч от споровете, за да мога да се отдам всецяло на изкуството си. Тези съображения надделяха над всички други доводи.

И така, напускам утре Флоренция на път за Венеция, придружен от двама младежи, които предприемат това пътуване само от любов към приключенията.

Днес мога да отбележа, че пристигнах във Венеция, след като преживях какви ли не опасности. По всички пътища и планински проходи трябваше да бягам от разбойници, а и от французите на Шарл VIII[6], разположени в Романье[7]. Препусках както ездач може да препуска само насън. Чувството, че на всяка крачка ме преследва неприятел, не ме напусна заедно с порива ми към освобождение… Сега съм тук с двамата си другари на моя издръжка. Тънката кесия, с която тръгнах от Флоренция, отъня съвсем. Ако бях сам, щях да имам по-малко грижи. Все нещо ме преследва: във Флоренция — кошмарът за предстоящото падане на Медичите, във Венеция — страхът, че ще умра от глад.

 

 

Този град се различава много от Флоренция. Улиците са по-тесни, а хората — по-приучени на ред. Гондолите се плъзгат край красиви дворци, чиито фасади са богато украсени. Явно не са градени да издържат неприятелски набези. Няма кули, няма крепостни стени. Тук всичко като че ли е построено да подслонява честни и трудолюбиви хора. Но подземията на града са зловещи. Много слухове и легенди се носят около тях. Маската и кинжалът са двете ужасни оръжия в този град, който се оглежда, обърнат наопаки, във водата. Аз винаги наблюдавам хората и градовете обърнати наопаки — това е най-добрата перспектива.

Тукашните паметници са хубави, но чувствителността ми остава някак безразлична към тях — не ме настройват съзерцателно. В тях съзирам изящество, но то ми внушава чувството, че ги яде скрита болест. Венеция не е крепост, но въпреки това като че напира да те смаже.

Хората и предметите са обвити в сива пелена. Не различавам небето от морето. Те са като разтворени едно в друго и сякаш искат да те задушат. Каква тъга ме е налегнала и как ми се иска да се върна обратно, преди да ме е напуснал и последният флорин.

Църквата „Сан Марко“ си заслужава да се разгледа по-внимателно.

 

 

Да се решиш на нещо под гнета на една повелителна необходимост е по-малко мъчително, отколкото когато сам си създадеш тази необходимост поради слабост на характера. Така грешат малодушните. Какво ли пък нещастие щеше да ме постигне, ако бях останал във Флоренция? Тъкмо аз ли щях да стана жертва на „топкаджиите“, на „плачещите“ или на „бесните[8]“? За да си обясня колебанията през тези дни, трябва да си задам и да отговоря на един-единствен въпрос: защо напуснах Флоренция? И то като си помисля, че не се страхувам от хората. Но всяка моя постъпка се обяснява с желанието ми да принадлежа всецяло на изкуството. Не си представях обаче, че ще почна да пиша на тези листа за приключенията и завършека на едно безсмислено бягство.

Още утре с най-голяма бързина назад към Флоренция! Ще убедя другарите си да ме последват. Това няма да е трудно — не са от тия, които много му мислят.

Когато странстваш по света, всеки съвет, и най-нелепият, ти се представя в ореола на неочаквано спасение. По-добре е обаче никога да не следваш чужди съвети, а да се вслушваш в гласа на собственото си отчаяние, като се опиташ да разбереш и малкото истина, която все пак има в него.

 

 

По тези тесни улици — на места те приличат на окопите-ходници на нашите укрепления — понякога ме наляга мъчително чувство за безизходност. Като погледна небето, струва ми се, че съм на дъното на кладенец. Привечер високите стени на зданията заприличват на гигантски кулиси, зад които се крият невероятни привидения… Преди да напусна Флоренция живеех сред кошмари. Сега към тях трябва да прибавя и призраците, които създава въображението ми. Но всъщност не ме измъчват страховитите видения на Савонарола, нито натрапчивите страхове, които ме тласнаха да дойда тук. Не ми дава мира мисълта, че се чувствам смешен, задето повярвах в приказките на някакъв си шарлатанин за участта на Флоренция. Започнах да си давам сметка, че можех да си спестя това безсмислено бягство до Венеция. Освен това тук не познавам никого, който да ми помогне и да ми намери работа. Пък и кой ли ще вземе да се съобразява с желанията на хлапак като мене, ненавършил още двайсет години?

 

 

Измъчва ме само това, че не мога да работя и че нямам дори дупка някаква, където да се уединя с мислите си. И двамата ми другари по съдба са обикновени хаймани. Дават ухо само когато говоря за пари или питам къде ще вечеряме. Много ги занимават и жените. Още една илюзия: че ще си намеря другар, който да ме понася, а имам нужда и си търся такъв. Те двамата, бедничките, успяват все пак да ме предпазят от пълно униние: когато се смеят, ги съжалявам, а когато плачат, ме карат да се усмихвам.

 

 

Не смятам, че тази бележка е чак толкова необходима. Все пак, като напиша тук, че след няколко часа ще напусна Венеция и че след няколко седмици ще бъда във Флоренция, това ме задължава да не отстъпвам от взетото решение. Другояче казано, чрез написаното сякаш давам обещание пред самия себе си. Не се чувствувам вече обладан от пагубни идеи. Най-сетне знам какво трябва да правя и ще го направя.

 

 

Във Венеция се живее по-свободно, отколкото в Болоня, и за това свидетелства случилото ми се вчера, малко след пристигането ми в този град. Аз и двамата ми другари бяхме задържани, защото нямахме на нокътя на палеца знака, който полагат с червен восък на влизане при градските врати. Този знак отличава чужденците от местните граждани. По липса на пари не можехме да заплатим глобата за това нарушение на законите, въведени от Бентиволио[9], и трябваше да ни отведат в затвора, но синьор Франческо Алдовранди, член на Съвета на шестнайсетте, който се намираше случайно в митницата, ми се притече на помощ. Той внесе сумата, на която възлизаха трите глоби. Освободиха ни незабавно. Моите млади приятели продължиха за Флоренция, а аз останах в Болоня с намерение да направя кратък престой. Дадох им парите, които ми бяха останали, и се настаних при Франческо Алдовранди, чийто дом наистина не може да се сравнява с двореца на Медичите, но все пак отговаря на знатния му род.

 

 

Алдовранди прояви щедрост, но с определена цел. От разпита при задържането ми бе узнал, че съм скулптор и че се интересувам от литература. Този образован благородник имаше нужда от някой млад човек, който да го забавлява и разсейва в определени часове на деня. Няма как — жестовете на благородниците винаги се отличават с щедрост. Алдовранди се нуждаеше от млад придворен шут, който обаче да не е истински шут. Трябваше му нещо като трубадур, способен да декламира стихове и когато това не му се иска. И изборът му падна върху мене.

Като се питам защо не продължих за Флоренция, просто не намирам отговор. Решенията, взети необмислено, накрая винаги разкриват грешката, която ги е породила. Но в моя случай не става дума за грешка. То е нещо по-различно — нещо, свързано с необходимостта от работа, с липсата на пари, с отчаянието, с бягството от действителността, с нуждата от покой.

Сегашният ми господар благоволява да ми задава въпроси, свързани с изкуството. Не че това дълбоко го интересува, по-скоро е само любопитен. Говори колкото да чуе гласа ми, но от изкуство разбира малко. Склонен е да се впуска във философски разсъждения, но е повърхностен във всичко. Обича Данте и говори за него като за човек, който постоянно се нуждаел от хляб и подслон. Завижда на Маласпина[10] от Луниджана, че са го приютили, и съжалява, че някой от собствените му прадеди не е имал щастието да го приеме в дома си. Но изобщо говори за поета с такова чувство, че често ме трогва. Алдовранди е добре осведомен за събитията във Флоренция и непрестанно ме съветва да остана в Болоня.

 

 

Искам да се върна във Флоренция. Напълно съм готов да тръгна отново на път, дори сам като куче, но в моя град се лее кръв. Партиите са в брожение, родът на Медичите се клатушка и мнозина от привържениците им потърсиха вече подслон в Болоня. За онова, което става във Флоренция, чувам сума новини и те ме натъжават. Колко много изтърпя този град, противник на всякаква тирания. Флоренция иска да живее свободно, да има републиканско управление. Тя има самочувствието на сестра, а не на дъщеря на Атина. „Свобода! Свобода!“ — викат по улиците. „Вън тираните!“ — крещи в хор целият град. Пиеро сполучи единствено да си навлече всеобща омраза и флорентинците, само и само да се отърват от него, са готови да приветствуват Шарл VIII като освободител. Данте също очакваше Хенрих VII[11]. Споделяйки с приятели, Лоренцо често е изказвал съмнение в способността на сина си да управлява Флоренция. Неслучайно смяташе Пиеро за екзалтиран хлапак.

 

 

Синьор Алдовранди като че ли ме задържа заради „особеното държане“ и „странния характер“, с които съм се отличавал. Всъщност не бих искал да му изглеждам толкова особен и странен — това би ми струвало по-малко неприятности. Външните прояви на хората, които си дават вид на покровители на художниците и поетите, винаги са ми се виждали не дотам убедителни. Обидно ми е, че тези господа си позволяват на всичко отгоре и да се забавляват с художниците. Колко пъти съм бивал принуден да се усмихвам, само за да направя удоволствие на моя господар — смея се против волята си, като палячо. Смешното е, че синьор Франческо съвсем не се досеща за усилието, което правя, за да му угодя. Той е добър и великодушен човек и има всичките качества на благородник. Струва ми се дори, че наистина е така. Но бих го смятал за по-умен, ако можеше да се забавлява и без мене.

Това, което пиша сега, ме кара да мисля, че съм неблагодарник. Би трябвало да съм признателен на синьор Франческо — той ме спаси от затвора, той плати за мен и за двамата ми другари, той ме приюти в дома си и дори вчера ми каза, че е говорил за мен със свои познати — търси начин да ми намери работа. Освен това трябва да призная, че понякога го слушам с удоволствие, особено когато говори за моя характер. Изглежда, много разбира от характери и характерчета. Вярно е, че намира моя за странен и особен, а вчера ми каза, че съм бил силно впечатлителен и твърде импулсивен. Налагало се да се поправя, ако искам да живея добре в обществото. Говорел ми „като баща“ — такива „съвети“ давал само на „синовете си“ (впрочем тези дни разбрах в дома му, че от неговия най-голям син е забременяла една от прислужниците му).

Всъщност ако не бях толкова лековерен, щях да си остана във Флоренция и да си спестя бягството във Венеция. В моя град и косъм нямаше да падне от главата ми. Другите младежи не мръднаха от Флоренция, а и моите двама спътници се прибраха спокойно и положително съжаляват, че са бягали. Следователно съвсем не са такива луди глави, за каквито ги смятах.

При мене обаче положението е друго. Синьор Франческо ме убеди да остана, като ми обеща работа, а работата, откъдето и да идва, за мен е винаги добре дошла. Давам си сметка, че сега разсъждавам мъдро. Както би желал и моят господар. Приказките ми са съвсем логични. Би следвало да съм щастлив. Но, въпреки застъпничеството на синьор Франческо, не се задава никаква работа.

 

 

Изгониха Медичите от Флоренция и днес те пристигнаха в Болоня. Семейство Бентиволио ги прие с някой и друг загатнат укор. Пиеро сега като че ли е по-малко дързък, Джовани[12] не изглежда много засегнат от бурята, извила се над рода, Джулиано[13] ми се видя най-натъжен. Може би Пиеро храни надежда за отмъщение в екзалтираната си душа. Родът Медичи се спасява вече за втори път е бягство. За да избяга още един път от Флоренция, ще трябва преди това отново да се върне там. Не зная обаче дали ще намери съюзници за такова начинание. Ако някой от тримата братя е достоен син на баща си, би могъл да се опита да завладее отново Флоренция и би имал известни изгледи за успех. Но е трудно един човек да съчетае в себе си двуличието, политическия усет и меценатската щедрост, както беше при Лоренцо Великолепни. Историята като цяло може да се повтаря, но не и обстоятелствата, които я обуславят. Завръщането на Медичите може би е възможно, но краят им е предопределен. Аз горещо се надявам, че ще бъде така, въпреки Лоренцо и неговото меценатство. Трябва да кажа, че никога не съм обичал Медичите — не зная точно защо. Може би това чувство се дължи на моята неприязън към враговете на републиката, а Медичите са такива по рождение.

Шарл VIII, „топкаджии“, „плачещи“, Пиеро Капони[14], Савонарола — Флоренция е истински хаос. Засега няма да се връщам там.

Ноември, 1494 година.

 

 

Чрез застъпничеството на Алдовранди получих най-после поръчка да завърша саркофага на св. Доминик с три фигурки — св. Петроний, св. Прокъл и ангел със свещ. Ще получа трийсет дуката.

Интригите на местните художници в този град и тяхната завист към колегите им пришълци са толкова големи, че се съмнявам да ми възложат други поръчки. При това положение, за да не си навличам образа, трябва да стоя със скръстени ръце. От това съперничество си е изпатил вероятно и Николо[15], който също е работил над саркофага. Има хора, родени единствено да пречат. Те си служат с всякакви средства, само и само да тормозят ближния си. Но ако тукашните негодници познаваха моето положение, ако проумееха, че и аз съм роден за скулптор, може би щяха да се отнасят другояче с мене. Мислят си, че само те имат право да работят, държейки настрана „пришълците“ като мене, които също желаят и имат право да работят. Това са жалки интриганти — нищо хора!

 

 

Ако някой ме запита коя е най-гостоприемната страна в света, ще отговоря съвсем уверено, че това е Италия. Чуждите владетели идват и си отиват със своите войски и срещат съпротива — но не всякога — само сред образованите и сред тия, които пишат за политика. По нашите земи от векове се бият помежду си испанци, французи, германци. Когато искат да се изколят, все намират предлог да действуват като покровители ту на папите, ту на нашите благороднически фамилии.

От деня, в който съм се родил, та и досега в Италия все има войни. Докога ще продължава така? Кога ще мога да се заема с изкуството си? Човек трябва да бъде глух за събитията около себе си, да се отдели от обществото и да не обръща внимание на нищо друго, освен на изкуството. Блажени са ония, които се занимават само със собствените си дела! Точно това бих желал, но шепа негодни те принуждават да ги следваш и да се блъскаш заради техните амбиции. Ако всеки си гледаше работата, сега нямаше да завися от благоволението на един господар. Искам да кажа, ако кралете си бяха крале, а не завоеватели, ако папите не се превръщаха в доставчици на корони и на облаги за своите близки, ако князете се задоволяваха да безделничат, а не да стават убийци и предатели. Заговори, насилия, войни — такава е историята на този век.

Но да говорим за друго. Тук животът ми вече тече безплодно и щеше да е съвсем тягостен, ако не се задържах с часове над книгите в библиотеката на синьор Франческо. По-точно в свободните часове от службата си на придворен, тъй като волю-неволю сега съм такъв. Аз обаче съм роден за всичко друго, но не и за „придворен“, въпреки че се принудих да приема гостоприемството на синьор Алдовранди. Убеждавам се, че не съм способен да живея дори в този скромен двор. За такова нещо са необходими качества, съвсем различни от моите.

 

 

Болонските художници стават все по-нагли спрямо мен. Работата ми над саркофага на св. Доминик ми носи все по-големи неприятности. Боят се да не ми възложат някоя друга поръчка и с най-различни заплахи искат да сложат на място мошеника, покровителстван ни повече, ни по-малко от член на управата. Скоро обаче ще оставя и Болоня, и саркофага и ще замина за Флоренция. Казах вече няколко пъти това на синьор Франческо. Покровителственото му отношение към мен не ще ме склони да остана тук — не мога да живея вечно в дома Алдовранди. Така пренебрегвам интересите си и, разбира се, не вярвам, че за тях ще се погрижи някой друг. Две статуйки за една година са нищо.

Тази вечер синьор Франческо ме разсърди и аз, по изключение, не му останах длъжен. Той твърди, че не съм се отнасял както подобава към тукашните художници, че не съм се показвал достатъчно почтителен към по-възрастните, че винаги съм съдел строго чуждата работа. Понякога съм изразявал дори презрение. „Необходимо е да проявяваме търпимост, за да ни търпят“ — заключи Алдовранди.

Аз действително не понасям повърхностните хора, тези, които произнасят нелепи преценки, интригантите, дърдорковците. И точно това казах днес на синьор Франческо. Добър или лош, никой не може да ме промени — такъв съм и оставам верен на себе си винаги и навсякъде.

 

 

Изглежда, че във Флоренция отново е въведен ред, макар и привиден. След изгонването на Пиеро авторитетът на Савонарола е пораснал. Че нещата в моя град вървят към по-добро, личи от приказките на този или онзи флорентински търговец, минаващ през Болоня, както и от слуховете, които стигат до мен по други пътища. Само Алдовранди продължава да ми рисува Флоренция като някакъв ад. Започвам да мисля, че този човек и неговите поучения са истинска пречка за свободата ми. Трябва да направя усилие на волята, за да се реша да го напусна. И все пак той някак успява да ме задържи. Иска му се да направи от мен младеж с „изтънчени“ обноски — един от многото, каквито се срещат и тук, и другаде. Според него би трябвало да променя дори облеклото си. Като начало например да съм махнел кожения елек. Дразни го: „Селска работа!“

 

 

15 декември 1495 година.

Вчера пристигнах във Флоренция от Болоня. Отсъствал съм от къщи малко повече от година. Заварих баща си затворен в стаята и зает със сметки. Потиснат е, защото с изгонването на Медичите е загубил службата си в митницата. У дома не ме очакваха. От братята ми беше само Буонарото. Домашната обстановка ме освежи и днес се чувствам по-добре, отколкото през предишните дни. Донейде си възвърнах самочувствието. И все пак откакто надделяха „плачещите“, в живота на Флоренция има промяна, която прави тежък въздуха — почти не се диша.

 

 

„Топкаджиите“ и „бесните“ заговорничат и сплетничат, за да сложат край на фанатизма на „плачещите“. „Плачещите“ обаче имат мнозинство в Големия съвет[16], така че твърде малко може да се направи срещу тях. Всички уверяват, че се борят за флорентинските свободи, но докато тези приказки са в устата на хора, водени изключително от своите амбиции, какво съдържание може да има простичката дума свобода?

 

 

Колко беди може да причини политическата нетърпимост, когато се обедини с религиозния фанатизъм! Дворецът на Медичите е опустошен и всички произведения на изкуството са заграбени от ръце, по-алчни от медичиевските. Обърнати са наопаки и много други домове къщи на техни привърженици, избягали или заклани в леглата им, или хвърлени през прозорците. Омразата още не е стихнала. Ето до какво положение докара Флоренция намесата на монаха Джироламо Савонарола в обществения живот. Много флорентинци — и богаташи, и от народа — вярваха и още вярват на проповедите му. От амвоните на манастира „Сан Марко“ и на катедралата проповедите му достигат до всички улици и къщи. Тук навсякъде се говори за него. За него говорят и другаде, в Рим например. Всички знаят, че папата и римската курия[17] са разгневени срещу монаха и предпочитат той да замълчи. Струва ми се почти излишно да добавям, че Савонарола, за да разпалва духовете, залага на суеверието и на набожното лицемерие на хората.

Да не забравя да отбележа, че синьор Алдовранди направи всичко възможно да ме задържи още в Болоня. С малко търпение и съобразителност, според него, съм щял да стана скоро един от най-големите художници в неговия град, почитан от всички — и стари, и млади. И пак неговите вечни обещания за работа.

 

 

По времето на Лоренцо във Флоренция не се правеше разлика между небесно и земно, между Данте и Омир. Всяка хубава работа се приемаше от всички и се преценяваше доброжелателно. Имаше пълна търпимост. Уважението към художниците беше искрено и се изразяваше в признание, което винаги носи удовлетворение за чувствителността на твореца и го окриля.

Ако едно духовно движение като това, което се поощрява сега във Флоренция, вижда ръката на дявола в античните творби, това значи, че в творбите, които пък то е вдъхновило, се вмъква друга ръка, дошла не от въображението на наивници, а от лукави люде, на които им се иска да забулят миналото. Най-лошото е, че тази ръка ти отнема свободата на избор, а дяволската, напротив, ти позволяваше да избираш и те оставяше на мира.

Да се приближиш до природата, до нейните красиви и жизнени форми — ето задача за съвременния художник, достойна за такива като Джото, Гиберти или Петрарка. Художниците, които унищожават вчерашните си творби заради едно движение, обречено на провал, вършат двоен грях: нравствен, спрямо себе си, и исторически, насочен пряко срещу изкуството. Когато художникът допусне грешка, той не я изкупва, като я тъпче, а като я поправя. Това е трудно нещо и то трябва да се включи в тежкия труд, изискван от изкуството.

Всеки ден се носят нови клюки за доминиканеца Джироламо Савонарола и невинаги за него се говори добро. Днес например при лоджа Ланци някой уверяваше, че узнал срамни неща за отец Джироламо. Обвиняват го, че бил извратен — делял леглото си с някакъв монах от манастира „Сан Марко“. Други пък твърдят, че бил магьосник, от когото човек трябва да се пази. Това са слухове. Според мене всичко е клевета, разпространявана, за да злепоставят и премахнат Савонарола. Като че няма по-честни средства за тази цел. Едно е сигурно: враговете му се множат.

 

 

Не очаквах да намеря в такова жалко състояние градината на „Сан Марко“. Само най-безсмислена вандалщина е могла да опустоши така това място, което до моето заминаване за Венеция беше свещено за изкуството и литературата. Лоренцо я бе устроил като школа, която да е в състояние да приеме много младежи с художествени заложби, особено за ваятелство. Накарал бе да съберат тук всички притежавани от него антични творби, а също и много съвременни; бе набавил и пособия за скулптиране. Отнасяше се благосклонно към всички, които му помагаха този кът от Флоренция да става все по-привлекателен за художниците и за ценителите на изкуството.

Тук нищо не биваше да липсва. Бертолдо[18] беше учител на младите и надзорник на градината. Този предан ученик на Донатело[19] се открояваше от останалите със старостта си, подчертана не толкова от годините, колкото от умората. Лично Лоренцо го бе направил наставник на школата в „Сан Марко“, за да облекчи участта на майстора, който нямаше повече сили да работи като скулптор. Бертолдо почина преди изгонването на Пиеро. Времето му спести гледката на разрушената школа, за която щеше горчиво да тъжи.

 

 

Преди няколко седмици започнах по свой почин да вая един Купидон и успях да му придам израз на потънал в дълбок сън. За да го приемат ценителите на старини и за да спечеля повече, сега се изкушавам да променя възрастта на амурчето и вместо на няколко дни да го направя да изглежда поне на петнайсет века. Търговците предпочитат античното изкуство и за него плащат добре. Следователно, ако успея да пробутам моята статуйка за гръцка или римска, ще я продам по-лесно. Имам нужда от пари. На Лудовико, баща ми, трябва да се помага в издръжката на семейството. Той по-често се обръща за помощ към мене, отколкото към братята ми, двама, от които — Джовансимоне и Сиджизмондо[20] — са закоравели безделници и само се карат с мен и с баща ни. Не стига, че се хранят вкъщи, ами искат да им се дават и пари. Виж ги ти!

 

 

Днес видях знаменития Леонардо да Винчи. За този мъж, сега попрехвърлил четирийсетте, се говорят много неща и не всички му правят чест. На художниците в цяла Флоренция е известно, че баща му Пиеро е бил принуден да го изгони от къщи заради скандалния му живот. Възможно е този слух да преувеличава нещата, но родителят на Леонардо, собственик на нотариална кантора във Флоренция, навярно е решил да не носи повече отговорност за своя син, премного привързан към веселите компании, за да не загуби клиентелата си, състояща се главно от монаси и монахини. Младият Леонардо се настанил отделно, станал съвсем независим и заживял още по-разпуснато от преди. Отдръпнал се и от Верокио[21], негов наставник в изкуството. Леонардо се слави като голям художник, но възложителите му нямат много доверие. Твърде рядко завършва картина, дори и след като е получил значителни суми. Това е добре известно на братята от манастира „Сан Донато“ в Скопето, които му поръчали едно „Поклонение на влъхвите“ и не го получили. Знае го и онзи, на когото останала неизпълнена поръчката за един св. Йероним. Разправят, че оставял работите си насред път, защото се занимавал с проучвания, които никой не взема сериозно.

Той наистина трябва да е твърде странен човек. Може да се каже, че винаги е мамил онези, които са му възлагали работа. Във всеки случай вярно е, че не е спазил задълженията си, дори когато му поръчали картина за параклиса „Сан Бернардо“ в двореца на Синьорията. Картината довършил синът на Филипо Липи.

Във Флоренция винаги можеш да срещнеш човек, готов да злослови за другиго. Аз например узнах всички тези неща от художници, вече изпели песента си, хора, чието единствено занимание сега са сплетните. Те всичко помнят в най-големи подробности, особено по-щекотливите неща.

Тъкмо днес, на излизане от ателието на Бачо д’Аньоло[22], когато край мене мина Леонардо, един от тези дърдорковци ме спря, за да ми каже:

— Погледни този важен господин… сега пристъпя сериозен и благопристоен… ама на времето…

Спрях се, а другият продължи да говори и след като художникът се изгуби от погледа ни. Така узнах, че преди двайсетина години Леонардо бил съден за непристойни деяния с някой си Якопо Салтарели от благородно семейство, чието имение е в Санто Стефано, близо до Арно. Тогава Леонардо бил с други трима младежи като него, един, от които от фамилията Торнабуони. Съдът оправдал четиримата приятели поради застъпничеството на Медичите, които искали да спасят своя млад сродник — всички във Флоренция знаят, че Лоренцо Великолепни е син на една Торнабуони. По онова време Якопо бил още крехък юноша.

Разказът на случайния ми осведомител не ме изненада кой знае колко, даже малко ме подразни. Накрая полусериозно, полушеговито го попитах:

— А ти как си се държал преди петдесет години? — и продължих пътя си, без да дочакам отговор. Наистина в този град нищо не се забравя.

 

 

Днес разговарях със Симоне дел Полаюол[23], Джулиано да Сангало[24], Бачо д’Аньоло и Леонардо за работите, които трябва да се извършат в залата на Големия съвет в двореца на Синьорията. Всеки каза мнението си, аз също, и после ги обсъдихме. Стори ми се, че Симоне най-слабо защити своите доводи, а и Бачо не говореше много убеден в думите си — изглежда, че не вземаше присърце собственото си мнение. Леонардо поиска да „обобщи“ разискванията, но не му се удаде. Що се отнася до мене, не намирам, че са необходими много приказки за това, което има да се прави в залата: трябва да се помисли как да се разшири тя и преди всичко как да се укрепи конструкцията й. В това се състои цялата работа, която Синьорията може спокойно да повери на Симоне или на Бачо. На мене не ми се нрави много да се набърквам в стари постройки.

Искам да добавя, че днес Леонардо ми изглеждаше като човек, натоварен с рискована и грандиозна задача. Придаваше тържественост на думите си, навлизаше в подробности, изтъкваше различия, впускаше се в нескончаеми сравнения — този човек от мравката прави слон. Винаги се стреми да постигне абсолютното. Когато разсъждава обаче, мисълта му често се заплита или се отклонява от темата. Има силно желание да конкретизира идеите си, но днес то според мен не му помогна. Убедих се, че от него не може да се очаква окончателно съждение в момента, в който го изказва — постоянно чувствува нужда да го поправя. Всъщност самият той твърди, че никое съждение не бива да се смята за окончателно, че то подлежи на непрекъснато усъвършенстване, защото и човекът се стреми всекидневно и постоянно да се усъвършенства. Според това негово разсъждение излиза, че брат ми Джизмондо, като се усъвършенства с течение на годините в своя начин на живот, ще стане съвършен, абсолютен пройдоха. Аз пък мисля, че съвършенството не е само в една посока, нито има само едно лице.

Декември 1495 година.

 

 

1496 година, карнавала.

Привържениците на Савонарола не позволиха на флорентинците да се повеселят на празника. Нямаше дървета, носени по улиците и забивани на площадите, за да ги запалват сред волен смях и несдържани шеги. Нямаше маски, танци, песни. Шествията се превърнаха в църковни процесии, песните — в химни към бога и светците, дърветата — в призрачни разпятия, изнасяни и внасяни в църквите като на погребение. По волята на малцина традиционното веселие през това време на годината се замени с някаква изкуствена атмосфера. Всичко това противоречи на природата на човека, който винаги е готов на сълзи и на смях, според както го изискват времето и мястото.

Но флорентинците трябва да се покаят и затова ги карат да празнуват карнавала като задушница, затова всичко, що погубва душата, следва да се изгори публично, та у всекиго да възникне желание да отрече и да изкупи греховете си, особено извършените през „либералното“ време на Медичите и по-точно на Лоренцо. Младежи и момченца, миришещи още на мляко, обикалят къщите, за да събират „душегубни“ предмети, подлежащи на изгаряне. Същото правят и красиви девойки. Много жени си отрязаха плитките и се отказаха от накитите си. С една дума, всичко онова, което не спомага за връщане към най-строгия католически морал, се предава на огъня със същия фанатизъм, с който нерядко се изгарят античните и съвременните книги; при това не се прави никаква разлика между „скверното“ у класиците и посредственото скверно, което времето превръща в прах и без помощта на нашите страсти.

В това привидно тържество на морала има фанатизъм и преди всичко — противопоставяне на два светогледа и на две епохи. Не са безкористни воплите на монаха от „Сан Марко“ и не е естествено онова, което се ражда от тях. Ето кои са може би единствените истини. (Добре е, когато си приел монашеството, да си стоиш мирно и да изливаш чувствата си в дела, които не засягат държавата.)

 

 

Чиракуването на младия човек, при който и да е майстор е безсмислено. Даровитият младеж може да стане художник и без посредничеството на майстора. Това мое мнение обаче не е в съгласие с общоприетото в ателиетата на флорентинските художници. Изкуството се подчинява на закони, които художниците усвояват, без да го съзнават. Те боравят със закони, които не управляват, а трябва да бъдат управлявани. Затова мисля, че школското обучение задушава у начинаещия онзи стремеж към свобода, който е творческа сила. Но преподаването на несъществуващи правила не може да изсуши гения. Да умее да устоява на съблазънта на правилата (все пак те дават нещичко на бездарните) и да има смелостта да ги оборва ето задачата на младия художник, предопределен да остави следа след себе си (току-що написаното няма за цел да забрани на други да превръщат в лицемерни литании уроците на големите майстори).

Нищо от онова, което аз мисля за изкуството, не намира отклик около мен. Който публично изразява такива мисли се смята, във Флоренция или другаде, за бунтовник срещу общоприетите идеи. Леонардо например не споделя моите възгледи. Когато разсъждава за изкуството, той се държи така, като че ли изрича предписания и канони или, по-точно, като истинско дете на своя век. В неговите думи винаги има скрит (но аз го долавям) призив към другите да го следват. Стреми се да те убеди, че пътят, сочен упорито от него, е единственият, по който е възможно да израсне големият художник. Според него стръкчето трева и човешката ръка в картината имат еднаква стойност и следва да бъдат изпълнение с еднакво усърдие. Пейзажът трябва да бъде изпипан толкова грижливо, колкото и човешката фигура. Изобщо всеки елемент на картината трябва, според него, да бъде търпеливо и задълбочено проучен.

Аз обаче се интересувам от човека. Само от него. На Леонардо и на следовниците му охотно оставям удоволствието да си рисуват треви, планини, ручеи с цялото възможно старание. Моите проблеми са различни. Работя — или вярвам, че работя с нови идеи и намерения. Вчера следобед в Испанската лоджа на площада на Синьорията оставих Леонардо да говори, без да го прекъсвам. Слушаха и други художници. Нямаше го Сандро Ботичели. Леонардо е приятел на Сандро, но твърдеше, че пейзажите в неговите картини не били съобразени с правилата на истинското философско мислене, че не следвали докрай един завършен мисловен процес. За Леонардо картините на Сандро са плод на твърде прибързано „проучване“.

Щом Леонардо намира толкова слабости в живописта на Ботичели, смятам, че в цялото флорентинско изкуство няма нищо, което да му харесва. Въпросът е там, че ако поразмислим, този човек, когато е в центъра на вниманието, говори винаги за себе си — обяснява единствено само себе си. Разкрива своя опит на другите и смята, че може да им го наложи. Вече ми е съвсем ясен. Може би не го съзнава, но на моменти за него разговорът става монолог. Тогава по лицето му преминават тръпки. Понякога имам впечатлението, че се измъчва, когато говори, и това е, което не иска да признае: това страдание като че ли иде от неспособността да убеди другите. Нито приятеля си Сандро, нито дори Филипино Липи[25]. Неговият най-близък приятел трябва сигурно да е Лоренцо ди Креди[26], който предано следва съветите му и ги прилага в работата си.

На Леонардо често липсва последователност. Той лесно преминава от сериозната тема към шегата. Днес, в края на разговора, рече:

— Чуйте още нещо. Запитали един художник как така рисува толкова красиви човешки фигури, а пък има толкова грозни деца. Той отговорил, че фигурите прави денем, а децата — нощем.

Тези думи бяха отправени навярно към някого от нас, слушателите. И когато се шегува, Леонардо винаги има предвид нещо или някого.

Аз обаче не съм женен.

На връщане от Испанската лоджа си мислех, че да следваш съветите на Леонардо е равносилно да подражаваш на изкуството му — значи да постъпваш като Лоренцо ди Креди. Няма съмнение, че Леонардо заслужава уважение, но мисля, че той иска да е над всички, та дори това да става само с приказки. Картините обаче не са приказки, а въплътени идеи, и то завършени, а не само нахвърляни и изоставени. Истината е, че Леонардо го слушат с любопитство, но последователи той няма. Може би затова предпочита да се премести в Милано, където смята отново да се върне.

 

 

Измамата (каквато и да е тя) не носи покой на този, който я е извършил, особено ако е прекалил. При мене дойде един човек от Рим, който, след като ми даде щедри обещания за работа, поиска да му изброя скулптурите, които съм изваял. Когато споменах спящия Купидон, разговорът отведнъж се оживи. Скулптурата била продадена за двеста дуката на кардинал Риарио от същия търговец, който я беше взел от мен за трийсет. Човекът, пратеник на кардинала, искаше да знае дали статуята е действително антична работа — в такъв случай всичко щеше да е наред. Но аз не можех да премълча истината, след като вече бях споменал Купидон между творбите си.

— Сигурно ще е много хитър търговец, щом с една статуя е успял да измами двама души — казах на пратеника на кардинала.

— Той е мошеник и ще трябва да върне парите, които е получил от моя господар, ако не иска да се види окован — отвърна разгорещено пратеникът.

Тази нечакана среща приключи, след като казах, че търговецът знае истината. За да нямам никакви угризения, бях го предупредил, че Купидон е моя творба. Сега би трябвало или да получа сто и седемдесет дуката, или да ми се върне статуята срещу трийсет дуката. Никак не е приятно да те изиграе някакъв търговец, особено когато може да попаднеш в ръцете на правосъдието.

А сега за друго. На младите флорентинци им дойдоха до гуша строгите порядки, въведени от привържениците на Савонарола, и биха искали да се върнат към прежното си веселие. Много от тези младежи произхождат от патрициански семейства и от образованата класа; мнозина са и от нисшите съсловия. Недоволството се шири и сред грубияните и простаците. И така, вчера тези младежи изразили настроението си по начин, който не одобрявам. Ще разкажа накратко; когато Савонарола се появил в катедралата, за да държи проповед, намерил просната на амвона магарешка кожа с напълно запазени опашка и уши. Кожата воняла ужасно, тъй като мнозина били ходили по нужда на нея и я захранвали. Не се знае как тази мръсотия се е озовала на църковния амвон. Савонарола, без да каже нито дума, накарал да я изнесат и започнал проповедта си. Но не се минало много време и току пред очите на проповедника избухнала кавга, разнесли се ругатни и монахът бил принуден да прекрати словото си. Това ми разказа днес възмутеният Лоренцо ди Креди, който е ревностен привърженик на „плачещите“.

Сега се говори, че Савонарола бил хермафродит. Бедният монах! Какви беди му докараха неговата прямота и душевната низост на много от враговете му, а също така — казвам го открито — и неговият фанатизъм. Избрал е съвсем неподходящ град за целите, които иска да постигне.

 

 

Днес привечер видях на площад Санта Кроче горяща клада от книги и картини, омразни на „плачещите“, защото, както твърдят те, били несъвместими с християнския морал и принципи. Според мене тази клада е също такова кощунство като случката с магарешката кожа. Обединява ги един и същи начин на мислене. Тези безсмислени и пагубни клади ги искат „плачещите“ и Савонарола.

В духовете царят такъв смут и такова объркване, че може да се очаква някакъв рязък поврат в обществения живот на града. Савонарола, без да си дава сметка, пося много плевели във Флоренция и развихри потискани инстинкти. Вярно е, че вече не се виждат уличници; вярно е също така, че църквите са по-посещавани отпреди; няма опасност да срещнеш нощем по улиците разпасаните гуляйджии от едно време; богаташите се обличат скромно. Да, всичко това е така. Но вярно е също, че клиентите търсят непочтените жени у дома им и че вършат сега по-прикрито същото, което са вършили и вчера. И докато в „Сан Марко“ или в катедралата слушат набожно Савонарола, в същия ден и час в много други флорентински църкви монаси и попове говорят против него пред хора, дошли само от любопитство.

За моята работа ще кажа, че тези дни завърших един малък Йоан Кръстител. Бях го започнал заедно с Купидон. Предназначен е за Пиерфранческо Медичи[27].

 

 

Рим, юли 1496 година.

Пристигнах в Рим, снабден с препоръчителни писма от влиятелни флорентинци, които имат тук солидни връзки. Мога да кажа, че днес те ми послужиха колкото да си загубя времето, тъй като получих само неопределени обещания за работа и всевъзможни безполезни съвети. Ясно ми е, че за да намери клиенти, художникът трябва да си е спечелил голяма завист и известна симпатия.

В края на миналия месец, когато тръгвах за Рим, баща ми каза, че напускам Флоренция заради амбициите си. Според Лудовико тази е единствената причина за преместването ми. Възможно е в това негово убеждение да има нещо вярно. Мисля, че всеки, който иска да постигне нещо значително, трябва да бъде пришпорван и от амбиция. Тогава попитах баща си защо и другите му синове не са като мене, но той предпочете да замълчи. Не му стана приятно, защото, строго погледнато, самият той никога не е бил честолюбив човек.

В упрека на баща ми се крие една по-особена и неизповядана истина: егоистичното му желание да остана във Флоренция, за да бди над печалбите ми и да взема по-голямата част от тях. Защото у дома, за семейството, сме давали пари винаги само двамата — той и аз. Аз — още от 1488 година, тоест още от времето, когато работех при Гирландайо[28]. Бях тринайсетгодишен и вече си изкарвах хляба.

 

 

Надявах се на нещо повече от кардинал Риарио, но препоръчителното писмо на Пиерфранческо Медичи до него стана повод само за обикновен разговор и умерена сърдечност. Щял да ми бъде полезен в бъдеще. Трябвало да имам търпение.

Но нека добавя, че съм отседнал в дома на негов познат — същият, който във Флоренция ме посъветва да отида в Рим. Кардинал Риарио държи много на репутацията си като меценат. В колекцията му от антични статуи сред многото посредствени има и доста хубави работи. Изказах мнението си за всяка от тях.

 

 

Историята с моя Купидон още не е приключила. Кардиналът, който го беше купил за двеста дуката, го върна обратно на Балдасаре, който пък го бе взел от мене за трийсет. Купидон беше продаден на Риарио като антика и докато вярваха, че е такава, минаваше за прекрасна творба. Когато се разбра, че е съвременно произведение, бе изваден от колекцията на кардинала. Всеобща мания е да се мисли, че само античните творби са достойни за възхищение и нямат равни на себе си. Случаят с моя Купидон показва ясно колко нелепо е това преклонение пред античното.

Случвало ми се е да слушам разсъждения на Леонардо за античното изкуство. Мисля, че и той принадлежи към неговите поклонници. С моя Купидон той положително би се отнесъл също като кардинала. Според него подражанието на античните образци е най-малката от злините в изкуството. Така Леонардо се разкрива като човек с начин на мислене, типичен за куатроченто[29]. Схващанията му в областта на изкуството са в повечето случаи традиционни — такива, каквито съм слушал и си устата на Доменико Гирландайо и на бедния майстор Бертолдо. Докато е чиракувал при Верокио, Леонардо навярно е слушал безброй пъти да говорят, че древните превъзхождат съвременните, че изкуството им е непостижимо и други такива. Аз обаче, въпреки че се възхищавам от древните, мисля, че и днешните художници в много случаи са също така приемливи.

Време е да се тури край на тази история за превъзходството на древните. А художниците са длъжни да доказват своята съвременност не само е произведенията си, но и със словото си. Както аз постъпих днес с Риарио и с Якопо Гали. Днешните художници трябва да си изработят едно наистина съвременно съзнание.

Скиците за фигурата на Бакх, която имам намерение да извая, стават сполучливи. Не ми е поръчван от никого, но все пак споменах за него на Якопо Гали.

 

 

Животът в Рим прави съвсем различно впечатление от живота във Флоренция. Тук няма и следа от тамошната атмосфера на разгорещени спорове и деятелност отпреди няколко години. Дори ако сравня Рим с днешната Флоренция, пак ще кажа, че моят град, колкото и да е укротен от юздите на Савонарола, си остава по-привлекателен от лукавия папски Рим.

По улиците виждам множество свещеници, църкви, параклиси и свети изображения. По ъглите на всяка улица и по къщите такива изображения се срещат по-често, отколкото във Флоренция. Тук има места, където цари съвършена тишина — места за размисъл, където няма да срещнеш човек, склонен да спори или да се разгорещи за нещо. Няма хора, готови веднага да се счепкат. Те — хората — не са така рязко разделени на партии, както във Флоренция. Като че им липсват въобще собствени идеи. И наистина тук няма обмен на мисли, защото животът е безцветен: тече от само себе си, без никакви сътресения, с такова еднообразие и в толкова сериозен дух, че не ме убеждава. Не вярвам, че може да бъде действително сериозен животът в град, където за цар е провъзгласен Христос, а за царица — Дева Мария. Съвсем не изразявам неуважение към Христос и Дева Мария, като твърдя, че е по-добре на земята да се разпореждат хората, а не поповете, миряните, а не назадничавите! Този наш живот се нуждае от дихание, от грешки, от сълзи и смях. Той няма никога да стане хармоничен като царството небесно.

В Рим животът е сведен до нещо сиво, без значение. На земята сме преходни, казват свещениците, следователно човекът няма кой знае каква цена… Но трябва да отбележа, че тук има една категория хора, по-точно, кръг от семейства, чийто живот наистина не струва нищо. Това са патрициите, пасмина от закоравели безделници, които удобно си живуркат в сянка. Трудно е изобщо да ги зърнеш. В дворците им ги обслужват десетки слуги и слугини, а те и пръста си не помръдват.

 

 

В Рим се разправят отвратителни неща за бедния Савонарола. Отец Мариано бълва срещу него думи, които, ако можеха да го поразят, биха били равносилни на смъртна присъда. Този монах августинец така усърдно сипе обвинения срещу Савонарола, че у слушателите не остава съмнение каква яростна омраза ги подклажда. През сегашните пости го слушах само веднъж. Държи се като побеснял, защото има поддръжката на папата. Очевидно отец Мариано е разбрал, че сега му е времето да си спечели известност. В Рим той е главният обвинител на Савонарола, който според него разпространявал само ереси. И така Савонарола, монахът от „Сан Марко“, е обвинен за еретик, но не всички вярват в това, както и в други ужасни слухове, измисляни, за да му навредят.

И тук, както във Флоренция, всички следят подетата борба против Савонарола, но не я вземат много присърце. Хората слушат проповедниците, които папата праща по църквите, но не се впускат в спорове и разсъждения, на каквито съм присъствал във Флоренция. Борбата между папата и Савонарола буди тук ограничен интерес: който посяга на папата, подлежи на осъждане и толкоз. Изобщо не се стига по-далеч от този принцип и това показва, че и в папския двор цари безнравственост. Обвиненията срещу доминиканеца не са в състояние да фанатизират духовете, да смутят обществения живот. В Рим хората сякаш гледат отвисоко на историята със Савонарола.

Смелостта и дързостта на отец Джироламо будят у мен голяма симпатия, но да щеше да приеме съвет, бих му казал да остави проповедите и да потърси убежище в книгите и молитвите (към това всъщност го е призовавал многократно и папа Александър).

 

 

Преди известно време купих за петдесет дуката един мраморен блок, за да издялам Бакх. Пари, хвърлени на вятъра, тъй като мраморът не ми послужи и се наложи да купя друг за същата сума. Тези разходи много ме затрудниха, защото парите ми са малко и, още по-лошо, защото се грижа не само за себе си — сега в Рим е брат ми Буонарото и е на мои разноски, а и баща ми постоянно се обажда от Флоренция за пари.

За да работя, имам нужда от спокойствие, но семейните истории все ми пречат. Просто не знам как да обясня това на нашите. Те ще продължават да ме тормозят, а аз ще продължавам напразно да ги моля за пощада. Но на господин Лудовико, моя мъдър баща, искам да кажа, че винаги е грешил, като ме е съветвал да се откажа от изкуството. Ако днес не бях кадърен да извая статуя от камъка, щях да съм празнодумец като другите му синове. Точно такъв щях да бъда и нямаше да мога да му давам и малкото, което сега успявам да отделя. Ще добавя, че братята на баща ми се опълчиха по-рязко и от него срещу желанието ми да стана художник. Разправиите вкъщи престанаха едва когато започнах да посещавам школата „Сан Марко“.

И Рим, подобно на Флоренция, си има река, в която да се оглеждаш, но досега в Тибър не видях ледени късове, каквито всяка зима влачат студените води на Арно.

Римското небе е направено от вода, а не от въздух. От това небе все вали и вали; реката набъбва и придобива кален цвят. В придошлия Тибър не можеш да се огледаш: чертите ти се размазват като в мръсна локва.

В стаята ми скицата на Бакх помръква като времето. Всъщност в това помещение светлината прониква с мъка дори през ясни дни. Ще кажа, че Бакх няма да прилича на античните. Разликата между моя и гръцкия ще бъде в количеството на изпитото вино. Ще изобразя красив младеж, чието пиянство личи в лицето и движенията му. Когато го завърша, всеки ще може да види, че е пил много, докато гръцкият само се наслаждава на аромата на гроздето — той е алегория на Бакх, а моя ще нарека „Пияният Бакх“.

Днес брат ми Буонарото, яхнал муле, си замина за Флоренция. Повече не можеше да остане при мене, защото нямам прислуга да се грижи за него, нямам дори пари да плащам на някого за домакинската работа. Живея като животно и съм доволен, че Буонарото ме посети, сега другите ми братя и баща ми ще разберат що за живот водя, ще узнаят за оскъдицата, в която се намирам, и за трудностите, които понасям, като живея сам и съм длъжен да се грижа за всичко. Домашните ми във Флоренция си въобразява, че печеля кой знае колко дукати на ден, докато истината е съвсем друга. От малкото неща, които направих досега, съм изкарал толкова, колкото да преживявам зле.

Брат ми пристигна тук, за да работи, да си изкарва хляба. Това е похвално, но как можех да го уредя? Не знае никакъв занаят, както впрочем и другите ми братя. Би могъл да стане само слуга. Искаше да го настаня като коняр или прислужник в дома на Якопо Гали или при кардинал Риарио. Но нима подобаваше да моля за място на слуга за моя брат хора, с които, въпреки окаяното си положение, поддържам напълно достойни отношения? Надявам се, че Буонарото, а покрай него и баща ми, ще разберат, че бих станал смешен и бих навредил на работата си, ако бях изпълнил желанието му. Постарах се да му обясня и някои други неща, за да му спестя напразни надежди за бъдещето. Сега е на път за Флоренция. Раздели се с мене едва ли не докачен, сякаш съм го изгонил. Всъщност аз съм привързан към семейството си и желанието ми е да го видя добре наредено и живеещо в съгласие с баща ми Лудовико. Надявам се, че един ден ще мога да бъда по-полезен на братята си, отколкото сега. Давам дума, че ще бъде така, но днес никой от домашните ми не бива да се засяга, ако това още не е по силите ми — никой няма право да иска от мене невъзможното.

Такива посещения ме изпълват с горчивина. Те винаги стават, когато семейството ми преживява най-трудни мигове. Разговаряхме с Буонарото за бедността неговата, моята, на цялото семейство. Сметките с неволята са неприятни и мъчителни, но винаги точни. Нищо плюс нищо прави нищо — сметката е толкова проста, че и дете може да я направи.

Поканен съм на вечеря у един приятел, на Якопо Гали. Има хубава къща на брега на Тибър, близо до Кастел Сант’Анджело. Но желанието ми да излизам се изпари.

 

 

От всички високопоставени и знатни хора, с които се запознах в Рим, Якопо Гали проявява най-голяма загриженост към мене. Той ще купи моя Бакх и ми поръча един Купидон, по който работата вече напредва. Освен поръчките той ми оказва такова внимание, че ми е просто неудобно.

Гали е добър познавач на изкуството и, когато говори на тази тема, си заслужава човек да се позаслуша. Много е начетен и е склонен да се разпалва, когато стане дума за поезия и за красивото изобщо. Разбира се, и той е поклонник на античността, но показва, че цени и съвременното изкуство — поне това, което правя аз. Надявам се, че статуята на Бакх, която работя за него, ще ме представи по-добре в неговите среди, които без преувеличение наричам глухи за изкуството ми. Гали неизменно ме увещава да имам търпение или, както той се изразява, да съм „по-малко нетърпелив“; защото в края на краищата, при моите способности, повтаря ми той, нямало как да не получа много поръчки и да не заслужа „всеобщо“ признание.

Всъщност не става дума за нетърпение от моя страна. Не смятам, че съм припрян като всички онези, които търсят лесното. Въпросът е в това, че се чувствувам способен на повече, че мога да въплътя много идеи в мрамора. Стига да ми дадат възможност. Това е всичко. Гали може да говори каквото си ще, но недоволството у мен остава. Недоволен съм от средата, която ме обкръжава, и от тукашното пренебрежение към младите. Както и да е — за днес стига. Не знам даже защо написах всичко това. Такива изповеди, колкото и да са искрени, таят в крайна сметка известно тщеславие. И са безполезни.

 

 

Когато папа Сикст IV пожелал да украси своята капела във Ватикана, той повикал в Рим Перуджино[30], Гирландайо, Козимо Росели[31] и Сандро Ботичели, най-способния от всички. Но фреските в Сикстинската капела са проникнати от някаква вялост, която оприличавам на полудрямката на старци в зимна вечер — лягат си, а сънят не идва. Тази живопис е уморена, но не спи. Кани се да излезе от вцепенението, в което е замряла, или по-скоро очаква някой с мощен удар да я изтръгне от него. Изобразените сцени издават немощ на въображението и на таланта. Смелостта и жизнеността, отличаващи Мазачо[32] и Донатело, не са вече присъщи на флорентинското изкуство. Днешните живописци работят по строго определени схеми. Не са годни да прибавят нови завоевания към неотдавнашните. Не се опитват да внесат нещо ново в изкуството.

Лесно е да рисуваш или да скулптираш, след като си нахвърлил надве-натри някаква скица по първия попаднал ти библейски сюжет. Достъпни за всеки са хилядите примери с готови решения, постигнати в разцвета на тосканското изкуство. Лесно е да трупаш фигура след фигура, без да рискуваш да раздвижиш композиционната скованост на един Гирландайо или Росели. Да се придържаш към това, което току-що описах, означава да спазваш едно принудено равновесие. То позволява и на немощните да не издъхнат напълно.

 

 

Август 1498 година.

Чрез любезното застъпничество на Якопо Гали получих голяма поръчка от абата на „Сен Дени“, френския посланик във Ватикана. Става дума за мраморна група, която да представя Богородица, съзерцаваща Мъртвия Христос. Задължавам се да предам работата до една година и ще спечеля четиристотин и петдесет дуката. Гали е добавил в договора една бележка, която за мен е сърдечна и насърчителна похвала, но е прекалил с усърдието си и може би ме излага. Ще мога ли да направя „най-красивата мраморна творба, каквато има в Рим“, както е писал той? Абатът се усмихна благодушно на тези думи. Те обаче му се понравиха и той положително очаква нещо особено от мене.

Не съм нито скромен, нито суетен и меря способностите си с най-подходящата мярка — тази, която е направена за мен. А и кой ме познава по-добре от мен самия? Нека не се забравя, че възложителите приличат малко нещо на търговците. Ако обещаеш добра стока и доставиш наистина добра, правят се, че това не ги вълнува, но не се ли признае за добра, веднага ще ти кажат, че не са успели да забележат недостатъците й.

В моето все още кратко поприще на художник, ако мога така да нарека занаята си, това е първата голяма поръчка. Тъй като се отнася до композиция с религиозен сюжет и следователно ще трябва да спазвам известни принципи и ограничения, не знам точно каква свобода ще имам при изпълнението на поръчката. Междувременно абатът започна да ми прави някои внушения, които веднага се постарах да забравя. Внушения, идеи, съвети не приемам от никого. Аз самият често се отричам от собствените си идеи, стига да се намери една, годна да замести предишните.

 

 

Хораций в одата си на Меценат изтъква, че хората имат различни наклонности. Един мечтае да излезе победител в надбягванията с колесници на Олимпийския стадион, друг не би се отказал да обработва бащината си нива дори да му предложеха богатствата на Атал[33], трети за нищо на света не би нарушил покоя си сред дървеса и ручеи. На самия Хораций му стига това, че Полихимния го е въвела в кръга на поетите и му е дала възможност да се издигне до звездите. Увенчан с бръшлян, той пламенно желае да бъде приобщен към боговете. Това е единствената награда за светлите умове. Това желание на Хораций е и мое.

От известно време все повече живея с мисълта да напусна Рим. Тя като че взема връх над всичките ми други мисли: да оставя Рим заради Флоренция. Защо?

Преди всичко тук нямам достатъчно работа. След като завърша „Пиета̀“[34] за абата на „Сен Дени“, почти няма да има какво да правя. Не виждам възможност да получа други поръчки. Поръчката за „Богородица и Христос“ смятам за изключителен случай. Един художник не може лесно да намери възложители в град, където всекидневно се изравят от земята статуи, а за тях щастливите собственици на античните римски развалини не плащат и грош. Тези статуи отлично подхождат за украса на залите, фасадите на зданията и градините на богаташите, духовници и миряни. Ето още една от причините да не може истински да процъфтява изкуството в Рим. По този въпрос говорих и с кардинал Риарио, защото не крия истината от никого, дори когато това може да ми навлече неприятности или вреда.

Възниква и въпросът за средата: в Рим не съществува истинска артистична среда. Срещат се ломбардци, особено скулптори, умбрийци и флорентинци, изостанали от развитието на изкуството. Това са хора, които работят без истински принципи. Следват традиционните правила и нищо повече. Не обсъждат и не спорят за художествените творби, нищо не може да ги въодушеви. Все едно им е дали ще работят в Рим или в Турция. Те са сръчни занаятчии и произведенията им показват тъкмо и само това — техния занаят. Тук няма съревнование, пък не може и да има. Изкуството не се цени високо, а художниците са лишени от опората на уважението, което имат във Флоренция. С една дума, страхувам се, че в такава среда ще се задуша. Страхувам се да не би в края на краищата да се приспособя някак и да заживуркам с отживелици. Колко му е нужно на човек да се предаде, да се откаже от надеждите си… Стига му едно осигурено, па макар и скромно съществувание. За това имат грижата тукашните богаташи — останалото идва от само себе си.

Трябва да добавя също, че кошмарното увлечение по античността в Рим почва непоносимо да ме дразни. Знатни и духовници те задушават с антики, а аз искам да гледам напред, към годините, които ме чакат.

Днес срещнах Пинтурикио[35], художник от Умбрия, комуто е провървяло в Рим. Дошъл като помощник на Перуджино за изписването на капелата на Сикст IV и останал. Жена му, разправят, му слагала рога с най-долни войскари от Перуджа и Сиена, и между тях имало някой си Пафо.

 

 

Като си мисля за „Пиета̀“, започва да ме гложди съмнението дали не съм се вслушал повече, отколкото трябва, в „съветите“ на възложителя. Абатът иска много „изящно“ изработена композиция и аз полирах мрамора, доколкото това беше възможно; иска Христос да лежи в традиционната поза и аз така го направих, красив и пропорционално сложен. Но дали наистина се повлиях от внушенията на абата или следвах само собственото си виждане. Струва ми се все пак, че не долавям в тази творба живостта, която исках да постигна, онази непосредственост, непостижима за занаятчията. А имам и чувството, че работата ми прекалено много се харесва на абата и на хората от обкръжението му — това ме настройва подозрително и ме огорчава. За да приключа с „Пиета̀“, ще кажа, че се съмнявам дали тя носи отпечатъка на нещо наистина ново. Изглежда ми твърде плаха и изпипана, за да бъде такава.

От другиго не бих понесъл подобни критики, каквито впрочем няма и да има. Питам се само защо си ги отправям аз самият, и то когато работата е почти завършена и абатът е доволен.

 

 

В Рим има премного деца на свещеници. Примерът идва отгоре — там в това отношение се проявява голяма търпимост. Явно Александър VI е толерантен папа, стига него да го оставят на спокойствие. Може да се каже, че вярата го занимава по-малко от собственото му семейство — Ваноца и синовете от нея. За да не те закачат, достатъчно е да не си пъхаш много-много носа в частните му работи и в делата на римската курия.

А Савонарола вършеше тъкмо това. Отначало прикрито, после толкова явно, че дори замисли да свика във Флоренция вселенски събор, който да свали папата от трона. Монахът беше свят човек и безстрашен, но свърши по-лошо и от разбойник — от него не остана дори пепел. Изхвърлиха я в Арно.

Не зная защо днес се сещам за Савонарола. Може би, за да отбележа, че никога не съм бил негов привърженик. За него винаги съм имал свое собствено мнение. Не вярвах в идеите му, но не защото се съмнявах, че е лицемер или измамник с особени амбиции, надхвърлящи ръста му, както твърдяха някои флорентински литератори, между които Фичино[36] и Макиавели[37]. Не му вярвах, защото смятах намеренията му за предварително обречени на провал. Той искаше да промени света, а това не е по силите на никого. Светът е такъв, какъвто го е сътворил Господ бог и толкоз. За спор място няма. Светът може да бъде подобрен, но не и променен. Савонарола поиска да промени дори хода на изкуството и склонностите на художниците (аз например не би трябвало да вая Купидон и Бакх). В това отношение той успя да заблуди до глупост някои от тях, сред които, мисля, и бедния Сандро Ботичели. В това негово делене на хората на добри и лоши имаше дори нещо смешно, но в своето чистосърдечие той не го забелязваше. Не знам дали са верни слуховете, че съблекли гол клетия монах, за да разберат дали е хермафродит, и че един полицейски копой, известен във Флоренция и с други свои мръсотии, го изнасилил. Казват, че това се случило в килията на върха на кулата на Синьорията няколко дни преди да го обесят. Предавам разказа на един флорентинец, приятел на семейството ми, който ме посети днес.

 

 

Току-що посетих във Ватикана залите, в които обикновено папата приема знатните особи, дава при случай банкети, разговаря с най-близките си сътрудници и, ще добавя аз, спокойно се наслаждава на домашен уют. Можах следователно да разгледам фреските, които Пинтурикио и помощниците му са изписали по стените и сводовете на залите.

Ще кажа преди всичко, че съвсем не съответстват на славата, която се носи за тях. Пинтурикио се е постарал да поласкае слабостта на папа Александър към разкоша и величието. И е сполучил. По всички ъгли е сложил много злато, гипсови орнаменти и други безвкусици. А портретите? Във всяка от фреските са изобразени видни личности от папския двор, синовете на папата, а може би и самата Ваноца, неговата любовница. Това е тайнствена жена, която услажда някои часове от денонощието на папата, който също е портретуван тук, в профил, коленичил със сключени за молитва ръце, до „Възкресение Христово“. Стори ми се, че сънувам, като се вгледах днес в лика на Александър Борджа. Чертите са красиви и благородни, предадени реалистично, ала толкова малко святост има в тях. Ако образът беше на някой посланик, княз или високопоставен царедворец, нямаше никак да се учудя.

Пинтурикио е добър портретист, не го отричам. Може би не по-лош от нашия Гирландайо. Питам се обаче какво ново прибавя към традиционния маниер и, най-важното, какво иска да постигне. И защо не се отърси от старата мания за позлати и щукатури? Но и да бе успял в това, пак щеше да си остане посредствен художник, какъвто си е, въпреки че тук го смятат за голям майстор. С позлати и със сантиментални пози, както и с „набожния“ вид на своите светци и ангели (всичко това е прах в очите на хората, които нищо не разбират от изкуство) този живописец успя да се утвърди по невероятен начин — днес в Рим го имат за най-великия художник сред живите. Ако обаче беше сбъркал пътя и от Умбрия се бе запътил за Флоренция, а не за Рим, сега никой нямаше да си спомня за него. Художници като Пинтурикио могат да се утвърждават само в общество като тукашното, където мисълта и изкуството са в застой и всяка новост поражда страх. Фреските на Пинтурикио в „Арачели“[38] не се различават много от ватиканските му стенописи — обичайните портрети на поръчващите редом с изображения на светци в обичайния маниер. И там същата смесица от светско и духовно, която така вбесяваше бедния Савонарола. От казаното дотук лесно е да си представи човек на какво са способни останалите художници, пребиваващи в Рим. Да не говорим за ярките бои на Пинтурикио, за дръвчетата, за пищните одежди, за скъпоценните камъни, за облаците… Е, възможно е изкуство да се прави и от тези неща. Аз обаче държа да видя живописта очистена от такива вехтории — те са за глупците. Живописта аз виждам неподправена, гола, като изгорена земя.

 

 

Днес, докато бях при кардинал Риарио, за да дам мнение за една антична статуя — най-новата му придобивка — дойде и Якопо Гали. Разговорът за изкуството на гърците и на римляните веднага се оживи. После Гали най-неочаквано ми направи забележка, че ходя небрежно облечен, че изобщо „много малко“ се грижа за себе си, за дрехите, които нося. За да запазя „достойнството“ си, трябвало да върша обратното. Тогава Риарио се намеси и каза, че на драго сърце би ме видял женен — имал съм нужда от жена, която да се грижи за мене, тоест от съпруга. Кардиналът лично можел да ми препоръча девойка, племенница на епископ, негов приятел. Била добра партия. Подозирам, че кардиналът и Гали се бяха споразумели предварително за днешния разговор. Не възразих нищо, но ако те имат нужда от мене, ще трябва да ме приемат с моите убеждения и привички. Жена на мен ми е потребна само за това, което може да върши, когато се сетя, че изобщо съществува.

Смятам тези редове за донейде странни, но не за съвсем безполезни. Това, което мисля за жените, също си има своето място в моя характер. Обстоятелството, че го изразявам и даже записвам, още повече ме задължава да му бъда верен. Сега не ми е до женитба.

 

 

Петнайсетият век вече си отива. Изпращам го двайсет и пет годишен. Въпреки живота, който водя, струва ми се, че съм от желязо. Трудът и несгодите не ме надвиват. В себе си усещам такъв заряд от енергия, че бих могъл да се заема, с каквото и да е начинание в изкуството. И най-важното: предчувствам, че новият век ще бъде мой, че той ще ми принадлежи. Онова, което не успях да направя досега, ще го направя в бъдеще — уверен съм. Един поглед върху изминалите години и върху малкото мои творби няма с какво да ме зарадва. Не мога да се чувствам доволен, мога обаче да гледам с вяра напред. Овладях до съвършенство занаята на скулптора — както никой друг тук или другаде. Мога и да къртя мрамор в каменоломните не по-зле и от най-добрия каменоделец. Този занаят научих в Карара, където отидох да си набавя мрамора за „Пиета̀“. Като скулптор трябва да се опирам и на този опит. Познавам до един всички, които работят в тази област, и труда им. Скулптурата — това е човечеството, голо като камък, печално като непосилния труд и лишенията.

Не съжалявам за нищо от стария век. Нито дори за младежките си години. Аз не познах безгрижието и волността на детството. Струва ми се, че никога не съм бил дете: живял съм винаги в труд и грижи. Затова може би съм свикнал да се вглеждам повече в страданията, отколкото в удоволствията на този свят. Досега за мен светът е имал само едно лице. Всичко останало е чиста глупост, идиотщина.

От стария век ще запомня само годината на раждането си.

Бележки

[1] Баща ми — Лудовико ди Леонардо ди Буонарото Симони (1444–1531).

[2] Лоренцо Великолепни (1449–1492) — от банкерския род Медичи. Управлявал Флоренция от 1469 г. до смъртта си, потъпквайки републиканските свободи. Покровител на изкуствата и самият той поет.

[3] Пико дела Мирандола. Джовани (1463–1494) — хуманист и философ от кръга на Лоренцо Великолепни. Произведението му „За човешкото достойнство“ се смята за „манифест“ на Италианския ренесанс.

[4] Джироламо Савонарола (1452–1498) — монах-доминиканец, църковно-политически реформатор във Флоренция; противник на Медичите. Изгорен като еретик.

[5] Пиеро II Медичи (1471–1503) — син на Лоренцо Великолепни, прогонен от гражданите на Флоренция.

[6] Шарл VIII (1470–1498) — син на френския крал Луи XI. През 1494–1495 г. влиза с войските си в Италия и окупира Неаполитанското кралство.

[7] Романье (ист.) — област отчасти в Централна и отчасти в Северна Италия. Понастоящем включена в областите Емилия-Романя. Маркс и Тоскана.

[8] „Топкаджиите“ — привърженици на Медичите, на чийто герб имало шест кълба (топки). „Плачещите“ привърженици на Савонарола (оплаквали покварата на века). „Бесните“ — противници и на Медичите и на Савонарола.

[9] Бентиволио (1400–1506) болонски род начело на управлението на града.

[10] Маласпина, Франческо, владетел на историческата област Луниджана (в днешна Тоскана). Смята се, че през 1306 г. е дал подслон на Данте.

[11] Хенрих VII, крал на Германия, коронясан като император в Рим през 1312 г. Данте напразно се надявал, че той ще уреди завръщането на политическите изгнаници във Флоренция.

[12] Джовани Медичи, син на Лоренцо Великолепни. Избран за папа под името Лъв X.

[13] Джулиано Медичи, син на Лоренцо Великолепни. През 1512 г. възстановил властта на Медичите във Флоренция.

[14] Пиеро Капони (1446–1496) — флорентински посланик и гонфалониер. В 1494 г. се противопоставил на Шарл VIII.

[15] Никола дел’Арка (1440–1494) — скулптор, работил главно в Болоня.

[16] Големият съвет (ист.) — законодателен орган на Флоренция.

[17] Римска (или папска) курия събирателно название на учрежденията, образуващи централното ръководство на католическата църква.

[18] Бертолдо ди Джовани (1420–1491) — флорентински скулптор, учител на Микеланджело.

[19] Донатело, Донато ди Николо ди Бето Барди (1386–1466) флорентинец, един от основоположниците на ренесансовата скулптура в Италия.

[20] По-нататък навсякъде в текста се употребява съкратеното име Джизмондо. — Б.пр

[21] Верокио; Андреа ди Чоне (1435–1488) — флорентински скулптор, живописец и златар.

[22] Бачо д’Аньоло, Бартоломео Балиони (1462–1543) — архитект и майстор резбар.

[23] Симоне дел Полаюоло, наречен Кронака (1457–1508) — флорентински архитект.

[24] Джулиано да Сангало (1445–1516) — флорентинец, архитект и военен инженер.

[25] Филипино Липи (1457–1504) — живописец, ученик на Ботичели.

[26] Лоренцо ди Креди (1459–1537) — флорентински живописец, ученик на Верокио.

[27] Пиерфранческо Медичи, Лоренцо ди (починал 1503 г.), братовчед на Лоренцо Великолепни.

[28] Гирландайо, Доменико Бигорди (1449–1494) — флорентински живописец, създател на фрескови цикли.

[29] Начин на мислене, типичен за куатроченто (15 в.) — всъщност Леонардо да Винчи е бил против канонизирането на античната култура. Очевидно авторът, отъждествявайки се с Микеланджело, забравя това.

[30] Перуджино, Пиетро Ванучи (1445 — ок. 1523) — живописец от умбрийската школа, учител, на Рафаело.

[31] Козимо Росели (1439–1507) — флорентински живописец на традиционни религиозни сюжети.

[32] Мазачо, Томазо Гуиди (1401–1428) — живописец, един от основоположниците на реалистичното течение в Италианския ренесанс.

[33] Атал I (241–197 пр.н.е.) — крал на Пергам.

[34] Пиета̀ (милосърдие — итал.), термин, с който в изкуството се нарича сцената на оплакването на мъртвия Христос от Богородица.

[35] Пинтурикио, Бернардино ди Бето (1454–1513) — живописец, един от ярките представители на Умбрийската школа.

[36] Фичино, Марсилио (1433–1499) — флорентински хуманист и философ; един от изтъкнатите привърженици на платонизма през Ренесанса.

[37] Макиавели, Николо̀ (1469–1527) — флорентинец, дипломат, политически мислител и писател. Смятал политиката за независима от морала („Князът“).

[38] Арачели — „Св. Мария в Арачели“ — древна римска църква на Капитолия.