Кънчо Атанасов
Всичко отначало (7) (Книга за селото)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ilia_avramov (2019)

Издание:

Автор: Кънчо Атанасов

Заглавие: Всичко отначало

Издание: първо

Издател: Слово

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Вектор-ВТ ООД

Излязла от печат: 2003

Редактор: Йордан Дачев

Художник: Мария Ангелова

Художник на илюстрациите: Любов Иванова

Коректор: Ани Владева

ISBN: 954-439-784-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10048

История

  1. — Добавяне

Върхът на сладоледа

Предчувствие за зло, за някаква непоправимост и върховна несправедливост обхвана Японеца още щом си влезе вкъщи и опипом намери ключа на лампата. Врътна го, плисна възмижавичката светлина на слабата крушчица и освети бекярския безпорядък на стаята, който този път изглеждаше още по-безпорядъчен, тъй като на масата беше застлана снежнобяла покривчица, върху която се ширеше и извисяваше голям десетлитров буркан с лепнат на възжълтото стъкло голям, калиграфски изписан етикет:

SOIA HISPIDA

Сорт: „Върхът на сладоледа“

Селекция на „Кубанска-276“ и „Павликени-519“

Срок на засяване: 14–25 февруари.

Сеитбена норма:

• при поливни условия — 4–5 кг/дка;

• при неполивни условия — 5–7 кг/дка.

Период на вегетация: 120–160 дни.

Предполагаем добив:

• при поливни условия: 240 кг/дка;

• при неполивни условия: 190 кг/дка.

Период на селекция. 1993 год. — 2001 год.

Селекционирал: Кирил Кирилов — Японеца.

„Ама че нелепост! — почти изплака Японеца. — Някаква си стая, в някакво си село, съвсем на края на някакъв си свят и… някой си, който селекционирал нещо си!“

Толкова нелепо прозвуча фалцетният му гласец, че сам Японеца се сепна. И… преди още да се е окопитил съвсем, взе припряно трите крачки от вратата до масата, грабна буркана с посевния материал и почти го стовари в ъгъла на стаята на малкото свободно място между стената и кухненския бюфет с липсващите вратички. Върна се и седна на стола до масата. Наведе се, внимателно подхвана глобуса и го курдиса между себе си и ъгъла. Но погледът му пак намираше буркана. Изхитряваше се, някак заобикаляше голямото земно кълбо, облепено на изпокъсаните места с тиксо, и пак се стоварваше върху етикета на буркана…

Изтегли чекмедженцето на масата, извади голяма, напъхана в целофанен плик папка с надпис: „soia hispida“, поприглади надписа, отнесе и папката в ъгъла. Преди да я постави върху гърловината на буркана, внимателно опъна няколкото ката тензух и хубаво пристегна ластичето. Тръшна папката върху тензуха и както си беше наведен, насъбра черджицата и я хвърли върху почти десетгодишния си труд. Тя пък взе, че падна. Смота я наново и този път така я нагласи, че отвсякъде да скрие буркана.

Върна се и пак се настани зад глобуса. Избърса ръка о крачола на летните си панталони и завъртя кълбото. Спря го с единия си пръст и притиснат от пръста му се оказа Буенос Айрес. Разтвори голямата енциклопедия. И я затвори. Знаеше всичко, което имаше писано някъде за Буенос Айрес, за Буркина Фасо и за Конго Бразавил. Както и за всяка друга държава и държавица: население, столица, брой население на столицата, основни градове, поминък, процент градско население, процент селско такова…

Парадокс! Името си не може да каже понякога, като се натряска, а ако го запиташ нещо за Нова Прага или за Стара Прага, като същински пътеводител ще те поведе по всичките новопражки и старопражки забележителности! Имаше даже един период, в който Даскал Кольо, като най-хазартен и подъл тип в селото, организираше обзалагания: ако се намери въпрос от географията, на който Японеца да не отговори — черпи Васил Върбанов, ако отговори на всеки един въпрос — черпи Даскала. Не се намери такъв въпрос, но Даскала не мирясваше. Идваше на следващата вечер с ново тесте въпроси. Васил Върбанов теглеше въпросите, Японеца отговаряше, а в края на сеанса Даскала притичваше до вкъщи за шишето джанкова. Васил Върбанов сложи край на този хазарт. Каза веднъж на Даскала:

— Даскале, много ти се иска да докажеш на някого, че не е толкова добър в нещо си, колкото му се иска, ама този път си намери майстора! Добър е човекът! И точка! Може в хиляда други работи да е пълен пройдоха, ама в географията е цар!

— Бе, не може да е толкова добър, бе! — не мирясваше Даскала. — Ще го хвана някъде натясно… Всеки човек си има тясно място, ще напипам и неговото!

— Ама дотогава ще ти се свърши джанковата!

— Ти недей да ми мислиш джанковата!

— Никакви въпроси вече! — отсече Васил Върбанов. — А пък ако си толкоз любознателен, чети голямата енциклопедия! Японче, ще му я дадеш ли?

— Че тя и бездруго все у него стои, да ми търси тясното място…

— Нека си я чете! А аз за тебе имам много привлекателна идея…

— Нищо не ме влече вече! — рече му Японеца.

— Само пиенето? — ехидно запита Даскала.

— Не ме влече пиенето — усмихна му се Японеца. — Друго ме влече, но понеже то не става, значи нищо не ме влече…

— Трябва да ти уредим гастрол при Петър Вучков. На тема „география“. За да види, че наистина минутата е много! Той сам не знае колко много нещо е не минутата, а мигът… За един миг животът ти може да се обърне! И светът може да се обърне! Към по-добро… Ама по-често към по-лошо… Затова народът е измислил израза „Бог да пази“.

— Точно заради това! — обади се пак Даскала. — Баш заради „Минута е много“ на Петър Вучков народът е седнал да измисля разни изрази…

— Ще споменат селото ни по телевизията! — продължи да нарежда Васил Върбанов. — Кога друг път ще ни споменат нас по телевизията…

— Понеже по вестниците вече ни споменаха…

— Говори за интервюто ми! — рече, без да поглежда Даскала, Васил Върбанов. — След като съм му казал, че са преиначили думите ми и не са ги казали всичките! Но приказваме сега за гастрола на Японеца: как ще се яви при Петър Вучков, как ще му скрие на него и на целия народ шапката, как ще пипне наградата…

— Колко е наградата? — запита някак много безучастно Японеца.

— Ами… И сто лева може да стигне… Че и двеста!

— Няма да ми стигне за пътя до Япония!

— Ами ти ще вземеш удвоената награда… Няма начин!

— Пак няма да ми стигнат за пътя до Япония…

— Ще ти дадат и разни книжки от разни издателства…

— Няма да се явя при Петър Вучков! — отсече Японеца.

— Дори ако цялото село ти се помолим?

— И тогава! Помолете Петър Вучков да дойде тука!

— Това пък никога няма да стане! — някак зарадвано рече Даскала. — Обзалагам се, на каквото кажете!

— Този пък пак… — махна с ръка Васил Върбанов. — Аз ще му напиша, че имаме тука такъв и такъв човек, а пък той — да си решава. Най-малкото ще прочете писмото и пак ще се спомене селото ни по телевизията…

— Голям праз, като се спомене селото ни по телевизията! — вдигна двете си ръце Даскала.

— Празът ще бъде такъв, какъвто ние си го направим! — рече му, без дори да го погледне, Васил Върбанов. — И такъв ще си го ядем!

И се изправи, за да стане ясно на всички, че са му додеяли такива ялови приказки, че е вече време да се разотиват и да тури той катинара на клуба…

През глобуса сякаш вижда закрития с чергата буркан… И марличката отгоре. И папката. И калиграфски изписания стикер…

Няма къде да избяга от този буркан! Няма къде да се скрие от него! Колкото и да се заглавиква с яловите работи на Даскала, на Васил Върбанов, на селото и на света, който се е втренчил в него от овесените по стената карти, от томовете на Большаята энциклопедия и от кръглата, петносана повърхност на големия като самото земно кълбо глобус…

Така се получи: като не можа той да отиде при света — докара света при себе си!

То пък един свят…

Тежко е да си пиян на този свят, а да си трезвен е просто непоносимо! Както са непоносими спомените ти от миналото и както могат да бъдат непоносими смътните ти предчувствия за бъдещето, където няма нищо добро и нищо светло. И как да има? Когато те гледа този буркан и те следва навсякъде, където си бил или си намислил да отидеш…

Просто ужас! Десетгодишен… Петдесетгодишен… И за сто и петдесет години напред…

Десет години да работиш, за да го напълниш този буркан с първокачествени семена Soia hispida, а те да се окажат напълно излишни — като целия ти труд и като тебе самия!

През деветдесет и първа институтът още се занимаваше с пряката си работа — да създава, изпитва и осигурява нови, високодобивни и висококачествени сортове.

През деветдесет и трета се появиха съмненията, че никому не са нужни, а в края на същата година — че са станали напълно излишни…

Тогава се появиха и слуховете за големите съкращения в щата. Когато и без големи съкращения бяха останали съвсем малко хора. Имаха всъщност пет бройки!

Без директор институтът не можеше да остане.

И без зам.-директор.

Оставаха трима научни работници, измежду които трябваше да се извършат големите, обещаващи висока ефективност съкращения. Попова беше почти пред приключване на задачата си, имаше двама сина студенти — единият в някаква филология, а другият в Селскостопанската академия. Бъдещ кадър — бъдещ колега. С топ не можеш да помръднеш майка му! Не биваше да се пипа и доктор Наумова — оставаха й две години и три месеца до пенсия, а мъжът й наскоро беше получил инфаркт, което нещо странно съвпадна със снемането му от длъжност главен технолог на завода за фуражни смески. Можеше, значи, да се пипне само младият научен сътрудник Кирил Кирилов, който още не беше станал Японеца, не беше близвал мастика и всичките възможни и невъзможни смеси и облаци, в които неизменно влиза и мастиката…

Сам, без никой да му казва, подсказва и насочва, поднесе молбата си за напускане на г-н директора — отличен довчерашен другар. Другарят — вече господин, с облекчение подписа молбата му, стана иззад бюрото си и го изпрати почти до вратата на огромния тоталитарен кабинет, предназначен някога за големи работи и още по-големи успехи…

И отново парадокс: когато институтът спря да работи, Кирил Кирилов започна да работи!

Остана в Дряново само няколко дни. Не даже няколко, а точно три! Родителите му останаха в шок. И не даже в шок, а в шок и ужас едновременно! Мислеха си отначало, че си е дошъл за празниците. Съкращението, уволнението или оставането му без любимата и перспективна работа по най-странни стечения на обстоятелствата съвпадна с Първи май, който трябваше да се слее с 6 май, та се беше отворил празник — голям колкото циганска сватба. Каза им, че не си е дошъл за празниците. И им разказа всичко, както се беше се случило — за Попова, за съпругата на инфарктния технолог, за другаря господин директор, който с радост прие молбата му за напускане и с видимо облекчение сложи парафа си — отгоре като резолюция и отдолу, за да разпореди на личния състав уреждането на формалностите… Баща му — бившият учител по ботаника и химия — стисна здраво бастуна си, погледна го някак разсеяно над очилата с дебелите стъкла и каза: „Този е луд!“ Майка му — пенсионираната главна счетоводителка на „Наркооп“, се заоглежда да търси лудия и нищо не можа да каже. Само започна да изтрива всичко, което попаднеше в ръцете й — за три дни напълни кофата за смет отвън с изпотрошени супници, чинии и чаши…

Не можеше да се живее вкъщи. Стария чете старите броеве на вестник „Пенсионер“ и все стиска бастуна. Старата снове до кофата за смет и обратно и се чува как пошляпват чехлите й — веднъж по пометените плочки и още веднъж — по бледите, чак синкави пети…

Обиколи всички места, с които бяха свързани спомените му в градеца, но или спомените бяха избледнели, или местата бяха избледнели — видя му се всичко чуждо, съвсем непознато и толкова застинало в някаква непонятна неподвижност, че изглеждаше като мъртво или най-малкото като не съвсем живо.

По обед срещна трима от бившите си съученици…

Чу да му викат отнякъде, съвсем както някога му викаха:

— Кари! Карка!

Заоглежда се. Никой. И пак:

— Карка! Кари… горе сме, бе! Погледни нагоре!

Видя ги: Гогата, Ванката и Гришата — пълзяха по стръмния покрив и пренареждаха плочите на старата къща, която, виждаше се от дърворезбованата табела, бяха обявили за паметник на културата.

— Изчакай ни отсреща! След петнайсет минути сме при тебе!

„Отсреща“ се намираше кафенцето с трите маси и двата чадъра, които все не успяваха да засенчат всичките столове. Седна на единия и слънцето веднага се извърна, за да падне точно върху него.

Позанемарена леличка дойде и го запита какво ще желае. Каза й: „Чакам!…“ „Кого?“ Посочи й паметника на културата. „Ааа, ясно…“ — рече многозначително леличката и хлътна в нисичката врата…

Изясниха му се много неща и на него! Приятелите му имаха фирма. Президент на фирмата беше Гришата. Фирмата се казваше „Строим. Разрушаваме. Ремонтираме“ „Всичко едновременно ли?“ — усмихна се Кирето. „И така става понякога!“ — отвърна съвсем сериозно президентът. „Слаб е като президент! — намеси се Гогата. — Заради туй, че е пипкав, изпуснахме мавзолея! Ако беше подал навреме офертата ни, щеше да чуеш много неща за нас — на десетата минута нямаше да има ни мавзолей, ни Президентство, ни Министерски съвет! Разправят, че били накуп! А тия там разни строителни министърчета се мотаха, речи го, десет дена само с едно мавзолейче!“ „Прав е! — потвърди Ванката, — много сме добри! И се занимаваме с всичко, с което някой реши да ни занимава! Не се занимаваме само с консултантски услуги — първо, няма кого да консултираме и второ, президентът ни отказва да се занимава с мръсни работи! С мръсни канали — да, но с консултации — никога!“ „Недей да си лаеш президента — закани му се Гришата, — защото може гладен да останеш! А твоята фирма как е?“ „Фалира!“ — отвърна му Кирето. Което си беше самата истина. „Не си го слагай — успокои го Гришата. — Не си първият фалирал, няма да бъдеш и последният! И значи ние черпим, понеже не сме още фалирали!“ „Президентът черпи!“ — уточниха в един глас Гогата и Ванката.

Ако се съди по това как поръчваха, фирмата „Строим. Разрушаваме. Ремонтираме“ процъфтяваше. Особено откакто бяха почнали да работят за Института по паметниците на културата. Жегна го малко думичката „институт“, ама съвсем за малко: както не беше се отпускал на пиене, сега изкристализиралата мастика и ментата, която я правеше да зеленее като опитно поле, леко полюшвано от пролетен вятър, извея всичко и го налегнаха лекота и доброта, каквито не беше изпитвал никога. Беше щастлив, че още може да обича този свят — момчетата, полуусмихнатата леличка, баща си и бастуна му, Попова, прединфарктната Наумова, много любезния, ощастливен господин директор и бивш другар, и много бивш колега… „Не той!“ „А той!“ „Кой всъщност е бившият колега?“ „Той, Кирето, е бившият колега!“

— Още едно облаче? — пита учтиво господин президентът.

— От къде на къде пък „облаче“? — питат в един глас Гогата и Ванката. — Като ще поръчваш — облаци поръчвай!

Но тях никой не ги пита. Гришата пита него:

— Както кажете! — вдига рамене Кирето и раменете му сами се свличат в рехавата сенчица на чадърите…

Когато се събуди на леглото в ученическата си стая, до ученическото си бюрце с учебниците от последната година в гимназията и дървената съдинка с остро подострените моливи, не можа в първия момент да осъзнае къде точно се намира и как е попаднал тук.

Тъмнееше единият от прозорците, а в другия люлееше светлината си разклатената от силния вятър улична лампа. Олюлявайки се, нахлузи панталоните, навлече ризата си, взе от закачалката винтягата и заслиза надолу по застланото с черги стълбище. Часовникът в коридора над вратата удари един часа.

В кухничката светеше!

Стария гледаше в една точка на стената, където нямаше никаква точка.

Майка му изпусна плетивото и куките си, но не се наведе да ги вдигне.

Мълчаха дълго — той, защото нямаше какво да им каже, те — защото нищо не искаха да му казват.

Именно в това мъчително и отчаяно мълчание Японеца, който още не беше се превърнал в Японеца, за пръв път стигна до тежкото прозрение: „Тежко е да си пиян! Да си трезвен е непоносимо!“

Помисли си го, помисли колко чужди са си станали, как те го искат да го имат като онзи осемнайсетгодишен кандидат-студент, а той им се е натресъл като трийсет и толкова годишен — без минало, без работа, без бъдеще! Помисли си още хиляди неща и запита нещо, без изобщо да се е замислял някога за него…

— Къде са ключовете за къщата на село?

Майка му трепна, а баща му, без да откъсва поглед от несъществуващата на стената точка, каза обидено:

— Мислехме си, че той само е полудял, а пък той сварил и да се пропие! Да ми го носят тука като чувал с картофи! Пред очите на всичките съседи, пред очите на целия град… Че и намерил с кого да седне да се напива…

Проясни му се целият следобед — ако беше се напил горе в стаята си, можеше да му се прости, но… „чувал с картофи“ „пред погледа на съседите“ — това никога нямаше да му прости Стария! Може да се направи, че го е забравил, но никога няма да го прости!

— Запитах за ключа на къщата в село?

— Над вратата е — с усилие отвори устата си майка му. — Повдигни керемидката и ще го намериш. Ние отдавна не сме си ходили. Десет години може да има, откак не сме си ходили… Откакто му взеха книжката заради очите…

— Ти да мълчиш! — стисна бастуна Стария. — Дума да не съм те чул да му продумаш!

Старата изпусна и носната си кърпичка, която досега беше стискала в шепата си…

Излезе.

В края на градеца го подгониха кучетата. Напъди ги с винтягата си и те се дръпнаха. Вървяха с него почти до стария мост над реката, а там вече го изоставиха и те…

Заживя на село най-двойствения живот, който някога някой е живял — вън от къщи един човек и до вкъщи един, а като влезе в пристройката — съвсем друг… И сезоните беше си разпределил на две: в късна есен и през зимата — да не изтрезнява, а от най-ранна пролет и през цялото лято — капка да не слага в устата си!

— Характер! — произнасяше се по видимата част на тази двойственост Даскал Кольо. — А пък най-трудното нещо е да проумееш характера на един човек!

— Ти пък, като кажеш нещо, че… — прекъсваше го Васил Върбанов. — За какъв характер може да става дума при човек, който зиме се напива като пряспа, а лете ходи трезвен като кукуряк! Просто само такова може да се очаква от такъв човек… дето не яде месо, а само соя и соев шрот и се води по акъла на госпожа Писателшата да чете Петър Дънов и компания!

— К’во ти пречат на тебе госпожа Писателшата и Петър Дънов? Аз ето това не мога да разбера… Госпожата според мене е свестен човек, а господина нямам чест да познавам и за него не мога да се произнеса и да отрежа, както правиш ти: „Този е калпазанин! И този — също така!“

— Нищо не режа! — отряза Даскала Васил Върбанов. — Само се опитвам да си обясня поведението на Японеца…

Опитваха се да обясняват нещо, което и на него самия не беше ясно…

Тези разговори ги имаше само в началото. Насетне свикнаха с положението и то вече не ги вълнуваше…

Осъмна в село с една пътна чанта тениски и панталони. Като пребъркваше джобовете си да види с каква парична наличност е изпаднал в тази дивотия, намери в джобовете на винтягата си две пликчета семена от сортовете „Кубанская-276“ и „Павликени-519“. И още… — като човек, свикнал да сее, първата му работа беше да измъкне от мазата всички прашасали и оплетени в паяжина буркани. Почисти после торището. Смеси отлежалия тор с най-добрата почва, която намери под столетната черница. Напълни изплакнатите буркани, пусна вътре по едно семенце, поля ги и ги подреди на нисичкия дувар.

Красота: от вътрешната страна — кубанските, от външната — павликенските!

Беше успял да изкорени прорасналите в градината дървета и храсталаци, вдигнал беше мястото, където да прехвърли разсада. Макар да беше закъснял със засяването, успя да получи резултат, не по-лош от този, който можеше да се получи и в института. Не бяха пълни и прецизни изследванията му, но резултатът като за начало беше обнадеждаващ — имаше земя, нелош посевен материал, беше си оборудвал и лаборатория. В пристройката. Свали старата мазилка, измаза стената и тавана наново, нареди плочи на пода, скова си голяма работна маса. Неусетно се изнизаха дните на отпуските, които имаше да ползва.

Наложи се да отиде още веднъж до института, за да приключи с него. Не намери нищо от довчерашния му живот, с който беше свикнал, а едно мъртвило — и в администрацията, и в лабораториите, и на полето, което започваше току от прозорците на лабораториите. Но пък… много му се зарадваха — черпи го господин другарят директор с коняче и кола, а колегите долу — с кафе и от домашните сладки на Наумова, месени с мед и ситно смлени орехи. Като ги гледаше колко са добронамерени и колко са му благодарни, реши се и си изпроси една везна и един пълен сак колби, стъкленици и химикали. Както беше седнал на бившето си работно място, повдигна сака и като го видя колко е тежък, каза: „Цяло богатство, госпожо! Чак ми е неудобно да го измъкна оттука!“ „Влачи! — усмихна му се Наумова. — И като полегна с големия си бюст на рамото му, пошепна в ухото му: Не се притеснявай! На нас май вече няма да ни трябват! И ако нещо, което го има тука, ти дотрябва — звънвай и смятай, че го имаш! Нали ми имаш телефона!“ „Имам го!“ „Дай ми твоя!“ „Нямам!“ „Жалко!“ — пошепна му с горещия си дъх Наумова и се изправи, защото точно в този момент в стаята се завърна Попова. „Взех ти от домакинката две престилки — съвсем нови! Да си ги препираш… Аз се разписах за тях. А като ги скъсаш — позвъни на мене или на Наумова и… пак нови ще ти изпратим!“ „Ако и нас още ни има тука, де…“ — каза кисело Наумова, „Да… да!“ — съгласи се също толкова кисело Попова…

По такъв именно икономически и ефикасен начин оборудва лабораторията си Японеца.

И заработи миниинститутът му на максимални обороти…

Както хората сеят в градинките пред къщите си в село цветя, тъй на втората година пред неговата къща расна, цъфтя и върза плод неговият бъдещ и може би най-добър хибриден сорт.

По време на цъфтежа дойде за нещо си Васил Върбанов — тогава все още кмет. Беше май да го пита дали ще иска дърва за огрев и колко кубика да му запише. Каза му, че не ще дърва. „И как така? — изненада се Васил Върбанов. — На студено ли ще спиш зимъска?“ „Никога не съм спал на палено!“ — отвърна му Японеца. „Тука зимите са студени, не са като в равнината!“ „Една вече изкарах!“ Тогава Васил Върбанов се втренчи в нацъфтялата соя, но понеже не беше виждал соя, изглежда, запита много заинтригувано: „Какви са тия цветя от тебе, бе?“ „Не са цветя, а соя! Soia hispida!“ — каза му и латинското наименование Японеца. „И… за какво ти е толкоз соя?“ — запита пак Васил Върбанов. „Много я обичам!“ — отказа се да обяснява по-нататък Японеца. Но онзи не се спря. „И как така я обичаш?“ „Печена! — рече му Японеца. — Мога и соев шрот да си приготвя, и соево мляко, но е много дълго за разправяне как се приготвят и как се консумират!“

Отиде си кметът, за да разкаже вечерта наелектората си, че този, новият, внукът на Киро Дюлгеров, яде само соя и соев шрот и главно с това се препитава…

Животът наистина е изплетен от парадокси — скрил е буркана с чергата и папката е скрил под чергата, пък ги вижда и буркана, и папката, сякаш никаква черга няма отгоре им!

За какво му трябваше да ги връща! Видя, че нищо не става и не може да стане — остави ги там и забрави изобщо, че си се занимавал с тази работа толкова години! С такова научно усърдие! И с такава дисциплинираност — може стаята си да не оправи с месеци и покривката на масата си да не изтръска с месеци, но полето му и лабораторията му винаги са светили: полето — без нито едно плевелче, лабораторията — без нито една прашинка! Два чифта съвсем нови пантофи скъса, а престилките на Попова отъняха от пране и заприличаха на съшити от тензух… Ама — не, довлече ги обратно — и буркана, и папката! Малко са нещата, с които може да се измъчва човек като него, че и с тях да се измъчва!

Рано през пролетта разбра, че синът на Даскала ще ходи в Свищов да освобождава някаква кола от митницата. Уговориха се да го вземе, да го стовари в института и на връщане да го прибере обратно. Смяташе, че за два-три часа ще успее да свърши работа. А пък я свърши за няколко минути…

Директорът беше нов, напълно непознат като име някакво в науката и… оказа се — трети по ред след онзи, на когото позволи да го съкрати насред научната му задача и почти в началото на кариерата му.

Изтръска пепелта от дългата цигара в шепата си, внимателно се пресегна до голямата пепелница, изсипа я вътре и чак тогава запита:

— Какво ви води при нас?

— Работил съм някога тука…

— Ако сте дошъл за работа, трябва да ви кажа, за да не си губим взаимно времето, че такава няма!

— Донесъл съм ви работа…

— Моля?

— Работех върху нов сорт, когато ме съкратиха…

— Много добре…

— Добре е, че успях да завърша работата си върху сорта. Системните ми наблюдения и осемгодишни анализи доказват, че може да бъде перспективен…

— Кой?

— Сортът „Върхът на сладоледа“.

— Моля?

— „Върхът на сладоледа“ — така се казва сортът ми!

— Много хубаво! — като да се зарадва най-новият директор на института, докато поемаше папката. Повъртя я в ръцете си, пусна я най-накрая на бюрото и запита: — А… какво точно се иска от нас сега да направим за този, как се казваше… „Връх на сладоледа“?

— Да направите изпитанията…

— Тоест?

— Трябват ми двеста декара… Догодина. А за тази — десет декара. Имам семето и ви гарантирам деветдесет и седем процента кълняемост!

— Много ли е това? Или малко?

— Достатъчно! — отвърна Японеца и пак се изчерви от срам.

— И… искате значи да ви осигурим десет декара? За тази година?

— Точно така.

— Няма да стане! Нямаме нафта да изорем. И машините ни са грохнали. И хора никак нямаме…

— Но нали има все още Институт по соята?

— Има Институт по соята, но няма Институт по соята! Траем си сега, натискаме се и чакаме по-добри времена! А докато ги дочакаме, единственият начин да получите това, което искате, е… да си намерите спонсор… От нас земята и организацията, от спонсора — парите за оранта, за сеитбата, за торенето и прибирането на реколтата…

— Работили ли сте по тази система?

— Не сме. Ама може и да проработим. От вас зависи. Всъщност… Има още един начин да стане… вашата работа, но…

— Трябва първо да се разберем, че работата не е моя, а ваша!

— Ще се разберем! Ако се съгласите… Предлагам ви да предложим този ваш сладолед на някого от чуждите посолства. Намират се такива, които проявяват интерес…

— Но как? Сортът още не е изпитан!

— Те ще дадат парите да го изпитаме.

— И сетне?

— Сортът става техен. А пък парите — наши!

— Не съм съгласен!

— И аз не съм. Но, както е модерно да се казва сега: „Такова е положението!“

— Но… Вие ме изнудвате?!

— Бог да пази! — извади нова цигара новият директор. — Папката е ваша. И бурканът е ваш. Вие ми ги донесохте. Вие и ще си ги изнесете оттука!

— Така и ще направя! — грабна папката и буркана Японеца.

Нищо друго не можеше да направи. И какво изобщо може да се направи с такъв съвсем случаен човек на такова съвсем неслучайно място — директор на институт! Да му създадеш ти съвсем нов сорт Soia hispida — непретенциозен към почвите, сухоустойчив, високодобивен, със съдържание на белтъчини до четирийсет процента, на мазнини — двайсет и пет процента, на въглехидрати… Не може да има съмнение в данните, защото ги е получил от два съвсем независими източника. Изпрати проби и на Наумова, и на Попова — по различно време и на домашния им адрес. Получи резултатите и като ги съпостави, нямаше никакви разминавания — и двете бяха откликнали на молбата му добросъвестно и съвсем прецизно. Попова беше добавила под анализа: „Прекрасен ти е сортът!“ А Наумова: „Да ти завиди човек, че още намираш сили да работиш! Или пък — да те съжали човек!“

На излизане от портала спря до прозорчето на портиера, за да го помоли да извика Попова и Наумова — да се видят за малко.

— Няма ги, бе! Никой няма! Всички са в неплатен отпуск… Тука сме само аз и господин директорът…

— Видях го господин директора ти…

— А аз всеки ден го гледам! — отложи камуфлажната си шапка портиерът. — И му отварям вратата да излезе с колата и да отиде да върши важните си работи…

Синът на Даскала закъсня. И пристигна ядосан. Пуши през целия път назад. И мълча. И само от време на време изпъшкваше, изпсуваше някого на майката му и въздъхваше: „Одраха ме този път! Направо ризата ми смъкнаха от гърба!“

Японеца притискаше буркана до гърдите си и продължаваше да мисли за своите си работи. И все същото: „Да съм си намерел спонсор?! Да съм си дадял сорта на някого си?! Ами то може ли така?“ И как е възможно да му предлага такова нещо! Добре: нека „Върхът на сладоледа“ да не е най-важното нещо сега, нека и книгата на Писателя да не е от най-важните неща, но нали ако я караме така — по този начин, може да бъде пропуснато и някое наистина фундаментално откритие, нещо много важно, нещо, което може да ни измъкне от кризата или пък просто да ни помогне да заживеем по-добре, по-правилно…

Трябва да приключи с този буркан! Веднъж завинаги! Обаче знае си — няма да приключи! Не е толкова лесно, пък и не е толкова просто… Не може да си позволи след толкова труд да затрие семената на „Върхът на сладоледа“! Може на някого някога да дотрябва… Може някога някой да го потърси…

Пак ще повика Маринчо Лалев с магаренцето му и малкото плужно тяло, за да изорат градината още през първите хубави дни на февруари и да направят браздите и лехите. И после — всичко отначало: на четиринайсети февруари ще засее първите семена, на петнайсети — нова леха, на шестнайсети още една… След още три дена — нова. След пет дни — друга. И на трети март ще приключи със сеитбата. И ще започне да окопава най-напред засетите…

Като камък му е увиснал на шията този буркан!

Не е хубаво обаче да седне човек и да се заоплаква от буркана си! Трябва всеки да мъкне буркана си и толкоз!

Какъв ли буркан мъкне пък Маринчо Лалев?

Даскала е ясен: влачи буркана, наречен „Треска за злато“.

Васил Върбанов мъкне на шията си държавата… И все се пита, а и всекиго пита: „Бе що за държава е тази държава, дето може да накара поданиците си да намразят живота си? Да се отвратят от него?! Да се отрекат от живота си?!“

Отговори на многобройните му въпроси веднъж само Панделката, рече му:

— Кмете, че какво й е на държавата? Каквито ние — такава и тя! И на живота ни какво му е? Каквито сме ние — такъв е той! Много си е добър даже, щом още ни търпи между живите…

— А ние докога ще го търпим такъв да ни търпи такива, каквито сме, между живите? — рече й Васил Върбанов.

Панделката или не разбра въпроса му, или не намери за нужно да отговаря, само повдигна ръце и пристегна панделката на върха на главата си.

Японеца нито мрази, нито е отвратен, нито се е отрекъл от живота си — просто е станал безразличен към живота си. Което сигурно също не е нещо много добро. Но не му се и мисли за собствения му живот. По му е лесно да си мисли за живота, примерно, на Маринчо Лалев. Живял ли е Маринчо Лалев и какво ще остане един ден от живота му? Какво? Има-няма милион, нека да са два милиона километра, навъртени по първокласната, второ-, трето- и четвъртокласна пътна мрежа на родината… Няма ги — дим и мъглица са били! Два комина — в Овча могила, Свищовско, и в Генерал Тошево, ако, разбира се, не са ги съборили досега заради огнеупорните тухли отвътре и заради желязото в бетона? И… една гора в Коми — изсечена от него, дето след толкова години отново е станала гора за сечене…

Това е!

А в живота на Японеца и толкова няма! Затова, изглежда, е престанал да се интересува от живота си и откакто се зачете в книгите на госпожа Писателшата, повече го интересува въпросът има ли друг живот след този живот, та поне там да си поживее като човек и да се реализира напълно — да види един огромен масив, засят с „Върхът на сладоледа“, да цъфти синьо и розово масивът и да се люлее чак до хоризонта — и той син и розов…

Но отговор на въпроса има ли друг живот след този живот в книгите няма! И колкото повече ги чете, толкова повече започва да вярва веднъж и да се съмнява друг път… За да се добере до отговора на този, станал за него фундаментален въпрос, започна да сънува разни умрели или да си измисля, че ги сънува, и да ги пита и разпитва: „Има ли друг живот? Или няма?“ Като се свършиха умрелите, за които се сети, почна да сънува живите като умрели…

Даскал Кольо махна с ръка и отмина — изобщо отказа да разговаря с Японеца.

Васил Върбанов му каза: „Жлъчката ти не е добре! Върви на лекар! И черният дроб от това пиене съвсем е почернял! Върви на лекар!“ „Аз друго те питам!“ — почти изплака Японеца, а Васил Върбанов само се усмихна и изчезна от съня му.

И… всички останали тъй — за всичко са склонни да приказват, но по въпроса — ни дума!

Сънува веднъж Маринчо Лалев… Уж умрял, а пък като жив — с новите маратонки, с новите джинси, коженото му яке и кожения каскет… „Маринчо, ти ще ми кажеш!“ „Не мога!“ „Само на мене ще го кажеш, а пък аз, знаеш ме, ще бъда като гроб!“ „Не мога!“ — изплака пак Маринчо и се заозърта на всички страни. „Кажи ми, бе! Като дадат социалните, ще ти поръчам един кашон мастика и половин кашон мента… Лъгал ли съм някога?“ „Не си…“ „Кажи ми тогава? Моля те…“ „Не ни дават да казваме! — пошепна притеснено и с много страх в празните си очи Маринчо Лалев. — Туй, дето мога да ти го кажа, е: животът продължава!“

Животът продължавал… Глупости! Не знае сякаш Японеца, че ние продължаваме живота — никакво „утре“ няма да има утре, ако нас ни няма утре!

А дали е точно така?

Не им позволяват, значи, да казват…

И там забрани, значи…

Още един парадокс!

И още един — Маринчо Лалев няма брак, а е женен и живее като женен, Японеца има брак, а не е семеен и живее като ерген…

И трети — когато можеше да тръгне за Япония, не тръгна, защото не беше позволено, а сега, когато уж всичко е позволено — не може да тръгне, защото парите, които му отпуща Шулева, не стигат доникъде!

Малцина не му вярват, но то си е самата истина! Има я тази истина и в паспорта му — женен е Японеца за японката Томико сан, побългарено — Томи сан…

Само дето не знае помни ли го още това нещо Томико сан, Томи сан, Томи?…

Японеца се събуди от студ. Много неприятна работа — болят те всички стави и мускули, кокалите ти пукат, иглички бодат в носа ти, а ушите ти пищят, сякаш са писнали в главата ти сто каба гайди!

Обикновено ставаше тъй: прибереше ли се от клуба, веднага се навираше в леглото, завиваше се с всичко, което докопа на една ръка разстояние, и стисваше очите си. И да му се спи, и да не му се спи — стиска очи. Може хиляда неща да премисли и още хиляда да огледа със затворени очи, но позатоплеше ли се, кога да е сънят идваше…

А сега, изглежда, беше станало тъй — да се разправя и ядосва с този скрит под чергата буркан е заспал направо на масата! Полегнал в кръглата сянка на глобуса и… заспал! Като да е бил кьоркютук пиян… А пък не е пил от вчера… И какво пиене беше то това — две ли, три ли от Ярката, от които — едното малко. И… стоте грама на Маринчо Лалев. Той пък защо така отказа да пие? Имаше да ходи до Енергото, та да не го подушат там, че е пил?! Те… тези от Енергото пък са трезви до един и… капка алкохол не слагат в устата си! Видя ги и тях, като сменяха електромерите — да му вържат часовника за дневната и нощната тарифа поискаха на Райчо Даков петнайсет лева и половинка ракия!

Ходил е сигурно до Енергото Маринчо Лалев. И каза, че ще се прибере с влака в пет без десет, а пък не се прибра! Ако е имал ергенско отбиване някъде, на него щеше да каже. А пък не каза такова нещо… и нищо такова, с което да може да се обясни неприбирането му!

Станало е нещо?! Нещо е станало, за да не се прибере Маринчо Лалев вечерта при всички в клуба — да си направят картите и да ударят по едно от онова, което все някой ще е донесъл! Дали пък това момче от Общината, дето все викаше полицаите, не направи нещо? И да са го задържали Маринчо Лалев? За двайсет и четири часа — те сега задържането за двайсет и четири часа за нищо го нямат! Задържат те и толкоз! Но няма за какво да се хванат, че да го задържат — когато Японеца псува властта (не от някаква лична омраза към властта, а повече сеир да става), Маринчо Лалев го нямаше там! Беше Ярката, беше онова униформеното от охраната, други някакви хора имаше и идеха още, но Маринчо Лалев не беше там! Не беше! Сигурен е! Абсолютно! И все пак…

Какво нещо са хората, ей?! В това число и той самият — Киро Японеца! Не се прибра Маринчо Лалев, а те удариха катинара на клуба и си легнаха да спят! В топличките легълца! А Японеца — в сянката на глобуса! Не са хора това… Уж са хора, а пък не са хора! В това число и той — Киро Японеца!

Да му е веднага да тръгне към гарата в Соколово, но е тъмна тъмница още отвън… И толкова вали… И така е завилнял вятърът, че стъклата на прозорците звънтят, сякаш с тояга блъска някой по черчеветата!

Трябва да ги маджуноса това лято. И понеже той не може да я свърши, защото е много пипкава работа, пак Маринчо Лалев ще трябва да я свърши — като изорат градината в първите хубави дни на февруари, и ще ги маджуноса. А дотогава Японеца трябва да е купил маджун за прозорци! Ако успее да спастри някой лев! И ако Шулева се издължава навреме с антисоциалните си помощи…

Не е за сам човек да тръгне в такова временце! Поне да имаше батерии за прожектора, с него да тръгне, а то — няма! В три часа да вдига Минчо Майката и да иска неговия — не става! Пък и не се знае дошъл ли си е Майката! Нямаше го камиона му снощи пред тях и докато играха карти, не се видя да минава нагоре. Трябва да чака. Докато се развидели. Или докато се поразсъмне поне. И тогава да тръгне към гарата в Соколово…

Ако имаше сега жена до себе си като хората, ще й каже: „Тревожно ми е. Имам зло предчувствие, че нещо не е съвсем наред с Маринчо Лалев. Трябваше снощи да се прибере, а не се прибра.“ А пък тя ще му каже: „И… искаш сега да отидем до гарата да го търсим?“ „Трябва!“ — ще й каже той. „Ами какво чакаме, да тръгваме, щом трябва!“ ще му каже тя.

Но няма такава, пък и никаква жена няма до себе си Японеца. Макар да е женен… Е, не пред Бога, но поне пред кметицата на Арбанаси…

Изсипаха се един ден в дома му на село братовчедите. От София. С два джипа и една лимузина. Търсили го в института, търсили го в Дряново и като не го намерили ни на едното място, ни на другото — изсипаха се в село.

— Искаш ли гости, братовчед?

— Искам! — излезе от соята Японеца и започна да се здрависва — с братовчедите, с жените им, макар да не беше чувал да са се женили, и с една японка.

— Посрещай тогава! — казаха братовчедите.

— Мезе имам достатъчно — посочи им доматите и краставиците той, — но съм малко зле с пиенето, затова ще трябва да ме изчакате десетина минути, за да отскоча до Даскала…

— Никъде няма да отскачаш — всичко си носим! От теб се искат само масата и столовете! И чашите си носим, че даже и чиниите…

Носеха си. Наредиха посудата за еднократна употреба и такова изобилие от филета, пуканки и хайвери се изсипа върху масата, че той се напи и наяде, без да е пил и ял!

Въздържаше се: все пак братовчеди, все пак гости, все пак трябва да помисли и къде ще ги настани да спят! Единият братовчед с булката — в Ярката, другия със снахата — в Панделката, а японката къде да дене?

В този момент Томико сан стана от пейката и тръгна по чистите, застлани с талаш пътеки между лехите със соята.

— Върви да й покажеш с какво се занимаваш — не е виждала селски двор и ще й бъде интересно! — побутна го единият от братовчедите.

Разказа й, че сортът е почти готов, че девет години се занимава с него и че се очертава една добра селекция с много добри качества…

Томико сан се радваше на цветовете на соята, самата тя разцъфтяваше между лехите, а той се радваше на нея — същински цвят между многообразието от цветове! Говореше български, пееше го по-скоро — разбра от пеенето й, че трета година вече е в България по някаква програма, че много й харесва България, че много иска да остане тук, но срокът на пребиваването й изтича скоро и ще трябва да си ходи в Япония, където също е хубаво, разбира се, но…

Чак му стана тъжно, че Томи сан ще трябва да си ходи в Япония!

Върнаха се при масата. Развеселила се беше масата и всички около нея се бяха развеселили — блъскаше го по рамото единият братовчед и викаше: „А наздраве, братовчед!“, после другият го блъскаше и пак: „А наздраве, братовчед!“

Рече му единият по някое време:

— Не ни мисли — резервирали сме си апартаменти в Арбанаси палас! Ще преспим там и утре пак сме тук — трябва заедно една хубава работа да свършим! Но… за работата — утре! Пий сега! И яж! И поменувай братовчедите! Само няма да пипаш масата — както я оставим, така искам да я заварим!

Слушаше го той, но не го чуваше, защото не можеше да снеме очите си от Томи сан!

— Харесва ли ти? — запита в ухото му другият братовчед.

А той, колкото беше запламтял целият, още се изчерви.

— Докъде стигна с науката? — запита братовчедът.

— Дотука! — посочи му лехите. — Сортът отдавна е готов, но трябва да се изпита… Поискаха ми от института да си намеря спонсор…

— За каква сума става дума?

— Не запитах…

— Питай и ни се обади. Ние сме много мощна фирма — нищо не е за нас да заплатим едно изпитание…

— Изпитване! — поправи го Японеца.

— Няма значение! Ти от малък залягаше на науката, а ние от малки залягахме на бизнеса… Помниш ли как двамата с братовчеда обрахме вашата кайсия и я продадохме на майка ти? А ти не ни издаде!

— Че нали вие щяхте да ме пребиете…

— Щяхме! — призна си братовчедът. И пак го запита: — Харесва ли ти Томико сан?

— Че може ли да не я харесва човек? — призна си той.

— Хубава е! — съгласи се братовчедът. — Но има един проблем и ние сме дошли тука… чрез тебе да го разрешим този проблем…

— Чрез мене?

— Но… за това — утре! Пий сега!

Пи. И както става винаги, когато човек пие с яките си като канари братовчеди — понапи се.

Качваха се вече в джиповете, когато единият от братовчедите (така и не можа да се сети кой точно) му каза:

— Искаш ли да те оженим за Томи сан?

— Искам! — като на шега каза той, а пък си беше самата истина.

— Тука сме утре! И ти да си тука! — каза онзи.

— Аз и без това няма къде да ходя! — вдигна ръка да ги изпроводи той.

Както обещаха, така и направиха — пристигнаха точно на обед.

Но съпругите на братовчедите, или каквито им бяха там, не слязоха от колите си.

Братовчедите седнаха на масата. Понечи да седне и Томико сан, но я пратиха да разгледа още веднъж лехите със соята, зазрелите домати, вадите с пипера, който тъмнееше сред останалата по-светла зеленина.

— Само за пет минути! — каза й единият от братовчедите, без да спира да се заиграва със златния си ланец с тежкото разпятие — алчно го стискаха силните му пръсти, отпускаха го, премятаха няколко звена от ланеца, стискаха разпятието пак.

Томико сан кимна покорно и покорно тръгна между полетите заранта посеви и насаждения.

— Томико сан има проблем! — каза братовчедът с ланеца. — Споменала ти е вчера… Назначихме я във фирмата, но се оказа, че това за техните закони не е достатъчно. Най-сигурният начин да остане в България е да сключи брак с българин…

— Ти си българин. И си братовчед! — намеси се другият, който имаше абсолютно същия ланец, но не се занимаваше с него, а подхвърляше от ръка в ръка табакерата си — сигурно и тя златна. — И си ерген. И си викаме ние двамата братовчеди: защо да уреждаме някой друг, някой абсолютно чужд, ами да не уредим братовчеда…

— Трай ти! — прекъсна го онзи с разпятието. — Няма да вземем да лъжем и братовчеда, я! Трябва да бъдем наясно — бракът е фиктивен. Засега. От брака нататък — инициативата остава твоя! Между ’прочим тя каза снощи, че много си я харесал и че много уважава заниманията ти… Нали ги знаеш японците — икебана им дай, туй-онуй, цветя да гледат и дребни дръвчета…

— А какво трябва да направя аз? — можа най-сетне да запита Японеца.

— Ти нищо няма да правиш. Ние ще ти извадим медицинско за брак, ще ти купим костюм, риза и връзка, бельо също… Кой размер си?…

— Сто шейсет и пет! Най-малкият на сто шейсет и пет! — претегли го на око другият братовчед.

— Тъй да бъде! Ти отговаряш за екипировката!

— Не бери грижа!

— Ще минем в събота да те вземем… Изкъпан! Избръснат!

— Не ме питахте дали съм съгласен…

— Ти нали вчера каза, че искаш да се ожениш за Томико сан?!

— Да знаете, че ако го направя, ще го направя заради Томико сан, а не заради вас!

— Как няма да го направиш, бе? Даде дума вчера! Освен това аз още не съм свършил… Даваме и нещо насреща за услугата — пари ти трябвали за изпитанието? Имаш ги! Сумата няма никакво значение! И още нещо — в края на месеца изпращаме Томи сан в Япония! Тя веднага ти праща документите и ти веднага отпътуваш за Япония! А там и… оттам нататък инициативата остава твоя. Бракът от фиктивен може да стане ефективен!

— Ами посевките ми?

— Няма ли на кого да ги оставиш?

— Няма.

— Ще намерим човек за посевките ти! Помисли ти за човек, който ще може да се грижи за тях!

— Най-вътре в нещата ми е Маринчо Лалев…

— Ангажирай го! И ни кажи какво ще струва!

Останалото е сън — коприненият костюм, бялата рокля на Томико сан, дебелата кметица на Арбанаси, дебелата тетрадка за бракосъчетанията, сватбената вечеря в голямата зала, наредена само за празнуващите: братовчедите и братовчедките, кметицата и секретарят й, Томико сан и — Японеца!

Записът на химна. И целувката на Томико сан — свежа като ветрец в късен следобед, с дъх на току-що напъпил соев цвят, реална и нереална от внезапност и загадъчност, вълшебна от вълшебност, незабравима от незабравимост…

Дискретният оркестър… Валсът… И лачените му обувки по жълтия паркет… И белите обувчици на Томи сан…

И нощта в хотелския апартамент… И многото рози, които не ухаеха, а препълваха въздуха с присъствието си… И високият вятър, който прегръщаше завесите на прозорците — мощен, ненаситен, неутолим…

Душата го заболя от спомена… И тялото. Стаята се изпълни с болка, а вятърът отвън се смири и спряха най-сетне да звънтят стъклата на прозорците.

Още не се е отказал, още чака документите — визата за Япония и билета за парахода!

Не се е отказал и от претенциите си — да мине и през Австралия! Защото, както казва Маринчо Лалев — човек трябва да държи на достойнството си. И като ще е пътуване — нека пътуване да бъде!

Обаче… и друго му казва понякога Маринчо Лалев… Като му дотегне да го гледа такъв занесен, приведен с памучето над цветовете на соята си, без изобщо да е при соята си, а някъде кой знае къде… Казва му тогава:

— Няма да го бъде това твоето пътуване! Моето ще го бъде кога да е, но твоето няма да стане! Визитка са ти дали братовчедите, с телефони и адреси. Търси ги по телефоните — не отговарят! Ходи с Майката до София — няма такава фирма на тези адреси! На какво още се надяваш?

— Аз вече на нищо не се надявам! — отвръща му Японеца.

А пък май се надяваше…

— Трябва да се ожениш! Ако се завърти една жена покрай тебе, и ще я забравиш тая твоя Томи сан!

— Коя да взема? — усмихваше се Японеца. — Тука, пък и в околните села, свободна е само Панделката!

— Не е толкова свободна, както изглежда! — отрязваше го Маринчо Лалев.

— Какво да правя тогава?

— Ще пуснеш една обява… От моя телефон. И аз ще я платя обявата. Пробвай, бе! Нищо няма да загубиш! Може само да спечелиш!

Глупости!

Макензен от Длъгня прати такава обява и какво стана — едно голямо нищо стана!

Пък и как Японеца да я съчини тази обява?

„Женен за японка, която е забравила, че се е венчала с него, търси свястна жена, която да сподели научните му занимания и интереси!“

Голяма обява!

И куп пари да му наринеш на някого, пак няма да я пусне! А пък и коя ще е тази, която ще откликне на такава обява, да не приказваме!

Отзова се една на обявата на Макензен…

Пристигна с такси.

И спряла таксито точно пред Общината. Кметският наместник пръскал в този момент розите пред Общината си, понеже ги била нападнала листна въшка. С пулверизатор. Като видял, че таксито заминало, а жената останала да стърчи и да не знае накъде да поеме, спрял да пръска и я запитал търси ли някого и кого точно. Тя му показала обявата: „Четиридесет и шест годишен, неженен, неосъждан, осигурен отвсякъде, търси подобна, която да обича майка му и земеделската работа!“ „Само Макензен може да съчини такава обява! — рекъл наместникът. — Селото сложил в обявата, а пък името си не написал!“ Представил й се кметският наместник. Представила му се и тя: „Бона! За приятели — Бони Бялото!“ Наистина била бяла, „Бяла и червена…“, както се пее по песните. С късичка рокличка на цветенца, от която извирали късите й, бели и дебели краченца. Зарязал си пръскането кметският наместник и завел Бялото Бони на Макензен, който в този момент клепел лемежите на трактора на кооперацията. А Румен чакал да си ги вземе.

— Румене — рекъл Макензен, като мярнал мадамата пред портичката си, — ела довечера за лемежите! Или по-добре — утре!

— Ама аз ти платих! — не се съгласявал Румен.

— Моля ти се! — рекъл му Макензен. — Друг път не съм те карал да чакаш и не съм те връщал, но сега се налага…

Мернал мадамата и Румен. Позасмял се и… кандисал.

И я поведе Макензен Бялата Бони по роднини и приятели — много си отиваха двамата — тя бяла-пребяла, той — черен-пречерен, като всеки един от ковашкия занаят. Разведе я по всичките си роднини и приятели по селата от Килифарево до Дряново.

Макензен — щастлив! А майка му — не съвсем: снахата, дето не била още съвсем снаха, можела да готви, премитала плочките пред къщи, ама май не била прочела докрай обявата, която двамата със сина си съчинявали — по нищо не личало да обича нея и земеделската работа. Пак двамата с Макензен работели градината и мястото, което имали до реката. Направила месец у тях снахата, а пък още не била проявила интерес да види поне мястото им къде се намира!

Обадил се тогава кметският, че по закон трябва да регистрира Бяла Бона в кметството, затова да дойдат с паспорта и една адресна карта… И се оказало тогава, че булката по обявата била забравила паспорта си при родителите си… И… днес да отидат да представи на родителите си Макензен, утре да отидат — все нещо друго излизало като по-важно: Картофите да загърлят, лозето още се пръскало, царевицата да прекопаят втори път. И… отлагали… Кметският наместник станал строг, рекъл на Макензен: „В края на краищата аз отговарям за реда в района!“ „Утре, като позаветря, пръскам лозето и тръгваме!“ — обещал се Макензен.

Отишли рано сутринта той и майка му да връзват лозето и да го пръскат. Не били стигнали те още до лозето, и таксито спряло пред дома им. Бяла Бона от вечерта го била поръчала. Натоварила това, което й се харесало от къщата, стегнато в две бохчи и една чанта, и се настанила вътре. И тръгнала с таксито по адресите, по които я бил развеждал Макензен. Навсякъде разправяла, че Макензен и свекървата били отишли да пръскат лозето, а нея пратили да им поиска пари в заем, защото щели да си купуват спална гарнитура, телевизор втора употреба и две стелни крави, защото тя много обичала животните и Макензен с радост се съгласил да й ги купи, за да има с какво да се занимава, тъй като долната граница на кръвното й не била добре и по слънцето много-много не бивало да се заседява… Взела откъдето каквото й дали и — дим да я няма Бяла Бона!

Макензен щеше да получи удар — изтеглил си бил всичките спестявания, че и на майка си спестяванията, защото бил обещал на Бонито да купи кола втора ръка, тъй като Бонито му била рекла, че колата не била лукс, а необходимост. А освен това тя имала и книжка, а за какво й е книжката, ако…

Баба Мария щеше да убие сина си, защото още с първото виждане на тази уж снаха му била рекла, че тя не е човек за тях, а той заради белите й кълки не я послушал и гледай какво произлязло — ни булка, която да я обича като съща дъщеря и да обича земеделската работа, ни пари, ни кувертюри, дето с ръцете си ги е тъкала, ни нищо!

Не можа да го догони, но го кле и пустосва и захвърли двата си бастуна подире му, та до вечерта, докато се престраши и се върна Макензен да й ги донесе, ходи все покрай дуварите да се подпира и да кълне този свят, дето и такива поразии позволява да се случват на хората!

Помириха се после. Ама не остана съвсем без следа за Макензен това събитие — когото срещне, било познат или непознат, веднага започва: „Да ти кажа ли, това, да тръгне да се жени човек по обява, е направо загубена работа! Страшна работа! Опасна работа!“ и така нататък… А срещнеше ли кметския наместник, извръщаше глава и казваше, сякаш не на него, а на някой друг: „И туй им било на тези демокрацията! Че и не искат вече сами да ги избираме, ами ни ги спускат отгоре! С парашут! Парашутисти такива! Божи наместници такива!“

Въпреки че кметският наместник направи каквото можа човекът, въпреки че всъщност нищо не можа да направи — където и да ходи, при когото и да ходи, викали му навсякъде: „Толкова Бели Бони са се навъдили, че просто си нямаме на представа къде точно да я търсим вашата Бяла Бона!“

Поразвиделя се май! А пък и да не се е развиделяло, не може вече да чака! Докога да чака? Докато Даскала си досънува големия джакпот? Или докато Ярката си доспи от свинете си и малките си прасенца? Няма такова нещо! Ще спят и ще сънуват, когато се намери Маринчо Лалев! Съселяни ли са му на Маринчо Лалев? Приятели ли са му? Близки ли са му, или са му само далечни някакви познати?

Както са му на път: Райчо Даков, Майката… Ще се разделят после на две — Майката и Даков към Писателя, Японеца — към горната махала…

Напъха най-сетне крачолите на отънелите джинси в големите поне три номера ботуши, които му подари есенес Васил Върбанов.

Навлича на раменцата си тежката габина на Майката и излиза.

Вятърът отново е освирепял — носи сухия сняг на всички посоки и скрива от погледа му дрезгавото разсъмване, ниските стрехи на старата къща, залостената от нощния сняг портичка…

Тегли, дърпа… а пък портичката едвам-едвам се открехва — колкото да се провре ребром и да се измъкне на оснежената улица…