Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Watykan z daleka z bliska, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция
aradeva (2019)

Издание:

Автор: Здислав Моравски

Заглавие: Ватиканът — отдалеч и отблизо

Преводач: Уляна Иванова Трайкова; Елена Петрова Паспаланова

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: полски

Издание: първо

Издател: ДИ „Наука и изкуство“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Националност: полска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, Ямбол

Излязла от печат: ноември 1985 г.

Редактор: Правда Спасова

Художествен редактор: Лили Радева

Технически редактор: Василка Стефанова-Стоянова

Художник: Веселин Цаков

Коректор: Цветана Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/39

История

  1. — Добавяне

Пий, Йоан, Павел

Папа Пий XII умираше в един слънчев топъл ден на италианската есен през 1558 г. Независимо че вече бяха настъпили първите дни от октомври той още не беше се върнал от лятната си резиденция в двореца Гандолфо в своето постоянно седалище във ватиканския апостолски дворец. В последно време той се чувствуваше толкова зле, че лекарите не му позволяваха да напуска леглото и изключиха възможността дори за едно кратко пътуване до близкия Рим. Наистина той можеше да измине този път в лекарската линейка, но тогава целият свят щеше да узнае колко е болен, а такова нещо не можеше да се допусне.

Пий XII умираше в напреднала възраст. Той се беше родил на 2 март 1876 г., т.е. беше на 82 години. Смъртта настъпи призори на 9 октомври. Общественото мнение узна за това събитие няколко часа по-късно, и то по неофициални канали. Макар и отдавна предвиждана, смъртта на папа Пий XII предизвика голямо объркване сред високопоставените духовници от Римската курия. То беше част от едно своеобразно наследство от починалия папа, който 19 години беше лоцман на църковния кораб. По природа и по традиция Пий XII беше консерватор. През последните години от живота си той отхвърляше възможността за каквито и да е промени както в църквата, така и в Римската курия. Той не само се противопоставяше на всички реформи. Той дори не се съгласяваше да се назначават нови църковни служители на мястото на починалите в курията. Резултатът от тази политика беше вакуумът, в това число и организационният, който се създава след неговата смърт.

Според църковното правораздаване в период на Sede vacante, т.е. от момента на смъртта на папата до деня на избора на неговия наследник, светият колегиум, т.е. кардиналите, упражнява текущата власт във Ватикана. Този от тях, които има званието камерлинг на Светата римска църква, поема текущите задължения на глава на държавата и църквата и преди всичко потвърждава официално смъртта на папата.

Обкръжен от кардиналите от курията, той застава над починалия и три пъти го удря по челото със сребърно чукче и произнася на латински следните думи: „Спиш ли?“ Едва когато не чуе отговор, обявява официално смъртта. Това оповестяване на смъртта е равнозначно на привеждане в движение целия механизъм на властта за периода Sede vacante, включително и приготовленията за погребението и конклава.

След смъртта на камерлинга на църквата през 1956 г. Пий XII не назначи негов наследник. Следователно на 9 октомври 1958 г. се създаде ситуация, в която Римската курия формално преустанови дейността си поради прекъсване във веригата на властта. Кардиналският колегиум, който папата не беше разширявал чрез нови номинации от 1953 г., наброяваше в световен мащаб 58 души, от които 24 бяха на възраст над 80 години. 24 часа кардиналите не се решаваха да нарушат правилото, според което камерлингът на църквата трябваше официално да установи смъртта на папата. В двореца Гандолфо тялото му почиваше върху позлатено ренесансово ложе, без да бъде подложено на никакви процедури за балсамиране. Тогава температурите в Рим и околностите му достигаха до 30 градуса.

Накрая, когато лекарите спряха вниманието на църковните служители върху бързите промени, настъпващи с останките, а прислугата в двореца Гандолфо вече не смогваше да проветрява залата и да носи кофи с лед, които да се поставят под огромното ложе, деканът на Кардиналския колегиум кардинал Тисеран се реши да поеме властта и да организира тържественото погребение.

Обстоятелствата около смъртта на Пий XII, които са по-показателни от дългите анализи, очертават неговата фигура и личност. Той е роден в семейство, което от няколко поколения се занимава с адвокатска дейност. Неговият баща Филипо Пацели е бил председател на консисториалните адвокати в Рим. Консисторът — това е църковният съд. Адвокатите, които пледират пред този съд, са били и до днес си остават специалисти по църковно право. Най-често те се занимават с процеси за анулиране на брака. Поради функциите, които изпълняват, те са тясно свързани с църквата и представляват едно консервативно, закостеняло и затворено общество.

Бъдещият папа получил кръщелното име Евгени. Завършил основно училище, ръководено от монахини, а после е бил ученик в римската гимназия Висконти. Бил е много съвестен и способен ученик, който през осемгодишния курс на обучение получавал винаги много добри и отлични оценки. През юношеския период от живота си е бил известен със спортните си увлечения. Бил е член на гимназиалния отбор по гребане, добър плувец, занимавал се с езда. Характерна черта на Евгени Пацели още от най-ранното му детство била неговата акуратност и съвестност. Имал е строго установен дневен режим и времето му било предварително разпределено до минута. Младият човек никога не си позволявал да наруши веднъж установената програма, а да не говорим въобще за някакви лудории или екстравагантности, на които обикновено се поддават момчетата от тази възраст. Още като ученик в гимназията той решава да постъпи в духовна семинария. Това си намерение осъществява, веднага след като взема матурата през 1894 г., т.е., когато е на 18 години. Благодарение на влиянието на баща си той е приет в духовната семинария на Виа Капраника в центъра на историческия Рим. Тази семинария, намираща се в съседство през една улица с Грегорианския университет, била една от най-известните във Вечния град. По време на следването си младият семинарист се разболял от белодробно възпаление и прекъснал за половин година следването си, за да проведе лечение в планинската местност Онано. През 1899 г. завършил семинарията и получил диплом за доктор по теология и право, понеже едновременно следвал и в Грегорианския университет.

През същата година той станал свещеник и бил назначен за преподавател по право в една от духовните семинарии във Вечния град. През 1901 г. пак благодарение на своите способности, дисциплина и съвестност станал чиновник от най-висш ранг във Ватиканския държавен секретариат. До 1917 г. в продължение на 16 години той е бил служител в това най-важно учреждение на Римската курия, получавайки последователни повишения, докато стигне до длъжността съветник от първи клас по въпросите на папските нунции.

През април 1917 г. 41-годишният прелат е назначен от папа Бенедикт XV за епископ и апостолски нунций в Монако. В края на I световна война той ръководи нунциите в Германия и остава на тази длъжност до средата на 1929 г. В първия следвоенен период в Германия избухва революция, чийто център е дружество „Спартак“, ръководено от убитите по-късно Карл Либкнехт и Роза Люксембург. Тогава нунцият Пацели развива политическа дейност против силите на революцията и възникващата комунистическа партия. Левицата публично го обвинява в организирането на контрареволюция и диверсионна дейност в полза на друга държава. Връзките на Пацели с диктаторския режим на Носке и фактът, че е организирал оказването на военна и финансова помощ на антиреволюционните сили, са доказани от историците.

След разгрома на революцията в Германия нунцият Пацели запазва длъжността си, а в 1929 г. след дългогодишни преговори, подпомага сключването на конкордата между Ватикана, Бавария и Прусия в периода на Ваймарската република, който гарантира на църквата много широки прерогативи и привилегии на територията на Германия. По същото това време Ватиканът сключва и Латеранските договори с фашисткото правителство на Мусолини, които между другото слагат и край на дългогодишното напрежение между италианската държава и апостолската столица. С подписването на тези договори започва периодът на лоялното, а на някои етапи дори и приятелско сътрудничество между папството и фашистката държава, която тогавашната Римска курия е възприемала като естествен съюзник в борбата срещу главния враг на църквата — социализма и комунизма.

Нунцият Пацели, известен със своите симпатии към тоталитарните режими и враждебно настроен към всичко прогресивно (по семейна традиция), е признат от папа Пий XI за най-подходящ кандидат за вакантната от няколко месеца длъжност ватикански държавен секретар. Папата смятал, че като „шеф на правителството“ на новооснования град-държава Ватикан той напълно ще гарантира поддържането на добри отношения с италианската държава, а същевременно неговият безспорен опит като дипломат и ловкостта, която показвал при преговорите с германското правителство, давали основание да се предвижда, че той ще стане отличен глава на папската дипломация.

И така Евгени Пацели получава кардиналска шапка и заема най-високата длъжност в църквата след папата. Остава на тази длъжност до 1939 г., когато е избран за папа.

Още като държавен секретар той проявява някои личностни особености, които по-късно, за цели десетилетия, ще се отразят тежко върху живота на църквата. Това са преди всичко неговата авторитарност и егоцентризъм. Кардинал Пацели, както по-късно и папа Пий XII, не търпи около себе си съветници, а само изпълнители на неговата воля. Той никога не изпитва съмненията на интелектуалеца. Взима решения, които не подлежат на отменяне и дори и през ум не му минава, че те може да се окажат погрешни или поне не съвсем правилни. Съвременните историци наричат Пацели последния папа на I ватикански събор, който, вече писахме за това, въведе в науката на църквата нова догма: за непогрешимостта на папата.

Дейността на кардинал Пацели като държавен секретар му донесе много дипломатически успехи и едновременно с остаряването на папа Пий XI, една ненакърнима позиция в Римската курия, която той управляваше с желязна ръка още от самото начало. Пътувайки често в чужбина като папски представител на поредните евхаристични[1] конгреси, той доведе отношенията между Ватикана и италианската фашистка държава до пълна хармония и не се поколеба да нареди на своите кардинали да благословят войниците от армията на Мусолини, които отиваха да завоюват Либия и Етиопия.

Още в първия момент на испанския военен бунт под водачеството на генерал Франко против легалното правителство в тази страна той застана в подкрепа на бунтовниците. В периода на гражданската война той организира материална помощ, в това число и военна за армията на Франко, а същевременно с присъщата за него системност и ефективност на действие включи всички структури на католическата църква в една широка, политическа, пропагандна и идеологическа кампания насочена срещу републиканското правителство, легалната власт и демокрацията в Испания. Аргументацията на това становище, което предизвика решителната съпротива на много прогресивни католически центрове и на отделни изтъкнати католици като например починалия неотдавна Андре Малро, според кардинал Пацели е съвсем проста и очевидна: Франко се бори против безбожния комунизъм и поради това той е естествен съюзник на църквата и изразител на безпогрешните присъди на провидението.

Понятията за социално добро и зло бяха непознати на манталитета и умствената дисциплина на бъдещия папа. Фанатизмът на създателите на инквизицията, догматизмът на параграфите от църковното право, един постоянен ред на нещата, според който католическата църква е добро, а нейните противници са зло — независимо от интелектуалната и социалната оценка на техните цели и подбуди — това бяха каноните на неговите мисли и постъпки. Друга характерна особеност на Евгени Пацели беше, че той отъждествяваше институционалните интереси на църквата с основните норми на християнския морал. Той никога не допусна мисълта, че тези интереси, разбирани като нещо, което се променя в течение на времето, могат да противоречат на предписанията, съдържащи се в Евангелието. Приоритет на институцията над идеята — това беше канонът, който определяше линията на неговата дейност.

Ако искаме да сме обективни, трябва да отбележим, че тази нагласа беше само едно продължение на политическата мисъл във Ватикана през последните няколко века. Изходната предпоставка, според която това, което е полезно за папството, е полезно и за църквата, а тя отразява интересите и потребностите на цялата общност от вярващите, за да не кажем на цялото човечество, беше задължителна във Ватикана и в цялата институционализирана църква до II ватикански събор. Разглеждайки фигурата и дейността на Евгени Пацели от перспективата на настъпилите след неговата смърт промени в църковния начин на мислене и възприемане на света, ние се отнасяме към тях с толкова по-голяма критичност, колкото по-дълбоки бяха направените преоценки на последния събор. Макар днес те да ни се струват нещо съвсем очевидно, за Ватикана и за йерархията от двадесетте и дори от петдесетте години те още отдалеч намирисваха на ерес.

Понтификатът на папа Пий XII започна почти едновременно с избухването на II световна война. Неговият предшественик папа Пий XI умря на 10 февруари 1930 г. На 2 март същата година, след шестчасов конклав, вероятно най-краткия в историята на църквата, Евгени Пацели беше избран за папа. Това решение на Кардиналския колегиум противоречеше на традицията, според която държавният секретар никога не може да стане глава на католическата църква. Историческите условия, в които новият папа трябваше да управлява, вместо да омекотят, още повече изостриха онези негови черти на характера и особености в начина му на мислене, които по-късно историята така критично щеше да оцени.

Пий XI (Ахилес Рати) също беше консервативен папа. По време на неговия понтификат се регулираха отношенията между Ватикана и италианската фашистка държава. Той толерираше, а в определени случаи дори и насочваше политиката на своя държавен секретариат така, че да благоприятствува нормализирането на отношенията между папството и фашисткия Трети райх, който тогава започваше да се сближава с италианския фашизъм. Според единодушното мнение на историците в края на своя живот Пий XI стига обаче до извода, че фашистката идеология принципно противоречи на нормите на християнската етика, а дейността на ръководеното от фюрера правителство е толкова опасна за мира в света, че се налага църквата да заеме определено становище по тези въпроси, тъй като тя всъщност отстоява едни непреходни морални принципи. През последните дни на 1939 г. папа Пий XI подготвяше една енциклика, в която заклеймяваше хитлеризма. Според разпространяващите се тогава слухове във Ватикана, които впрочем неведнъж бяха потвърдени в следвоенния период, този документ е бил напълно готов и окончателно редактиран в края на месец ноември. Буквално няколко дни преди неговото официално обнародване и влизането му в законна сила папата се разболял и изпаднал в безсъзнание. Обстоятелствата около това заболяване били доста странни. Някои тогавашни наблюдатели на събитията зад Бронзовата порта дори издигаха хипотезата, че Пий XI е бил отровен от хитлеристката разузнавателна служба, която знаела за подготвената енциклика. Не са известни никакви факти, които биха потвърдили тази хипотеза. Едно обаче не предизвиква никакви съмнения: Пий XII като най-близък сътрудник на своя предшественик е трябвало да знае за подготвения документ, но не го подписа, след като беше избран за папа, и фактически се оттегли от намерението да се осъди хитлеризмът. Проектът на енцикликата изчезна завинаги в тайните ватикански архиви.

Когато избухна Втората световна война, насоката както на дипломатическата, така и на вътрешноцърковната дейност на Ватикана се определяше от едно основно съображение — необходимо е на всяка цена да се запази неутралитетът на църковната микродържава.

В първите дни на април 1973 г. изтъкнатият църковен историк, йезуитът професор Шнайдер, публикува на страниците на вестник „Осерваторе Романо“ обширна статия, в която представяше издадените тогава два тома с документи относно дипломатическата, политическата и благотворителната дейност на Апостолската столица по време на последната война. В тази статия четем: „Положението на Апостолската столица беше деликатно, понеже основното задължение беше да се запази неутралност и да се избягнат обвиненията в пристрастност към една или друга страна.“

Лагерите за масово унищожение, уличните екзекуции, които в Полша и в някои други страни засегнаха също и духовниците, намеренията да се избият цели народи, организираният престъпен геноцид — всичко това не промени ватиканската тактика за запазване на неутралност спрямо двете страни на конфликта дори и по-късно, по време на самата война. Ватиканът и папа Пий XII се занимаваха с благотворителна дейност в полза на жертвите от военните действия. Тя обхвана също и полските военнопленници в Румъния в периода 1939 — 1940 г. Както свидетелствуват споменатите два тома документи, публикувани от Ватиканското издателство, по време на цялата война папската дипломация е предприемала опити за преустановяване на военните действия и за излизане на Италия от войната. Изпращани са тайни мисии. Занимавали са се с посредничество между правителството на Мусолини и страните от антихитлеристката коалиция, повечето от които имаха свои посланици в Апостолската столица. Очевидно тези усилия не повлияха развитието на събитията, понеже както градът-държава Ватикан, така и Католическата църква, независимо от заблуждението на папа Пий XII в тази насока, вече отдавна бяха загубили онези качества, осигуряващи възможности и влияние, които на свой ред биха оправдали тяхното участие в големите политически игри.

Така че в паметта на съвременния свят не са се запазили усилията на папа Пий XII за постигане на мир. Това, което се помни обаче, е фактът, че до последните дни на присъствие на хитлеристки власти в Рим той приемаше високопоставени служители от Третия райх, включително и гестаповци, че допускаше аудиенции, на които присъствуваха големи групи войски от СС, че тогавашното папство никога не използува моралния авторитет, който имаше сред вярващите, за да осъди публично извършваните от Хитлер престъпления, и никога не се разграничи ясно от хитлеризма. Сборниците с документи от периода на Втората световна война, които Ватиканът публикува, само потвърждават това състояние на нещата, а то се оценява както от светските историци, така и от много представители на католическата наука като петно върху папството.

Много автори на научни разработки за Втората световна война смятат, че тази съглашателска позиция на папа Пий XII спрямо Третия райх, която противоречи на принципите на християнския морал, е свързана с неговите пронемски симпатии, дължащи се на 12-годишната му работа като папски нунций в Монако, а по-късно и в Берлин. Наличието на тези симпатии е безспорен факт. Папата обичал да се обгражда с немци, а присъствието в неговите частни немски апартаменти на немската, както се говори, красива монахиня сестра Паскуалина дори предоставяло на историците и журналистите, обичащи пикантните истории, поле за редица, понякога стигащи твърде далеч, изводи, които впрочем рязко контрастират с аскетизма на Пацели.

По време на понтификата на Пий XII много немски монахини, прелати и епископи работели в неговата лична канцелария, а също и в много ключови служби на курията, като се започне от Държавния секретариат. За да останем обаче верни на историческата точност, трябва да отбележим, че повечето от тях бяха ревностни противници на хитлеризма, които по-скоро увещаваха папата да заеме по-решително становище спрямо Третия райх, отколкото да запази неутралност. Следователно политиката на папството спрямо хитлеризма и неговите престъпления не беше продиктувана от симпатиите или антипатиите на един човек, за когото впрочем сантименталностите са били нещо съвсем неприсъщо. Тя беше резултат от една концепция, според която службата в името на бога се състои в запазване и засилване на позицията и влиянието на църквата като организация. Тя беше резултат от концепцията на един дипломат, а не на един моралист.

За да се разберат причините за позицията на Пий XII и Римската курия в периода на Втората световна война, трябва да не се забравят и някои съображения от „идеологически“ или стратегически характер. В седмия том на издадените от Апостолската столица документи намираме между другото и една забележка за разговора на архиепископ Тардини, тогавашния заместник държавен секретар, с Хю Монтгомери, шарже д’афер на Великобритания във Ватикана. В началото на тази бележка се съобщава, че копие от нея в писмена форма Тардини е предал на своя събеседник.

Признавайки, че хитлеровият фашизъм представлява опасност за европейската и християнската култура, архиепископът заявява по-нататък: „Истина е, че ако Германия победи, другите народи ще изпаднат под фашистко робство. Но в случай че победят съюзниците, комунизмът няма да е единственият победител, а ще има до себе си две могъщи сили — Англия и Америка. Поради това втората хипотеза съвсем основателно предизвиква някои опасения, а) понеже войната ще завърши с доминираща победа на руснаците в Европа и б) понеже това би предизвикало светкавично разпространяване на комунизма върху значителна част от Европейския континент и унищожаването на европейската и християнската култура в тези области“[2].

Стойността на хитлеризма като политически и военен фактор за противодействие срещу комунизма — това е един от основните елементи в стратегическата концепция на Ватикана от епохата на Пацели, който виждаше своя главен враг в засилване влиянието на левицата и в силата на Съветския съюз.

При това не трябва да забравяме, че цитираната бележка е била написана две години след създаването на антихитлеровата коалиция с участието на СССР, Америка, Англия и повечето от останалите капиталистически страни от Западна Европа.

И накрая още едно размишление, което засяга само Полша. Заслужава си да се замислим върху мястото, което се отделя на нашата страна в стратегията, уточнена от бележката на архиепископ Тардини, на нашето общество и нашата култура, която също е християнска. В стратегическите концепции на тогавашното папство ние бяхме само една незначителна пионка, чието окончателно премахване от шахматната дъска в резултат на практически осъществявания от Хитлер геноцид с нищо не би променило глобалните планове и намерения на Апостолската столица.

В началото на следвоенния период дейността на папа Пий XII беше сравнително скромна както по отношение на църковните въпроси, така и на политическата арена. Това беше период на размишление, на приспособяване към новите следвоенни условия в Европа и в света. И в този период папството си остана определено антикомунистически настроено, но активността му в това отношение се ограничаваше главно до мирогледните въпроси, което всъщност произтича от самата природа на църквата и не би трябвало да учудва никого. Политическият антикомунизъм се появи като явление във Ватикана в периода на студената война.

Енцикликата, в която комунизмът се осъждаше не само като идеология, но и като социално-политическа програма, отъждествяването на църквата с атлантизма и капитализма, враждебността към всякакви леви и прогресивни течения в църквата и сред светските католици бяха нещо типично за Пий XII чак до края на неговия понтификат.

С течение на годините той ставаше все по-авторитарен, затворен в себе си, сух и придържащ се строго към догмите при интерпретирането на Откровението.

Той винаги е бил много трудолюбив човек. Сам пишеше повечето от своите почти всекидневни речи, приемаше безброй много делегации и групи от вярващи, сам се занимаваше със заплетените финансови въпроси на църковната държава, издаваше послания, издържани винаги в един и същ тон на фанатична враждебност спрямо „модернизма“, т.е. срещу всичко съвременно.

Неговата набожност, съвестност при изпълнение на религиозните дейности, аскетизъм и преданост към разбираните по собствен начин въпроси на църквата и вярата накараха консервативните фактори в Римската курия да започнат процес за неговата беатификация непосредствено след смъртта му.

През седемдесетте години обаче този процес като че ли спря в една мъртва точка и нищо не показва, че ще бъде завършен. Говори се, че групата монаси, предприели изследванията, са стигнали до извода, че Пий XII не отговаря на критериите, които католическата църква прилага спрямо своите светци. Ако информациите за преустановяване на процеса са верни (никой все още не ги е потвърдил официално), това означава, че църквата е успяла да си направи съответните изводи от историческия опит през последните 40 години.

Конклавът, който се събра през октомври 1958 г., за да избере наследник на Пий XII, беше продължителен и труден. В него участвуваха 70 кардинали, от които само 14 бяха италианци, а 23 от тях бяха на възраст над 80 години. Гласуванията, които стават по два пъти на 24 часа, продължиха седем дни, без кардиналите да успеят да стигнат до едно мнение. Никой от кандидатите не получи необходимите 2/3, или 34 гласа.

Липсата на единодушие в Кардиналския колегиум, което всъщност наблюдателите очакваха, беше обикновено явление, като се има предвид ситуацията, в която Ватиканът изпадна след смъртта на Пий XII. Римската курия бе скована от дебела ледена кора, наследство от догматизма и консерватизма на починалия папа. В Кардиналския колегиум нямаше изтъкнати личности (с някои много малки изключения) — неговите редици съвсем бяха оредели поради това, че не се правеха нови номинации.

Същевременно кардиналите от курията си даваха сметка, че схващанията за отношенията между църквата и света, върху които се основаваше дейността на ватиканските институции в годините на предния понтификат, ставаха вече неприемливи, за да не кажем и вредни поради прекратяването на студената война, полъха на затопляне и разведряване в международните отношения и разширяващия се процес на деколонизация. Убеждението, че трябва да се направи обрат, се придружаваше от страха пред всичко ново, нещо съвсем разбираемо, като се има предвид, че това бяха хора в напреднала възраст, а освен това и възпитани в школата на Пацели.

От сериозните католически публикации за хода на този конклав[3] се вижда, че при първото гласуване изборът на кардиналите падна върху трима кандидати. За кардинал Анджело Джузепе Ронкали, бивш дългогодишен ватикански дипломат, а в годините преди смъртта на Пий XII патриарх на Венеция, още от самото начало гласуваха много, но не всички кардинали от курията, тримата френски кардинали (в това число не включвам куриалните кардинали от френска народност, които, както ще видим по-късно, имаха друг кандидат), американският кардинал Спелман, китайският кардинал Тиен Кен-син, а също и кардинал Вишински[4] и няколко италиански кардинали извън Рим.

Деканът на Кардиналския колегиум, френският кардинал Южен Тисеран, който от дълги години беше ръководител на ватиканската Конгрегация на Източната църква, лансира кандидатурата на кардинал Агаджанян, арменец, който стоеше начело на Конгрегацията за пропаганда на вярата (мисията). Работейки вече десетилетия във Ватикана, Агаджанян се възприемаше като член на курията, който има съвсем незначителни връзки със своя народ. Известно беше също, че той е особено ревностен враг на Съветския съюз и на комунизма. Кардинал Тисеран, който не принадлежеше към най-консервативното крило на куриалните кардинали, издигна неговата кандидатура, смятайки, че Ватиканът трябва да стане по-интернационален, а за постигането на тази цел ще допринесе изборът на папа, който не е италианец.

Доста голяма група от италианските кардинали гласува за кардинал Леркаро от Болоня, известен още тогава със своите сравнително прогресивни възгледи. Именно поради същата причина обаче куриалните кардинали бяха против него.

Разделянето на гласовете съвсем не показваше, че за кардинал Ронкали, т.е. за бъдещия папа Йоан XXIII, са гласували и ватиканските реформатори. В лоното на Светия колегиум това течение почти не съществуваше. За патриарха на Венеция гласуваха предимно онези участници в конклава, които се стремяха към запазване на приемствеността във властта на Римската курия. Според тях 77-годишният кардинал Ронкали трябваше да бъде временен папа, чиито кратък понтификат би дал възможност на църквата и папството да си поемат дъх след периода на замразяване през последните години от властта на папа Пий XII. Тогава се смяташе, че Анджело Джузепе Ронкали, човек простодушен и добър по природа, известен със своята скромност и дисциплина, няма да натрапи своята личност на куриалните кардинали, а по-скоро ще се остави да бъде внимателно ръководен.

Когато на осмия ден от конклава, т.е. на 28 октомври, белият дим оповести избора на 262-рия папа на Римокатолическата църква и Патриархът на Венеция се появи на базиликата „Св. Петър“, за да даде своята първа тържествена благословия, болшинството наблюдатели смятаха, че властта преминава в един посредствен папа, който няма да внесе нищо ново в живота на църквата.

Тези предвиждания обаче не се потвърждаваха напълно от биографията на новоизбрания папа. Анджело Джузепе Ронкали е роден през 1881 г. в семейството на средно заможен селянин от селцето Сото ди Монте в провинцията Бергамо в Северна Италия. Като момче постъпва в начална духовна семинария в Бергамо. След завършването й в 1902 г. той е насочен към висшата духовна семинария в Рим. Едновременно с това следва и история в Папския университет Аполинаре. През октомври 1904 г. той става свещеник в Рим. Преди една година е отбил редовната си военна служба в Бергамо и споменава за нея в своя дневник (който впрочем води много съвестно през целия си живот) с категорично отвращение. Младият свещеник почти веднага започва работа в Бергамската духовна семинария като преподавател по история на църквата. По-късно, вече като професор, той е и секретар на епископа на Бергамо, Радини Тадески. Той е бил изтъкнат човек, обвиняван от тогавашната Римска курия в модернизъм и подкрепа на работническите организации, които възниквали по това време в северните части на Италия.

Професор Ронкали дава писмено обяснение на префекта на ватиканската конгрегация кардинал Де Лаи по повод обвинението, че с удоволствие е чел произведението „Древна история на църквата“ от френския прелат Луи Мари Оливие Дюшен, за което Ватиканът е сметнал, че е изпълнено с греховете на модернизма и е включил в списъка на литературата, забранена за духовните семинарии. В своето писмо от 14 юни 1914 г. той заявява, че е прочел „може би 20 страници“ от първия том и не е видял останалите, а освен това от момента, когато е напуснал семинарията, „не е чел нито веднъж никаква модерна книга, брошура или периодично издание“.

Независимо от това обвинението в „модернизъм“ тежи върху младия професор, който именно поради тази причина не е приет от Ватикана за професор по история на църквата в Латеранския папски университет. По време на Първата световна война свещеникът Ронкали е на фронта — в началото като сержант-санитар, а после като капелан във военната болница. Неговите записки от това време са изпълнени с ненавист към войната, разбиране на разрухата и нещастията, които тя носи, с патриотизъм и желание за мир.

След приключване на военните действия той се връща в семинарията в Бергамо. През 1920 г. папа Бенедикт XV, много по-либерален от своя предшественик Пий X, го назначава на длъжността директор на института, който събира средства за мисионерската дейност. На тази длъжност той остава до 1924 г., когато преминава на работа във ватиканската дипломация. След като става епископ през 1925 г., той е изпратен като апостолски инспектор, а после и като апостолски делегат в България. Работата на тази длъжност не му донася никакво удовлетворение, а точно обратното — много неприятности. Първата е свързана с женитбата на тогавашния български цар Борис с четвъртата дъщеря на италианския крал Емануил III. Борис е имал православно вероизповедание, а неговата годеница Джована ди Савойя е била католичка. Ватиканът дал съгласието си за това бракосъчетание при условие че то се извърши в католическа църква, децата от него ще бъдат кръстени и възпитавани по католически. Бракосъчетанието се извършило в Асиж, но след завръщането си в София цар Борис направил още една сватбена церемония, вече в православна църква, а децата, които се родили, били кръстени от попове.

Ватиканът оценил действията на монарха като нарушаване на договора, а отговорността за това прехвърлил главно върху своя апостолски делегат. Девет години — чак до 1934 г. — епископ Ронкали стоял в София като на заточение, подложен на постоянна остра критика от страна на шефовете на папската дипломация. Синът на селянина от Сото ди Монте бил реалист, а същевременно и оптимист по природа. Независимо че почти целия си живот той съзнателно е прекарал под знака на строгата църковна дисциплина на мисълта, той запазил чувството си за „естествения ред на нещата“, както сам се изразявал, за дълги години, а същевременно и силно развито доброжелателно отношение към света и към хората без оглед на съществуващите между тях религиозни бариери. Следователно, оставайки верен и послушен слуга на църквата в София, той действувал в името на споразумението, смятал, че православният брак на цар Борис бил политически жест, който нямал нищо общо с въпросите на вярата. Това становище предизвикало гнева на членовете на курията, които вече работели под диригентската палка на кардинал Пацели и които си служели по-охотно със заплахи за отлъчване на еретиците от църквата, отколкото с думи на разбиране и снизхождение.

В дневника си от този период апостолският делегат пише: „Тукашната ми задача ми носи много грижи. Обаче — и това е съществено — те не се дължат на българите, за които работя, а на централните органи на католическата администрация. Тези грижи и унижения са много мъчителни.“

По-нататък в същия дневник той отбелязва, че неговата работа е като „гора, пълна с тръни“, говори за „горчилката на своя живот, за която няма никакъв лек“ и за „невеселата перспектива в бъдеще“.

През 1934 г. той е преместен като апостолски делегат в Истанбул, а по време на войната и в Атина. На тези длъжности той остава до края на Втората световна война. Като неутрална страна Турция е била център на интензивна дипломатическа дейност. Епископ Ронкали взема активно участие в нея. Поддържа и чести контакти с посланика на III райх при Босфора, Фон Папен, за когото смята, че е противник на хитлеризма и поради това подходящ събеседник. Взима участие в опита да се превърне Апостолската столица в мирен посредник между Германия и Италия, от една страна, и съюзниците, от друга. Изпраща до Ватикана редица доклади, в които настоява да се осъдят хитлеристките престъпления (често споменава и положението в Полша), геноцидът спрямо евреите, поддържа коректни, за да не кажем приятелски отношения с представители на посолството на СССР в Истанбул, факт, който, също както и изпращаните доклади, не предизвиква позитивни оценки от страна на Ватиканския държавен секретариат. В много редките писма до семейството си той се оплаква от своята дипломатическа работа, твърди, че предпочита контактите с енориашите, отколкото разговорите по най-различни въпроси, които всъщност са далеч от дейността на църквата и „навярно невинаги угодни богу“.

Може би има предвид неутралността на апостолската столица, чието запазване с цената на всичко по време на Втората световна война е било причината за мълчанието по отношение на престъпленията на хитлеровия режим в цяла Европа.

Биографите на тогавашния етап от живота на Анджело Джузепе Ронкали[5] припомнят принципната разлика между неговото становище и политиката на тогавашния Ватикан по отношение на Полша. Както става ясно от дневника му, апостолският делегат в Истанбул е осъждал хитлеристките престъпления в разговорите си с Фон Папен и другите представители на III райх, а после е реферирал хода на тези разговори в телеграми до Държавния секретариат, като по този начин е представял своята собствена позиция по отношение на политиката на папството.

Във връзка с Полша неговото становище е различно от това на папа Пий XII. Така например на 2 януари 1943 г. папата получил писмо от президента на Полската република Владислав Рачкиевич, чисто съдържание е публикувано на френски език в 7-мия том документи на Апостолската столица от периода на Втората световна война:

„Свети Отче, божиите права се нарушават; човешкото достойнство се потъпква; стотици хиляди хора умират без никакъв съд; стотици семейства се разделят насилствено; църквите са осквернени и затворени; религията слезе в подземията: такава е картината в Полша според докладите, които получавам. В този трагичен час моят народ се… нуждае не толкова от дипломатическа и материална помощ…, колкото от думи, които ясно да покажат къде е злото и да осъдят онези, които служат на злото… Нека гласът на Светия отец да наруши тази смъртоносна тишина.“

Под този текст се намира следната бележка на архиепископ Тардини: „Полският посланик предаде това писмо на негово светейшество. Светият отец спря вниманието му върху факта, че поляците са не само неблагодарни, но дори не разбират всичко онова, което Апостолската столица е направила за тях.“

Подобни противоречия между политиката на Държавния секретариат и схващанията на епископ Ронкали, който, независимо от това, послушно изпълнява поръченията на своите началници, се наблюдават по всички основни въпроси на тогавашните отношения на Ватикана и църквата със света.

Бъдещият папа Йоан XXIII не е човек, даващ съзнателно израз на някакви възгледи, които биха могли да се окачествят като прогресивни. По въпроса за отношенията между църквата и държавата той е дори привърженик на концепцията за интегриране, макар че днес вече е трудно да се установи в каква степен възгледите му по този въпрос са отражение на линията на Римската курия и доколко са резултат от собствени мисли и оценки.

Той се различава от ватиканската бюрокрация преди всичко по отношението си към света и хората. Анджело Джузепе Ронкали е реалист, който оценява наблюдаваните явления не по критериите на доктринерския догматизъм, а според здравия селски разум, засукан още с майчиното мляко. Той би искал дейността на църквата и неговата собствена дейност като на слуга на тази могъща организация да носи на хората колкото може повече полза. Оценява явленията и фактите не по правилата на дипломатическите игри, а според обикновеното, естествено за човешкия индивид чувство за добро и зло.

Освен това Анджело Джузепе Ронкали е и оптимист по природа. Смята, че хората се стремят към доброто, че имат естествен етичен инстинкт, смята, че светът върви на добре, а не на зле. Тази нагласа, която е инстинктивна по своята природа, но се чувствува много ясно във всичко, което той пише в личния си дневник, противоречи на песимизма на догматичния томизъм — задължителната идеология зад Бронзовата порта. Според Тома Аквински единствено църквата и това, което е резултат от нейните действия, е източник на добро, а природата на човека, опетнена с първородния грях, е потенциална територия за действията на сатаната. Това теоретично положение е съвсем чуждо на манталитета и психиката на бъдещия папа.

И накрая бъдещият папа е много скромен и непретенциозен човек. Като шеф на дипломатическата мисия той винаги се чувствува не на мястото си. Докато бил нунций във Франция, добре информираният папа Пий XII му напомнял, че не би трябвало да се разхожда пеша из Париж и да се впуска в разговори със случайно срещнати хора.

Много години по-късно по случай празнуването на своята 80-годишнина той пише писмо до своя брат Северно, който все още се занимава с едно неголямо парче земя в селото Сото ди Монте, писмо, което вълнува със своята простота, а същевременно представлява и изясняване на неговото отношение към живота:

„Мили мой братко Северно, днес е празникът на твой велик патрон, този, който носи твоето истинско име Свети Франциск Ксеверий, така както се наричаше и нашият мил брадатко, а сега наш племенник Заверио.

Мисля, че вече минаха три години, откакто престанах да пиша на машина, което толкава обичах (става дума за трите години на понтификата — бел. автора). И ако днес реших да се върна към този мил за мен навик, разполагайки със собствена нова машина, то е, за да ти кажа: знам, че остарявам, и то с много шум, който вдигнаха по повод на 80-те ми години. Независимо от това аз се чувствувам добре и вървя напред с все още добро здраве, макар и някои дребни неразположения да ми напомнят, че 80-те години не са като 50-те или 60-те години. Но докато се чувствувам така, мога да продължавам службата си в името на бога и светата църква.

Мили Северно, това писмо, което желая да изпратя направо на твоя адрес[6], трябва да бъде глас, който ще стигне до всички, до Алфред, до Юзио, до Асунта, до снахата Катерина, до твоята скъпа Мария, до Вирджиния, до Анджело Джислани, до всички членове на нашето семейство. Бих искал за всички то да бъде израз на моите така свежи и младежки чувства към тях. Макар и да съм много зает, както знаете, в една толкова важна работа, към която са обърнати очите на целия свят, не мога да забравя моите обични близки и всекидневно в мислите си се връщам към тях.

С радост установявам, че макар и да не мога както някога да поддържам с вас лична кореспонденция, вие имате възможност да информирате за всичко прелат Каповили[7], който ви желае доброто и на когото можете да кажете всичко, така както бихте го казали на мен. Моля ви да помните, че това е едно от много малкото частни писма, които съм писал до някого от моето семейство през тези три години на моя понтификат. Извинете ме, че не мога да направя нещо повече дори за хората от моята собствена кръв. Тези саможертви, които си налагам в отношенията с вас, ни правят — и на вас, и на мен — допълнителна чест, спечелват ни повече симпатии и уважение.

Продължавайте да се обичате всички членове на семейство Ронкали, също и членовете на новите бракове и моля ви да разберете, че не мога да пиша на всеки от вас поотделно. Нашият брат Юзио е съвсем прав, когато казва на своя брат папата: «Ти си обкръжен там от лукса на затворник — не можеш да правиш това, което би искал.»

Отлично разбирам, че имате проблеми с тези, които не желаят да се ръководят от здравия разум. Да имаш в семейството си папа, към когото са обърнати изпълнени с уважение погледи от целия свят, и да живееш така скромно, да ви оставям в предните условия на живот. Всички обаче знаят, че папата е и син на скромни, но уважавани хора, не забравя никого, добросърдечен е с всички, също и със своите най-близки роднини, но неговото състояние (материално) е същото като на почти всички други папи. Знаят, че не прави чест на папата да подобрява материалното положение на своите роднини, а само да им помага в съответствие с потребностите и условията на всеки поотделно. Това е едно от най-прекрасните и най-високо ценените основания за уважение към папа Йоан и неговото семейство Ронкали.

В деня на моята смърт няма да ми липсва признанието на хората, донесло толкова голяма почит на Пий X, който се е родил бедняк и бедняк умрял…

Благославям всички ви, като мисля и за всички съпруги, които са ощастливили семейство Ронкали или пък са отишли да занесат радост в други семейства.“[8]

Колко по селски е написано това писмо, изброявайки имената на членовете на семейството, колко просто и същевременно сърдечно.

Но нека се върнем към биографията.

В съответствие с ватиканската традиция да се събират челните представители на дипломацията в Кардиналския колегиум, след като бил папски нунций в Париж, епископ Ронкали получава кардиналската шапка в 1953 г. и е назначен за патриарх на Венеция, т.е. оглавява тамошната епархия.

От този период в неговата дейност, непосредствено предшествуващ избора му за папа, заслужава да се отбележи поне един факт. Според един италиански обичай, чиито корени се намират в отминалата епоха на интеграция, духовниците, оглавяващи епархии, пишат поздравителни писма до международните конференции или конгреси, които се провеждат на територията под тяхна юрисдикция.

Придържайки се към този обичай, патриарх Ронкали изпратил поздравително писмо до 23 конгрес на Италианската социалистическа партия, който се провеждал във Венеция през февруари 1957 г. В това писмо четем:

„Важно събрание… започва тези дни във Венеция: конгресът на Италианската социалистическа партия.

Иска ми се да вярвам, че заседанията са насочени към създаването на една система за взаимно разбирателство по всички онези въпроси, които имат най-съществено значение за подобряване условията на живот и социалното развитие. Как може да не се желае усилията в тази насока да се основават на добра воля и на справедливи и благородни намерения?

Пастирът на човешките души констатира винаги с грижа, понякога дори с много голяма загриженост, че божието царство е затворено за някои благородни и изтъкнати умове, а на него винаги блести ясната истина на вярата, която се игнорира или отрича. Двадесет века светлината на науката от Евангелието е вдъхвала живот на историята, науката и изкуството, които правят чест на народите от Европа, чест на света. Независимо от това сега се смята, че общественият, политическият и икономическият ред могат да се организират на друга основа, различна от Христовата.“

Това кратко писмо резюмира схващанията на Анджело Джузепе Ронкали за марксистите и изобщо за невярващите. То се състои в твърдението: не споделяме вашите възгледи, последователно следваме предписанията на вярата, но признаваме и уважаваме вашите добри намерения.

Това писмо, отпечатано в ежедневника „Аванти“ и коментирано от органа на Италианската комунистическа партия „Унита“, предизвиква незабавната реакция на ватиканското радио, в която се отрича становището на патриарха на Венеция.

Критиката на Конгрегацията за доктрина на вярата по този въпрос кардинал Ронкали прие с присъщите за него скромност и чувство за дисциплина.[9]

Това чувство беше и една друга основна черта на неговия характер. През целия си съзнателен живот той се чувствуваше слуга на църквата, възприемаше я като най-висш авторитет. Поръченията, които получаваше, или официалните концепции на курията по едни или други въпроси често противоречаха на неговите схващания за нещата или на неговите убеждения. Със съжаление и огорчение той е отбелязвал тези противоречия в своите дневници, но същевременно, докато е бил на работа в България, е написал в дневника си: „Няма как, ако послушанието и дисциплината изискват това, ще се оставя да ме смажат.“ В кореспонденцията със своите началници той винаги излага своето становище, но никога не оспорва тяхното мнение; винаги приема покорно критиките по свой адрес, като обяснява единствено, че се е ръководел от най-добри намерения. Но в своя вътрешен живот, в психиката и съзнанието си той остава верен на себе си, не променя оценките, които вече е дал на основните закони на живота и по отношение на светските въпроси.

Неговата вродена добродушност, спокойствие и оптимизъм му позволяват да преживее и най-трудните моменти, без да напусне поста си. В това именно се състои и неговата сила.

Докато накрая идва 28 октомври 1958 г. След като беше обявено, че е избран за папа, Анджело Джузепе Ронкали застана пред Кардиналския колегиум. „Vocabor Johannes“ — „Ще нося името Йоан“ — заяви той.

Не Пий, не Леон, т.е. имена, които символизират приемствеността в най-новата история на църквата, а Йоан, име, което епископите на Рим избягвали в продължение на повече от 400 години, тъй като то е било узурпирано от един антипапа.

Едновременно с приемането на това име набитият масивен селски син съобщил на Римската курия и своята програма, която била сведена до следното телеграфско твърдение: обновление на църквата, промени в нейното отношение към съвременността.

После събитията се натрупаха като лавина. Римската курия, а заедно с нея католическата църква и нейните структури, от десетилетия замразени от ледения дъх на консерватизма на Пий XII, се озоваха, както писа един френски католически публицист, „в най-силното течение на съвременността, чийто горещ полъх разкри колко остарели и изкуствено балсамирани са понятията и организационните принципи и едновременно с това показа огромния мащаб на работата, която трябва да се извърши“.

Понификатът на Йоан XXIII продължи непълни 5 години — до 3 юни 1963 г. За този кратък период в живота на църквата и в нейните основни теоретични постановки настъпиха повече промени, отколкото през, предните три века. На 4 ноември, четири дни след коронацията, папата свиква своята първа консистория[10]: провъзгласява 24 нови кардинали. До края на своя понтификат той попълва още 4 пъти състава на Кардиналския колегиум, като въвежда там хора, „готови да приемат новостите и да съдействуват при тяхното създаване“.

На 25 януари се взема решение за свикването на Ватикански събор, който започва своите заседания на 11 октомври 1962 г. По време на подготовката за Събора се публикуват три енциклики: „Ad Petri cathedram“, „Mater et Magistra“ и „Aeterna Dei“.

На 11 април 1963 г. се публикува енцикликата „Pacem in Terris“, която се оказва едно събитие, имащо значение далеч извън границите на вътрешния живот на църквата. Ежедневникът „Монд“ я определя като „XX конгрес на КП на СССР в живота на католицизма“. Съветската преса отбелязва, че Йоан XXIII е премахнал остатъците от студената война в областта на теорията. Кардинал Спелман, който благославя американските войници, заминаващи за Виетнам, заявява, че не разбира какво Йоан XXIII има предвид. Фондацията Балзано присъжда на папата международна награда за мир, което предизвиква всеобщото одобрение на световното обществено мнение.

Същевременно беше въведена и реформа в литургията, която замести латинския език с език, разбираем за всеки среден човек — неговия собствен език, реформа в модела на църквата и на Римската курия. По-късно се отмени и наказанието с отлъчване от църквата, което през 1054 г. папа Леон IX наложи на патриарха на Източната църква — Церуларий и официално се обяви, че хората с православно вероизповедание, протестантите и англиканците, т.е. „еретиците и отцепниците от църквата“ вече не са такива — „те са наши братя“, а „единството на християните е целта, към която се стремим“. И още — паметната аудиенция, когато се произнасят думите „полския Вроцлав“, независимо от гнева на светския и духовнически Бон.

Заслужава да си припомним подробностите около тази аудиенция. Тя стана на 8 октомври 1962 г., сравнително скоро след частната аудиенция, която папата даде на тогавашния член на Държавния съвет на ПНР, председател на клуба на католическите посланици „Знак“, изтъкнатия католически писател (вече починал) Йежи Завейски.

Обръщайки се към група полски епископи, пристигнали във връзка с откриването на Събора, Йоан XXIII напомни за участието на италианския полковник, Франциско Нуло в януарското въстание, дал живота си на полска земя. „Казвате ми — заяви той — че възродена Полша е възстановила паметниците, издигнати в чест на този благороден полковник, че неговото име сега носят някои улици, например във Вроцлав и в онези западни територии, които вие успяхте да си възвърнете след толкова века. С вълнение следях всички героични усилия на вашия народ.“

Тази декларация беше публикувана в световната преса и предизвика необикновено силния гняв на тогавашния канцлер на ФРГ Конрад Аденауер. По негово лично поръчение няколко дни по-късно Хилгер А. фон Шрепенберг, посланик на федералната република при апостолската столица, направи официален протест пред Ватиканския държавен Секретариат.

Паметното изявление на папа Йоан XXIII, както и неговата цялостна дейност свидетелствуват, че Църквата се явява като партньор в борбата за „постигането на добрите цели от всички хора с добра воля“, заявява, че мирът не подлежи на разделяне. Войнствуващият антикомунизъм на папа Пий XII бе заместен от една политика на подкрепа на идеята за размразяването и мирното съвместно съществуване, идея, която беше обявена от социалистическите страни. Когато в Рим пристигат представителите на властта в СССР, Йоан XXIII ги приема на частна аудиенция, съзнателно противопоставяйки се на внушенията от страна на изплашения кардинал Чиконяни. По-късно той казва: „Винаги се стараем да наблегнем върху това, което обединява хората и да изминем целия път заедно, стига да не накърняваме справедливостта и правото на истина.“

Когато камбаните на базиликата „Св. Петър“ оповестяват, че папа Йоан вече не е жив, целият свят си дава сметка, че си е отишъл човек от голям мащаб. „Той беше една от най-изтъкнатите личности на съвременния свят“ — пише в московските „Известия“. „Той се грижеше повече за света, отколкото за институционалната църква. Това е неговата революция“ — пише известният биограф на папите Е. Холс. „Той действително беше папа, който коренно се различаваше от всички други папи“ — твърди „Правда“. Той осъществи — отбелязва парижкият „Монд“ — едни от думите, които каза още в началото на своя понтификат: „Нека да отърсим императорския прах, който още от времето на Константин се е натрупал върху трона на Св. Петър.“

Днес, след години, все още не сме в състояние да оценим цялостно размерите и обхвата на неговото дело. Тук става дума за един исторически процес, чийто край е още далеч и който съвсем не протича гладко и без съпротива. Но неговата насока вече се очертава ясно.

Преди всичко отлъчването от църквата беше заменено с диалог, в който участвуват и вярващи, и невярващи. Независимо че отхвърля философските и мирогледни доктрини, които противоречат на непроменливите основни положения от „Откровението“, енцикликата Pacem in terris провъзгласява изискването за сътрудничество между католиците и всички хора в борбата за постигане на практическите цели, произтичащи от предписанията на Евангелието, а следователно възможността и необходимостта от съвместна борба за мир или в името на засилване и разширяване на социалната справедливост. Енцикликата Mater et Magistra, както и последвалите я постановления на Ватиканския събор и енцикликите на Павел VI отнемат, според църквата, феодалните или патриархални рамки на социалната справедливост, макар с това да не избягват противоречията и неуспехите. В резултат определени форми на обществено устройство се лишават от подкрепа, други се осъждат, а Римската курия вече не се идентифицира с капитализма, нещо, което беше железен принцип на Пий XII.

Старата концепция, според която светът се дели на „божия пастир и неговите овчици“ и нападащите ги „стадо вълци“, т.е. че всичко, което не се вмества в границите на църквата и общността на вярващите е техен враг, беше заменена с приемането на идеята за „общочовешка солидарност“ и плуралистичния по своята природа характер на света. Същевременно, твърди енцикликата Pacem in terris, църквата трябва да си остане чужда на политическите игри на различните блокове и народи и на борбите между политическите партии в рамките на отделните общества.

В един от предните раздели споменахме за обстоятелствата около възникването и съдържанието на тази енциклика. Сега ще добавим, че Йоан XXIII и свикания от него II ватикански събор, чийто край той не можа да дочака, извърши също и огромни промени във вътрешния живот на църквата и в нейните организационни структури. Въведе се принципът за колегиалност при вземането на редица решения или поне възможността да се дискутира; за осъществяването на тази цел се създадоха нови институции и органи; ограничиха се правата на Римската курия за сметка на църковната „територия“.

Неслучайно всички тези промени настъпиха в периода на агонията на студената война и заместването й с идеята за съвместно съществуване, размразяване, диалог между Изтока и Запада. Те бяха част от онзи голям процес, на който ние сме все още свидетели и несъмнено представляват един сериозен принос за неговото реализиране. Макар и само поради това фигурата на Йоан XXIII е все още жива не само в историята на църквата, но и въобще в новата история.

Джовани Батиста Мотини е роден през 1897 г. в Брест недалеч от Милано. Неговият баща е бил юрист, работил е като адвокат, журналист, деец на Католическата акция, бил е депутат в парламента и е един от основателите на Италианската народна партия, която сложи началото на днешната християнска демокрация.

В тогавашния църковен лагер католическото семейство Монтини по традиция представяше онова течение, което се наричаше социално, понеже, за разлика от течението за интегриране, се занимаваше с проблемите на обществените отношения. В тях те виждаха ключа за разбиране на съвременния свят и схващаха, че в зависимост от това как се третират и оценяват именно тези проблеми, зависи какво място и какво влияние ще има католицизмът в света.

Джовани Батиста е завършил основно и средно образование при йезуитите в своя роден град. След като взел матура, той постъпил в местната духовна семинария. На 20 май 1920 г. става свещеник. После учи още две години в Рим — в Латеранския университет и в Еклезианската академия, подготвяща, както знаем, кадри за папската дипломация. Безспорно той е бил младеж с изключителни способности и интелигентност, щом като неговите ръководители са решили да го насочат към тази академия — най-елитното ватиканско училище.

Веднага след като завършва обучението си в нея през 1927 г., той е изпратен като аташе към папската нунциатура във Варшава. Пристига в Полша през май и само след неколкоседмичен престой е принуден да се върне в страната си поради стомашно заболяване. Дребничкият, слаб свещеник никога не е бил в особено добра физическа форма. След една година е приет за помощник, т.е. най-нисш чиновник в Държавния секретариат на Ватикана. През следващите 30 години работи на втория и после на третия етаж в Апостолския дворец. Преминава последователно през всички стъпала на кариерата, като отначало е минутант[11] от II и от I степен, съветник, съветник към нунциатурата и накрая от 1937 г. заместник-държавен секретар, изпълняващ едновременно и функцията директор на папския кабинет. Независимо от назначаването му на тази длъжност, Джовани Батиста си остава само прелат, без да стане епископ.

След избора на тогавашния държавен секретар, кардинал Пацели за папа той остава на тази длъжност до края на Втората световна война. Занимава се предимно с вътрешните въпроси на църквата, а обществените въпроси, т.е. дипломатическата и политическата активност по отношение на другите страни, се ръководят от епископ Тардини, вторият заместник на държавния секретар, който тогава е кардинал Малионе.

Когато през 1944 г. държавният секретар умира, Пий XII решава да не назначава никого, на тази длъжност. Прелат Монтини е назначен за заместник-премиер на папското правителство, който изпълнява и функциите на държавен секретар при положение че тази длъжност не се заеме от друг човек.

Това решение на Пий XII се дължи на желанието му да управлява сам централната служба на Римската курия, като се ползува само от помощта на заместник-премиера.

Прелат Монтини бил и си останал дискретен, затворен в себе си човек, не проявявал склонност към силни вълнения и с нежелание изразявал собственото си мнение. Може би поради тези черти на неговия характер, а, като прибавим към тях и задължителната в църквата дисциплина, до общественото мнение не са стигнали никакви информации за разногласия между прелат Монтини и папата. Такова беше положението до 1954 г., т.е. до момента, когато на международната арена се появиха първите, все още плахи повеи на разведряването. Тогава в края на октомври курията беше изненадана от известието, че Джовани Монтини е преместен като ординарий на Миланската епархия. Според тогавашната традиция това беше кардиналска епархия, т.е. нейният църковен ръководител става член на Светия колегиум. Но тази номинация не беше направена чак до деня на смъртта на папа Пацели.

В един от предните раздели на тази книга писах какви бяха причините за внезапното премахване на заместник-секретаря от курията. Тук само ще припомня, че според единодушното мнение на наблюдателите на събитията зад Бронзовата порта прелат Монтини, без съгласието, дори без знанието на папата, поръчал на ватиканските дипломати да установят контакти със съветските дипломати и с дипломатите на някои социалистически страни, смятайки, че църквата не може да остане настрана от процеса на разведряване, който очертавал една нова линия на развитие на международните отношения по посока на започващия тогава етап на съвместно съществуване.

И накрая трябва да отбележим, че заместник-секретарят Монтини е бил един от малкото членове на ръководството на тогавашния Държавен секретариат, които са разбирали и оценявали Анджело Джузепе Ронкали и са поддържали приятелски отношения с него. Именно бившият апостолски делегат в Турция и бившият нунций в Париж само четири дни след своята коронация провъзгласява архиепископ Монтини за кардинал и поставя неговото име на първо място в списъка на новоизбраните. По-късно новият кардинал изигра главна роля в организацията на II ватикански събор и доведе неговата работа докрай след смъртта на Йоан XXIII.

Той беше този, който бдеше при умиращия папа Йоан чак докато смъртта настъпи, именно него умиращият посочи за свой заместник в присъствието на няколко високопоставени духовници, като му каза: „На теб оставям отговорността съборът да продължи своето дело.“

Конклавът, който се събра през юни 1963 г., призна волята на починалия. На 21 юни Джовани Батиста Монтини беше избран за папа и прие името Павел VI. Той получи едно нелеко наследство от своя велик предшественик. Йоан XXIII въведе църковния кораб в едно бързо течение, променяйки закостенялата и безполезна концепция на църквата за нейните отношения със света. Следователно Павел VI се озова в ситуацията на моряк, който поема кормилото на кораб, подгонен от ураган, но без да има онази свобода за маневриране, която неговият предшественик Йоан получи само поради факта че седна на трона на Свети Петър след периода на ледения консерватизъм на Пий XII.

Освен това Джовани Батиста Монтини беше съвсем друга личност. Йоан XXIII беше велик интуитивист, но не и интелектуалец. Той се ръководеше по-скоро от инстинкта си и от чувството си за реализъм, свързано повече с една импулсивност, а не с хладна пресметливост. Павел VI, обратно, беше спокоен и овладян човек. Той беше представител на челните църковни интелектуалци, което означава също, че взимайки някакво решение, той виждаше и всички свързани с него рискове, че не беше така сигурен в своята правота, нещо, с което водачите се характеризират още от самото си раждане.

Йоан XXIII започна с раздвижване на църковните структури, даде им определена насока на движение — към съвременността. Пред Павел VI не стоеше проблемът за преодоляване на застоя, а по-скоро той трябваше да насочва вече носещия се църковен кораб, така че да заобиколи многото опасни рифове.

Всички във Ватикана, които сега се опитват да преценят значението на този период, са единодушни, че интелектуалецът се оказа добър водач, който последователно, макар и внимателно и не без колебания, продължи и задълбочи делото на църковното обновление, започнато от папа Йоан XXIII. Католическата преса нарече Павел VI папа на мира. Що се отнася до онези области, където моралният авторитет на църквата може да окаже някакво значително влияние върху развитието на международните отношения, той напълно заслужи това име. Неговият понтификат, продължил повече от 15 години, представлява една непрекъсната верига от апели, дипломатически инициативи, напомняния, критика срещу войната и нейните причини и преодоляване на съществуващите конфликти.

Така беше по време на кървавата война в бившето Белгийско Конго, в периода на близкоизточната криза и преди всичко по време на войната в Индокитай. В периода на понтификата на Павел VI моралният авторитет на църквата и Ватикана беше на страната на жертвите на агресията и насилието, на страната на тези, които се бореха за своите права против нашествениците, на страната на жертвите на империалистическите планове дори и тогава, когато моралистът невинаги побеждаваше навиците на дипломата, и виновниците не бяха назовавани с истинските им имена.

Дипломатическият талант на папа Павел VI се прояви и в много мирни инициативи. Ватиканът посредничеше (макар и безуспешно) между САЩ и Демократична република Виетнам по въпроса за размяната на военнопленници; още от самото й начало подкрепяше инициативата да се свика европейска конференция, в която взе и участие; подписа договор за неразпространяване на ядреното оръжие, за да подкрепи, макар и символично, усилията за разоръжаване. Енцикликата Populorum progressio, която наред с Pacem in Terris представлява документ на съвременната църква, в най-голяма степен подкрепящ мира, беше еднозначно и решително осъждане на колониализма и всички форми на неоколониализма. Тя направи също и значителна крачка напред по посока на модернизирането на социалната доктрина на църквата.

Когато канцлерът на ФРГ, социалдемократът Вили Бранд започна да осъществява своята „източна политика“, Ватиканът подпомогна тези усилия, без да обръща внимание на факта, че християндемократите във ФРГ, т.е. по-голямата част от католическия лагер, бяха против признаване на границата Одер — Ниса. Осемте пътувания на папа Павел VI в чужбина, обхванали целия свят от Австралия до седалището на ООН в Ню Йорк, от Уганда в Африка до Хонконг и Цейлон, представляваха едно демонстративно потвърждение на активните мирни намерения на църквата, а също така и опит за защита на нейните интереси.

Под ръководството на Павел VI Ватиканът направи и значителна крачка напред в трудния исторически процес на нормализиране на отношенията със социалистическия свят. Макар и с огромно закъснение все пак беше нормализиран правно-църковният статут на западните и северните области на Полша едновременно с уточняването на границите на епархиите до Одер — Ниса.

Започнаха нормални дипломатически отношения между Ватикана и Югославия. Сключен беше договор modus vivendi с Унгарската народна република и беше преодолян трудният проблем — кардинал Миндшенти; бяха установени контакти с държавната власт в Чехословакия, Румъния, ГДР, Виетнам, установени бяха и временни контакти с властите в Съветския съюз и започна широк диалог между Ватикана и Руската православна черква. Съвсем ясно беше, че Ватиканът се отдръпва от официалната подкрепа на едни обществени строеве за сметка на други и признава някои морални ценности на социализма.

Известно е, че за папа Павел VI довеждането на този процес докрай беше една от главните цели на неговия понтификат, което според разбирането на Ватикана би представлявало потвърждение на правилността на генералната линия на действие, признаваща стабилността на социалистическия обществен строй и неговата нарастваща роля в световен мащаб.

Когато става дума за нормализирането на отношенията със социалистическите страни, спомням си за посещението на Стефан Олшовски, тогава министър на външните работи на Полската народна република, във Ватикана на 12 ноември 1973 г. В следвоенната история той пръв прекрачи портата на града — държава Ватикан; среща на нашия министър с папата в частната библиотека на Павел VI, среща с държавния секретар, кардинал Жан Вийо, и със секретаря на Съвета по обществените въпроси на църквата архиепископ Аугустино Касароли.

По-късно пресконференция на Стефан Олшовски в полското посолство, а на следния ден лавина от доклади и коментари в световната преса. Те свидетелствуваха, че не става дума за някакъв обрат в становищата на Полша или на Ватикана, а за естествен резултат от един продължителен процес, свързан както с напредъка в разведряването и мирното съвместно съществуване, така и с нормализирането на отношенията между църквата и полската държава. Припомнено беше, че от 1970 г. полското ръководство провежда по-динамична политика, що се отнася и до отношенията църква — държава, припомнени бяха и конкретните прояви на тази политика като постановлението, с което ценностите и обектите, използувани от църквата в западните и северните територии на Полша, ставаха нейна собственост; улесненото получаване на разрешение за строителство на нови църкви; със задоволство църквата посрещна и разрешаването на проблема за облагането с данъци на притежаваните имущества, както и някои други облекчения.

Резултат от това посещение беше и връчването на официална покана на епископ Касароли за визита в Полша. През февруари 1974 г. той посети нашата страна. В историята на социалистическия лагер това беше първата визита от такъв характер. Постигнато бе споразумение, че отношенията между Полша и Ватикана трябва да се институционализират. Този въпрос беше окончателно уточнен по време на посещението на архиепископ Касароли във Варшава и на последвалите го разговори в Рим. В резултат на тези разговори бе взето решение да се свикат постоянни работни мисии, за които писах в раздела, посветен на ватиканската дипломация.

Независимо от напредъка в разведряването на международните отношения и в мирното съвместно съществуване, независимо от успешния диалог, все пак разговорите, а още повече тържествените срещи на папата с ръководителите на комунистическите и работническите партии бяха събития с изключително значение. Според схващането на апостолската столица те представляват израз на признаването на мирогледния плурализъм в съвременния свят, а също и отчитане на реалностите на социалистическия свят и неговите структури на властта.

Това с нищо не нарушава известните и останали без промени мирогледни и идеологически становища. Католиците няма да станат по-малко католици, марксистите няма да бъдат по-малко марксисти в резултат от взаимното сътрудничество навсякъде, където то се налага от общия народен интерес, в името на справедливостта, постигането на съгласие и мир.

Понтификатът на Павел VI съвпадна с един труден период на задълбочаване на кризата в църквата, намаляване броя на свещениците и монасите, все по-широко разпространяване на светските обичаи, а също и признаци на упадък и криза в която и да било идеология на западния свят. В противоречие с надеждите на консервативните църковни елементи Павел VI не реагира на тази криза чрез затваряне на църквата в окопите на Светата Троица, а точно обратното, продължи делото на обновлението, започнато от неговия предшественик.

В сферата на теорията той запази традиционното становище, което предизвика бурни атаки от страна на една част от църковната йерархия, преди всичко във връзка с известната енциклика Humanae Vitae. Същевременно обаче, обявявайки официално решенията на II ватикански събор, който довърши своята работа вече след смъртта на Йоан XXIII, и осъществявайки тези решения на практика, Павел VI направи огромен принос в модернизирането и демократизирането на организационните структури на католическата църква и Римската курия.

Ватиканът беше освободен от всякаква външна прилика с кралски двор, въведена бе възрастова граница за пенсиониране на кардиналите, епископите и ротация на кадрите от Римската курия, ликвидирани бяха десетки отживели фирми и институции, основани бяха нови органи и колегиални съвети (главно Синода на епископите), бяха разширени правата на конференциите на епископата, над 80% от състава на Кардиналния колегиум беше променен, въведена бе реформа в литургията и десетки други.

Благодарение на това постепенно и внимателно придвижване напред, днес Ватиканът е вътрешно и външно различен от това, което папа Павел VI завари — по-открит за призивите на съвременността и за нейните най-основни изисквания. Огромен напредък беше постигнат също и в областта на разширяване на взаимното сътрудничество между католиците и представителите на други вероизповедания и религии, както и с невярващите. Тезата на Йоан XXIII за плурализма на съвременния свят и за необходимостта диалогът да замести отлъчването от църквата се превърна в очевидна истина във вътрешния живот на Римската курия.

Старата поговорка, според която всички пътища водят към Рим, има за съвременния свят главно историческа стойност. Пътищата между Рим — столицата на папите — и съвременния свят, които действително продължават да съществуват, след понтификата на този забележителен папа са обаче по-прави и гладки, отколкото тогава, когато Джовани Батиста Монтини прие името Павел VI.

Бележки

[1] Евхаристика — учение за тайнственото причастие. — Б.пр.

[2] Le Saint Siege et la guerre mondiale, november 1942 — december 1943, изд. Liberia Editrice Vaticana, 1973, c. 378.

[3] За повече подробности виж: Q. Zizola. „Utopia di Papa Giovani“. Gitadella Editrice, 1973.

[4] Кардинал Вишински — глава на полската католическа църква по това време. — Б.пр.

[5] По-специално в работата на епископ L. F. Capovilla „Giovani XXIII“.

[6] Според традицията папата не може да пише писма до частни лица, дори и до своите роднини.

[7] Личният секретар на Йоан XXIII.

[8] Личен дневник на Йоан XXIII 1961 г., с. 341.

[9] „Бюлетин на епархията Венеция“, 1957 г., с. 26.

[10] Консистория — заседание на кардиналите под председателството на папата — Б.пр.

[11] Минутант — нисш чиновник във Ватикана — Б.ред.