Тодор Боров
Романът за Левски и неговата създателка

Романът за Левски има интересна съдба, в която отчасти съм замесен и аз.

В началото на 70-те години, вече пенсионер и надхвърлил 70-те, бях натоварен от издателство „Български писател“ да подготвя за неговата серия „Български критици“ произведенията на проф. Ал. Балабанов по литературоведски въпроси. Работата беше сложна и трудна, тъй като нещата на Балабанов, както е известно, са пръснати по невъзможен начин във всевъзможни вестници и списания през последните 60–70 години. Сам проф. Балабанов бе вече над 15 години покойник.

У мен бяха събрани голям брой изрезки от негови печатни работи. Спомних си, че в 1938 се сключи договор с книгоиздателство „Хемус“ за издаване произведенията на Балабанов в 30 книги — 18 отделни сборника негови статии, всеки с отделно заглавие, предвиждаха се и преводите му от класически автори. Всичко щеше да излиза под моя редакция. Още тогава между нас се реши, че наред с мен ще помага в събирането на Балабановите работи и много активната по това време поетка и писателка Яна Язова.

Люба Ганчева, прекръстена на Яна Язова от Балабанов, се появи в нашата така наречена „развигорска“ група в началото на 30-те години. Това беше едно осемнайсетгодишно, изключително слабо и много високо девойче с мечтателно-загадъчни очи, което пишеше стихове. И много скоро издаде една, и после втора, и трета стихосбирка. В 1937 тя успя да убеди проф. Балабанов да поднови спрелия 10 години по-рано вестник „Развигор“. Яна Язова правеше огромни усилия да поддържа бойкия характер на някогашния литературен седмичник. Но не с особено голям успех — тоя малък по формат „Развигор“ успя да просъществува само 20 броя. Ситуацията по това време в България бе съвсем различна. А и ние двамата с Д. Б. Митов — двете „логойчета“ от стария „Развигор“, както ни бе назовал в полемична статия Вл. Василев, — бяхме вече остепенени, отдавна задомени мъже: Митов издаваше своя седмичник „Литературен глас“, а на мен по това време ми бе възложено да редактирам списание „Подслон“, както и, по желание на автора, събраните съчинения на Елин Пелин за „Хемус“. Тъй че съвсем ограничено можех да участвам в новия „Развигор“, а Д. Б. Митов — никак.

Все по това време по-малкият брат на проф. Балабанов, моят неразделен приятел, артистът Никола Балабанов, се ожени за Мила Ганчева, две години по-възрастната сестра на Яна Язова. Ние със съпругата ми им кумувахме. Живеехме в два апартамента един над друг в една и съща сграда на „Фритьоф Нансен“ 17. По-късно Н. Балабанов, който бе изключителен любимец на детската публика на Радио София, предприе да издава заедно с Яна Язова детското списание „Блок“, в което моите невръстни още момчета Иванчо и Цветанчо бяха постоянни герои. През тия години ние, двете семейства, се събирахме често в една от нашите квартири. Най-често присъстваше и Яна Язова, а понякога идваше и проф. Балабанов. Обсъждахме подготовката на предполагаемото издание на съчиненията на нашия учител за „Хемус“. Понеже Яна Язова след спирането на малкия „Развигор“ беше по-свободна и се нае да ходи в Народна библиотека да преписва необходимите материали, аз й предадох и някои от моите изрезки от публикуваните статии на Ал. Балабанов, които бях събирал в течение на години.

Но скоро настъпиха неспокойни времена. Издаването на Балабановите съчинения не можа да бъде осъществено. Втората световна война започна, в 1943 и България се намеси в нея. А между това съпругата на Кольо Балабанов, Мила, почина. При мен е запазено сърдечното писмо на Елин Пелин до него по тоя повод от 11.VIII.1942: „Мъчно ни е за тая добра жена, за тая прекрасна душа, тъй рано и преждевременно отлетяла.“

Дойдоха бомбардировките над София, после Девети септември. Ние се пръснахме в разни посоки, загубихме се и с Яна Язова. Едва по-късно научих, че тя се омъжила през 1943 за виден инженер от Радио София — Йорданов. А към 1970, когато предстоеше да я потърся във връзка с издаване съчиненията на Балабанов вече от издателство „Български писател“, нашият учител беше отдавна починал. И нейният съпруг, с когото тя бе изживяла 16 хубави години, също бе починал в 1959.

Не бях се срещал с нея близо 20 години и ми беше малко неловко да й се обадя.

Чувах, че през тия години тя живеела крайно усамотено, събирала при това не само произведенията на Балабанов, но работела още по-упорито върху някакъв исторически роман от епохата на Възраждането и преди всичко за Левски. Самият Балабанов ми казваше, че тя е пленена от образа на Левски, задълбочила се била в изучаване на новооткрити материали, не я интересувал външният свят.

Обадих й се по телефона. Тя се съгласи с готовност да се видим, но ме помоли да й съобщя точно кога ще отида, защото не отключвала на неуговорени срещи. И още при първото отиване ми направи впечатление колко предпазливо се заключваше входната врата на нейния апартамент. След като вече се бях обадил предварително и позвъних, отвътре тя изтегли някакви предпазни съоръжения на входната врата, махна верижка и чак след това отключи да вляза. Пред мене беше не вече тънкото, високо девойче от 30-те години, а доста внушителната фигура на 60-годишна дама, която ме гледаше със същите мечтателно-загадъчни очи. Тя ме посрещна изключително любезно, като стар, мил познайник, каза ми, че е приготвила някакъв сладкиш да ме почерпи. Разказа ми, че е продала между това половината от бащиния си апартамент, намиращ се на завоя на „Раковски“, срещу малката уличка „Рачо Димчев“. Живееше в останалата част със скромната пенсия на покойния си съпруг.

Веднага се вглъбихме в подготвяното издание на Балабанов. Помня, че тя ми показа 18 големи черни тетрадки, в които бе преписвала намерените негови публикации, съгласно някогашния план на книгоиздателство „Хемус“, отделни папки с карикатури на Ал. Балабанов, негови снимки и изрезки, между които и моите, които й бях дал някога. При обсъждането на предполагаемото издание й казах, че искам да посоча за всяка работа къде е публикувана първоначално, откъде е взета. Но ето, за малкото, но прекрасно есе „Силата на танца“, посветено при това на нея, текстът на което вземам от юбилейния сборник на Балабанов от 1934, не можах да установя къде е публикувано първоначално. Тя с известна гордост ми обяви, че може да ми разреши загадката: в печатна програма за спектакъла на танцовия ансамбъл „Боденвизер“, устроен от Михаил Кремен в София през 1929.

Държанието й при нашите разисквания бе спокойно, разсъдително, нямаше като че ли и помен от някогашната устремена към завоевания в живота тръстикообразна девойка. Даде ми всички изрезки, които поисках. От дългогодишен опит с литературни текстове знаех, че не бива да се опира човек на преписи от ръка. Затова не пожелах да се ползвам от нейните ръчни преписи. Разделихме се с обещание, че срещите ни ще продължат.

До завършването на моята работа върху първия том на Балабанов, струва ми се, че се срещахме още 3–4 пъти все в нейното заключено като крепост жилище, все в същата стая, която имаше вид на хол с малка приспособена до него кухненска ниша. Но вече в следните срещи Яна Язова започна да ми разкрива и своята работа през годините, когато не бяхме се виждали. Завършила своя голям роман в дългогодишно творческо напрежение. Имала при това пред очи и указанията на бележития изследовател на Възраждането, на Калофер, на българската книга и неуморим библиограф Никола Начов (1859–1940). Няколко пъти преписвала романа си, накрай се решила, поощрена от Георги Караславов, да го представи в издателство „Народна култура“. Толкова повече, че и писателите Димитър Талев и Георги Томалевски, на които прочела откъслеци, били много положително впечатлени и се наели да го рецензират за издателството. Показа ми и самите доста внушителни за мен папки на ръкописа. Но поради внезапно възникнали въпроси около положението на авторката, както и поради някои недъзи на тогавашното наше книгоиздаване, романът не могъл да излезе тогава.

Между другото Яна Язова ми показа готов ръкопис на една книга с афоризми на Балабанов, озаглавена „Сол и пипер“. Тя бе работила продължително, за да разпредели тематично към петстотинте афоризми на групи, пред всяка група бе възпроизвела по една подходяща карикатура на Балабанов. Книжката бе снабдена с послеслови на Александър Божинов и на Симеон Радев. При това Яна Язова не желаеше да излиза с името си като съставителка, а бе поставила едно фиктивно име. Предаде ми ръкописа и ме помоли да уредя издаването му. Опитът ми обаче с издателство „Наука и изкуство“, с което работех по това време, бе отклонен, за съжаление.

Тия мои възобновени разговори и отношения с Яна Язова приключиха, когато през есента на 1973 й поднесох първия том от излезлите съчинения на Балабанов и моята книга „Живот с книги“, излязла по същото време. По тоя повод Яна Язова ми изпрати на 29.IX.1973 сърдечно писмо, което тук предавам почти изцяло, тъй като то е едно от последните й литературни проявления:

„Драги Тошо Боров,

Получих твоята книга «Живот с книги», която ме много радостно изненада.

Тази том, който «засяга такъв широк обсег от въпроси и мисли», който не е книга за четене, отдавна чакам като компас, с който се плува по море.

Който се заемал веднъж да работи с книги, знае къде е това море, но още по-добре знае, както обясняваш със свои думи в предговора на книгата, как се сяда в лодка и как се тръгва без компас в него.

Благодаря ти от все сърце! Ти си написал и съставил тази книга за такива като мене!

В рецензията на моите три книги «ПРИМЕРИ» — от Левски до Шипка, изготвена по поръчка на Писателския съюз, главният рецензент, покойният г. Димитър Талев, е установил моя непосилен труд за едно тридесетилетие, литературно, да документирам епохата на ВЪЗРАЖДАНЕТО.

Отначало, около десетилетие и половина, се движех с лодката си в строго определената водна зона на Възраждането. Но с откриването на тия и ония документи започна да се налага сравнението и любопитството към друго подобни лица, народи, епохи…

И тъй пред самотния в лодката пътник се явява онова страшно нещо, от което той, както казваш и ти, не може вече да се отърве. Връщане назад няма. Няма обаче и уредите, сигурността, компаса…

И ето че един такъв самотен пътник у нас се сдобива с толкова необходимия нему, нужен и полезен уред.

Ти си първият! Не спирай! Ти трябва да дадеш още много полезни уреди и пособия, за да може сигурно и далеч да се плува у нас за доброто и славата на България!

Още веднъж ти благодаря не само за сърдечното и топло посвещение, а и за този за мене много скъп и полезен подарък!

С много добре оформения, избран и коментиран I том от съчиненията на Ал. Балабанов ти ми направи не по-малко добро.

Видял си с очите си, знаеш моите големи усилия двадесет години вече да издирвам, да установявам, да събирам, да преписвам на ръка дълги полуизличени коли от разпиляното книжовно наследство на нашия учител.

В летен пек, а срещал си ме и в най-жесток януарски мраз в Народна библиотека, до късна вечер, дълги години заета с тази голяма грижа, следвана като сянка по петите от завещанието на нашия учител, което повелително изискваше от мене събирането и съставянето на обозначените в него тридесет книги.

Видял си това неумолимо повеление, което двадесет години ме е изпълвало с усилена работа и непосилен страх, че няма да ни стигнат време и сили да бъде изпълнено.

Сега, когато гледам пред себе си събрания огромен материал, към който ти си се отнесъл с такава топла благодарност в книгата си, и като гледам твоя I том от избраните съчинения на Ал. Балабанов, въпреки че, както и ти казваш, материалът не е могъл да бъде подреден според списъка на завета, аз се чувствувам, сякаш ти свали един огромен товар от моите плещи.

Едва сега си отдъхвам от преживяното напрежение и страхове, прекарани през тези 20 години, и въпреки нетърпението, което изпитвам, с по-леко сърце очаквам втория и следващите томове.

… Интересно е, че ние, без да сме се виждали и споделяли планове през тези десет години, сме се занимавали с едни и същи мисли и чувства, които дойде време да срещнем понастоящем в тия две книги.

Ти си изразил същото нещо тъй хубаво, макар и с други думи, в своето посвещение на книгата:

Че ние сме тези двама пътника, десетилетия вървели по двата бряга на една река.

Сърдечни поздрави на Тина. Още веднъж с големи благодарности.

Ваша Яна Язова“

Вижда се, че тя е държала много на това писмо и затова е запазила в архивата си машинописен препис от него със старателно нанесени ръкописни поправки.

Можеше ли тя да предполага, че това ще остане последен знак на зрялата и все още вглъбена в себе си дама, която търси да разгадае загадките на живота?

Само няколко месеца по-късно най-неочаквано ми се обадиха, че Яна Язова е намерена мъртва в апартамента си, след като трупът й е пролежал доста продължително време в горещите летни дни на 1974. Наложило се пожарната команда да разбие прозореца отвън, за да влезе и изнесе от апартамента разложения вече труп. Опитът ми чрез Г. Караславов да алармирам Писателския съюз за спасяване архивата на Яна Язова не можа да се осъществи, както исках, въпреки че бях назначен уж за член на съответната комисия. Тогавашният юрисконсулт на Съюза, който очевидно гледаше да ме отстрани от участие в комисията при вдигането на архивата, ме отпращаше с всевъзможни извинения, докато ми съобщи накрай, че се било наложило бързо вдигане на нейните материали без мое присъствие, след като забраната на прокурора била вдигната.

На погребението на Яна Язова присъствува освен мен само Багряна, изпратена от Писателския съюз, и няколко непознати мен възрастни хора. Нямаше речи, набързо спуснаха ковчега, като че ли погребваха самоубийца.

След известно време отидох в Държавния архив, в приземието на Съдебната палата, дето ми показаха неотдавна донесените книжа от апартамента на Яна Язова. Те не бяха още обработени. Моето впечатление бе, че това е много по-малко, отколкото бях виждал в жилището на поетката. Не можах да видя между тях и окончателния препис на романа, който Яна Язова ми бе показала при една от нашите срещи.

Минаха десет години, нищо не се чуваше за романа на Язова дори след публикуването през 1982 в „Пулс“ на един разговор по този въпрос с някогашния рецензент на творбата Георги Томалевски (срв. и моята статия във в. „АБВ“ „Ненамереният роман“, бр. 46/306 от 13.XI.1984). Но ето че един млад човек с литературни интереси се зае и успя да издири ръкописа на смятаното за изгубено произведение. Тая история ще разкаже сам той в послеслова към настоящето издание.

От публикуваните досега в печата откъслеци от романа виждам, че Яна Язова, понесла немалко удари в живота си, е успяла с епическо спокойствие да се вглъби в съдбата, в мисията на Апостола. Колко силен дух е бил нужен на тая изстрадала душа, за да успее в своето усамотение да изобрази, да възкреси в слово живота на своите герои от епохата на Възраждането! Колко поразително например е показано величието на Левски пред бесилото. То може да се сравни с Толстоевото описание в „Боговото и човешкото“.

И ако днес сред почти необозримата литература върху Левски, научна и квазинаучна, както и опити за поетическо възкресяване, потърсим да се опрем на нещо повече от стиха на Ботев, който видял край град София черно бесило „и твой един син, Българио, виси на него със страшна сила“ ние бихме посочили неголямата, но толкова по-убедителна книга на Николай Генчев „Левски, революцията и бъдещият свят“ (1973). Там е казано: „Като никой друг Левски обладава най-добрите качества на българското племе. В него трепти реформаторският замах на Бориса I, историческата решителност на Симеона Велики, себеотрицанието на богомилите, дръзновението на Ивайло, екзалтацията на Паисия, гордостта на Раковски.“

И когато в усилията на нейните самотни часове Яна Язова се стреми да проникне в духа на Левски и да възкреси неговия еднократен образ, той се явява пред нея именно такъв, какъвто го е видял по-късно Николай Генчев. Смятам, че българският читател ще се съгласи с мене.