Кънчо Атанасов
Всичко отначало (9) (Книга за селото)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ilia_avramov (2019)

Издание:

Автор: Кънчо Атанасов

Заглавие: Всичко отначало

Издание: първо

Издател: Слово

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Вектор-ВТ ООД

Излязла от печат: 2003

Редактор: Йордан Дачев

Художник: Мария Ангелова

Художник на илюстрациите: Любов Иванова

Коректор: Ани Владева

ISBN: 954-439-784-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10048

История

  1. — Добавяне

Писмо до Ангела

Райчо Даков чистеше пушката си.

Зад гърба му, на опънатия над печката сизал, съхнеха ловджийските му дрехи — отънели от пране и със съвсем избелели цветове. Този камуфлажен костюм с полковнишките пагони от старата ни армия, когато още имахме такава, му подари Генерала, като го произведоха генерал. От благодарност. Задето му хранеше кучето от понеделник до петък и му го извеждаше събота сутрин до пусията откъдето трябваше да започнат лова. Генералът пристигаше там с джипката на поделението в Соколово.

Оставяше си човекът хляба за кучето или пък пари оставяше понякога, а му подари костюм, какъвто на него време не всеки ловец можеше да си намери! Полковнишки! Здрав! Опънат! Но от многото пране почнаха да се поразнищват пагоните… От желязо да бяха пагоните, пак щяха да се разнищят! Всеки петък — пране! И… от колко години насам? Много петъци трябва да са станали? Ами… мъкне се преходът, както казва Васил Върбанов, четиринайсет години вече, а пък костюма Генерала му подари преди още да се беше задал преходът! Трябва да се спре с туй петъчно пране вече! Може понякога, когато не е бил ловът толкова разкалян, да го поизчетка само, ама той и тогава — сипва праха в коритото и накисва пагоните! Всеки петък! Но си е решил вече Райчо Даков — днешното петъчно пране беше последното! Оттук нататък — с четчицата. Умря кучето на Генерала… И Генерала спря да си идва за лова в събота и неделя… Няма кой вече да му подари такъв костюм! А пък е друго така, като започне отговорникът да ги разпределя кой къде ще застане, да каже някога, било в началото, било в края: „Полковника — горе — зад крушата! И да не мърда оттам!“

Постави приклада на застланото под калъфа парче брезент и стана да сложи дърва на печката. Съвсем навреме го стори — още малко и щеше да е изгаснала печката му. А костюмът, да не е до довечера, но до утре сутринта, трябва да е изсъхнал и даже да го е минал веднъж с ютията…

Поне с ютия да не му се налагаше да борави! Но му се налага… Така се извърта животът на човека понякога, че не само с ютия, ами с още хиляди работи си принуден да се занимаваш, някои от които най-нелюбимите ти и най-противните. И когато си беше жена му тука, при него си, не й е давал да му пере дрехите, но… работата с ютията — тя си я знаеше! Че и отслабна тази ютия нещо… Все се канеше да я занесе на Маринчо Лалев да й види реотаните, ама тъй и не се накани. И сега натиска ли, натиска, а пък платът де чул, де не чул, че ютия минава отгоре му…

Пета година ли ще стане, шеста ли… шеста май се изнизва, откак Райчо Даков гледа жена си само на снимки. Наредил ги е на рамката на огледалото в ъгъла — от момичешките й снимки, през сватбената им снимка, та до последните, които той й е правил със собствените си вече фотоапарати — от първия, който си донесе от екскурзията до Ленинград, та до последния, дето му го донесоха от Испания. За шест години само веднъж можаха да си дойдат!

Първо замина синът му…

Може да се каже, замина веднага подир казармата. Е, не… Вървя тука една зима подир Маринчо Лалев да оправя пералните, телевизорите и бялата техника втора употреба, с която се беше напълнила околията. Дотам се изпедепца в ремонтите, че накрая Маринчо му гласува такова доверие, та вече сам го пращаше на някой адрес, за да може той пък да отиде на друг, та хем адрес да не изпуснат, хем хората да могат да си вършат работата с техниката втора употреба!

И… стана всичко някак много набързо… Кога е взело от Панделката адреса на малката й дъщеря, кога се свързаха, кога тя му намери работа и… показа им един ден писмото й: „Тръгвай веднага! Намерила съм ти работа! На първо време ще живееш при мене!“ Стегна Цецка едно колетче — главно от сушени плодове, натъпка Райчо сака със сушени мезета и тръгна синчето им за Испания. Отговорно момче излезе момчето им — на неделята още се обади и по телефона, а после и с писмо, че работи, значи, в един хотел по поддръжката на техниката в него, а си е намерил вече и втора работа — ходи на един плаж вечер да прибира лодките, с които плажуващите се разхождат по цял ден из океана…

Голямо нещо е това фотографията — вдигнеш поглед към огледалото от бръснарницата на баща си и ги виждаш наредени там всичките: жена си, синчето, снахата, внука Петър, на когото в забавачницата там му викат Педро… Виждаш ги: в квартирата им до масичката пред телевизора, в кварталната градинка, на плажа с лодките, до входа на осветения като коледна елха хотел.

Година не беше направило там момчето им и един ден пристига хабер: „Ще се женя!“ И още по-хубаво — момичето било наше, от Луковитско, работело като камериерка в хотела, все заедно били, тъй че нямало никакъв проблем… Проблемът дойде след девет месеца… Ама се обадиха преди това, че, значи, да се стягат — ще стават дядо и баба.

Стегнаха се — Райчо Даков каза на хората от дружинката каква е работата, почерпи за радостната новина, проявиха разбиране те и първото, което удариха, а и от следващото, което му се полагаше — пастърмоса го всичкото, защото беше писало синчето, че там пастърма не знаят какво е и получи ли пастърма, всички на нея налитат и другото по масата не го и поглеждат… Панделката, Ярката и жена му цяла зима плетоха и наплитаха терличета, ританки, елечета, шапчици и пеленки — все в неутрални цветове, че да стават и за момче, и за момиче, и когато вече се чудеха как да го пращат това пастърмено и дрешено, пристигна ново писмо: „На четиринадесети сме определени да раждаме, ако може майка да дойде дотогава, защото сами няма да можем да се оправим.“ Райчо Даков първо много го доядя: „Че като не можете да се оправите сами, елате си тука! Майка ти, като тръгне натам, мене на кого ще остави?“ А пък майка му — майка! Пишели били децата, че там майчинските били малки и ако излезели по майчинство, загубвали си работата, а пък и там не било много лесно, както изглеждало, да си намериш работа… „Е, ти какво? Искаш да си изгубят децата работата ли?“ Кой иска децата му да си изгубят работата? Има ли такъв човек? Обадиха се на сватята от Луковитско да се разберат какво да правят. Сватята веднага пристигна. Донесе и тя каквото е пригласила, но категорично отказа да се занимава с младите. И беше права сватята. Каза, че за разлика от тях още е на работа, че синът й тази година ще бъде абитуриент, че свекърва й била на легло, че можело до година или до друга да отиде и тя да помогне, ама сега… Като не ще един човек едно нещо да го направи, насила не можеш да го накараш!

А пък пристигна ново писмо: „Кога ще тръгне майка и къде да я чакаме?“

Натовариха саковете и кошниците на влака — че в София. На автогарата, дето е точно до гарата. Циганията там… докато се съберат саковете, кошниците и кашоните в багажното на автобуса, целувките, прегръдките, сълзите и смеховете… и отпраши автобусът — прегази локвите пред гарата и изчезна в голямото движение. „Да ги поздравиш всичките — рече Райчо Даков на жена си. — И веднага да се обадите, като пристигнеш!“ „Веднага ще се обадим — рече му тя. — И ще гледам по най-бързия начин да се прибера при тебе!“

Точно тъй му рече… И шеста година вече все се прибира!

Защото, като се отпуши момчето му, че удържане няма: Петър още в люлката и дойде Райчо. „Рики“ му викали в забавачницата. После дойде Мария. На нея пък Мери й викали. Тъй ще объркат децата, че един ден няма да знаят нито какви са, нито как се казват!

Като си идваха лятос, голяма веселба стана — много деца и всичките знаят и български, и испански! Особено тоя Рики… Не, разбира се, защото е на името му, ама много отворено дете…

Две седмици стояха тука. И понеже бяха надонесли подаръци за всички в селото, всеки се почувства длъжен нещо да им проводи, та натовариха колата като автобус!

Малкият беше донесъл на Маринчо Лалев един комплект ключове — от благодарност, че му е дал занаят в ръцете. Маринчо Лалев, като гледаше как всички носят шишета с ракии за там и ядене за из път, подари на малкия едно ръководство за пренавиване на ел. мотори. И понеже децата много си играеха с кученцата на Писателя, изкрънка от Писателя едно кученце, та им донесе и него.

Наложи се да минат през ветеринарната служба в Търново, за да му извадят паспорт на кученцето, та оттам да отпрашат за към Испания…

И си остана пак самичък Райчо Даков — да чисти пушката и да разглежда фотографиите, които е подпъхнал около голямото огледало от бръснарницата на баща си. Няма хабер баща му каква го е залюляла него, ама сега се разбраха вече, че тръгне ли Педро на училище и изкара ли годината, ще си дойде жена му с малките тука, докато стане време да тръгнат и те на училище…

Ама знае ли някой — знае ли се?

Ще гледа дотогава тая снимка, дето я прави с фотоапарата, който му донесоха от Испания — насядали са под асмата всичките: синът, снахата, жена му с Мери в полата си, той — с Рики и Педро на коленете си, до него Цеца и Ярката, от другата страна на масата — Даскала, Васил Върбанов, Маринчо Лалев и майка му…

Че как тъй пък е успял да доведе и майка си? Довела я е сигурно госпожата на Писателя. До тях, малко по-встрани е седнал и Писателя — обгърнат с дима на цигарата, която не сваля от устата си, и с бутилка бира в ръка…

Голяма работа е този фотоапарат — и дима покрай главата на Писателя е уловил!

С него направи и фотографията, която Маринчо Лалев им поиска, за да ги нарисува на стената в клуба според желанието на Васил Върбанов. На никого не каза, че си е направил копие същия формат и сега може да си ги гледа, когато си поиска. Няма го орехът на Маринчо Лалев, но иначе всичко си е същото като в клуба — всичките сбутани един до друг, като да се запазят от нещо, и малко встрани от тях и втренчен в тях — самият Маринчо Лалев!

Наистина голяма работа е фотографията!

Но не е все пак като живия човек… На живия човек можеш всичко да кажеш, а ако пък е далече от теб, както са далече неговите хора, можеш писмо да им напишеш и да се разберете остава ли в сила това, че жената, Рики-Райчо и Мери ще си дойдат през юни, или пак нещо ще се случи и ще си остане Райчо Даков отново сам-саменичък тука с пушката си, с двете кучета и фотографиите по рамката на огледалото и голямата, дето я има и прерисувана в клуба?

Така е. Не можеш на лицето от фотографията ни нещо да кажеш, ни нещо да напишеш. Почти същото е като при Маринчо Лалев — и на него ни нещо можеш да му кажеш, ни писмо да му напишеш…

Остави настрана блесналия от чистота приклад.

Изправи се, опипа полковнишкия костюм, надникна във вратичката на печката и като видя, че големият пън, който беше пуснал отгоре, се е разгорял, притвори я и се изправи. Погледна часовника. Взе от кутийките напреде си по две хапчета, хвърли ги в устата си и отпи от гарафата. Отиде сетне до стената, сне от гвоздейчето увеличената, сложена в нежна рамчица снимка, подпря я на гарафата, седна пак и се залови сега пък да почиства цевта.

Взема с шомпола от смазката, пъха го в тръбата, прави си въртеливите движения, гледа лицата на застаналите като пред разстрел и пак се спират очите му на позанесения поглед на Маринчо Лалев.

Такъв си беше и такъв си отиде Маринчо Лалев…

Даже и да беше възможно, какво толкова би могъл да му каже или пък да му напише Райчо Даков на Маринчо?

Много неща…

Например защо тази вечер си е вкъщи, а не е в клуба, както би трябвало да се очаква?

Няма начин да го знае това нещо…

Въпреки че отговорът е от прост по-прост — малко са му останалите неща на селото ни, ами взе, че го натисна и грипът! Азиатски някакъв и като същински азиатец — свиреп и жесток!

Не можа да се докопа само до госпожата на Писателя, защото, както тя самата казва, ядат месо и не водят здравословен начин на живот. Сякаш нейният е много здравословен — живее със зеленчуци, чайове, шипки, глогинки и орехи, които, пак според нея, били абсолютен заместител на всички меса, от които те толкоз не можели да се откажат! Но истината си е истина — не можа да я повали грипът. И сега тя им получава хляба и тя им го разнася по къщите. Тя им доведе джипи Кюлджиев от Соколово и пак тя ходи до Килифарево пеша, за да им купи лекарствата. Че на всичкото отгоре й се струпа и това — да храни прасетата на Ярката. А пък Ярката беше най-виновна за дереджето, в което изпадна селото…

Отишла рано сутринта да повика Японеца, за да отидат и да се разпишат в книжата на госпожа Шулева или на новата май госпожа, дето я смени, като правиха големите ремонти на кабинета на Негово Величество. Японеца направо я отрязал. Казал й: „Видя какво стана с Маринчо Лалев! В негова памет съм се отказал да се подписвам където и да е! И тебе те съветвам да се откажеш! Никаква файда няма от тези подписи! И няма да има!“ „Ама мене не ми достигат десет точки!“ — изплакала Ярката. „Е, ще ти ги дадат ли тези точки подписите на Шулева?“ — запитал я Японеца. „Не знам?!“ — вдигнала рамене Ярката. „Не отивай!“ — посъветвал я Японеца. „Не мога да не отида!“ — вдигнала пак безпомощните си рамене Ярката. И като я познавал каква е дива Ярката, облякъл се и тръгнал с нея, за да не е сама по пътищата, но още оттука я предупредил: „Аз няма да влизам вътре! Слагаш си подписа и веднага, с влака в десет и трийсет, се прибираме!“

И се прибраха. И дойдоха направо в клуба. И си направихме каретата както винаги. И се разотидохме посред нощите, както винаги…

А на сутринта отива Писателшата за хляба и гледа — никой не идва. Стоварва микробусчето хляба — пак няма никой. И тръгва тя тогава от къща на къща — лежи цялото село под завивките и трепери!

Веднага — джипито! Пеш до Килифарево. Разнася им лекарствата. Пали им печките — и вече цяла неделя така.

Като го видя заранта Райчо, че се е заловил да си пере полковнишките пагони, каза му: „Да не си посмял да излезеш утре на лов!“ „Няма!“ — най-нагло я излъга Райчо. „Повтори ли те, да знаеш, че няма да ги дочакаш Рикито и Мерито!“ „Знам това!“ — рече й Райчо Даков.

Не знаеше госпожа Писателшата, че дружинката беше се разтурила вече. Поради липса на ловци. От години той се присламчваше към дружинките на съседните села — сборни и те вече, но се навъдиха в тези дружинки разни приходящи бизнесмени с джипове и снайпери, които на бърза ръка оглавиха дружинките и много ревниво взеха да ги охраняват от чужди хора и разни като него — приходящи.

Ще излезе утре колкото да поразходи кучетата… И да се нагледат очите му на хубост — за неделя време, откакто селото лежи грипаво, трябва вече съвсем да е изпролетяло. Ще е сварила да позеленее и да потъмнее тревицата, ще са наедрели пъпките на дърветата, лепкаво ще се отцежда от клоните свежа роса, ще просветват в сутрешния сумрак провисналите между ланшните треви кръгове на паяжините, които отдалече приличат на мишена, в която можеш да се прицелиш, но не можеш да гръмнеш, защото ако гръмнеш, можеш да взривиш света! Поне на Райчо Даков винаги тъй му се е струвало и никога не е гърмял в центъра на паяжината…

Виж… ако излезе нещо, може и да гръмне! Патрони има всякакви — и за дребен дивеч, и за едър, ако нещо по-едро така се изстъпи на вървището. Но… става лошо, ако, дай Боже, умери! Как сам да го дереш? Как сам да го парчедисваш, като няма кой да ти полее на ръцете? Как сам да мъкнеш раницата от вървището горе до селото в ниското?

Райчо Даков стана бракониер по принуда. Винаги е бил измежду най-дисциплинираните ловци, винаги е зачитал законите на природата и законите на честта, а го докара този проклет живот дотам, че като най-първи престъпник да се скита по горите и на всяка крачка да пристъпя законите!

Маринчо Лалев го знае това нещо… Само той. Защото неведнъж му се е налагало на Даковчето да го търси за помощ. Където и да го е намирал, каквото и да е захванал да върши, рече ли му: „Маринчо, тъй и тъй…“, избърсва ръцете си в стиската конци и… тръгва. И отиват. И снемат месото от клоните на дървото, където предвидливо го е вдигнал, за да не го размъкнат чакалите, напластяват го в платнището и… домъкват го до село! Много пъти Райчо Даков го е канил да си вземе — половината било или поне някое кило там, но Маринчо винаги е отказвал: „Само ще го съсипя! Като го направиш ти по своя си тертип, ще донесеш долу в клуба всички да опитат!“

Но го няма вече Маринчо Лалев!

Направо е безсмислено да взема и патрондаша. Няма да го вземе. Ще поразходи кучетата и ще се прибере.

Подъл животец! Да няма ловен сезон, през който да е пропуснал една събота или една неделя, а сега сам да се откаже от патроните и да склони да излезе само за да разходи пушката и кучетата си.

Добре че го няма Маринчо Лалев — да не види и такъв резил!

„Ей, какво съм взел аз да му вдигам кокалите на Маринчо Лалев? — пусна патрондаша в краката си Райчо Даков. Падна тежко патрондашът — беше напъхал в него всичките патрони, които бяха му останали от последния лов. — Ни ми се е присънил, ни през деня нещо съм си мислил за него, а пък Маринчо, та Лалев! Иска нещо да ми каже ли? Аз ли нещо да му кажа иска? Ако иска нещо да му кажа, то трябва да седна и цяла седмица писмо да му пиша — толкоз много ми се е насъбрало, че…“

Хубава стана снимката де — направо художествена фотография, с тази залющена като географските карти на Японеца стена на кметството…

Знае ги Маринчо Лалев и стената на кметството, и картите на Японеца, и фотографията, която сам лично прерисува за откриването на клуба!

Не знае може би, че най-много от всички за него плака Японеца. Продължи да плаче и на помена, който му спретнаха пак в клуба с боба му, с житото му, с ръснатите върху житото разноцветни бонбончета.

Подсмърча, значи, секне се в станалата вир-вода салфетка, бърше се в позамазания ръкав на винтягата, дето му я подари Васил Върбанов, и все едно и също — непонятно такова и озадачаващо!

— Не ме излъга мене и този път предчувствието ми… Трябваше тогава да зарежа буркана и да тръгна, ама…

— И ако беше тръгнал, тогава какво? — мъчи се да го успокои Васил Върбанов.

— Можеше още жив да го намеря… И да го дотътря дотука. И да не сме сега без него тука и да се тъпчем, сякаш боб и жито не сме виждали…

— Не си виновен ти! — извърна го към себе си Васил Върбанов. И повтори: — Ти не си виновен!

— А кой? — разрева се пак Япончето. — Кой е виновен? Аз псувах властта… И те заради мене са го задържали…

— Никой не го е задържал! Дори като се обадихме в полицията заранта, когато ходихме да го търсим Маринча и не го намерихме, обявиха го за общонационално издирване. Във вестника. И снимката му поместиха на Маринчо Лалев на трета страница на вестника…

А Японеца пак неговото си знае:

— Аз псувах властта…

— А… само ти си, дето си я псувал властта! — додея му на Васил Върбанов да се занимава с Японеца. — Те това нещо сега за нищо го нямат! Можеш да псуваш властта на майка… И Негово Величество можеш да псуваш колкото си искаш — нищо няма да ти направят, защото сега е демокрация! Пък и няма кой да те чуе, че си псувал някого… Ама… изпуснеш ли се да кажеш, че има голяма престъпност и че тя от ден на ден нараства, веднага ще те обявят за най-пръв национален предател и за най-голям враг на демокрацията!

— Аз на никого не съм враг! — погледна го втрещено Японеца.

— Ще те направят! — отряза го Васил Върбанов и се извърна към Даскала, който, не се знае за кой път вече, разправяше историята на Касърчето, дето бързал да се прибере от градината в Унгария, минал за по-направо през Тръмбеш и… изпролетял в оня овраг на Ердванлийското землище…

Цеца Панделката гледаше с премрежените си от сълзи очи ореха и подреждаше с вилицата си кръгчетата на краставичките в чинията отпреде си.

— И е същото… и не е съвсем същото! — приключи, неначудил се Даскала.

— Е, то не може съвсем същото да се повтори! — съгласи се Васил Върбанов. — Не може. И не бива. Пък и много знаем ние кое как точно се е случило, било с Касърчето, било с Маринчо Лалев…

— Нямало престъпност! — скочи от стола си Японеца, та чак разбута долепените една до друга маси. — А кой му потроши на Маринчо Лалев ребрата?

— От полицията се произнесоха, пък и вестникът тъй писа, че е починал Маринчо Лалев от измръзване…

— На вестника ти ли да вярвам аз и на полицията ти, или на аутопсията и на джипи Кюлджиев? Ама за какво ми е аутопсията на джипи Кюлджиев — нали аз го къпах Маринчо Лалев… И без аутопсия може да се види — четири ребра счупени, две пукнати, ключицата на лявата му ръка потрошена, сякаш някой с ботуши е скачал отгоре му…

— Може и тъй да е… И тъй може да е било — рече му кротко Васил Върбанов. — Ще занимаем пак полицията с този въпрос, ама ти излез сега, поразтъпчи се и като се върнеш, пак ще приказваме…

Успя най-сетне да се откопчи от стола си Японеца. Като подгонен излезе от клуба и никакъв повече не се вясна.

Също така много плака на самото погребение и Панделката. Тъй се тръшкаше върху пресния гроб, че на всички чак страшно им стана. По едно време Райчо Даков не издържа и тръгна да я махне от мокрите, покрити с мушката и здравец буци. Но го спря Мария Ярката — като с менгеме стисна китката на ръката му. Изненадан от силата й я погледна Райчо Даков, но преди да успее нещо да й каже, тя долепи устни до камуфлажната полковнишка шапка и прошепна влажно в ухото му:

— Остави я да се наплаче! Тя имаше слабост към Маринча…

Виж… това е нещо, дето би могло да го изненада Маринчо Лалев… Приживе, де. Там, на гроба, и сетне на помена в клуба нищо вече не можеше да го изненада, пък и едва ли му беше и до изненади…

Изненадан беше Райчо Даков. И продължи да се изненадва…

Както гледаше Цецка ореха, посочи с пръст по-встрани застаналия Лалев и каза:

— Той стои сега сред ангелите, до дясното или до лявото коляно на Дядо Господ и ни гледа оттам. И ни вижда. И му е мъчно за нас така, както на нас ни е мъчно за него…

Спогледаха се многозначително и не на шега изплашени от лудналия й вид Даскала и Васил Върбанов. Минчо Майката придърпа една пълна чиния пред себе си, но се сепна и той и остави лъжицата си до чинията. Ярката пак стисна до болка китката му и Райчо Даков изохка. Едва се сдържа да не я удари през ръката. Подпря се на освободения от Японеца стол, изправи се, непривично, неуверено се прекръсти и излезе от клуба — да потърси уж Японеца и да му даде плетения фес, който беше забравил на масата…

Приключи и с цевта на пушката…

А пък такава дълга и предълга нощ се е проснала отпреде му, та му иде, та му иде като чакалите да завие, дето почнаха да се обаждат от запролетялата, но още гола и тъмна кория.

Бог — високо, Испания — далече, а пък селото дреме грипозно и ни при някого можеш да отидеш, ни да се надяваш, че може някой да ти дойде…

Ще тръгне рано сутринта госпожата на Писателя — да им остави хляба и да види кой докъде е стигнал с личния си грип. Ще им каже по някоя добра дума и по някоя нова билкова рецепта, за която досега не се е сетила, а като стигне до портичката на Райчо Даков и види подпъхнатата отвън в халката клечица, и като не чуе да лаят кучетата му, ще се ядоса и ще тръгне обратно от къща на къща да каже на всички какъв номер й е погодило Даковчето — недоизлекуван е тръгнал да разходи пушката и кучетата си, въпреки че й е обещал да не го прави това нещо!

Ето едно нещо, дето Маринчо Лалев няма как да го знае: Писателя си намери работа!

Имаха го за много захлупен. Даже като се засели в селото тука, така си и приказваха: „Абе, писател! Ако беше толкова писател, щеше ли до нас да опре тука и с нас да живее, сякаш е живот това нашето!“ Но се оказа, че не бил толкова захлупен. Обявиха се долу в Соколово работни места за осемнайсет души въоръжена охрана. Явиха се за тези осемнайсет работни места сто и двайсет човека! И може ли да си го представи човек — назначиха го Писателя! Значи имал връзки! Не е бил случаен човек наистина! Срещна Райчо Даков наскоро едного от Гвоздейка — колега по охранителна линия на нашия човек. И го запита: „Как е нашият човек?“ „Добре е! — отвърна му онзи. — Ама като отвори вестника на траурните страници, все се понадига така от стола и отлага каскета от главата си!“ „Видял е някой познат сигурно?“ „Не, бе! Питали сме го… И да няма познат по снимките там — пак става!“ „Много познати има, ще знаеш! — рече Райчо Даков на колегата от Гвоздейка. — Идват му тука в селото всякакви — и с бради, и без бради, а някои даже и на телевизора сме ги гледали! Голям връзкар — почти пред пенсия, а се уреди да го вземат там при вас!“ „Мълчи! — спря го колегата. — Да не се разчува — всичките до един долу все с връзки сме уредени!“

И това няма да може да го проумее никога Маринчо Лалев — връзки от полковник нагоре да му трябват на човека, за да се уреди на едно място за „пазач — въоръжена охрана“!

Както си е застанал тъй, встрани и някак ребром към останалите, гледа Маринчо Лалев от уголемената фотография и сякаш не може да повярва, че дотам чак са стигнали нещата…

А Райчо Даков го обзема една амбиция да му докаже, че си е самата истина това, което казва… Втренчил се е в невярващия поглед на Маринчо Лалев от фотографията и както си мислеше да му кресне, че изобщо не лъже, като му разправя историята на Писателя и връзките му, че никога не е лъгал за такива дребни нещица, че изобщо никога не е лъгал, изведнъж му домъчнява за Маринча, че е такъв отстранен и на фотографията и че колкото и да е голяма работа фотографията, истината е, че го няма Маринчо Лалев… И си е чиста илюзия, че можеш нещо да му кажеш на него или пък писмо да му напишеш.

Като разправяше веднъж Писателя за новата си работа, май беше по последните избори за кметове, спомена между другото, че долу в Соколово осемнайсетте души въоръжена охрана членуват или пък били симпатизанти на деветнайсет партии.

„Ей това вече не може да го бъде!“ — заяде се Даскала. „Може!“ — не му се върза на заяжданията Писателя. И все така кротичко обясни как един колега от охраната поддържал една от традиционните партии, но поддържал и Партията на жените. Защото много ги обичал…

— Че кой не ги обича жените! — ядосваше се Райчо Даков, докато снемаше просъхналите дрехи от сизала. Надникна в печката да види къде огънят е най-силен, придърпа ютията от края и я сложи върху вторите колелца на плочата. Застла одеялото на масата, простря отгоре му полковнишкия клин, натамани голямата носна кърпа върху клина и приседна пак.

А насреща му пак Маринчо Лалев!

— Да видиш докъде сме я докарали! — рече му Райчо Даков. — Осемнайсет души да симпатизират на деветнайсет партии! Да се чуди човек и да не може да се начуди! Както на тебе не може да ти се начуди Писателя… Приказвали сте си нещо някога си и той още му се чуди… Рекъл си му ти, че се чувстваш свързан по някакъв начин с всички хора по света. И не защото много си пътувал! Не! Рекъл си му: „Остави дето не знаем къде дядовците и бабите ни са шетали, ами вземи другото — аз познавам тебе, ти познаваш другия. Този, другият, познава един от Ямайка. Ямайкаджията чрез някого е близък с някого от Якутия. Якутецът има роднини в Канада… Канадецът и тъй нататък, докато се окаже, че Садам, Буш и Осамата са си едни много близки хора, които обаче не подозират това, ами се трепят един други, сякаш са някакви трапери и диваци!“ Рекъл си му го ти това нещо — приличаше ти на тебе да ги приказваш такива! И какво толкова има да му се чуди на това нещо Писателя… За чудене е, че осемнайсет души могат да членуват в деветнайсет партии, а на това изобщо няма какво да му се учудва човек! Жената, значи, е в Испания от шест години… Синът, снахата и внуците са също в Испания и общуват главно с испанци… Е, не съм ли аз в такъв случай неразривно свързан с всички испанци? Испанците от своя страна общуват с хора от целия свят… Е, не съм ли и аз по тази линия свързан с всички хора от всичкия свят?

Трябва някога да изложи тези си съждения пред Писателя, за да спре този човек да се чуди на нещо толкова човешко, което някога си му е рекъл Маринчо Лалев!

Ако пък им спомене, че една цяла нощ се е разправял с Маринчо Лалев или пък че му се е искало и писмо да му напише — направо ще изпопадат от столовете!

Сякаш да се поусмихна от снимчицата си Маринчо Лалев.

— Ти седиш сега сред ангелите до лявото или до дясното коляно на Дядо Господ и си добре! — рече му Райчо Даков. — Но… и ние сме добре! Откъм продоволствие, знаеш, не сме зле, но парите пак идват късо така. Нищо че синът праща по сто евро, защото аз им ги внасям, та като си дойдат след шест години пак, да не харчат готови пари, ами да си имат свои тука! Дигнаха тока. Телефона дигнаха — да те е страх просто да погледнеш слушалката! Все приказват, че хлябът нямало да поскъпва, ама поскъпва и той. Наканили са се сега да тръгнат от къща на къща, за да описвали кой какво имал из двора си — брой кокошки, прасе, ако има такова, овце, кози, крави, ако още не ги е изклал, както беше принуден да направи Писателя. Радиото ден из ден ни се заканва и казва, че нямало уж да се предоставят данните на данъчните и други служби, но ние си знаем — пак някакъв нов данък ще ни скроят!

Много го интересуват Маринчо Лалев данъците и телефоните! Тръгнал е да го нарежда това писмо, сякаш ще го чете на Даскала, който непременно ще започне да се гаври и да подпитва: „Е, какво му писа на Маринчо Лалев?“ „Е, и какво ти отговори Маринчо Лалев?“

Може примерно да го интересува Маринчо Лалев какво е станало с магаренцето му?

Взе го Японеца, И сега кой каквато тревица откоси от двора си, изкарва я пред портичката, а Японеца минава и я прибира с каручката.

Абе… всички много плакаха на помена, а пък само Японеца се нае да се занимава с магаренцето му и с майка му.

Майка му пък изобщо не заплака — гледаше в несвяст, а какво виждаше, никой не може да ти каже!

Като я гледаше — такава несретна и неясна, пак започна Васил Върбанов да разсъждава за живота и за смъртта:

— Не ме е страх — рече, — от смъртта! Даже като да съм узрял за нея, ами ме е страх от остаряването! Страшно нещо е да остарее човек… Като коза си се хендрил до вчера из клоните на сливите да ги свалиш долу, а днес да не можеш да си обереш ябълката! За какво ти е такъв живот?! На децата си да не можеш да помогнеш, а пък се очертава и да започнеш да им пречиш…

— Маринчо Лалев не можа да остарее! — въздъхна Даскал Кольо и се забърка за цигарите, които беше отказал, откакто се появи предаването „Треска за злато“.

— Което си има своите и плюсове, и минуси! — каза му Васил Върбанов.

— Плюсове? И минуси? — стисна дланите си една в друга Даскала.

— Точно тъй! Няма да падне от ябълката… Няма да види докрай разрухата, която сами и с чужда помощ си спретнахме… Няма да види как един по един измираме и умира селото ни… Няма да разбере, че трябва съвсем наново да го започваме този живот! Всичко отначало! Пак да дойде Аспарух на Дунава, пак да забие конската опашка… Пак…

— Всичко отначало! — повтори като ехо Даскала.

— Точно тъй!

— Туй бяха плюсовете! А минусите?

— Не успя Маринчо Лалев да отиде до Москва. Изпусна последния влак за Москва…

Минчо Майката, който досега беше подпирал глава в шепите на облакътените си на масата ръце, трепна, стисна полупълната бутилка вино така, сякаш ще я захвърли по някого, и каза:

— Бай Василе, вие с Даскала, както винаги, всичко знаете! С абсолютна сигурност! Ама от къде на къде ще знаете, че Маринчо Лалев е изпуснал влака? Може, майко, докато ние сега го поменуваме тука него, той да се е излегнал в купето и… да си пътува за Москва…

— Всичко може да се допусне! — рече му миролюбиво Даскала. — И това може, разбира се…

— А малко музика да пуснем, може ли?

— Не може!

— Малко, така… Таборът отива…

— Не може!

— Защо, бе! — запрати бутилката в ъгъла Майката. — Може ли душата да не пее! И има ли душа човекът, когато душата му е престанала да пее? Ти, майко, знаеш ли, че ние с Маринча сме я въртели тая плоча от заран до вечер и от вечер до заран, докато…

— Знам! — рече му Даскала, като не можеше да се начуди, че бутилката е останала здрава и още с кълколене се излива виното от нея и на тънка ивичка потича от ъгъла към средата на клуба. Обърна се сетне към Ярката: — Марийке, изведете го! Тъкмо да видите къде се запиля Японеца…

— Никой никъде не може да го извежда Майката! — тръшна се на стола Минчо и пак подпря глава в шепите си — все едно не е излизал от позата си, нищо не е казвал на Даскала и на Васил Върбанов и никаква захвърлена бутилка не е имало…

Натиска ютията Райчо Даков — цял се е излегнал върху й.

Синчето му на цял хотел бялата техника да оправя, а той да се мъчи с тая, нагрявана на плочата на печката ютия да глади полковнишката куртка, след като се е намъчил с полковнишкия клин!

Малко, мъничко остана…

Докато го изглади, и отвън вече ще се развидели…

И ще тръгне…

Майната му на грипа! Грипът да си грипува в тялото, а пък душата на Райчо Даков жадува за простор — ширине да види и висине да види, тънка влагица по младата трева и омънистени от ситна роса паяжинки, като мишени опънати между ланските сухи треви и шипкови подрастъци…

Няма да вземе и пушката!

За какво му е? Да я разхожда само! И като се види толкова сам в широкия простор, и като си помисли колко е далече и накрай света Испания — само да се плаши от пушката си!

Много ще му станат на едно село за една само зима един пребит и измръзнал в преспите и още един — да се чудят и с него: защо тъй е станало? И как тъй е станало?

Ще тичат кучетата му далече напред, ще заничат в коренищата на храсталаците, ще душат смачканата трева в дивечовите леговища и пресипналият им още зимен лай ще оглася онемялото ширине и висинето над него…

Райчо Даков ще се е изстъпил на върха на Миньох. В далечината на север ще се вижда сребърната нишка на Дунава, а на юг — още оснежените шипченски била и върхове…

В ниското долу ще димят комините на селото му — лениво, с лениво източили се на възбог лениви, бели и уютни пушеци…

Ще оживее всичко!

За да започне всичко отначало — червено и кръгло ще изгрее слънчицето; бавно ще изпълзи на пладне; ситно ще се спусне надолу, за да залезе зад обичните му западни планини…

И утре… пак!

2003 г., с. Маноя, общ. Дряново.

Край