Филип Кер
Мирът на Хитлер (6)

6.

Петък, 8 Октомври 1943

Берлин

— Като те слушам, май напоследък си почнал да четеш „Дер Пимпф“ — каза Химлер на Шеленберг. „Дер Пимпф“ — „Хлапакът“ — беше месечното списание за млади момчета, издавано от Хитлерюгенд. Съдържаше смесица от приключенски разкази и пропаганда. — Да организираме убийството на Големите трима? Полудял ли си? Не, не, Шеленберг, направо не мога да повярвам, че човек с твоята очевидна интелигентност може да измисли нещо толкова безмозъчно. Откъде изобщо ти хрумна подобно нещо?

— Вие ми дадохте идеята, хер райхсфюрер.

— Аз?

— Речта ви в Позен. Казаното от вас ми направи дълбоко впечатление. Казахте, че битките се печелят с вяра и че в редиците ни няма място за песимисти и за хора, които са изгубили вярата си в Отечеството. Помислих си, че щом Скорцени може да осъществи невъзможна мисия като спасяването на Мусолини, то бихме могли да успеем и в нещо още по-дръзко.

— Песимизмът е едно, Шеленберг, безразсъдният оптимизъм е друго. А реализмът е трето. От човек с твоите способности очаквам реализъм. Както и двамата знаем, мисията на Скорцени беше организирана по молба на фюрера. Беше си абсурдна идея от начало до край и не постигна нищо полезно. Да си ме чул да споменавам името на Скорцени в Позен? Не. Не си. При нормални обстоятелства и при наличие на необходимото време можех да разубедя Хитлер и той да се откаже от идеята си за спасяването на Мусолини, както съм разтурял не един и не два други идиотски замисли. Но той упорито държеше на това си желание и накрая вдигнах ръце. Пък и никой не очакваше онзи глупак да успее, нали така?

Намираха се в кабинета на Химлер във вътрешното министерство на централния берлински булевард Унтер ден Линден, в съседство със старото гръцко посолство. През високите прозорци на първия етаж, отскоро с бронирани стъкла, се виждаше хотел „Адлон“ и дори прозореца на стаята, в която Шеленберг беше правил любов с Лина миналата сряда.

— Реализмът диктува да сключим мир със Съюзниците, а не да убиваме лидерите им.

Шеленберг кимна, като се дивеше мислено на множеството противоречия в характера и поведението на райхсфюрера. Химлер, който сега говореше за мир, беше същият Химлер, който на двайсет и пети август, в деня, когато беше поел вътрешното министерство от Вилхелм Фрик, беше осъдил на смърт един правителствен съветник по обвинение в „разпространение на пораженчески настроения“. Екзекуцията може да е била единствено с назидателна цел, реши Шеленберг, за да стресне останалите. Казаното от райхсфюрера сега, изглежда, потвърждаваше думите на двамата гестаповци, които се беше наложило да убие — че Химлер наистина провежда някакви тайни мирни преговори, които да го поставят начело на правителството след свалянето на Хитлер.

— Не — продължи райхсфюрерът. — Едва ли подобен опит би останал без последствия. Особено докато се опитваме да договорим мир.

Ето, помисли си Шеленберг. Призна си го. Разбира се, Химлер беше толкова арогантен по природа, че вероятността в Гестапо да погледнат на действията му като на държавна измяна сигурно изобщо не му е минала през ума. А че ще имат наглостта да го шпионират — него, райхсфюрера от СС — би било абсолютно немислимо.

— Не ми изглеждаш изненадан, Шеленберг — отбеляза Химлер.

— Че се опитваме да договорим мир ли? Може би си спомняте, хер райхсфюрер, че именно аз, още през август миналата година, предложих да бъде разработена и алтернативна стратегия за приключвано на войната. Ако не се лъжа, тогава ме обвинихте в пораженство.

Веднага става ясно, че Химлер предпочита да не му се напомня за това.

— И какво ми поднасяш тогава? — попита той и размаха с раздразнение папката с детайлите на операция „Дълъг скок“. — Още една алтернатива?

— Именно, хер райхсфюрер. Още една алтернатива. Боя се, че не подозирах за вашата мирна инициатива.

— Е, сега вече знаеш. Всъщност, точно заради това те повиках.

— Разбирам. Феликс Керстен участва ли?

— Да. Откъде знаеш?

— Предположих.

— Е, значи правилно си предположил. — В думите му отново прозвуча раздразнение.

Шеленберг вдигна рамене в знак на извинение, но стомахът му се сви. Самият той също смяташе, че е важно да се договори мир със Съюзниците, но не беше вярвал, че в Гестапо са прави за Феликс Керстен — да се повери съдбата на Германия в ръцете на един финландски масажист, изцяло противоречеше на здравия разум. Поне в това отношение беше съгласен с Мюлер, шефа на Гестапо.

— Не знам какви планове имаш за тази вечер — каза Химлер, — но се боя, че ще трябва да ги отложиш за друг път. Пращам те в Стокхолм. Личният ми самолет вече те чака на Темпелхоф. До обяд ще си в Швеция. Има запазен на твое име апартамент в „Грандхотел“, където ще се срещнеш с Феликс.

Химлер извади връзка ключове от джоба на панталона си и стана от стола. Отключи един стенен сейф и взе оттам тънко дипломатическо куфарче с прикрепени към дръжката белезници.

— Ще имаш пълен дипломатически статут, така че шведите няма да имат основание да отварят куфарчето. Но аз ще го отворя сега, за да разбереш откъде идва необходимостта за пълна секретност. Само петима души знаят за тази мисия — фюрерът, аз, Фон Рибентроп, Феликс Керстен, а сега и ти. Ще трябва да се преоблечеш в цивилни дрехи, разбира се, когато се прибереш, за да си вземеш паспорта и малко лични вещи, необходими за кратък престой в чужбина. Оберлейтенант Вагнер ще те придружи до касата, където ще ти дадат шведска валута. — Химлер закопча куфарчето за китката на Шеленберг, връчи му ключето, а после щракна ключалките и вдигна капака. Вътре имаше три бели плика, всеки пъхнат в няколко ката найлонови джобове, плюс запалка. Шеленберг предположи, че предназначението на найлоновите джобове не е да предпазят пликовете от замърсяване, а за да изгорят по-бързо и сигурно, ако се наложи да ги унищожи.

— И трите писма са написани лично от фюрера — обясни Химлер. — Едното е адресирано до президента Рузвелт, другото до Йосиф Сталин, третото — до министър-председателя Чърчил. Ще предадеш куфарчето на д-р Керстен, който на свой ред що връчи всяко от писмата в ръцете на подходящия човек в Стокхолм, като междувременно ти ще му съдействаш всячески. Ясно ли е?

Шеленберг тракна с токове и сведе послушно глава.

— Съвсем ясно, хер райхсфюрер. Мога ли да попитам за съдържанието на писмата, които фюрерът е написал на Големите трима?

— Дори и аз не знам какво точно е съдържанието им — отвърна Химлер. — Но смятам, че фюрерът е поискал разяснение на декларациите, които Големите трима направиха във връзка с безусловната капитулация. Иска да разбере дали Съюзниците наистина отказват мирни преговори и изтъква, че ако наистина е така, подобно искане би било безпрецедентно в историята на съвременните войни.

— Значи — промърмори Шеленберг — не е кой знае какво.

Химлер се усмихна тънко.

— Не успявам да схвана какво му е смешното, Шеленберг, наистина. Може да се окаже, че бъдещето на Германия и животът на милиони хора зависят от съдържанието на това куфарче. Не си ли съгласен?

— Да, хер райхсфюрер. Извинете ме.

Оберлейтенант Вагнер придружи Шеленберг до касата в сутерена на министерството. Не че беше необходимо. Шеленберг беше започнал кариерата си като офицер от СС в министерството на вътрешните работи и много добре знаеше къде се намира касата. Харченето с широка ръка открай време беше един от основните му навици.

— Как е полковник Чийршки, хер генерал? — попита Вагнер. — Още кара онова синьо БМВ „Роудстър“, нали? И аз бих карал същата кола, ако можех да си я позволя.

Шеленберг, който не се интересуваше много от коли, само изсумтя без ентусиазъм, докато касиерката броеше дебела пачка шведски банкноти на плота пред него. Вагнер зяпаше алчно парите и Шеленберг побърза да ги прибере в прикаченото с белезници към китката му куфарче и да го заключи отново. После двамата тръгнаха към централния вход на министерството.

— С Чийршки сте били в група за специални действия, нали така, Вагнер?

— Да, хер генерал.

— А преди това?

— Бях следовател, хер генерал. В мюнхенската криминална полиция.

Още един проклет правист. Шеленберг сбърчи с отвращение нос, докато излизаше от сградата на министерството. Не беше за вярване, че самият той се беше отказал от медицината, за да учи право. Мразеше адвокатите. Грешка беше да се избиват масово евреи, при положение че имаше толкова много живи адвокати.

Прибра се с колата до апартамента си и се преоблече. После нахвърли едно друго в малък сак, взе си паспорта и излезе. Отби се в „Льосер и Волф“ на ъгъла на Фазаненщрасе да си купи двайсет цигари „Джасмаци“ и няколко вестника за полета. После подкара към Темпелхоф, където го чакаше самолетът на Химлер. Самолетът беше „Фок Вулф FW 200 Кондор“, от онези, които Шеленберг се беше надявал да използва за бомбардировката над Техеран.

След като се качи на борда, той връчи на екипажа запечатаните заповеди, после зае мястото си, далеч от огромното кожено кресло на райхсфюрера със собствен евакуационен люк — в случай на тревога седящият трябваше само да дръпне един червен лост и люкът под креслото се отваряше хидравлично, после креслото с все закопчания с предпазни колани човек се плъзгаше под самолета и поемаше към земята, разчитайки прикрепеният към креслото парашут да се отпори навреме. Ала самата идея да прекара полета в стол, който може да изпадне от самолета, не се връзваше с представата на Шеленберг за комфортно пътуване. Така че той седна в едно по-скромно кресло, където обикновено сядаше приятелката на Химлер, адютантът му или личният му секретар. Запали си една джасмаци и се опита да не мисли за опасностите на предстоящия полет. Кондорът на Химлер навярно беше най-близкият немски вариант на американската летяща крепост, но в края на четиридесет и трета бомбардировачите и изтребителите на Кралския военновъздушен флот се бяха настанили сякаш завинаги в небето над Германия и ставаше все по-рисковано да се лети. Химлер обикновено прибягваше до помощта на няколко чашки коняк, които да успокоят нервите му. Шеленберг последва неговия пример.

След няма и десет минути четирите двигателя БМВ на кондора вече го тласкаха по пистата за излитане, после го издигнаха в небето, а Шеленберг гледаше към смаляващия се долу град през дебелото пет сантиметра бронирано стъкло на малкия прозорец. От въздуха се виждаше по-ясно колко ефективни са станали британските бомбардировки. Май не беше останал и един берлински квартал, който да не носи белезите на вниманието им. Още една година в същия дух, помисли си Шеленберг, и едва ли ще е останал град, който руснаците да завладеят.

Летяха на юг, към предградието Мариондорф, преди да поемат на запад към Цеелендорф и Грюневалд, а после на север над олимпийския стадион и цитаделата при Шпандау, където държаха някои от най-важните политически затворници в Райха. Самолетът набираше плавно височина и след половин час, вече на повече от пет хиляди метра над морското равнище, един от четиримата членове на екипажа се появи в пътническия салон и донесе на Шеленберг одеяла.

— Я ми кажете — заговори го Шеленберг, — какво мислите за този самолет?

Човекът посочи към креслото на Химлер.

— Мога ли да седна?

— Заповядайте — покани го Шеленберг.

— Това е най-добрият самолет за дълги полети в Европа — каза мъжът, който се казваше Хофман. Седна и се настани удобно. — Ако не и в света. Не знам защо спряхме да ги произвеждаме. Този самолет може да ви откара до Ню Йорк, без да спира никъде, при това за по-малко от двайсет часа. Не е особено бърз, разбира се. Дори и един „Шорт Съдърланд“ ще го настигне лесно и ще го свали. А да не дава господ да ни открие някой „Москито“. Но поне по отношение на аеродинамиката, „Кондор“ няма равен.

— А като бомбардировач на големи разстояния?

Хофман сви рамене.

— В началото вършеше добра работа над Атлантика. Самият аз съм свалил няколко самолета, преди да ме прехвърлят в правителствения отдел. Но както вече казах, кондорите са лесна мишена за изтребителите, въпреки тежкото въоръжение, с което разполагат. Ако елементът на изненадата е на твоя страна, бива. Някои от последните модели имат радар търсач, което е предимство; или пък са снабдени с радио насочвана инсталация за ракетите. Но истинското му предимство е в обхвата. Така де, само си помислете. Ню Йорк. Този самолет може да бомбардира Ню Йорк. Изневиделица, докато си спят. В края на краищата, никой не очаква, че бомбардировач може да измине такова разстояние. Е, едва ли ще се измъкнем невредими, но все пак ще си струва, не мислите ли? Така де, помислете си само колко народ ще избием в гъсто населен град като Ню Йорк. Успееш ли да ги хванеш неподготвени, смятай, че си свършил половината работа.

Мъжът бръкна под пилотската си куртка, извади един валтер РРК със заглушител, прикрепен към дулото, и го насочи към Шеленберг. За част от секундата Шеленберг си помисли, че Хофман се кани да използва пистолета като нагледно средство за някакво сравнение, но валтерът така и си остана насочен към гърдите му.

— Боя се, че ще трябва да ви помоля да отворите куфарчето, хер генерал — каза той.

— О, любезността ви ми допада — подхвърли невъзмутимо Шеленберг. Остави чашата си с коняка и вдигна високо ръка, така че куфарчето да се залюлее, увиснало на белезниците, които го свързваха с китката му. — За това куфарче ли говорите? Ключето е на една връзка в джоба на панталона ми. Ще трябва да се изправя, за да го извадя от там. Имате ли нещо против?

Хофман поклати глава.

— Направете го много внимателно.

Шеленберг се изправи бавно, показа на мъжа празната си ръка, после я пъхна внимателно в джоба на панталона си и извади дълга сребърна верижка с ключове.

Хофман се размърда неспокойно, стисна по-силно валтера и облиза устни.

— А сега седнете и отключете белезниците.

Шеленберг се тръшна тежко на мястото си, защото точно в този момент самолетът навлезе във въздушен джоб и се разтресе. След кратко забавяне Шеленберг откри най-после нужното ключе и свали гривната от протегната си китка.

— Сега ми го подайте.

Шеленберг го гледаше търпеливо как наглася куфарчето в скута си и се опитва да го отвори. Накрая каза тихо:

— Заключено е. С друг ключ.

Хофман му метна куфарчето обратно.

— Отключете го.

Шеленберг се подчини и после пак му го подаде. Хофман го държа няколко секунди в скута си, сякаш не беше сигурен какво точно трябва да направи сега, после погледна вътре и откри само найлоновите джобове, парите и запалката.

— Това ли е всичко?

— Не знам — каза Шеленберг. — Не съм го отварял. Заповедите ми бяха да го предам в Стокхолм, а не да се ровя в съдържанието му.

— Не може да е само това — настоя Хофман. — Вие сте генерал от СС. Шеф на външното разузнаване. Не бихте изминали целия път до Стокхолм с личния самолет на Химлер, за да предадете пачка шведски пари и една запалка. Вие сте предател. Опитвате се да предадете Германия на Съюзниците. Химлер лично ви е дал това куфарче. В него е имало нещо, преди да бъдат сложени парите. Нещо, свързано с онова, което става в Стокхолм. Сигурно сто го извадили на път за летището. И сега трябва да е в джобовете на палтото ви или в чантата. Ще ви помоля да ми кажете къде е, а след това ще броя до три. Ако не ми кажете, ще ви застрелям. Няма да ви убия. Само ще ви раня. Генерале.

— Прав сте, разбира се — кимна Шеленберг. — Практиката да се заключват куфарчета към нечия китка ме отвращава. Поредното шантаво хрумване на Химлер. Все едно обявяваш на всеослушание, че въпросният човек носи нещо ценно. — Посочи към сивото палто, което висеше във вградения гардероб зад него. — В джоба на палтото ми има три писма, написани от фюрера и адресирани до Големите трима, в които се заявява готовността на Германия да капитулира.

— Лъжете.

— Това лесно може да се докаже — заяви Шеленберг. — Просто вижте в палтото ми. Ако съм ви излъгал, застреляйте ме и толкова. Но ако съм прав… Ако съм прав, значи вие сте изменникът, а не аз. Вие ще сте този, който осуетява изпълнението на заповед, издадена лично от фюрера. За такова нещо мога да ви предам на военен съд и екзекуцията ви е сигурна.

Хофман се усмихна цинично.

— Я стига, в момента вие стоите пред дулото на пистолет.

— Така е. Вижте, нека взема палтото си и после решавайте сам — предложи Шеленберг и се изправи.

— Останете на мястото си. Аз ще го взема.

— В десния джоб. Голям кафяв плик.

— Нали казахте, че пликовете са три?

— Три са. Вътре в кафявия. Слушайте, това са писма от фюрера, а не драсканици на някой оглупял от любов войник. Естествено, че ще ги сложа в друг плик, за да не се изцапат. Рузвелт едва ли ще се зарадва на плик с мазни отпечатъци по него, нали така?

Хофман премести пистолета от дясната в лявата си ръка, за да му е по-удобно да пребърка джобовете на палтото.

— Молете се да е там — каза той. — Иначе сте мъртъв.

— И как ще обясните смъртта ми на останалата част от екипажа?

Хофман се разсмя.

Няма да ми се наложи. Щом взема този ваш плик, ще ги застрелям и ще изчезна.

Шеленберг преглътна с мъка и с усещането, че са го изритали в стомаха. Вече си представяше нелепата участ, която несъмнено ще последва злополучната му смърт при самолетна катастрофа някъде над Балтийско море — със сигурност щяха да му отредят място в смехотворната Химлерова крипта за генерали от СС в замъка Вевелсбург близо до Падерборн. Химлер щеше да изнесе поредната си ужасна реч, а Канарис навярно ще пролее някоя и друга крокодилска сълза за доброто старо време. Шеленберг си даде сметка, че ако иска да предотврати подобна шарада, ще трябва да се справи някак с Хофман, който тъкмо пъхаше ръка в джоба на палтото му.

Старите номера винаги са най-добри. В началото на войната Шеленберг беше напълнил цял затворнически блок в концентрационния лагер Саксенхаузен с евреи от криминалния подземен свят на Германия и ги беше организирал да произвеждат фалшиви британски банкноти. (Двайсетте хиляди лири, с които беше платено на Цицерон, бяха дошли пресни-пресни от печатните преси в Саксенхаузен.) Сред въпросните евреи имаше и неколцина опитни „ганефи“ — еврейски джебчии, които Шеленберг беше използвал в няколко секретни операции. Един от тези „ганефи“, жена на име госпожа Брамс, смятана за кралицата на берлинския подземен свят, го беше научила как да се предпазва от посегателствата на джебчии. Ако забодеш няколко игли в хастара на джоба с върховете надолу, джебчията би пъхнал ръката си вътре безпрепятствено, но трудно би я извадил, без да се надене на иглите. Госпожа Брамс наричаше трика си „капан за мишки“, защото повечето капани за гризачи използваха същия принцип.

— В този джоб няма нищо — процеди Хофман, дръпна ръката си и изкрещя, когато дузина остри хирургически игли се забиха в плътта му.

Шеленберг вече беше скочил от мястото си, захлупи Хофман презглава с палтото си — което още беше прикачено към него чрез пълния с игли джоб — после го удари няколко пъти силно по главата. Хофман падна назад в коженото кресло на Химлер и отметна палтото от лицето си, преди да насочи пистолета си към Шеленберг и да натисне спусъка. Шеленберг се хвърли на пода миг преди пистолетът да изгърми. Куршумът пръсна на парчета някаква чаша в откритото барче с алкохолните напитки.

Като се бореше с палтото и с болката в дясната си ръка, Хофман се завъртя за нов изстрел към Шеленберг, който лежеше непосредствено до креслото на Химлер, отчасти прикрит зад огромната странична облегалка.

Време за мислене нямаше. Шеленберг посегна към червения лост до стола на Химлер и го дръпна с все сила. Чу се силно хидравлично дрънчене, сякаш някой беше ударил с тежък лост по корпуса на кондора, после отнякъде влетя леденостуден въздух, чу се писък и креслото, с все Хофман, изчезна през голяма квадратна дупка в пода. Ако не стискаше до отмала червения лост, Шеленберг като нищо можеше да изпадне от самолета. Долната половина на тялото му се ветрееше извън корпуса на кондора и той за миг зърна креслото и човека в него, които се разделиха във въздуха, парашутът се отвори, а Хофман продължи да пада на собствена тяга към Балтийско море.

Изпаднал в шок от ледения въздух, Шеленберг посегна да се хване с другата си ръка за ръба на отворения евакуационен люк, но изтръпналите му от студа пръсти не го слушаха. Извика за помощ, но гласът му се изгуби сред какофонията на бръснещия въздух и четирите мощни двигателя на кондора. Усети, че всеки миг ще изпадне от самолета — ръката, с която стискаше червения лост, отмаляваше бързо. Последната му мисъл беше за тъста му, хер Гросе-Шьонепаук, висш ръководен кадър в застрахователната компания, където Шеленберг си беше направил застраховка „живот“. Какво ли не би дал да зърне отнякъде физиономията на стария, когато подписва чека. Миг по-късно усети как някой го хваща под мишниците, издърпва го обратно в самолета и го търкулва далеч от отворения евакуационен люк.

Шеленберг лежа там почти минута, изтощен до смърт, после някой метна одеяло отгоре му и един едър тип с опознавателните знаци на радистите от Луфтвафе му помогна да седне, а после му даде чаша коняк.

— Ето — каза той, — изпийте го.

Мъжът погледна смръщено през отворения люк.

— А после може да ми кажете какво стана с Хофман.

Шеленберг изгълта алкохола на един дъх, облегна се на стената, плъзна поглед по дрехите си, които бяха подгизнали и изцапани с машинно масло. Отиде в тоалетната да се измие, а после взе чантата си и се преоблече с дрехите, където доскоро се криеха писмата на фюрера. Едновременно с това удостои спасителя си, авиационен сержант, с леко цензурирана версия на случилото се. Когато разказът му завърши, сержантът каза:

— Хофман го търсиха по телефона на Темпелхоф, приблизително половин час преди вие да пристигнете.

— Той каза ли кой го е търсил?

— Не, но се държеше странно. Почти не говореше, което определено беше необичайно, защото по принцип беше доста приказлив.

— Това и аз го забелязах. Отдавна ли го познавате?

— Не. Прехвърли се в правителствения отдел преди няма и два месеца, преди това е бил дълго време на Руския фронт. Решихме, че е връзкар. Е, направо си бяхме сигурни. Брат му работи за Гестапо.

Шеленберг кимна.

— Има логика.

Изпи още един коняк и седна в задната част на самолета, колкото се може по-далеч от отворения люк. После се зави с всички налични одеяла и затвори очи.

 

 

Шеленберг познаваше Стокхолм добре и го харесваше. В края на четиридесет и първа беше прекарал доста време в Швеция, когато Химлер го прати там със задачата да насърчи разпространението на хитлеровата расова идеология.

Макар и неутрална страна, Швеция беше обградена отвсякъде с територии под немски контрол и тайно разрешаваше преминаването на немски войски по железопътните си линии. Освен това продаваше на Германия четиридесет процента от необходимите й количества желязна руда. Но макар да правеше по принуда мили очи на Германия, Швеция се гордееше със своята независимост — тамошната нацистка партия така и не успя да се класира за парламента — и я бранеше ревниво. Така че, когато Шеленберг пристигна на стокхолмското летище, му се наложи да отговори, въпреки дипломатическото си прикритие, на не един и два въпроса относно причината за пребиваването си в Швеция, преди да го допуснат в страната.

След като се измъкна най-сетне от митническите служители, го посрещна Улрих фон Гайнант, първият секретар на немската легация й старши представител на СД в Стокхолм.

Може да беше плод на подозрителното му въображение, но първият секретар му се стори леко разочарован от появата му.

— Добре ли пътувахте? — попита Фон Гайнант.

— Щом не са ни свалили британците, значи е било добре.

— Вярно. Какво е положението в Берлин?

— Поносимо. Тази седмица нямаше бомбардировки. Но Мюнхен, Касел и Франкфурт са пострадали тежко. А снощи беше ред на Щутгарт.

Без повече въпроси Фон Гайнант закара Шеленберг до пристанищния район на Стокхолм и „Грандхотел“ близо до стария град и кралския дворец. Шеленберг не обичаше да отсяда в посолството и предпочиташе „Грандхотел“, където можеше на спокойствие да се възползва от превъзходната кухня, изключителните вина и местните курви. Регистрира се, остави бележка при портиера за д-р Керстен, после се качи в стаята си и зачака появата на масажиста.

След известно време на вратата се почука и внимателен както винаги по отношение на личната си сигурност, Шеленберг отвори със зареден маузер зад гърба си.

— Добре дошъл в Швеция, хер генерал — поздрави мъжът на прага.

— Хер доктор. — Шеленберг отстъпи встрани и Феликс Керстен влезе в апартамента. Имаше нещо „ала Чърчил“ в доктора, помисли си Шеленберг — среден на ръст, доста натежал, с двойна брадичка и голямо шкембе, което му беше спечелило прякора Вълшебния Буда на Химлер.

— Защо ви е пистолетът? — смръщи чело Керстен. — В Швеция сме, а не на Руския фронт.

— Ами, нали знаете. Предпазливостта никога не е излишна. — Шеленберг спусна автоматичния предпазител и прибра оръжието в презраменния си кобур.

— Уф, много е топло тук. Имате ли нещо против да отворя прозореца?

— Всъщност да, имам.

— В такъв случай, ако позволите, ще си сваля сакото. — Керстен свали сакото на синия си раиран костюм от три части и го сложи на облегалката на един стол. Ръцете и раменете му биха подхождали повече на звероукротител — бяха резултат от над двайсетгодишна практика като майстор масажист. До 1940-а, когато Германия завладя Холандия, най-важните клиенти на Керстен били членовете на холандското кралско семейство; след това обаче в негов основен клиент (Керстен едва ли е имал голям избор по въпроса) се беше превърнал райхсфюрерът от СС, който вече смяташе едрия финландец за незаменим. По препоръка на Химлер Керстен беше приложил уменията си и върху телесата на други нацисти по върховете на властта, сред тях Фон Рибентроп, Калтенбрунер, д-р Роберт Лей, а на няколко пъти и върху самия Шеленберг.

— Как е гърбът ви, Валтер?

— Добре е. Вратът ми е схванат. — Шеленберг вече сваляше подвижната яка на ризата си.

Керстен заобиколи и застана зад стола му.

— Дайте да видя.

Големи студени пръсти — като дебели свински кренвирши — стиснаха стройния врат на Шеленберг и започнаха да го масажират умело.

Много напрежение се е събрало в този врат.

— Де да беше само във врата ми — измърмори Шеленберг.

— Отпуснете за секунда глава. — Едната голяма ръка хвана долната челюст на Шеленберг, другата се озова отгоре на главата му — почти като католически свещеник, който дава благословията си. Керстен завъртя главата му наляво няколко пъти, експериментално, като играч на голф, който преценява размаха си, после направи същото отново, но много по-рязко и с такава сила, че Шеленберг чу и усети как прешлените му прещракват със звук като от счупена дебела пръчка.

— Така, това би трябвало да помогне.

Шеленберг завъртя няколко пъти глава, колкото да се увери, че още е прикрепена към врата му.

— Я кажете — попита той, — това правите ли го на Химлер?

— Разбира се.

— Тогава не разбирам защо още не сте му счупили врата. Аз, струва ми се, бих го направил.

— Стига, защо ми е да правя такова нещо?

— Сещам се за един милион причини. Сигурен съм, че и вие се сещате, Феликс.

— Валтер, той се опитва да сключи мир със Съюзниците. Поне в това заслужава подкрепата ни. Онова, което аз правя от негово име, може да спаси живота на милиони.

— Възможно е. — Шеленберг извади табакера от червена кожа „Шилдкраут“, подарък от Лина, и предложи на Керстен една от своите джасмаци. Докато му палеше цигарата, беше достатъчно близо, за да разгледа добре странните черни пръстени около сините ириси на масажиста, които придаваха на погледа му някаква особена хипнотична сила. От толкова близо беше лесно да се повярва на слуховете за неестественото влияние на този човек върху Химлер.

— Като си говорим за спасяването на живот, Феликс, бих казал, че е крайно време да започнете да носите пистолет.

— Аз? Да нося пистолет? Защо?

— Защото имате влиятелни приятели. Включвам и себе си в тази група. И защото покрай влиятелните си приятели имате и влиятелни врагове. Хайнрих Мюлер от Гестапо, например.

— О, той няма да открие нищо срещу мен.

— Така ли? Някои в Германия биха казали, че срещите ви с хора от американските разузнавателни служби са си чиста проба доказателство за шпионска дейност.

— Не съм се срещал с никого от американското разузнаване. Единственият американец, с когото съм се срещнал, откакто съм в Стокхолм, е специалният представител на Рузвелт, господин Хюит. Той е нюйоркски адвокат и дипломат, а не шпионин.

Шеленберг се усмихна. Винаги изпитваше особена тръпка, когато му се удадеше случай да даде на хората доказателство за наивността им.

— Абрам Стивънс Хюит — поде той. — Внук на бивш кмет на Ню Йорк и един от големите поддръжници и спонсори на Демократическата партия в Щатите. Баща му е бил банкер в Бостън. Самият той е завършил университетите в Харвард и Оксфорд. През трийсет и втора е уличен като един от участниците във финансов скандал, свързан с шведската компания на Иван Крюгер. Говори свободно шведски и немски. И от четиридесет и втора работи за Службата за стратегически дейности. ССД е организация, която се занимава с шпионаж и контраразузнаване. Хюит докладва на шефа на шведския им офис, д-р Брус Хопър, самият той бивш преподавател в „Харвард“, и на Уилко Тикандер…

— Не и Уилко Тикандер! — възкликна Керстен.

— … адвокат от финско-американски произход и ръководител операции на ССД тук, в Стокхолм. — Шеленберг направи кратка пауза, изчаквайки Керстен да осъзнае значението на разкритията му. — Феликс — добави той, — казвам само, че трябва да сте предпазлив. Дори да не е по силите на Гестапо да ви окаля — а това без съмнение няма да е лесно, докато се радвате на пълното доверие на Химлер, с което очевидно разполагате, щом сте тук от негово име, както твърдите — дори да не успеят да ви дискредитират в неговите очи, това още не значи, че няма да се опитат да ви отстранят. Ако разбирате какво имам предвид.

— Да ме убият, това ли искате да кажете?

— Да. Имате жена и трима синове. Поне заради тях бъдете нащрек.

— Тях не биха наранили, нали?

— Не, Химлер не би го позволил. Тук обаче, извън Германия, дори Химлер не е всесилен. Умеете ли да си служите с пистолет?

— Да. По време на войната, предишната война, бях в един фински полк, който се би с руснаците.

— Тогава вземете този. — Шеленберг му връчи маузера си, имаше друг в чантата. — Дръжте го в джоба на палтото си, за всеки случай. Не и когато сте при Химлер, разбира се. Иначе току-виж решил, че вече не го харесвате.

— Благодаря ви, Валтер. Зареден ли е?

— Води се война, Феликс. Разумно ще е да приемете за дадено, че повечето пистолети са заредени.

Керстен дръпна силно от цигарата си и я загаси, макар да беше изпушена само до половината. Погледна нещастно към маузера в ръката си, после поклати глава.

— Не мога да го излекувам, да знаете.

— Кого?

— Химлер. Мисли, че е болен. Но лечение няма, защото няма реално заболяване. Мога само да облекчавам симптомите — главоболията, стомашните спазми. Понякога си мисли, че е болен от рак. В действителност не е. Но по-често смята, че симптомите са предизвикани от преумора или се дължат на слаб организъм. И не е вярно. Човекът си е напълно здрав физически.

— Продължете.

— Боя се.

— Аз не съм ви враг, Феликс.

Керстен кимна.

— Знам. Но въпреки това се боя.

— Да не казвате, че е душевноболен?

— Не. Всъщност да, в известен смисъл. Поболял се е от чувство за вина, Валтер. Буквално е парализиран от ужас заради онова, което е направил и което продължава да прави. — Керстен поклати глава.

— Затова ли започна тези опити за договаряне на мир?

— Само отчасти.

— Лична амбиция, предполагам. Иска да завземе властта.

— Не. Не е това. В действителност той е много по-верен на Хитлер, отколкото бихте предположили.

— Тогава какво?

— Нещо ужасно. Тайна, която не мога да разкрия на никого. Знам го лично от него. Но не мога да ви го кажа.

Шеленберг наля по питие за себе си и за доктора и се усмихна.

— Сега вече наистина събудихте любопитството ми. Добре. Да предположим, само на теория, че бихте ми казали, но само, при условие че се сетим за някой друг, от когото бих могъл да го чуя. Източник извън Химлер. Така, кой би могъл да бъде този човек? — Подаде на Керстен чашата с кайсиево бренди.

Керстен се замисли, после каза:

— Морел.

Шеленберг мисли трескаво цяла минута. Опитваше се да се сети за някой Морел, с когото Керстен може да се познава, а после усети как очите му се ококорват от изненада.

— Теодор Морел? Не.

— Да.

— Исусе Христе! — Теодор Морел беше личният лекар на Хитлер. — Добре. Ако в Гестапо ме подложат на изтезания, ще заявя, че го знам от Морел.

— Май наистина трябва да кажа на някого. — Керстен сви рамене и пресуши чашата си на един дъх. — Може ли още една?

Шеленберг донесе бутилката и напълни отново чашата му.

— Предупредих Химлер какви ще са последствията за германския народ, ако не направи нищо по въпроса. Това е и истинската причина да ухажва американците с тези мирни увертюри. Химлер знае за това от края на миналата година.

— Хитлер е болен?

— По-лошо.

— Умира?

— По-лошо и от това.

— За бога, Феликс, какво тогава?

— Миналият декември бяхме в замъка на Химлер близо до „Волфшанце“ и той извади от сейфа си едно досие от трийсет страници и ми го показа. Свръхсекретно досие за здравословното състояние на Хитлер. Помоли ме да го прочета, от гледната точка на лекар към пациент. Прочетох го и ми се иска да не го бях чел. Д-р Морел забелязал известна загуба на нормалните рефлекси при Хитлер, което би могло да означава известна дегенерация на нервните влакна на гръбначния мозък, а вероятно дори признаци за прогресивна парализа.

— Продължавай.

— По мнение на Морел се касае за табес дорзалис, състояние, познато също като двигателна атрофия. — Керстен запали цигара и заби поглед в нажеженото й връхче. — Третична сифилитична инфекция на нервите.

— Мили боже! — възкликна Шеленберг. — Да не казваш, че фюрерът е болен от сифилис?

— Не аз, за бога. Не аз. Морел. И то само като предположение. Не като окончателна диагноза. За да се постави такава диагноза, трябва да се направи изследване на кръвта и преглед на интимните части на Хитлер.

— Но ако е вярно?

Керстен въздъхна шумно.

— Ако е вярно, значи, че поне в определени периоди Германия се управлява от човек, страдащ от остра параноя.

— На периоди?

— През повечето време Хитлер може да изглежда напълно с ума си, но получава пристъпи на невменяемост.

— Точно като Ницше.

— Именно.

— Само дето Ницше е бил в лудница.

— Не точно. Приели са го за лечение в лудница, но после са го изписали и поверили на грижите на семейството му. В крайна сметка е починал у дома си.

— В пристъп на лудост.

— Да. В пристъп на лудост.

— Защо ли ми звучи познато.

Шеленберг взе чантата с нещата си от масата и изпразни съдържанието й върху кувертюрата.

— Да се надяваме тогава, че когато е писал писмата до Големите трима, е бил с ума си.

— Значи затова сте тук.

— Да. Химлер иска от вас да ги предадете на съответните правителствени представители.

Керстен взе едно от писмата и го заобръща в големите си ръце, сякаш в плика се съдържаше ръкопис, написан лично от ръката на Гьоте.

— Такава огромна отговорност — промълви той. — Невероятно.

Шеленберг сви рамене и отклони поглед. Фактът, че съдбата на Германия е поверена в ръцете на четиридесет и пет годишен фински масажист, му се струваше също толкова невероятен, ако не и повече.

— На Хюит, предполагам на него трябва да дам писмото за Рузвелт — каза Керстен.

Шеленберг кимна бегло. Възможно ли беше някой от Големите трима да приеме на сериозно подобна чудата увертюра?

— На мадам Колонтай писмото до Сталин, разбира се.

Харесваше Керстен и го уважаваше дълбоко в качеството му на лечител, ала не можеше да се освободи от мисълта, че подобен вид задкулисна дипломация — или по-скоро умопомрачена дипломация — е обречена на провал.

— Не съм сигурен за британците — измърмори Керстен. — С тях не съм имал много вземане-даване. Хенри Денам, може би. Виж, той май наистина е шпионин.

Всичко това изпълваше Шеленберг с гняв към Химлер. Къде му е бил умът, за бога? И Химлер ли беше луд като Хитлер?

— Ще попитам Хюит, когато се видим по-късно днес — продължи Керстен. — И той ми е пациент. Болките в гърба му са удобно прикритие за срещите ни.

Как смее, мислеше си Шеленберг. Как смее Химлер да възлага на този обикновен човечец с ограничени интелектуални способности мисия като тази, и в същото време да отхвърля идеята на Шеленберг като приключенски сюжет, излязъл от страниците на „Дер Пимпф“?

Шеленберг не виждаше друга алтернатива. Трябваше да пробута на Химлер плана си за убийството на Големите трима. Може пък у Ницше да се намери нещо, което да му помогне. Не беше философ, но беше чел това-онова от Ницше и знаеше, че Химлер много си пада по надутия му стил. Запомнил беше една фраза за морала, която можеше да свърши работа. За това как само малцина издигнали се над тълпата индивиди — онези с благороден дух, свръхчовеците, да, тази дума Химлер я обичаше особено много — как само те можели да се издигнат над всички морални задължения и така да постигнат героичен живот, който е единствено достоен за истинната човешка същност. Нещо такова навярно би могло да убеди Химлер в предимствата на плана му. А после и Хитлер. Хитлер щеше да е лесен. Химлер беше костеливият орех. След като се справи с Химлер, Хитлер щеше да му падне като две и две — четири.