Кънчо Атанасов
Всичко отначало (8) (Книга за селото)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ilia_avramov (2019)

Издание:

Автор: Кънчо Атанасов

Заглавие: Всичко отначало

Издание: първо

Издател: Слово

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Вектор-ВТ ООД

Излязла от печат: 2003

Редактор: Йордан Дачев

Художник: Мария Ангелова

Художник на илюстрациите: Любов Иванова

Коректор: Ани Владева

ISBN: 954-439-784-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10048

История

  1. — Добавяне

Таборът отива към небето…

Който веднъж е гладувал, ама гладувал наистина, такъв човек нищо не може да го нахрани и все гладен ще ходи. Ще стане такъв човек от масата, ще се пооригне, както се полага, ще отиде до мивката, ще изпие една чаша и… да му е пак да седне на масата!

Минчо Майката изяде един хляб, четвърт салам „кучешка радост“, едно парче сланина, три глави лук, една — чесън и като се напи с вода, веднага забрави, че вече е вечерял, и пак се заоглежда за нещо за ядене…

Сети се, че купи днеска за Панделката една кутия вафли и две пакетчета бисквити, но се отказа от тях и за да не се изкушава повече, изправи се до ламаринения шкаф, избърса хубаво ръцете си в стиска омаслени конци и се зае да разглобява трите нафтови помпи, които откри в автоморгата до гарата. Направо без пари ги взе — случи се зад тезгяха един бивш колега от „Градски транспорт“. „Влачи! — рече му. — Махай ги оттука, докато не са дошли шефовете. И дано да ти свършат работа! Аз мисля, че едната може да стане!“ „Ще се види дали ще стане, като я разфасовам! — каза му Майката. — Но мисля, че от трите и тази, дето сега ме мъчи, все нещо ще излезе! Имам, майко, в село един човек — цар е на помпите!“ „А дано! — рече му онзи. — И наминавай! Падне ли ми на ръка нещо, дето може да ти върши работа, ще ти го спастрям!“ „За да остане черпнята у мене, нали!“ „Не бери грижа!“

Има, значи, още свестни хора на този свят! Този колега например — каква може да му е ползата на него от Минчо Майката, че се е загрижил да го снабдява с резервни части за таратайката му? Да му дотрябва някога някаква кирия да му направи? Ама той знае — има я кирията! Колеги са били… Пък и хора са най-сетне, може ли Майката да откаже на някого, който има нужда от нещо? Невъзможно е такова нещо! Да поиска най-много да му се плати нафтата, ако кирията е по-дълга от петдесет километра… Това е за нормалните хора! Виж, за мутрите, на които слугува сега — ще ги дере, както вървят тарифите! Ама те пък не плащат. Или плащат след три месеца… И като платят — те, парите им, станали едно нищо! Уж все разправят, че нямало никаква инфлация, а пък то… Искаше преди три месеца да си купи един акумулатор. Не можа. Купи го сега. И се оказа, че парите, които беше приготвил, — не стигат! За още петнадесет лева трябваше да се бръкне! Много го доядя. И като се появи чорбаджията в митницата да слагат пломбите на фургона, каза му направо в очите: „Шефе, първо плащаш предишните кирии и тогава чак се качвам в кабината!“ „Майко — не можа да повярва шефът, че някой се е решил да му се опъне, — аз… и други мога да намеря!“ „Намери си!“ — седна на стъпалото на кабината Майката. Ама то не е толкова просто да намериш нов човек, да го научиш откъде да мине, да му разкажеш играта как се минава по митниците, да го пратиш при ония, като шефа в Таджикистан, и да го оставиш сам да се оправя с тях… Никак не е лесно! Постояха тъй и най-накрая шефът се видя принуден да извади щипката едри банкноти. Сръчно преметна с наплюнчения си палец няколко парчета, спря и добави още две: „Тези за нафтата!“ Пак наплюнчи палеца: „Тези за митничарите!“ И потрети операцията, но този път в много съкратен вариант: „А тези за тебе за из път!“ Майката не пое банкнотите. „Още ли трябват за из път?“ „Не, достатъчно са. Но ще ги взема, когато ми платиш предните две кирии!“ „Нали ти казах, че съм притеснен?!“ „Шефе, аз пък съм притиснат! — каза му Майката. — До стената!“ И пак почна да се обяснява онзи: „Превод направих за стоката! Два превода още трябва да направя днес…“ „Не ми се обяснявай! — изправи се Майката. — Аз превод няма да правя! Аз искам да си върна борчовете, за да мога нови да почна да правя с тази твоя работа! Или плащай, или разтоварвай стоката и я товари, на когото си искаш!“ Можело и тъй, значи, с тези тарикати… Плати си кириите. Но за да си избие парите, му каза: „Обаче никакво разтакаване повече! Не ми трябва вече една кирия в месеца, а две! Мене натискат контрагентите, а аз почвам тебе да натискам!“ „Каквото зависи от мене, Майко, имаш го! Дали за месец, или за четиридесет и пет дни — това ще покаже времето… Ама ти се оправи с тия твоите контрагенти там! Като стигна, да не се мотаят десет дена по бардаците си, а да ме товарят и да тръгвам…“ „Това от тебе зависи — оплакаха ми се, че малко буташ на този, от когото зависи!“ „Бутам толкова, колкото си ми дал да бутна!“ „Добре… И това ще видим…“ — малко като да се позамисли шефът и се обърна и замята крачолите на копринените си гащи по посока на администрацията на митницата, където го чакаше колата му.

Не кола, ами… камион! Бронирана, че даже и блиндирана!

А пък Майката се разтакавал! Да му даде той тази морга, дето на сто километра пет литра масло не й стигат, ще види тогава кой се разтакава и кой не се разтакава! Смотаняк! И смотан свят! Ще даде на това нещо такава кола, дето не може да я оцени, а няма да даде на Майката една по-свестничка колица, та хем да я цени, хем да я има като жива душа! Няма такова нещо! Нарива светът на някои без мярка — взема от другиго: от Минчо Майката, от втори, от трети… от целия народец граби, за да даде на единици… Ама… тъй било по света! Глупости! Не е виждал свят Майката! И ако е такъв светът, който вие знаете, за какво ви е такъв свят? Ами пооправете го, пооблагородете го и… тогава го навирайте в очите на хората!

А то иначе какво излиза? Накара го (чак да не повярваш) да му плати и пак е без пари!

Плати на бензиностанцията, че там беше заборчлял много. Върна сумите, дето беше вземал оттук-оттам, плати борча в минимаркета, където жена му пазарува да храни сина, снахата и внука му, напазарува си консерви за из път, остави някой лев вкъщи да не са съвсем без пари и те… свършиха! Останаха тези, без които не може да тръгне — за нафта, за ферибота, за митниците, за глобите и за рушветите, без които никъде не се минава…

От тази помпа нищо няма да излезе! Цилиндърчетата ако влязат в работа, пак добре! Като че ли и буталото не е лошо! Ще се разбере, като ги види Маринчо Лалев… Опасен човек: стисне очи, омасли пръстите си и… „Става!“ „Не става — задрало е!“ Усеща метала — същински рентген е.

Всичко усеща Маринчо Лалев, ама го изплю шайбата и него — рине снега на бабите по махалите! А пък шайбата се върти на празни обороти: накъдето и да погледнеш, мливари много, а от нито един улей брашънце не се сипе! Такъв човек да отстранят от работа — няма да измами, няма да изменти и каквото похване, похванато бива и по европейските, и по азиатските стандарти!

Трябва тази нощ да разглоби помпите, да измие частите, да ги подсуши и рано сутринта да повика по телефона Маринчо Лалев, за да могат да съберат една здрава помпа, да я закарат с колата на Даскала или на Писателя, ако е успял да си купи гуми, на стенда в Хлебозавода и да я прекара Маринчо на стенда! На други хора вече доверие няма: каже ти „готово!“ и си прибере парите, а като тръгнеш, и пак същото — не можеш да разбереш на кой цилиндър подава и къде не достига горивото.

Този път обаче ще плати на Маринчо. Колкото и да се дърпа и да се прави на голям християнин, какъвто си е, няма да го остави и как-как, ще го накара да вземе поне едно петдесет лева!

Ама първо ще трябва да намери откъде да вземе двеста лева назаем!

Закъсня. Ако беше ги сварил в клуба на картите, да е решил досега въпроса — щеше да ги е изръсил кой колкото може да даде от пенсиите, а остатъка да изтръска от Ярката. Срамота е работещ човек да иска от пенсионери, ама такива са сега времената. Изпусна ги. Сега цялата сума ще легне на нежните плещи на Ярката.

Ще даде петдесет лева на Маринчо Лалев! Ще мине през къщи да остави още петдесет лева, защото… са наистина малко тези, които им остави! Тихомира тъй се е подула от тия зъби, три месеца ги търпи, срамота е да остави човек жена си толкова да търпи! От Габрово — направо в Плевен, да остави поне сто лева на Елито — за квартирата, за уроците по английски и да преживее, докато се завърне. От Плевен — направо за Варна! Ще лети ли, ще хвърчи ли, ще се носи ли… но трябва да хване ферибота! Има и там агенти шефът… и ще позвъни… и кажат ли му, че не са го видели да се качва, по-добре да не му се вясва пред очите! Успявал е и в по-напечени положения! Ще успее и този път…

Ама по-натясно сякаш не се е оказвал досега! Изработеното пръснато, а и нови борчове е почнал да трупа! И как се струпва всичко наведнъж бе: зъбите на жената, уроците на Елица, че и основен ремонт на таксито на сина! Купили са вече всички части, блокът и валът са шлайфани — да си го прави основния ремонт! Било много студено… И седнал да гледа „Дързост и красота“! А на баща ти топло ли му е, бе, като не излиза по цял месец от кабината? За да не пръска пари по мотелите и хотелите и да спи на изгасен двигател, за да икономисва нафтата!

А баща му основен ремонт не може да си позволи! И му остава да се надява на златните ръчички на Маринчо Лалев — да събере от четирите помпи една и да почне да му прави на шефа по две кирии поне на четиридесет дни, та дано го избие това нямане и тази закъсаница!

Кандърдисваше го Тихомира, като дъвчеше листата невен заради зъбите си:

— Мин… чо, да ос… танеш да… се поизкъ… пеш…, да се преоб… лечеш, да се на… вечеряш като хор… ата и утре да тръ… гнеш!

Слуша я, гледа я такава подута, подпухнала чак и като си помисли, че утре пак трябва да бъде в шивалнята на австрийците да им шие копчетата, иде му да стане и да блъсне главата си в стената. Ама ще я пробие, а пък пари за ремонт няма. Каза й каква е работата: за шефа, за помпите, за това, че ако вдругиден не тръгне, ще изпусне ферибота и… Разбрана жена е Тихомира! Ония се развикаха от хола пак — снахата по-точно:

— Тише, почва сериалът!

„Тише ли?“ Толкова шумно ще стане тука, ами няма време да се позавърти малко вкъщи… Каза на Тихомира:

— Докато не си оправиш зъбите, няма да стъпваш в шивалнята:

— И… как ще ста… ане т… ова? — задъвка пак невена.

Излезе. И как стигна до село, още не може да се начуди! Особено на излизане от Соколово, когато хвана стръмното — все е прекъсвала, ама то такова прекъсване, че чак започва да хълца!

Вижда му се на Майката втората помпа, която взема, нова! Ами тя направо фабрична! И кой е този луд, дето ще изхвърли нова помпа за волво? Всякакви се навъдиха! Или пък някои са крадили някъде и… носят на вторични и по моргите! И нали не разбират, продават за жълти стотинки това, което цена няма! Остава сега пък той точно да е ударил кьоравото?! Или пък колегата, когато разбра, че от месеци е закъсал за помпа, да му я е пробутал тази, все едно че не знае какво прави? Само така е станало! Избърса само смазката и… се сдоби с нова помпа за камиона си! Стават, значи, чудеса! И ги създават хубавите хора. А… голяма черпня го чака този хубав човек, като се завърне Майката от кирията! Никому не е оставал длъжен Майката — ще се отсрами и този път! Трябва даже и да му донесе нещичко от Русия… Ама като не знае от какво има нужда? Ще го подпита лекичко, когато седнат да се почерпят, от какво примерно има нужда и още при следващата кирия ще му го поднесе… Златен такъв! Не са се свършили, Майко, хубавите хора! И както е тръгнало, може един ден да се окаже прав Маринчо Лалев, дето все повтаря: „Лоши хора няма! Животът понякога е лош с хората, ама и без това не се може!“ Голям чешит: за когото и да стане дума, когото двамата познават и когото той само познава, едно знае: „Хубав човек!“ „Добър човек!“ „Всички ако са като него!“ Писателя, понеже не може да разбере позицията му, запита го веднъж: „Ей, Маринчо, ти наистина ли смяташ, че всички хора са добри?“ „Лоши хора няма! — отсече непоколебимо Маринчо Лалев. — И най-калпавият да е, ако го подкараш с добро — много добрини може да направи! А ако подкараш добрия със зло, такива поразии може да направи, че да не може да ги побере умът ти! Е? Кой е лошият? Кой е добрият?“ Писателя, дето уж е писател човек, абсолютно нищо не можа да му отговори. Повъртя се само и… зачезна по някое време към сайванта, където беше си подредил летния кабинет — една малка масичка и стол под сеновала и… върху рекламата за зърното — книги, книги, два стека „Шипка“ и голямата чаша с голямото кафе, за цял ден да му стигне, когато се завре там и вземе да чете нещо или пък по-рядко да пише.

Бяха се насъбрали пред портата на Писателя. Привечер. Гледаха как козите бръстят бряста по синора и въздишаха в сянката на ореха. Или пък орехът въздишаше — няма значение. Панделката и Ярката заплитаха нещо, като се посбутваха една друга, за да надничат в разтвореното направо върху острата трева списание. Васил Върбанов и Даскала играеха табла, като захлупваха заровете с една дървена чашчица, за да не ги гонят из тревата. Райчо Даков още не беше дошъл…

Изнесе Писателшата поднос с купички крем карамел с по лъжичка във всяка купичка! Подаваше им и приказваше:

— Било Задушница вчера… Но мене нали не ме интересуват тези работи, днес чух по радиото, че вчера било Задушница… И си викам, я да забъркам аз един крем карамел, че като се съберем под ореха довечера, да го изядем за Бог да прости душите, дето са си отишли от нас, че и за нашите души…

Скочи Ярката да носи нещо за душите си, затири се и Панделката — и тя имала души. Пристигна Райчо Даков — той пък знаел, че е Задушница, и дойде с две чанти… както той си знае да ги реди!

Такава Задушница си спретнаха, че душите на мъртвите им трябва да са останали доволни от помена им, поне колкото те самите бяха доволни.

Писателшата отиде да дои козите си.

А Писателя още не беше дошъл.

Тогава Васил Върбанов каза на Маринчо Лалев:

— Не му се разсъбличай толкова! И за всички се отнася това нещо — не бива да му се разсъбличаме толкова! Ще ни опише този тип и така ще ни опише, че има да се чудим къде да се дяваме!

— Нека да ни опише! — каза му Маринчо Лалев. — Така и трябва! Да се видим какви сме… И да се засрамим от себе си, ако има за какво. Или пък да бъдем горди със себе си, пак ако има за какво! Мене не ме е страх от това, че някой може да ме опише — ден по ден и час по час от живота ми, страх ме е, че няма да се харесам, като се видя!

— Че аз нали точно за това приказвам! — усмихна се Васил Върбанов.

— Не, ти за друго приказваш! — каза му Маринчо Лалев и пак задъвка стръкчето осилеста тревица.

Трябва да разглоби и другата помпа, да види какво може да излезе и от нея.

Но първо ще сложи дърва във варела, че почна да изстива гаражът — нали е само една плоча отгоре!

После ще включи грамофончето. Ще отметне мушамичката, с която го е завил, ще извади от чекмеджето на барчето плочата, ще я забърше с чисто дунапренче и ще я сложи на диска… Кеф, майко, кеф! Ще я извърти и от двете страни и тогава… тогава ще види какво ще прави. Какво? Другата помпа! Ама като знае, че има вече помпа — отщява му се да се занимава с тези боклуци… Обаче трябва! Трябва да скалъпи поне още една, да си я има за резерв в сандъка. Като кара такъв скапан камион човек, трябва и още един да влачи със себе си за резервни части!

Бре, че тегли тази печка! Бре, че температура прави!

Прави му я, то се знае, Маринчо Лалев… Изряза място за вратичка, вратичка направи и й курдиса пантички, сложи отгоре една тръба, която да влиза в кюнеца, завари и едни краченца от някаква старинна печка и стана такава кокетна печица и такава топла…

А пък беше решил да го изхвърля варела! Задигна го от Материално-техническо снабдяване — солиден, тежък. Рече си, не може да не свърши някаква работа. Но си взе белята с него… Какви киселини, какви отрови са карали с него — мирише и не се отмирисва! Пълни го с вода — вмириса се и водата! Махалата вмириса, вмириса селото, вмириса се и той самият — където и да отиде, озъртат се хората около него, стискат носовете си и бягат настрани! Видя се в чудо! И извика един ден Маринчо Лалев да го натоварят във фургона и да го хвърли някъде по деретата в Балкана!

Маринчо гледа варела, гледа го и каза:

— Хубав е! Стабилен е! Няма да го хвърляш!

— А какво да го правя? Ти разбираш ли бе, от банята излизам — воня! На хиляда километра да съм от него — пак воня! Като грях се мъкне подире ти тази воня!

— Огънят ще оправи работата! — рече Маринчо Лалев и поиска литър нафта, литър бензин и една бала сено.

Махнаха едното дъно, натъпкаха сеното във варела, заляха го хубаво със сместа от бензин и нафта, хвърлиха вътре и едно сандъче от грес, опънаха каменарския шнур, драсна му Маринчо Лалев клечката кибрит…

Дим да ти види окото и отровна гъба в небето — същинска Хирошима!

Поне половин час димя…

— Ела сега да видиш какво е станало!

Светнал оня ми ти варел, позалющила се боята отвън и… не мирише!

— Ти нямаш печка за в гаража! И мръзнем, като се наложи нещо да ремонтираме. Ще ти спретна една печка от този варел, че да ме споменуваш!

Спретна му я… Благодат! Десет минути след като й драснеш клечката, може по потник да ходиш вътре, а даже и без потник!

Топличко… Омая… Върти се плочата с песните от филма „Таборът отива към небето“… Светло е на душата ти, тъжно ти е, до краен предел му става тесен на Минчо Майката този свят, за други свят е скрояван той — по-широк, по-висок, по-безкраен свят…

Отскача игличката от грамофончето. Отива до барчето, обръща плочата, настанява се пак до варела — на седалката от ифата му, дето прибра, когато я бракуваха. Имаше забрана да се сваля каквото и да било от камионите, когато ги бракуваха. Каза тогава Майката на главния инженер на ДАП-а: „Слушай, майко, тази седалка е повече моя, отколкото на камиона! Нов беше камионът, като седнах на нея, и толкоз съм седял на нея, че тя просто се е сраснала с мене! Затова си я вземам!“

Топло… Светло… Пеят циганите. И плачат. И се смеят. Плач има в смеха им. И смях има в плача им.

Живот, майко!

Ей, много неразбрано копеленце излезе Японеца! Колко пъти му е приказвал: „Всяка вечер паля варела в гаража. Топло е. Аз спя в пристройката — сложил съм си там калорифера. Можеш да спиш в гаража!“ Дойде веднъж. Спа една вечер. И не повтори. „Ти защо не идваш, майко?!“ „Ще се разболея — рече му. — Веднъж на топло, после на студено — това си е чиста болест!“ И взе да му обяснява как било при растенията… Значи, като се зададял голям студ, някак си се стягала дървесината им, или как го каза там, и те посрещали студа подготвени и затова не измръзвали… И той на тръстика тръгнал да ми се прави! И което е най-интересното — не се разболява! Цяла зима кой хремав, кой грипав — Японеца мотае тънките гащи и нищо му няма!

Какво ли прави сега в този студ Япончето? Да прескочи и да го повика, ама няма да дойде! Напразно ще гази снега. Пък и няма какво да се намери у Японеца за ядене. Най-много да извади от мазата някой буркан домати. Неугледен такъв, неуреден, а пък сам си прави консервите и туршиите! И добре ги прави! Като си организират някое събиране в клуба, всички налитат на неговите туршии!

И туршия би хапнал сега, макар да знае, че туршия него не го храни. Ама няма да пипне и вафлите на Панделката! Не че Панделката нещо ще рече, но… трябва да се ограничава! Така му вика и Тихомира: „Минчо, трябва да се ограничаваш! Я разширен стомах ще получиш, я разширено черво с това твоето непрекъснато ядене!“ Приказва тъй, защото не е изяждала сламеника под себе си!

Толкова години се минаха, а не минава този глад! Даже сякаш по-ненаситен става! Сега ще навърши петдесет… На седемнайсет е бил тогава… Значи тридесет и три годишен глад! Заради една простотия!

Обраха с Марин Тъпана селското магазинче. Разделиха си по пет кутии „Слънце“, по три кутии копърка и по един джоб лукчета. На измъкване от решетките Тъпана докопал една бутилка водка. Скриха се до воденицата край яза — бяха си направили там едно скривалище. Преспаха там. На сутринта Тъпана отвори със зъби водката, която дотогава беше киснала във водата. От ръка на ръка — изпиха бутилката, колкото и неприятна да беше на вкус водката. Тогава Тъпана каза: „Майко, сега ние с тебе сме престъпници. И ти си престъпник. И аз съм престъпник. Нямаме повече право да оставаме тука. Никакво право. Затуй трябва да бягаме зад граница!“ И тръгнаха — пеш към морето. Нощем вървят, а денем се крият из царевичаците. И правят планове. И се оказа, че Тъпана отпреди е имал план за такова бягство. Наскоро беше избягал зет му — мъжът на сестра му. И я беше зарязал с детето. И сестра му се измъчваше, а Тъпана не можеше да изтърпи това. И беше решил да върви по стъпките на зетя си — беше се разчуло вече, че избягал в Турция, а от Турция е отишъл в Швеция и работел там като сервитьор, какъвто си беше и тука в ресторанта на „Люляците“. „Мръсникът му с мръсник! — беснееше Тъпана. — Прибира бакшишите там, а пък туй, че кака тука се мъчи с детето му — това хич не го е еня!“ Тъпана още в царевичаците му каза: „Разделяме се в Швеция! Аз ще очистя този мръсник и няма да бъде добре ти да си около мене! Ще ти намерим квартира, ще ти намерим работа, ще те устроим и аз тогава ще тръгна да търся оня мръсник, за да го очистя!“ Свестен човек излезе Тъпана — поемаше отсетне всичката вина, но те не поискаха да му я дадат!

Добраха се до Бургас. Оттам, пак през царевичаците — до Малко Търново. Намериха бодливата тел, прегазиха преораната ивица, тръгнаха да заобиколят блатото, което се появи напреде им…

Събуди ги лай на кучета, щракане на затвори и викове: „Стой!“ „Не мърдай!“ „Ще стрелям!“ „Горе ръцете!“ Как да мръднеш и как да си вдигнеш ръцете — кучетата ще те разкъсат — две, ама лаят колкото цяла глутница! Още оттам почна боят… И не стига, че ги бият, ами и единият от войниците налита да ги разстрелва — разбраха отсетне, че за заловен нарушител давали една седмица домашен отпуск, а за убит — десет дена! Ако е било така, де… Пристигна с джипа началникът на заставата. Добър човек излезе — не разреши да ги бият повече. Нареди дори да им дадат да се нахранят. Тъпана се задави и направо щеше да умре, когато готвачът им каза, че са минали границата и са се върнали, докато са обикаляли блатото. Два пъти са я минали тази граница — веднъж нататък и втори път насам!

Дойдоха до вечерта милиционерите и ги откараха в Бургас. И… разбраха тогава, че е било по-добре да ги убият на браздата и да получат момчетата по десет дни отпуск, отколкото да попаднат тука!

Бой! И разпити! Пак бой! Бой и разпити едновременно! А бяха вече си признали всичко: и за магазина, и за зетя на Тъпана, и десетте лева, дето бяха останали от обира, върнаха… „Защо тръгнахте да бягате през граница?“ „Да отидем при зетя на Тъпана!“ „Къде искахте да отидете от Турция?“ „В Швеция!“ „Защо в Швеция?“ „Защото зетят на Тъпана е там!“ Пак бой!

Спряха се най-сетне да ги разпитват. Захвърлиха ги в различни килии в мазето и няма разходка, няма тоалетна — пуснат те да излезеш до края на коридора, за да изхвърлиш кофата, като се напълни. Ама тя не се пълни! И как да се напълни? От какво да се напълни? Хлябът, дето ти го подават през прозорчето на вратата, си го изял още преди да си го поел! И… емна сламата от сламеника — дъвче и плюе, дъвче и плюе! Мирише на мухъл, станала е на дреб от народа, който се е търкалял по сламениците, ама — глад! Дъвчеш като кьорав кон и те досрамява чак, че си могъл на такова гладно животно да се превърнеш!

Чак за делото се обадили на майките им. Пристигна майка му — разрешиха им един час свиждане, преди да влязат в залата. „Как си?“ — преглъща сълзите си майка му. „Нищо ми няма!“ — дъвче вафлите Минчо Майката и докато не омете и двете кутии, не се спря!

Дадоха му две години строг режим. А на Тъпана седем — като по-голям с една година и понеже и в залата заяви, че всичката вина си е само негова и… да го пуснат Майката, пък ако искат, него и на живот да го осъдят! Или пък на смърт, ако искат! Прокурорът побесня: „Голям герой се пишеш ти, ама пак ще ни паднеш в ръцете!“ „Герой съм — не му остана длъжен Тъпана, — но ще гледам вече да не ви падам в ръцете!“ Пред всички му го каза — пред съдиите, пред съдебните заседатели и пред хората, дето бяха допуснати в залата!

Това е последното нещо, което си спомня Майката от залата, защото, както си стоял изправен пред съдиите, свлякъл се на пода и припаднал…

Десет дена се мъчили лекарите да го свестят: след толкова глад — от хранително отравяне! Не е трябвало да се нахвърля на вафлите, които му беше донесла майка му, ама той не е знаел това, а и тя не го знаела…

От болницата — направо в затвора. В Стара Загора на вагонетките! Тика камъни и стиска зъби. Стиска зъби… и тика камъни. Пак! Тези от охраната — свирепи! Писна му! Заприказваха се една вечер с един земляк. Майката — от Дебел дял, а землякът — от Трънето. Дето се казва (за затвора), не първи братовчеди, ами родни братя… И му вика землякът: „Мога да уредя да те взема при мене в пералнята, ама трябва нещо да се осакатиш! Да излезеш от строя малко време!“ „Ще изляза от строя!“ — закани се Майката. И излезе. Още на следващия ден! На стръмното, където идваше и някой друг да помага, не изчака другия, а напъна сам… Стигна до средата на стръмнината, поогледа се хубаво за охраната, подложи крака си под колелото на вагонетката и… отпусна! После напъна пак… Ама май позакъсня или не му стигна силата да спре вагонетката. Отскочи, но едното колело беше вече преминало през ходилото му към пръстите — почервеня, потъмня, посиня и отече, докато го замъкнат до здравния пункт! Понамести го фелдшерът колкото можа, направи му превръзка и му каза утре пак да дойде, а пък като спадне отокът, тогава ще сложат гипса. Заведоха го при някого — така и не разбра кой е. „Нарочно ли го направи?“ „Не!“ „Признай си!“ „Не е нарочно!“ „И какво да те правим сега такъв?“ „Не знам!“ В стаята беше и землякът от пералнята. Седнал на стола до края на бюрото, пушеше цигара и посръбваше кафе. „Нали искаше човек за пералнята? — обърна се началникът към земляка. — Повличай го този и го блъскай в главата си!“ Излязоха двамата от кабинета на началника. „Страшен си!“ — хвана се за главата землякът. „Толкоз съм страшен — стисна зъби Майката, — че чак сам от себе си започвам да се страхувам!“

Мина се даже и без гипс! Ама толкова накриво зарасна всичко, че оттогава обувка не е слагал на крака си, а само гумен цървул, и то като го поизреже откъм езика. И я кара така — на сватба било, на ресторант било — с гумени цървули. Майната им на цървулите — свикнал им е. Но на дълъг път го понаболява кракът да натиска газта. Ами не е нещо сериозно, не му пречи да кара и си трае.

Няма да бъдеш гладен ли?

От пералнята — в Трудови войски! В Кремиковци.

Мина се и това.

После започнаха същинските мъки… Уволни се, ама на работа никой не иска да го вземе! Абе… хваща се хамалин на гарата и… как става, откъде научават — разбират някак, че е лежал в затвора, и… аут! Вън! Отвсякъде! В чудо се беше видял! Позадържа се в Строителната (нали беше взел разряд в Кеча!), но и от Строителната го изпъдиха!

И се прибра на село. Цял ден лови с ръце риба по реките и язовирите, а вечер търси на кого да я продаде, че да не се прибере съвсем без нищо при майка си. Не беше кой знае какъв бизнес, ама все се изкарваше за хляба и за цигарите.

Тогава излезе модата гражданите да си купуват вили по селата. Пък и къщи в селото — запустели, имаше вече много. Купи съседната на къщата им една съдийка. Тая пък сякаш само с риба се хранеше — днес му купи рибата, утре му купи рибата, докато най-накрая много яко почна да му налита… А пък грозна — ужас! И мустаката — пак ужас! Плати му рибата една вечер и го покани да седне на градските й дивани на чардака на старата къща. „Кафенце?“ „Може!“ „Бисквитки?“ „Може!“ „Алкохолец?“ „Не! Не пия!“ „Това е много хубаво… И за душата! И за тялото!“ Не издържам вече! Че по-накратко, де! Вземи си своето, та и аз да взема своето! Въпреки че още не го знам какво е то!

Колкото грозна, Майко, толкова жена! Дали защото му беше първата, ама видя му се — жена! И други жени, разбира се, са минали през живота му, ама такова вече не е бивало! Не бива, значи, да се пренебрегват грозните жени! Даже трябва да се обичат! Понеже са наказани от Господ, не бива и мъжете да ги наказват — втори път. Няма да е справедливо. Пък и никой не може да знае в кой гьол каква риба играе!

Обичахме се с тази грозотия близо година време…

Почна да ми пъха пари в ръцете! „Моля ти се, викам й, не стига, че ми купуваш рибата, ами и пари ще ми даваш!“ Мене и без туй беше почнало да ми става съвестно — десет кила риба да й занеса, взима ги и десетте! Взема нещо да ме съмнява — не съм я виждал риба да пържи, не ми е и замирисвало на пържена риба, а пък всичката ми риба при нея отива. Опита пак да ми бута веднъж едни десетачки… Запитах я от упор: „Рибата? Какво става с рибата?“ Усмихна ми се. Някак красива ставаше, като ми се усмихне. Както става красив всеки човек, като се усмихне… „Не ям риба! Не я обичам!“ „И?“ „Препродавам я на колегите си долу в съда.“ И пак налита да ми бута десетачките: „Твои са!“ „От къде на къде?“ „Аз ти плащам рибата по петдесет стотинки, те ми я плащат по лев, колкото върви в рибния магазин… Това е разликата!“ „Няма такава разлика! Ти си ми я платила, тя вече е станала твоя, каквото си прибрала от нея, и то е станало твое!“

Пресегна се и остави банкнотите на ръба на дивана. Извърна се. Свечеряването падаше върху й, беше в най-тъмното на чардака, но забеляза Майката сълзите в очите й. И отново му стана съвестно — много го бива да направи тъй, че на някого да му стане криво! „Не исках да те докача!“ „Не съм ти докачена за нищо… Просто ми е обидно, че не ми позволяваш да направя нищо за тебе! Съвсем нищо!“ А, де… „Че какво можеш ти да направиш за мене?“ „Съвсем от нищо ли нямаш нужда?“ „От нищо!“ „Съвсем?“ „Да! Или… ами… дотегна ми да кисна по вировете и да ти нося рибата си! Искам да си намеря работа!“ „Толкова ли е трудно това? Млад си. Силен си. Всичко ти идва отръки!“ Разправи й за ареста, за затвора и как, където и да отиде — за седмица най-много научават, че е пандизчия, и го пъдят отвсякъде… „Ще дойдеш утре с мене в съда и ще напишеш една молба!“ „Молба няма да напиша!“ „Защо?“ „Не съм свикнал да се моля!“ „Добре. Заявление ще напишеш!“ „За какво?“ „Ще ти сменим името!“ „И бащиното ли? Него не го давам!“ „Няма! Само фамилното“ „И… ще помогне ли това нещо?“ „Имам нещо предвид…“

До обяд Майката се казваше „Атанасов“, а в два часа вече беше „Коев“, като дядо си! Голяма риба била рибарката — до вечерта му издейства и нов паспорт. Заведе го сутринта при един фотограф, та докато писаха заявлението, той донесе и снимките! И потръгна животът му аламинут — на следващия ден беше пръв в списъка на курса за професионални шофьори в ДАП-а със заплата 80 лева и купони за храна в стола. След единайсет месеца взе книжка. Още на същия ден го назначиха и му зачислиха един самосвал. Със самосвала се прибра в село — да го види съдийката и да я почерпи за книжката и за камиона.

Беше изприбрано всичко — диванът, креслата, нисичката масичка, лавичките с книгите, чашите и чинийките…

Приседнала на стръмните стъпала на старата стряхеста къщица, стискаше ключовете на големия катинар, вързани с една връвчица. Висеше връвчицата и не помръдваше!

— Преместват ме в София.

— Ако не искаш, не тръгвай!

— Трябва. Службата е такава. Оставям ти ключовете — отваряй от време на време да се проветрява — може да си дойда някой ден. А като се поуредя там, ще намеря начин да ти изпратя адреса и телефоните си!

Пъхна връвчицата в ръцете му и влезе в москвича — нов, преди месец си го взе от Ловеч.

— Вече ще пътуваш и ти! Ако ти се случи път към София, не забравяй да ми донесеш малко риба!

— За да я продадеш на някого!

— Няма да я продам!

Завъртя стартера и натисна педала на газта.

Отива таборът… Таборът отива… Отива таборът към небето… Старците от селото са се юрнали към небето, селото се е юрнало към небето, околните селца с всичките си снегове са се юрнали към небето! Не се ли пренасели това небе?! То ако беше тъй, да се е стоварило досега това небе на главите ни и да сме си платили за всичко…

Неблагодарна пасмина си остава човекът! Така си е! Направи ти добро някой или пък ти направиш добро на някого и човекът смята, че това нещо му се дължи по право, че се е родил само за да му бъдат правени добрини! А пък той — никому нищо не дължи!

Майката потърси юристката, когато пак го налегна нуждата от помощ…

И никаква риба не й занесе, както беше обещал!

Тя продаде къщата с посредник — намериха го, за да вземат ключовете от него. Предаде ключовете и си изми ръцете, както се казва. А то не е трябвало да бъде тъй…

Хиляди пъти е ходил до София и е минавал през София, а нито веднъж не се отби. Риба да не занесе, но поне да я види и да я запита: „Как си? Що си? Ти от нещо да не би да имаш нужда, което аз пък мога да ти го доставя — пътувам много: из цяла Европа и из цяла Азия, и из целия Близък изток. Всичко мога да ти доставя, стига да може да влезе в камиона и да може да се скрие!“ Не! Обикаля си света и отдавна е забравил, че тази книжка с всичките й категории на нея я дължи! Така си е! Точно така е!

Когато обаче му стана нужда, когато се чудеше къде да се дене, бързо я намери!

Мислеше си вече, че няма оправия — напълно беше се отчаял! Не закон трябваше да се заобиколи, а направо да се прескочи! Макар да беше от науката и образованието, ама все пак закон!

Елица, една от племенниците му, дойде в Габрово да учи прогимназия и гимназия. Е, че да учи — няма да му вдигне апартамента, я! Пък и нали е човек, разбира — балдъзата (да са й живи) — пет деца, закрили им прогимназията, на кого да се примоли? На Тихомира ще се примоли, нали й е сестра! Ама той, бате Минчо, какво щял да каже? Е, че какво има да казва Майката — апартаментът, колкото е негов, толкова е и на Тихомира, а племенницата също така — колкото е нейна, толкоз е и негова!

И детето — капка! Само шестици — от горе до долу! Като му даде бележника да го разпише, когато се върне от някоя кирия (той всъщност беше баш настойникът), да му е да се разлее от драгост — все едно на него са ги нанизали тези шестици! Разписва на поразия и вика на сина си: „Твоя бележник майка ти да го разписва! Мойта ръка от шестица надолу не знай да разписва!“ „Добре де! — съгласява се Ивайло. — Колкото за един шофьор ще ми стигнат и тройките!“ „Ти тъй си мислиш, защото още не знаеш, че като ти видят почерка митничарите, и веднага ще разберат откъде да те подхванат!“ „Почеркът ми е добър!“ — не взема от дума тройкаджията и отваря Правилника за движение — той пък от трети клас почна да чете Правилника и да следи всичките му изменения и допълнения! Кой каквото го влече!

Елица още не знаеше каква иска да става, но трупаше шестиците и Майката за нея поне беше донякъде спокоен. Докато не ги налетя нещастието…

Или от път беше се върнал, или чакаше да го товарят, но една седмица време се беше задържал вкъщи. Рай! Ракията си пиеш с мезе. Ядеш топло ядене и яденето ти не мирише ни на нафта, ни на грес. Живот и лайф едновременно! По радиоточката пеят песни — само български! Прозорецът на хола е отворен, ветрец гали тюлените завески, чува се как на пейката долу пред прозореца жените приказват на български и само за български работи — по колко ги имало днеска кайсиите на пазара, какви картофи били извадили, как щели в събота и неделя да излязат към Узана за малини и за къпини… Кеф, Майко: ракийката — изстудена, салатата — богата!

— Чичо, тази песен е за тебе! Поздравявам те с нея!

Скача Елито от дивана да усили радиоточката, която е точно над вратата на хола, подхвърля я пружината на дивана, залита детето, опира се с ръка на стъклото, счупва се стъклото, кръв облива стъклото и залива цялата врата…

Мигновено става всичко това, дето се казва — не можеш да го осъзнаеш!

Болницата. Направиха превръзката там и казаха, че веднага трябва да се отиде в Плевен! Търси някого от линейкаджиите и… нали шофьорите са като ято — познат още от курса в ДАП-а. „До Плевен. Голяма беля стана!“ „Аз ще взема разрешението, ама сигурно ще те накарат да платиш бензина!“ „А бе, бензина! Кажи им, че един варел бензин ще им платя!“

Пътуват… А Елица стиска побелелите си устни и вика: „Чичо, извинявай! Извинявай, чичо…“ Да те разплаче! „Помниш ли, викам, коя беше песента, с която искаше да ме поздравиш?“ „Ветрове…“ — на Лили Иванова! „Щом, казвам, помниш коя е била песента, всичко ще се оправи!“ Ама сам не си вярвам и така ми е свито под лъжичката, че да ми е да бръкна там и да го изхвърля всичкото притеснение, дето ме е натиснало!

Нищо не ни е виновна Лили Иванова, изобщо няма начин да подозира жената заради нейните „Ветрове“ каква буря ни е блъснала нас, ама Майката се чувства виновен. Вътрешно. Да поиска детето да го поздрави, него — Минчо Майката, и заради него такова бедствие да го сполети…

По-голямо се оказа дори от онова, което човек изобщо може да си представи!

Като се започнаха едни операционни маси: от маса на маса! Хирурзи ли не щеш, неврохирурзи ли не щеш — много операция, много нещо, да се чуди човек как ги издържа всичките това дете! И пак шестици! Нищо дето един месец е вкъщи, а три месеца — в болницата. Ама докато е в болницата, Майката гледа кириите му все през Плевен да минават! Отказа се от тира само и само да е наблизо и да може да наминава към болницата!

Завари веднъж Елито коленичила пред една иконка, даже не иконка, ами картичка такава една, като снимка. Никой нямаше в стаята, а не го чу, като влезе, и продължи да нашепва молитвичката си.

Стоеше изправен до вратата и беше спрял да диша, за да не наруши тайнството. Но се закашля. И Елито бързо скри със здравата си ръчичка картичката. Зарадва се както винаги:

— Чичо! Чичо — Майка! Как си, майко?

— Казвал ли съм ти аз какво казваше баща ми? — приседна на леглото Майката и сложи на шкафчето пликовете с ябълките и бананите.

— Не знам за какво говориш?

— А разказвал ли съм ти за него?

— Не си.

— Беше добър човек. Нищо че бяхме много бедни. Работеше в кланицата, Работата му беше да убива бичетата, които докарваха там. Две сестри бяхме и двама братя…

— Ти, чичо Тотьо, леля Цанка и леля Вела…

— Точно така. Носеше ни всяка вечер по едно кило салам. Мама поемаше салама и заставаше под иконата да се моли да ни дава по-често и хляб, че от този салам сме започнали вече да се подуваме като гладни кучета…

— Майко, наистина ли само салам сте яли?

— Много често само салам! Баща ми присядаше до синията, изчакваше я да се помоли хубаво и тогава й казваше: „Като искаш нещо да стане, помоли се на себе си и го направи! Викаш «Господи…» Ако го има, той е в тебе! Няма къде другаде да бъде! На небето бил! Видяла ли си да има нещо друго на небето, освен звезди и месечина! Няма! Не казвам, че няма Господ! Казвам, че не е на небето!“ Така казваше баща ми… Уби го един пенсиониран бик. Грозна смърт трябва да е било — не ни дадоха да отворим ковчега и тъй го погребахме, без да го видим за последно! А пък бяхме малки…

— По-малки от мене?

— Много по-малки! А ти вече си кандидат-студентка! Реши ли какво ще бъде?

— Реших. Но знам, че няма да стане.

— Кой ти каза?

— Професорът, който ме лекува.

— А той откъде знае?

— Искам да уча медицина, чичо. А той преподава… Каза ми, че с тази ръка няма и да ме допуснат до изпит!

— Трябва да го видя!

— Беше в отделението. Може би е в кабинета си.

— Помоли се хубаво на себе си! Ама хубавичко! И ще видиш, че професорът ти нищо не разбира! Ще се върна утре вечер или най-късно вдругиден вечерта!

Професорът тъкмо излизаше. Видя го. Спря се:

— Видя ли пациентката ми?

— Видях я. И ми се видя много разтревожена. Казали сте й, че няма да я допуснат до изпит?

— За съжаление, така е!

— Кое е така?

— И да се подобри ръката й, вече е сигурно, че няма да се оправи съвсем!

— Да не би лекарите да са само хирурзи? Нали имате и такива специалности, дето докторът и с главата си може да лекува?

— Искате да кажете, че хирурзите като мене лекуват, без да използват главата си?

— Не бе, докторе…

— Разбира се, че не…

— Какво трябва да се направи?

— Специално разрешение трябва да се вземе от Министерството на науката и образованието…

— А може ли да се вземе?

— Няма невъзможни неща на този свят! Но… не ми се вярва вие да успеете да го вземете!

Приказваше си тъй професорът, защото си нямаше на представа на какви подвизи е способен Минчо Майката, когато е убеден, че е прав да иска това, което иска! Нищо не е за бате Минчо да влезе при господин министъра и да му каже: „Давай! Давай го специалното разрешение! Ти не знаеш колко се настрада това дете, господин министре, обаче аз знам! Колко болка изпита то! А може ли някой по-добре да разбере болката, отколкото онзи, който е изпитал болката? Давай го разрешението! А пък аз ти гарантирам да получиш насреща един отличен доктор!“

И все в този дух — до София и до вратата на министерството. Но, дотук! „Записан ли сте?“ „Да ви запишем?“ „Но кога ще ви приеме господин министърът, това ще решат хората от кабинета му!“ Стена! Китайска стена! Мадарски конници — на конника да разправяш, по̀ ще те разбере. Заприказваха се с един от пропуска — учтив един, с етикетче на ревера и голям мерак има да се прави на народен. Разправи какъв е проблемът и онзи го светна: „Само министърът! Само той може да разреши вашия въпрос. Но при министъра не се влиза — трябва някой да те вкара при него. Даже не е необходимо да те вкарва — да отиде при него и да ти вземе разрешението. Имаш ли такъв човек?“ „Нямам, майко!“ „Ами не си губи времето тогава — ти тука може и след десет години да не влезеш при господин министъра!“

Откъде да му намери такъв човек? То… ще трябва този човек да е много голям, колкото Стара планина или Татрите, или Урал, за да може да влезе при министъра и да изнесе толкоз пък специалното разрешение.

Мисли Майката… Като касов апарат щрака… Прехвърля всичките хора, с които животът го е срещал и… излезе, че след директора на затвора в Стара Загора най-големият човек, когото познава, е… Съдийката!

Само тя! Ако не е пораснала колкото Стара планина, ще се наложи да порасне, но без разрешението от София няма да си тръгне! Ако трябва министерството ще взриви, на телефонен терорист и на камикадзе ще се направи, за да му обърнат внимание и медиите, ако се наложи, но…

Да видим Съдийката какво ще направи!

В апартамента на „Петте кьошета“ я няма. Булчето, дето му отвори с детето на гърдите си, каза, че е снахата, и запита кой търси свекърва й. Каза й: „Минчо Майката я търси. От Дебел дял, ако ме е забравила… По много неотложна работа!“

Момичето щракна якото резе, губи се някое време из апартамента, отвори пак, подаде му едно листче с адреса и телефоните — направо визитна картичка, и вече… засмяно, а не толкоз подозрително като в началото му каза:

— Очаква ви. Много се зарадва. И ми поръча да ви питам дали можете да се оправите?

— До Драгалевци? София я познавам като петте си пръста — където кола не може да мине, аз с тира минавам! Но не ми се е налагало да я търся досега и… А сега толкова ми се наложи, че…

— Очаква ви! — повтори пак тъй засмяно девойчето.

Заряза самосвала току до министерството. Въпреки всичките забрани за спиране и паркиране. Да правят каквото си искат, след като не искат да приемат и да изслушат един обикновен човек какво го боли и къде го стиска чепикът, ами трябва да им се търсят хора, големи като планини. Не са измислили още такъв голям паяк, че да могат да му вдигнат камиона. Не са!

Колегата с таксито и той — печен, вика: „Майната им на катаджиите, бе! Дремят по сенките и само ни дебнат! А това, че може на човека да му се е наложило нещо, че може много важна работа да има…“ „От тази по-важна май не съм имал в живота си!“ — въздъхна пак Майката. „Да, ама тях това изобщо не ги интересува! Като отидеш да си прибираш камиона, огледай се хубаво дали ги има наоколо… Абе, и да ги има — да те глобят най-много!“ „Да ме глобяват, няма да ми е сефте!“ — рече Майката и започна да се заглежда в номерцата по портичките на потъналите в зеленина дворчета…

Чакаше го Съдийката пред портичката. Отведе го по пътечката до една кръгла маса под вишната, курдиса го в един люлеещ се стол, седна насреща му и… каза:

— Остарял си?

— За остаряването остарях, майко, ама да порасна — не можах! — усмихна й се Майката.

— Риба донесе ли ми?

— Не съм. Другия път като дойда, непременно ще ти донеса!

— Ако ще е пак след толкова години — недей!

— Няма да бъде след толкова години!

— Казвай сега! Предупреди ме снахата, че работата ти е неотложна!

Заразправя, ама започна от министъра, после за професора, който лекува Елица, после за Лили Иванова и Елица, как, независимо от това, че може и да не й разрешат да се яви на изпита, Елито цяла година се е готвила за този изпит, а той това нещо не го е знаел!

— Дъщеря ли ти е?

— Не е! Сестрино момиче на съпругата е. Тихомира се казва. При нас израсна, защото сестрата на Тихомира ги има пет деца, а пък им закриха и училището…

— За кога ти е необходим документът?

— Ако е възможно — днес, утре? Не знам кога пак ще мога да дойда в София. Ама ако трябва, аз и сто пъти ще дойда!

— Няма да се наложи! Работила съм с бащата на господин министъра трийсет години — началничка му бях! — взе да набира някакъв телефон Съдийката. — А пък господин министърът у дома е отраснал, в тази същата градина заедно със сина ми. Но е по-добре баща му да свърши работата!

Взе листчето с имената на Елица и го поднесе до очите си. Обясняваше тя на подчинения си какво трябва да свърши и защо „веднага!“, а Майката целият се беше превърнал в слух — а дано долови дали онзи ще се заеме със задачата, или няма да се заеме…

— Това ще ти е задачата за днес! — повтори Съдийката. — Всички други задачи отпадат! До един час ще ми се обадиш! С телефона съм. Успех. И… благодаря!

— Схвана ли? Възможно ли е да се вземе такова разрешение, ще го има твоето момиче!

— А дано!

— Кафенце? Бисквитки? Алкохолец?

— Една студена вода, ако може?

— Имам кола. И швепс някакъв май…

— Не. Не. Вода искам!

Минали са се значи цели-целенички трийсет години! Да не беше тази жена, дето върви към вилата, съвсем леко опирайки се на бастуна, щеше да види той занаят! Друг път щяха да го допуснат до шофьорска книжка ония ченгета! Че и друг път нямаше да го допуснат! И какво толкоз ги е плашел той пък? Голям престъпник — минал границата и се върнал обратно!

Върна се Съдийката. С две чаши вода и две чинийки сладко от вишни. Никак не обича сладко, ама нарива с лъжичката от учтивост.

— Какво стана с онзи, дето заедно бягахте през границата?

— Тъпана? Излежа си седемте години и… пак направи опит да бяга. Лежа още три години, но хвана някаква амнистия и… третия път вече избяга. Наскоро, откак станаха промените, си идва да се пишел при репресираните и да търсел нещо да му се плащало за десетте години, които бил лежал в затвора.

— Уби ли зет си?

— Не. Защото зет му си бил отворил ресторант, майко, и го прибрал да мие чинии в ресторанта си. Пък и сестра му се била оженила втори път!

Отново позвъня телефонът. Съдийката изслуша каквото й се приказва и каза накрая само едно „Добре!“.

— Ще стане нашата работа! До един час, така са му казали!

— Ами… да бягам аз тогава в министерството!

— Разбрахме се да го донесе тук! Как ще го разпознаеш? И как той ще разбере, че е за тебе този документ?

— Правилно, майко… Не се сетих! — усмихна се Майката. И го досрамя. И каза тогава: — Госпожа, на мене и десет живота да ми се дадат, аз пак няма да мога да ви се отблагодаря!

— За какво?

— За всичко, Госпожа!

— И аз имам много да ти се изплащам! — каза Госпожата. — Бях в ония години много самотна… И си мислех, че светът се е свършил… Което съм направила тогава, не съм го направила заради тебе, а заради себе си! А това удостоверение сега, то нали не е за тебе, а за дъщеря ти!

— Не е за дъщеря ми! За племенницата е — тя е сестрина на съпругата ми дъщеря! Не е моя дъщеря!

— Е, значи и заради това! — рече Госпожата.

 

 

Ама как вие! И как навява! Стигнал е снегът до половината на прозорчето на гаража — над метър трябва да е натрупало! Не вее, а вие! А се е изключил грамофонът и затова е така свирепа тишината! Не може да свикне на село единствено с тишината…

Какво още да й сложи на тази шпилка? Грес слага. Нафта слага. Спирачна течност й сложи и пак не ще се развие! Ще я остави да постои така с течността и пак ще опита…

Обръща плочата:

„Джелем… Джелем…“

Вика му Елито понякога: „Чичо, и по-хубава музика има, има и по-хубави филми!“ „Кажи един!“ Казва му заглавието на някакъв филм, който е гледала напоследък и много й е харесал. „Какъв е по народност?“ „Американски.“ „Знам ги и двата варианта: избили са се всички и единственият оцелял върви срещу луната и мисли на глас дали си струва да се избиват хората по такъв баламски начин… Не му харесва начинът, по който се избиват! И вторият вариант: тя и той се търкалят в леглото. Зад прозореца кънтят изстрели и нещо дими. Тя и той ядат пица в леглото. Той избърсва лъсналите си устни в пеша на пижамата си…“ „Чичо, не си прав!“

Поне по отношение на „Табора…“ има право. За музиката няма да приказваме! Заради тази музика им купи на ония долу видео. Намери филма на касета. Ама трябва да чака да им свършат екшъните и сериалите, че да пусне любимия си филм! Не може да ги изтрае, казва им едно „Майната ви!“, което те никога не чуват, и… хайде на село!

Чуди се сега как се е прибирал в тези кутийки на апартамента си и как е преспивал там? Работата го е задържала… Преди да се хване с този с копринените гащи и хасето му, бяха го изискали от „Товарни превози“ и го бяха прехвърлили в „Градски транспорт“. Бяха започнали да бягат оттам по него време колегите, а пък за него — работа като работа! Липсваха му отначало дългите кирии, но се оказа, че и късите маршрути си имат своята хубост! Там — сам, сам, сам! А тук — хора, хора, хора! Толкова весело ставаше понякога в хармониката му, че на хората не им се слизаше… Как да им се слиза? Онзи от „Качица“ е грабнал микрофона, по който се съобщават спирките, и разказва вицове — всеки ден различни, ще речеш, че сам си ги измисля! Имаше една пък от Стоките… Тя пък като ревне в микрофона: „Даньова мама думаше, Даньо ле, синко, Даньо ле, кандисах, мама, кандисах от бащини ти ядове…“ Слушат я всички и си викат един на друг: „Какво правят тез от телевизията? Ами заснемете я тази жена, покажете я, поканете я! А те само архивни кадри показват и стари муцуни!“ А когато никой не е пожелал микрофона, кънтят в говорителите му песните на табора! Сам си купи касетофон за автобуса — със свои собствени пари! Да става весело! Познаваха го всичките му пътници, той ги знаеше всичките, а за това, че бяха се случили точно те да пътуват с автобуса му, заслужаваха и той да се поохарчи малко за тях!

Правеше всичко, което е във възможностите му, за хората си. Види примерно, че някой е позакъснял за смяната си! Много им личи рано сутрин на хората кой какво му е на душата. А Майката притеснен човек мрази да гледа! Тъй ли! Пита само дали има някой, който да слиза на спирките, примерно до Обувния… Няма! Тъй ли? Подкарва хармониката като такси, дето го е страх да не отърве и следващото повикване! Човекът доволен… На народа в хармониката му е весело, а народът по спирките, като гледа какво става, проявява разбиране и вдига ръцете с чантите за поздрав…

Ама то, тръгне ли нещо назад да върви — отива! Взеха да закриват цехове, фабрики, заводи, разредя народът, дето се возеше с него, а и един угрижен и угнетен стана народът, та да ти се отще да го гледаш! Почнаха да съкращават линии, да закриват цели линии, паднаха заплатите и не стига, че паднаха, ами почнаха и да ги дават когато им скимне — през септември аванс за месец май! Ааа, тъй ли? „Бягай, майко! И… не се обръщай с гняв назад, бате Минчо!“ Тогава се натресе на тези мутри с джиповете и копринените гащи… Кара им нататък нещо — обикновено все различни неща, а връща насам топове хасе. Няма как, ще им кара хасето, ама ден из ден се моли да не му пробутат някой наркотик във фургона, че тогаз вече оправия няма! Една година още ще им вози хасето, защото една година точно й остава на Елито да завърши. И да запише аспирантурата, както й обещава професорът, дето я лекуваше — друго ще бъде! На заплата ще бъде Елито. А той и да трябва да помага, все по-леко ще бъде! Ето как стават нещата от живота — ще завърши Елито медицина и аспирантурата ще запише, а пък Ивайло и жена му ще си седят на диванчето и ще гледат „Богат беден“ ли беше, а, не — деветстотин деветдесет и деветия епизод на „Дързост и красота“!

Общо взето, правилно са разпоредени нещата от живота: веднъж да вали, веднъж слънце да грее, да е горещо лятно време и студено, каквото е сега отвън, веднъж да не му върви на човек, а друг път да му потръгне! Както на него така лудо му вървя тогава, когато трябваше да вземе позволителното за Елито! Е, глобиха го катаджийчетата… И му нарешетиха талончето… Подава им банкнотите за глобата и — усмихва им се. Поема надупченото на три места талонче и — пак се усмихва. Каквото искаше да има — има го! Какво още да иска? Ама че спрял „тоя мърляв татра самосвал току на входовете на две министерства!“, както се изрази едното от катаджийчетата, а пък да иска да мине без глоба и дупки ли? „Дали не го минахме леко тоа?“ — рече накрая това, дето не му се харесваше самосвалът му… Но… Майката беше се вече хопнал в кабината!

Обеща се да занесе на Съдийката и на бащата на господин министъра риба — щуки, кефали и бяла риба! Сам ги изреди — откъде да знаят хората каква риба се въди в язовира над Габрово — между Габрово и Трънето! Не им занесе никаква риба! Обаче като се дипломира Елито, непременно ще се отчете, както се полага.

А дотогава… трябва да се е измъкнал от лапите на чорбаджиите! Ще им прави по две кирии! Ще посъбере някой лев. Приказвали са си с Тихомира — ще заложи камиона. Ако не стигнат парите, ще заложи и апартамента, защото за къщи на село никой вече не дава заеми! Какво толкова му трябва, бе? И защо да не стане? Трябват му десет хиляди лева! Или толкова марки! Или пет хиляди евро! Или, речи го, шест хиляди долара! За да може да завърти един собствен бизнес — да не кара хасе за филанкишията, а да го кара за себе си! Знае пътищата, знае каналите, готови са приятелите с тюбетейките да го вкарат в играта. Колко пъти вече го канят: „Красив човек си, красива «рикия» имаш — давай при нас!“ А той поклаща глава и потрива палеца и показалеца! На всички езици това потриване означава едно и също: липсва ми капитал!

„Собствен бизнес…“

И това ще стане!

Трябва да стане!

А пък тази шпилка ще остане, изглежда, за Маринчо Лалев… Той само като я погледне по-строго, и тя сама ще се отвинти!

Отскача игличката на грамофончето и воят на вятъра отново се втурва в онемялата тишина.