Филип Кер
Мирът на Хитлер (8)

8.

Понеделник, 18 Октомври 1943

Растенбург, Източна Прусия

Шосето цепеше през район с малки езерца и гъста гора. Точно тук през 1915-а Хинденбург беше нанесъл съкрушителен удар на руската армия, избивайки петдесет и шест хиляди руски войници и пленявайки сто хиляди в една зимна битка, след която царската армия така и не се беше съвзела. Преди трийсет и девета това беше любимо място за разходки с лодка; през четиридесет и трета в и покрай езерата нямаше жива душа.

Валтер Шеленберг се размърда и облегна гръб, седнал на задната седалка на открития брониран мерцедес, който хвърчеше по шосето, и премести поглед от тила на оберлейтенант Улрих Вагнер към гъсто преплетения балдахин от клони горе. Дори и в светъл октомврийски следобед като този гората обгръщаше шосето със сенки, излезли сякаш от приказките на Братя Грим. И скриваше „Волфшанце“ от вражески самолети. Точно по тази причина фюрерът беше избрал това забравено от Бога и хората място за щабквартирата си. Ала въпреки упоритите преструвки, че в района се крие само незначителен химически завод, изглеждаше все по-сигурно, че Съюзниците знаят за съществуването на тукашното „Вълчо леговище“, както и че то е в обсега на бомбардировачите им. Само преди десетина дни, на девети октомври, триста петдесет и два тежки бомбардировача от армейския военновъздушен корпус на САЩ бяха ударили цели само на сто и петдесет километра оттук, сред тях фабриките „Арадо“ в Анклам, самолетостроителния завод „Фок-Вулф“ в Мариенбург и доковете за подводници в Данциг. Възможно ли беше, питаше се Шеленберг, и Съюзниците, също като Химлер, да странят от идеята за убийството на Хитлер?

Райхсфюрерът от СС, който седеше до Шеленберг, си свали очилата, избърса ги с парцалче с монограм и изпълни жадно гърдите си със свежия горски въздух.

— Никъде няма такъв въздух — каза той.

Шеленберг се усмихна бегло. След тричасов полет от Берлин, през който едва се откачиха от едно британско „Москито“, а турбуленцията над Ландсберг им тресе кокалите десетина минути, някак не съумяваше да оцени по достойнство въздуха на Източна Прусия. С мисълта, че може и да облекчи усещането за зейнала дупка в стомаха си, ако хапне нещо — предстоеше му среща с фюрера и не смееше да посегне към бутилката с шнапс в куфарчето си — Шеленберг извади от джоба на палтото си пакетче сандвичи със сирене и предложи един на Химлер, който посегна да го вземе, но после се отказа. Шеленберг побърза да отклони поглед, за да не види райхсфюрерът усмивката му и да се досети, че си е спомнил един случай отпреди години, по време на настъплението в Полша, когато Химлер и Волф твърде късно установиха, че сандвичите, с които ги беше почерпил, са били развалени. Начеващата му тогава кариера в СД едва не беше приключила още в зародиш, когато между напъните за повръщане край пътя Химлер и адютантът му го бяха обвинили в опит да ги отрови.

Химлер присви очи.

— Не знам защо ядеш сега — каза той. — Във „Волфшанце“ ще има обяд.

— Така е, но в присъствието на фюрера съм толкова нервен, че стомахът ми се свива и не мога да хапна нищо.

— Разбираемо е — кимна Химлер. — Не всеки ден седиш до най-забележителния човек на света. Лесно е да забравиш за нещо толкова незначително като храната, когато слушаш думите на фюрера.

Шеленберг би могъл да добави и друго — че апетитът му страда и от отвратителните маниери на фюрера по време на хранене, защото, за разлика от повечето хора, които поднасяха приборите към устата си, Хитлер държеше ръката си с лъжицата или вилицата плътно на масата и само дето не потапяше лице в чинията си. Дори чая си пиеше от чинийка като някое куче.

— Трябва да се изпикая — каза Химлер. — Спри колата.

Големият мерцедес отби встрани и автомобилът, който ги следваше със секретаря на Химлер, д-р Бранд, и адютанта му, Фон Дем Бах, също спря.

— Проблем ли има, хер райхсфюрер? — обърна се Бранд към гърба на шефа си, който вече навлизаше сред дърветата и разкопчаваше копчетата на дюкяна си.

— Няма проблем — отвърна Химлер. — Просто ми се пикае.

Шеленберг излезе от колата, запали цигара и предложи една на помощника на Фон Дем Бах.

— Откъде сте, оберлейтенант? — попита той и тръгна бавно след Химлер.

— От Бон, хер генерал — каза Вагнер.

— Сериозно? Аз съм учил в университета там.

— Така ли, хер генерал? Не знаех. — Помощникът на Фон Дем Бах дръпна силно от цигарата си. — Аз пък учих в университета „Лудвиг-Максимилиан“ в Мюнхен.

— Право, предполагам.

— Да, как разбрахте?

Шеленберг се усмихна.

— И аз учих право. Исках да стана адвокат към някоя от онези големи компании в Рурския басейн. Сигурно съм се виждал като голям индустриалец, знам ли. Вместо това се озовах в СД по препоръка на двама от преподавателите ми. Не съм работил другаде, само в СД. Започнах там даже преди да стана партиен член.

Приближиха се до Химлер, който, изглежда, срещаше трудности с последното копче на дюкяна си, и Шеленберг се обърна назад към колата, последван от Вагнер.

Изстрелът, оглушителен под гъстия покров на дърветата, повали оберлейтенант Вагнер от раз, сякаш костите му бяха станали на желе. Шеленберг отстъпи инстинктивно крачка встрани и после още една, когато Химлер тръгна към оберлейтенанта, свел поглед към жертвата си — поглед, изпълнен с професионалното любопитство на патолог или криминалист, да речем. Лишеното му от брадичка лице потръпваше в смесица от ужас и възбуда. Шеленберг с отвращение видя, че валтерът в ръката на райхсфюрера е целият позлатен, а когато Химлер го протегна напред за втори изстрел, се видя и името му, гравирано върху затвора.

— Не ми беше приятно да го направя — каза Химлер. — Но той ме предаде. Предаде и теб, Валтер.

Бранд и Фон Дем Бах се приближиха преспокойно да огледат трупа на Вагнер. Химлер понечи да прибере златния пистолет в кобура си.

— Не ми беше приятно — повтори той. — Но трябваше да се направи.

— Почакайте, хер райхсфюрер — извика Шеленберг, защото беше ясно, че Химлер се опитва да прибере оръжие, което е с вдигнат предпазител и готово за стрелба. Хвана треперещата и лепкава от пот ръка на Химлер и му взе пистолета. — Трябва да спуснете предпазителя… ето така. — И като задържа палец над петлето, Шеленберг натисна леко спусъка, след което премести петлето напред срещу ударника и спусна предпазителя. — За да е безопасен пистолетът ви, хер райхсфюрер. Иначе може да си простреляте пръстите на краката. Виждал съм да се случва.

— Да, да, разбира се. Благодаря ти, Шеленберг. — Химлер преглътна смутено. — Досега не бях застрелвал човек.

— Разбирам, хер райхсфюрер — каза Шеленберг. — Неприятно задължение.

Погледна надолу към Вагнер, поклати глава и запали още една цигара, като си мислеше, че има и много по-лоши начини да си платиш, ако си имал глупостта да си навлечеш гнева на Хайнрих Химлер. Когато си виждал руските военнопленници в каменоломната на Маутхаузен, го знаеш със сигурност. След покушението срещу Шеленберг в частния самолет на Химлер беше проведено дискретно разследване, което стигна до извода, че единствено Улрих Вагнер е могъл да телефонира на Хофман на летище „Темпелхоф“ и да го предупреди, че в куфарчето на Шеленберг има нещо, свързано с тайните мирни преговори, водени от Феликс Керстен. Видял шведската валута, наброена на Шеленберг в касата на вътрешното министерство, Вагнер беше разбрал къде отива Шеленберг. Не по-маловажен беше и фактът, че преди да премине към личния персонал на Химлер, Вагнер беше работил за мюнхенската криминална полиция по времето, когато началник там е бил Хайнрих Мюлер, сегашният шеф на Гестапо. По всичко личеше, че Улрих Вагнер от години е шпионирал за Мюлер в най-близкото обкръжение на райхсфюрера. Не че имаше реално доказателство за прякото участие на Мюлер. А и Химлер не искаше да повдига официални обвинения срещу шефа на Гестапо, които биха извадили на светло цялата история около мирните преговори на Керстен, за които фюрерът най-вероятно не знаеше нищо.

— Какво ще правим с тялото? — попита Бранд.

— Ще го оставим тук — каза Химлер. — Нека горските зверове се оправят с него. Пък и така ще проверим дали в Гестапо са достатъчно добри, та да го намерят тук.

— Толкова близо до „Волфшанце“? — попита Шеленберг. — Най-малко тук ще се сетят да го търсят.

— Толкова по-добре — ухили се Химлер и тръгна назад към колата.

Продължиха по пътя и скоро стигнаха до бариера. Там стояха на пост четирима войници от СС. И четиримата познаха райхсфюрера, но въпреки това провериха самоличността на всички им по протокола, като поискаха да видят членските им карти от СС и пропуските, които удостоверяваха, че имат разрешение да посещават фюрера. Документите им бяха проверени още веднъж на втора бариера, където дежурният офицер телефонира от караулката и после съобщи на Химлер, че личният секретар на фюрера ще ги посрещне в Чаената къща. Офицерът даде знак на шофьора да продължи към втората зона за сигурност, усмихна се учтиво и издекламира обичайното си предупреждение, преди да изпъне ръка в хитлеристкия поздрав:

— При повреда в някоя от колите, надуйте клаксона и ще дойдем да ви приберем. Основното е да останете при колата и в никакъв случай да не излизате извън шосето. Целият район тук е миниран и се наблюдава от скрити снайперисти, които имат заповед да стрелят по всеки, който напусне пътя.

Продължиха напред и скоро пред погледа им изникна ограда от бодлива тел и няколко сгради. По плоските покриви на част от тях растеше трева, други бяха покрити с камуфлажни мрежи за по-добро прикритие срещу разузнавателните самолети. Чак след третата бариера навлязоха в зоната с ограничен достъп, така наречената Зона 1, най-строго охраняваната от трите.

Всеки, който вижда за пръв път Зона 1, би оприличил пруската щабквартира на фюрера на малко градче. Разположена на площ от двеста и петдесет хектара и състояща се от осемстотин и седемдесет сгради — повечето от тях частни бетонни бункери за различни партийни водачи — Зона 1 си имаше собствена електроцентрала, водоснабдяване и инсталация за пречистване на въздуха. Щабквартирата на фюрера беше един внушителен на вид редут, макар че за по-придирчивия Шеленберг беше необяснимо защо някой би останал и една нощ на такова място, да не говорим за шестстотинте денонощия, които Хитлер беше прекарал тук от юли четиридесет и първа насам.

Химлер и спътниците му оставиха колите от вътрешната страна на портата и тръгнаха пеша към Чаената къща, дървена постройка в стил Хензел и Гретел, срещу бункерите на генералите Кайтел и Йодл, където се хранеха членовете на Генералния щаб в случаите, когато фюрерът не изискваше присъствието им на собствената си трапеза. Отвътре Чаената къща беше скромно обзаведена с избелял килим, маси и няколко кожени кресла. Ако не бяха неколцината очакващи ги офицери, помещението спокойно можеше да мине за столовата на коя да е католическа семинария. Сред очакващите ги офицери бяха и двама от личните адютанти на Хитлер — СС групенфюрер Юлиус Шауб и групенфюрер Алберт Борман. Шауб, шефът на адютантите, беше типичен чиновник, любезен, с очила и успяваше някак да изглежда досущ като по-големия брат на Химлер. И двата му крака бяха пострадали по време на Голямата война, затова се придвижваше из щабквартирата на Хитлер с патерици. Алберт Борман беше по-малкият брат на Мартин Борман, личният секретар на Хитлер и човекът, който контролираше всичко, случващо се във „Волфшанце“. Между братята съществуваше жестоко съперничество, което по-малкият засега губеше.

— Какво е положението в Берлин? — попита Шауб.

— Снощи имаше бомбардировки — отговори Шеленберг. — Нищо особено. „Москито“, осем, ако не се лъжа.

Шауб кимна учтиво.

— Стремим се да не споменаваме за бомбардировките пред фюрера. Разстройват го. Освен ако не попита изрично за тях, разбира се. Което той няма да направи.

— Аз му нося по-добри новини, струва ми се — обади се Химлер, посъвзел се след убийството, което беше извършил малко преди това. — Снощи свалихме един „Уелингтън“ над Аахен. Петхилядният команден бомбардировач, който сме свалили от началото на войната. Забележително, нали? Пет хиляди.

— Добре ще е да го кажете на фюрера — кимна Шауб.

— Това и смятам да направя.

— Да. Пет хиляди. Това ще го ободри.

— Как е той?

— Притеснен е за ситуацията в Крим — отвърна Шауб. — И в Киев. Генерал Манщайн смята, че Киев е по-важен. Но фюрерът е на мнение, че е Крим.

— Да ви предложим нещо за освежаване, господа? — попита Алберт Борман. — По едно питие?

— Не, благодаря — отказа Химлер, от свое име и от името на Шеленберг, който тъкмо се канеше да помоли за едно кафе. — Добре сме си.

Излязоха от Чаената къща и продължиха към щабквартирата на фюрера, където цареше трескава дейност. Предимно строителна — подсилване на съществуващите бункери и изграждане на нови. Работници поляци бутаха напред-назад колички с цимент; други влачеха греди. Шеленберг си помисли, че сигурността тук страда от самия стремеж да бъде подсилена. Всеки от стотиците работници в Зона 1 би могъл да вкара бомба във „Вълчото леговище“. Да не говорим за Генералния щаб, чиито членове не хранеха особена любов към Адолф Хитлер, особено след Сталинград. Макар че посетителите оставяха шапките, коланите и пистолетите си на лавиците пред бункера на фюрера, куфарчета можеха да се внасят и никой не ги претърсваше. В собственото му куфарче имаше втори пистолет и плановете за операция „Дълъг скок“ и никой не го беше претърсвал от Растенбург насам. Като нищо можеше да съдържа ръчна граната или бомба в добавка.

Бункерът на фюрера се намираше на стотина метра северно от Чаената къща. Докато вървяха натам, Шеленберг продължаваше да разсъждава за системата на сигурност. Как най-добре би могло да се организира покушение? С бомба, без съмнение. Като всички останали бункери във „Волфшанце“, и бункерът на фюрера беше изцяло над земята, без тунели или тайни проходи. Още по-зле, беше настлан с поне с четири — петметров слой бетон, подсилен със стоманена арматура. И най-важното — нямаше прозорци. Всичко това означаваше, че при евентуален взрив вътре, ударната вълна не би имала никакъв излаз и ефектът й би бил многократно по-смъртоносен, отколкото ако сградата беше направена от дърво.

Женски вълчак от елзаска порода изприпка при Химлер с размахана опашка и райхсфюрерът се спря да поздрави животното като стар приятел.

— Това е Блонди — обясни той и погали кучето на Хитлер по главата, а Шеленберг се огледа за господаря му.

— Търсим гадже на Блонди — вметна Алберт Борман. — Фюрерът иска Блонди да си има кученца.

— Кученца значи? Ще ми се да ми дадат едно. Хубаво би било да се сдобия с кученце на Блонди — каза Химлер.

— Едва ли ще сбъркам, ако кажа, че всеки би искал — заяви нисък, набит мъж със закръглени рамене и бичи врат, който току-що се беше появил на сцената. Беше Мартин Борман, което означаваше, че и фюрерът не е далеч. Чул тропота на хорово ударени в пода токове, Шеленберг погледна наляво и видя Хитлер да се приближава през горичката. — Всеки би искал рожба на най-известното куче в целия свят.

Шеленберг застана мирно и изпъна ръка пред себе си. Хитлер вървеше с бавни крачки, вдигнал своята ръка едва наполовина. Носеше черни панталони, обикновена униформена куртка, сива и незакопчана, под която се виждаха бяла риза и вратовръзка, и меко, доста обезформено офицерско кепе, очевидно избрано заради удобството, а не заради изискания външен вид. На лявото джобче на куртката му беше закачен Железен кръст първа степен, присъден му през Голямата война, в комплект с черната панделка, която се полагаше на ранените, а до тях златна партийна значка.

— Химлер. Шеленберг… радвам се да се видим отново, Валтер — каза той с онзи свой мек австрийски акцент, който Шеленберг познаваше до болка от речите, предавани по радиото.

— И аз, майн фюрер.

— Химлер твърди, че имаш план, който ще ни спечели войната.

— Когато разгледате бележките ми, може би и вие ще се съгласите с него, майн фюрер.

— О, мразя писмените доклади. Направо не ги понасям. Ако зависеше от офицерите ми, по цял ден само това щях да правя — да чета. Официален доклад за това, официален доклад за онова. Казвам ти, Шеленберг, нямам време за бумащина. Но остави човека да говори и бързо-бързо разбираш кое какво е. Хората са моите книги… ти какво що кажеш, Химлер?

— Вие разчитате всички ни без никакво усилие, майн фюрер.

— Тогава нека влезем, ще ми разкажете всичко и после аз ще ви кажа какво мисля.

Хитлер махна към бункера, пъхна поредния ментов бонбон в устата си, тръгна редом с Шеленберг и се разприказва.

— Обичам да се разхождам в гората тук. Едно от малкото места, където мога да се движа свободно. На младини си мечтаех за такива широки, просторни места и ето че животът сбъдна мечтата ми. Предпочитам да се разхождам из Берлин, разбира се. Около Райхстага. Винаги съм обичал тази сграда. Хората говорят, че аз съм виновен за опожаряването й, но това са глупости. Всеки, който ме познава, ще ти каже, че не съм способен на такова нещо. Паул Валот си е бил много добър архитект. Шпеер не го харесва, но това нищо не значи. Както и да е, разхождам се аз из тези северни гори като онзи тип от книгата на Ницше, онази скучната, която въобще не става за четене — „Тъй рече Заратустра“. Разхождам се, защото се чувствам като затворник в тия ужасни бункери и духът ми има нужда от простор.

Шеленберг вървеше до фюрера, слушаше го, усмихваше се и кимаше с мисълта, че отвори ли си устата да каже каквото и да било, само ще намали шансовете си да пробута на Хитлер идеята за операция „Дълъг скок“.

Влязоха в бункера и Шеленберг последва Хитлер, Борман и Химлер наляво в голяма стая с маса, покрита с географски карти. Фюрерът седна на един от половин дузината столове до празната камина и махна на Шеленберг да се присъедини към него. Хитлер не обичаше топлината и след всяка среща с него Шеленберг си тръгваше посинял от студ. Докато чакаше Химлер, Шауб и двамата Борман да се настанят, Шеленберг се възползва от възможността да огледа отблизо фюрера, търсейки признаци за табес дорзалис, или третичен сифилис. Вярно беше, че Хитлер изглеждаше много по-възрастен от четиридесет и четирите си години и сякаш пестеше жестовете си, свеждайки до минимум движенията на ръцете; ала в същото време от него се излъчваше несъмнена аура на физическа сила и по нищо не личеше, че здравето му е подкопано. Той, разбира се, беше под огромно напрежение, но бледото лице, изпъкналите очи и отнесеният поглед на сомнамбул — или на свят човек — които Шеленберг помнеше от последната си визита във „Волфшанце“, бяха налице и сега. Невъзможно беше — и преди, и сега — да погледнеш с безразличие този зловещ, излязъл сякаш изпод перото на Достоевски и луд също като героите му човек, но Шеленберг не съзря нищо; което да подсказва, че Хитлер е на ръба на окончателна лудост.

Фюрерът прекъсна мислите му, като се обърна към него и го прикани да започне. Шеленберг описа плана, който вече беше пробутал на Химлер като резервен вариант, в случай че мирните преговори, инициирани при предаването на писмата от фюрера до Големите трима, не донесат очакваните плодове. На този етап всички проблемни детайли в операция „Дълъг скок“ бяха вече изгладени, тя беше станала напълно осъществима и се намираше в етап на изчакване. Макар Шеленберг да премълча това пред Хитлер, Фон Холтен-Пфлуг се беше върнал от Виница с новината, че екип от сто украинци със съгласието на генерал Шимана вече официално се числят към Галицийската дивизия на „Вафен-СС“. Всичките имали опит като парашутисти и посрещнали с искрен ентусиазъм перспективата да убият маршал Сталин. Фактът, че оставя Хитлер на тъмно относно истинската им етническа принадлежност, не притесняваше Шеленберг. Смяташе, че ако мисията се провали, руснаците не биха оповестили участието на свои сънародници; а ако успее, произходът им едва ли би бил от значение за когото и да било. Така че Шеленберг не спомена други подробности, освен че става дума за доброволци от Галицийската дивизия.

Хитлер го слушаше почти без да го прекъсва. Но когато Шеленберг спомена името на Рузвелт, той се наведе напред и сви ръце в юмрук, сякаш да стисне символично невидимото гърло на президента.

— Рузвелт е един отвратителен масон и нищо повече — каза той. — Дори само заради това всички църкви в Америка би трябвало да се надигнат срещу него, защото се води от принципи, които са в пълно противоречие с принципите на религията, която уж изповядва. Всичко, което изприказва на последната си пресконференция — и как неприятно говори само, носово, — всичките му приказки бяха типичен еврейски боклук. Чухте ли го как се хвалеше, че имал благородна еврейска кръв във вените си? Благородна еврейска кръв! Ха! Иначе определено се държи като някой дребнав евреин, да. Ако питате мен, и мозъкът му е болен, не само тялото.

Мартин Борман и Химлер се засмяха и кимнаха в знак на съгласие, което само насърчи Хитлер и той продължи настървено по темата:

— Рузвелт е живото доказателство, че американците са най-глупавите хора на света. А колкото до жена му, по негроидната й външност ясно си личи, че е мелез. Ако някой някога се е съмнявал, че мелезите са заплаха за цивилизованите общества, достатъчно е само да погледне Елинор Рузвелт.

Хитлер се отпусна назад в стола и скръсти ръце на гърдите си сякаш се увиваше с шал. После кимна на Шеленберг да продължи. Но само след минута-две се разприказва надълго и нашироко за Сталин и Чърчил и какво мисли за тях:

— Сталин е една от най-забележителните личности в световната история. Изключителен човек. Чували ли сте го как говори, когато изнася реч? — Хитлер поклати глава. — Ужасно. Нищо не разбира от реторика, това поне е сигурно. А ако може да се вярва на Фон Рибентроп, Сталин не притежава и други социални умения. Той е наполовина човек, наполовина звяр. Не излиза от Кремъл, но управлява чрез бюрокрация, която реагира моментално на всеки негов жест и поглед дори. Изобщо не му пука за народа му. Изобщо. Дори съм убеден, че мрази руснаците не по-малко от мен. Защо иначе с лека ръка ще жертва живота на милиони? А това го прави човек, който заслужава безусловното ни уважение като военачалник. — Хитлер се усмихна. — В известен смисъл ще съжалявам, ако умре, защото той наистина е голяма работа. Шеленберг е прав обаче. Случи ли се нещо със Сталин, цяла Азия ще се срине. Халтавият им съюз се крепи само на него и лесно ще се разпадне. Виж, Чърчил… той е друго нещо. Още не познавам англичанин, който да не ругае Чърчил. Херцогът на Уиндзор, лорд Халифакс, сър Невил Хендерсън, дори и онзи идиот с чадъра, Невил Чембърлейн — всички те смятат, че Чърчил не е достоен за поста си и изобщо за нищо не става. Абсолютно неморален човек. Но пък и какво друго да очакваш от един журналист. Прави всичко възможно да остане във войната, когато и последният глупак вижда, че Англия отдавна трябваше да сключи мир. Не само за да спаси страната си, а да спаси и цяла Европа от болшевизма. Собствената му партия го заклейми, когато отиде в Москва. Торите побесняха и го засипаха с хули при завръщането му. И кой би ги винил? Същото ще е в Техеран. Да си стисне ръцете със Сталин? В Англия това много ще им хареса. По-добро да носи ръкавици, само това мога да кажа.

Шеленберг вече умираше за цигара и нямаше търпение да продължи с изложението на плана си, но Хитлер още не беше приключил с Чърчил.

— Гледам го и винаги се сещам за думите на Гьоте, че от пушенето хората оглупяват. Е, старците да си пушат, проблем няма, няма и значение. Но никотинът е наркотик, и за хора като нас, чиито мозъци носят кръста на отговорността денем и нощем, няма оправдание за този отвратителен навик. Какво щеше да стане с мен и с Германия, ако пиех и пушех наполовина колкото онова същество Чърчил?

— Дори не ми се мисли, майн фюрер — каза Химлер.

С това тирадата на фюрера приключи и Шеленберг най-после успя да продължи. Но когато стигна до участието на местните племена от Северен Иран, Хитлер отново го прекъсна, макар този път през смях.

— Предполагал ли съм някога, че ще се превърна в религиозна фигура за мюсюлманския свят! Знаете ли, че арабите споменават името ми в молитвите си? Персийците сигурно биха ме направили свой велик хан. Ще се радвам да ида там, когато се възцари мир на света. Най-напред ще прекарам известно време в двореца на някой шейх. Разбира се, ще се наложи да сменят месото на трапезата си. Овнешко не хапвам. Виж, от харемите им бих се възползвал. Ислямът винаги ми е харесвал. Разбирам защо мъжете им са така ентусиазирани за рая на Мохамед, където правоверните ги очакват цял куп девици. Не като промития и скучен рай на християните.

Тук Хитлер млъкна рязко и Шеленберг най-сетне успя да довърши изложението на плана си за операция „Дълъг скок“. Сякаш нарочно, на фона на всичките си лирични отклонения дотук, сега Хитлер избра да помълчи. Извади очила с евтина никелирана рамка от джоба на куртката си и прегледа основните точки от доклада на Шеленберг, като сумтеше шумно и смучеше ли, смучеше вездесъщите си ментови бонбони. После си свали очилата и се прозя, без да слага ръка на устата си и без да се извини, и каза:

— Планът е добър, Шеленберг. Смел, вдъхновен. Това ми харесва. За да спечелиш една война, ти трябват хора, които са смели и вдъхновени. — Кимна. — Ти отнесе писмата в Стокхолм, нали? И се срещна с онова финско приятелче на Химлер.

— Да, майн фюрер.

— И същевременно ни представяш този план — операция „Дълъг скок“. Защо?

— Винаги е добре да имаш резервен план, в случай че другият се провали. Това ми е работата, майн фюрер. Това е смисълът на разузнаването. Да сме готови за всички варианти. Да предположим, че Големите трима не приемат мирните ви предложения. Да предположим, че дори не отговорят на писмата ви. По-добре ще е моите хора вече да са на техен терен, в Иран.

Хитлер кимна.

— Не мога да ти кажа всичко за онова, което става, Шеленберг. Дори и на теб. Но мисля, че може и да си прав. Разбира се, можем си кротуваме и да се надяваме, че срещата на тримата няма да доведе до нищо съществено. И може да стане точно така, защото ясно се вижда, че първоначалните симпатии, които съществуваха между британците и американците, нещо не разцъфтяват. Факт е, че британците са натрупали доста неприятни чувства към американските си братовчеди и единственият британец, който обича американците безрезервно, е наполовина американец по произход — кученцето на Рузвелт, Уинстън Чърчил. Онази тяхна конференция в Техеран доста ще се проточи. — Тук Хитлер се ухили. — Ако преди това не ги избиете всичките, разбира се. — Разсмя се и се плесна по дясното бедро. — Ще се проточи, да. Като другата, преди нея, в Канада, между Чърчил и Рузвелт. А сега, когато и Сталин участва, нещата съвсем ще забуксуват. Така де, ясно е, че според тях трудностите им са сериозни. Огромните загуби на Червената армия, перспективата за европейска инвазия, милионите човешки животи, които зависят от това. Повярвайте ми, господа, чудо ще е нужно да се впрегнат наедно британци, американци, руснаци и китайци в обща кауза, която да им спечели войната. Историята ни учи, че коалициите рядко постигат успех, защото винаги идва момент, когато една от нациите решава, че не е справедливо да прави жертви заради друга. Американците са непредсказуеми, а и откровено казано, саможертвите не са им по вкуса, което обяснява и неохотата им да се включат в тази война — както и в предишната, впрочем. Озоват ли се притиснати до стената, само те си знаят как ще постъпят — може да се пречупят, може и да устоят, шансовете са еднакви. Британците са несравнимо по-смели, спор няма. Как американците имат очи да петнят англичаните след всичко, което те преживяха, си е направо непонятно. Колкото до руснаците… тяхната издръжливост няма равна. Не бих се изненадал, ако тази конференция се разпадне под тежестта на дисхармонията, която съществува между вождовете на съюзниците. Сталин и Чърчил се мразят и в червата, това е сигурно. Интересно ще е да се види как ще се спогодят американският президент и Сталин. Ако се съди по речите му, Рузвелт ще заложи на курвенския подход и ще се опита да съблазни Сталин. Съветският вожд пък просто ще чака да види докъде точно е готов да стигне Рузвелт, за да му влезе под кожата. Междувременно Чърчил ще седи на резервната скамейка и ще кипи вътрешно, като измамен съпруг, който гледа как жена му става за смях, но не смее да каже нищо, защото го е страх тя да не го напусне. — Хитлер се плесна отново по бедрото. — Бог ми е свидетел, ще ми се да ги видех отнякъде.

После присви очи и изгледа Шеленберг.

— Умен си като Хайдрих — каза той. — Не знам дали си и толкова безмилостен, но със сигурност си толкова умен. — Перна с опакото на ръката си доклада на Шеленберг. — И няма съмнение, че планът ти е хитър.

Изправи се рязко и останалите последваха чинно примера му.

— Ще ви съобщя решението си след обяда.

Преместиха се в трапезарията, където към тях се присъединиха и неколцина членове на Генералния щаб. По време на целия обяд Хитлер почти не спря да говори. Хранеше се бързо и без особен финес — варена царевица за начало, върху която изля почти пълна чашка разтопено масло; отказа основното ястие; и накрая излапа огромна чиния горещи палачинки със стафиди и сладък сироп. На Шеленберг му прилошаваше само при вида на менюто, предпочетено от Хитлер, и с мъка изяде виенския шницел, който си беше поръчал.

След обяда фюрерът го покани да се поразходят и двамата направиха обиколка на Зона 1, като Хитлер му показваше местните забележителности — плувния басейн, киното, бръснарницата (много се гордееше с факта, че са „примамили“ Воленхаупт, бръснаря от берлинския хотел „Кайзерхоф“, във „Волфшанце“, където да подстригва косите на Генералния щаб) и бункерите на Гьоринг, Шпеер и Мартин Борман.

— Имаме си и гробище даже — каза Хитлер. — В южна посока, от другата страна на шосето. Да, имаме си кажи-речи всичко, което може да ни потрябва.

Шеленберг не попита кой е погребан в гробището. Имаше неща, за които дори шефът на разузнаването предпочиташе да не знае. Накрая Хитлер заговори по същество.

— Възхищавам се на плана ти. Като излязъл от книга на Карл Май е. Чел ли си нещо от него?

— Като момче.

— Никога не се срамувай от това, Шеленберг. Когато аз бях малък, обожавах книгите на Карл Май и те ми оказаха изключително влияние. Така. Ето какво, искам да задвижиш плана си както е предвидено. Да, прати отряда си в Персия, но да не правят нищо без по-нататъшни заповеди от мен или Химлер. Ясно ли е?

— Напълно, майн фюрер.

— Добре. Да си кротуват, докато не дам знак. Междувременно ще кажа на Химлер и Гьоринг, че операция „Дълъг скок“ получава най-висок приоритет. Разбрано?

— Да, майн фюрер. Благодаря ви, майн фюрер.

— Още нещо, Шеленберг. Внимавай с Химлер и Калтенбрунер. Човек с твоите възможности може и да не се притеснява особено от Калтенбрунер, да. Химлер обаче… с него трябва да си нащрек, това е сигурно. Внимавай да не започне да ти завижда, както стана с Хайдрих. Помниш какво стана с Хайдрих, нали? Много лошо стана с него, много, но беше неизбежно предвид обстоятелствата. Хайдрих беше твърде амбициозен и си плати за това.

Шеленберг слушаше и се опитваше да не покаже удивлението си, защото от думите на фюрера излизаше, че не чешки партизани са убили Хайдрих, а в смъртта му по някакъв начин е имал пръст Химлер.

— Така че внимавай с Химлер, да. Внимавай и с адмирал Канарис също. Той не е старият глупак, какъвто го изкарва Гестапо. Всички ние бихме могли да се поучим от старата лисица. Запомни думите ми — Абверът все още е в състояние да ни изненада.