Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Watykan z daleka z bliska, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция
aradeva (2019)

Издание:

Автор: Здислав Моравски

Заглавие: Ватиканът — отдалеч и отблизо

Преводач: Уляна Иванова Трайкова; Елена Петрова Паспаланова

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: полски

Издание: първо

Издател: ДИ „Наука и изкуство“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Националност: полска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, Ямбол

Излязла от печат: ноември 1985 г.

Редактор: Правда Спасова

Художествен редактор: Лили Радева

Технически редактор: Василка Стефанова-Стоянова

Художник: Веселин Цаков

Коректор: Цветана Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/39

История

  1. — Добавяне

Ватиканът — държава без граници

Който премине моста на Виктор Емануил II на Тибър и излезе на широката, спретната улица „Консилиционе“, т.е. „Споразумение“, той е прекрачил най-странната граница.

Улица „Споразумение“ със своите църкви, със старите си и нови дворци, със сградите, отлично композирани на историческия фон, свършва с панорамата на площада „Св. Петър“ и тържествените очертания на базиликата със същото име.

Тук започват — в политическия смисъл — границите на града-държава Ватикан.

На моста многобройни афиши и цветни надписи приканват да се гласува за комунистите или християндемократите, осъждат реакцията, изискват справедливост във фабриките и на строежите.

На улица „Споразумение“ вече не се виждат никакви политически лозунги. Латеранските договори от 1929 г., които след годините на „студена война“ между папството и италианската държава — обединена отчасти върху развалините на църковната държава — регулираха отношенията и принципите на съвместно съществуване между двете страни, забраняват такъв вид публикации в непосредствена близост до границите на суверенността на съвременните папи.

Улица „Споразумение“, прекарана там, където са били неугледните постройки, дюкянчетата, сергиите и въобще царството на беднотата, ни въвежда в спокойната атмосфера на църковната държава, съвсем различна от тази на боботещия, забързан Рим. От едната й страна сред сградите, в които се помещават различните служби (включително и Ватиканското радио) и безбройните магазини за религиозни предмети, има само две представителства на светската търговия — магазина за автомобили на Симка-Крайслер и един отдел на Римската банка. Сладкарницата „Сан Петро“ с масички, разположени на тротоара, през цялата година се посещава предимно от духовници и туристи, отбиващи се тук на чашка „еспресо“ — чудесно черно кафе, „капучино“ — кафе със сметана, или на пица с чаша бира.

Постоянни гости тук са и журналистите от съседната пресзала на апостолската столица. Над 200 кореспонденти от 58 страни са акредитирани във Ватикана. Те нямат свой собствен, отделен съюз, тъй като Ватиканът не одобрява подобни организационни форми. Принадлежат към Съюза на чуждестранната преса в Италия, а ако са представители на италианската преса — към не по-малко могъщия Съюз на журналистите в страната.

Сред сградите от другата страна на улицата се намира и хотел „Колумб“, в който отсядат предимно духовници, гости на Ватикана. Хотелът е свързан със стария като самия него дворец-манастир на Ордена на рицарите на Светия гроб в Ерусалим, наричани още божигробци. В двореца се влиза от малката уличка „Свети гроб“ или от неговата красива градина и там високопоставените духовни лица дават тържествени приеми по различни случаи. Дворецът се състои не само от салони и зали, но и от редица параклиси и места за молитва. Но те отдавна вече се използуват само при официални случаи. Резултатът е следният — на приема по повод провъзгласяването на група нови кардинали от папата проведох дълъг разговор с държавния секретар кардинал Жан Вийо, като пиех вино и ядях сандвичи, наредени заедно с чашите върху един олтар, превърнат в случая в бюфет. Такова нещо в Полша и особено в църковните среди би било истински скандал, нещо, което дори не бихме могли да си представим. В изобилствуващия с религиозни паметници Рим това не прави впечатление на никого.

Орденът на рицарите на Светия гроб, чието начало е подобно на това на Ордена на кръстоносците, е една от последните институции в съвременната църква, която е свързана с рицарските, т.е. благороднически традиции. Великият магистър на ордена е единственият член на Кардиналската колегия, който е от благородническо семейство — това е Максимилиан де Фюрстенберг, всъщност много по-малко известен от своята племенница Ира, артистка, която в много филми играе почти гола, демонстрира пред пресата „новия“ си, след пластична операция, задник и е причинила на вуйчо си немалко неприятности. Членове на президиума на Великия съвет на ордена са граф Метерних и принц Дон Карлос Людовик Гонзага.

Според феодалните традиции орденът е разделен на класи. Членовете на най-висшата класа — кавалерите на веригата — имат право да носят златна верижка, когато са облечени в красивите одежди за тържествени случаи, кавалерите на големия кръст — орден във формата на кръст, командадорите — съответен медальон и т.н.

Това е единственият рицарски орден, който допуска нежния пол до своите почетни върхове. За тях също са предвидени съответните класи — има дами на веригата, дами на големия кръст и т.н. и те имат право да носят съответното облекло и украшения. Принадлежността към този орден, който между другото е много богат, е свързана с големи разходи. Само избродираното със злато и обшито с перли облекло струва над 10 хиляди долара — в тази сума не са включени ордените и верижките. Независимо от това в много аристократични семейства принадлежността към ордена се смята за най-висока чест и привилегия, което още веднъж потвърждава, че за снобизма няма лек.

Малко по-нататък, от същата страна на улица „Споразумение“, се намира книжарницата „Веритас“, една от най-добре снабдените с религиозна литература книжарници в света. Там човек може да намери всичко, което някога е било издавано в тази област.

Официалната граница между италианската държава и града-държава Ватикан минава през площада „Св. Петър“ и не е отбелязана с нищо, нито дори с някаква табелка или надпис. Суверенитетът на папата се простира от единия край на площада чак до постройките от другата страна на ватиканския град. Както вече споменахме, тя се простира върху 44 хектара. Ако трябва обаче да бъдем точни, тези размери са два или три пъти по-големи. Съгласно решенията на Латеранските договори суверенитетът на палата обхваща и базиликата „Св. Йоан“, и граничещия с нея Латерански дворец (там именно са сключени тези договори), който дълги години е бил седалище на папите, базиликите „Голямата божия майка“, „Божията майка“ зад Тибър, „Св. Павел“ зад стените и всички дворци в Рим, в които се помещават папски служби, университети, седалищата на куриите на всички ордени и дворецът Гандолфо с неговата градина в околностите на Рим.

Във всекидневието границите на суверенитета на папската държава са трудно забележими. Преди няколко години обаче след смъртта на известния фашист и организатор на опит за преврат в Италия — княз Джино Валерио Боргезе, екстериториалността на базиликите доведе до неприятен полицейско-дипломатически инцидент. От четири века фамилията Боргезе има своя гробница в подземията на базиликата „Санта Мария Маджоре“, намираща се в самия център на града. Князът-превратаджия умрял в Испания, където се укривал от преследванията на италианската полиция, но останките му били върнати в страната. Погребението трябвало да се извърши в базиликата. Съответните ватикански власти предупредили семейство Боргезе, че могат да си позволят само една скромна литургия, че не трябва да има никакви речи и не трябва да се стига до демонстрации от политически характер.

Погребението вървяло добре до момента, когато ковчегът трябвало да се спусне в подземната гробница. Тогава многото неофашисти, надошли по този повод в църквата, взели ковчега на рамене и се насочили към улицата. Те започнали да обикалят църквата и направили демонстрация с „римски поздрави“, т.е. с вдигната напред ръка, жест, въведен от Мусолини и приет от Хитлер, със скандирания срещу републиката и т.н. Италианската полиция не се намесила, понеже екстериториалността на базиликата включва и заобикалящите я тротоари. Няколкото цивилни служители от ватиканската служба по безопасност не били нито с необходимата професионална подготовка, нито въоръжени, нито пък достатъчно решителни, за да възпрат тълпата атлетични младежи от различни фашистки организации. На следния ден под натиска на острите забележки, появили се в римската преса, изтъкващи не без основание, че символичната ватиканска екстериториалност не трябва да става повод за нарушаване на реда, нито пък да служи за прикритие на дейността на неофашистите, италианските власти направиха съответните дипломатически постъпки зад Бронзовата порта. Представители на Ватикана, които са съвсем чужди на делото на фашизма, изразиха от името на папата съжаление пред Италианската република.

Като се изключат подобни инциденти и ако не се вземат предвид данъчно-финансовите проблеми и някои въпроси от областта на правно-обществените отношения, всекидневните контакти между италианската държава и държавата на папата са по-скоро хармонични.

После ще се върна пак на това. Нека сега преминем през една от шестте врати, които водят зад ватиканските стени. Например през известната Бронзова порта намираща се на мястото, където колонадата на Бернини стига до най-високата стена на Апостолския дворец. До портата има едно старо помещение за пазача. Там ден и нощ стоят на пост един швейцарски гвардеец, един представител на ватиканската служба за безопасност, който чрез телевизионни камери наблюдава входовете към горните етажи на двореца, и няколко цивилни от италианската полиция, готови в случай на нужда да се притекат на помощ на колегите си от съседната държава. На почетна стража зад вратата има един швейцарски гвардеец в историческо облекло. Там започват и дълги, доста стръмни стълби към вътрешността на двореца, а мрежа от намиращи се на различни равнища площадки и улички води към другите постройки, дворци и музеи зад ватиканските стени.

Апостолският дворец има 4 етажа. От площадката „Свети Дамаскин“, която за Ватикана е това, което са Елисейските полета за Париж, т.е. урбанистичен център, до най-високия етаж на Апостолския дворец води едно тройно стълбище, всяка част от което има по 190 стъпала. На най-горния етаж, наричан „трета площадка“, се намира Държавният секретариат, т.е. службата, която съответствува на министерския съвет в светските държави. В дъното на същата сграда, откъм страната на площад „Св. Петър“, са разположени частните апартаменти на папата. До тях може да се стигне или чрез елегантен бърз асансьор от страната на площадката „Св. Дамаскин“, или да се отиде пеша, или пък с друг, по-скромен асансьор откъм Бронзовата порта.

От най-високия етаж на Апостолския дворец има стълби, които водят към върха на защитните стени, окръжаващи цялата папска държава, с изключение на площада „Св. Петър“ и базиликата със същото име. Дебелите 5 метра стени завършват с бойници, които същевременно представляват и ограда на минаващия покрай тях коридор. По този безопасен път може да се стигне чак до замъка „Свети Ангел“ — отдалечена на 600 метра от Ватикана кръгла защитна постройка, издигната от император Адриан през 126 г. като гробница за него и семейството му. Замъкът е бил престрояван повече от 10 пъти и днес напомня краковския Барбакан[1], десетократно увеличен и украсен на върха с огромна скулптура, представяща Микеланджело с разперени криле. По време на варварските набези папите са се укривали там, за да избягнат смъртта. След това укрепленията на тази твърдина са били неколкократно подсилени, а преди 150 години около замъка бил издълбан ров, напълнен с вода от Тибър.

През средновековието, Възраждането и главно в епохата на контрареформацията замъкът „Св. Ангел“ е бил най-страшният затвор на Рим. По времето, когато е властвувала инквизицията, там са ставали процесите на еретиците и другите отцепници. Ако те са били осъждани на смърт чрез мъчения, присъдата се е извършвала на малкия площад пред замъка, от който един къс път води до моста „Св. Ангел“ — един от най-красивите мостове в Рим. Неговата каменна конструкция, както и самият замък са от времето на император Адриан. Древните римляни са имали солидно строителство, след като мостът е още здрав, макар и сега да е отворен само за пешеходци.

В епохата на реставрацията и по време на политическата дейност на масонските лиги на откритите площадки на всички равнища на замъка са се изпълнявали много екзекуции на осъдените на смърт чрез разстрел. В шестетажните подземия на замъка довършвали живота си жертвите на инквизицията. Онези от тях, които били осъдени на „мир“ за разлика от присъдата „смърт чрез мъчения“, били спускани с въже в най-дълбоките подземия, където не прониквала светлина и които често били заливани от водите на течащия на повърхността на земята Тибър. Веднъж дневно пак с въже, те получавали парче хляб и канче вода. Според хрониките на замъка никой не е успял да преживее там повече от три седмици. Плъховете изяждали телата, а костите оставали в подземията.

Тези ужасни времена отдавна са останали в миналото на църковната държава. Днес не би могло да се говори за присъди дори и някой да би искал да ги издава. Ватиканът е единствената държава в света, която няма свои поданици в строгия смисъл на тази дума. Наистина на земите на тази държава има един хотел-пансион, поддържан от монахини — Колегиум тевтоникум, но в него живеят само духовници. Пазачите, членовете на службата по реда, полицаите, швейцарските гвардейци, споменатите вече „светипетровци“ и другите светски служители от различните ватикански институти са чужди поданици, с изключение на гвардейците, най-често — италианци. Тези от тях, чието постоянно местожителство е зад Бронзовата порта, а те са много малко, от формално-правна гледна точка са на работа в чужбина.

Градът-държава Ватикан няма възможност да увеличава броя на своите поданици по нормален път — чрез раждане. Неговите поданици са предимно духовници и незначителен брой монахини. За да се получи ватиканско поданство, което впрочем има временен, а не доживотен характер, решаващ е служебният ранг в отделите на Римската курия. Така например поданици на църковната държава са кардиналите — членове на курията, т.е. онези, които постоянно работят в нея. На практика това се изразява в разполагането с паспорт за чужбина и служебна легитимация с папската шапка и ключовете на св. Петър на герба й. Такива пълномощия имат също заместник-председателите и секретарите на конгрегацията и на другите централни папски служби, ректорите на някои висши църковни учебни заведения, както и малката група от най-висши светски чиновници, работещи зад Бронзовата порта, като: директора на пощата, офицерите от швейцарската гвардия, членовете на Папската академия на науките, назначени на постоянна работа в папската библиотека, и членовете на т.нар. Дом на папата.

Общо взето, поданството на ватиканската държава от правна гледна точка прилича на статута на Организацията на обединените нации. Нейните служители, с изключение на техническия и чиновническия персонал имат паспорт на ООН и се ползуват от дипломатически имунитет както по време на пътуванията си в чужбина, така и там, където работят. Освен че дава редица привилегии и облекчения на ползуващите се от него лица, този статут подчертава международния характер на институцията, която те представят: независимо от своята държавна принадлежност навън те са представители на една наднационална организация, в името на по-широки, общи интереси.

Църквата като универсална организация има подобна нагласа и подобен статут. Ватиканското поданство на най-високопоставените служители от Римската курия е израз именно на това схващане, независимо че дава и редица финансово-организационни улеснения. Например доходите на висшите светски служители от различните папски отдели, не се облагат с данъци нито в Италия (а те са предимно италианци), нито във Ватикана, където данъчната институция засега е непозната.

Специалните права, свързани с ватиканското поданство, се губят или с освобождаването на заеманата длъжност, или при пенсиониране. Кардинал Йохан Вилебранд, холандец, е бил ватикански поданик, докато е работил в Римската курия и като председател на Секретариата за единство на християните. През 1976 г. папата го провъзгласи за примас на Холандия на мястото на пенсиониралия се „църковен ревизионист“ кардинал Бернард Алфринка. Заемайки новата си длъжност, Вилебранд отново става холандски поданик, т.е. връща се към действителното си поданство, което всъщност никога не е изгубвал.

Архиепископът на Виена кардинал Франц Кьониг заема същевременно и длъжността председател на ватиканския Секретариат по въпросите на невярващите. Пътувайки по света като високопоставен представител на Римската курия, той използува ватиканския си дипломатически паспорт, което означава, че се ползува с правата на поданик на тази държава. Но всекидневно — при многобройните си пътувания от Виена до Рим и обратно — използува австрийския си паспорт.

Обаче символичният характер на ватиканското поданство свършва там, където започват различните привилегии и улеснения, свързани с него и със самия факт, че се работи зад Бронзовата порта.

И така стигнахме до един проблем, който в Рим, а и не само там, предизвиква много спорове. Градът-държава Ватикан се ползува от своите суверенни права не само по политическите въпроси или само по отношение на духовната и по-точно църковната дейност. Нейният суверенитет представлява и важен икономически проблем, един от съществените източници на доходи и най-различни спестявания.

Петдесет крачки след една от вратите — „Света Ана“, — водещи към Ватикана, се намира неголяма барокова постройка, в която се помещава ватиканската поща. Това е една необикновено добре работеща институция, но трябва да се имат предвид и особено благоприятните условия, в които тя функционира. Тази поща обслужва значително по-малък терен, отколкото една средно голяма пощенска станция, например в малък полски град. Разбира се, кореспонденцията до апостолската столица е несравнимо по-голяма, отколкото тази до някой малък провинциален град, но затова пък връчването й на получателя не създава никакви трудности — разстоянието между пощата и най-отдалечената сграда или служба на Ватикана не надхвърля 800 метра.

Независимо от тези специфични обстоятелства, годишният оборот на ватиканската поща възлиза на много милиони долари. Основен източник на този оборот и свързаните с него печалби е правото на Ватикана да издава собствени пощенски марки, които са валидни не само в рамките на града-държава, но и в целия свят. Като член на Международния пощенски съюз Ватиканът задържа само една незначителна част от тези приходи, а остатъка, съгласно сложните сметководни правила на съюза, предава или на италианската поща, или на пощите в страните, до които отиват писмата. Трябва обаче да се помни, че сред един милион туристи, посетили Рим и площада „Св. Петър“, където под колонадата на Бернини се намира общодостъпната ватиканска поща, съвсем незначителен е броят на онези, които се въздържат да изпратят по няколко картички.

Освен туристите, клиенти на ватиканската поща са и филателистите. Приходът от закупените от тях марки остава изцяло във Ватикана. Филателната политика на Ватикана е изключително сурова и принципна. Нови серии се появяват обикновено два пъти годишно, техният тираж, сравнително неголям (300 хиляди), е предварително определен и никога не се надхвърля, дори и марките да се радват на огромен успех. Резултатът от такава политика е очевиден: цените на ватиканските марки на филателния пазар са много високи и понякога надхвърлят 20 пъти номиналната им стойност само половин година след разпродаването на тиража. Тематиката на ватиканските марки, издадени по някакъв повод, има обикновено международен обхват и човек лесно може да си представи каква е цената им и съответно доходите от тях.

Спомням си деня, когато започна да се продава серията марки, издадени по случай юбилейната 1975 г. Пред пощата на площада „Св. Петър“ имаше опашка, дълга повече от половин километър. Купуваха се предимно цели листи, а нерядко и по няколко и дори десетки отделни екземпляри от страната. Марките от серията по повод 1000-годишнината от покръстването на Полша, издадени през 1966 г., бяха в обръщение само няколко седмици и вече отдавна са филателна рядкост. Библейската серия, издадена по случай Международната година на книгата в 1974 г., е също много търсена главно поради нейните художествени качества: отлични цветни репродукции на прекрасни илюстрации от средновековни издания на Светото писание.

Ватиканските пощенски майстори не членуват в никакъв професионален съюз — това е забранено зад Бронзовата порта — и поради тази причина не стачкуват. Впрочем липсата на право на стачки във ватиканската поща не се чувствува, тъй като 80% от нейните служители са монахини, изповядващи бедността и поддържани от различни ордени. В международната телефонна палата на църковната държава също работят главно монахини. Сред тях има и полякини, а на една от тях съм много задължен.

На 28 юни 1972 г. тогавашният шеф на ватиканската пресзала, проф. Алесандрини, информира струпалите се на конференцията журналисти за паметните решения на папата, които най-после нормализираха правно-църковния статут на западните и северните райони на Полша. За това решение аз знаех от по-рано, но никакви подробности не ми бяха известни. Така че веднага щом получих пълната информация, бързо се насочих към една от 25-те телефонни кабини, намиращи се до залата, в която се проведе пресконференцията. Набрах номера на централата, казах името си, номера на акредитивната си карта и помолих да ме свържат с Полската агенция по печата във Варшава. Тихо женско гласче безстрастно ме информира, че не се приемат поръчки за международни разговори с журналистически отдели, понеже после има твърде много трудности при заплащането на тези разговори.

Започнах да обяснявам, че съм полски журналист, че папата е взел важни решения във връзка с полските епархии и че не мога да прекося целия Рим, за да телефонирам от собственото си бюро. В отговор чух следните думи, изречени на най-чист полски език: „И аз съм полякиня и освен това съм родена в Ополска Силезия. Свързвам Ви на собствена отговорност и риск.“

След 30 секунди имах връзка с Варшава. Предадох първата информация и коментара си, а след три дни получих сметка за 1850 лири (3 тогавашни долара), които веднага платих. Никой от многобройните ми конкуренти не успя да предаде тази „полска“ информация преди мен. И до днес пазя в паметта си благодарността, която изпитах към тази мила сестра, доброжелателна в един много напрегнат за мен като журналист момент.

Вече споменах, че ватиканските пощенски служители не стачкуват. Това обстоятелство, чиито социално-правни причини могат основателно да предизвикат несъгласие, понякога се превръща в допълнителен източник на значителни приходи. Доходите на Ватиканската поща се увеличават няколко пъти, когато италианските пощенски служители стачкуват. По времето на моя престой в Рим тези стачки бяха твърде чести, а през лятото на 1972 г. стачката беше фактически постоянна. В римската преса всекидневно се появяваха съобщения за хилядите килограми неизпратени писма, за десетки хилядите телеграми, събрани за вторични суровини, поради невъзможността да се връчат на получателите им.

Иска ми се между другото да отбележа, че човек трябва да живее няколко седмици без поща, за да разбере колко тя е необходима. Особено тежко преживяват липсата на поща чуждестранните журналисти, дипломатите, служителите от чуждестранните търговски представителства и от всички онези институции, чиято работа изисква по-широки служебни контакти.

По това време поради липсата на пощенска кореспонденция в римското седалище на Дружеството на чуждестранната преса в Италия възникваха ситуации на огромно напрежение. Мои колеги от далечни страни узнаваха, че преди три месеца им е било изпратено препоръчано писмо с чек за няколко хиляди долара и че това писмо вероятно никога няма да пристигне. Други, сред които и аз, не получаваха заплатите си от страната, тъй като в римските банки не се получаваха пощенските записи от чужбина. Всички ние не получавахме пресата от собствената си страна, което означаваше, че в продължение на доста седмици трябваше да работим на тъмно, без да знаем каква част от материалите, които сме изпратили, са отпечатани.

Отделен проблем е и предаването на кореспонденцията. Представителите на агенциите по печата или на големите ежедневници разполагаха с телефонна или телеграфна връзка. Но многобройните журналисти от по-малките издания изпращаха своите кореспонденции по пощата. При нормални условия едно писмо по въздушна поща стига от Рим до Париж, Бон, Виена или Женева за 2 или най-много за 3 дни. По време на стачка такова писмо най-често въобще не пристига на местоназначението си.

След неколкодневно объркване на някого от нас хрумна мисълта да пусне писмото си във ватиканската поща. Когато се разбра, че писмото е стигнало нормално до получателя си, разследвахме подробно този въпрос. Оказа се, че находчивите монахини са организирали собствен транспорт на пощата от Ватикана до международното летище в Рим, откъдето чувалите пътуват до Швейцария на основата на временно споразумение с тамошната поща. От Швейцария писмата пътуват вече нормално по целия свят, заобикаляйки блокиралия механизъм на италианската поща. Не след дълго цялата международна кореспонденция в Рим пътуваше чрез ватиканската поща, чийто оборот се увеличи три пъти, и то в продължение на няколко седмици.

Ватиканската държава като всеки суверенен организъм има право да печата не само свои марки, но и собствени пари. Латеранските договори определят точно на колко и на какви монети може да се поставя папският печат, който обикновено се използува при изработването на различни медали за спомен. Разбира се, става дума за монети с много ниска стойност, доколкото си спомням — от 5 до 100 лири, т.е. от 1/5 американски цент до 15 цента. Въпросът се състои в това, че тези монети могат да се купят с италианска валута по тяхната номинална стойност във ватиканската поща, но в действителност те имат само нумизматична, колекционерска стойност, макар и да се приемат като разменна монета в цяла Италия. С други думи, благодарение на тези си права Ватиканът има значително парично влияние, като при това разходите му са минимални — само за изливането и метала, и не надхвърлят 1% от стойността на готовата монета. Когато в служебния ватикански вестник се появи информация за нова серия монети, още на следния ден римските нумизматици и туристите с това хоби изкупуват целия паричен запас. Никой не знае на колко възлизат печалбите на Ватикана от такава операция. Положително обаче тя представлява една чувствителна финансова инжекция.

Държавните права на Ватикана не се изчерпват с изливането на монети и печатането на пощенски марки. Съвременните папи се ползуват също и от основния атрибут на всяка държавна власт — наличието на собствена армия.

Ако приемем обсега на суверенитета като критерий за числеността на армията, ще се окаже, че Ватиканът е най-милитаристичната държава в света. Единствената въоръжена сила на църковната държава, Швейцарската гвардия, наброява 145 алебардисти, т.е. войници, 20 подофицери и 10 офицери, като не включваме техния предводител — капитан. Това означава, че на територия един хектар се падат 4 членове на въоръжените сили. Ако такъв критерий приложим към Полша например, ние би трябвало да имаме 120 милионна армия.

Такива сметки свидетелствуват очевидно не за милитаризацията на апостолската столица, а за абсурдността на някои статистически показатели. В действителност съвременният Ватикан представлява територия, почти лишена от отбрана. Членовете на Швейцарската гвардия, формирана в 1505 г., изпълняват единствено функциите на почетна стража при входовете на Ватикана и при папата. Тяхното въоръжение се състои от алебарда[2], шлем и лека броня. То е израз на уважение към традицията и пълно пренебрежение към такива понятия като „бойна сила“ или „ударна мощ“, така обичани от военните стратези и щабните офицери.

Швейцарската гвардия е основана от папа Юлий II дела Ровере, същия този, който влезе в историята като главен строител на базиликата „Св. Петър“. Безспорно той е бил велик човек, но създавайки Швейцарската гвардия, той не се е ръководел от никакви възвишени подбуди. Истинската причина за нейното основаване са били страхът и недоверието. Юлий II, който седнал на трона на св. Петър непосредствено след Александър VI (Борджия), е живял под непрестанна заплаха. В тогавашния папски двор отровителството и тъжното изкуство на тихата работа с кинжала били толкова разпространени, че напълно оправдавали тези опасения. Друга язва по това време, плод на ширещата се деморализация, било вземането на подкупи. Съперниците на папата, жадуващи да го премахнат (предшественикът на Юлий II, Пий III, умрял само 10 дни след коронацията му), са могли да подкупят почти всеки от стотиците души от неговото най-близко обкръжение, болшинството италианци, активно участвуващи в различните дворцови сплетни и борби.

Юлий II решил да се освободи от страха и да преодолее основателното си недоверие към своите сънародници, като повери охраната си на чужди хора, които не са деморализирани и нямат нищо общо с борбите между заможните и влиятелни римляни. Неговият избор паднал върху швейцарците, известни с лоялността си като наемни войници, а същевременно, макар и това да звучи парадоксално, със суровата си, безкомпромисна религиозност. За платените швейцарски селяни папата бил единствено наместник на Христос на земята и следователно почти свръхестествено лице. За римляните и въобще за италианците папите са били не толкова свещенослужители, колкото владетели, и то нерядко с много твърда политика. Те са били възприемани не толкова като разполагащи със свръхестествени способности, колкото като представители на едно или друго, най-често заможно и влиятелно семейство, обогатяващо се допълнително от обстоятелството, че негов член се е намерил на папския трон, и то понякога чрез използуването на методи, противоположни на принципите на които и да е морал.

Това решение на папата се оказало много сполучливо. Никога нито един член на Швейцарската гвардия не се опетнил с вземането на подкуп или с изменничество. За няколко века неколкостотин гвардейци са загинали, защищавайки живота на различните папи.

След 1870 г., т.е. след ограничаване територията на църковната държава до сегашните й размери, една след друга започнаха да изчезват и всички други форми на църковната армия. Папа Павел VI в стремежа си да демократизира още повече своя двор, чието название промени на папски дом, ликвидира 2 от трите все още съществуващи войскови отделения. През 1970 г. беше разформирована Почетната гвардия. Това необикновено военно поделение, имащо за цел охраната на най-висшия свещенослужител, въобще нямаше войници. Тя се състоеше предимно от офицери, чийто брой по правилник беше 94 души. Тази гвардия беше израз на влиянието на т.нар. черна, или папска аристокрация зад Бронзовата порта. Тя е възникнала или в резултат от номинациите от папите, които също както и другите владетели са раздавали благороднически титли, или поради самия факт на принадлежност към папското семейство. Както вече споменах, всички членове на семейството на новоизбрания папа придобивали правото да носят и да предават по наследство титлата княз.

Лесно можем да си представим колко много такива княжески семейства са се появили в Рим и околностите му, като имаме предвид, че един средно дълъг понтификат от историята на църквата не надхвърля 7 години. Техните членове, служещи в Почетната гвардия, допринасяли за величието и разкоша в апостолската столица, а същевременно, понеже получавали заплата за тази си служба, намирали там и средства за удобен и безделнически живот.

През XIX век членовете на Почетната гвардия диктували тона на елегантния живот в Рим, като покровителствували баловете и благотворителните начинания, формирали правилата на добрия вкус и модата и внасяли пикантен елемент в обичаите на висшите сфери. Характерно за членовете на гвардията било обединяването на предаността към папството със значителна свобода в нравите.

Ликвидирането на тази формация през 1970 г. предизвика негодувание в аристократичните среди на Рим, които възприеха папа Павел VI като свой личен враг и му приписаха всички възможни „грехове“. Стигна се дори дотам да се твърди, че Ватиканът „се е превърнал в комунистическа агентура“. В отговор на това обвинение папата анулира новогодишната аудиенция за членовете на аристократичните семейства — тава беше последният остатък от времето, когато Ватиканът е бил преди всичко двор на един абсолютен монарх.

Заедно с Почетната гвардия беше ликвидирана също и Guardia Palatina d’Onore, или в свободен превод Придворна почетна гвардия. Тя наброяваше 500 гвардейци, които по време на хитлеристката окупация на Рим и непосредствената заплаха СС да завземе Ватикана изпълняваха също и редовна военна служба зад бронзовата порта.

Днес не съществува вече и понтификалната жандармерия. Това всъщност беше ватиканската полиция, която от няколко години бе заместена от незначителна група цивилни агенти по безопасността и няколко десетки униформени пазачи — екскурзоводи, които информират туристите къде се намира дадена служба или музей и същевременно дискретно наблюдават дали някой нещо не изнася извън пределите на града-държава, дали не оставя подозрителни пакети, които после могат да се окажат бомби, или не разпръсква листовки с политическо съдържание.

Швейцарската гвардия и малобройните полицейски сили не осигуряват пълно спокойствие и безопасност зад Бронзовата порта. В дните, когато има големи църковни тържества и когато на площада „Св. Петър“ и в базиликата се събират тълпи от поклонници и туристи, за реда и сигурността бди италианската полиция. Във всекидневието обаче църковната държава е фактически без охрана. Няколко решителни и що-годе въоръжени човека биха могли да „извършат инвазия“, като преминат през някоя от слабо охраняваните порти и навлязат в територията на града — държава.

Сега, когато Италия е залята от вълна на тероризъм, тази заплаха съвсем не е чисто теоретична. Трябва също да се има предвид, че във ватиканските дворци и музеи са струпани много произведения на изкуството и други безценни съкровища, а в последните години кражбите на произведения на изкуството станаха особено доходни, а и почти винаги остават ненаказани.

Следователно нищо чудно, че въпросите на безопасността на Ватикана предизвикаха безпокойство сред отговорните за това кардинали и цивилни служители. През 1971 г. те решиха да снабдят църковната държава с ултрамодерна алармена система. Мрежа от фотоклетки, телевизионни камери и други алармени съоръжения бяха инсталирани при входовете на църковната държава, при вратите на музеите, при особено ценните произведения на изкуството, в коридорите към Държавния секретариат и в отделните служби със секретни канцеларии. Всички тези инсталации бяха свързани с компютър, който — съответно програмиран — трябва да алармира в случай на подозрителни движения или шумове.

Тази инсталация беше неимоверно скъпа, но въпреки това не оправда очакванията. Няколко пъти гвардейците и дежурните служители по безопасността са били събуждани посред нощ от алармения сигнал на компютъра. Патрулите, изпратени до местата, където електронните съоръжения сигнализирали за наличието на чуждо тяло, не откривали нищо.

Рационалистите в раса, които определят облика на съвременната Римска курия, отхвърлиха като абсурдно предположението, че това може да е работа на някакви зли духове. Едва проведените много подробно изследвания показаха, че причината за алармите са котките и плъховете, гонещи се безнаказано по ъглите на дворцовите площадки и коридори. След като алармените съоръжения бяха преработени така, че да реагират само на движенията на човекоподобни същества, фалшивите тревоги престанаха.

Във връзка с безопасността възникнаха обаче нови трудности. Имам предвид растящото недоволство в редиците на Швейцарската гвардия, чиито войници започнаха недвусмислено да заплашват със стачка. Преди пет века, когато Юлий II основал Швейцарската гвардия, родната страна на гвардейците била бедна и гладна и за наемните войници службата в папския двор представлявала фантастична кариера. Днес Швейцария е една от най-богатите страни в Европа. Същевременно правилникът на гвардията задължава войниците да се прибират вечер до 21 часа в казармите, не им позволява да притежават леки коли и им налага редица други ограничения. Това предизвиква все по-голяма съпротива от страна на младите хора, които не са нито особено добре платени, нито пък добре хранени.

Все по-трудно става в католическата част на Швейцария да се намерят желаещи да служат на папата, а се увеличават и проявите на недоволство сред тези, които са позволили да ги уговорят. Ватиканското административно управление изработи нов правилник за гвардейците, като значително увеличи заплатите и ограничи някои забрани. Независимо от това желаещите в Швейцария да сключат 5-годишен договор стават все по-малко. А тази гвардия не наема поданици на други страни.

Оръжието на папските въоръжени сили, както историческото, т.е. алебардите и шлемовете, така и съвременното, състоящо се от пистолети за полицията, изцяло се внася отвън. Съвременният Ватикан е държава без каквато и да била по-значителна собствена промишленост, макар че ако отново решим да повярваме на статистиката, ще се окаже, че промишлената продукция на църковната държава на човек от населението е най-голяма в света.

Най-значимото промишлено предприятие е Tipografia Poliglotta Vaticana, или Ватиканската многоезична печатница. Това съвременно промишлено предприятие е оборудвано с всички технически новости в полиграфията. Тук работят предимно монаси от ордена на Салезианите, печатат се ватиканските ежедневници и седмичници, много книги и религиозни издания, но главно документи и безброй много инструкции, разпоредби и други публикации на Римската курия, които са предназначени, за цялата църква по света. Тези материали се публикуват на латински, италиански и други езици, включително и на полски.

Папските документи, като се започне от официалните енциклики, се отпечатват на над 10 езика, преди тяхното съдържание да се обяви публично. Това означава, че по време на набирането и отпечатването им отделните текстове имат строго секретен характер, а голяма част от тях си остават секретни завинаги. Това са документи, предназначени главно за църковната йерархия или пък за значително по-тесен кръг, например за кардиналите от курията.

Човек лесно може да се досети, че много хора, на първо място журналистите, се стремят да получат колкото се може по-скоро онези документи, които рано или късно ще станат публично достояние. Доста отделни лица и институции, като се започне от посолствата във Ватикана, биха дали твърде много, за да притежават някои от тайните църковни документи печатани зад Бронзовата порта. Известно е обаче, че това е невъзможно. Църковната тайна се пази от монасите-печатари така строго и съвестно, че почти никога никаква информация не е изтекла по този път.

Зад Бронзовата порта съществува и едно предприятие, ако приемем, че такова определение е подходящо в този случай, което се нарича Reverenda Fabrica di San Pietro, или в дословен превод Преосвещенска фабрика на свети Петър. Това предприятие съществува от XVI век. Основано е от Юлий II, строителя на базиликата „Св. Петър“. Работниците в тази фабрика, наричани, както вече писах по друг повод, светипетровци, са архитекти и строителни майстори с различни специалности. Тяхната задача е да поддържат и ремонтират всички сгради в папската държава. Поради характера на тамошното строителство тези хора обединяват в себе си уменията на реставраторите на паметници на културата с квалификацията на зидари, каменоделци, ваятели и дори резбари и леяри.

Освен монетния двор, автомобилния сервиз, поддържащ, колите на папата и на членовете на Римската курия, и неголямата електроцентрала, предвидена за аварийни случаи, зад Бронзовата врата няма други промишлени предприятия. Но за сметка на това съвременната папска държава може да се похвали със значителни постижения в областта на търговията. Вътрешната търговия се осъществява от няколко отделни управления, но международната търговия обхваща целия оборот, излизащ извън рамките на Ватикана. Това е единствена по рода си търговия. Ватиканът не изнася нищо, освен чуждестранните приходи от филателията, нумизматиката и печатните издания, но внася всички стоки и продукти, които се намират в близко разположените до града-държава магазини.

Някой би могъл да смята, че думата „внос“ по отношение на купуването например на парче месо в месарницата от другата страна на стената, отделяща Ватикана от Рим, е твърде високопарно определение. Нищо подобно. Ватиканът не купува дори едно парче месо или някакви други продукти от римските търговци на едро, а извършва сложните операции по техния внос, като избягва по този начин плащането на митническите такси и различните видове надценки.

По отношение на някои стоки тези надценки са няколко пъти по-високи от експортната цена. Например бутилка шотландско уиски има експортна цена без надценка и финансова такса (т.е. цена на едро, свободна от мито) около 1 долар, а в магазините в Западна Европа същата бутилка уиски струва около 8 долара[3]. По-голямата част от разликата между тези две цени се определя от държавния данък върху алкохолните напитки, който се събира от страната-вносител.

Пакет американски цигари от средно качество струват при износа им около 10 американски цента, а в италианските магазини цената им се равнява на около 75 цента. И в този случай цената на дребно се определя главно според данъка, събиран от държавата.

Цените на всички видове стоки, включително и на лекарствата, се определят в зависимост от различните видове надценки, финансови такси и държавни данъци.

Ватиканът не познава митото, но цялата търговия там се осъществява от държавата (частната инициатива не съществува под никаква форма). Във ватиканските магазини всички стоки са значително, понякога дори два пъти по-евтини, отколкото в Рим. Това се дължи на факта, че търговците в раса са освободени от заплащането на митническите и финансовите разходи. Те определят търговски такси, значително по-високи от тези на своите светски колеги, но независимо от това продават много по-евтино.

Така че всеки, който може, пазарува зад Бронзовата порта. Такова право имат предимно поданиците на Ватикана, т.е. високопоставените служители на Римската курия, всички духовници и светски служители от папските управления, както и техните семейства. Според неписан закон в тези магазини имат право да пазаруват също и членовете на общите курии или манастири, представляващи седалище на централните, в световен мащаб, власти на отделните ордени, а също и членовете на някои колегии и папски институти, т.е. на общежитията и пансионите за свещеници и за следващите във ватиканските университети. Това означава, че общо няколко десетки хиляди души си купуват основните хранителни продукти, вносен алкохол, цигари, дрехи и повечето промишлени стоки зад Бронзовата порта.

Италианската държава обаче, която понася значителни загуби от тази ватиканска търговия (намаляване на митата и на финансовите такси), не протестира. Наистина според Латеранските договори Ватиканът няма право да продава стоки зад Бронзовата порта на никого, освен на своите поданици и на служителите в града — държава. Но същевременно самото съществуване на Римската курия и на папството е източник на огромни доходи за италианците — чрез туризма, продажбата на религиозни предмети и т.н.

В общи линии двете страни няма за какво да спорят, дори и да не се взема предвид фактът, че и Ватиканът и многобройните финансово могъщи ордени имат възможност да оказват натиск върху италианската икономика, а чрез нея и върху правителството, с цел да запазят своите интереси.

И така, несмущавани от нищо, ватиканските магазини обслужват всички, които имат свободен достъп зад Бронзовата порта. Там могат да се купят всички реномирани алкохолни напитки, включително и полска водка, кафе, чай, какао, най-различни консерви от целия свят, прясно и замразено месо, колбаси, масло и други мазнини, различни видове сирене (мляко не се продава, освен кондензирано на прах в кутии), най-различни готови подправки, сосове, пушена лакерда и някои други видове пушена риба, хайвер, всички видове сурови подправки и корени, от стафидите до пипера и канелата, брашно, макарони, захар и стотици други стоки, с една дума, всичко, което би могъл да измисли и най-взискателният клиент на един магазин за деликатесни хранителни стоки.

До магазина за хранителни стоки се намира магазинът за текстил и готово облекло. Тук човек може да си купи преди всичко английски текстилни изделия на цени с около 20% по-ниски, отколкото в Рим. Ватиканът не внася второкачествени стоки — продават се само първокачествени неща. Разбира се, платовете за сутани и за широкополите шапки, които носят прелатите и епископите в Италия, изчерпват голяма част от асортимента. Но там човек може да се снабди и с ризи, пуловери и дори с дамско бельо.

Всякакви неприлични забележки относно последния вид стоки биха били съвсем не на място. Този магазин обслужва многото монахини, работещи във Ватикана, а светските служители също изпращат своите съпруги и дъщери да пазаруват тук.

На практика ватиканските магазини обслужват половината население на Рим. Всеки, които има роднина или познат, работещ зад Бронзовата порта, го моли да му купи плат за костюм или няколко бутилки уиски за гостите, които ще кани на имения си ден. Според правилника, когато човек излиза от Ватикана през Бронзовата порта, той няма право да носи в себе си повече от две кутии цигари и една бутилка алкохол, но кой би искал да претърсва колите на важните чиновници от курията, а още по-малко свещениците и членовете на различните ордени.

Заведенията за обществено хранене зад Бронзовата порта не се сблъскват с подобни трудности. До неотдавна те въобще не съществуваха. Папата и кардиналите, които постоянно живеят там, си имат свои готвачи. В някои служби и производствени предприятия има столове. Монахините от Колегиум тевтоникум хранят своите квартиранти. Обаче в целия Ватикан нямаше нито един достъпен за всекиго ресторант или сладкарница, където човек може да изпие едно кафе или да обядва. Тази аномалия не дразнеше никого, макар че беше свързана с известно неудобство.

В 1974 г. обаче заедно с модернизацията, проявяваща се почти навсякъде в пределите на града — държава, се взе решение да се изостави тази традиция на постене. В подземието на главния дворец, където се помещават папските музеи, беше отворен елегантен ресторант и закусвалня на самообслужване. Туристите, пристигащи тук целогодишно, за да разглеждат великолепните сбирки от произведения на изкуството, могат да хапнат нещо, да изпият по едно кафе, чай или оранжада в закусвалнята или да обядват в ресторанта. Цените са умерени, но като за Рим не са от най-ниските, обслужването е отлично, а предлаганите вина са от папските изби и заслужава да се опитат. В този комплекс не се продава концентриран алкохол. Освен това той има и друг недостатък — приключва работа заедно с музеите, т.е. рано следобед.

Независимо от това оборотът на „При св. Петър“, както римляните веднага кръстиха ресторанта, е много голям и носи на изтънялото напоследък ватиканско съкровище чувствителни приходи.

Важна роля във Вечния град има ватиканската аптека, гордееща се — смятам, не без основание, — че има в склада си всички лекарства, които се произвеждат по света. Ако човек не може да намери някакво рядко лекарство в аптеките на Рим, започва да търси познат, който работи зад Бронзовата порта, или някого, който има такъв познат, и чрез него изпълнява рецептата си.

Аптеката се ръководи и обслужва от членовете на рицарския орден на лечителите „Св. Йоан Божи“ (бонифратери). Те имат традиции (невинаги благотворителни) от времето на кръстоносните походи и поддържат връзки с всички големи фармацевтични фирми в Европа, Азия и Северна и Южна Америка. Всяка от тези фирми се чувствува горда, ако получи поръчка от ватиканската аптека, а освен това тази поръчка е и една чудесна реклама. Тогава нищо чудно, че проспектите с новите лекарства стигат по-бързо до ватиканската аптека, отколкото до много от челните университетски клиники. Значителна част от продаваните (евтино) лекарства Ватиканът получава като подаръци или по собствените производствени цени на отделните фирми.

Вероятно ватиканската аптека е един добър бизнес, но тя изпълнява определена социална роля. Във Вечния град, както и в цялата страна, се продават лекарства, предимно произведени от онези концерни и фирми, които имат свои фабрики или лицензни предприятия на територията на Италия. Понеже почти цялата италианска фармацевтична промишленост зависи до голяма степен от международните концерни със седалища в Швейцария, САЩ или ФРГ, много лекарства, например произведени в Англия, не могат да се намерят никъде, освен във Ватикана. Популярността на ватиканската аптека неведнъж е била причина да се отправят различни неприятни упреци към отците бонифратери и към техните ватикански ръководители. Така например по време на моя престой в Рим един сериозен италиански ежедневник твърдеше, че аптеката продава противозачатъчни средства и главно таблетки за жените.

Известно е, че в енцикликата Humanae Vitae, издадена през 1968 г., папа Павел VI се изказа решително против регулирането на раждаемостта чрез химически или механични средства, т.е. срещу каквито и да било противозачатъчни средства, с изключение на метода Ogino — Knaus, който се състои в точно определяне на дните от месечния цикъл на жената, когато тя може или не може да забременява.

Тази енциклика, която de facto отхвърля съзнателното майчинство, макар че предизвика вълна от протести — също и сред католическите среди в много страни, — е все пак едно задължително указание за духовниците и вярващите. Следователно продажбата на отречените от църквата противозачатъчни средства във ватиканската аптека би свидетелствувало за двуличие или за липса на дисциплина. Нищо чудно тогава, че съобщението на италианския ежедневник предизвика такова голямо оживление. Ватиканът отрече официално, че в неговата аптека се намират лекарства, чиято употреба противоречи на католическия морал, но това съвсем не попречи на многото клюкари да продължават с твърденията, че такива лекарства са се продавали, и то с успех.

Ватиканската търговия неведнъж е предизвиквала и спорове от международен мащаб. Те се дължат главно на факта, че църковната държава не участвува в Общия пазар, докато Италия е член на тази организация. Един холандски депутат, представящ своята страна в Европейския парламент, т.е. в представителния орган на Европейската икономическа общност, проведе много подробно следствие върху закупуването на хранителни продукти от Ватикана и по-специално — на маслото и месото. Действията на любопитния холандец не са били безкористни. Италия като член на ЕИО трябва да внася в касата на Общия пазар т.нар. изравнителни такси за всеки тон масло и месо, купени от страни, които не членуват в тази организация. Тези разпоредби, които са в ущърб на интересите на страните — износителки извън ЕИО, целят да поощрят търговските отношения вътре в рамките на Общия пазар. Същевременно в резултат на селскостопанската политика на ЕИО цените на маслото и месото в страните — членки на Общия пазар, са чувствително по-високи, отколкото тези на световния пазар.

Ватиканът не притежава орни земи, ако не се смятат папските градини (4,5 хектара), и е принуден да внася всички необходими хранителни продукти. Маслото и месото купувал и все още купува извън ЕИО, понеже там цените са по-изгодни. Споменатият холандски депутат стигнал до извода, че ако италианските поданици консумират от месото, което внася Ватиканът, касата на Общия пазар губи от тази ватиканска търговия изравнителните такси, който Италия би трябвало да внася, ако самата тя купуваше тези продукти. Любопитният холандец си направил труда да обобщи всички договори на Ватикана за закупуване на месо и масло през 1971 г. Оказало се, че на един поданик на Ватикана се падат дневно около 9 килограма месо, 7 фунта масло, около 4,5 литра водка и уиски.

По този въпрос бил представен доклад пред Комисията на ЕИО в Брюксел и той беше публикуван във всички икономически издания на западноевропейската преса, която не се лиши от удоволствието да прибави злостни коментари към тези необикновени открития.

Италианските власти бяха принудени да започнат следствие. То установи първо, че ватиканските магазини снабдяват не хилядата поданици на църковната държава, а няколко десетки хиляди души, живеещи в Рим и околностите му. Всъщност всички във Вечния град знаеха, че е така. Италианското правителство информира Комисията на ЕИО, че това състояние на нещата не противоречи на клаузите на Латеранските договори и е в съответствие с многовековната традиция. Следствието обаче установи също, че италианските вносители на месо, търгуващи от името на Ватикана, са се възползували от това и са предоставили на италианския пазар значителни количества говеждо и свинско месо, което уж било предназначено за апостолската столица. Това позволявало на непочтените търговски агенти да не плащат изравнителните такси на ЕИО, както и данъците и митата на Италия. Когато цялата афера излезе наяве, италианското правителство и ватиканският Държавен секретариат се споразумяха и издадоха разпореждане, според което само онези стоки и продукти, които са доставени във Ватикана, ще се смятат за негов внос.

На това място трябва да се спрем и на въпроса за транспорта и комуникациите в града-държава. От гледна точка на отношението между пътната мрежа и размерите на града Ватиканът отново е на първо място в света. Тесните улички, които свързват отделните дворци, площади и дворове, са асфалтирани или постлани с гранитен паваж.

Движението по тях е незначително.

Броят на леките автомобили с ватиканска регистрация не надхвърля 500. Те лесно се различават от италианските, понеже преди номера им, обикновено четирицифрен, са поставени големи черни букви SVC — Stato della Citta del Vaticano, т.е. град-държава Ватикан. Ватикански номер имат само служебните леки автомобили на папата, на кардиналите от курията и на висшите светски служители от Ватикана, както и частните леки коли на поданиците на тази държава — това са членовете на ръководствата на папските служби, т.е. лица, които най-често ползуват служебни коли. Частните леки коли на духовниците и светските служители от тази микродържава обикновено са с италиански номер, което означава, че техните собственици трябва да плащат пътния данък и регистрационните такси в Италия. Тази сума за по-големите коли възлиза на неколкостотин долара годишно.

Трябва да добавим, че освен огромния мерцедес на папата другите служебни коли на ватиканската държава са съвсем скромни. Кардинал, който слиза от фиат 124, съвсем не е рядкост. А духовниците с по-нисък ранг се возят дори и на малките фиати 126. Няколкото десетки товарни автомобили с ватикански номер са коли от службата по чистотата на града, на търговските предприятия, на печатницата и от сферата на услугите.

Едва ли някой знае, че Ватиканът има също и железопътна „мрежа“ и дори собствена гара. Наистина тази мрежа се свежда само до една странична железопътна линия, която минава през портата във ватиканската стена и стига до гарата и намиращите се в съседство складове. По нея до Ватикана се превозват въглища, нефт, бензин за собствената бензиностанция, където той струва с 40% по-евтино, отколкото в Италия, много стоки за магазините, хартия за печатницата, строителни материали за непрекъснатите ремонти и подобрения, които се правят в дворците, и т.н.

Железопътната гара е колкото малка, толкова и представителна. Тя е построена в средата на XIX век, когато църковната държава се е простирала върху една значителна територия от Италия, а нейният владетел — папата, е притежавал композиция от салон-вагони, с които е пътувал из своята държава. Тези вагони, както и многото красиви карети на папата, са грижливо съхранени и тяхната музейна стойност се увеличава с всяка изминала година. Гарата, на която някога са ставали тържествени посрещания и изпращания на папата, днес не се използува за пътнически превози. Единствено часовникът над изхода към перона, който все още работи — очевидно началник-гарата го навива всеки ден, — свидетелствува, че времето, макар тук и привидно спряло, неизменно се движи напред.

Държавната власт във Ватикана в почти всички сфери — материална, икономическа или пък в структурите на властта — е или изкуствена, или минимална, или пък има изцяло формален характер, зад който прозират много традиции и твърде малко съвременно съдържание.

По отношение на всички въпроси и проблеми, свързани с надстройката — смятам, че това е най-разбираемото определение, — положението е съвсем различно. В тази област Ватиканът вече не е микродържава. Столицата на папите е всъщност център на една организация, която обхваща целия свят и наброява според данни на църквата около 600 милиона вярващи и 1,5 милиона свещеници, монаси и монахини. Едва в тази втора плоскост обсегът на действието и влиянието на папството и неговите служби се разкриват в своите действителни размери и перспективи.

Вече писах за дейността на ватиканските служби, които са централните управления по въпросите на църквата в света. Сега е мястото да се спра и на другите прояви на активността на Ватикана като център на универсалната църква. Да започнем от трибуналите. Първият и най-старият от тях, наричан Sacra Penitezieria Apostolica, т.е. Апостолски свети пенитенциарий, действува в една чисто религиозна област. Произнася решения относно освобождаването от различните видове задължения, определени от църковното право, урежда въпросите, свързани с опрощаване на греховете чрез казването на определени молитви, посещаване на свети места или други набожни действия. Църковното право определя съвсем точно какви права в тази област имат свещениците, епископите, игумените на манастирите на отделните ордени и папата.

Например само папата може да позволи на свещеника да се върне към светския живот и да сключи брак. През последните години, когато се отбелязва криза в духовенството, от целия свят пристигат много такива молби. Именно споменатият трибунал, които е упълномощен да издава решения от името на папата, урежда тези въпроси.

Опрощаването на греховете, изкупването на вината и други подобни решения вече остават на заден план в дейността на църквата. Това се дължи на промените в начина на мислене не само в обществото въобще, но и в католическите общности. В миналото това беше основна дейност, за което свидетелствува дори само съществуването на понятието изкупление, което означавало търговия с индулгенции. Църквата винаги е осъждала този вид търговия, макар че някои ордени са се издържали от нея, а освен това тя е осигурявала на Ватикана огромни допълнителни приходи. Нейното съществуване е било и една от непосредствените причини за укрепването на Реформацията. Тя именно е дала и социално-моралните аргументи на Мартин Лутер. В епохата на контрареформацията Ватиканът, а и цялата църква успешно са се борили срещу това явление, което днес почти изцяло принадлежи на историята.

Може би поради това Пенитенциарният трибунал сега се състои от 12 съдии и заседатели, които без особени усилия уреждат всички идващи от целия свят молби. Днес най-често става дума за освобождаване от църковен обет на монаси, монахини и свещеници. Ватиканът урежда предимно позитивно тези молби, след като вземе предвид предложенията на епископите от отделните епархии. Такова отношение е напълно разбираемо, ако не се забравя, че днес никой не може да забрани на свещеника или монаха да смени професията си и да се върне към светския живот. Болшинството духовници, които отправят такива молби, не искат да скъсат връзките си с католическата църква. Именно затова молят да бъдат освободени от църковни задължения. Невинаги обаче това е възможно.

По време на моя дълъг престои в Рим се запознах с една западногерманска журналистка с аристократично фамилно име и доста богато минало. Тази елегантна, отлично образована особа живееше самотна като кореспондент на някакви икономически издания, които не познавах много добре. Изглежда, че професионалните задължения не й отнемаха твърде, много време. Поради това Магали — това беше малкото име на моята колежка — можеше да поддържа богати разнообразни социални контакти. Историческото и фамилно име, макар и неподкрепено от съответни доходи, й отваряше и най-изисканите врати, и то, както се изразяват живеещите близо до Тибър, „и от двете страни на реката“, т.е. както в Рим, така и във Ватикана. Магали обаче не беше щастлива, понеже я потискаше призракът на самотата. Вече два пъти се беше развеждала, децата, които всъщност не тя беше възпитавала, бяха пораснали и започнали собствен живот, а самата тя се занимаваше с журналистика, за да убива времето, а не като с нещо сериозно. Всички нейни познати знаеха, че иска отново да сключи брак.

И един ден тя успя.

Стана съпруга на … един от най-изтъкнатите по онова време преподаватели в Грегорианския университет, френския йезуит професор Пин. В този случай неговото решение беше равнозначно на скъсване на всички връзки с църквата, понеже Магали като развеждана не можеше да сключи отново църковен брак. Но в Рим това не предизвика кой знае каква сензация. Там браковете на изтъкнати монаси и свещеници са нещо обикновено. Дори тези от тях, които успяваха да получат опрощение от папата и се женеха за госпожици или вдовици, често бяха бракосъчетавани от приятели епископи и даже кардинали.

Това състояние на нещата съвсем не се дължеше на факта, че църквата омаловажаваше събличането на сутаните от свещениците. Обаче Ватиканът си дава сметка, че строгите забрани или опитите да се осъждат духовниците, които напускат църковните редици, не биха имали никакви положителни резултати за църквата, макар и само поради обстоятелството, че причините за това явление са много по-дълбоки и по-сложни, за да се припишат само на обикновената липса на дисциплина.

Да се върнем обаче към дейността на трибуналите. Друг един папски съд е наречен Supremo Tribunale della Segnatura Apostolica, или Най-висок трибунал на апостолския подпис. Той се произнася в случаите, когато съдиите от другите трибунали нарушават секретността. Това е инстанцията, където се обжалват решенията на всички църковни трибунали — той изпълнява ролята на върховен църковен съд — разрешава споровете между отделните църковни съдилища и т.н. В случаите, когато нарушенията са извършени от граждани или служители на Ватикана, присъдите се издават от друг съд в съответствие със съществуващия там наказателен кодекс.

Днес такива процеси са рядкост, а и зад Бронзовата порта се прави всичко възможно да не се вдига шум в случаите, когато нарушаването на някакви норми придобива характер на престъпление. Във Ватикана няма и затвор в истинския смисъл на тази дума — има само карцер или арест в казармите на швейцарската гвардия. Независимо от това в последните години стана известен един наказателен процес, който ватиканският съд възбуди срещу служителите от едно учреждение. Това бяха служителите от управлението на пощата и телефоните и няколко пазачи. Те крадели различни старинни предмети, включително и паметни медали, и са ги продавали в римските антикварни магазини. Обвинените бяха задържани в ареста, за който споменах, бяха осъдени на няколко месеца затвор и да платят глоба, но бяха помилвани от папата, който има това право по отношение на всички присъди, издавани от неговото съдопроизводство. Това освобождаване не беше предизвикано единствено от идеалите на християнския морал, според който трябва да се прощава вината на ближните. Дългото пребиваване на немалка група затворници в непригодени за тази цел помещения би предизвикало значителни разходи, а освен това и кадрови проблеми, тъй като в църковната държава няма затворнически пазачи, а швейцарската гвардия не е предназначена да изпълнява полицейски функции.

Отделен проблем беше правото на ватиканския трибунал да съди обвиняемите. Те наистина са били служители на църковната държава и са извършили доказани кражби на нейна територия. Всички осъдени обаче са италиански поданици, а основната част от тяхното престъпление — продажбата на крадените предмети — е осъществена на територията на Италианската република. Следователно би могло да се приеме и становището, че италианският, а не ватиканският съд е по-подходящ за произнасяне на окончателната присъда в края на процеса. Тази двузначна от правна гледна точка ситуация в църковната държава е причината нейните власти да се освобождават от заподозрените в едни или други престъпления и злоупотреби лица по един много лесен начин: те просто ги уволняват. Заподозреният в кражба служител веднага се уволнява без предупредителен срок, отнема му се пропускът за преминаване границата на църковната държава и така проблемът вече не съществува. Трябва да се отбележи, че в наше време никога не се е стигало до извършването на каквото и да е престъпление в границите на Ватикана. Нямало е случаи на убийства, нито дори на нанасяне на побой, нямало е дори непредумишлени убийства, ако не се смятат няколкото самоубийства на туристи, хвърлили се от базиликата „Св. Петър“.

И накрая третият, най-старият и най-известен ватикански трибунал, наричан Sacra Romana Rota, или Светата римска рота. Той се помещава в двореца Cancelleria (Канцелария), намиращ се на улица със същото има в центъра на историческия Рим. Този дворец е един от най-забележителните паметници на архитектурата от Ранния ренесанс, а трибуналът, който има широки компетенции, е известен в света преди всичко като най-висшата инстанция, уреждаща въпросите на анулирането на брака.

Известно е, че католическата църква не признава разводите. Тя познава само институцията на анулиране на брака. Църковното право съвсем точно определя т.нар. брачни бариери, т.е. онези обстоятелства, поради които църковният брак от самото си начало не е бил действителен и следователно може да се анулира. Така например недействителен е църковният брак, сключен (без опрощение) от духовно лице, бракът, при които съпрузите са се уговорили, че няма да имат деца, брак, сключен под натиск, и т.н. Може да бъде анулиран и онзи брак, който не е консумиран, т.е. при който съпрузите не са стигнали до полов акт поради това, че когато бракът е бил сключен, единият от съпрузите е бил трайно импотентен, и т.н.

Както се вижда, брачните бариери често са от съвсем интимен характер. Поради това установяването на свързаните с тях обстоятелства и вземането на решение за потвърждаване или отхвърляне на молбата за анулиране на брака е много деликатен въпрос, а съдебното следствие, както твърдят компетентните лица, е направо неприятно. Може би поради това, когато Трибуналът на светата рота води процеси за анулиране на брака от втора или трета инстанция или като апелационен съд за присъдите, издадени от епископските съдилища, той се ползува с репутацията на място, където в един конгломерат, нелишен от фалш и двуличност, се преплитат догматичната педантичност на църковното право и пикантната будоарна проблематика.

Трудно е по тези въпроси да се дават някакви общи оценки, тъй като ходът на всеки процес зависи от съдийския състав в конкретния случаи, от почтеността на адвокатите и главно от достоверността на показанията на свидетелите и страните.

Едно обаче е сигурно — в историята на този трибунал има решения, които мотат да предизвикват логически несъгласия. Лично аз познавам един изтъкнат католически деец, чиито брак беше анулиран, макар че той имаше от него 7 деца. Как е трябвало да се извъртят правните разпоредби, за да се обоснове това решение, не знае никой, тъй като процесите в трибунала са тайни. Освен това обосновката на присъдата трудно може да се проследи дори и само поради факта че е написана на латински юридически език, неразбираем даже и за специалистите по класическа филология.

Нека си спомним също и известните „консисторски девици“[4] на Бой-Желиенски[5]. Това определение също ни връща към съдопроизводството в отделните църковни съдилища и по-специално към решенията на съдиите-епископи, които са анулирали привидно неконсумиран брак в случаи, когато не само съпругът, освободен от оковите на религиозния обред, но и много приятели на семейството са били сто процента сигурни, че нищо не може да потвърди фиктивната девственост на съпругата.

Положително болшинството решения за анулиране на брака без каквито и да били църковно-правни основания се дължи на фалшивите показания на заинтересованите страни или на техните подставени свидетели. В случаите, когато в семейството няма деца, е достатъчно например медицинско свидетелство, че съпругата е девствена, издадено от един или няколко лекари, които съдът признава за достоверни източници на информация. Съдът нямал вина, ако подкупени лекари издавали такива свидетелства, несъответствуващи на действителното състояние. В други случаи е било достатъчно едно съответно документирано изявление, че съпрузите предварително са решили да нямат деца. Дори и след това да се е родило „нежелано“ дете, според църковното право бракът пак не се признава. Според католическата доктрина основната цел е раждането на деца. Ако тази цел е била изключена съзнателно още предварително, следователно свещената връзка въобще не е съществувала.

Правните разпоредби относно анулирането на брака не са единствената причина за не особено добрата репутация на епископските съдилища и на Трибунала на светата рота. Главното основание за критика на дейността им беше от социален характер. Практиката показа, че анулирането на брака в някои отношения е все още лукс, които могат да си позволят само заможните хора. Единствено те са в състояние да придадат на своите действия, целещи смяна на съпругата, действителни или по-често привидни, тъй като се основават на лъжесвидетелствуване, форми, които да не противоречат на католическия морал. За трудовите хора такава възможност фактически не съществува. Съдебният процес продължава с години, а неговите разходи до неотдавна все още достигаха няколко хиляди долара, значителна част от които се поглъща от хонорарите на адвокатите. Изводът се налага сам: процедурата на епископските съдилища и на Трибунала на светата рота осигурява морална подкрепа на действията на богатите, докато същите действия, но извършени от обикновени хора, не се приемат и не се легализират. За църквата бедният човек, който се е разделил с жена си и е създал ново семейство, е прелюбодеец, които е привързан към позорния стълб като грешник. Заможният човек, който е направил съвсем същото, в 9 от 10 случая ще получи анулиране на брака и същевременно и морално опрощаване.

Въпросът обаче не се свежда само до моралните оценки. В някои страни църковното правораздаване по семейните въпроси има и гражданскоправни следствия. С други думи, присъдите на църковните съдилища, които анулират брака, имат такива резултати за имуществените, семейните и другите отношения, както и разводите. Това означава преди всичко, че част от съдебната власт на държавата е предадена на църквата, а същевременно и че църквата се включва в определена сфера от упражняването на държавната власт. Не трябва да се обяснява, че това смесване има определени социално-политически резултати. Църквата получава определени сфери на влияние, което се основава не на нейния морален авторитет, а на правото й да взема решения, които са задължителни в цялото общество.

И, второ, в страните, където правораздаването по въпросите на брака е в ръцете на църквата, общо взето, не съществува институцията на разводите. Това означава, че анулирането на брака там е единственият начин да се легализира разпадането на семейния живот. При това въпросът не засяга само двамата съпрузи или евентуално семейния триъгълник, но и децата. Тези от тях, които са се родили като извънбрачни, нямат право да наследяват родителите си, а в някои страни дори нямат право да носят името на баща си. Така беше например в Италия преди реформата на семейното право — извънбрачно дете получаваше фамилията на майка си, а в кръщелното му свидетелство в графата „баща“ се вписваше „неизвестен“ дори и тогава, когато майката и бащата от години живееха заедно и бащата признаваше детето. Чрез тези норми семейното право се стараеше да защищава католическия принцип за нерушимост на семейството. Това беше равнозначно на онова положение, когато децата понасят наказанието за мнимите грехове на своите родители.

Подобно законодателство и до днес съществува в Испания, както и в някои страни от Латинска Америка. В Италия то беше променено през 70-те години. По онова време беше въведено и крайно ограничено законодателство за разводите. По-рано в тази страна съществуваше парадоксална ситуация: единственият начин да се анулира един неудачен брачен съюз беше съответната процедура в църковния съд. Но от такава процедура можеха да се възползуват само сключилите църковен брак, т.е. католиците. Представителите на другите вероизповедания или пък невярващите, които са сключили само граждански брак, нямаха никаква възможност да го анулират; те нямаха право и да се развеждат, понеже в Италия тази институция въобще не съществуваше.

От 1971 г. италианската държава вече признаваше теоретично, освен римокатолическото вероизповедание и правото на съществуване на други вероизповедания и религии, така също и правото да се правят църковни разводи в съответствие със собствените църковни принципи. Така например един протестант можеше да получи църковен протестантски развод. Обаче решението на църковните власти по този въпрос нямаше и няма никакви последици от гледна точка на гражданското право, понеже според конкордата между италианската държава и църквата (Ватикана), само католическата религия е призната за държавна религия.

Същевременно решенията на католическите епископски съдилища за анулиране на католическия брак са били и все още се признават от държавата и имат правна сила и в цивилния живот. Но решенията за развод, получени от властите на другите вероизповедания, нямат такава правна сила. С други думи, ако един италиански протестант получи религиозен развод в своята църква, до неотдавна той не беше валиден и според държавните органи този човек е бил все още женен. Ако сключи втори брак в своята църква, за държавните власти той би бил двуженец или в най-добрия случай — обвинен, че живее с втората си съпруга незаконно, а известно е, че това води до редица нежелателни последици за децата, смятани за извънбрачни.

Не трябва да се учудваме, че поставени в такава ситуация, хората са прибягвали до всякакви средства, за да легализират своите фактически съществуващи семейства, които обаче не били признати от правна гледна точка. Стигало се е дори дотам, че лица, които вече са се разделили след сключването на граждански брак, отново са сключвали, но този път вече църковен брак, при това, без да са католици, за да могат по-късно да направят постъпки за неговото анулиране.

В 1968 г. в Италия беше въведено, макар и ограничено, законодателство за разводите. Консервативната част от християндемократическата партия, управляваща тогава страната, възползувайки се от активната подкрепа на църквата и Ватикана, свика в 1974 г. референдум против законодателството за разводите. Според организаторите на тази акция повечето от участниците в референдума трябваше да се изкажат против законодателството, което в такъв случай би било отменено. Независимо че в кампанията преди гласуването бяха направени опити да се използуват всички суеверия и изостаналост, които съвсем не липсват, особено в Южна Италия, надеждите на противниците на това законодателство не се оправдаха. Почти 60 процента от упълномощените да гласуват подкрепиха съществуването на разводите.

За Ватикана резултатите от гласуването бяха един болезнен неуспех, обаче той се постара да извлече необходимите изводи. Преди всичко засилиха се онези течения в Римската курия, които от самото начало бяха против отменянето на законодателството за разводите. Много католически дейци, както и членове на църковната йерархия, да споменем само държавния секретар кардинал Жан Вито, бяха на мнение, че в сегашния свят на мирогледен плурализъм Ватиканът и въобще църквата не трябва да натрапват своите морални принципи върху онези, които не ги споделят, чрез административни методи. С други думи, според така разсъждаващите представители на католическата философско-социална мисъл вярващият трябва да спазва принципа за нерушимост на брака не поради обстоятелството, че е задължен от съществуващите правни норми в страната, а само поради това, че той се придържа към моралните принципи на своята вяра.

Въвеждането на разводите в Италия се отрази чувствително върху начина и принципите на работа в Трибунала на светата рота. Бяха положени огромни усилия да се ускори процедурата на анулиране на брака. Специално разпореждане на папата ограничаваше драстично високите възнаграждения на адвокатите, което на свой ред предизвика решителните им протести и дори опит за стачка. По този начин беше отговорено на обвиненията от страна на италианската преса, че процедурата на анулиране на брака е недостъпна за католиците от работническата класа. Политиката на съда също се промени. Само допреди няколко години се прилагаше строга формална интерпретация на нормативните положения от църковното семейно право, докато сега тази интерпретация е чувствително разширена, т.е. много по-свободна. В резултат от всички тези действия сега анулирането на брака в Италия не трае много по-дълго и не струва по-скъпо, отколкото получаването на развод в гражданския съд.

Както се вижда, църквата се приспособява към новите социални условия дори и в онези ситуации, когато настъпващите промени не са такива, каквито тя би желала.

Този раздел е озаглавен „Ватиканът — държава без граници“. Едно от доказателствата, който биха могли да свидетелствуват за универсалния, т.е. за световния обхват на действие на институцията на съвременното папство, е системата на висшето образование. В това отношение градът-държава Ватикан е значително по-голяма сила от не една европейска страна от средна величина. Учрежденският „Ануарио Понтифико“ наброява 14 папски висши учебни заведения, които по своята същност са университети, и 6 специализирани академии за обучение на специалисти в една определена област. Извън този официален списък в Рим и неговите околности има още 50 учебни заведения и научни институти, които или са били основани със съгласието на Ватикана, или пък той участвува в тяхното ръководство. Всичките те са научно-дидактични учреждения, т.е. занимават се както с научна, така и с образователна дейност.

Най-старият и същевременно най-известният папски университет е прочутият Грегориански университет. Той е основан през 1552 г. от св. Игнаций Лойола, създателя на ордена на йезуитите. Макар и да изглежда странно, преди това не е имало папски университети. Просто всички учебни заведения в Европа са били ръководени от духовници. В епохата на средновековието църквата de facto е имала монопол върху цялата научна дейност, чиито центрове — преди възникването на университетите — са били манастирите. Необходимостта да се основат папски университети възникнала след окончателното загубване на този монопол, което настъпило при стабилизирането на реформацията. Тогава много мощни университети, главно в Германия, станали протестантски центрове. В резултат на това Римокатолическата църква и Ватиканът са били принудени да предприемат контраакция. По принцип Грегорианският университет е трябвало да бъде учебно заведение, чиито възпитаници са въоръжени срещу опасностите на всяка ерес, възпитани в дисциплина, покорство и вярност към папството.

Днес, когато Ватиканът и Католическата църква вече не наричат хората, изповядващи други християнски религии, еретици, а само „отлъчени братя“, когато не ги осъждат, а, напротив, търсят пътища за сближаване и съвместни действия, като лансират идеите на икуменизма[6], задачите и атмосферата на Грегорианския университет претърпяха значителни изменения. Това учебно заведение все още се ръководи от ордена на йезуитите, откъдето се вземат всички научни и административни кадри. Но времето на сектантство и догматичен консерватизъм е вече отдавна отминало. В някои области, например във връзка с обществената доктрина на църквата, този мощен университет днес е авангарден център. Неговите професори неведнъж публично са критикували становището на Ватикана и лично на папата относно някои проблеми на съвременността, между другото и по въпроса за съзнателното майчинство. Там беше обстойно разработена и т.нар. „теология на революцията“, т.е. концепция, която отхвърля твърдението, че участието на католиците в революционните движения противоречи на предписанията на вярата, понеже не е в съответствие с основната и най-красива заповед „Обичай ближния си“.

Според „теологията на революцията“ всяко човешко същество има естественото право да живее свободно, без да се страхува и да гладува. Следователно насилие върху индивида извършват онези, които създават условия, противоречащи на принципите за социална справедливост и лишават част от обществото от тези му права. С други думи, грях по отношение на обичта към ближния извършват не хората, които се борят срещу несправедливостта, а онези, които допринасят за нейното възникване и я защищават.

Официално Ватиканът никога не е признавал „теологията на революцията“ и продължава да се обявява против участието на католиците в различните революционни движения. Независимо от това в редица страни влиянието на тази концепция върху схващанията на католиците, включително и на значителна част от църковния клир, е огромно. Нека припомним например че в Латинска Америка значителна част от духовенството, преди всичко по селата, активно подпомага партизанската борба на селяните против големите земевладелци. Понякога начело на партизанските отряди стоят свещеници. В някои латински страни, основавайки се именно на доктрината за „теология на революцията“, силните католически селски движения тясно сътрудничат с комунистическите партии. Тези явления, предизвикващи зад Бронзовата порта безпокойство и открити възражения, намират подкрепа сред църковния интелектуален елит, който е групиран около университетите и главно в Грегорианския университет — църковния център за обществени науки.

Наблюдаваният там „ревизионизъм“ по отношение на доктрините, или, по-точно казано, преобладаващата сега атмосфера на научни търсения (сред събора), които целят подобряване отношенията на църквата със съвременния свят, буди безпокойство сред традиционалистите и консерваторите в Римската курия не само поради чисто доктринерски съображения. Става дума преди всичко за влиянието, което университетът упражнява върху начина на мислене на челните църковни кадри и на членовете на църковната йерархия по целия свят.

Според статистически данни, изготвени от група италиански католически журналисти, около 30 процента от всички католически епископи са подготвени в Грегорианския университет. Само този единичен факт показва необикновената, универсална роля на това учебно заведение. Към Грегорианския университет се насочват също и свещеници и монаси от различни епархии, които са се отличили със своята интелигентност и способности. Най-често тук пристигат духовници, които са завършили теологичното си образование в други католически учебни заведения или във висшите духовни семинарии. Тук те получават висша академична шлифовка, а едновременно с това благодарение на лекциите, контактите си и самото няколкогодишно пребиваване в съседство с апостолската столица попиват и атмосферата на особения ватикански универсализъм, научават се да третират църквата като организация и морална сила, която има наднационален, общочовешки характер. Този подход, свързан с внушаваната им вярност към папството, прави от възпитаниците на Грегорианския университет хора, предназначени според схващанията във Ватикана да изпълняват ръководни функции в църквата.

В Грегорианския университет се изнасят лекции и се провеждат упражнения по теология, която се състои от много отделни дисциплини и специалности, по църковно право, философия, включително и история на философските доктрини, по история на църквата, обща история, мисиология, т.е. наука за мисионерската дейност, по обществените науки, включително и социология (в университета има факултет по обществени науки), по психология, религиозни науки, а също и по икономика и естествени науки.

Към Грегорианския университет има също: Институт по библейски науки и Институт по древна ориенталистика, в които се изнасят лекции по теология, право, история и т.н.

Когато става дума за библистика (библейски науки), заслужава да се отбележи, че тя минава за най-трудната от всички съществуващи сега научни специалности. Това е наука за Светото писание, която дава основите за изследване на Стария и Новия завет. Трудността на тези изследвания произтича главно от факта, че различните екземпляри на Библията и отделните нейни книги са написани на древни езици. За да се разчетат тези записи и да се коментират, а също така и за да се направят нови преводи на Библията и Евангелието, трябва много добре да се знаят над 10 древни езика, т.е. мъртви езици. Освен латински и гръцки, това са следните езици: арамейски (Христос и апостолите навярно са си служили с този език), асирийски, староегипетски, староперсийски. На тези и на други езици от древния Изток са написани най-старите запазени екземпляри на Библията.

Допълнителни специалности, без които библистите не могат да минат, са: християнска и езическа археология, понеже археологическите изследвания продължават да намират нови, нерядко най-древните открити досега записи на фрагменти от Библията; папирология, т.е. наука за разчитане и съхраняване на папирусите, т.е. на документите, главно староегипетски, писани на папирус; палеография и т.н. Нищо чудно тогава, че учените с научна степен кандидат на библейските науки, т.е. самостоятелните научни работници в тази област, са едва неколкостотин в целия свят. Само най-способните сред тях могат да вземат всичките изпити, необходими за дипломирането им, преди да навършат 40 години.

Институтът по библейски науки има свой отдел в Ерусалим, а Институтът по църковна археология се намира в Рим. Интересът на църквата и папството към археологията се дължи на двадесетвековното непрекъснато съществуване на Католическата църква и християнската култура. Очевидно свидетелство за това е самият факт, че се провеждат изследвания в Палестина, наричана на религиозен език Света земя. Това са областите, където са се разиграли събитията, описани в Стария и Новия завет, и главно онези места, където е живял и умрял Христос.

Обаче интересът на църквата към археологията на палестинските земи не е чисто познавателен. Археологичните изследвания, провеждани с помощта на съвременни научни методи, които дават възможност съвсем точно да се определя векът, а дори и годината на разкопките, причиняват понякога много неприятности на историците на църквата и религията. Монополът върху археологическите разкопки в Палестина в продължение на дълги години фактически принадлежеше на Католическата църква или на онези научни центрове, които бяха тясно свързани с нея. След възникването на израелската държава представителите на юдаизма започнаха по тези земи много нови разкопки. Те се правеха от друга гледна точка, различна от католическата, и понякога стигаха до резултати, които причиняваха известни затруднения на библистите и историците на църквата. В пресата бяха направени изявления, в които се твърдеше, че много философски концепции и заповеди, приписвани на Христос и традиционно смятани за християнски принос към историята на човешката мисъл, са били известни и проповядвани 100 и повече години преди раждането на Христос.

Сред папските учебни заведения второ място заема Латеранският университет, в който наред с църковното право се изучава и гражданско право, както и другите дисциплини от светската юрисдикция.

Папският университет „Урбан VIII“ е подчинен на Конгрегацията на евангелизация на народите, т.е. на мисионерските проблеми. Това учебно заведение подготвя главно мисионери и духовенство за мисионерските страни, т.е. за Африка и Азия.

Следващите два университета се ръководят от ордена на францисканците. Единият, който се занимава предимно с теология — от бенедиктинците, а вторият — от доминиканците. По правило във всички университети се приемат само студенти духовници. Там не се обучават специалисти в областта на точните науки, а се изучават само теология, обществени науки, църковно право и някои църковни специалности.

Освен че се подготвят църковни кадри, в тези учебни заведения се води и научна дейност — те са едни от челните интелектуални центрове на съвременния католицизъм. Независимо от ограниченията на строгата църковна дисциплина, независимо и от това, че в структурата на църквата учените и изследователите са подчинени на членовете на църковната йерархия и на ватиканските служби, които винаги имат последната дума, що се отнася до съответствието или несъответствието на отделните научни изводи и заключения с концепцията за „Просветлението“ и неговата служебна интерпретация, някои папски учебни заведения прокарват едно новаторско и реформаторско течение в живота на съвременния католицизъм.

Изброените научни институции обучават църковни кадри от целия свят. Ватиканът има обаче и учебни заведения, които подготвят предимно служители за Римската курия. Главен център от този тип е Църковната академия (Pontificia Academia Ecclesiatica). Тя подготвя църковни служители за службите в чужбина. Неин възпитаник е и сегашният министър на външните работи на папата и секретар на ватиканския Съвет по обществените въпроси на църквата — архиепископ Агустино Касароли. Тази академия са завършили и повечето нунции, т.е. посланиците на църковната държава в другите страни, а също и служителите от ватиканския Държавен секретариат.

В това изискано учебно заведение, където завършват обучението си предимно италианци, към студентите се предявяват огромни изисквания. Четиригодишният курс на обучение, който обикновено започва веднага след завършване на висшето образование някъде другаде, е посветен на овладяването на пет чужди езика (френски, английски, испански и по избор; немски, португалски и руски или някакъв друг славянски език), курс по история на дипломацията, международно, дипломатическо и конституционно право, реторика, т.е. умение да се говори елегантно и убедително. (По принцип реториката е задължителен учебен предмет във всички църковни университети, където се подготвят свещеници, а следователно и проповедници.) Професионалното и културното равнище на папската дипломатическа служба е едно от най-високите в света, което между другото се дължи и на това учебно заведение.

Трябва вече да споменем и за Папската академия на науките (Pontificia Accademia delle Scienze), в чийто състав влизат около 60 професори от различни специалности — както духовни, така и светски. Това са католически научни работници, представители на няколко десетки страни от различни континенти. Тяхното участие в Папската академия на науките има преди всичко характер на почетно отличие. По този начин Ватиканът поддържа връзка с представителите на онези научни дисциплини, които са слабо застъпени в системата на църковното образование. Става дума главно за природните науки, като се започне от биологията, за техническите науки и за някои области от обществените науки.

В замъка Гандолфо се намира папската астрономическа обсерватория, в която работят йезуити. Днес чисто научната роля на това неголямо учреждение, при това снабдено с не особено добри технически съоръжения, е минимална. В миналото астрономите на Негово високопреосвещенство са били най-висшата цензура. Те именно са решавали кои научни открития съответствуват на „Просветлението“ и кои му противоречат и следователно са грешни. Отдавна вече такива оценки не се правят, може би и поради тъжния исторически опит — осъждането на откритията на Коперник (който впрочем е бил свещеник) и Галилей от църквата.

Вместо това обсерваторията изпълнява определена политическа роля. Така например за един дълъг период от време работещите там йезуити са били единствените свещеници, които поддържали контакти с Китай. Това, разбира се, били чисто научни контакти, но по-късно именно те направили възможно изпращането на един йезуит-астроном в Китай. След завръщането си той подготвил подробен доклад за положението на църквата в КНР и, което е по-съществено, възстановил прекъснатите от години контакти с членовете на тамошната йерархия.

В близост до Вечния град и по целия Рим са разпръснати различни папски колежи и институти (има също и полски колеж и институт). Това са институции, които се занимават предимно с пансионно-хотелиерска дейност. Там живеят и се хранят свещениците от дадена страна или орден, които се обучават (понякога в продължение на много години) в папските учебни заведения.

Когато става дума за наука и за научна дейност, трябва да отбележим, че през последните години — може би няколко десетки години — зад Бронзовата порта и в някои църковни центрове се наблюдават много комплекси в това отношение. Смятам, че те се дължат на закостенялостта на официалните възгледи на църквата и на нейните доктрини спрямо редица научни области.

Католическите интелектуалци и учени чувствуваха тази закостенялост преди всичко в областта на обществените науки, а също и в някои клонове на биологията и на другите естествени науки.

След II ватикански събор, който постави началото на дълбоки промени и преоценки в интелектуалния живот на църквата, чувството за изостаналост по редица социални и научни проблеми, макар и вече не толкова основателно, още повече се засили. Резултатите от тези настроения бяха понякога изненадващи. Те намираха израз в упорития стремеж да се докаже научно всичко, включително и някои твърдения от „Откровението“, които поради самото си естество не могат да се подложат на никакви опити за емпирично изследване. Правеха се опити да се провеждат електромагнитни и парапсихологически изследвания, които научно да докажат правилността на догмата за общуване със светците или научно да установят кръвната група на Христос въз основата на изследване на т.нар. Торински плащ, т.е. на плаща, с който според легендата е било увито тялото на Исус след снемането му от кръста. Този плащ, върху който според Евангелието има следи от кръвта и потта от разпнатото тяло, се намира в Торинската катедрала. Сега учените се опитват да докажат неговата автентичност.

Типична проява на този начин на мислене бяха археологическите изследвания в подземията на ватиканската базилика. Според легендата, подкрепена и от редица стари ръкописи, в тези подземия е погребан първият папа, апостол свети Петър. Църквата проповядва, че той е бил разпънат на кръст в Рим и после е бил погребан на Ватиканския хълм, където още в трети век след раждането на Христос в негова чест е била издигната първата базилика.

През 1969 г. на мястото, където според църковната традиция се намира гробът на св. Петър, започнаха археологически изследвания. От нишата, в която е разположен гробът, бяха извадени остатъци от човешки скелет, впрочем съвсем не единственият открит под основите на старите стени, които векове наред са служели като гробници и на папите, и на другите високопоставени църковни служители. Известно е, че в древността на мястото на днешната базилика е бил храмът на Аполон, а по времето, когато са били преследвани първите християни, там са се извършвали и много екзекуции.

Общо взето, трудно бе да се приеме, че от мястото, където се смята, че е гробът на св. Петър, са били извадени именно неговите останки. Признавайки тези съмнения, папските археолози подложиха намерените скелетни части на изотопни изследвания. Както вече споменах, този метод позволява да се установи откога датират разкопките с точност почти до година. Изследванията, проведени при най-строго спазване на всички научни норми, установиха, че костите са от 60-те години на I век след раждането на Христос, следователно точно от времето, когато според църковните предания е настъпила смъртта на св. Петър.

„Осерваторе Романо“ публикува съобщение за резултатите от археологическите проучвания и се постара да им даде широка гласност. На пресконференцията обаче значителна част от журналистите атакуваха самата идея за провеждане на подобен род изследвания, което после беше отразено и в световната преса. Какво би станало, писа един от сериозните италиански ежедневници (струва ми се, че това беше „Кориере дела Сера“), ако изследванията бяха установили, че намерените кости са от друга епоха? Дали тогава църквата би приела, че св. Петър не е съществувал или че неговият гроб се намира някъде другаде? Положително не. Защо тогава трябва да се провеждат научни изследвания върху вярвания и убеждения, които не могат да бъдат доказани по пътя на опитите, а да не говорим за това, че те въобще не се вместват в сферата на експерименталните търсения?

Тези критични бележки не отслабиха усилията на Ватикана да се опитва с помощта на съвременни научни методи да докаже точността на фактите и данните, въз основа на които е изградена историята на църквата. Преди няколко години това предизвика много сериозни последици относно светиите.

В края на 60-те години ватиканската Конгрегация по въпросите на светиите (per le cause dei santi), основавайки се на изводите от II ватикански събор, свика комисия, която да прегледа и подреди списъка на светиите в Католическата църква. Комисията, в чийто състав бяха включени предимно монаси, започна своята работа с голям ентусиазъм и размах. Дори беше купен един компютър с внушителни размери. В него се съхраняваше и преработваше информацията за всеки светия, която членовете на комисията бяха успели да съберат от най-различни източници — според църквата научни или поне достоверни. Идеята да се използува компютър, за да се обработват данните за светиите, предизвика много злостни коментари, натрапващи мисълта, че това е един пример, позволяващ ни да съзрем всички опасности, които се крият в използуването на електронните мозъци. Независимо от недоброжелателното отношение и различните ограничения, комисията изпълни своята задача.

Тя беше много трудна.

През първото хилядолетие (и дори по-дълго) от съществуването на Католическата църква не са съществували никакви критерии, според които един или друг божи слуга да бъде включван в списъка на светиите. Не са се провеждали беатификационни, нито пък канонизиращи процеси, не са се събирали документи относно живота и дейността на кандидата, както се практикува в последните няколко века.

В самото начало на християнството, когато много вярващи начело с първите папи са умирали мъченически, за светци по принцип са били обявявани всички мъченици, които били дотолкова известни, че са останали за по-дълго в паметта на хората. По-късно, в средновековието, за светци били признавани — и имената им са се вписвали в литургичния календар — лицата, които са били почитани като светци повсеместно или пък в по-широките кръгове на някои отделни общества. Това е било време, когато точността на фактите и тяхната историческа документация не са имали никакво значение, а да не говорим въобще за това, че понятието святост, т.е. съвкупността от морални критерии, според които се е правила квалификацията, определяна с названието светец или святост, е претърпяла принципни промени.

През средновековието в резултат на почти пълното ограничаване обмена на информация, на международните контакти, така широки в древността, и в резултат на редица други фактори болшинството предания и вярвания относно светците са били отражение на различни легенди, рицарски истории, набожни разкази на монаси и поклонници, оживени от тяхната силна вяра и от не по-малко буйното им въображение. Достойните за подражание примери от живота на конкретни хора или пък чудесата, излизащи извън границите на природните закономерности, са били много по-близки до манталитета на средния човек от тогавашната епоха, много по-разбираеми и поучителни, отколкото откъснатите, абстрактни понятия.

Монасите, които по поръчение на папа Павел VI започнаха да търсят информационен материал на тема светци за своя компютър, се изправиха пред много неприятно явление. Оказа се, че в литургичния календар, т.е. в официалния списък на светиите, определящ в кой ден от годината се чествува култът към всеки светец, се намират и имената на лица, за чието съществуване няма никакви исторически доказателства. Обаче господствуващите зад Бронзовата порта настроения на модерен рационализъм изискваха да се запази докрай желязната последователност в действията: В резултат на това се призна, че няма данни, доказващи съществуването на редица светци, и следователно те трябваше да изчезнат от литургическия календар.

Компютърната сеч обхвана неколкостотин имена, много от тях съвсем популярни. Комисията стигна до извода, че св. Георги никога не е съществувал. Неговият образ е възникнал от многото най-различни легенди и басни. Те не са единни дори що се отнася до времето, когато е живял този набожен рицар — понякога разликите достигат няколкостотин години. По подобен начин членовете на комисията се отнесоха със св. Барбара, с единия от двамата светци, записани в литургичния календар под името св. Николай и с редица други светци.

За това, какво разтърсване предизвика тази операция в живота на църквата, може да се разбере от случая с кардинал Х. Рой от Канада. Веднъж, когато пътувал с лека кола по своята обширна земя, за да освети една нова църква, която трябвало да бъде покровителствувана от св. Филомена, кардиналът с ужас узнал от новините по радиото, че св. Филомена е била зачеркната от литургичния календар, понеже нямало доказателства за нейното съществуване.

В Рим се бяха разпространили слухове, че комисията била на мнение да се зачеркне от списъка на светците св. Цецилия, покровителка на музиката, чието име носи Римската филхармония, една от най-известните в света. Според легендата св. Цецилия е била римска аристократка и още като младо момиче е била посечена в името на вярата — членовете на заможните семейства не са били подлагани на мъчения. В катакомбите „Св. Севастиян“ до криптата, където вероятно се намират останките на първите папи, има и един по-богат гроб, украсен с мраморната скулптура на една девойка. Според информацията на отците салезиани, които изпълняват ролята на екскурзоводи в катакомбите, един италиански археолог влязъл за пръв път в тези катакомби преди повече от 100 години и след като отместил надгробната плоча, намерил в напълно запазено състояние тялото на красиво младо момиче с отрязана глава. Под влияние на нахлулия в гроба въздух останките се превърнали в прах. Тези, които я видели, поръчали на един известен скулптор да увековечи мъченицата от древността, като извае фигурата й от карарски мрамор. Тогава именно е било прието, че това е гробът на св. Цецилия. Обаче папската комисия стигна до извода, че тази хипотеза не е потвърдена от научни данни и реши да зачеркне светицата от литургичния календар. По всяка вероятност тя е била спасена от папа Павел VI, който бил на мнение, че независимо от научните доказателства, легендата за св. Цецилия представлява част от натрупваното в продължение на много векове църковно наследство, което не трябва да се пилее.

Комисията, занимаваща се с установяване на истината относно светците, беше принудена да направи някои съкращения и поради чисто научни причини. Напредъкът в медицината и в редица други науки през последното столетие хвърли нова светлина върху някои факти, които дотогава бяха смятани като доказателство за святост. Така например в епохата на ранното средновековие Симеон Стълпник е бил признат за светец. Според хрониките от това време той дал обет, че ще остане неподвижен на едно място до края на живота си и верен на своята клетва, прекарал дълги години клекнал върху един неголям стълб отстрани на пътя. Не са се запазили никакви сведения за някакви други действия на Симон Слупник, които да обосноват неговата святост.

Междувременно в съвременната психиатрия стана известно едно тежко, предимно нелечимо психично заболяване, което се нарича кататония. То се изразява в страха на човека да се помръдне от мястото си и се характеризира със замирането на всякакви стимули за извършването на каквото и да е движение. Съвременните лекари и по-точно онези, които се занимават с история на медицината, изучавайки съществуващите животоописания на Симон Слупник, стигнаха единодушно до извода, че той просто е бил един психично болен човек. Известно е също, че в примитивните общества, където психичните заболявания нито се разпознават, нито пък има възможност да се лекуват или поне да се изолират болните, дори и до днес ненормалните хора се смятат за „одарени от бога“. Тяхното неразбираемо поведение като всяко явление, което се изплъзва от нормалните критерии, се оценява като израз на действието на свръхестествени сили. От епохата на средновековието в литургичния календар са останали много светии, които от гледна точка на съвременните научни критерии просто са били повече или по-малко психично болни хора. Те обаче не бяха подложени на проверка.

Оказа се, че резултатите от работата на комисията имат толкова сериозни последици, че Ватиканът, който по принцип не обича прибързаните решения, приложи дипломатическа маневра по отношение на светиите, които според оценките на комисията предстоеше да бъдат зачеркнати. В повечето случаи те само бяха преместени от литургическия календар, който има общоцърковна важност, в групи светци, „към които се допуска локален култ“. По такъв начин бяха взети предвид протестите на някои манастири, светини или райони в отделни страни, които би трябвало да загубят своите покровители — никому не беше забранено да се моли на „локалните“ светци, нито пък да ги смята за лично свои опекуни.

Въпреки това преместванията предизвикаха много недоволства. Така например църковната йерархия, духовенството и част от населението на Неапол публично се обявиха против причисляването на патрона на града под Везувий, св. Януари (San Genaro), към локалните светци. В местната катедрала се намира една ампулка с тъмен кървавочервен прах, който се съхранява като кръвта на св. Януари. Два пъти годишно в точно определени дни и в точно определен час кръвта на светеца се превръща от прах в течност, и то в пенеща се течност.

Освен тълпите, вярващи в тържествата, посветени на раздвижването на кръвта на св. Януари, вземат участие и членовете на местната църковна йерархия, както и представители на аристократичните семейства, които от векове традиционно притежават правото да установят дали кръвта се е раздвижила, или не. Според традицията, ако това не стане, поражения и нещастия ще сполетят Неапол или цяла Италия.

Многобройни комисии са установили вън от всякакво подозрение, че прахът в ампулата или съда действително се превръща в пенеща се течност. Причините за това необикновено явление засега не са получили научно обяснение. Независимо от това католическата църква и по-точно Ватиканът, който през последните години се отнася скептично към съобщенията за различни чудеса, станали в една или друга страна, никога не призна раздвижването на кръвта на св. Януари за чудо. Църковните служители стигнаха до извода, че явление, което се повтаря с точността на швейцарски часовник, не може да бъде чудо.

Посочва се също и едно историческо събитие, което хвърля известна сянка върху необяснимото явление. Когато войските на Наполеон, известни със своето отрицателно отношение към църквата и папството, превзели Неапол, кръвта на св. Януари не се раздвижила в предварително определения ден. Това предизвикало безпокойство сред населението на града и възникнало убеждението, че нашествието на безбожните революционери ще причини на Италия ужасяващи катаклизми. Когато маршал Мурат, провъзгласен впоследствие за крал на Неапол, узнал, че фактът, че чудото не е станало, предизвикал напрежение в града, извикал архиепископа и му казал: Или в следващите 24 часа кръвта в катедралата трябва да се раздвижи, или той ще бъде разстрелян. Оказало се, че светецът държи на живота на църковния служител, тъй като само след няколко часа чудото станало.

Установяването на истината за светците предизвика бурни протести в много църковни среди. Противниците на това начинание твърдяха, че се смесват понятията, че прилагането на научни критерии спрямо свръхестествени явления се разминава с целта и съдържа логическо противоречие.

Обаче стремежът във Ватикана да се осъвременят формите на изповядване на вярата и всичко свързано с нея в живота на църквата е по-силен, отколкото подобен род забележки. Според някои католически интелектуалци този стремеж е израз на комплекси, които благоприятствуват съпротивата срещу някои основни принципи на вярата. Според други — точно обратното, единствено бързата модернизация на различните форми на изповядване на вярата и на култа, свързан с нея, може да предпази църквата от това тя да бъде сведена само до фолклор в съвременния, отърсващ се от влиянието на религията свят.

Не е моя работа да правя преценки по този въпрос. Самият факт обаче, че и сред най-висшите църковни служители така остро се чувствуват тревогата и заплахата от промените, наблюдавани в начина на мислене в съвременното общество, от една страна, доказва жизнеността на църковните структури, а, от друга, посочва обхвата на новите проблеми и трудностите, на които се натъква папството в своята организационна и преди всичко идеологическа дейност. Тези промени и трудности в отношенията между папството и църквата, от една страна, и света, от друга, намират отражение в дейността на ватиканската преса и на другите средства за масова информация, както и в отношенията между църковната държава и световната преса.

Още отдавна зад Бронзовата порта се е разбирала необходимостта да се използуват за свои цели възможностите, които дават собствените издателства и собственото радио. „Осерваторе Романо“, ежедневникът на Ватикана, излиза 6 пъти седмично в продължение на повече от 100 години. Това е един особен вестник, чиито строго служебен характер и официален тон, ако не правят напълно невъзможно, то извънредно много затрудняват информирането на читателя за събитията във Ватикана, в Италия и по света.

В съответствие с традицията главен редактор на „Осерваторе Романо“ е светски човек, обикновено професор от някое от висшите учебни заведения в Италия, а заместник главният редактор най-често е духовник. На първата си страница вестникът публикува списъка на аудиенциите на папата за деня и други материали или официални съобщения на ватиканските служби, които въобще не се контролират от редакцията. В Държавния секретариат има една група, която изпълнява ролята на вътрешно пресбюро на апостолската столица. Там се редактират и контролират всички официални съобщения. Понеже вестникът излиза следобед, още същия ден в него могат да се намерят пълните текстове или доста подробните резюмета на всички официални изявления, които папата е направил по един или друг повод. Това са проповеди, изказвания на аудиенции, речи по случай официални държавни и църковни посещения. Почти не минава ден без, в „Осерваторе Романо“ да се появи някоя по-кратка или по-дълга реч. Много често текстът се придружава от снимки на тържествата или срещите, където папата е говорил. Вестникът помества също и пълния текст на всички важни документи, издадени от Ватикана — енциклики, които се печатат едновременно на латински и в превод на италиански, различни видове инструкции, издавани от папските конгрегации, и т.н. Официалната хроника отпечатва и всички номинации на епископи, които се правят главно от папата, съобщения за различни събрания и конгреси, както и други новини от църковния живот.

„Осерваторе Романо“ помества също политически и стопански новини, а и обширна културна хроника от Италия и от целия свят. Тези новини се редактират по специфичен, неповторим начин и могат да послужат за образец на всеки, който иска да запази формална неутралност спрямо събитията в страната и по света. В случая с ватиканската преса тази неутралност е основен закон на всяка информация за политическите и стопанските събития.

Църковната държава според нейните ръководители не се занимава с политика. Ватиканът и самият папа — в съгласие със задължителните официални концепции зад Бронзовата порта — проявяват предимно религиозна и църковна активност. Ако вземат отношение по политически и стопански въпроси, то правят това единствено като представители на моралния авторитет на църквата, а не като привърженици на една или друга страна, на една или друга политическа концепция. Ватиканът взема думата и застава на определено становище по мирогледните въпроси, като представя такава позиция, която съответствува на католическата доктрина.

Тези основни теоретични положения, които често се намират в очебийно противоречие с практическата дейност на Ватикана, създават на журналистите, работещи в „Осерваторе Романо“, редица трудности, чието преодоляване изисква понякога една истинска словесна еквилибристика. Независимо от тези старания обаче на колоните на ватиканския ежедневник антикомунизмът въобще и в частност политическият намира много привърженици, които чрез съответен подбор на цитати и информации неведнъж са лансирали крайно реакционни тези, следейки единствено за това оценките и мненията да произлизат винаги от трети лица, а не непосредствено от Ватикана.

По отношение на информациите от политически характер съществуващото правило задължава да се цитират различни източници, без да се изразява някакво собствено мнение. Когато например в Италия има политическа криза и правителството си подава оставката, „Осерваторе Романо“ публикува предимно официалните изявления на напускащия министър-председател и на политиците от управляващите и опозиционните партии. Когато в някоя страна е извършен държавен преврат, вестникът помества в кавички известията, направени от отделните агенции по печата, и констатира, че еди-коя си агенция смята това и това, а според агенция Ройтер развитието на събитията е било такова и такова. Заглавията са също неутрални, винаги много добре пресметнати и лишени от каквито и да било елементи на сензация. Ако е имало кървави битки например в Ливан, новините по този въпрос в „Осерваторе“ ще са озаглавени „Събития в Бейрут“.

Информациите за живота на църквата и Ватикана винаги имат строго служебен характер. Случва се и така, че ако например важното посещение на шефа на ватиканската дипломация в някоя страна няма официален характер, „Осерваторе“ я отминава с мълчание, въпреки че световната преса й посвещава значително място.

Политическа публицистика липсва, ако не се смятат документално-информационните материали, които понякога са съвсем тенденциозни. Вместо това се появяват обширни публикации по въпросите на теологията, литургията, догматиката и други религиозни и църковни проблеми. Вестникът отделя много място на историята, а любимата му тема е туризмът. Публикуват се също рецензии за театрални спектакли, концерти и някои филми. Спортни материали не се поместват.

Единствена следа от времето, когато официално е бил издаван Index Librorum Prohibitorum, т.е. Индекс на забранените книги, е една периодично публикувана рубрика, в която се прави оценка на филмите, прожектирани в Рим. Освен съобщение, за какъв вид творчество става дума (драма, комедия, криминал и т.н.), след заглавието на всеки филм се дава и морална оценка на произведението: препоръчва се поради високата му морална стойност; допустим е; допустим е, но с известни уговорки; съмнителен; абсолютно недопустим.

Сега, когато голотата и насилието на екрана са така разпространени, огромното болшинство от филмите, прожектирани в Рим, получават категорични отрицателни оценки, което очевидно съвсем не влияе върху посещенията в кината. Времената, когато вписването на някое произведение в Индекса на забранените книги е заплашвало неговия автор с много сериозни последици, отдавна вече са забравени.

Ватиканското радио, излъчващо предавания на няколко десетки езика, се ръководи от йезуитите, каквито са и болшинството журналисти, работещи там. Неговите новини и емисии са от чисто религиозен характер и не се занимават с политическа проблематика. Единственото изключение са предаванията на речите на папата. Преди няколко години се направи опит за модернизиране на програмата, като се въведоха между другото и концерти от забавна музика, песни и други подобни изпълнения. Тези опити завършиха неуспешно, тъй като предизвикаха протестите както на лицата, отговарящи за идейната линия на програмата, така и на счетоводителите. Те констатираха, че предаването на забавна музика е много скъпо, понеже трябва да се плаща процент на производителите на грамофонни плочи и на притежателите на авторски права.

Ватиканското радио има в околностите на Рим мрежа от мощни предаватели и от техническа гледна точка е на супер съвременно равнище — неговите предавания на къси вълни могат да се слушат от почти всяка точка на земното кълбо.

Ватиканът издава също и един доста безцветен илюстриран седмичник „Осерваторе дела Доменика“, седмични издания на „Осерваторе Романо“ на френски, немски, испански, португалски и английски език и редица периодични издания със служебен или научен характер. Най-значимото от тях е Acta Apostolica e Sedis, един вид служебен ежедневник, в който се публикуват всички разпоредби, документи, номинации и други актове от служебен характер, имащи отношение към църквата по целия свят. Накрая трябва да отбележим, че Конгрегацията за евангелизация на народите и разпространяване на вярата има своя агенция по печата Fides, която периодично публикува бюлетини, посветени на дейността на католическите мисии и мисионерите от целия свят.

Общо взето, пропагандната и информационната дейност в съвременния Ватикан е по-слаба от редица негови структури. Вероятно причината за това се крие в традиционализма или в убеждението, че за църквата амвонът е по-сигурен и резултатен инструмент за въздействие, отколкото са пресата, радиото и филмите. Струва ми се обаче, че тук действуват инерцията и навикът, а може би и едно своеобразно отрицателно отношение към журналистите и въобще към журналистиката. Съвременният Ватикан отлично разбира силата на пресата и средствата за масова информация и се съобразява с тях.

От 1952 г. действува папска Комисия по средствата за социална информация, която вече няколко години се оглавява от поляк, епископ Анджей Мария Дескур, ценен зад Бронзовата порта като полиглот, човек с необикновено богата култура и изключителна тактичност. От гледна точка на журналистите обаче той има един голям недостатък, който вероятно се оценява от неговите шефове като преимущество. Епископ Дескур е образец на дискретността. Да се узнае от него нещо по неофициален път е абсолютно невъзможно. За това, докъде се простира дискретността на този краковянин, който работи във Ватикана от самото начало на следвоенните години, свидетелствува следният пример:

Като поляк, който отлично владее италиански език, той още като прелат пристигнал в Полша заедно с архиепископ Казароли, секретар на Съвета за светските контакти на църквата, т.е. шеф на папската дипломация. Тогавашната мисия на епископ Казароли, който по-късно направил в Полша официално държавно посещение, била секретна. Ставало дума за първите непосредствени контакти с държавната власт на Народна република Полша. Монсеньор Казароли посетил и Краков, където тогава живеела майката на прелат Дескур. Стремейки се да запази в тайна своята мисия, нейният син въобще не й се обадил. За престоя му в Краков госпожа Дескур научила значително по-късно, и то съвсем случайно.

Подобно отношение е диаметрално противоположно на психиката и особено на професионалните потребности на журналистите, които често предпочитат недискретните изявления, получени при неофициални контакти, отколкото официалните новини, т.е. онези, които са достъпни за всички.

Ръководената от епископ Дескур комисия се занимава с координиране и въздействие върху католическата преса по целия свят, а също и с пропагандиране на дейността и решенията на апостолската столица и църквата. Този орган е непосредствено подчинен на папата и епископ Дескур е имал постоянен достъп до него, да не говорим за това, че той е преподавал уроци по полски език на папа Павел VI и е играл шах с него.

Един от изпълнителните органи на тази комисия е ватиканската пресзала, чийто директор е едновременно и официален говорител на Ватикана. По времето, когато работех в Рим, тази нелека длъжност заемаше светско лице, професор Федерико Алесандрини. Дълги години той беше заместник главен редактор на „Осерваторе Романо“, а през целия си живот е работил като журналист, публикувайки между другото и седмични коментари в „Осерваторе дела Доменика“. Когато той се пенсионира в 1976 г., неколкостотин италиански и чуждестранни журналисти, акредитирани зад Бронзовата порта, сред които и долуподписаният, със съжаление се сбогуваха с него. Като официален говорител на църковната държава, professore, така го наричахме, беше длъжен да бъде дискретен и да изразява главно официалното становище на своите началници. Така че когато искахме да проверим на практика дали случайно някоя новина, слух или клюка не отговарят на истината, обикновено се разделяхме с него, без да знаем нещо по-категорично.

Независимо от това ние обичахме професора заради неговата журналистическа добросъвестност и разбирането, с което се отнасяше към нашите потребности и понякога невероятни искания. С ангелска търпеливост той обясняваше на някои журналисти, предимно американци, че не е вярно, че папата е истински син на италианския крал Емануил, че техните информации за папа Павел VI, който се подготвял за официално посещение в Москва по покана на генералния секретар на ЦК на Комунистическата партия на СССР, не отговарят на истината, че няма да е възможно да се направи цветен репортаж, който да показва папата, докато се къпе, и да се получи изявление от него във връзка със секса в съвременното кино.

Професор Алесандрини, чиято журналистическа фигура се оформи по време на понтификата на папа Пий XII, е бил и вероятно си е останал консервативен човек, който ненапълно е разбирал различните течения на обновяване на църквата след II събор. Спомням се как, връчвайки ми приетата на IV-та сесия на Синода на епископите декларация относно правата на човека, представляваща огромна крачка напред в модернизирането на социалната доктрина на католицизма, той спокойно заяви: Per me е aqua pura — според мен това е чиста вода, т.е. на италиански журналистически жаргон — това е изпразнено от всякакво съдържание.

— Защо е необходимо това — добави той. — След формулирането на заповедта „Обичай ближния си, така както обичаш и самия себе си“ всичко, което се прибавя към тези думи, е вече без значение.

Това становище произтичаше от францисканската простота, но съвсем не беше израз на простодушност и липса на интелигентност или финес. Професорът съчетаваше доктринерски консерватизъм и дори идеологически и социален антикомунизъм с една огромна либералност по отношение на хората и на чуждите възгледи. Той беше живото противодействие на каквото и да било сектантство в междуличностните взаимоотношения. Неговият дълъг живот и десетките години журналистическа работа го бяха научили на толерантност и да оценява хората не според това, което те мислят, и според мирогледа, който изповядват, а според тяхната интелигентност и според това, как постъпват на практика. Благодарение на това отношенията му с всички сериозни журналисти в пресзалата бяха отлични и те винаги можеха да разчитат на доброжелателната помощ на професора, докато търсещите сензации, подмазвачите и обикновените глупци, които никъде не липсват, бяха третирани елегантно, но резервирано, дори и тогава, когато те представяха католическата преса.

Професор Алесандрини беше живата история на Ватикана и на неговия вътрешен живот. Преди всичко той беше основното звено от връзката между затворения в себе си, недоверчив и резервиран куриален свят и тълпата от надвикващите се, вечно забързани журналисти, които си позволяваха да го будят в 12 часа посред нощ с молба да потвърди или да отхвърли най-невероятните слухове. В историята ще остане професорското: „A me non risulta“. Трудно е да се преведе този израз — дословно той значи „не излиза от мен“, а означава приблизително „нямам информация по този въпрос“, „нямам основания да твърдя, че е така“. „А me non risulta“ — казваше професорът, когато идвахме при него с молба да потвърди някаква секретна новина, която би могла да бъде истина или дори ако беше такава. Когато не можеше да потвърди някакъв факт, а същевременно не искаше да ни лъже или да ни заблуждава, професорът използуваше именно това обобщено твърдение. Когато чуехме израза: „A me non risulta“, знаехме, че сме попаднали на добра следа, че трябва да душим и търсим по-нататък. По време на моя седемгодишен престой в Рим не се случи нито веднъж проф. Алесандрини да отхвърли една вярна новина или пък да потвърди неистински факт. Който е запознат с обичаите на говорителите по печата на някои правителства или министерства на външните работи, знае, че едно такова твърдение е голям комплимент за професора.

Денят във ватиканската пресзала обикновено протичаше спокойно. Около 13 часа Държавният секретариат изпращаше размноженото в няколко екземпляра съобщение за аудиенциите на папата, за новите номинации и другите официални решения. В сряда се провеждаше широко обсъждане на изказването на папата на генералната аудиенция, което ние знаехме предварително, ако беше интересно, понеже имахме право да влизаме в залата за аудиенции, като покажем акредитивната си карта. Обаче представителите на големите агенции по печата, които имаха цели бюра за информационно обслужване на Ватикана, както и журналистите от католическата преса, а също и някои кореспонденти на италианските издания, винаги бяха налице в 13 часа — в случай че официалният бюлетин донесе някакви съществени известия или новини. Тайните много трудно проникваха навън през стените на кардиналските кабинети. Следователно често се случваше бюлетинът да донесе някаква неочаквана сензация. Тогава изведнъж, като че ли от докосването на вълшебна пръчица, помещенията за журналистите, които се състояха от голяма зала за конференции, зала за работа, обзаведена с маси, телефони и пишещи машини, както и няколко други стаи се изпълваха от една разгорещена тълпа.

Сред журналистите, работещи в чужбина, т.е. разчитащи предимно на себе си, съществува силно развито чувство за професионална солидарност, което въобще не се накърнява от законите на конкуренцията. Това важи дори и за журналистите, представители на ежедневници — отпечатаното в лондонския „Таймс“ съвсем не конкурира публикуваното в парижкия „Монд“ или пък онова в „Жиче Варшави“. Именно поради това всеки журналист, присъствуващ в пресзалата, когато се раздава сензационният бюлетин, веднага се обажда на своите колеги-приятели, за да им предаде какво е станало или просто да ги повика да дойдат, защото това е „бомба“. „Бомбите“ бяха различни. Най-изненадващите и винаги очаквани от журналистите с нестихващо безпокойство бяха консисториите[7], т.е. номинациите на новите кардинали. Ако от предната консистория е минало по-дълго време, например 2 години, във Ватикана почти непрекъснато се носят различни слухове за вероятните номинации. Но да се установи кога ще бъде свикана консисторията, т.е. събранието на кардиналите, когато папата съобщава своето решение за номинациите, е абсолютно невъзможно. Така че ние узнавахме за тези важни за църквата и имащи политическо значение решения от бюлетина, който пристигаше в пресзалата от Държавния секретариат.

Списъкът на новите кардинали съдържа само техните фамилни имена, епархиите им и от коя страна са. Да се установят биографиите на новите служители в пурпур, кой от тях може да се причисли към „реформаторите“, а кой към „консерваторите“, да се коментира влиянието, което номинациите ще окажат върху състава на целия Кардиналски колегиум и същевременно и върху бъдещия конклав, както и върху неговите резултати — това е необикновено трудна задача, като се има предвид, че се разполага с два или три часа, а кореспондентите на агенциите по печата практически нямат нито минута.

Журналистите обаче се справят. В такива случаи организирахме нещо като импровизирана кръгла маса, по време на която представителите на отделните страни съобщаваха на колегите си това, което им е известно за техните новоизбрани съотечественици. Този вид информационни борси действуваха успешно и в други случаи. Въпреки това обаче някои решения на папата не можеха да се предвидят. Така например за всички беше изненада заминаването на кардинал Миндсенти от Унгария след деветнадесетгодишното му пребиваване в сградата на Американското посолство в Будапеща. Още по-голяма сензация предизвика известието, че папата го освобождава от длъжността епископ на епархията Естергом, която той заемаше, разбира се, само формално, и го пенсионира. Това известие беше публикувано през февруари 1974 година по време на официалното посещение на папския министър на външните работи, епископ Касароли, в Полша. Да се премахне именно тогава една от главните пречки по пътя на нормализирането на отношенията между Ватикана и Унгарската народна република и да се пенсионира кардиналът, символизиращ непримиримата съпротива срещу всякакъв диалог между църквата и социалистическия свят — това бяха действия с дълбоко значение, което разбираха всички заинтересовани и в Рим, и във Варшава.

Разбира се, някои важни събития можеха да се предвидят и предварително. Такова беше например посещението на тогавашния министър-председател на Израел Голда Мейр зад Бронзовата порта. То предизвика огромен интерес и истинско нашествие на представители на израелската и еврейската преса в Рим. В деня на посещението предадох на „Жиче Варшави“ следната кореспонденция, която беше отпечатана в броя от 16. I. 1973 г.:

„На 15 този месец министър-председателят на Израел госпожа Голда Мейр беше приета на частна аудиенция от папа Павел VI. В историята на Израел това е първото посещение на премиера на тази страна зад Бронзовата порта, което вероятно ще влезе в историята като пример за несръчността на израелската дипломация.

На 14 този месец Посолството на Израел в Рим започна широка пропагандна кампания, целеща да придаде на обявената за госпожа Мейр аудиенция «историческо значение» и да убеди журналистите, че тя означава, първо, че Ватиканът подкрепя ционистката държава срещу арабите и, второ, че световният католицизъм оказва морална подкрепа на ционизма и на ционистката държава. На същия този 14-и представителите на израелската дипломация твърдяха категорично, че аудиенцията ще се състои по инициатива на папа Павел VI и е резултат от продължителни секретни преговори между църковната държава и Израел.

Много Италиански ежедневници се поддадоха на изявленията на лица, които поради заеманите от тях длъжности трябваше да бъдат признати за достоверни източници на информация. И така днес римската преса публикува редица коментари на основата на изявления на лица, свързани с Израелското посолство, а сред тях беше дори и съветникът по политическите въпроси на госпожа Мейр, Симха Димни, който пристигна в Рим два дни по-рано, за да подготви аудиенцията.

Какво беше учудването на десетките журналисти, събрани в пресзалата на Ватикана в очакване на съобщението за аудиенцията, когато се оказа, че цялата пропагандна кампания на Израел около посещението на госпожа Мейр зад Бронзовата порта е просто една лъжа, която обаче предизвика силното недоволство на папата и свързаните с това сериозни последици.

Впрочем говорителят по печата на Ватикана, професор Алесандрини, направи официално изявление пред журналистите, в което решително отрече всички «съобщения» на ционистката пропаганда.

Той заяви, че за аудиенция е молила госпожа Мейр, а не Ватиканът, че не е имало никакви предварителни преговори и че «Това посещение не цели каквито и да било промени в становището на апостолската столица по проблемите на Светата земя, което беше потвърдено и от папата в неговата реч пред кардиналите на 22 декември миналата година. Няма промяна в становището, нито пък причини, които да я налагат.»

Папата прие молбата на госпожа Мейр, понеже смята, че неговото задължение е да не пропуска никой случай, когато би могъл да допринесе за делото на мира, в защита правата на човек и обществото, защита на общите църковни интереси и на правата на най-слабите, т.е. на първо място на палестинските бежанци.

Говорителят пред печата добави също, че аудиенцията не е била «израз на предпочитание», нито пък нещо изключително, понеже преди това папата е приел краля на Йордания Хюсеин, както и много други високопоставени лица от арабските страни. Известно е, че апостолската столица поддържа сърдечни отношения с Египет, Ливан, Сирия и дипломатически отношения с много други арабски страни. Известно е също, че Ватиканът няма дипломатически отношения с Израел.“

В отделно публикуваното съобщение за аудиенцията се посочва, че папата е „представил становището на апостолската столица относно проблемите, които са в тясна връзка с нейната мисия, т.е. по въпроса за палестинските бежанци, за положението на различните общности, живеещи на Светата земя…, и по въпроса за универсалния характер на Ерусалим“, а министър-председателят на Израел е „представила становището на своята страна по въпроса за мирното разрешаване на близкоизточния конфликт по пътя на преговорите“. В съобщението не се споменава нито дума за сходство на възгледите или за направените оценки по който и да е от споменатите въпроси, а също така не се казва и нищо за атмосферата на срещата, макар че дипломатическият обичай изисква да се подчертае, че атмосферата на срещата е била сърдечна или поне делова.

Както се вижда от изложените факти, общо взето, аудиенцията, която според Израел е трябвало да изиграе положителна пропагандна роля за ционистката държава, поради несръчността и дори нахалството на дипломатите на тази страна, донесе обратния резултат: тя потвърди още веднъж, че отношенията между Израел и Ватикана продължават да са доста хладни и напрегнати, а по въпроса за палестинските бежанци и за окупираните от Израел територии, както и досега папа Павел VI изрази ясно становище, като се обяви в защита на основателните права на арабските страни.

Не трябва да се подчертава колко шум вдигна тази аудиенция в световната преса. Дори за посещението на президента Никсън във Ватикана, което също не премина в идилична атмосфера, тъй като в разговора си с него папа Павел VI доста решително осъди войната във Виетнам, не се писа толкова, колкото за госпожа Мейр, която трябвало да припомни на папата, че тя също произхожда от баща-дърводелец, да не говорим за това, че пристига от Ерусалим. Това твърдение, ако се доверим на свидетели на разговора, предизвикало у известния със своето самообладание папа толкова силно раздразнение, че за момент изглеждало, че той ще излезе от библиотеката, където се давала аудиенцията, и въобще ще прекъсне разговора със своята гостенка.

Когато става дума за журналистите, работещи зад Бронзовата порта, не може да не се спомене за редицата оригинални фигури, които се срещаха в пресзалата. Отец Рене Лорентин, френски теолог, кореспондент на парижкия консервативен ежедневник „Фигаро“, идваше във Ватикана с велосипед, с който се движеше и в Рим, и то много умело и безстрашно, съобразявайки се с лудото движение и постоянната непосредствена заплаха да го бутне лека кола в тесните задръстени улички. Както почти всички свещеници-журналисти, и отец Лорентин, автор на много книги, посветени на II ватикански събор и на различните аспекти на следсъборното обновление, ходеше цивилно облечен. Някои от тези свещеници въобще не споменаваха за принадлежността си към духовенството. По време на моя престой например представител на френския католически ежедневник „Ла Кроа“ във Ватикана беше Франсоа Бернар. С този отличен журналист и мил човек бяхме станали вече големи приятели, когато на обяда, на който заедно бяхме поканили един прелат от Римската курия, случайно узнах, че Франсоа Бернар е свещеник.

Болшинството кореспонденти при Ватикана обаче са светски хора. Поради най-различни стечения на обстоятелствата се е случвало католическата преса да бъде представяна от заклети атеисти или, обратното, ревностни католици да публикуват в ежедневници с ясно изразена антиклерикална позиция. Без съмнение обаче най-оригиналната фигура на пресконференциите във Ватикана беше моята съотечественичка — графиня Джедушицка-Канска, акредитирана като кореспондентка на емигрантските издания: на лондонския „Полски ежедневник“ и тамошните „Известия“. Изглежда, тези две издания не се ползуваха особено пълноценно от кореспонденциите на своята представителка, но независимо от това тя не оставаше никъде незабелязана и всички я познаваха. Нейната слаба фигура, увенчана с прекрасен водопад от златисти коси с фризура на „удавница“, беше облечена в дълга дреха, представляваща нещо средно между монашеско расо и одежди на врачка. Самият й външен вид подсказваше, че това е оригинална особа, което в рода Джедушицки, както се говори, е историческа традиция.

Въпросите, които госпожа Джедушицка задаваше на пресконференциите, бяха в съответствие с нейния външен вид. Като бивша концлагеристка от лагера в Равенсбрюк, където хитлеристките лекари са провеждали своите изследвания с хора като с опитни животни, графинята ненавиждаше германците. Като представителка на пресата на емиграцията тя имаше негативно отношение и към полската действителност. Същевременно тя обичаше животните и главно кучетата и котките и обявяваше, че отношението на съвременната църква към животните е недостатъчно категорично, твърде безразлично и дори цинично.

И до днес виждам израза на уплаха на лицето на професор Алесандрини, когато на пресконференцията с кардинала на Алжир, Дювал, вземащ участие в качеството си на заместник-председател на сесията на Синода на епископите, госпожа Джедушицка запита защо синодът, заседаващ по въпросите на социалната справедливост, не е взел решение и по въпроса за освобождаване на животните и осигуряването им на правата, които се дължат на всяко живо същество. Вече не помня с какъв учтив ход кардинал Дювал отговори на този въпрос. Но още доста месеци след този случай, когато по време на пресконференция защитничката на животните вдигаше ръка, за да поиска думата, ръководителят на тези събрания професор Алесандрини се стараеше колкото е възможно по-дълго да не забележи тази ръка, а когато вече не можеше да се преструва, че не я вижда, казваше: графиня Джедушицка, и шумно въздишаше. С дейността на графинята, която най-често не назоваваха с фамилното й име — трудно за произнасяне от неславяни, — е свързана една забавна история, която описах в „Жиче Варшави“ и която си позволявам да цитирам:

„Всичко започна от прибързаните и необмислени модернизации. В границите на Ватикана бе изградена една нова, впрочем много красива зала за аудиенции, в която папата може да се среща с по-многобройни групи вярващи. Територията на църковната държава е 44 хектара. Следователно, за да се вмести в това тясно пространство нова обширна сграда, трябваше да се разруши стената, която преди отделяше тази част от апостолската столица от площада «Св. Петър». Вместо стена там беше поставена една елегантна балюстрада от ковано желязо и месинг.

Тогава именно се разви драмата.

Рим е прочут не само с Колизеума, базиликата «Св. Петър» и Капитола. Известен е също и със своите котки. Огромните, вечно гладни и нахални котки са навсякъде. Разхождат се по най-ценните руини, прекарват потомството си по водосточните тръби на най-красивите сгради, с една дума, те са част от пейзажа също като олеандрите и кипарисите.

Векове наред Ватиканът е бил вероятно единственото ъгълче във Вечния град, до което котките не са имали достъп. Стените, които от всички страни обграждали апостолските дворци и градини, са били една естествена преграда за котешкото общество.

Нещастната балюстрада промени това състояние на нещата. Тълпи от котки се втурнаха през този проход и се насочиха към постройките зад Бронзовата порта. Сега те вече са навсякъде. Котешки мяукания се дочуват в най-неподходящите моменти и от най-неподходящите места. Миризмата, разнасяща се около многовековните, лъхащи на история постройки, е съвсем различна от онзи odore sanctitatis, т.е. аромат на святост, за който на времето са писали отците на църквата.

И като че ли това не беше достатъчно, а в папските градини утихна и песента на птиците, изплашени от нощния лов на малките хищници.

Администрацията на църковната държава търпя доста дълго тази инвазия. Но в един момент някой каза: край — стига вече. На котките беше обявена война.

Неизвестно поради какви съображения папската администрация възложи неприятната задача за унищожаването на котките на монахините от тевтонския колегиум. Системно и съвестно немските сестри се захванаха за работа. Купиха съответното количество арсеник и приготвиха отровата за котките. Ако се вярва на римската преса, млади духовници получили поръчение да я поставят на онези места, където котките се срещат най-често. Всичко в дози план вървеше добре до момента, когато се оказа, че тезата за присъствието на политиката навсякъде, поради разбираеми причини подценявана зад Бронзовата порта, неочаквано напомни за себе си по този уж аполитичен въпрос.

За котешкото унищожение научи най-напред един англичанин-францисканец, работещ в една от многобройните служби на Римската курия. Като човек, който обича животните и верен на заповедите на най-доброжелателния от светците — свети Франциск от Азис, той се обадил във ватиканската администрация и протестирал срещу тези мерки. Вероятно снизходително са го изслушали, но един йезуит, който ненавиждал котките, се изказал негативно за францисканската концепция за обичта към природата. Тогава въпросът се разчул. Римските ежедневници, душещи за всяка клюка зад Бронзовата порта, се заеха с него. Пресата припомни, че десетките хиляди котки, разхождащи се из Рим, съвсем не миришат по-хубаво от тези, които са се установили зад Бронзовата порта. Независимо от това никой не ги унищожава. Дружеството за защита на животните издаде по този въпрос декларация, издържана в антиклерикален дух.

Никой не беше обърнал внимание на народността на сестрите, на които беше поверена неприятната задача да приготвят отровата. Ватиканът обаче е международна институция, което означава, че там не липсват и поляци. В някои от тях заигра кръвта на потомци на рицарите от Пловец и Грюнвалд[8]. Започнаха да звънят телефони. Най-напред един от съвсем невинните редактори на «Осерваторе Романо» узна, че Ватиканът прави опит да продължи позорните традиции на Ordine Teutonicum, т.е. на кръстоносците. После ръководителката на Тевтонския колегиум чу от устата на една полска графиня, акредитирана към ватиканската пресзала като кореспондентка на емиграционните издания, едно недвусмислено мнение относно връзката на сегашното котешко унищожение с други касапници, извършени от други тевтонци «също в името на кръста». Един францисканец почти насила бе измъкнат от конфесионала в базиликата «Св. Петър», крещящ, че брани котките «в името на полския патриотизъм и универсалния хуманизъм».

Обожаващата котките графиня, подкрепяна от още няколко лица, споделящи нейното патриотично вдъхновение, извърши чудеса. Във Ватикана се вдигна такъв шум около «тевтонското унищожение на котките», че въпросът беше отнесен до заместник държавния секретар, архиепископ Бенели, изпълняващ също и функцията «директор на кабинета» на папата и въвличан поради това в най-различни техническо-административни неприятности. Той прегледа с неудоволствие материалите за котките, поместени в няколко римски ежедневника, изслуша коментарите за «по-широките аспекти на въпроса» и махвайки с ръка, забрани изтребването на тези животни.

«Полската емиграционна партия» отпразнува шумно триумфа, още по-голям и поради това, че напоследък победите там са нещо рядко. Ръководителката на Тевтонския колегиум тържествено отрече информациите в пресата, че нейните сестри са участвували в «унищожението». Зад Бронзовата порта котките се разхождат, нелишени от никакви демократични свободи. Разтревожени са само пазачите на църковната държава. «Още сега, през май — казват те — котките вдигат много шум. А какво ли ще бъде през март?»“

Това беше кореспонденцията.

Когато броят на „Жиче Варшави“, където тя беше отпечатана, пристигна в Рим, той предизвика значително раздвижване в тамошния приятелски кръг на графиня Джедушицка. Бях сигурен, че нейните приятели, които познавах, ще ми се сърдят, макар и да не бях посочил никакви имена. Оказа се обаче, че не бях прав. Католическият журналист, философ и атеист професор Йежи Браун, който вече не е жив и който по време на няколкогодишния си престой в Рим се ползуваше от гостоприемството на приятелката на животните, ми се обади един ден и ми съобщи, че заедно със своята „хазайка“ са прочели кореспонденцията и са стигнали до извода, че тя отговаря на истината и, „независимо от някои елементи на неуместна политическа ирония“, е сполучлива. По-късно в пресзалата същото нещо ми каза и госпожа Джедушицка. Оказа се, че тя е много доволна, че полската отечествена преса писала за нея, смятайки, че това я „избавя от забвение“.

В резултат аз се почувствувах напълно опростен и сега посочвам името на най-оригиналната журналистка, акредитирана във Ватикана, без да смятам, че съм недискретен.

Бележки

[1] Краковският Барбакан представлява отбранителна стена с кули и бойници пред главната крепост. — Б.ред.

[2] Алебарда — старинно оръжие във вид на копие, което завършва с брадва. — Б.пр.

[3] По цените от 1975 г.

[4] Консисторски девици — разведени жени, чийто брак е бил признат за недействителен от съдия-епископ. — Б.пр.

[5] Бой-Желиенски — известен полски поет, публицист, сатирик и преводач (1874–1941). Пише доста критични произведения, еманципиращи жената от суровия клерикализъм. — Б.ред.

[6] Икуменизъм — движение в християнството, което пропагандира разбирателство и сътрудничество между различните вероизповедания, целещо възстановяване на единството в християнството. — Б.пр.

[7] Консистория — заседание на кардиналите под председателството на папата. — Б.пр.

[8] Места, известни с героичните победи на полското рицарство срещу нашествениците от Ордена на кръстоносците. — Б.ред.