Филип Кер
Мирът на Хитлер (18)

18.

Понеделник, 22 ноември 1943

Виница, Украйна

Немската армия се беше оттеглила на западния бряг на Днепър с надеждата така да се отърве поне за малко от Червената армия, но Сталин имаше друго наум. Малко след като отстъплението приключи, той заповяда нова атака, макар и с цената на огромни човешки жертви. Към шести ноември Четвърта танкова армия на Хот беше изтласкана от Киев, същото се беше случило и с танковите дивизии, концентрирани около Житомир, градче на осемдесет километра западно от Киев. Танковите подразделения бяха дислоцирани там с първоначалната задача да контраатакуват руснаците. Сред немските войници идеята за нова офанзива не срещаше ентусиазъм. Куражът на Вермахта си беше на висота, но само малобройните попълнения, пристигнали наскоро от Германия, които руската зима още не беше опарила, продължаваха да вярват фанатично, че войната в Русия може да бъде спечелена. Дълбоко деморализирани, зле въоръжени и с неадекватно снабдяване във всяко едно отношение, немските войници — далеч от дома, в една огромна и недружелюбна земя и без цялостен план за бойни действия — имаха насреща си армия, която набираше сили с всеки изминал ден и която нямаше да отстъпи с цената на нищо.

От всички проблеми, с които трябваше да се справя армията на Манщайн, най-големият бяха заповедите на Хитлер, които сякаш не се подчиняваха на никаква логика и последователност — точно когато контраатаката срещу Киев изглеждаше подготвена, Хитлер нареди на танковете да се придвижат на юг, за да защитят Крим, и така Житомир падна в ръцете на Червената армия. На седемнайсети ноември, петдесет и осма танкова дивизия си възвърна контрола над градчето, но много преди това щабът на операция „Дълъг скок“ се беше преместил седемдесет и пет километра на юг, в село Стрижавка.

В Стрижавка се намираше „Веерволф“ — щабквартирата на Хитлер. Селото беше близо до Виница, голям украински град с няколко катедрали, по-малък провинциален брат на Киев. Виница беше центърът на свободната от евреи зона под командването на украинския Райхкомисариат. Приблизително двеста хиляди евреи от областта — някои чак от Бесарабия и Буковина — бяха избити в местните тухларни и в гората Пятничани. Всичките двеста двайсет и седем евреи от Стрижавка бяха „евакуирани“ преди да бъде построен украинският щаб на Хитлер. Както казваха местните, във Виница и околностите й смъртта беше начин на живот.

И самият Шеленберг стана свидетел на екзекуция, докато пътуваше с кола от летището към селската къща на брега на река Южни Буг, където беше разквартирувана понастоящем специалната секция от Фридентал. На централния площад във Виница шестима партизани от тростапецкия отряд бяха народени в каросерията на камион с примки на шиите — седнали, защото бяха изтезавани жестоко и не бяха в състояние да стоят прави.

— Искате ли да погледате, хер генерал? — попита сержантът от СС, шофьор на изненадващо луксозния автомобил, който беше чакал Шеленберг на летището.

— За бога, не.

— По принцип и аз не бих гледал, но тези копелета убиха и обезобразиха мои приятели. Намерихме само главите им. Четири. Бяха в кутия, на която пишеше „лайна“.

Шеленберг въздъхна.

— Излезте и гледайте, щом трябва — с раздразнение каза той.

Сержантът слезе. Шеленберг остана сам в колата, запали цигара и положи пистолета си на седалката, в случай че шестимата партизани си имаха приятели, готови да отмъстят за тях или да извършат грабеж — в багажника имаше кутия със злато, която носеше от Берлин и с която щяха да възнаградят вождовете на северноиранския клан Кашкай. Той дори свали кепето си, за да не се набива толкова в очи генералският му чин, после вдигна нагоре яката на коженото си палто с надежда да запази поне донякъде телесната си топлина. Температурите навън бяха само една идея над нулата, а над града висеше влажна мъгла, която смразяваше до кости Шеленберг, а явно се отразяваше зле и на двигателя на камиона, който напразно се опитваше да запали. Шеленберг се изсмя презрително и поклати глава. Пада й се на армията, щом превръща екзекуциите в представление, помисли си той; по-добре застреляй човека чисто, вместо това… това глупаво шоу. Разбира се, Химлер не би се съгласил с него. Райхсфюрерът държеше жертвите на немското правосъдие да служат за пример. Което навярно обясняваше защо беше вторият най-мразен човек в Европа след Хитлер. Не че Химлер си даваше сметка за ненавистта, която вдъхваше дори на собствените си сънародници, и за Шеленберг беше необяснимо защо райхсфюрерът от СС таеше надеждата, че Съюзниците ще са по-склонни да сключат мир с него, отколкото с Хитлер. В едно Шеленберг не се съмняваше — на даден етап Химлер трябваше да бъде отстранен.

Проблемът не беше единствено в липсата на реализъм у райхсфюрера, нито в упоритата му, скудоумна лоялност към Хитлер. А в тази негова вечна уклончивост. Дори сега той настояваше операция „Дълъг скок“ да се проведе само наполовина — до спускането на отряда в Иран. Последната заповед — ако изобщо дойдеше — тази за покушението над Големите трима, щеше да бъде отложена до последния възможен момент, което безумно дразнеше Шеленберг. Двамата с Химлер бяха спорили по този повод в деня преди Шеленберг да тръгне насам.

— Така поставена, задачата е трудно изпълнима — беше казал той на Химлер. — Рискуваме да изгубим всяка връзка с отряда.

— Въпреки всичко, такива са нарежданията ми, Шеленберг. Освен ако не получат пряка заповед от мен или от фюрера, мисията няма да продължи. Искам това да е съвсем ясно.

— Планът е добър — настоя Шеленберг. — Може би най-добрият, с който разполагаме в момента.

— Това си е твое мнение. С фюрера го приехме само за да подсигурим и тази възможност, за в краен случай.

— Искате от много хора да рискуват живота си заради операция, която може да бъде отменена в последния момент.

— Те са войници от СС. Дали са клетва за подчинение пред мен и пред фюрера. И ще изпълнят онова, което им се нареди, Шеленберг, както и ти. — Химлер присви подозрително очи. — Надявам се хората наистина да са от СС, Шеленберг. „Вафен-СС“, Четиринадесети гренадирски, Галицийска дивизия, нали така? Рязко ще си променя мнението и за теб, и за цялата тази операция, ако разбера, че отрядът ти е съставен предимно от руски ренегати и украински националисти. Вярвам, че не си забравил речта ми в Позен.

— Да, хер райхсфюрер, не съм я забравил.

И това беше още една причина за отстраняването на Химлер, помисли си Шеленберг — всички онези украински доброволци, които, с изключение на десетина немски офицери и подофицери, оформяха личния състав на специалната секция. Ако операция „Дълъг скок“ се увенчаеше с успех, никой нямаше дори да спомене факта, че отрядът не е бил съставен от германци — поне никой в Германия. Но ако операцията се провалеше и Химлер разбереше отнякъде истината за националната им принадлежност, то Шеленберг щеше да се окаже в доста неприятна ситуация.

Лина Хайдрих беше на същото мнение. Тя мразеше Химлер дори повече, отколкото го беше мразил покойният й съпруг, особено след като Шеленберг беше споделил подозренията си за съучастието на райхсфюрера в убийството на мъжа й. Омразата на Лина се вгорчи още повече след смъртта на десетгодишния й син Клаус, загинал при автомобилна катастрофа в Прага на двайсет и четвърти октомври. Момчето беше прегазено от камион пред портите на замъка Юнгферн-Брешау в Прага.

— Писах на Химлер с молба да освободи Клаус от Хитлерюгенд — беше казала тя. — Споменах ти, че смятам да го направя, помниш ли? Но Химлер ми отговори, че бащата на Клаус не би искал синът му да напусне младежкото движение и че момчето трябва да остане в редовете на организацията. Затова беше в Прага. На екскурзия от Хитлерюгенд. Винаги съм мразила Прага, още когато Райнхард управляваше протектората Бохемия. Клаус изобщо не трябваше да ходи там. Не и след онова, което сполетя баща му в същия проклет град. Между другото, поразпитах тук-там за смъртта на Райнхард. Ти беше прав, Валтер. Наистина личният лекар на Химлер се е грижил за него след нападението в Прага. Лекарствата, които му е давал, са били експериментални и изобщо не е трябвало да бъдат прилагани.

Лина мразеше Химлер толкова силно, че дори подсказа на Шеленберг как да подсигури падането му.

— Трябва да идеш в Растенбург и да се видиш с Мартин Борман — подучи го тя. — Трябва да му кажеш всичко за тайните мирни преговори на Химлер с руснаците. Борман ще прецени как да поднесе доказателствата на фюрера.

Сега обаче приятната компания на Лина изглеждаше твърде далечна, докато Шеленберг стоеше в студа насред площада във Виница и чакаше екзекуцията да приключи. Накрая двигателят на камиона изръмжа, тежкото возило потегли рязко напред и шестимата партизани увиснаха на бесилката. Шеленберг отклони отвратено поглед и насочи мислите си към операция „Дълъг скок“. Ако тя доведеше до смъртта на Големите трима, Съюзниците със сигурност щяха да склонят на мир. Междувременно обаче, Шеленберг трябваше да направи нужното, за да подготви отстраняването на Химлер, точно както му беше подсказала Лина. След Виница смяташе да хване самолет за Растенбург и под претекст, че иска да информира фюрера за напредъка на операция „Дълъг скок“, да говори с Борман.

Лина му беше дала и други съвети как да предпази себе си от Химлер.

— Онези украинци в специалния ти отряд — беше казала тя, — доброволците. Постарай се да се увериш, че онези от тях, които се върнат от Персия, ако има такива, няма да проговорят никога.

Беше права, разбира се, и колкото повече Шеленберг мислеше за съвета й, толкова повече се убеждаваше, че каквото и да се случи в Техеран, украинците трябва да изчезнат, до последния човек. Не само Химлер можеше да реши да се възползва от операцията. Същото важеше и за Съюзниците. Най-добре очевидците да бъдат сведени до минимум, и това се отнасяше до всички, които знаеха за операцията, приведена от Шеленберг в действие.

Шофьорът се върна най-сетне при колата.

— Благодаря ви, хер генерал — каза той и запали двигателя. — За мен беше много важно да видя как гадовете си получават заслуженото. Онези глави в кутията, за които ви казах. На моите приятели. Руснаците им бяха отрязали носовете, ушите и устните, преди да ги обезглавят. Можете ли да си представите?

— Предпочитам да не си го представям, сержант — рязко отвърна Шеленберг. — А сега тръгвайте, по дяволите. Замръзнах.

Поеха на север по шосе с доста натоварен трафик — немски джипове с картечни установки, бронетранспортьори „Пума“, противотанкови оръдия, камиони с войници и — за най-голямо успокоение на Шеленберг, който не беше свикнал на такава близост с предните бойни линии — цяла колона танкове „Панцер“. С изключителната си броня и осемдесет и осем милиметровите си оръдия, тези танкове бяха най-добрите в света. Де да имаше повече от тях. Де да не гълтаха толкова много гориво. Де да…

Къщата, където беше разквартируван специалният му отряд, приличаше повече на селско имение от пиеса на Чехов. Заобиколена от черешови дървета и гъсти храсталаци, варосаната дървена постройка беше голяма и красива, с просторна веранда и висок покрив с мансарда. Веднага щом Шеленберг се лепна за огнището с чаша горещо кафе в ръка, Фон Холтен-Пфлуг прати капитан Остер да строи хората си в балната зала и след малко младият генерал застана под великолепния полилей в средата на просторното помещение и поздрави стотината и повече мъже. Публиката му се състоеше от осемдесет украинци, дванайсет немски офицери и подофицери и двайсет и четирима офицери от Луфтвафе. Сега за пръв път всички те, с изключение на Фон Холтен-Пфлуг и капитан Остер, щяха да научат каква е целта на мисията им.

— Господа — поде Шеленберг. — През последните няколко седмици вие се подготвяхте за операция „Франц“. Тук съм да ви уведомя, че операция „Франц“ е отменена.

От събраните мъже се изтръгна хоров стон. Шеленберг повиши глас, за да го чуят:

— Истината е, че операция „Франц“ никога не е имало, поне под това име. Мисията, която ви предстои да изпълните, се нарича операция „Дълъг скок“. Действително ще бъдете спуснати с парашути на територията на Иран. Но задачата ви не е и никога не е била да разрушавате железопътна инфраструктура. Задачата ви е друга, поставена ви е цел от изключително историческо значение. Може би най-важната в познатата ни история. Ако успеете, вашият успех ще спечели войната. И това не е преувеличение, повярвайте ми. Тази сутрин чрез комуникационния ни център в Анкара получих съобщение от Ванзее. От наш агент в Кайро. Съобщението потвърди, че днес, двайсет и втори ноември 1943 година, в девет и трийсет и пет сутринта местно време Франклин Рузвелт е кацнал в Египет. Той ще остане там до края на седмицата и ще води разговори с Уинстън Чърчил и генерал Чан Кай Ши. Разполагаме с достоверна информация, че след това Рузвелт и Чърчил ще заминат със самолет за Техеран, където ще се срещнат със Сталин, в неделя, двайсет и осми ноември. На тридесети, във вторник, е рожденият ден на британския премиер-министър и очакваме британците да организират тържество в тяхното посолство. И ще се погрижим господин Чърчил да получи подарък и от Германия. Подарък, който да сподели с маршал Сталин и президента Рузвелт.

Прекъсна го рев на одобрение.

— Деветдесет и петима мъже ще излетят днес на борда на два юнкерса 290. Ще кацнете за презареждане в Крим, след което ще продължите за Иран. Половината от вас ще бъдат спуснати близо до Казвин и от тук насетне ще носят кодовото название „северен отряд“. Другата половина, южният отряд, ще бъде спусната близо до свещения град Кум. И двата отряда ще бъдат посрещнати от наши приятели от кашкайските племена. Ще ви чакат с камиони и ще ви транспортират до съответните ви цели. Всички ще бъдете облечени с руски униформи. Южният отряд ще потегли към руското военно летище в Гал Морге, западно от Техеран, където в седем часа вечерта ще унищожи вражеската радарна инсталация. След като приключите с това, ще се свържете със северния отряд, който ще е пристигнал вече в осигурена квартира близо до пазара в Техеран, на няма и километър от британското посолство. Северният отряд ще потвърди на хората от Луфтвафе, че целите са в посолството, и ескадрила от четири „Фок Вулф 200“, всеки снаряжен с по две радио насочвани ракети, ще атакува. Самолетите ще бъдат уязвими за вражеските изтребители, оттам и необходимостта да се обезвреди радарът. Врагът несъмнено ще вдигне изтребители във въздуха, но в тъмното ще е невъзможно да открият нашите самолети. Веднага щом ракетите бъдат изстреляни и посолството унищожено, северният отряд ще има грижата да елиминира всички оцелели. След като операцията приключи, отрядите ще бъдат прибрани от иранското нелегално движение и прехвърлени през границата в неутрална Турция. Знам, че мнозина от вас не биха пропуснали за нищо на света шанса да убият Сталин. Но като убиете и другите двама, Чърчил и Рузвелт, ще ускорите неимоверно края на войната. Разбира се, далеч няма да е толкова лесно, колкото прозвуча току-що. Сигурно някои от вас се чудят що за глупак би измислил подобен план. Е, аз съм въпросният глупак. И понеже много от вас са украинци, нека ви припомня една стара украинска поговорка: „Не такий я дурний, як ти мудрий!“ — Шеленберг изчака смехът да стихне, преди да преведе на немски: — „Не съм толкова глупав, колкото ти си умен“. И понеже вие сте умни — добави той, — ще успеете. Защото сте умни, ще спечелите. Защото сте умни, ще си дойдете у дома.

 

 

Време беше да потеглят към летището, за да изпратят двата парашутни отряда. Шеленберг пътуваше в една кола с Фон Холтен-Пфлуг, който щеше да командва южния отряд, с капитан Остер, който щеше да командва северния, и с един бивш офицер от НКВД на име Владимир Шкварзьов, който отговаряше за украинците. Шкварзьов беше тежък мъж с брутално излъчване, с превръзка на едното око и няколко златни зъба — повечето от собствените му бяха избити от Гестапо. Но Шеленберг не се съмняваше в лоялността на Шкварзьов. Украинецът знаеше какво ще му се случи, ако попадне в ръцете на НКВД. В това отношение Гестапо си знаеше работата. Бяха принудили Шкварзьов да изтезава до смърт с касапски нож неколцина от другарите си, преди да освободят други военнопленници, които да се върнат при своите и да разкажат за предателството му. И когато, вече на летището, Шеленберг пожела късмет на Шкварзьов и на хората му, бившият офицер от НКВД се усмихна сухо.

— Има друга украинска поговорка, която може да ви се стори интересна, хер генерал — каза той. — „Счастие висит на тоненки ничи, а бида на хрусим мотузи“. В груб превод означава „Добрият късмет виси на тънка нишка, а лошият — на дебело въже“. — Шкварзьов направи жест все едно хваща въображаема примка, стегнала врата му, и с характерната си ужасна усмивка слезе от колата и тръгна към единия самолет.

— Не се тревожете за Шкварзьов — обади се Остер. — Той е дяволски добър боец. Всичките са такива. Били са се при Черкаси и преди това при Белгород. Виждал съм ги в битка. Направо тръпки да те побият, това мога да кажа.

— Чувал съм, че било страшничко там — каза Шеленберг и предложи по цигара на двамата немски офицери.

Остер се изсмя горчиво.

— Навсякъде е страшно — сви рамене той. — Но мен ме е страх, че най-лошото тепърва предстои. А да не забравяме и студа. Снощи беше десет под нулата. Един от подофицерите ни, когото прехвърлиха от Италия преди няма и два месеца, взе да се оплаква и ние си умряхме от смях. През януари термометърът ще се смъкне до петдесет под нулата.

— В Персия ще е по-топло — успокои го Шеленберг. — Това поне мога да ви го обещая.

— Да се надяваме, че няма да стане твърде горещо — каза Остер.

— Ще ми се да беше сигурно, че всичко това не е само губене навреме — намеси се Фон Холтен-Пфлуг, докато си палеше цигарата. — Не се виждам как клеча с онези кашкайци и чакам някой от шибаните им пехливани да събере кураж да ни издаде на Съюзниците. Дано да има достатъчно злато в онази кутия, дето я носиш от Берлин. Защото със сигурност ще ни потрябва.

— Боя се, че по този въпрос Химлер не пожела да отстъпи — каза Шеленберг. — Ще чакате, докато не чуете името на стария шах в новинарските емисии на Радио Берлин. Едва тогава ще продължите с плана.

Шеленберг гледаше как самолетите излитат и се питаше дали ще види някога пак Фон Холтен-Пфлуг и Остер. Съмняваше се. Дори те и хората им да убиеха Големите трима, Съюзниците щяха да обърнат Персия с хастара нагоре в търсене на атентаторите. Нямаше да е толкова зле, ако ги заловяха британците или американците. И никак нямаше да е добре, ако го стореха руснаците.

Същия следобед в самолета за Растенбург Шеленберг спа така, както не беше спал от много време. На десет хиляди метра височина нямаше сирени, предупреждаващи за въздушно нападение, а само еднообразен, почти хипнотичен рев на четирите двигателя БМВ на „Фок Вулф Кондор“. Опитът на Хофман да го убие по време на полета до Стокхолм вече беше само далечен спомен и сега, облечен с дебел пилотски костюм от агнешка кожа и увит в одеяла заради височината и ноемврийския студ, Шеленберг се събуди чак когато кацнаха на летище „Вайшнурен“ след тричасов полет и петстотин мили изминато разстояние. Чувстваше се освежен и гладен и като никога очакваше с нетърпение срещата си с фюрера. Да не говорим за срещата си с вечерята.

Но преди това трябваше да поговори с Мартин Борман.

Шеленберг посети личния секретар на фюрера в дома му, на няма и сто метра от къщата на Хитлер. Открай време нямаше яснота по въпроса откъде се е пръкнал Борман. В продължение на осем години, от 1933-та до 1941-ва, той беше дясната ръка на Рудолф Хес и почти невидим, и едва след неуспешната мисия по договарянето на мир, ръководена от заместника на фюрера през май 1941-ва в Англия, Борман постепенно беше влязъл под кожата на Хитлер И беше станал незаменим — първо като шеф на райхсканцлерството, после като ръководител на партийния секретариат и накрая като личен секретар на Хитлер. Борман и фюрерът бяха стари приятели, познаваха се още от 1926-а. Хитлер беше кумувал на сватбата на Борман и беше кръстник на най-големия му син.

Шеленберг познаваше Борман повече на хартия — от подробностите в едно тайно досие, което държеше заключено в сейфа си — отколкото от личен контакт. Не че някой друг, освен Хитлер познаваше Борман наистина добре. Ала Шеленберг разполагаше с информация за всичките му мръсни ризи — за убийството, което беше извършил през 1923-та например. Борман беше убил бившия си учител от началния курс, мъж на име Валтер Кадов. Член по онова време на Фрайкорпс (предшественик на нацистката СА^[1] по всичко, с изключение на името), Борман беше арестуван за убийството и осъден само на година затвор след успешна защита, основаваща се на твърдението, че Кадов е предал нацисткия мъченик Лео Шлагетер на френските окупационни власти в Рур. Единствени Шеленберг и Борман знаеха истината — че двамата мъже, убиецът и жертвата, са били съперници за сърцето на една жена, при това жена от еврейски произход.

Шеленберг бе наясно и до каква степен се беше обогатил Борман. Имаше информация за милионите райхсмарки, присвоени благодарение на контрола над дарителския фонд на името на Адолф Хитлер, в който всеки месец постъпваха средства от немската индустрия. Разполагаше и с доказателства, че Борман прибира за себе си част от приходите от авторските права на най-продаваната книга в Германия — „Mein Kampf“. Дори Гьоринг не беше успял да си присвои толкова много предмети на изкуството от окупираните страни в Източна Европа, колкото бяха преминали в ръцете на Мартин Борман. В служебния си сейф Шеленберг пазеше писмо от „Ран & Бодмер“, най-старата частна банка в Цюрих, в което бяха описани личните авоари на Борман в пълния им размер. Този опис беше една от застрахователните полици на младия шеф на разузнаването и при малкото си срещи с Борман Шеленберг се беше сгрявал от мисълта, че поне в някаква степен е неуязвим за зловредното влияние на този опасен човек. Дори смяташе, че е открил логично обяснение за внезапната близост на Борман с фюрера. Вярваше, че Борман е живото доказателство за поговорката, че крушата не пада по-далече от дървото, и че в много отношения е повторение на собствения си баща — полкови старши сержант. Хитлер, от своя страна, се беше издигнал само до ефрейтор във военната йерархия, и в този смисъл беше съвсем естествено да предпочете компанията на човек, който по темперамент, излъчване и външност, ако не и по действителен ранг, е старши подофицер.

— Е — поде Борман, докато двамата се настаняваха пред напалената камина. За разлика от фюрера Борман обичаше огъня. — Как е на фронта?

— Можеше и да е по-добре — отвърна Шеленберг с мисълта, че твърдението му дори не се приближава до истината.

— Руснаците — изсумтя презрително Борман. — Като плъхове са. Край нямат. Как можеш да победиш враг, който не дава и пет пари за даваните жертви? Прииждат ли, прииждат. Тъпи нещастници. Като монголски орди са. Пълна противоположност на евреите. Евреите просто се търкулват по гръб и умират. Славяните обаче са друго нещо. Знаеш ли, Валтер, понякога си мисля, че ако човек иска да проумее истинското естество на този свят, трябва да иде на Руския фронт. Борба за живот, нещо като естествения отбор, за който пише Дарвин. Не че твоят шеф би се съгласил с мен по този въпрос — изкриви устни Борман. — Ако питаш Химлер, светът е като излязъл от приказките. С всичките му глупости за духовния свят и будизма. За бога, Валтер, как го издържаш този човек?

— В интерес на истината, Мартин, точно за него исках да поговорим. За Химлер.

— Знаеш ли какъв е проблемът му? Мисли твърде много. Това, както и фактът, че е авто… какъв беше терминът? Че сам се е образовал.

— Автодидакт.

— Именно. Твърде много глупости е изчел, това е всичко. Подходил е към образованието си по всеядния начин. И е живото доказателство, че образованието е вредно и опасно. Винаги съм казвал, че образованите хора са бъдещи врагове. Лично аз се старая да живея и действам така, че фюрерът да е доволен от мен. Дали винаги ще съумявам да го постигам, е отделен въпрос. Но ключът към успеха е да се водиш по фюрера. Да четеш само онова, което чете той.

Как е фюрерът?

— Той винаги е оптимист, знаеш. Не, сериозно говоря. Оптимист по природа и весел човек. Особено когато пие чай с приятелите си или си играе с кучетата. Ще си помислиш, че няма никакви грижи на сърцето. Трудно е да се повярва, знам, но е истина. Но и сам ще се убедиш.

През цялото това време Борман стискаше малка тетрадка с черна кожена подвързия, в която записваше всички заповеди и запитвания на фюрера. Докато се хранеше на една маса с него, Борман непрекъснато си водеше бележки, чийто резултат можеше да варира от порицание към някой офицер до смъртна присъда за друг. Неслучайно го смятаха за най-могъщия човек в Германия след Хитлер. Същевременно от малкото случаи, когато се беше оказвал в компанията и на двамата, Шеленберг беше останал с впечатлението, че нерядко Борман представя за изрични заповеди на фюрера неща, които Хитлер беше споменал небрежно на трапезата или, още по-лошо, които обслужваха собствените интереси на секретаря.

— Но ти искаше да говорим за Химлер, нали? — продължи Борман. Отвори тетрадката и взе пъхнатия между страниците й молив, къс и дебел като собствените му пръсти. Приликата с касапин, който се кани да запише поръчката на някоя домакиня, сигурно би накарала Шеленберг да се усмихне, ако не съзнаваше колко опасно е онова, което се канеше да направи.

— Ти, разбира се, знаеш, че аз отнесох писмата на фюрера в Стокхолм — започна той.

Борман кимна.

— И че имам доста точна представа за съдържанието им.

Борман продължи да кима.

— Навярно си в неведение обаче, че райхсфюрер Химлер опипва почвата как биха реагирали Съюзниците при смяна на режима. След среща във вътрешното министерство, проведена на двайсет и шести август, един стар познат на Химлер, Карл Лангбеен, е заминал за Берн, където се е срещнал с Алън Дълес от американската разузнавателна служба.

Борман най-сетне започна да пише.

— Това масажистът ли е?

— Не, друг. Лангбеен е адвокат. Ако не се лъжа, дъщеря му е съученичка с дъщерята на Химлер. Сигурно си спомняш, че тъкмо Лангбеен предложи да защитава в съда Ернст Торглер, комунистическия водач, по времето, когато изгоря Райхстагът. Между другото, имам свой човек сред „Свободните французи“ на Дьо Гол в Швейцария и благодарение на него разполагам с копие на телеграма, изпратена до Лондон, която гласи, цитирам: „Адвокатът на Химлер потвърждава безпомощността на военната и политическата върхушка в Германия и е дошъл да сондира мнения за мирни преговори“. Аз, естествено, ще ти предам всички документи, доказващи измяната на райхсфюрера. Сам разбираш, че трябваше да събера достатъчно неопровержим материал, преди да се обърна към теб. Човек не тръгва срещу Химлер, освен ако не е напълно сигурен в правотата си.

— Пак толкова сигурен беше и когато тръгна срещу Фон Рибентроп, нали? — възрази Борман. — Но не успя да му вземеш главата.

— Вярно е. Но него Химлер го спаси. А единственият човек, който може да спаси Химлер, е самият фюрер.

— Продължавай.

— От известно време у мен се затвърждава убеждението, че като си предлага услугите да свали фюрера от власт и да преговаря за мир, и в замяна да получи одобрението на Съюзниците за по-нататъшна война със Съветския съюз, Химлер таи надежди за лично опрощение от Великобритания и Щатите.

— А ти какво мислиш затова, Валтер? За продължаването на войната срещу Съветския съюз?

— Лудост е. Трябва да сключим мир с руснаците на всяка цена. От свои разузнавателни източници знам, че Сталин се страхува най-много от едно — да не би собствената му армия да се вдигне на бунт заради огромните загуби в жива сила, които понася. Ако сключим мир с руснаците преди пролетта на следващата година, американците и британците няма да бъдат повече проблем. Едва ли ще рискуват да открият втори фронт, ако Русия е излязла от войната. Планът на Химлер показва принципно неразбиране на политическата ситуация, Мартин. Догодина на Рузвелт му предстоят избори. Би било самоубийство да се кандидатира за нов мандат, докато армията на САЩ понася загуби от мащаба на онези, които търпи сега Червената армия, и то заради свободата на Европа. А точно това ще стане, ако Русия се оттегли от бойните действия.

Мартин Борман все още кимаше, но беше спрял да пише и реакцията му не съвпадаше с очакванията на Шеленберг. Борман мразеше Химлер и Шеленберг се беше надявал на далеч по-голям ентусиазъм от негова страна, при положение че му поднасяше на тепсия средства, които можеха да доведат до унищожението на най-големия му враг.

 

 

Също толкова озадачаващо му се стори и поведението на Хитлер. На трапезата същата вечер фюрерът изглеждаше в толкова добро настроение, че нямаше начин Борман да го е уведомил за коварството на Химлер. Когато Хитлер стана от масата и се премести в салона, където щяха да поднесат кафето, Борман се измъкна навън за една бърза цигара и Шеленберг го последва.

— Каза ли му?

— Да — отвърна Борман. — Казах му.

— Сигурен ли си?

— За идиот ли ме вземаш? Разбира се, че съм сигурен.

— Тогава не разбирам. Добре помня как реагира фюрерът преди половин година, във Виница, когато дойде новината за масираните бомбардировки над Нюрнберг. Беше ужасно ядосан на Гьоринг.

Борман се засмя.

— Да, това и аз го помня. Страхотна гледка беше, нали? И до днес дебелото копеле не е добре дошло тук.

— Тогава защо не е ядосан сега? След двайсетгодишно приятелство. Би трябвало да е бесен на Химлер.

Борман сви рамене.

— Освен ако… — Шеленберг хвърли цигарата си на земята и я стъпка. — Разбира се. Това е единственото възможно обяснение. Фюрерът е получил отговор поне на едно от писмата, които отнесох в Стокхолм. Затова Химлер още не е арестуван, нали? Защото фюрерът не иска нищо да попречи на тайните мирни преговори. И защото сега Химлер има съвършеното оправдание за всичко, което правеше през последните няколко месеца.

Борман вдигна поглед към мразовитото нощно небе над Прусия и издуха облак цигарен дим, сякаш се опитваше да затъмни луната. В първия момент не каза нищо; после тропна няколко пъти с крака да се стопли и кимна.

— Ти си умен човек, Валтер. Но в момента се случват неща, в които не можеш да участваш. Секретни неща. На дипломатическия фронт. И поне засега Химлер и Фон Рибентроп са на кормилото. Неизбежно ще настъпи моментът Химлер да бъде отстранен. Това фюрерът го разбира. А дотогава можеш да бъдеш сигурен, че лоялността ти не е останала незабелязана. — Борман дръпна за последно от цигарата си и я метна към дърветата. — Пък и ти си асото в колодата ни. Ти и твоят отряд от главорези в Иран. Ако мирният план на Хитлер се провали, твоята операция „Дълъг скок“ ще излезе на дневен ред.

— Разбирам — мрачно каза Шеленберг.

— На твое място не бих се притеснявал особено. Ако всичко се нареди, войната ще е приключила още преди Коледа. А ако не се нареди, е, и така става. В края на краищата, Големите трима едва ли очакват, че що се опитаме да им светим маслото, докато още си разменяме любовни писъмца, нали?

— Сигурно си прав.

Върнаха се в трапезарията и Хитлер побърза да ги захапе.

— Ето ги. Пристрастените към никотина. Да ви кажа ли нещо? — обърна се той към останалите сътрапезници, сред които неколцина от генералния щаб и двама стенографи. — Веднага щом се възцари мир, ще забраня цигарената дажба на войниците. Можем да използваме чуждата си валута за много по-полезни неща, отколкото да я пилеем за внос на отрова. Дори обмислям дали да не забраня пушенето в обществените сгради. Познавам толкова хора, които умряха от злоупотреба с тютюн. Собственият ми баща дори. Екхарт. Трост. Ще дойде и твоят ред, Шеленберг, ако скоро не ги откажеш. Малцина го знаят, но, срам ме е да си го призная, самият аз бях пушач на времето. Преди трийсет години, когато още бях във Виена. Живеех от мляко, сух хляб и по четирийсет цигари на ден. Можете ли да си представите? Четиридесет. Е, един ден пресметнах, че харча по трийсет кройцера на ден за цигари, а само срещу пет мога да си намажа масълце на хляба. — Хитлер се изкиска при спомена за упоменатия период от живота си. — Веднага след като направих тази малка сметка, хвърлих цигарите си в Дунав и повече не съм пушил, от онзи ден, та до днес.

Шеленберг потисна с мъка прозявката си и си погледна скришом часовника, докато Хитлер се оплакваше, че килимите и мебелите в канцлерството били целите изгорени от цигари. После внезапно се върна на темата за мира или поне на собствената си изкривена представа за мир.

— Както аз го виждам, евентуалният мирен договор трябва да ни гарантира две неща — каза той. — Първо, да не плащаме никакви компенсации. Всяка страна трябва да си поеме разноските. Ако успеем да договорим това, военният ни дълг от три трилиона може всяка година да намалява с по стотина милиарда марки. Искам Германия да е единственият участник във войната, който в рамките на десет години да се освободи от военните си дългове и след това да се концентрира върху възстановяването на армията. Защото, и това е общовалиден принцип, всеки мир, който продължава повече от двайсет и пет години, е вреден за нацията. Народите, също като отделните хора, от време на време имат нужда да им се пусне кръв. Другата ми цел е да оставим на тези след нас проблеми, с които да се справят. В противен случай само ще спят. Именно затова трябва на всяка цена да избегнем разоръжаването. Така че потомците ни да разполагат със сродства за разрешаване на проблемите. Мирът може да бъде резултат единствено от естествения ред на нещата. А задължително условие за този ред е йерархията между нациите. Всеки мир, който не взема това под внимание, е предварително обречен на провал. Разбира се, евреите по правило рушат естествения ред на нещата. И биха се опитали да провалят преговорите, ако не държахме все още в ръцете си съдбата на близо три милиона от техните хора. Рузвелт, който е заложник на еврейските гласоподаватели в Америка, не би рискувал живота на останките от европейското еврейство. Едно мога да ви кажа — тази раса от престъпници ще бъде заличена от лицето на Европа, ако Съюзниците не сключат мир с нас. Те го знаят. И аз го зная. И ако по някаква причина не сключат мир с нас, то ще е само защото дълбоко в себе си са съгласни с онова, което аз винаги съм казвал — че откриването на еврейския вирус е едно от най-великите откровения на двайсети век. Да, като се елиминират евреите, светът ще възстанови здравето и силите си. Ако Съюзниците откажат мир на Германия, то ще е само защото и те, не по-малко от нас, искат проблемът с евреите да се изкорени издъно. Нямам търпение да видя какво ще стане.